Израснал съм в сравнително бедно семейство. Невинаги свързвахме двата края. Майка ми често трябваше да моли съседа ни за жито, за да ни храни, и много от дрехите ми бяха кърпени. Често се заяждаха с мен и ме дискриминираха, а другите деца казваха, че съм бедняк. Чувствах се онеправдан и мислех, че имам лошата съдба да не съм роден в заможно семейство. В училище се стараех много и си мислех: „Ако работя усилено сега, вляза в университет и си намеря добра работа, сигурно късметът ще ме споходи и ще живея охолно?“. Учех до късно и бях сред първите в класа. Мислех, че това ще ми осигури по-добър живот. Но в прогимназията бях диагностициран с тежко късогледство, катаракта, мързеливо око и астигматизъм. Не можех да се грижа за себе си. Бях напълно съкрушен и мислех, че това е краят на живота ми и че съдбата ми е определена. Проклинах несправедливостта на небесата в сърцето си и мислех, че имам лоша съдба. И така потънах в депресия.

След като приех Божието дело от последните дни и видях как водачът ни провеждаше събрания, в които разговаряше за истината, за да решаваме проблеми, ме обзе завист. Помислих си: „Колко прекрасно ли би било да стана дякон или водач някой ден и да решавам проблемите на братята и сестрите, и да печеля уважението и подкрепата им“. И така, започнах да полагам повече усилия в четенето на Божиите слова, приемах всяка задача, която ми даваше църквата, и устоявах на несгоди и трудна работа, като се надявах някой ден и аз да стана водач или дякон. Но след няколко години все още не бях избран за никоя позиция. Една сестра, която беше приела този етап от Божието дело с мен, беше избрана за водач скоро след като прие вярата. Като я гледах как разговаря за Божиите слова на събрания, за да решава проблеми, си мислех: „Приехме този етап от делото заедно и скоро след като влезе в Божия дом, тя вече служи като водач и е спечелила уважението и подкрепата на всички. А аз, колкото и усилия да полагам, все още не съм станал водач. Явно имам лоша съдба“. Понякога, когато предложенията ми не се приемаха, си казвах: „Така или иначе няма да стана водач, по-добре да продължа в тази малка група. И в кариерата си, и в Божия дом съм обречен да страдам и никога няма да се отлича в този живот“. След като стигнах до този извод, лека-полека губех ентусиазъм да чета Божиите слова и да се стремя към истината.

По-късно водачът ми видя, че имам известен литературен талант, и ми възложи задачата да напиша един текст. Бях неописуемо щастлив, защото мислех, че най-накрая имам шанс да се отлича. Работех допълнителни часове и постигнах някои добри резултати в дълга си. Скоро след това бях повишен. Бях много щастлив и се почувствах още по-мотивиран в дълга си. Но тогава се появи проблем с шийните ми прешлени, който започна да се влошава, така че не можех да изпълнявам дълга си както трябва. Бях принуден да се върна в първата ми църква и да изпълнявам задълженията, на които бях способен. Бях много потиснат: „Този проблем с шийните прешлени е трудно лечим и може да се върне, ако се претоварвам. Заради него ще ми е много трудно да се отлича. Обречен съм да не мога да изпълнявам важен дълг. Просто имам лоша съдба, нищо не ми се получава лесно. Сигурно съм роден под лош знак, защото имам ужасен късмет!“. От тази мисъл станах негативен и се отпуснах в дълга си, дори си определях граници, защото смятах, че перспективите ми за бъдещето са мрачни. По-късно застанах пред Бог, за да размисля върху себе си. Защо бях толкова задълбал в това дали съдбата ми е добра, или лоша, и живеех в такава агония? В търсенето си попаднах на откъс от Божиите слова, който ми помогна да вникна в състоянието си.

Всемогъщият Бог казва: „Един вид чувство на потиснатост у човека може да се дължи на това, че постоянно е убеден в ужасната си съдба. Дали това не е една от причините? (Така е.) На младини той живееше в провинцията или в беден район, семейството му не беше заможно и не притежаваше нищо особено ценно освен няколко обикновени мебели. Може би имаше един или два комплекта дрехи, които трябваше да носи, макар и да имаха дупки, и обикновено никога не можеше да яде качествена храна, а трябваше да чака да дойде Нова година или някой празник, за да хапне месо. Понякога оставаше гладен и нямаше достатъчно дрехи да облече, за да му е топло, а да получи голяма купа, пълна с месо, беше неизпълнима мечта, и дори парче плод му беше трудно да намери за хапване. Като живееше в такава среда, той се чувстваше различен от други хора със заможни родители в големия град, които можеха да ядат и да носят каквото си искат, веднага получаваха всичко, което поискат, и бяха начетени. Мислеше си: „Те имат такава добра съдба. Защо моята съдба е толкова лоша?“. Такъв човек все иска да се открои от тълпата и да промени съдбата си. Ала не е толкова лесно да я промени. Макар и да се опитва, в каква степен може да промени съдбата си и доколко може да я подобри човек, щом е роден в такова положение? Когато стане възрастен, навсякъде в обществото се сблъсква с препятствия и където и да отиде, навсякъде го тормозят, и затова винаги се чувства толкова нещастен. Мисли си: „Защо имам толкова лош късмет? Защо все злобни хора срещам? Животът беше труден в детството ми, точно така беше. Вече съм голям, а е все така зле. Все искам да покажа какво мога, но никога не ми се удава възможност. Щом никога не ми се удава възможност, така да е. Само искам да работя здраво и да печеля достатъчно пари, за да живея добре. Защо дори това не мога да постигна? Как може да е толкова трудно да се живее добре? Не е нужно да водя по-добър живот от всички останали. Искам поне да живея като градски жител и да не ме гледат с пренебрежение, да не бъда второкласен или третокласен гражданин. Поне когато хората се обръщат към мен, да не викат: „Ей, ти, ела тук!“. Поне да ме наричат по име и да се обръщат към мен с уважение. Дори и на почтително обръщение обаче не мога да се радвам. Защо е толкова жестока съдбата ми? Кога ще се свърши?“. Докато не вярваше в Бог, подобен човек смяташе, че съдбата е жестока. Щом започна да вярва в Бог и да разбира, че това е истинският път, той си помисли: „Струваше си цялото предишно страдание. Бог устрои и направи всичко това, и добре стори. Ако не бях страдал така, нямаше да повярвам в Бог. Сега, след като вярвам в Бог, ако мога да приема истината, съдбата ми трябва да се подобри. Вече мога да живея равноправно с братята и сестрите си в църквата и хората ме наричат „брат“ или „сестра“ и се обръщат към мен с уважение. Сега се наслаждавам на чувството, че другите ме уважават“. Сякаш съдбата му се е променила и сякаш вече не страда и няма лоша съдба. Щом повярва в Бог, решава да изпълнява добре дълга си в Божия дом, придобива способността да понася трудности, да работи усърдно и да бъде по-издръжлив от всеки друг във всяко отношение, и се стреми да спечели одобрението и уважението на повечето хора. Мисли си, че дори може да го изберат за църковен водач, за отговорник или ръководител на екип. И дали тогава няма да почете предците и семейството си? Дали тогава няма да промени съдбата си? Реалността обаче не отговаря напълно на желанията му и той унива и си мисли: „От години вярвам в Бог и се разбирам много добре с братята и сестрите си, но как така всеки път, когато дойде време да се избере водач, отговорник или ръководител на екип, никога не идва моят ред? Дали е защото изглеждам толкова обикновено, или е защото не съм се представил достатъчно добре и никой не ме е забелязал? Всеки път, когато има гласуване, мога да имам плаха надежда и бих се радвал да ме изберат дори за ръководител на екип. Изпълнен съм с толкова ентусиазъм да се отплатя на Бог, но накрая се разочаровам всеки път, когато има гласуване и отпадам от всичко. Какво става? Възможно ли е наистина да съм способен единствено да остана един посредствен, обикновен и незабележим човек през целия си живот? Когато се върна назад към детството, младостта и годините си на средна възраст, пътят, по който съм вървял, винаги е бил толкова посредствен и нищо забележително не съм постигнал. Не че нямам амбиция или качество, нито че не полагам достатъчно усилия или че не мога да понасям трудности. Имам стремежи и цели, и дори може да се каже, че имам амбиции. Защо тогава никога не мога да се откроя от тълпата? В крайна сметка просто имам лоша съдба и съм обречен на страдание, и Бог така е подредил нещата за мен“. Колкото повече мисли за това, толкова по-лоша смята, че е съдбата му. Докато изпълнява обичайно дълга си, ако даде някакво предложение или изрази някакво мнение и винаги го опровергават и никой не го изслушва и не го приема сериозно, той изпада в още по-тежка потиснатост и си мисли: „Ох, съдбата ми е толкова лоша! В която и група да съм, все ще се намери някой злобен човек, който да ми препречи пътя напред и да ме потиска. Никой никога не ме приема сериозно и никога не мога да се откроя. В крайна сметка всичко се свежда до това, че просто имам лоша съдба!“. Каквото и да му се случва, все го приписва на лошата си съдба и постоянно насочва усилията си към идеята за лоша съдба, стреми се да я разбере и да вникне в нея по-задълбочено и, докато това се върти в ума му, се чувства все по-потиснат. Когато допусне малка грешка, докато изпълнява дълга си, той си мисли, „Ох! Как да изпълня добре дълга си, като имам такава лоша съдба?“. На събиранията неговите братя и сестри споделят и обмислят отново и отново, но той не разбира и си мисли: „Ох! Как да го разбера, като имам такава лоша съдба?“. Всеки път, когато види хора, които говорят по-добре от него, които обсъждат разбиранията си по-ясно и по-озарено от него, той се чувства още по-потиснат. В сърцето си се чувства нещастен, когато види хора, които могат да понасят трудности и да платят цената, които виждат резултати от изпълнението на дълга си, които се радват на одобрението на братята и сестрите си и получават повишение. Потиска се още повече, когато види, че някой става водач или работник, и дори когато види някой да пее и танцува по-добре от него, и се чувства по-низш от този човек. Каквито и хора, събития или неща да среща и в каквито и ситуации да попада, винаги реагира с това чувство на потиснатост. Дори когато види човек с малко по-хубави дрехи от своите или с малко по-добра прическа, винаги се натъжава и в сърцето му се пораждат ревност и завист, докато накрая отново изпадне в тази потиснатост. Какви причини измисля? Мисли си: „Ох! Дали не е заради лошата ми съдба? Нямаше ли да е различно, ако изглеждах малко по-добре, ако бях достолепен като тях, ако бях висок и строен, с хубави дрехи, много пари и добри родители? Нямаше ли тогава хората да ме уважават, да ми завиждат и да ме ревнуват? В края на краищата съдбата ми е лоша и никого не мога да виня за това. С такава лоша съдба нищо не ми върви и никъде не мога да ходя, без да се препъна в нещо. Това е просто заради лошата ми съдба и нищо не мога да направя по въпроса“. По подобен начин, когато го кастрят или когато братята и сестрите го упрекват или критикуват, или когато му предлагат нещо, реакцията му се изразява в чувството му на потиснатост. Във всеки случай, било заради нещо, което му се случва, или заради всичко около него, той винаги реагира с различни негативни мисли, възгледи, нагласи и позиции, породени от чувството на потиснатост“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (2)“). Божието разкритие за тези състояния е толкова житейски вярно, и аз съм се държал точно така! Преди си мислех, че да живееш охолен живот и да получаваш уважение и подкрепа от другите означава, че имаш добра съдба, а да си от бедно семейство, да живееш банален и мизерен живот и да не си уважаван от другите означава, че имаш лоша съдба. Израснах в бедност и основните ми нужди не бяха винаги подсигурени. Другите не ме уважаваха, бях дискриминиран и подценяван, затова често мислех, че имам лоша съдба. Тъй като произходът ми беше такъв, реших да уча усилено, за да променя съдбата си и да живея охолен живот. В прогимназията обаче бях диагностициран с тежко късогледство и бях принуден да прекъсна образованието си. И така, мислех, че нямам шанс да осъществя мечтите си и бях много разочарован. Когато приех вярата, видях, че водачите могат да получат уважение и подкрепа и, неудовлетворен от това да съм просто нормален вярващ, се устремих да стана водач или работник. Мислех, че ако имам статус, ще спечеля уважението и подкрепата на всички, и че статусът и репутацията означават, че имам добра съдба. Работех усилено и се стремях към целта си, но след няколко години все още не бях станал водач или работник. Когато една сестра, която прие този етап от делото с мен, бързо стана водач, бях още по-убеден, че имам лоша съдба. Понякога, когато предложенията ми не се приемаха и не успявах да спечеля уважението на хората, вече не смеех да споделям възгледите си и просто се затварях и проклинах съдбата си наум. После, когато започнах да изпълнявам дълг, свързан с писане на текстове, и спечелих уважението на другите, се почувствах много щастлив. Но тогава ми се появи проблем с шийните прешлени, който повлия на способността ми да изпълнявам дълга си, и бях принуден да се завърна в първата си църква и просто да изпълнявам, какъвто дълг мога. Чувствах се толкова лишен от късмет и в крайна сметка реших, че просто имам лоша съдба. Мислех, че никога няма да имам шанс да се отлича отново, че никога няма да ме повишат или да ми отредят важна роля и че никога няма да бъда подкрепян и уважаван от другите. И така, изпаднах в депресия, не бях изряден в дълга си, работех нехайно и живеех ден за ден. Видях, че се стремя само към статус и уважението и подкрепата на другите във всяко отношение. Когато нещата не се развиваха както исках, се оплаквах, че имам лоша съдба, губех ентусиазъм за дълга си, спирах да споделям активно възгледите си на събранията, не успявах да приема ситуациите, пред които Бог ме изправяше, и да се самоанализирам. В резултат на това навлизането ми в живота изпадна в застой. Негативното ми състояние не беше ли форма на тих протест срещу Бог? През всичките ми години като вярващ все казвах, че всичко, което се случва, е резултат от Божието ръководство и подредби, но когато нещата не ставаха както аз искам, не се подчинявах и доверявах на Божието върховенство. Не са ли това възгледи на невярващ?

По-късно попаднах на още два откъса от Божиите слова: „Начинът, по който Бог подрежда съдбата на даден човек, била тя добра или лоша, не бива да се разглежда или оценява през погледа на човек или през погледа на гадател, нито да се мери според това на колко богатство и слава ще се радва този човек през живота си, колко страдание ще понесе или колко успешен ще бъде в стремежа си към бъдещи цели, слава и богатство. Именно в това обаче се състои сериозната грешка на хората, които твърдят, че имат лоша съдба, и именно така оценяват съдбата си повечето хора. Как я оценяват повечето хора? Как преценяват светските хора дали съдбата на даден човек е добра или лоша? Основават се най-вече на това дали животът на този човек протича гладко или не, дали може да се радва на богатство и слава, дали може да води по-добър живот от останалите, на това колко страда и на колко неща може да се радва през живота си, колко дълго живее и каква е професията му, на това дали животът му е изпълнен с тежка работа или е лек и удобен — използват тези и други критерии, за да преценят дали съдбата на даден човек е добра или лоша. Не я ли преценявате и вие така? (Така е.) Затова когато повечето от вас се сблъскат с нещо, което не ви допада, когато времената са трудни или не можете да се радвате на по-висок стандарт на живот, и вие ще си мислите, че имате лоша съдба, и ще изпаднете в потиснатост“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (2)“). „Бог отдавна предопредели съдбите на хората и те са неизменни. „Добрата съдба“ и „лошата съдба“ са различни за различните хора и зависят от средата, от това как се чувстват хората и към какво се стремят. Ето защо съдбата на човека не е нито добра, нито лоша. Може да водиш много труден живот, но да си мислиш: „Не искам да живея луксозен живот. Стига ми просто да имам достатъчно храна и дрехи. Всеки страда през живота си. Светските хора казват: „Без дъжд няма дъга“, така че страданието си има стойност. Не е толкова зле и съдбата ми не е лоша. Небето ми е дало някаква болка, определени изпитания и някаква скръб. Това е така, защото Той има високо мнение за мен. Това е добра съдба!“. Някои хора мислят, че страданието е нещо лошо, че то означава, че имат лоша съдба; според тях само животът без страдание, удобният и лек живот означава, че съдбата им е добра. Неверниците го наричат „въпрос на мнение“. Как разглеждат въпроса за „съдбата“ хората, които вярват в Бог? Говорим ли за „добра съдба“ или „лоша съдба“? (Не.) Ние не казваме такива неща. Да речем, че имаш добра съдба, защото вярваш в Бог. Ако обаче не следваш правилния път във вярата си, ако бъдеш наказан, разобличен и пропъден, дали това означава, че имаш добра или лоша съдба? Ако не вярваш в Бог, не могат да те разобличат или пропъдят. Неверниците и религиозните хора не говорят за разобличаване или разпознаване на хората, нито за прочистване или пропъждане на хора. Когато хората са способни да вярват в Бог, това би трябвало да означава, че имат добра съдба. Ако обаче накрая бъдат наказани, дали това означава, че имат лоша съдба? В един момент съдбата им е добра, а в следващия — лоша. И така, каква е тя? Дали някой има добра съдба или не, не е нещо, което може да се прецени. По този въпрос хората не могат да преценяват. Всичко се прави от Бог и всичко, което Той подрежда, е добро. Само че траекторията на съдбата на всеки човек или средата, хората, събитията и нещата, с които се сблъсква, както и житейският път, който изминава през живота си, са различни; те са различни за различните хора. Както средата, в която живее всеки човек, така и средата, в която расте, са подредени за него от Бог и са различни. Нещата, които всеки човек изживява през живота си, са различни. Така наречените добра съдба или лоша съдба изобщо не съществуват — Бог подрежда всичко и Той прави всичко. Ако разглеждаме въпроса от гледна точка на това, че Бог прави всичко, то всичко, което Бог прави, е добро и правилно. Само че от гледна точка на предпочитанията, чувствата и изборите на хората, някои от тях предпочитат да водят удобен живот, да имат слава, богатство и добра репутация, да преуспяват в света и да получат признание. По тяхно убеждение това означава, че имат добра съдба, а посредственият и неуспешен живот, винаги на най-ниското стъпало в обществото, е лоша съдба. Така стоят нещата от гледна точка на неверниците и светските хора, които се стремят към светски неща и искат да живеят светски, и така възниква идеята за добра и лоша съдба. Идеята за добра и лоша съдба се поражда у хората единствено от тясното им разбиране и повърхностното им възприемане на съдбата, както и от преценките им за това колко физически страдания понасят, колко удоволствие, слава и богатство печелят и т.н. Всъщност, от гледна точка на Божиите подредби и Неговото върховенство над съдбата на човека, изобщо няма такова тълкуване като добра съдба или лоша съдба. Това не е ли вярно? (Така е.) Ако погледнеш съдбата на човека от гледна точка на Божието върховенство, тогава всичко, което Бог прави, е добро, и именно от него се нуждае всеки човек. Това е така, защото причината и следствието играят роля както в миналите животи, така и в настоящите. Те са предопределени от Бог, Той има върховенство над тях и ги планира и подрежда — човечеството няма избор. Ако погледнем нещата от тази гледна точка, хората не бива да оценяват собствената си съдба като добра или лоша, нали?“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (2)“). Божиите слова ясно ми посочиха абсурдността на човешкия възглед за „добра“ и „лоша“ съдба. Хората преценяват съдбата си въз основа на това дали животът им протича гладко, дали имат статус и богатство и дали постигат слава и успех. Да съдиш въз основа на лични предпочитания е възглед на неверник и не съответства на истината. С Бог няма добра или лоша съдба. Бог определя съдбата на хората въз основа на сегашния и миналия им живот. Съдбата им е предопределена и наредена от Бог. Разбрах, че възгледът ми не е по-различен от този на неверника. Цял живот съм се стремил към богатство и статус, искал съм да се отлича и да постигна слава и успех. Мислех, че да получавам уважение и подкрепа е признак за добра съдба, а обикновеният ми, незначителен живот, бедността и неспособността да спечеля уважение и да ме приемат сериозно произтичат от лоша съдба. Тогава разбрах, че възгледът ми е погрешен и произлиза от Сатана. Това беше ограничено разбиране за съдбата, присъщо на неверниците. Разбрах, че тези, които търсят слава и успех и печелят голямо богатство, може да имат чест, слава и уважението и подкрепата на другите и привидно да имат добра съдба, но те са духовно празни, страдат, чувстват, че животът е скучен, а някои дори накрая започват да взимат наркотици и се самоубиват. Насърчени от собствената си власт, някои хора създават проблеми, вършат зло и нарушават законите, и завършват зад решетките, а репутацията им е съсипана. Тези хора наистина ли имат добра съдба? Видях, че съдбата на човека не зависи от това дали се е радвал на богатство и слава, или колко е страдал. Бог определя и нарежда колко богат или беден ще бъде някой. Бог предопределя живота ни въз основа на нуждите ни и всичките Му подредби са добри. При Бог няма такова нещо като добра или лоша съдба. А що се отнася до мен, въпреки че съм израснал в бедност, минал съм през трудности и спънки и съм страдал немалко, всички тези преживявания укрепиха решителността ми пред лицето на страданието. В живота ми това е едно изключително важно съкровище. Освен това имам твърде силно желание за репутация и статус. Ако бях кандидатствал в университет и бях постигнал слава и успех, тази зла тенденция щеше да ме повлече. Щях ли тогава да застана пред Създателя и да получа Божието спасение? Бог също така е предопределил, че няма да бъда избран за водач. Имах някаква способност да разбирам Божиите слова и можех да откривам определени проблеми у братята и сестрите ми, но не бях компетентен в работата си и не можех да поемам големи количества работа. Водачите трябва да поемат много работа и ако не се справят с проблемите добре, това ще нанесе вреда на делото на църквата. Сега изпълнявам по-прости задължения и ги върша добре и това е от полза за мен и за делото на църквата. Видял съм сериозните намерения, с които Бог е уредил тази ситуация за мен. Живеех според тези абсурдни възгледи, желаех да живея живот на високопоставен. Когато нещата не ставаха по моему или не отговаряха на желанията ми, се оплаквах от лошата си съдба, затъвах в депресия и се съпротивлявах срещу Бог. Не следвах Божиите слова като вярващ, а се придържах към грешните възгледи на неверниците. Опълчвах се на Бог и Му се противопоставях! Когато разбрах това, малко се ужасих от стореното, затова застанах пред Бог и се помолих: „О, Боже! Не разбирам истината и не се покорявам на върховенството и подредбата Ти. Аз съм истински арогантен и неразумен. Готов съм да поправя абсурдните си възгледи, да живея според Твоите слова, да се покоря на върховенството и подредбата Ти и вече да не Ти се съпротивлявам“.

По-нататък се натъкнах на още два откъса от Божиите слова, които ми помогнаха да разбера вредните последици от негативни емоции. Божиите слова гласят: „Макар да вярват в Бог и да са способни да се отказват от разни неща, да дават всичко от себе си и да следват Бог, хората, които смятат, че имат лоша съдба, също не са способни да изпълняват дълга си в Божия дом свободно, волно и спокойно. Защо не могат да го правят? Защото таят в себе си редица крайни и ненормални мисли и възгледи, които предизвикват у тях крайни емоции. Тези крайни емоции водят до това, че начинът, по който преценяват нещата, начинът, по който мислят, както и възгледите им за нещата, произлизат от крайна, неправилна и погрешна гледна точка. Те разглеждат въпросите и хората от тази крайна и неправилна гледна точка и така непрекъснато живеят, гледат на хората и нещата, държат се и действат под влиянието на тази негативна емоция. Накрая, както и да живеят, те изглеждат толкова уморени, че не са способни да събудят у себе си какъвто и да е ентусиазъм за вярата си в Бог и за стремеж към истината. Както и да изберат да живеят живота си, те не могат да изпълняват дълга си положително или активно и, макар да са вярвали в Бог в продължение на много години, никога не се съсредоточават с цялото си сърце и душа върху изпълнението на дълга си или върху това да го изпълняват задоволително, камо ли, разбира се, да се стремят към истината или да практикуват в съответствие с истините принципи. Защо е така? В крайна сметка това е така, защото все си мислят, че имат лоша съдба, и това ги води към чувство на дълбока потиснатост. Те стават напълно обезсърчени и безсилни — като ходещи трупове, лишени от всякаква жизненост, които не показват никакво положително или оптимистично поведение, да не говорим за каквато и да е решимост или издръжливост, за да отдадат необходимата преданост на дълга, отговорностите и задълженията си. Напротив, ден след ден се напрягат с неохота, безцелно и объркано, с небрежно отношение и дори не осъзнават как се изнизват дните им. Нямат никаква представа колко дълго ще продължат да действат без план. Накрая не им остава нищо друго, освен да си внушават и да си казват: „Ох, докато мога, просто ще продължа да действам без план! Ако един ден не мога повече да продължавам и църквата поиска да ме отлъчи и пропъди, нека ме пропъди. Защото имам лоша съдба!“. Виждаш ли, дори това, което казват, е толкова пораженческо. Това чувство на потиснатост не е просто обикновено настроение, но по-важното е, че има опустошително въздействие върху мислите, сърцата и стремежа на хората. Ако не успееш своевременно и бързо да промениш чувството на потиснатост, то не само ще се отрази на целия ти живот, но и ще го разруши и ще те отведе до твоята смърт. Дори и наистина да вярваш в Бог, няма да си способен да придобиеш истината и да постигнеш спасение и в крайна сметка ще загинеш“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (2)“). „Този вид потиснатост нито е обикновено или моментно непокорство, нито е временно проявяване на покварен нрав, камо ли проява на покварено състояние. По-скоро е мълчаливо противопоставяне на Бог и мълчалива съпротива на недоволство срещу съдбата, която Бог им е отредил. Макар че може да е обикновена негативна емоция, тя води до по-сериозни последствия за хората в сравнение с тези, до които води поквареният нрав. Това не само ти пречи да възприемеш положително и правилно отношение към дълга, който трябва да изпълняваш, и към собственото ти ежедневие и житейския ти път, но може и да доведе до твоята гибел в резултат от потиснатост, което е още по-сериозно“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (2)“). Чрез Божиите слова разбрах, че ако някой мисли, че има лоша съдба, когато вярва в Бог, изпълнява дълга си и се държи с хората и нещата около себе си според този погрешен и краен възглед, той е склонен да изпада в негативност и депресия, да стане объркан в дълга си, да се скатава, да се разсейва и да няма желание да напредва. Затъването в депресия може да те тласне надолу и в крайна сметка да провали всякакви шансове за спасение. Видях, че ако не се откажа от този възглед, последиците ще бъдат особено тежки! Помислих си как живеех с идеята, че имам лоша съдба. Трябваше да прекратя учението си заради проблемите с очите, мечтите ми за търсене на слава и успех бяха разбити и нямаше да мога да живея почтителния живот на заможен човек. Поради това много страдах, загубих надежда за живот и просто исках да сложа край на всичко. Когато станах вярващ и поех дълга си, все още се стремях към висок статус, а когато не бях повишен и избран за водач, вместо да размишлявам върху недостатъците си и да опозная себе си, непрекъснато се оплаквах от лошата си съдба, живеех в негативно състояние и не желаех да се стремя към истината. По-нататък, когато ми се появи проблем с шийните прешлени, си помислих, че никога повече няма да мога да се отлича, затова се отпуснах в дълга си, предадох се на провала и постепенно се отдалечих от Бог. Видях, че този възглед за добрата и лошата съдба здраво ме е оплел и оковал, че не мога да се покоря на Божието върховенство и подредба и се съпротивлявах още повече. Помислих си за тези неверници, които само говорят колко лоша е съдбата им. Понеже са бедни и безсилни, живеят в най-ниските слоеве на обществото, не могат да спечелят уважението на другите и често са обект на заяждане, са направили всичко възможно да променят съдбата си, но когато нещата не вървят според очакванията им, те започват да мислят да сложат край на живота си. Други неверници прекарват години в прилежно учене, но не успяват да спечелят статус или богатство и си мислят, че имат лоша съдба, а някои дори изпадат в тежка депресия. Видях, че когато хората не разбират истината и живеят според абсурдни възгледи, те не се отнасят подобаващо към себе си и не гледат на хората, събитията и нещата правилно, което в крайна сметка ги хвърля в дълбока депресия. Тези гледни точки произлизат от сатанински аргументи. Сатана използва тези абсурдни възгледи, за да мами хората и да им вреди, от което те се потискат, пропадат, не се стремят към истината и в крайна сметка да биват пропъдени. Когато разбрах това, осъзнах, че вече не мога да живея според този възглед за съществуването на добра и лоша съдба. Ако продължавах така, щях да се съсипя. За това застанах пред Бог с молитва: „О, Боже! Всяка ситуация, която Ти ръководиш, е създадена със сериозни намерения и аз ще им се покоря. Докато изпълнявам дълга си, ще се справя с покварата си, и ще го изпълнявам с положителна нагласа“.

В търсенето си попаднах на този откъс: „Как трябва да се отнасят хората към съдбата? Трябва да се съобразяваш с подредбите на Създателя, активно и усърдно да търсиш целта и смисъла, които Създателят е вложил в Своята подредба на всички тези неща, и да постигнеш разбиране на истината. Трябва да започнеш да изпълняваш най-важните си функции в този живот, който Бог е подредил за теб, да изпълняваш дълга, отговорностите и задълженията си на сътворено същество и да направиш живота си по-смислен и по-ценен, докато накрая Създателят остане доволен от теб и те запомни. Разбира се, още по-добре би било, ако с търсенето си и с ревностните си усилия постигнеш спасение — това би бил най-добрият резултат. Във всеки случай, що се отнася до съдбата, най-подходящото отношение, което сътвореното човечество трябва да възприеме, не е своеволно да преценява и определя, или да прилага крайни методи, за да се справи с нея. Разбира се, още по-малко хората трябва да се опитват да се противопоставят, да избират или да променят съдбата си, а по-скоро трябва да използват сърцето си, за да я ценят и да търсят, да изследват и да се съобразяват с нея, преди да я посрещнат позитивно. И последно, в житейската среда и по пътя, който Бог ти е отредил в живота, трябва да търсиш начина на поведение, на който Той те учи, да търсиш пътя, който Той изисква да следваш, и да изживееш съдбата, както Бог ти е отредил, и накрая ще бъдеш благословен. Когато изживееш съдбата, както Създателят ти е отредил, ще започнеш да цениш не само скръбта, тъгата, сълзите, болката, разочарованието и провала; по-важното е, че ще изпиташ радост, мир и утеха, както и просветлението и озарението на истината, която Бог ти дарява. Нещо повече, когато се изгубиш по пътя си през живота, когато си изправен пред разочарование и провал и трябва да направиш избор, ще изживееш напътствието на Създателя и накрая ще придобиеш разбиране и опит и ще прецениш как да водиш най-смисления живот“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (2)“). Чрез Божиите слова разбрах волята Му и видях колко милостиво е Божието сърце. Това, че животът ни поднася трудности и разочарования, не означава, че трябва да опитваме да се съпротивляваме или да променим съдбата си. По-скоро трябва да се покорим на предопределеното от Бог, да се учим от хората, събитията и нещата, които Бог урежда за нас, и да придобием истината. Едва тогава ще намерим истински мир и утеха. Мислех си, че не ме избраха за водач с Божието позволение. Не притежавах добри умения за работа и бях по-подходящ за обикновен дълг на редови последовател. Това беше най-добрата позиция за мен. Сега църквата ми е отредила дълг на напоител. В дълга си прочетох много от Божиите слова за познаването на делото Му и разбрах някои принципи за разпространяването на евангелието и преценяването на хората, добих известно знание за покварения си нрав и сега мога да се подчиня на ситуациите, които Бог устройва за мен. Това са истински ползи и са по-ценни от всякакви богатства. Сега осъзнавам, че целият ни живот е уреден и предопределен от Бог. Само като се подчиним, като се стремим към истината и я придобиваме във всякакви ситуации, постигаме нравствена промяна и получаваме Божието спасение, можем да имаме добра съдба. След това постъпвах според Божиите слова, изпълнявах дълга си вярно и отдадено, размишлявах върху себе си и се учех от пречките и провалите. Само този начин на живот ми донесе мир и щастие.

Наскоро нашият водач ни помоли да препоръчаме талантливи братя и сестри и си помислих: „Бих се гордял да получа повишение. Мога да допринеса за разпространението на евангелието на царството и другите със сигурност ще ми завиждат и ще ме уважават, като чуят, че съм повишен“. Водачът обаче ми каза, че поради болестта ми не съм годен да изпълнявам дълг, който изисква да излизам навън. Почувствах се леко потиснат и си помислих: „Всички братя и сестри са здрави и имат възможност да служат на по-високо ниво, а аз трябва да си стоя вкъщи и нямам шанс да се отлича или да постигна слава. Просто имам лоша съдба“. Когато тези мисли започнаха да се надигат, разбрах, че пак изпадам в лошо състояние, затова застанах пред Бог и започнах да се моля и да търся. Видях тези Божии слова: „Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота и накрая ги превръща в приемливи сътворени същества, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и пропъден, а това е път без изход. Разбирате това, нали?“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Трета част)“). „Божият дом е пропъдил много антихристи и зли хора, и когато видят провала на антихристите, някои хора, които се стремят към истината, размишляват върху пътя, по който са поели онези хора, и при това се самоанализират и опознават. Така придобиват разбиране за Божията воля, вземат решение да са обикновени последователи и се съсредоточават върху стремежа към истината и върху това да изпълняват добре дълга си. Нямат нищо против, дори и Бог да каже, че са обслужващи или незначителни нищожества. Просто ще се опитат да бъдат скромни хора и дребни, незначителни последователи в Божиите очи, които накрая Бог ще нарече приемливи сътворени същества. Такива са добрите хора и онези, които Бог одобрява“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Трета част)“). Чрез Божиите слова разбрах, че човекът е малко и незначително Божие творение, което няма никакъв реален статус. Като разумен човек трябва да съм практичен и да си знам мястото, да се стремя да придобия истината и да променя своя живот нрав, защото Бог одобрява именно това. Ако постоянно се стремя към репутация и статус, със сигурност ще бъда пропъден от Бог. Помислих си за тези, на които преди се възхищавах и ги уважавах като хора с добра съдба, като например една моя бивша партньорка на име Джао Сюе. Беше надарена, страхотен оратор, и беше повишена на важна позиция. В дълга си обаче все се стремеше към репутация и статус, което сериозно прекъсваше работата на църквата. Когато беше заместена, не се покая и беше отлъчена за това, че върши всякакви злини. Провалът ѝ беше предупреждение за мен. Видях, че когато хората не се стремят към истината и само гонят репутация и статус, ще бъдат разобличени и пропъдени. Понеже поради състоянието си не можех да изпълнявам задължения, които изискват да излизам навън, започнах да се оплаквам наум. Това беше желанието ми за репутация и статус, което пак се промъкваше. Мислех, че мога да се отлича, като излизам да изпълнявам дълг, и това би означавало, че имам добра съдба. Все още търсех репутация и статус и вървях по пътя на съпротивата срещу Бог. Божията воля е да съществувам като Негово творение. Независимо дали излизам, или стоя вкъщи, винаги мога да изпълня дълга си и да се стремя към истината и към нравствена промяна. Знаех, че трябва да се покоря на Божието ръководство и да изпълнявам дълга си сериозно. Само това можеше да ме успокои.

С това преживяване добих известно познание за погрешните си възгледи и видях как оплакването ми от така наречената ми лоша съдба е бунт срещу Бог и отказ да се покоря на върховенството и подредбата Му. Ако продължавах така, щях да загубя шанса си за спасение. Занапред съм решен да загърбя погрешните си възгледи, да се покоря и да изпълнявам дълга си добре.