В началото на февруари 2024 г. изпълнявах в църквата дълг, свързан с текстовете. Отначало бях доста мотивирана. Чувствах, че навлизането ми в живота е доста повърхностно и че имам недостатъци във всички области, затова си мислех, че като практикувам, докато си изпълнявам свързания с текстовете дълг и разбирам повече истините и принципите, бих могла да постигна по-бързо израстване в живота. По-късно надзорникът ми възложи да си партнирам с една сестра на име Цин Лан, за да ръководя работата по прегледа на проповедите на една група и обучението на нейните членове. Цин Лан бе изпълнявала своя, свързан с текстовете, дълг по-дълго от мен и беше усвоила принципите и професионалните умения. Бях много щастлива, тъй като това, че си партнирах с нея, означаваше, че мога да науча повече неща и да израствам по-бързо при изпълнението на дълга си. Тъй като знаеше, че току-що бях започнала да се занимавам с този дълг, Цин Лан ми даде доста подробни напътствия в работата ни. Когато преглеждаше проповедите, тя първо ме питаше за мнението ми за тях и ако не разбирах нещо, тя разговаряше с мен, точка по точка. Учех прилежно и си водех записки, като се чувствах съвсем спокойна, докато изпълнявах дълга си по този начин. По-късно, докато преглеждах работата, осъзнах, че наистина има много неща за вършене. Освен подбора на проповедите, трябваше да сме в течение с текущите ситуации на членовете на групата и с напредъка в работата, а когато резултатите от работата се влошаваха, трябваше да преглеждаме всички отклонения и проблеми. Също така трябваше да изучаваме професионални умения, да развиваме таланти и т.н. Помислих си: „Управлението на всички тези различни проекти е твърде сложно. Колко мисъл и енергия трябва да вложа и каква цена трябва да платя, за да свърша добре цялата тази работа?“. Щом ми хрумнеха тези мисли, ми се струваше, че това е твърде голямо главоболие и твърде уморително за плътта ми. Когато със сестрите преглеждахме отклоненията в работата, исках да участвам и да се включа, но като си помислех, че съм нова в този дълг и не разбирам нещата, а Цин Лан беше запозната с всички аспекти на работата, ми се струваше по-добре да разчитам повече на нея, а аз нямах нищо против да играя само ролята на слушател. Когато пишех писма относно поправянето на отклоненията, просто систематизирах основните точки, които Цин Лан беше обсъдила, което ми спестяваше много проблеми. Когато резултатите от работата не бяха добри, всички сестри много се притесняваха, самоанализираха се и обобщаваха отклоненията в работата си, но аз оставах необезпокоена, като си мислех, че резултатите от работата ни нямат нищо общо с мен. Мислех, че съм нова в този дълг, или не разбирам, или не мога да правя нещата, и гледах на проблемите повърхностно, така че се превърнах в типичен лакей. Всеки ден просто проверявах работата по рутинен начин, без да искам да влагам твърде много мисъл в нея. Понякога ми се доспиваше още преди 21.00 часа.

В началото на март изпитах силна болка в коленете, както и болка в гърдите, която продължи няколко дни подред. Една сестра ми отправи напомняне, като каза: „Напоследък не проявяваш особено чувство за бреме в изпълнението на дълга си. Сега, след като се разболя, можеш да си направиш известно самонаблюдение“. Тя също така използва опита на друга сестра, за да проведе общение с мен, като каза как тази сестра винаги слушала другите и разчитала на тях в изпълнението на дълга си, нямала свои собствени възгледи за нещата и по-късно била освободена, поради това че не била ефективна в изпълнението на дълга си. Едва след като била освободена, тя съжалила за това и осъзнала важността на своя дълг. Чувствах се наистина ужасно, след като чух общението на тази сестра. Мислех си: „Не е ли това и моето състояние напоследък? Не искам да се занимавам с нищо и просто се държа като лакей“. Спомних си за един откъс от Божието слово, който бях прочела няколко дни по-рано: „Някои хора изглежда притежават покорство, когато изпълняват дълга си и вършат това, което им подреди Горното. Но когато ги попитат: „Изпълняваш ли дълга си нехайно? Изпълняваш ли го според принципите?“, те не могат да дадат категорични отговори, а само казват: „Изпълнявам, както ми е наредено от Горното, и не смея да извършвам безразсъдно прегрешения“. Когато ги попитат дали са изпълнили отговорността си, те казват: „Така или иначе правя това, което се очаква от мен“. Виждате ли? Те винаги имат такова отношение, когато изпълняват дълга си — не са забързани, вършат нещата бавно и нямат чувство за неотложност. В действителност не можеш да им намериш кусури, но ако оцениш изпълнението на дълга им спрямо истините принципи, то е неефективно и не отговаря на критериите. При все това изобщо не ги е грижа, продължават да действат както преди и все още не правят нещата, за които би трябвало да поемат инициативата да направят — те изобщо не се променят. Не са ли те безсрамно упорити? Те винаги поддържат това отношение: „Ти може да имаш хиляди блестящи планове, но аз имам свой собствен набор от правила. Просто съм си такъв. Да видим какво можеш да ми направиш. Това е моето отношение!“. Те не са извършили нищо изключително коварно или зло, но не са извършили и много добри дела. По какъв път бихте казали, че вървят те? Добро ли е отношението им към вярата в Бог и към дълга им? (Не.) В Библията Бог казва следното: „Така, понеже си хладък – нито горещ, нито студен, ще те изплюя от устата Си“ (Откровение 3:16). Да сме хладки, нито студени, нито горещи — това добро отношение ли е? (Не.) Някои хора си мислят: „Ако върша зло и предизвиквам прекъсвания, бързо ще бъда заклеймен. Но ако върша нещата положително и активно, ще се уморя, а ако сбъркам, когато правя нещо, може да бъда кастрен или дори освободен, което би било толкова смущаващо! Затова оставам хладък, нито студен, нито горещ. Каквото и да ме помолиш да направя, ще направя малка част от него. Но ако не ми кажеш да направя нещо, няма да се меся. По този начин няма да се уморя, а на всичкото отгоре хората няма да могат да ми намерят кусури. Този подход е страхотен!“. Добър ли е този начин на поведение? (Не.)“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (11)). Божиите слова ми оказаха дълбоко въздействие. Той беше разобличил истинското ми състояние в изпълнението на дълга ми. Външно правех всичко, което ми кажеше надзорникът; проверявах работата и подбирах проповедите, правех всички тези неща и не вършех зло, нито предизвиквах смущения. Отношението, което имах към дълга си обаче, беше пасивно. Повече от месец бях се занимавала с работа, свързана с текстовете, и преминавах през всеки ден объркана и без чувство за неотложност. Просто се държах като лакей в изпълнението на дълга си, като се съгласявах с мнението на Цин Лан в отговорите си на писмата и не участвах в прегледа на работата. Когато нямаше напредък в работата, не се тревожех, нито се безпокоях, а просто използвах извиненията „не мога да го направя“ или „не го разбирам“. Имах пренебрежително отношение към всичко и ми липсваше дори най-малкото чувство за бреме при изпълнението на дълга ми. Тези, които имат чувство за бреме при изпълнение на дълга си, са способни да проявяват внимание към Божиите намерения и да мислят как да се заемат с работата бързо; способни са да търсят истината, за да разрешат проблемите в работата, да мислят за правилните неща и да имат проактивно отношение. Що се отнасяше до мен, аз мислех само за това как да предпазя плътта си от страдание. Винаги разчитах на сестрата, с която си партнирах в работата си, и не изпълнявах нито една отговорност. Именно тогава разбрах, че напомнянето на тази сестра съдържаше Божието намерение. Ако продължавах със същото отношение, това щеше да е много опасно и щях да си причиня вреда. След като разбрах това, се почувствах като в криза и се помолих на Бог в покаяние: „О, Боже, твърде много разчитам на другите и просто искам да бъда лакей. Никога не желая да се тревожа за нещата или да страдам и нямам ни най-малко чувство за бреме при изпълнение на дълга си. О, Боже, не искам да остана в това състояние, в което съм „нито топла, нито студена“, и да бъда отстранена от Теб. Искам да се променя – моля Те, напътствай ме.“ След това съзнателно промених отношението си към моя дълг, държах сериозните въпроси в ума си и вече не се унасях вечер.

Но тъй като преди това не се бях занимавала с правилната работа и не бях имала чувство за бреме при изпълнението на дълга си, скоро се сблъсках с последствията от това. Работата, която надзиравах, не даваше никакви резултати, а някои братя и сестри бяха станали негативни и пасивни в изпълнението на дълга си. Както се казва, „един отряд е толкова добър, колкото е добър командирът му“. Няколко дни по-късно, тъй като никой от групата не беше постигнал напредък в изучаването на професионалните умения, което ръководех, надзорникът възложи на Цин Лан да отговаря за тази задача. Когато чух това, се почувствах наистина ужасно и осъзнах, че не бях посочила определени часове за изучаване, а всеки път просто чаках пасивно Цин Лан да се разпореди. Разбира се, Цин Лан имаше професионални умения, но аз дори не бях изпълнила отговорността си да упражнявам основен надзор и да напомням на групата. Ако бях проявила малко повече внимание, ако бях имала малко повече чувство за бреме и своевременно бях надзиравала обучението, нямаше да бъда преназначена. Бог ме разкриваше чрез този въпрос. Разстроих се и се самообвинявах, като си мислех: „Как можах да изпълнявам дълга си по този начин? Не бях ли ненадеждна? Къде са ми почтеността и достойнството?“. По-късно видях тези два откъса от Божието слово: „Как хората трябва да вършат справедливи дела и в какво състояние и при какви условия трябва да ги вършат, за да се счита това за подготвяне на добри дела? Най-малкото те трябва да имат положително и активно отношение, да бъдат предани, докато изпълняват дълга си, да са способни да действат според истините принципи и да защитават интересите на Божия дом. Ключът е в това да сте положителни и активни. Ако винаги сте пасивни, това е проблемно. То е същото, като да не си член на Божия дом и да не изпълняваш дълга си, то е същото, като вместо това да нямаш друг избор, освен да го правиш, за да си заработиш заплатата по изискване на работодателя — не доброволно, а много пасивно. Ако не бяха намесени твоите интереси, изобщо нямаше да го правиш. Или ако никой не те беше помолил да го направиш, категорично нямаше да го направиш. Следователно да вършиш нещата с този подход не е вършене на добри дела. Така че подобни хора са много глупави. Те са пасивни във всичко, което правят. Те не правят това, което могат да си помислят да направят, нито правят това, което могат да постигнат с време и усилия. Те просто чакат и наблюдават. Това е проблемно и много жалко. […] Бог ти е дал заложби и много превъзходни условия, позволил ти е да прозреш този въпрос и да бъдеш компетентен за тази работа. Ти обаче нямаш правилното отношение, липсва ти преданост и искреност и не искаш да направиш всичко възможно, за да я свършиш добре. Това силно разочарова Бог. Така че когато се сблъскаш с много неща, ако си мързелив, ако винаги се чувстваш притеснен и не искаш да ги вършиш, а вътрешно си мърмориш: „Защо точно от мен се иска да го направя, а не от някой друг?“, това е глупава мисъл. Когато някой дълг се падне на теб, това не е нещастно събитие, а е чест и ти трябва да го приемеш с удоволствие. Тази работа няма да те умори или да те изтощи до смърт. Напротив, ако се справиш правилно с нея и направиш всичко възможно да я свършиш добре, ще се чувстваш спокоен и умиротворен в сърцето си и няма да си разочаровал Бог. Когато дойдеш пред Бог, ще можеш да си уверен и да стоиш изправен. Но ако не свършиш тази работа или ако я свършиш нехайно, тогава дори да не си причинил никакви загуби, за теб лично това ще е нещо, за което ще съжаляваш цял живот! То ще е подобно на бездънна черна дупка, която ще те кара да изпитваш болка и безпокойство през целия си живот. Всеки път, когато се спомене, че човек трябва да бъде предан и искрен в изпълнението на дълга си и да прави всичко по силите си, сърцето ти ще се чувства толкова изтормозено, сякаш го пробождат с игли. Няма да се чувстваш щастлив, горд или почeтeн по този въпрос. Напротив, тази агония ще те съпътства през целия ти живот. Ако човек има чувство за съвест, той ще изпита този вид мъка. А как стоят нещата от гледната точка на Бог? Бог използва истините принципи, за да окачестви този въпрос, чието естество е много по-сериозно от това, което изпитваш ти. Разбирате ли? И така, Бог ще разгледа цялостно ежедневното ти поведение, отношението ти към истината и отношението ти към дълга ти, за да види пътя, по който вървиш. Да предположим, че отношението ти към истината и към дълга ти е винаги нехайно и че външно даваш обещания, но зад кулисите не ги прилагаш на практика, че се разтакаваш и ти липсва чувство за неотложност и положително отношение към това да проявяваш внимание към Божиите намерения. Макар че външно не прекъсваш и не смущаваш, не вършиш зло, не действаш с безпричинно своеволие или не извършваш безразсъдни прегрешения и изглеждаш простодушен, и се държиш доста добре, ти не си способен положително и активно да вършиш това, което Бог иска от теб, а вместо това си лукав, скатаваш се и избягваш да вършиш истинска работа. В този случай по какъв път вървиш ти всъщност? Дори да не е пътят на антихрист, най-малкото е пътят на лъжеводач“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (11)). „Никой не иска да бъде унищожен и изпратен в ада, но въпреки това много хора нееднократно вършат зло и се движат с висока скорост по пътя, който води към ада. Някои хора многократно пренебрегват възможностите за изпълнение на дълга, дадени им от Божия дом, пренебрегват, когато Светият Дух ги трогва и упреква, и пренебрегват Божиите очаквания. Те настояват да бъдат нехайни, да извършват безразсъдни прегрешения, да действат с безпричинно своеволие, да прекъсват и смущават, да бъдат непоправими, безсрамни личности и да вършат зло. Никой не те принуждава да правиш тези неща и никой в Божия дом не е изисквал от теб да ги правиш. Очевидно това е твой личен избор. Това е нещо, което си готов да правиш, което ти харесва да правиш и което правиш с ентусиазъм. Когато ти се каже, че пътят, по който вървиш, води към ада и към унищожение, ти се чувстваш разстроен и негативен. Защо се чувстваш негативен? Не е ли това по твоя собствена вина? Не е ли причинено от теб самия? Не е ли заслужено? Някои хора казват: „Когато върша зло, то е, защото не мога да се въздържа да не го правя. Искам да правя нещата добре при всяка възможност, но след като ги направя, осъзнавам, че това, което съм направил, не е нещо добро“. Ти си вършил зло и си причинил прекъсвания и смущения, което е довело до загуби в работата на църквата. Възможно е да не ти потърсят отговорност за прегрешенията ти, но прегрешенията ти създават скрити рискове и може да стане така, че в бъдеще да повториш прегрешенията си. Това е много опасно. То е същото, както когато някой върви по пътека — всяка стъпка оставя следа. Разпознаваш ли прегрешенията, които си извършил? Изпитваш ли разкаяние за тях? Чувстваш ли се задължен и тъжен? Плачеш ли горчиво заради тях? Коригирал ли си посоката си? Наистина ли мразиш злодеянията си? Изоставил ли си злото в теб и покаял ли си се искрено пред Бог? […] Ако не можеш да се покаеш истински, а мамиш Бог с обетите си, тогава пътят, по който вървиш, води към унищожение. С всяко твое злодеяние чукаш на вратата на ада. Може би едно от тези чукания най-накрая ще я отвори и тогава ще настъпи твоят край. Може да се каже, че някои хора от момента, в който са започнали да вярват в Бог, досега, постоянно трупат злодеяния и чукат на вратата на ада с всичките си действия и модели на поведение, като същевременно върху тях се трупа и Божият гняв. Те чакат Божието наказание да се стовари върху тях“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (11)). След като прочетох Божиите слова, много се разтревожих. Бог каза, че онези, които са пасивни в изпълнението на дълга си, не правят това, на което са способни, и изпълняват дълга си повърхностно и безотговорно, са хора, които не вършат истинска работа, вървят по пътя на антихристите и са заклеймени от Бог. Размишлявах върху това, като си помислих: въпреки че изпълнявах дълга си, не мислех за себе си като за член на Божия дом. Не само че не бях предана в изпълнението на дълга си, а не изпълнявах дори най-основните си задължения. Сестрата, с която си партнирах, обобщи работата, за да поправим отклоненията и да изпълняваме дълга си по-добре, но що се отнася до мен, аз не участвах и не се интересувах. Не отговарях прилежно на писмата, а просто пишех въз основа на това, което сестрата казваше, като безмозъчен робот. Също така не приемах сериозно изучаването на професионалните умения от страна на всеки един и забавях напредъка им. Всичко това се дължеше на страха ми да влагам мисъл в изпълнението на дълга си и на това, че нямах чувство за бреме. Начинът, по който изпълнявах дълга си, беше нещо, което Бог ненавиждаше и което отблъскваше хората, а аз със сигурност не бях достойна за тяхното доверие. Във всичко, което правех, проявявах внимание единствено към собствената си плът, не исках да влагам мисъл в дълга си или да плащам цена, исках само да бъда лакей и всичко да ми бъде уредено, изобщо не проявявах внимание към работата на църквата и не се интересувах от Божието намерение. Това мое отношение към дълга ми разочарова Бог толкова много. Във всичко разчитах на сестрата, с която си партнирах. Макар че плътта ми може да се е чувствала спокойна, аз изгубих шанса да подготвям добри дела, който Бог ми даде, и никога нямаше да си го върна. Чувствах се задължена и съжалявах! Редът от Божието слово, който гласеше: „С всяко твое злодеяние чукаш на вратата на ада“, ме развълнува особено силно. Преди си мислех, че само Юда и другите, които вършат зло, могат да отворят вратата към ада, но се оказа, че Бог бе отбелязвал всеки път, когато жадувах за комфорт, когато не успявах да понеса бремето на дълга си и отказвах да се покая, и всяка бележка, която Бог е записвал, е отваряла вратата към ада малко по-широко. Вратата към ада се отваря чрез многократни провали в практикуването на истината. Тази последица е наистина ужасяваща! Докато размишлявах върху това, най-накрая осъзнах, че наистина съм в опасност, и почувствах известно разкаяние, като си мислех: „Бог все пак ми е дал шанс да се покая. Трябва да ценя възможността да изпълнявам дълга си и да компенсирам прегрешенията си“. Помолих се на Бог: „О, Боже, не притежавам и най-малката частица човешка природа или разум. Единствено ме е грижа да пожелавам удобствата на плътта си и не съм изпълнила добре нито едно от възложените ми задължения. Силно съм Те натъжила! О, Боже, знам, че изпълнението на дълга ми по този начин ще ме погуби и ще навреди на работата на църквата. Готова съм да се покая и да приема Твоята внимателна проверка. Моля Те, дисциплинирай ме и ми позволи да разбера себе си и да се отърва от покварения си нрав“.

По-късно си помислих: „Защо винаги се страхувам да влагам мисъл в нещата и да упражнявам ума си? Какъв проблем стои в основата на това?“. Прочетох два откъса от Божието слово: „Мързеливите хора нищо не могат да свършат. За да го обобщим с две думи, те са безполезни хора. Те имат увреждане, което ги прави второкачествени. Колкото и добри да са заложбите на мързеливите хора, те са само за показ и нищо повече. Макар да имат добри заложби, това е съвсем безполезно. Тези хора са твърде мързеливи – знаят какво трябва да правят, но не го правят, и дори да знаят, че нещо представлява проблем, те не търсят истината, за да го разрешат, и макар да знаят какви несгоди трябва да понесат, за да бъде работата ефективна, те не искат да понесат тези несгоди, които си струва да понесат, затова те не могат да придобият никакви истини и не могат да свършат никаква истинска работа. Не желаят да понасят несгодите, които хората трябва да понасят, а знаят само как да се отдадат на удобства, как да се насладят на радостните и безгрижни времена и как да се насладят на свободния и спокоен живот. Не са ли безполезни? Хората, които не могат да понасят несгоди, не заслужават да живеят. Онези, които винаги искат да живеят като паразити, са хора без съвест или разум. Те са зверове и такива хора не са годни дори труд да полагат. Тъй като не могат да понасят несгоди, дори когато полагат труд, те не са способни да го вършат добре, а ако искат да придобият истината, надеждата за това е още по-слаба. Този, който не може да страда и не обича истината, е безполезен човек. Той не е годен дори труд да полага. Той е звяр и няма никаква човешка природа. Такива хора трябва да бъдат отстранени. Единствено това е в съгласие с Божиите намерения“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). „Кои типове хора са безполезни? Обърканите хора, хората, които пропиляват дните си в безделие. Подобни хора не проявяват отговорност за нищо, което правят, нито го приемат на сериозно. Те объркват всичко. Не се вслушват в словата ти, независимо как разговаряш за истината. Те си мислят: „Ако искам, ще си се мотая така. Говори, каквото си искаш! Във всеки случай, точно сега изпълнявам дълга си и имам какво да ям, това е напълно достатъчно. Поне не ми се налага да прося. Ако някой ден няма какво да ям, тогава ще се замисля. Небето винаги ще остави изход за човека. Казвате, че нямам съвест и разум и че съм объркан — е, и какво от това? Не съм нарушил закона. Най-много да ми липсва малко характер, но това не е загуба за мен. Щом имам какво да ям, всичко е наред“. Какво мислите за тази гледна точка? Казвам ти, че всички объркани хора от този тип, които пропиляват дните си в безделие, са обречени да бъдат отстранени и няма как да постигнат спасение“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). Строгите Божии слова развълнуваха безчувственото ми сърце и разобличиха същността на мързеливите хора. Мързеливите хора не желаят да страдат и да плащат цена, а им се иска винаги да водят безгрижен начин на живот. Тези хора не са способни да постигнат нищо, така че постигането на истината и спасението би биlo още по-невъзможни за тях. Бог казва, че мързеливите хора са безполезни твари, които трябва да бъдат отстранени, а аз се държах точно като такъв безполезен човек. Не исках да влагам мисъл в дълга си и да плащам цена и живеех като паразит; разчитах на другите за всичко и просто се носех по течението. Когато за пръв път започнах да изпълнявам моя свързан с текстовете дълг, нямаше на кого да разчитам и можех да се уповавам на Бог, да уча усърдно и да постигна някои успехи. След като започнах да си партнирам със сестрата, вече не бях толкова усърдна, станах хладнa в изпълнението на дълга си и не исках да влагам мисъл в работата или да плащам цена, а просто се стремях да прекарвам дните си в отдих и почивка. Тъй като нямах чувство за бреме при изпълнението на дълга си, не се заех с нито една от възложените ми задачи. Другите сестри се тревожеха за мен и трябваше да поемат моята работа. Дори и така, аз нямах никакво съзнание. Бях естествено зависима от сестра си. Дори и след като изпълнявах свързания с текстовете дълг в продължение на повече от месец, все още се оправдавах, че току-що съм пристигнала и не знам или не мога да правя определени неща, и не проверявах как върви работата. Колко безсрамно от моя страна! Живеех според сатанинската философия: „Животът е кратък, така че му се наслаждавай, докато можеш“. и „Нека празнуваме, защото животът е кратък, но със сигурност е сладък“. Тези декадентски и извратени възгледи и идеи ме превърнаха в дегенерат. Мислех само за това как да предпазя плътта си от страдания и тревоги и не влагах ни най-малка мисъл в това как да изпълня добре дълга си. Причиних забавяне на една изключително важна работа. По същество прекъсвах работата на църквата и действах като лакей на Сатана! Богказва, че онези, които се отнасят несериозно към дълга си, са дори по-жалки от Юда и Бог ги мрази и ненавижда. Природата на подобно прегрешение е много сериозна. Доста се уплаших, когато си помислих за последствията от всичко това. Човек като мен не заслужаваше доверие и ако продължавах да се бавя така, както досега, щях да загазя. Помислих си как прасетата чакат в кочината си всеки ден, за да бъдат нахранени от стопанина си, спят дълбоко, след като са се нахранили, без да ги е грижа за нищо, само за да бъдат заклани от собственика си. Ако продължавах да живея както досега, като се наслаждавам на удобствата на плътта си, нямаше да се различавам от едно прасе и отстраняването ми от Бог щеше да е само въпрос на време! Не исках да продължавам да бъда мързелива и безполезна, затова се помолих на Бог: „О, Боже, не искам да продължавам да се мотая. Това е покварен начин на живот и няма никаква стойност. Моля Те, напътствай ме да стана по-усърдна и да изпълнявам правилно дълга си“.

По-късно открих пътя за практикуване чрез Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Да изпълняваш дълга си, без да вършиш зло, е нещо, което трябва да постигнеш като нормален човек. Но подготвянето на добри дела означава, че трябва активно и положително да практикуваш истината и да изпълняваш дълга си според Божиите изисквания и истините принципи. Трябва да имаш преданост, да си готов да понасяш несгоди и да платиш цена, да си готов да поемеш отговорност и да можеш да действаш положително и активно. Действията, извършени в съответствие с тези принципи, са в общи линии все добри дела. Независимо дали става въпрос за значими или маловажни въпроси, дали те са достойни да бъдат запомнени от хората или не, дали са ценени от хората, или са смятани за незначителни, или дали хората ги смятат за достойни за внимание, в Божиите очи всички те са добри дела. Ако подготвиш добри дела, накрая това ще ти донесе благословии, а не бедствия. Да предположим, че не подготвиш никакви добри дела и се задоволяваш само със следното: „Правя каквото ми кажат да правя и отивам, където ми кажат да отида. Никога не говоря и не действам прибързано и никога не създавам умишлено неприятности и не предизвиквам прекъсвания и смущения. Аз съм послушен и се държа добре“. Ако винаги поддържаш това отношение, без да търсиш активно истината и да отстояваш принципите при изпълнение на дълга си, без да коригираш или да променяш своевременно отклоненията и грешките си, когато ги откриеш, и ако никога не търсиш положително и активно истината, за да разрешиш проблемите, когато откриеш непокорството си или забележиш, че разкриваш покварен нрав, а просто правиш, каквото си искаш, тогава дори да не си причинил никакви загуби на интересите на Божия дом или да не си засегнал работата на църквата, това, което правиш, в най-добрия случай е просто полагане на труд. По своето естество полагането на труд не се счита за добро дело. И така, как в крайна сметка се определят добрите дела? Когато това, което правиш, е най-малкото полезно за собственото ти навлизане в живота и за това на братята и сестрите и да е от полза за работата на Божия дом. Ако е полезно за теб, за другите и за Божия дом, тогава твоето изпълнение е ефективно пред Бог и е одобрено от Бог. Бог ще ти даде оценка. Затова оцени колко добри дела си подготвил през годините. Могат ли тези добри дела да компенсират твоите прегрешения? След като ги компенсират, колко добри дела ще останат? Трябва да си поставиш оценка и да знаеш за нея в сърцето си. Не бива да се объркваш по този въпрос“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (11)). Божиите слова съдържат Неговото намерение и изисквания и Той също така ни казва пътя за практикуване. Изпълнението на дълга на човека като сътворено същество е от решаващо значение. Да изпълнява дълга си според принципа, да бъде усърден, да плаща цена и да има чувство за бреме – само като изпълнява активно дълга си по този начин, човек може да подготви добри дела и да съответства на Божието намерение. Ако просто изпълняваш дълга си механично и правиш само това, което се иска, това може да не изглежда като прекъсване или нарушение, но ти не успяваш да вложиш сърцето си в изпълнението на дълга си, така че Бог няма да те похвали. Замислих се за това как не бях била нито топла, нито студена в изпълнението на дълга си, не успявах да свърша възложената ми работа и прекъсвах и смущавах изпълнението на дълга си. Не само че не бях подготвила добри дела, но и бях извършила прегрешения. Моят дълг беше да избирам добри проповеди от евангелието, да помагам за разпространението му, да свидетелствам за Бог и да доведа още повече хора пред Бог, за да постигнат спасение. Това беше много важна отговорност и дори най-малкото протакане беше недопустимо. Току-що бях започнала да практикувам и въпреки това имах много пропуски. Трябваше да влагам време и усилия в изучаването и размишляването и да изпълнявам дълга си според Божиите изисквания и принципи. Също така трябваше да се науча да проявявам загриженост и да се интересувам от работата, да се отнасям отговорно и усърдно към дълга си и да имам чувство за бреме в работата си. Само това щеше да съответства на Божиите намерения!

След това често се молех на Бог, бунтувах се срещу плътта си, престанах да се държа толкова самодоволно и безразсъдно и можех да поемам активно отговорностите си. Също така осъзнах, че църквата не ме беше свързала да си партнирам със сестрата, за да мога да се наслаждавам на удобствата на плътта, а по-скоро, за да можем да допълваме слабостите си и да обединяваме полезните си идеи. Изпълнението на дълга ни по този начин щеше да намали отклоненията ни, да бъде полезно за дълга ни, както и за навлизането ни в живота. Започнах също така съзнателно да участвам в работата на нашата група, влагах мисъл в прегледа на работата ни и изразявах определени идеи, а сестрите ми запълваха моите пропуски. Като си сътрудничехме по този начин, нашето общение стана по-прецизно и насочено и аз също придобих нещо от този процес. Престанах да бъда толкова безразсъдна и се научих да влагам мисъл в изпълнението на дълга си и да прилагам това, което знам, в действие. Сега се чувствам по-спокойна. След известен период от време не се чувствах толкова объркана, както преди, постигнах напредък в истината и професионалните си умения и можех да усетя Божието просветление и напътствие. Благодаря на Бог!