От Сяоюн, Китай

Родена съм в обикновено семейство и за разлика от децата, родени в богати семейства, моят старт в живота беше по-нисък от техния. Още по-злощастното беше, че родителите ми се разведоха, когато бях в началното училище, баща ми ме настани в приемно семейство близо до училището, а по-късно се преместих да живея при леля си и баба си. Когато децата на моята възраст научиха за положението в семейството ми, започнаха да странят от мен и аз винаги се чувствах по-малоценна от другите. Вечер често плачех и нещата ми се струваха несправедливи, като се питах: „Защо ми е отредена такава лоша съдба?“. Затворих се в себе си и почти пред никого не отварях сърцето си. Виждах по телевизията успешни жени изпълнителни директорки, заобиколени от цветя и разкош, и им завиждах, като си мислех, че на тях им се е паднала наистина добра съдба. Мислех си, че живея под чужд покрив и че ме гледат отвисоко, и затова вътре в себе си реших: „Когато порасна, ще постигна нещо сама, точно като жените по телевизията, и ще накарам онези, които ме гледат отвисоко, да ме погледнат с други очи“.

Разводът на родителите ми обаче хвърли сянка върху детството ми и аз често изпитвах болка и тъга, станах стеснителна и затворена. По-късно последвах баба си във вярата в Господ Исус и когато бях на 16, приех делото на Всемогъщия Бог от сетните дни. Научих, че източникът на човешкото страдание е покварата от Сатана и че Божието дело на този етап е с цел да спаси хората от греха и да ги доведе до красива крайна цел. Замислих се колко рядка е възможността за Божието спасение в сетните дни и как Божието дело е на път да приключи, затова се отказах от ученето и преминах през обучение за изпълнение на дълга ми в църквата. В нея видях, че когато братята и сестрите имаха проблеми, те питаха водачите, а водачите след това провеждаха общение, за да им дадат решения. Изглеждаше, че всички братя и сестри ги уважават много, и аз им завиждах, като си мислех: „Трябва да се стремя усърдно, за да мога в бъдеще да стана водачка или работничка, тогава няма да съм просто обикновен последовател, а ще бъда водеща фигура“. След това, какъвто и дълг да ми възлагаше църквата, се стараех да го изпълнявам по най-добрия начин, а братята и сестрите ме хвалеха, че съм млада и имам добри заложби, и ме насърчаваха да се стремя усърдно. Чувствах се доста доволна, като си мислех: „Изглежда съм обещаващ кандидат за развиване! Трябва да продължа да се стремя усърдно!“. Така че активно изпълнявах своя дълг. Не се чувствах уморена, дори когато трябваше да пътувам далеч, за да поя новодошли, и в дъжд или в пек изобщо не се бавех с дълга си. Просто се надявах усилията и жертвите ми да бъдат забелязани от братята и сестрите и един ден да бъда избрана за водачка или работничка. Но всеки път, когато имаше църковни избори, не ме избираха и след три години все още изпълнявах дълг с текст. Не разбирах и се чудех: „Нима ми е писано да изпълнявам само дълг с текст? Това ли е наистина моето място в църквата?“.

През февруари 2019 г. станах отговорник за работата с текст на църквата и се почувствах доста доволна, като си мислех, че това е повратен момент. Помислих си: „Може би Бог ме обучава предварително. Изглежда, все още имам бъдеще в Божия дом. За да си водач, трябва да можеш да разговаряш за истината, за да разрешаваш проблеми, затова и аз трябва да практикувам да разговарям за Божиите слова, за да разрешавам проблемите на братята и сестрите. Току-що станах отговорничка за работата с текст и след като се пообуча известно време, може би ще мога да стана водачка“. Веднъж по време на събиране случайно чух, че един новодошъл е избран за водач, и се почувствах огорчена, като си мислех: „Този новодошъл, който вярва само от малко повече от година, поема такава важна роля. Аз вярвам в Бог от няколко години, но защо на мен не ми се е отдала такава добра възможност? Защо съм заседнала на едно и също място? Дългът с текст е важен, но не е толкова виден, колкото да си водач или работник. Има голяма разлика между двете неща“. Не можех да сдържа сълзите си, докато бутах колелото си. След това загубих желание да изпълнявам дълга си. През 2022 г. бяха направени промени в персонала за работа с текст, но аз продължих да изпълнявам дълг с текст. Почувствах се наистина обезсърчена и си помислих: „Как така след толкова много години вяра в Бог все още изпълнявам дълг с текст? Нима съм подходяща само за дълг с текст? Възможно ли е да не ми е съдено да стана водачка? Нима Божиите слова не казват, че какъвто и дълг да поемем и когато и да го изпълняваме, всичко е според Божието предопределение и върховенство? Може би просто ми е отредено да изпълнявам дълг с текст“. Спомних си за един брат, който беше няколко години по-голям от мен. Той стана водач в църквата скоро след като повярва в Бог, а по-късно стана и проповедник. Струваше ми се, че той е роден да бъде водач, а аз колкото и да се опитвах, никога нямаше да получа шанс да стана водачка или работничка, както и че нямах бъдеще за развитие и че животът ми просто щеше да си бъде такъв. След това, когато надзорничката ме помолеше да направя нещо, го правех, но вече не се стремях активно да се справям по-добре, а понякога, когато забележех проблеми в дълга си, не чувствах мотивация да ги разрешавам. Резултатите от работата ми се влошаваха все повече и надзорничката ме кастреше, задето не напредвам в дълга си и имам пасивно отношение. Дълбоко в себе си знаех, че съм пасивна в дълга си, но не осъзнавах добре проблемите си.

По-късно прочетох Божиите слова, които разобличаваха проблема с унинието, и едва тогава започнах да разбирам състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Виждаш например човек, който винаги е унил и пасивен, когато върши нещо, не е способен да събере никаква енергия, емоциите и отношението му не са много положителни или оптимистични и винаги изразява такова негативно, обвинително и отчаяно отношение. Даваш му съвети, но той никога не се вслушва в тях и макар да признава, че пътят, който си му посочил, е правилният и че аргументите ти са чудесни, все пак когато върши нещо, не може да събере никаква енергия и остава негативен и пасивен. В тежки случаи от движенията на тялото му, от стойката, от походката, от тона на речта и думите, които изрича, можеш да видиш, че емоциите на този човек са особено унили, че му липсва енергия във всичко, което прави. Той е като смачкан плод и ще повлияе на всеки, който прекарва дълго време с него. За какво става въпрос? Различните видове поведение, изражение на лицето, тон на речта и дори мислите и гледните точки, които разкриват хората, живеещи в униние, имат негативни качества. Каква тогава е причината за тези негативни явления? Къде се коренят те? Разбира се, първопричината за възникването на негативната емоция униние е различна за всеки човек. Унинието на един тип човек може да се дължи на това, че постоянно е убеден в лошата си съдба. Дали това не е една от причините? (Така е.) […] След като повярва в Бог, решава да изпълнява правилно дълга си в Божия дом, да понася трудности, да работи усърдно, да понесе повече от всеки друг във всяко отношение, и да се стреми да спечели одобрението и уважението на повечето хора. Мисли си, че дори може да го изберат за водач, надзорник или началник на екип. И дали тогава няма да почете предците и семейството си? Дали тогава няма да промени съдбата си? Реалността обаче не отговаря напълно на желанията му и той унива и си мисли: „От години вярвам в Бог и се разбирам много добре с братята и сестрите си, но как така всеки път, когато дойде време да се избере водач, надзорник или началник на екип, никога не идва моят ред? Дали е защото изглеждам толкова обикновено, или е защото не съм се представил достатъчно добре и никой не ме е забелязал? Всеки път, когато има избори, виждам лъч надежда и бих се радвал да ме изберат дори за началник на екип. Изпълнен съм с толкова ентусиазъм да се отплатя на Бог, но накрая се разочаровам всеки път, когато има избори и отпадам от всичко. Какво става? Възможно ли е наистина да съм способен единствено да остана един посредствен, обикновен и незабележим човек през целия си живот? Когато се върна назад към детството, младостта и годините си на средна възраст, пътят, по който съм вървял, винаги е бил толкова посредствен и нищо забележително не съм постигнал. Не че нямам амбиция или че заложбите ми са лоши, нито че не полагам достатъчно усилия или че не мога да понасям много трудности. Решителен съм и имам цели, и дори може да се каже, че имам амбиции. Защо тогава никога не мога да се издигна над тълпата? В крайна сметка просто имам лоша съдба и съм обречен на страдание, и Бог така е подредил нещата за мен“. Колкото повече мисли за това, толкова повече смята, че съдбата му е лоша“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох Божиите слова, най-накрая разбрах, че нарастващата ми пасивност и негативност в дълга се дължаха на погрешни гледни точки за нещата. Мислех си, че това, че не мога да стана водачка или работничка и да изпъкна, означава, че имам лоша съдба и че само ако стана водачка или работничка, ще имам бъдеще и това ще покаже, че имам добра съдба. За да бъда избрана за водачка или работничка, работех усилено, за да се снабдя с Божиите слова, и когато забележех проблеми в състоянието на братята и сестрите, проявявах инициатива да търся Божиите слова, за да провеждам общение и да помагам. Когато общението ми постигаше резултати, си мислех, че имам заложби и мога да разрешавам действителни проблеми, и смятах, че един ден, ако всички видят способностите ми, може да ме изберат за водачка. Но колкото и усилено да се опитвах, продължавах да изпълнявам дълг с текст. Особено когато виждах братя и сестри, които бяха вярвали в Бог по-малко време от мен, а вече бяха станали водачи и работници, си мислех, че те имат добра съдба и че са родени да бъдат водачи и работници. Но след няколко години на изпълняване на дълг с текст, се чувствах сякаш съм заседнала на едно място, незабелязана в църквата, просто обикновен човек. Затова обвинявах за този проблем лошата си съдба, като си мислех, че Бог не се отнася към мен благосклонно и че дългът, който Той е предопределил и подредил за мен, е незначителен, и така ставах все по-демотивирана в дълга си. Когато резултатите от работата ми бяха слаби, не се самоанализирах, а когато откриех проблеми, не исках да полагам умствени усилия, за да ги реша. Ясно знаех, че ми липсва практическо преживяване и че трябва да практикувам повече и да се снабдя с повече истини, но не желаех да полагам усилия и се бях отказала от себе си. Сякаш бях заседнала в блато, което бавно ме поглъщаше, и нямах сили да избягам. Влиянието на моето униние беше наистина огромно!

По-късно видях разобличението на Божиите слова и започнах да разбирам погрешните си гледни точки. Всемогъщият Бог казва: „Бог отдавна предопредели съдбите на хората и те са неизменни. „Добрата съдба“ и „лошата съдба“ са различни за различните хора и зависят от средата, от това как се чувстват хората и към какво се стремят. Ето защо съдбата на човека не е нито добра, нито лоша. Може да водиш много труден живот, но да си мислиш: „Не искам да живея луксозен живот. Доволен съм просто да имам храна и дрехи. Всеки страда през живота си. Светските хора казват: „Без дъжд няма дъга“, така че страданието си има стойност. Не е толкова зле и съдбата ми не е лоша. Небето ми е дало някаква болка, определени изпитания и някаква скръб. Това е така, защото Той има високо мнение за мен. Това е добра съдба!“. Някои хора мислят, че страданието е нещо лошо, че то означава, че имат лоша съдба; според тях само животът без страдание, удобният и лек живот означава, че съдбата им е добра. Невярващите го наричат „въпрос на мнение“. Как разглеждат въпроса за „съдбата“ хората, които вярват в Бог? Говорим ли за „добра съдба“ или „лоша съдба“? (Не.) Ние не казваме такива неща. Да речем, че имаш добра съдба, защото вярваш в Бог. Ако обаче не следваш правилния път във вярата си, ако бъдеш наказан, разкрит и отстранен, дали това означава, че имаш добра или лоша съдба? Ако не вярваш в Бог, не могат да те разкрият или отстранят. Невярващите и религиозните хора не говорят за разкриване или разпознаване на хората, нито за премахване или отстраняване на хора. Когато хората са способни да вярват в Бог, това би трябвало да означава, че имат добра съдба. Ако обаче накрая бъдат наказани, дали това означава, че имат лоша съдба? В един момент съдбата им е добра, а в следващия — лоша. И така, каква е тя? Дали някой има добра съдба или не, не е нещо, което може да се прецени. По този въпрос хората не могат да преценяват. Всичко се прави от Бог и всичко, което Той подрежда, е добро. Само че траекторията на съдбата на всеки човек или средата, хората, събитията и нещата, с които се сблъсква, както и житейският път, който изминава и това, което преживява през живота си, са различни; те са различни за различните хора. Както средата, в която живее всеки човек, така и средата, в която расте, са подредени за него от Бог и са различни. Нещата, които всеки човек изживява през живота си, са различни. Така наречените добра съдба или лоша съдба изобщо не съществуват — Бог подрежда всичко и Той прави всичко. Ако разглеждаме въпроса от гледна точка на това, че Бог прави всичко, то всичко, което Бог прави, е добро и правилно. Само че от гледна точка на предпочитанията, чувствата и изборите на хората, някои от тях предпочитат да водят удобен живот, да имат слава, придобивки и добра репутация, избират да преуспяват в света и да получат признание. По тяхно убеждение това означава, че имат добра съдба, а посредственият и неуспешен живот, винаги на най-ниското стъпало в обществото, е лоша съдба. Така стоят нещата от гледна точка на невярващите и светските хора, които се стремят към светски неща и искат да живеят светски, и така възниква идеята за добра и лоша съдба. Идеята за добра и лоша съдба се поражда у хората единствено от тясното им разбиране и повърхностното им възприемане на съдбата, както и от преценките им за това колко физически страдания понасят, колко удоволствие изпитват и колко слава и придобивки печелят и т.н. Всъщност, от гледна точка на Божиите подредби и Неговото върховенство над съдбата на човека, изобщо няма такова тълкуване като добра съдба или лоша съдба. Това не е ли вярно? (Така е.) Ако погледнеш съдбата на човека от гледна точка на Божието върховенство, тогава всичко, което Бог прави, е добро, и именно от него се нуждае всеки човек. Това е така, защото причината и следствието играят роля както в миналите животи, така и в настоящите. Те са предопределени от Бог, Той има върховенство над тях и ги планира и подрежда — човечеството няма избор. Ако погледнем нещата от тази гледна точка, хората не бива да оценяват собствената си съдба като добра или лоша, нали? Не допускат ли ужасна грешка, ако нехайно правят оценки по този въпрос? Не допускат ли грешката да оценяват плановете, подредбите и върховенството на Бог? (Така е.) И не е ли сериозна тази грешка? Няма ли да повлияе на пътя, по който вървят в живота? (Ще повлияе.) Тогава тази грешка ще ги отведе към унищожение“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). Бог разобличава това, че някои хора смятат, че ако могат да изпъкнат и да постигнат слава и придобивки, това означава, че имат добра съдба, а това да изживеят живот в посредственост и без успех, означава да имат лоша съдба, и че страданието означава, че човек има лоша съдба. Те смятат, че да живееш удобен, безметежен и спокоен живот означава да имаш добра съдба. Всички тези идеи за добра или лоша съдба се основават на субективните стремежи и желания на хората. Тъй като жизненият път на всеки е в съответствие с върховенството и подредбите на Бог, Той подрежда нещата според нуждите на хората, всичко е от полза за живота им и няма такова нещо като добра или лоша съдба. Да твърдиш, че имаш лоша съдба въз основа на лични предпочитания, означава да не се покоряваш на ситуациите, които Бог е подредил, и да не вярваш в Неговото върховенство. В действителност всичко, което Бог подрежда, е добро. Точно както когато преживявах семейно нещастие и бях пренебрегвана, отбягвана и гледана отвисоко в младостта си — ако не бях преминала през тези неуспехи и болки, може би нямаше да дойда пред Бог. Именно заради любовта и спасението на Бог днес имам възможността да чета Неговите слова и да практикувам да изпълнявам своя дълг. Но аз си мислех, че да стана известна личност, да изпъкна и да бъда уважавана от другите, означава да имам добра съдба, а да живея обикновен, посредствен живот и да бъда гледана отвисоко, означава да имам лоша съдба. Това бяха гледните точки на неверник. След като повярвах в Бог, когато видях, че водачите и работниците са уважавани от братята и сестрите и че те им се възхищават заради способността им да разрешават проблеми си мислех, че ще имам бъдеще за развитие само ако съм водачка или работничка и че те имат по-добра съдба от обикновените братя и сестри. Тъй като след толкова години вяра в Бог все още изпълнявах само дълг с текст, чувствах, че не ме ценят и че нямам бъдеще за развитие, и загубих мотивацията си за дълга си. Но като се замисля, дали повишението във водач или работник наистина означава добра съдба? В действителност, ако човек не се стреми към истината и поквареният му нрав не може да бъде пречистен или променен, тогава дори да придобие човешкото възхищение и преклонение, той не може да бъде спасен или усъвършенстван. Точно като някои водачи и работници, които не се стремят към истината и които използват дългогодишните си преживявания в работата като капитал, за да възпират постоянно другите, да работят както им е угодно, да възпрепятстват и смущават църковното дело и накрая да бъдат разкрити и освободени. От друга страна, някои хора никога не са били водачи, но изпълняват дълга си според позицията си. Те се съсредоточават върху стремежа към истината и върху размишления за своите намерения, гледни точки и покварен нрав и все пак получават Божието просветление и напътствие, постигат резултати в дълга си и израстват в живота си. Независимо какъв дълг изпълняваме, от ключово значение е да се стремим към истината. Няма такова нещо като добра или лоша съдба. Като осъзнах това, сърцето ми малко се озари. Видях, че съм била твърде съсредоточена върху славата, придобивките и статуса и че не съм била готова да изпълнявам дълга си по приземен начин, като сътворено същество, и че винаги съм искала да използвам шанса си да изпълнявам дълга си като средство за преследване на известност. Но ако желанията ми бъдеха удовлетворени, жаждата ми за слава, придобивки и статус щеше само да се засили и щях да стана по-надменна и самонадеяна, и да си мисля, че съм по-добра от всички останали. Това вероятно нямаше да е добро за мен. Наистина осъзнах, че всичко, което Бог подрежда, е добро и зад всичко стоят ревностните и грижовни намерения на Бог.

След това отново се замислих: „Какво отношение трябва да имам към ситуациите, които Бог е постановил и подредил?“. Прочетох един откъс от Божиите слова: „Що се отнася до това какво изпитват хората към съдбата, те могат да изпитват добри чувства и лоши чувства, може да има съдби, в които всичко върви гладко, съдби, изпълнени с препятствия, трудни съдби и нещастни съдби — няма добри или лоши съдби. Какво отношение трябва да имат хората към съдбата? Трябва да се съобразяваш с подредбите на Създателя и активно и усърдно да търсиш целта и смисъла зад това Създателят да подрежда всички тези неща, така че да постигнеш разбиране на истината, да приложиш най-голямата си функция в този живот, който Бог е подредил за теб, да изпълниш добре дълга, отговорностите и задълженията на едно сътворено същество и да направиш живота си по-смислен и по-ценен, докато накрая Създателят не те приеме и не те запомни. Разбира се, би било още по-добре, ако можеш да работиш усърдно, за да постигнеш спасение чрез търсене и приемане на истината — това би било най-добре. Във всеки случай, по отношение на съдбата, най-подходящата нагласа, която сътвореното човечество трябва да има, не е на произволно преценяване и определяне, или използване на крайни методи за справяне с нея. Разбира се, още по-малко хората би трябвало да се опитват да се съпротивляват на съдбата си, да я отхвърлят или да я променят, а по-скоро трябва да използват сърцата си, за да я оценят, да я търсят, да я изследват и да се съобразяват с нея, и след това да се изправят пред нея позитивно. И накрая, в жизнената среда и житейския път, нагласени за теб от Бог, ти трябва да търсиш начина на постъпване, на който Бог те учи, да търсиш пътя, по който Бог изисква от теб да поемеш, и по този начин да преживееш съдбата, която Бог е подредил за теб, и в крайна сметка ще бъдеш благословен. Когато преживееш по този начин съдбата, която Създателят ти е отредил, ще оцениш не само скръбта, тъгата, сълзите, болката, осуетяването и провала; по-важното е, че ще преживееш радост, мир и утеха, както и просветлението и озарението на истината, която Създателят ти дарява. Нещо повече, когато се изгубиш по пътя си през живота, когато си изправен пред осуетяване и провал и трябва да направиш избор, ще изживееш напътствието на Създателя и накрая ще придобиеш разбиране, преживяване и осъзнаване за това как да водиш най-смисления живот. Тогава никога повече няма да се изгубиш в живота, никога повече няма да бъдеш в постоянно състояние на безпокойство и разбира се, никога повече няма да се оплакваш, че имаш лоша съдба, а още по-малко ще потъваш в униние заради чувството, че съдбата ти е лоша. Ако имаш това отношение и използваш този метод, за да се изправиш пред съдбата, която Създателят е отредил за теб, тогава не само че човешката ти природа ще стане по-нормална, ще придобиеш нормална човешка природа, и ще имаш мисленето, гледните точки и принципите за възприемане на нещата, които принадлежат на нормалната човешка природа, дори нещо повече — разбира се, ще придобиеш възгледи и разбиране за смисъла на живота, каквито невярващите никога няма да имат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че независимо дали човек смята съдбата си за добра, или лоша, трябва да се покорява на Божиите устройвания и подредби, да търси какво е Божието намерение в дадена ситуация и да изпълнява своя дълг и своите отговорности. Това е съобразно Божието намерение. Затова се замислих: „Винаги съм изпълнявала дълг с текст; какво е Божието намерение в това?“. Помислих си, че когато се случваха неща, не знаех как да търся истината и рядко полагах усилия да разсъждавам върху Божиите слова. Като изпълнявах дълг с текст, успях да компенсирам тези недостатъци, което ми позволи да се науча усърдно да разсъждавам върху Божиите слова и да размишлявам над покварения си нрав. Това беше от полза за навлизането ми в живота. В същото време тази ситуация разкри, че ценя твърде много статуса и че когато желанието ми за статус не беше удовлетворено, исках да се откажа. Осъзнах, че това, към което се стремях във вярата си, е статус, а не истината. След като се сблъсках с многократни неуспехи, започнах да осъзнавам погрешния път на преследването на статус и успях да се откажа от амбицията си да стана водачка и да изпълнявам дълга си искрено и почтено. Също така размишлявах над това защо не съм била избирана за водачка. Предимно защото ми липсваше чувство за отговорност в дълга ми и защото работоспособността ми беше недостатъчна, нямах заложбите или не отговарях на критериите за водачка. Това нямаше нищо общо с това дали имам добра, или лоша съдба. Като осъзнах това, успях да се отнеса правилно към недостатъците и несъвършенствата си, да се покоря на ситуациите, които Бог е устроил, и да действам правилно според принципите в настоящия си дълг. По-късно братята и сестрите ме избраха за дяконеса по поенето и след като се обучавах само няколко седмици, поради недостиг на персонал за работа с текст, водачите отново ме преназначиха да изпълнявам дълг с текст. Този път не се оплаквах и не се чувствах унила. Вместо това се замислих, че църквата ме е развивала да изпълнявам дълг с текст в продължение на много години и че имам някои силни страни в тази област. В сравнение с това да бъда дяконеса, дългът с текст, беше по-подходящ за мен и от все сърце се покорих на това, като си мислех: „В миналото изпълнението ми на дълг с текст ме доведе до това да изпитвам съжаление, но този път трябва да го направя от все сърце“. След известно време дългът ми даде някои резултати и почувствах голямо спокойствие.

След като преминах през цялото това преживяване, видях, че ситуациите, които Бог подрежда като част от Своето върховенство, са винаги добри и са точно това, от което се нуждае животът ми. Фактът, че успях да придобия това разбиране и да променя нещата, беше резултат от Божиите слова. Благодаря на Бог!