Преди известно време бях много неефективна в дълга си. Всеки път, когато работех по видеопроект, неколкократно нанасях промени, което сериозно засягаше цялостния напредък на работата. Първоначално смятах, че това е, защото нямам лично мнение, понеже при всяка предложена от братята и сестрите ми редакция аз не оценявах дали тя е необходима съгласно принципите и просто нанасях каквото бяха предложили. Някои предложения не бяха особено основателни, което водеше до постоянно преработване. По-късно, след като ме окастриха и се разправиха с мен, като приложих това, което Божиите слова разкриват, и размислих над себе си, осъзнах, че зад невъзможността ми да отстоявам себе си стоят сатанински нрави и презрителни намерения.

Това се случи преди няколко месеца. Тогава имаше братя и сестри, които винаги арогантно държаха на мненията си и не можеха да приемат чуждите предложения, което сериозно спъна напредъка по делото. Водачът ни няколко пъти разговаря, за да ги разобличи, но те не се промениха и бяха отстранени. Мислех си „Ако в бъдеще някой ми дава съвет, не трябва да отстоявам собственото си мнение“. Затова всеки път, когато приключех видеопроект, ако някой ми дадеше съвет, аз почти винаги го приемах, макар да ставаше дума за дребни и незадължителни въпроси, които не налагаха промяна. Всъщност смятах, че някои промени не са съгласно принципите и че други бяха просто незначителни редакции, но се тревожех, че ако не приема, супервайзърът, братята и сестрите ми ще имат лошо мнение за мен. Дали щяха да ме сметнат за арогантна и че не мога да приемам чужди съвети? Ако направех лошо впечатление, че не мога да приемам истината, нямаше ли неизбежно да ме отстранят? Освен това не бях съвсем уверена в мнението си. Ако грешах и не допуснех необходима промяна, а проблемът се откриеше след пускане на видеото онлайн, щях да нося отговорност. Като помислех за това, за да заложа на сигурното, внасях всички предложени промени. Понякога чувах различни предложения, затова правех множество версии и молех супервайзъра си да посочи най-добрата или, докато обсъждахме делото, разговарях с братята и сестрите ми и заедно вземахме крайното решение. Мислех си: „Супервайзърът ми и повечето братя и сестри взеха това решение. Това е мнението на мнозинството, значи не би следвало да има големи проблеми. Това е най-сигурният начин. Ако нещо се обърка в бъдеще, отговорността няма да е само моя“. Понякога получавах много предложения и не бях сигурна как да редактирам видеото, затова се обаждах на супервайзъра с молба да ми помогне да реша в коя посока да тръгна. Понякога съветите бяха твърде много и накрая не знаех какво да правя, поради което бях много неефективна. В работните дискусии постоянните ми молби към братята и сестрите да ми помогнат да избера измежду различните предложения отнемаха от времето за техните задължения и забавяха напредъка в делото.

Веднъж правех изображение за фон на видео. То трябваше да отразява страданието на хората, живеещи в грях, затова направих изображението с тъмни тонове и светлина в заден план. Някои братя и сестри решиха, че е твърде тъмно и непривлекателно и предложиха малко да просветля картината и да добавя ефекти на светлосенки. Много се колебаех за тези предложения. Предвид темата твърде яркото изображение не съответстваше на атмосферата на хората, живеещи в мрак, и ако добавех яркост, щях да наруша обективните закони, затова не сметнах, че предложението е разумно. После реших обаче, че щом няколко хора го предлагат, ако не се съобразя и това се отрази на видеоклипа след пускането му онлайн, отговорността щеше да е моя. Докато си блъсках ума, видях, че водачът също е одобрил редакцията, затова склоних на компромис. Ако предложех мнението си и не се съгласях с редакцията, нямаше ли всички да си помислят, че настоявам за собственото си мнение? Дали щяха да решат, че намирам извинения да не нанеса промяната, за да не си отварям работа? Затова просто реших да променя видеото. Ако възникнеше проблем, нямаше да е само моя отговорност, защото бях внесла промяната въз основа на предложенията на всички останали. За мен беше ясно, че тази промяна е неподходяща, но въпреки това вложих много време да променя изображението. Бях шокирана, когато, след като приключих, супервайзърът оцени видеото въз основа на съответните принципи и въздействие, каза, че е нереалистично и че трябва да го върна в предишния му вариант. Тя каза също, че напоследък съм пасивна в дълга си, че нямам мнение за чуждите предложения и че забавям напредъка на делото. Помоли ме да помисля над себе си. Дълго след това не можех да се успокоя и се чувствах много гузна. Бях прекарала толкова време в редактиране на изображението, а сега трябваше да го връщам. Това действително забавяше напредъка в делото. Осъзнах, че през този период всеки път, когато получех различни предложения, аз всъщност имах собствено мнение, но, за да не ме нарекат хората арогантна, не го изразявах. Срещнех ли несигурност, не търсех принципите на истината, а просто оставях на другите да решават вместо мен и правех това, което другите кажеха. По този начин аз наистина твърде пасивно изпълнявах дълга си и така забавях църковното дело. Изправих се пред Бог и Го помолих да ме напътства, когато размишлявам над себе си.

По-късно видях видео, в което се четат Божиите слова. „Хората, които могат да изпълняват дълг в Божия дом, трябва да са хора, чието бреме е делото на църквата, хора, които поемат отговорност, които отстояват истините принципи и които могат да страдат и да платят цената. Ако човек няма тези качества, той е негоден да изпълнява дълг и не отговаря на условията за изпълнение на дълг. Има много хора, които се страхуват да поемат отговорност, докато изпълняват даден дълг. Страхът им се проявява по три основни начина. Първият е, че избират дълг, който не изисква да поемат отговорност. Ако църковен водач им възложи да изпълняват даден дълг, първо питат дали трябва да поемат отговорност за него и ако е така, не го приемат. Ако дългът не изисква да поемат и да носят отговорност за него, неохотно го приемат, но все пак им е нужно да разберат дали работата е уморителна или досадна и макар неохотно да са приели дълга, не са мотивирани да го изпълняват добре и пак предпочитат да са нехайни. Свободно време, никакъв труд и никакво физическо страдание — това е техният принцип. Вторият е, че когато възникне трудност или се сблъскат с проблем, първото, към което прибягват, е да съобщят за това на водача и да оставят на него да се справи с проблема и да го разреши, с надеждата да не нарушат спокойствието си. Не ги интересува как се справя водачът с проблема и не обръщат внимание на това — за тях всичко е наред, стига те самите да не носят отговорност. Има ли преданост към Бог в такова изпълнение на дълга? Това се нарича прехвърляне на отговорността, нарушение на дълга, хитруване. Такива само приказват, но не вършат нищо реално. Те си казват: „Ако аз трябва да оправя нещата, какво ще стане, ако накрая сбъркам? Когато търсят кой е виновен, няма ли да се разправят с мен? Дали отговорността за това няма да падне първо върху мен?“. За това се притесняват. Вярваш ли обаче, че Бог внимателно проучва всичко? Всеки допуска грешки. Ако човек има правилни намерения, но няма опит и не е справял с някакъв проблем преди, но е направил всичко по силите си, Бог го вижда. Трябва да вярваш, че Бог проучва всичко внимателно, включително и човешкото сърце. Ако човек дори в това не вярва, не е ли невярващ? Какъв може да е смисълът такъв човек да изпълнява дълг? Всъщност е все едно дали изпълнява този дълг, или не, нали? Той се страхува да поеме отговорност и я избягва. Когато се случи нещо, първото, което прави, не е да се опита да намери начин да се справи с проблема, а да се обади на водача и да го уведоми. Разбира се, някои хора се опитват сами да се справят с проблема, като уведомяват водача, но други не постъпват така и първото, което правят, е да се обадят на водача, а след това просто чакат пасивно да получат указания. Когато водачът им нареди да направят крачка, те я правят; ако им каже да направят нещо, те го правят. Ако водачът не им каже нищо или не им даде указания, те не правят нищо и просто се мотаят. Изобщо не вършат никаква работа, ако никой не ги пришпорва или наблюдава. Какво ще кажете, такъв човек изпълнява ли дълг? Дори и да полага труд, той не е предан! Страхът на човека да поеме отговорност при изпълняването на дълг се проявява по още един начин. Когато изпълнява своя дълг, той върши само малко повърхностна, проста работа, работа, която не изисква да поема отговорност. Натоварва други с тази работа, която е свързана с трудности и поемане на отговорност, и ако нещо се обърка, прехвърля вината на тях, а той самият излиза сух от водата. Когато църковните водачи видят, че е безотговорен, търпеливо му предлагат помощ или го кастрят и се разправят с него, за да се научи да поема отговорност. Въпреки това обаче той не иска да го прави и си мисли: „Този дълг е труден за изпълнение. Когато нещата се объркат, ще трябва да поема отговорност и може дори да бъда прочистен и пропъден, а това ще е краят ми“. Що за отношение е това? Ако човек няма чувство за отговорност при изпълняването на дълга си, как може да го изпълнява добре? Хората, които не отдават искрено всичко на Бог, не могат да изпълнят добре никакъв дълг, а онези, които се страхуват да поемат отговорност, само ще отлагат нещата, когато изпълняват дълга си. Такива хора не заслужават доверие или на тях не може да се разчита. Те изпълняват дълга си само за да сложат залък в устите си. Трябва ли такива „просяци“ да бъдат пропъдени? Трябва. Божият дом не иска такива хора“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Осма точка: искат да накарат другите да се подчиняват само на тях, а не на истината или на Бог (Първа част)“). Божиите слова разкриха състоянието ми. Замислих се как съм изпълнявала задълженията си през този период. Когато получавах толкова много съвети, осъзнавах, че някои от тях са неподходящи. Някои редакции бяха против принципите, а други — ненужни. Страхувах се обаче, че ако не послушам съветите на другите и нещо се объркаше, щеше да трябва сама да поема вината. Страхувах се и да държа на собственото си мнение, за да не направя лошо впечатление, че съм арогантна и не мога да приемам истината, затова угаждах на вкусовете и мненията на всички, нанасях всякакви поискани промени и дори редактирах неколкократно и правех множество версии, и чаках супервайзъра и братята и сестрите ми да решат. Никога не търсех принципите на истината, нито вземах собствени решения от страх да поема вина. Мислех си, че така е по-сигурно, защото, ако решението е взето групово, е по-малко вероятно да възникнат проблеми, а дори и това да се случи, нямаше да съм сама. На пръв поглед все бях заета със задълженията си и защитавах църковното дело, но в действителност във всичко се грижех за собствените си интереси. Мислех как да защитя себе си и да избягам от отговорност. Не играех ли игрички по този начин? Като изпълнявах дълга си така, аз просто привидно предлагах труда си и правех това, което ми се каже. Никога не се тревожех и не поемах грижата за нещата. Бях безотговорна в дълга си и изобщо не вземах предвид църковното дело. Наистина ми липсваше човешка природа. Тези, които искрено изпълняват задълженията си, вземат предвид църковното дело във всичко, а срещнат ли проблеми, които не разбират, търсят Божията воля, принципите на истината и са в единомислие с Бог в своя дълг. А аз? Аз бях толкова неискрена и нехайна в дълга си. Бях като нает работник, който просто чака заповеди какво да прави. Изобщо не се стремях да разрешавам проблемите с принципите на истината. Когато изпълнявах дълга си така, нямах никаква връзка с Бог или истината. Бях толкова повърхностна, дори не можех да се нарека полагаща труд.

Припомних си друг откъс от Божиите слова: „По какъв критерий се отсъждат действията и поведението на даден човек като добри или лоши? Въпросът е дали в своите мисли, в това, което изразяват, и в това, което вършат, те притежават свидетелството, че прилагат истината на практика и изживяват истината реалност. Ако не притежаваш тази реалност или не я изживееш, несъмнено си злодей. Как се отнася Бог към злодеите? Според Бог твоите мисли и външни действия не свидетелстват за Него, нито унижават и поразяват Сатана; напротив, те позорят Бог и са покрити с петна от оскърблението, което си Му причинил. Ти не свидетелстваш за Бог, не даваш всичко от себе си за Бог, нито изпълняваш отговорностите и дълга си към Бог; вместо това действаш в свой интерес. Какво означава „в свой интерес“? По-точно, това означава в интерес на Сатана. Затова накрая Бог ще каже: „Махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“. В Божиите очи действията ти няма да изглеждат като добри дела, а като злодеяния. Те не само няма да получат Божието одобрение, но и ще бъдат осъдени. Какво се надява човек да спечели от такава вяра в Бог? Нима в крайна сметка такава вяра няма да се окаже безполезна?“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав“). Божиите слова ме накараха да разбера. Той наблюдава сърцата на всички. Не се интересува колко работа вършим или колко страдания изтърпяваме. Вместо това той гледа дали намеренията на хората в техния дълг са за Бог или за тях самите и дали имат свидетелство за практикуване на истината в своя дълг. Ако винаги се опитваш да удовлетвориш себе си в своя дълг, това в очите на Бог е порочност и Бог го презира. Чрез Божието слово разбрах, че докато изпълнявам дълга си, мисля за себе си. За да не поемам отговорност, колкото и време да ми отнемаше да оправя тези незначителни пропуски, аз отново и отново коригирах изображението. Против волята си нанасях неподходящи корекции, от което видеоклиповете ставаха все по-зле. Забавях църковното дело, но никога не се притесних, нито се чувствах притисната, както и не се опитах да бъда по-ефективна, като потърся принципите на истината. Всичко, което правех в рамките на дълга си, беше да работя отгоре-отгоре и смятах, че стига да направя корекциите и всички да са доволни, нещата ще са наред. С безотговорното си поведение изобщо не изпълнявах дълга си и не трупах добри дела, бях порочна. За да защитя интересите си, неколкократно възпрепятствах църковното дело. Действах единствено като слуга на Сатана и прекъсвах църковното дело! Щом осъзнах това, се ужасих. Бързо се помолих на Бог да ме напътства, за да променя отношението си към дълга си и да поправя покварения си нрав.

След това, когато получавах различни предложения в дълга си, първо се изправях пред Бог, за да се помоля и потърся, анализирах кои предложени промени са необходими и кои — не, и преценявах как да подобря ефективността си, за да постигна по-добри резултати. За предложените промени, които не са били необходими, изразявах мненията си въз основа на принципите, които разбирах, търсех и разговарях с всички и някои от мненията ми бяха одобрени. Като практикувах така, станах малко по-ефективна в задълженията си. Мислех, че съм постигнала промяна, но когато отново дойде моментът да поема отговорност, отново станах пасивна.

Веднъж направих откъс от видеоклип и всеки имаше различно мнение за някои детайли на изображението. След като обсъдихме и разговаряхме, все още не бяхме решили как да го променим и доста време бяхме в задънена улица. Всъщност аз знаех, че за откъса, стига да изглежда добре и пропорциите на символите и изображението да не нарушават обективната реалност, не е нужно да се вторачваме в подробности. След като обаче изслушах толкова различни предложения, не знаех какво да правя. Ако променях нещо според моите идеи, какво щеше да стане, ако възникнеше проблем след публикуване на видеото? Тогава отговорността щеше да бъде моя. Страхувах се да бъда отговорна за допусната грешка, затова започнах да правя множество версии според всички предложения и чаках всеки да ми даде крайно решение, но в крайна сметка никой не ми даде ясен отговор. Гледах как дните си минават и ставах много напрегната. Не забавях ли отново напредъка по видеоклипа? Много притеснена бях, затова се запитах: „Защо ми е толкова трудно да взема решение? Защо се чувствам сякаш с вързани ръце, без да мога да ги отвържа?“. Изправих се пред Бог, за да се помоля и да потърся, и Го помолих да ме напътства, за да размишлявам над себе си и да се позная.

По-късно прочетох откъс от Божието слово. „Трябва да си честен човек, трябва да имаш чувство за отговорност, когато си изправен пред въпроси, и да намираш начин да търсиш истината, за да разрешаваш проблемите. Не бъди лукав. Ако избягваш отговорността и си измиваш ръцете, когато възникнат проблеми, дори и неверниците ще те осъдят, камо ли Божият дом! Бог осъжда и проклина подобно поведение, и Божиите избраници го презират и отхвърлят. Бог обича честните хора, а мрази измамниците и хитреците. Бог няма ли да те намрази, ако си лукав и се опитваш да заблуждаваш? Дали Божият дом просто ще остави да ти се размине? Рано или късно ще ти потърсят сметка. Бог харесва честните и не обича лукавите. Всеки трябва да го разбере ясно и да престане да се обърква и да върши глупости. Моментното невежество е разбираемо, но да отказваш изобщо да приемеш истината е просто инат. Честните хора могат да поемат отговорност. Те не се съобразяват със собствените си печалби и загуби, а просто защитават работата и интересите на Божия дом. Сърцата им са добри и честни и приличат на купи с чиста вода, чието дъно се вижда от пръв поглед. Действията им също са прозрачни. Измамникът все заблуждава, все нещо потулва и се прикрива толкова добре, че никой не може да го прозре. Хората не могат да проникнат в съкровените ти мисли, но Бог може да види и това, което е скрито дълбоко в сърцето ти. Ако Бог види, че не си честен човек, че хитруваш, че никога не приемаш истината, че все се опитваш да Го измамиш и че не Му отдаваш сърцето си, Той няма да те харесва, ще те намрази и ще те изостави. Що за хора са онези, които са сладкодумни и съобразителни, и преуспяват сред неверниците? Ясно ли ви е? Каква е тяхната същина? Може да се каже, че всички те са изключително хитри, изключително измамни и лукави. Те са истинският дявол Сатана. Бог може ли да спаси такъв човек? Няма нещо, което Бог да мрази повече от дяволите — измамните и лукави хора. Бог категорично няма да спаси такива хора, затова каквото и да правите, не бъдете такива. Хората, които съобразяват бързо и обмислят нещата от всички страни, преди да кажат нещо, хората, които са лицемерни и ловки и гледат накъде духа вятърът, преди да вземат решение — казвам ти, Бог най-много мрази такива хора и те не могат да бъдат спасени. Когато хората са измамни и лукави, колкото и приятно да звучат думите им, те си остават измамни лъжи. Колкото по-приятно звучат думите им, толкова по-малко се различават тези хора от дявола Сатана. Точно такива хора Бог презира най-силно. Какво ще кажете, дали измамниците, изпечените лъжци и лицемерите могат да получат делото на Светия Дух? Могат ли да получат озарението и просветлението на Светия Дух? Категорично не. Как се отнася Бог към измамниците и лукавите хора? Той ги презира и отхвърля, загърбва ги и не им обръща внимание, приравнява ги към животните. В Божиите очи такива хора просто са облечени в човешка кожа, а в същината си те са от същия вид като дявола Сатана, те са ходещи трупове и Бог никога няма да ги спаси“ („Словото“, Т.5, „Отговорностите на водачите и работниците“, „Отговорностите на водачите и работниците (8)“). Божиите слова разкриха състоянието ми. Винаги бях нерешителна, когато срещнех различни предложения, страхувах се да поема отговорност за грешките и винаги се опитвах да се защитавам, защото бях под контрола на сатанински отрови като „Всеки за себе си“, „Защитавай себе си, гледай само да се изплъзнеш от обвинения“ и „Законът е неприложим, когато всички са престъпници“. Срещнех ли различни предложения, имах собствено мнение, но не го изразявах и не търсех навреме, а упорито настоявах да следвам съвета на другите, така че проблемите да не бъдат моя отговорност и да не се разправят с мен. Изглеждаше, че приемам чуждия съвет и че мога да приемам и прилагам предложения, като така създавах илюзията, че мога да приемам истината. Всъщност зад това се криеха презрителните ми намерения. Помислих си как се бях държала и как при всяка възможност да бъда отговорна за нещо се грижех за себе си. Понякога, когато другите имаха проблеми и ме питаха за съвет, първо се опитвах да отгатна техните мисли и мнения и, ако съвпадаха с моите, ги използвах за основа и добавях своя съвет, но ако мненията им бяха различни, не исках да споделям моето, понеже се страхувах, че ако греша и възникнат проблеми, ще трябва да поема отговорност, затова просто казвах нещо неясно и формално. Видях, че като съм живяла според тези сатанински философии, съм станала особено коварна и измамна, никога не можех ясно да изложа мнението си, нямах принципи или позиция и говорех и действах по начини, които объркваха хората и правеха мненията ми неразгадаеми. Дори се смятах за по-умна, като правех това, за да избегна всякакви последици, да не се разправят с мен и да не бъда отстранена. Нямах представа, че играех игрички пред Бог и братята и сестрите си, че съм най-коварният човек. Карах Бог да ме презира и мрази. Ако не се покаех и не постигнех промяна, нямаше да мога да бъда спасена. Макар да можех да заблудя братята и сестрите си, Бог наблюдава моето сърце. Ако продължавах да заблуждавам Бог така, да съм безотговорна в дълга си, да съм повърхностна и да отказвам да се съсредоточа върху търсенето на принципите на истината, накрая никога нямаше да спечеля истината и със сигурност щях да бъда осъдена и изключена. Виждах, че ще си изпатя от хитруване. Колко бях невежа! Едва щом осъзнах това, започнах да се страхувам. Наистина исках да се покая пред Бог. Не можех да продължавам така.

По-късно прочетох откъс от Божието слово: „Какъвто и дълг да изпълняваш в Божия дом, трябва да схващаш принципа му и да можеш да практикуваш истината. Ето какво означава да си принципен. Ако нещо не ти е ясно, ако не си сигурен как е правилно да постъпиш, потърси общение, за да постигнете общо съгласие. Щом определите кое е най-полезно за работата на църквата и за братята и сестрите, постъпи според това решение. Не се обвързвай с правила, не отлагай, не чакай, не бъди пасивен наблюдател. Какви ще бъдат последствията, ако винаги си в ролята на наблюдател и никога нямаш собствено мнение, ако все чакаш някой друг да вземе решение, преди да предприемеш каквото и да е, а когато никой не е взел решение, просто се мотаеш и чакаш? Всяка част от работата затъва и нищо не се довършва. Трябва да се научиш да търсиш истината или поне да си способен да постъпваш по съвест и разум. Щом ти е ясно кой е подходящият начин да свършиш нещо и щом повечето от останалите смятат, че този начин е приложим, значи така трябва да практикуваш. Не се страхувай да поемеш отговорност за това, да не обидиш останалите или да понесеш последствията. Ако някой не върши нищо реално, а все пресмята, страхува се да поеме отговорност и не смее да отстоява принципите в нещата, които прави, това показва, че е особено хитър и коварен и има твърде много дяволски кроежи. Колко е несправедливо да искаш да се наслаждаваш на Божията благодат и на Неговите благословии, а да не вършиш нищо реално. Бог никого не презира повече от тези хитри и коварни хора. Каквото и да си мислиш, ти не практикуваш истината, изобщо не си предан и всеки път намесваш личните си съображения, винаги имаш свои собствени мисли и идеи. Бог наблюдава тези неща, Той знае. Да не би да си мислеше, че не знае? Глупаво е да си го мислиш! И ако не се покаеш веднага, ще загубиш Божието дело“ (Божието общение). „Какви са проявите на честния човек? На първо място е това да не се съмнява в Божиите думи. Това е една от проявите на честния човек. Освен тази най-важната проява е това, че търси и практикува истината във всичко — това е най-същественото. Казваш, че си честен, но винаги държиш Божиите думи на заден план в ума си и просто правиш каквото си поискаш. Нима това е проява на честен човек? Ти казваш така: „Макар че качеството ми е ниско, аз имам честно сърце“. В същото време, когато ти се падне някакъв дълг, ти се страхуваш от страданието и от това да понесеш отговорността си, ако не го изпълниш добре, и затова си измисляш оправдания, за да се измъкнеш от дълга си, или предлагаш някой друг да го изпълни. Така ли се проявява честният човек? Разбира се, че не. Как трябва да се държи честният човек тогава? Той трябва да се подчини на Божията подредба, да бъден отдаден на дълга, който се очаква от него да изпълни, и да се стреми да удовлетворява Божията воля. Това се проявява по няколко начина: един от тях е да приемаш дълга си с честно сърце, да не вземаш под внимание плътските си интереси, да не изпълняваш дълга си половинчато и да не нагласяш нещата в своя собствена полза. Ето това са прояви на честност. Друг начин е да влагаш цялото си сърце и всичките си усилия в това да изпълняваш дълга си добре, да правиш нещата както трябва и да влагаш сърцето и любовта си в дълга си, за да удовлетвориш Бог. Това са проявите, които трябва да има един честен човек, когато изпълнява дълга си“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). От Божиите слова разбрах, че Бог обича честните хора. Няма значение дори дали си невеж и си с ниско качество. Важното е да имаш правилно и честно сърце, да не криеш нищо, да изразяваш открито мислите си, да търсиш и разговаряш с другите за това, което не разбираш, да действаш съгласно принципите, да правиш това, което е от полза за църковното дело и да си верен в дълга си. Правиш ли това, Бог ще е доволен. Бог наблюдава сърцата на хората. Ако даваме всичко от себе си, дори и понякога да допускаме грешки поради ниско качество или неразбиране на истината, все ще можем да извлечем поуки. Стига да можем да приемем истината, да търсим истината и да обобщаваме проблемите навреме, с времето все по-малко и по-малко ще се отклоняваме, постепенно ще усвоим принципите и ще изпълняваме дълга си добре. Църквата не изключва и не прогонва хората заради една грешка. Щом разбрах това, ми стана много по-спокойно.

По-късно се разкрих пред една сестра и разговарях с нея за състоянието си през този период и тя много търпеливо ми помогна. Като потърсихме и разговаряхме заедно, аз промених погрешната си нагласа, която винаги бях имала. По-рано все се притеснявах, че ако не приемам чуждите съвети и не предлагам различни гледни точки и мнения, другите ще ме помислят за арогантна и неприемаща истината. Всъщност не можех да направя разлика между арогантност и зачитане на принципи. Да зачитаме принципите означава, че като търсим истината, ние определяме практиките, които съответстват на принципите и защитават интересите на църквата, и продължаваме да ги зачитаме, без да правим компромис, ако някой възразява или повдига въпроси. Макар донякъде това да прилича на арогантност, то означава зачитане на истината и е нещо положително, докато арогантността означава винаги да се чувстваме сякаш превъзхождаме другите, да вярваме в правотата на собственото си мнение и идеи; когато другите предложат различни гледни точки, ние да си държим на своето, без да търсим или размишляваме, и да настояваме, че грешното е вярно. Всички тези мнения са плод на преценката на тези хора и не се основават на принципи. И все пак те настояват другите да ги чуят и да изпълняват казаното от тях. Това е сатанински нрав, проява на арогантност. Сетих се за няколко братя и сестри, които бяха отстранени. Някои от тях настояваха нещата да стават по тяхно желание, не приемаха предложенията на своите братя и сестри сериозно и не ги обмисляха, винаги защитаваха своето мнение и не желаеха да се поправят и подобрят. Това, за което настояваха, никога не беше в съответствие с принципите, а според личните им мисли и предпочитания. Това е проявата на арогантността. Когато срещах различни мнения, смятах някои предложения за неподходящи, но ако можех да ги оценя според принципите и да изразя своето мнение, това не би било арогантност, а зачитане на принципите на истината. Понякога, когато не разбирам напълно проблемите или не мога да схвана нещо, ако мога да изразя мнението си, да потърся и да разговарям с другите, това не би било арогантно отстояване на възгледите ми, а би означавало, че обмислям принципите, преди да действам, и че съм сериозна и отговорна в дълга си. Щом разбрах тези истини, изпитах истинско облекчение.

След това, когато получавах твърде много предложения в моя дълг, се молех на Бог за спокойствие, търсех съответните принципи на истината и оценявах дали редакциите са необходими според принципите. Освен това поемах инициативата да използвам собствените си идеи, които да съобщавам на всички и заедно да ги обсъждаме. Веднъж завърших едно изображение за фон на видео, водачът ми каза, че цветът не е подходящ и препоръча да го променя. Помислих си: „За да нанеса тези промени, ще са нужни много усилия и със сигурност качването на видеото ще се забави. Тук всъщност не става въпрос за принципи, а е въпрос на лично предпочитание, затова не е нужно да го сменям. Ако не го направя обаче, дали водачът ми ще ме помисли за арогантна и неспособна да приемам чуждите предложения?“. Когато отново започнах да се колебая, се изправих пред Бог и Го помолих да ме напътства, за да практикувам според принципите. След като се помолих, намерих някои референтни материали, след което работих с водача и супервайзъра ми, за да намерим подходящите принципи. Освен това споделях своите разбирания и възгледи. След това водачът и супервайзърът се съгласиха с гледната ми точка и не след дълго видеото беше онлайн. Чувствах се много щастлива и уверена.

Като си мисля за това ми преживяване през това време, осъзнавам, че за да се защитавам и да бягам от отговорност, сама връзвах ръцете си в своя дълг с какви ли не тревоги. Беше уморително да живея така и не бях много ефективна. Когато обаче разбрах Божията воля и практикувах според принципите на истината, ми беше лесно да разрешавам проблеми и усещах дълга си много по-лек и ненатоварващ. След това преживяване наистина почувствах, че животът според сатанинските философии единствено ще те направи по-коварен и измамен, недостоен за доверието на хората и неприятен за Бог. Само ако практикуваш истината и изпълняваш дълга си според принципите на истината ще бъдеш благословен. Тогава ще намериш увереност и сигурност и ще изпиташ истински мир и радост.