Когато за първи път започнах да работя като водач, си партнирах със сестра Чен Сяо. Когато видях, че Чен Сяо има добри заложби и е смела и решителна в работата си, докато аз не се изразявах добре, имах покорен характер и притежавах смущаващо откъслечни разбирания за уменията, необходими за работата ми, се почувствах непълноценна и некомпетентна за ролята на водач. След като наблюдавах как Чен Сяо умело водеше общение и се справяше с всякакви проблеми, докато аз просто седях настрана неловко, се почувствах още по-сигурна, че не притежавам онова, което е нужно, и станах още по-унила. Останах в това състояние в продължение на няколко месеца. По-късно продължих да служа като църковен водач, но ми дадоха нов партньор на име Ли Сюе. Когато видях колко красива, изискана, способна и опитна е Ли Сюе и как създаваше цялостно впечатление на успешен мениджър и професионалист, докато аз говорех без увереност, липсваше ми каквато и да е решителност, често ставах неспокойна и затворена около хора, които не познавах, или в ситуации с големи групи хора и нямах и най-малкото подобие на водач, не можех да не се чувствам потисната. Всеки път, когато Ли Сюе се връщаше от събрание, тя откровено обсъждаше как е разпитвала братята и сестрите за текущото им състояние и е разговаряла с тях, като е използвала Божиите слова, за да разреши проблемите им, и споменаваше колко много я уважават всички братя и сестри. Когато говореше за тези неща, тя винаги сияеше от удоволствие. Макар и да забелязвах, че Ли Сюе като че ли малко се величаеше, смятах, че нейните случайни разкривания на поквара не са голям проблем, като се има предвид, че имаше добри заложби и работни умения и беше в състояние да разрешава проблеми. Мислех си, че не мога да се сравнявам с нея, липсваше ми нейната решителност. След това, когато се сблъсквах с проблеми, се свивах и оттеглях, тъй като смятах, че съм неспособна, и не смеех да предложа общение. Постепенно състоянието ми ставаше все по-лошо и по-лошо и се чувствах още по-убедена, че имам слаби заложби, че ми липсва истината реалност и не съм създадена да бъда водач. Потънах в това потиснато емоционално състояние и просто изпълнявах дълга си механично. Тъй като продължително време не успявах да търся истината и не можех да се измъкна от това негативното състояние, не след дълго бях освободена. Една година по-късно братята и сестрите отново ме избраха да служа като водач. Сестра У Фан бе определена за мой партньор и скоро забелязах, че тя има добри заложби и работни умения, и най-вече всеки път, когато работехме заедно, тя поемаше ролята на водач. Особено един път, когато съвместно водехме едно събрание, У Фан водеше по-голямата част от общението, а братята и сестрите също ентусиазирано се включваха със свое общение. Що се отнася до мен, аз исках да водя общение, но се притеснявах, че няма да мога да го водя ефективно и затова в крайна сметка не казах нищо, за да избегна неудобството. Чувствах се доста унила след събранието и си помислих, че все още не съм готова да бъда водач. Исках просто да изпълнявам някакъв дълг, свързан с общите дела, като полагаща труд, и не исках повече да бъда водач.

Един ден разказах за състоянието си на няколко сестри. Едната от тях ми напомни, че ще бъде доста опасно за мен, ако не разреша състоянието си незабавно, и че наистина трябва да прекарам известно време в размисъл. Едва тогава придобих малко самоосъзнатост: „Защо съм толкова депресирана? Защо нямам и най-малката решимост да се стремя да се подобря?“. През следващите дни непрестанно се молех на Бог да ме напътства да разбера състоянието си и да изляза от депресията. По-късно попаднах на този откъс от Божието слово: „Някои хора в детството си са изглеждали обикновени, не са можели да се изразяват и не са били особено съобразителни, поради което другите в семейната и социалната им среда са ги оценявали доста неблагоприятно и са казвали неща като: „Това дете е глупаво и бавно и говори мъчно. Погледнете чуждите деца, които говорят толкова добре, че могат да въртят хората на малкия си пръст. Докато това дете по цял ден само се цупи. Не знае какво да каже при среща с хора, не знае как да обясни или как да се оправдае, когато направи нещо нередно, и не може да забавлява хората. Това дете е идиот“. Родителите го казват, роднините и приятелите го казват, и учителите им също го казват. Тази среда оказва определен, невидим натиск върху подобни хора. Чрез преживяването на тази среда те несъзнателно развиват определен вид мислене. Какъв вид мислене? Те мислят, че не изглеждат добре, че не са много симпатични и че другите никога не се радват да ги видят. Смятат, че не са добри в учението, че са бавни и винаги се притесняват да си отворят устите и да говорят пред другите. Твърде са смутени да благодарят, когато хората им дадат нещо, и си мислят: „Защо никога не мога да кажа две думи на кръст? Защо другите хора говорят толкова гладко? Просто съм глупав!“. Подсъзнателно те смятат, че са безполезни, но все пак не искат да признаят, че са толкова безполезни и че са толкова глупави. В сърцата си те винаги се питат: „Наистина ли съм толкова глупав? Наистина ли съм толкова неприятен?“. Нито родителите им, нито братята и сестрите им, нито учителите и съучениците им ги харесват. А понякога членовете на семейството им, роднините и приятелите им казват за такива хора: „Той е нисък, очите и носът му са малки и с такава външност няма да е успешен, когато порасне“. Затова, когато се погледнат в огледалото, те виждат, че очите им наистина са малки. В тази ситуация съпротивата, неудовлетворението, нежеланието и неприемането в дълбините на сърцата им постепенно се превръщат в приемане и признаване на собствените им недостатъци, несъвършенства и проблеми. Макар да могат да приемат тази реалност, в дълбините на сърцата им се поражда една трайна емоция. Как се нарича тази емоция? Тя е малоценност. Хората, които се чувстват непълноценни, не знаят кои са предимствата им. Те просто мислят, че са неприятни, винаги се чувстват глупави и не знаят как да се справят с нещата. Казано накратко, те смятат, че не могат да свършат нищо, че са непривлекателни, че не са умни и че имат забавени реакции. Те са незабележими в сравнение с другите и не получават добри оценки в обучението си. След като израснат в такава среда, тази нагласа за малоценност постепенно взема връх. Тя се превръща в своеобразна трайна емоция, която оплита сърцето ти и изпълва ума ти. Независимо дали вече си пораснал, дали си тръгнал по света, дали си женен и дали си се утвърдил в кариерата си, и независимо от социалния ти статус, не е възможно да се отървеш от това чувство за малоценност, насадено от средата, в която си израснал. Дори след като започнеш да вярваш в Бог и се присъединиш към църквата, продължаваш да смяташ, че имаш обикновен външен вид, лоши интелектуални заложби, не можеш да се изразяваш и нищо не можеш да свършиш. Мислиш си: „Просто ще правя каквото мога. Не е нужно да имам амбиции да бъда водач, не е нужно да се стремя към задълбочени истини, просто ще се задоволя с това да съм най-незначителният и ще оставя другите да се отнасят с мен както искат“. Когато се появят антихристи и лъжеводачи, се чувстваш неспособен да ги прозреш или разобличиш и смяташ че не си създаден за това. Чувстваш, че е достатъчно, стига ти самият да не си лъжеводач или антихрист, че всичко е наред, щом не предизвикваш смущения и прекъсвания, и че е достатъчно, стига да можеш да стоиш на позицията си. В дълбините на сърцето си чувстваш, че не си достатъчно добър и не си толкова добър, колкото другите хора, че останалите може би са обекти за спасение, а ти в най-добрия случай си обслужващ, и затова смяташ, че не можеш да се справиш със задачата да се стремиш към истината. Независимо от това колко истина си способен да разбереш, все още смяташ, че щом Бог е предопределил да имаш такива заложби, каквито имаш, и да изглеждаш така, както изглеждаш, то вероятно Той е предопределил да бъдеш просто обслужващ и че нямаш нищо общо със стремежа към истината, с това да станеш водач, да заемеш отговорна позиция или да бъдеш спасен, а си готов да бъдеш най-незначителният човек“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). Докато размишлявах над Божиите слова, осъзнах, че съм окована от чувство за малоценност. Още от малка винаги бях смятала, че нямам особено добър външен вид, че не умея да се изразявам добре и имам покорен характер. Често се чувствах депресирана и потисната и страдах от силен комплекс за малоценност. Същия проблем имах и по време на светската си кариера — колегите ми говореха добре, умееха да ласкаят, бяха решителни в управлението на служителите си, а някои от тях дори бяха високо ценени от началниците си. За разлика от тях, аз не умеех да говоря ясно, нито да поддържам добри взаимоотношения с различните отдели, липсваше ми увереност и решителност в работата. При възникване на проблеми на производствената линия другите използваха връзките си и казваха правилните неща, за да се разреши проблемът, но не и аз — аз просто не можех да започна разговор, проблемът оставаше нерешен и аз просто се затварях в тоалетната и плачех. След като се присъединих към вярата, започнах да завиждам на братята и сестрите, които бяха по-образовани от мен, имаха добри заложби и бяха непоколебими и смели в работата си. Чувствах, че просто не мога да се меря с тях и станах доста възпряна. В резултат на това често бях негативно настроена, дръпната и отбягваща и страдах от чувство за малоценност. Така се развиха нещата в партньорствата ми с Чен Сяо и Ли Сюе. Тъй като те говореха добре и имаха добри заложби и работни умения, аз се чувствах по-нисша от тях. Дори не мислех, че това е проблем, когато видях, че Ли Сюе се величае, приемах го като знак за нейната решителност в работата. Бях затънала в това чувство за малоценност, състоянието ми непрекъснато се влошаваше, не се справях добре с дълга си и накрая бях освободена. Въпреки факта, че отново бях избрана от братята и сестрите да служа като водач, дълбоко в себе си все още се чувствах непълноценна и вярвах, че имам слаби заложби, че съм неспособна да направя каквото и да било добре и че съм обречена да бъда обслужваща, и няма да постигна спасение. Осъзнах, че съм била дълбоко окована и ограничена от чувството за малоценност. Помислих си как Бог се е въплътил и е понесъл всякакви страдания, за да спаси човечеството, като непрекъснато изразява истината, пои хората и им предоставя ресурс, за да могат повече хора да получат спасителната Му благодат, да постигнат спасение и да оцелеят след бедствията. Ако хората пропуснат тази възможност, те неминуемо ще се сблъскат с предстоящите бедствия и вечното наказание. Не разбирах Божиите намерения, бях потънала в негативизъм и неразбиране и вече се бях примирила с мисълта, че няма да постигна спасение. Дори не исках да полагам усилия и да се стремя към истината. Просто бях толкова непокорна, а действията ми нараняваха Бог. След като осъзнах всичко това, се почувствах доста виновна и задължена на Бог — не можех да продължавам да тъна в униние, затова се помолих на Бог: „О, Боже! Готова съм да се покая пред Теб. Моля Те, напътствай ме, за да изляза от това негативно чувство за малоценност“.

По-късно попаднах на този откъс от Божието слово: „И накрая, има нещо, което бих искал да ви кажа. Не позволявай на едно маловажно чувство или на една проста, незначителна емоция да те впримчи до края на живота ти, така че да повлияе на постигането на спасението ти и да унищожи надеждата ти за спасение. Разбираш ли? (Да.) Тази твоя емоция е не само негативна, а за да сме по-точни, тя всъщност се противопоставя на Бог и на истината. Може да си мислиш, че това е емоция в рамките на нормалната човешка природа, но в Божиите очи това не е просто въпрос на емоция, а средство за противопоставяне на Бог. Това е средство, белязано от негативни емоции, което хората използват, за да се противопоставят на Бог, на Божиите слова и на истината. Ето защо се надявам, че ако приемем, че искаш да се стремиш към истината, ще се изследваш старателно, за да видиш дали не си се вкопчил в тези негативни емоции и дали упорито и глупаво не се съпротивляваш на Бог и не се съревноваваш с Него. Ако си открил отговора чрез изследване, ако си стигнал до разбиране и си достигнал до ясно осъзнаване, тогава те моля първо да се избавиш от тези емоции. Не ги пази грижливо и не се вкопчвай в тях, защото те ще те унищожат, ще унищожат крайната ти цел и ще унищожат възможността и надеждата, която имаш за стремеж към истината и постигане на спасение“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). Този откъс ми оказа дълбоко въздействие. В миналото никога не бях мислила, че отрицателните емоции представляват сериозен проблем. Докато четях Божия анализ, осъзнах, че в същността си животът в състояние на отрицателни емоции е противопоставяне на Бог и на истината. Ако не разрешах този проблем, щях да загубя всякакъв шанс да постигна спасение. Замислих се за годините, в които живеех с това чувство за малоценност: веднага щом срещнех брат или сестра, които бяха по-талантливи и с по-големи заложби и работни умения от мен, аз се чувствах непълноценна, изпадах в униние, противопоставях се и изпитвах неудовлетвореност от реалността на моето положение, не желаех да се изправя срещу положението си и да го призная, и се чувствах безсилна. Не си правех труда да обмислям как бих могла да се уча от силните страни на другите или как да си партнирам с тях, за да изпълнявам добре дълга си, а вместо това обвинявах Бог за заложбите, дарбите и липсата на решителност, които ми е дал. Живеех в постоянно състояние на негативизъм, като мълчаливо протестирах срещу Бог, а понякога дори не исках да изпълнявам дълга си. През тези години бях окована от чувство за малоценност във вярата си и често изпадах в пристъпи на униние и пасивност. Липсваше ми воля да се стремя към истината и се задоволявах само с това да полагам известни усилия и пасивно да следвам. В резултат на това, въпреки факта, че винаги бях изпълнявала дълга си, докато вярвах в Бог, и имах много възможности да практикувам, напредъкът ми в живота беше минимален — бях си все така жалка и изчерпана, както и преди. Божието дело беше почти приключило, а аз бях пропуснала безброй възможности да постигна истината и животът ми беше претърпял загуби. Ако не променях състоянието си, щях да съсипя всички шансове да постигна спасение. Затова се помолих на Бог, като търсех да разбера какъв покварен нрав стои зад чувството ми за малоценност.

По-късно попаднах на този откъс от Божието слово: „Вместо да търсят истината, повечето хора имат свои собствени дребнави планове. Собствените им интереси, престиж и мястото или позицията, която заемат в съзнанието на другите хора, са от голямо значение за тях. Това са единствените неща, които ценят. Вкопчват се в тях с желязна хватка и ги смятат за своя истински живот. А как Бог гледа на тях и как се отнася към тях, е от второстепенно значение. За момента те пренебрегват тези неща и се съобразяват само с това дали са начело на групата, дали другите ги гледат с възхищение и дали думите им имат тежест. Първата им грижа е да заемат тази позиция. Когато са в група, почти всички хора търсят този вид положение, този вид възможности. Когато са много талантливи, разбира се, искат да са на върха. Ако са със средни способности, пак искат да заемат по-висока позиция в групата. А ако заемат ниска позиция в групата, защото са със средни заложби и способности, също искат другите да ги гледат с възхищение, а не отвисоко. Престижът и достойнството на тези хора са там, където теглят чертата: те трябва да се придържат към тези неща. Не могат да бъдат честни и не притежават нито Божието одобрение, нито Неговото приемане, но не могат да изгубят уважението, статуса или почитта, към които са се стремили сред другите — а това е нравът на Сатана. Но хората не осъзнават това. Тяхното убеждение е, че трябва да се вкопчват в тази частица престиж до самия край. Не осъзнават, че само когато напълно се откажат от тези суетни и повърхностни неща и ги загърбят, ще се превърнат в истинска личност. Ако хората бранят тези неща, които би трябвало да отхвърлят, с цената на живота си, то животът им е загубен. Те не знаят какъв е залогът. И така, когато действат, винаги затаяват нещо, винаги се опитват да защитят собствения си престиж и статус, поставят ги на първо място, говорят само за собствените си цели, за собствената си фалшива защита. Всичко, което правят, е за тях самите. Втурват се към всичко, което блести, като дават на всички да разберат, че са били част от него. Всъщност то не е имало нищо общо с тях, но те никога не искат да останат на заден план, винаги се страхуват да не би другите да ги гледат отвисоко, да не би другите да кажат, че са нищо, че са неспособни на нищо, че нямат умения. Дали всичко това не се ръководи от техния сатанински нрав? Когато си способен да се освободиш от неща като престиж и статус, ще бъдеш много по-спокоен и свободен, ще си стъпил на пътя към честността. Но за мнозина това не е лесно да се постигне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато четях Божиите слова, осъзнах, че не съм страдала от чувство за малоценност поради слабите си заложби или защото не умеех да говоря ясно и външността ми не беше особено хубава, а по-скоро защото Сатана ми беше промил мозъка с определени погрешни възгледи относно моя стремеж. Придавах прекалено голямо значение на репутацията и статуса. Подсъзнателно бях повлияна от сатанински отрови като „Пътят към върха е труден, а слизането — лесно“. „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ и „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“. За мен нямаше нищо по-важно от репутацията, статуса и уважението на другите; Мислех, че само ако постигна тези неща, ще живея смислен и стойностен живот. В светската ми кариера винаги съм завиждала на колегите, които бяха с остър ум, умееха да говорят ясно и да работят с другите и печелеха признанието и оценката на началниците си. Аз също исках да бъда оценена от началниците си като моите колеги. Но се чувствах непълноценна, защото нямах особено привлекателна външност, не умеех да говоря ясно и да създавам връзки. Когато се сблъсквах с проблеми, не казвах на колегите си, а предпочитах да се затворя в тоалетната и да си поплача. Тревожех се, че ако някой друг разбере за проблемите ми, ще ме гледа отвисоко и ще занижи оценката си за мен. През това време наистина страдах много. След като повярвах в Бог, продължих да живея според възгледите на невярващите и мислех, че за да служи като водач или надзорник, човек трябва да има вид на водач, да говори решително, да има забележителна външност, да е способен да предприема мерки и да има добри работни умения, и че по този начин, където и да отиде, той ще бъде уважаван, ще може да заяви себе си и ще бъде високо ценен. Когато виждах, че братята и сестрите, с които си партнирах, бяха по-способни от мен, говореха убедено и имаха добри работни умения, аз просто си мислех, че съм разочарование във всяко едно отношение. Тъй като не можех да постигна уважението на другите, не бях високо ценена и желанието ми за репутация и статус не беше удовлетворено, вече не исках да служа като водач, а просто исках да се махна от тази среда и да се присъединя към друга група хора. Смятах, че това ще ми позволи да избегна разобличаването на моите слабости и неспособности и че колегите ми няма да ме гледат с пренебрежение. Докато размишлявах върху всичко това, осъзнах, че отровите на Сатана вече са пуснали дълбоки корени в сърцето ми — търсех статус, както и уважението и възхищението на другите, и ги възприемах като положителни неща. Щом личните ми желания не бяха удовлетворени, вече не ми се искаше да изпълнявам дълга си, станах негативна и враждебна и не бях в състояние да се покоря на Божието върховенство и подредби. Осъзнах, че съм била твърде дълбоко покварена от Сатана и желанието ми за репутация и статус е било твърде силно. Ако продължавах така, Бог щеше да се отврати от мен и да ме отстрани. Вече не желаех да продължавам по грешния път и бях готова да се покая пред Бог, да изпълнявам дълга си на практика според Божиите изисквания и да се покоря на Неговото върховенство и подредби.

По-късно попаднах на още един откъс от Божието слово: „Когато чувството за малоценност е вкоренено дълбоко в сърцето ти, то не само оказва дълбоко въздействие върху теб, но и е взело връх във възгледите ти за хората и нещата, както и в поведението и действията ти. Как тогава възприемат хората и нещата тези, които са подвластни на чувството за малоценност? Те смятат, че другите са по-добри от тях самите, и считат, че и антихристите са по-добри от тях. Макар че антихристите имат зъл нрав и са с лоша човешка природа, те все пак се отнасят към тях като към хора, на които да подражават, и като към пример за подражание, от когото могат да се учат. Дори си казват: „Виж, макар да имат лош нрав и зла човешка природа, те са даровити и са по-способни в работата от мен. Спокойно могат да демонстрират способностите си пред другите и да говорят пред толкова много хора, без да се изчервят или да получат сърцебиене. Те наистина имат кураж. Аз не мога да се меря с тях. Просто не съм достатъчно смел“. Каква е причината за това? Трябва да се каже, че частично се дължи на това, че чувството ти за малоценност се е отразило на преценката ти за същността на хората, както и на гледната ти точка и на позицията ти, що се отнася до начина, по който възприемаш другите. Не е ли така? (Така е.)“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). Докато размишлявах върху Божиите слова, осъзнах, че чувството за малоценност може да повлияе на начина, по който гледаме на хората и нещата. Размишлявах за това как, когато бях затънала в чувството за малоценност, се фокусирах само върху външно забележимите дарби на хората, техните заложби и способността им да говорят и действат решително. Тези черти бяха стандартите, по които оценявах заложбите на хората, но не отдавах значение на разпознаването на тяхната човешка природа, на същността им и на пътя, по който вървят. Спомних си как, когато си партнирах с Ли Сюе, наблюдавах само колко ясно и с каква решителност умееше да говори и действа, но не отдавах значение на разпознаването на нейното поведение. Дори си мислех, че за разлика от мен, тя има капитал, така че за нея е нормално да се величае. Бях ужасно объркана!

По-късно започнах да се съмнявам дали преценката за заложбите на хората въз основа на умението им да говорят ясно, на техните дарби, решителността в речта им и работните им умения е най-точната преценка. Тогава попаднах на този откъс от Божието слово: „Как да измерваме заложбите на хората? Подходящият начин за това е да разгледаме отношението им към истината и дали могат да я възприемат. Някои хора много бързо могат да усвоят някои специализирани умения, но когато чуят истината, се оплитат и задрямват. В сърцата си те стават объркани, нищо от чутото не прониква в тях, нито разбират това, което чуват — ето това са лоши заложби. Някои хора не се съгласяват, когато им кажеш, че заложбите им са лоши. Те смятат, че ако са високообразовани и знаещи, това означава, че имат добри заложби. Доброто образование показва ли високи заложби? Не показва. Как трябва да се измерват заложбите на хората? Те трябва да се измерват въз основа на степента на възприемане на Божиите слова и истината. Това е най-точният начин да се направи. Някои хора са сладкодумни и съобразителни и са особено умели в общуването с други хора, но когато слушат проповеди, никога не са способни да разберат каквото и да е, а когато четат Божиите слова, не ги възприемат. Когато разказват за свидетелството си за преживяване, те винаги изричат думи и доктрини, разкриват се като обикновени аматьори и предизвикват у другите чувството, че нямат духовно разбиране. Това са хора с лоши заложби. Компетентни ли са тогава такива хора да вършат работа за Божия дом? (Не.) Защо? (Липсват им истините принципи.) Точно така, това е нещо, което вече трябва да разбирате“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. ). Чрез четенето на Божиите слова научих, че човек не трябва да преценява заложбите на хората въз основа на това колко са образовани, какви външни дарби притежават, колко бърз е умът им или колко ясно умеят да говорят, а по-скоро според това дали са способни да разберат точно Божиите слова и дали са в състояние да разберат реалността на Божиите слова, т.е. дали могат да разберат Божиите намерения чрез Неговите слова и да опознаят своя покварен нрав и същност чрез Божиите слова. Помислих си за това как, въпреки че Ли Сюе имаше определени дарби, говореше ясно и действаше решително, тя не можеше да обсъди истинското си разбиране за себе си или което и да е свидетелство за преживяване на Божието слово. Братята и сестрите неведнъж бяха обръщали внимание на нейното самохвално поведение, но въпреки че признаваше този проблем, тя така и не разбра каква е природата на подобно поведение и колко сериозни са последиците от него. Докато изпълняваше дълга си, тя постоянно се величаеше и дори унижаваше другите, докато превъзнасяше себе си, и почти никак не размишляваше върху този проблем, нито придоби знание за него, дори след като беше освободена. От това видях, че Ли Сюе притежаваше определени дарби, но не беше човек с добри заложби. Помислих си как Бог е разнищил образа на Павел. Павел е бил надарен, написал е много писма и е разпространил евангелието сред много хора, но не е могъл да разбере истината и в крайна сметка не е успял да разпознае своята сатанинска, противопоставяща се на Бог природа. Поради това Павел не може да бъде смятан за човек с добри заложби. Като осъзнах всичко това, ми стана малко по-ясно. Видях, че не разбирах истината и винаги мислех, че ако си добре образован, изразяваш се ясно и си решителен, това означава, че имаш добри заложби, а липсата на тези качества е признак за слаби заложби. В резултат на това често се определях като човек със слаби заложби, който няма нужните качества, за да служи като водач или работник. След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че за да преценим заложбите на някого, трябва да гледаме най-вече колко добре този човек разбира Божиите слова, дали може да разбере истината и дали може да изпълнява дълга си според принципа. Най-точният начин да се разглеждат хората и нещата, е според Божиите слова.

По-късно попаднах на още два откъса от Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от чувството за малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш. Да предположим например, че някога си обичал да пееш и си пеел добре, но някои хора постоянно са те критикували и са те подценявали, като са казвали, че нямаш слух и пееш фалшиво. Затова сега смяташ, че не можеш да пееш добре и вече не смееш да го правиш пред други хора. Тъй като тези светски хора, тези объркани и посредствени хора, са направили неточни оценки и преценки за теб, правата, които човешката ти природа заслужава, са били ограничени, а талантът ти е бил задушен. В резултат на това не смееш дори една песен да изпееш и смелостта ти стига само до там да се отпуснеш и да пееш на глас единствено когато наоколо няма никого или когато си сам. Тъй като обикновено се чувстваш толкова ужасно угнетен, една песен не смееш да изпееш, когато не си сам. Осмеляваш се да пееш само когато си сам и се наслаждаваш на времето, когато можеш да пееш с пълен глас високо и ясно. Колко прекрасно и волно време е това! Не е ли така? Заради вредата, която хората са ти причинили, не знаеш или не можеш да видиш ясно какво всъщност можеш да правиш, в какво те бива и в какво не те бива. В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да придобиеш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е правилно, то поне ще ти даде ориентир и тема за размисъл, и ще ти позволи да имаш основна преценка или характеристика за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с негативните емоции, каквото е чувството за малоценност, и постепенно да се измъкнеш от тях. Подобни чувства за малоценност са лесни за преодоляване, ако човек може да ги разпознае, да ги осъзнае и да потърси истината“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). „Това, което Бог иска да види, не е да се откажеш от стремежа си към истината, нито иска да види отношението на човек, който сам се отписва като изгубена кауза. Той иска да види, че щом веднъж си разбрал всички тези истински факти, можеш да тръгнеш и да се стремиш към истината по по-непоколебим, по-смел и по-уверен начин, като ясно осъзнаваш, че Бог е праведен Бог. Когато стигнеш до края на пътя, стига да си достигнал критерия, който Бог е определил за теб, и да си на пътя към спасението, Бог няма да се откаже от теб“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преодолее представите си (2)). В Божиите слова открих път, по който да се справя с чувството си за малоценност. Трябваше да гледам на нещата според Божиите слова, да придобия точно разбиране за силните и слабите си страни, да давам най-доброто от себе си в това, което съм способна да правя, да боравя правилно с истината и да я търся, за да се справя с това, което не схващах или не успявах да постигна. Замислих се за времето, когато за пръв път започнах да служа като водач и надзорник: отначало успявах да свърша някаква действителна работа чрез усърдно сътрудничество, но по-късно бях освободена, тъй като бях негативна, отпусках се и получавах слаби резултати в изпълнението на дълга си поради това, че живеех според покварения си нрав. Слабите ми заложби със сигурност не бяха единствената причина да бъда освободена. Всъщност всички братя и сестри казваха, че имам средни, а не слаби заложби. Ако работех усърдно, когато си партнирах с други братя и сестри, все пак бях в състояние да свърша някаква работа. След като осъзнах всичко това, придобих правилно отношение към себе си — не притежавах най-добрите заложби и не можех да схвана напълно принципите по отношение на някои въпроси, но винаги можех да потърся помощ от братята и сестрите, за да компенсирам недостатъците си и да работя усилено, за да подобря качествата си. По този начин щях да мога да постигна известен напредък. След като осъзнах това, намерих път за практикуване и се почувствах много по-спокойна. Вече не желаех да бъда окована от чувството за малоценност и бях готова да изпълнявам добре дълга си и да се съсредоточа върху практикуването на истината, за да удовлетворя Бог.

По-късно веднъж присъствах на събрание на малка група със сестра на име Сяойе, която служеше като надзорник на работата с текстовете. Сяойе умееше да предава Божиите намерения чрез общението си върху Неговите слова и да интегрира уроци от собствения си опит в своето общение, като всичко това беше доста поучително за присъстващите. Всички братя и сестри кимаха и си водеха бележки по време на нейното общение. Като видях това, отново започнах да изпитвам прокрадващо се чувство на малоценност и да имам усещането, че Сяойе е по-способна от мен и по-квалифицирана да служи като водач. Когато обаче тези чувства за малоценност се появиха, си спомних един откъс от Божието слово: „Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (1)). Наистина всеки има различни заложби и различни силни страни — това е резултат от Божието върховенство и подредби. Без значение какви заложби имам, винаги трябва да изпълнявам отговорностите и дълга си. Не разполагах с най-добрите заложби и не се изразявах толкова добре, колкото другите, но стига да имах някакво разбиране и преживяване на Божието слово, трябваше да определя правилните намерения и да водя общение върху моето разбиране, за да изпълнявам отговорността си. Ето това трябваше да правя. След като осъзнах това, се почувствах много по-добре, вече не бях под влиянието на чувството за малоценност, бях готова да практикувам според Божиите слова, да разговарям за всичко, за което имах разбиране, и да изпълнявам отговорността си. След това водех общение върху разбирането и знанието си за Божиите слова. Когато видях как моето общение е полезно и помага на братята и сестрите, аз благодарих на Бог! Напредъкът, който постигнах, и това, което придобих, се дължат изцяло на просветлението и напътствието на Божиите слова.