През февруари 2023 г., заради предателството на един Юда, полицията дойде в къщата ми, за да ме разпита за вярата ми в Бог. Като видяха, че не мога да ходя поради некроза на бедрената кост, не ме отведоха. По това време не можех да изпълнявам никакъв дълг и поради опасната среда, в която живеех, братята и сестрите не можеха да идват в къщата ми. Първоначално знаех, че тази среда е разрешена от Бог, но когато си мислех, че не мога да изпълнявам дълга си, и дори не мога да изпълнявам служба, се чудех дали Бог ме разкрива и отстранява чрез тази среда. Мислех също, че през последните няколко години много хора в църквата бяха разкрити и отстранени един след друг. Вземете например Уан Тао. Той изпълняваше дълг, свързан с текстове, вярваше в Бог в продължение на много години, отрече се от младостта и брака и никога не се ожени дори на четиридесет или петдесет години, като винаги изпълняваше дълга си далеч от дома, но по-късно беше разкрит като неверник и премахнат. А също и Ли Ли, която, скоро след като повярва в Бог, напусна семейния бизнес, за да се съсредоточи върху вярата си. Независимо как светът я клеветеше и осмиваше или как синът ѝ се противопоставяше, тя все пак изпълняваше дълга си, страда много и плати цена, когато разпространяваше евангелието, и спечели някои хора. В крайна сметка тя беше разкрита като зъл човек и премахната. А имаше и доста хора, които бяха премахнати, след като ги бяха хванали, че изпълняват ролята на Юда. Когато видях как всички тези познати лица бяха разкрити и отстранени едно по едно, почувствах, че Божието дело наистина е стигнало до момент, в който всички са отделени според вида си и макар църквата да не ме премахна, това, че Бог ме отстрани чрез тази обстановка, означаваше, че Той вече не ме иска. Като мислех за това, се почувствах много негативна и тъжна, а също и озадачена. Бог не избра ли всички тези хора, за да ги спаси? Защо накрая ги разкриваха и отстраняваха един по един? По този начин в края на Божието дело няма да останат много. Дали това наистина би могло да е Божието намерение? Особено когато прочетох Божиите слова за изпълнението на дълга, си помислих: „Сега дори не мога да ходя, как мога да изпълнявам дълга си? Бог проучва внимателно дълбините на сърцата на хората; Той сигурно знае, че съм твърде покварена, затова ме отстранява чрез болест. Какъв е смисълът да се стремя усърдно към истината? В бъдеще за мен няма да има спасение, нито добър изход или крайна цел“. Станах толкова негативна, че не исках да правя нищо. Не бях в настроение да чета Божието слово и не знаех какво да кажа когато се молех на Бог. Често плачех от негативизъм. Знаех, че състоянието ми е погрешно и не исках да продължа да бъда толкова негативна. Затова се помолих на Бог с думите: „Боже, състоянието ми е много лошо. Имам чувството, че не ме искаш и си ме отстранил. Боже, моля Те, води ме да разбера Твоето намерение и ме изведи от това негативно състояние“. Продължих да се моля на Бог многократно.

По-късно попаднах на този откъс от Божието слово: „През последните години работата на църквата е изключително натоварена и затова преместването и пренасочването, както и разкриването, отстраняването и изчистването на членове от всяка група се случва сравнително често. В процеса на извършване на тази работа преместването на членове на екипи се случва особено често и е с широк обхват. Независимо колко премествания се случват или колко се променят нещата обаче, решимостта да се стремят към истината у тези, които наистина вярват в Бог и Го желаят, не се променя, желанието им за постигане на спасение не се променя, вярата им в Бог не отслабва и те винаги се развиват в добра посока и продължават упорито да изпълняват дълга си до днес. Има и хора, които са дори много по-добри от това, които чрез постоянното пренасочване намират своето правилно място и се научават как да търсят принципите в дълга си. Онези, които не се стремят към истината, които не обичат положителните неща и които изпитват неприязън към истината, не се справят добре обаче. Някои хора в момента си налагат да продължават да изпълняват дълга си, но всъщност във вътрешното им състояние вече е настъпила пълна бъркотия и те са напълно депресирани и негативни. Те обаче все още не са напуснали църквата и изглеждат така, сякаш вярват в Бог и все още изпълняват дълга си, но в действителност сърцата им са се променили и те са се отклонили от Бог и са Го изоставили. Някои хора се женят и се връщат у дома, за да живеят живота си, […] Някои хора продължават да преследват мечтите си да станат богати. Други продължават да преследват служебна кариера и да осъществят мечтата си да са чиновници или бюрократи. Трети преследват благополучието да имат деца, затова си вземат жена, която може да им роди синове. Някои хора са преследвани заради вярата си в Бог, преследвани са години наред, докато отслабнат и се разболеят, след което изоставят дълга си и се връщат у дома, за да доживеят оставащите им години. Положението на всеки е различно. Някои хора напускат по собствено желание и имената им биват заличени от списъка, някои са неверници, които биват премахнати, а други вършат какви ли не злодеяния и биват отлъчени. Какво се крие в костите на всички тези хора? Каква е тяхната същност? Видели ли сте я ясно? […] И така, когато са започнали да вярват в Бог, те са били изпълнени с ентусиазъм, отказвали са се от домовете си, от работата си, често са правили приношения и са поемали рисковани задачи за Божия дом. Както и да ги погледнете, всички те искрено са отдавали всичко на Бог. И защо са се променили сега? Дали защото Бог не ги е харесвал и ги е използвал от самото начало? (Не.) Бог се отнася справедливо и еднакво към всеки и дава възможности на всички. Всички те са живели църковен живот, яли са и са пили Божиите слова и са живели подсигурени и поени от Бог и Той им е бил пастир, така че защо са се променили толкова много? Поведението им, когато за пръв път са започнали да вярват в Бог, и поведението им в момента, в който напускат църквата, е такова, сякаш това са двама души. Бог ли ги е накарал да загубят надежда? Божият дом или Божиите дела ли са ги накарали да изпитат горчиво разочарование? Бог, словата, които Той изрича, или делата, които Той върши, ли са накърнили тяхното достойнство? (Не.) Тогава каква е причината? Кой може да обясни това? […] (Боже, мисля, че когато тези хора за пръв път са повярвали в Бог, те са разчитали на своя ентусиазъм и добронамереност и са били способни да вършат някои неща, но сега Божият дом се отнася към цялата си работа все по-сериозно. Той изисква от хората да вършат нещата в съответствие с истините принципи. Но тези хора не приемат истината, вилнеят и правят каквото им е угодно, когато изпълняват дълга си, и често биват кастрени. Така че те все повече чувстват, че не могат да продължат да се лутат така, и накрая напускат Божия дом. Мисля, че това е една от причините.) Те не могат да продължат да се лутат повече така — вярно ли е това? (Да.) Те не могат да продължат да се лутат по този начин — това се отнася за хората, които подхождат небрежно към нещата. Има хора, които започват да вярват в Бог, които не подхождат небрежно към нещата, които са много искрени, отнасят се много сериозно към този въпрос, тогава защо става така, че не продължават? (Защото по природа тези хора не обичат истината. Те са започнали да вярват в Бог, за да получат благословии. Виждат, че в Божия дом винаги се говори за истината, изпитват неприязън и съпротива към истината, все по-малко желаят да посещават сбирки и да слушат проповеди, и така биват разобличени.) Това е един вид ситуация и има много такива хора. Има и някои хора, които винаги изпълняват дълга си по небрежен начин, които никога не изпълняват дълга си добре или не поемат отговорност за него, какъвто и дълг да изпълняват. Не става дума за това, че не са способни или че заложбите им не са на висотата на задачата, а за това, че са непокорни и не правят нещата според това, което Божият дом изисква. Винаги правят нещата така, както те искат да ги направят, докато накрая предизвикват прекъсвания и смущения, защото вилнеят и вършат каквото им е угодно. Не се покайват, колкото и да са кастрени, затова накрая биват отпратени. Тези хора, които биват отпратени, имат невероятно противен нрав и надменна човешка природа. Където и да отидат, те искат да имат последната дума, да гледат отвисоко на всички и да се държат като тирани, докато накрая бъдат отстранени. След като някои хора бъдат заменени и отстранени, те чувстват, че където и да отидат, нищо не спори, и че никой вече не ги цени и не им обръща внимание. Никой вече не ги цени високо, те вече не могат да имат последната дума, не могат да получат това, което искат, и нямат надежда да придобият какъвто и да било статус, камо ли да получат благословии. Те чувстват, че вече няма надежда да карат как да е в църквата, че вече не се интересуват от нея и затова решават да напуснат — има много такива хора“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (4)). „Пътят на вярата в Бог е каменист и неравен. Това е предопределено от Бог. Каквото и да се случва и независимо дали съответства на желанията на хората, или е в съгласие с представите и фантазиите им, или е предвидимо за тях, случването му е неотделимо от Божието върховенство и устройване. Това, че Бог прави всичко, което прави, има значение от гледна точка на това, че дава възможност на хората да се поучат от него и да познаят Божието върховенство. Целта на познаването на Божието върховенство не е хората да се противят на Бог, нито, след като са Го разбрали, да имат повече власт и парични средства, за да се състезават с Него. По-скоро целта е, когато нещо им се случи, хората да се научат да го приемат от Бог, да търсят истината, за да я разберат, а след това да я практикуват, за да постигнат истинско покорство и да развият истинска вяра в Него. Разбирате ли това? (Да.) Е, как го прилагате на практика тогава? Вашият път за практикуване правилен ли е по отношение на тези неща? Отнасяте ли се към всяко нещо, което ви сполети, с покорно сърце и с нагласа за търсене на истината? Ако се стремите към истината, ще разсъждавате по този начин. Каквото и да ви сполети, ще го приемете от Бог и ще продължите напред, за да търсите истината, да разберете намеренията Му и да възприемате хората и нещата въз основа на словата Му. Във всичко, което ви се случва, ще можете да преживеете и познаете Божието дело и ще сте способни да Му се покорявате. Ако не се стремите към истината, тогава каквото и да ви сполети, вие няма да се справите с него според Божиите слова, нито ще търсите истината. Просто ще постъпвате нехайно и в резултат на това няма да придобиете никакви истини. Бог усъвършенства хората, като урежда много неща, които не съответстват на представите им, за да ги научи да търсят истината, да придобиват разбиране за делата Му и да виждат всемогъществото и мъдростта Му, за да могат постепенно да израстват в живота си. Защо тези, които се стремят към истината, преживяват Божието дело, придобиват истината и биват усъвършенствани от Бог, докато онези, които не се стремят към нея, биват отстранени? Защото тези, които се стремят към истината, могат да я търсят независимо от нещата, които им се случват, така че те притежават делото и просветлението на Светия Дух и поради това могат да практикуват истината, да навлязат в реалността на Божиите слова и да бъдат усъвършенствани от него, докато онези, които не обичат истината, виждат, че Божието дело не отговаря на техните представи, но въпреки това не поправят това чрез търсене на истината и може дори да станат негативни и да започнат да се оплакват. С течение на времето представите им за Бог стават все повече и започват да се съмняват в Него и да Го отричат. В резултат на това те са изхвърлени и отстранени от Божието дело“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (11)). След като прочетох Божиите слова, разбрах Божието намерение. Независимо каква среда устройва Бог, Той се надява, че хората могат да извлекат поуки от нея, да търсят истината и да различат всякакви хора, събития и неща, като по този начин усъвършенства онези, които искрено вярват в Бог и се стремят към истината. Тези обаче, които не се стремят към истината, не желаят да търсят истината или да извличат поуки от средата, която Бог е устроил, а вместо това са негативни и се оплакват от Бог, така че в крайна сметка те ще бъдат отстранени от Него. Сега, когато видях как хората в църквата бяха разкривани и отстранявани един по един, предвид невъзможността ми да изпълнявам дълга си поради заболяване, мислех, че Бог ме разкрива и отстранява, което ме караше да се чувствам негативно. Всичко това трябваше да бъде разрешено чрез търсене на истината; не можех да продължа да живея в негативизъм. Замислих се върху това, което разкривах. Чувствах, че Бог устройва тази обстановка, за да разкрие и отстрани хората, че Бог едностранно не искаше хората. Правилна ли беше тази гледна точка? Докато размишлявах върху Божиите слова, разбрах едно нещо: Бог е праведен в начина, по който се отнася към всички хора. Той е изразил толкова много истина, която да ни предостави, като обяснява ясно принципите и пътищата във всички аспекти, и също ни казва какви са последствията от това да живеем според покварения си нрав и да вървим по грешен път. След това Бог устройва среда, за да изпита хората, да види дали могат да действат в съответствие с истините принципи и да остават непоколебими в своето свидетелство. През този период Бог не насилва и не принуждава хората да изберат определен път; Той им дава свобода. Ако хората могат да търсят истината и да се покоряват в средата, която Бог е устроил, да се самоанализират и да опознават себе си и да практикуват според Божието слово, тогава средата, с която се сблъскват, е средство за тяхното усъвършенстване. Ако обаче се противопоставят на средата, която Бог е устроил, и не търсят истината, тогава тази среда ги разкрива и отстранява. Крайният изход на човек е свързан с неговия собствен избор и пътя, по който върви. Точно както казват Божиите слова: „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог). Като се замислих за онези в църквата, които бяха разкрити и отстранени, всичко беше свързано с техния личен избор и неуспеха им да се стремят към истината. Като Уан Тао, въпреки че първоначално се отрече от всичко, за да изпълнява дълга си, той последователно отказваше да приеме истината, като винаги анализираше прекомерно хората и нещата. Той не се вслушваше в общението на водача, нито пък искаше да изпълнява дълга си. Дори нетърпеливо каза: „Всеки ден говорят за това как Божието дело е към своя край, но кой знае кога ще настъпи той! Искам да работя и да спечеля някакви пари“. Водачът проведе общение върху значението на вярата в Бог и изпълнението на дълга, но Уан си придаде важност, като каза: „Тогава ме освободете. Не мога да изпълнявам този дълг“. След освобождаването му някои братя и сестри проведоха общение с него относно изпълнението на дълга му, а той каза: „Каквото и общение да проведете с мен, аз няма да изпълнявам дълга си. Хайде, отлъчете ме, ако искате“. Що се отнася до Ли Ли, въпреки че тя успя да се отрече от нещата, да отдава всичко от себе си и да изпълнява дълга си, тя не приемаше нещата от Бог и отказваше да приеме истината направо, като анализираше твърде много хората и нещата, и дори съдеше братята и сестрите и смущаваше църковния живот. Въпреки многобройните опити на братята и сестрите да разговарят с нея, тя отказа да се промени. По-късно тя не постигна никакви резултати докато разпространяваше евангелието, и дори сееше негативизъм, с което причини смущения в евангелската работа. Когато беше кастрена от ръководството, тя изглежда го прие, но по-късно разпространи недоволството си от водача, като привлече други на своя страна и ги накара да изпитват предубеждения към него, без да показва каквито и да било угризения на съвестта. Видях, че те бяха разкрити и отстранени поради последователния им отказ да приемат истината, това че не съумяха да се самоанализират и да опознаят себе си чрез ситуациите, с които се сблъскаха, и склонността им да действат според покварения си нрав, с което прекъсваха и смущаваха работата на църквата. Но погрешно вярвах, че Бог едностранно иска да отстранява хора, че вече не ги иска. Това беше погрешно разбиране на Бог и дори може да се счита за богохулство срещу Него. Помислих си също как имах заболяване, което ми попречи да излизам, за да изпълнявам дълга си, и поради опасностите в моята среда, братята и сестрите не можеха да се свържат с мен. Вярвах, че Бог ме бе разкрил и ме бе отстранил, но това също беше неразбиране на Бог. В действителност Бог устрои такава среда, за да ме изпита, да види какъв път ще избера. Ако бях продължила да се оплаквам и да разбирам погрешно, докато живея в негативизъм, да не чета Божиите слова, да не се моля на Бог, да не се доближавам до Него, или дори да обмислям да изоставя Бог, тогава тази среда наистина щеше да ме разкрие и отстрани. Но ако можех да се покоря в тази среда, да размисля и да разпозная покварата, която разкривах, и да търся истината, за да я премахна, тогава тази среда щеше да ме усъвършенства. Когато разбрах тези неща, сърцето ми много се разведри. Сега, въпреки че не можех да изпълнявам дълга си в тази среда, трябваше да се покоря, да потърся истината и да премахна покварения си нрав.

Замислих се: Защо станах толкова негативна, когато се сблъсках с тази среда? Тогава прочетох този откъс в Божието слово: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, какъвто и опит или знания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората. Може би, докато изпълняват дълга си или водят църковен живот, те чувстват, че са способни да се отрекат от семействата си и с радост да отдават всичко на Бог, смятат, че вече са разбрали за мотивацията си да получават благословии, загърбили са я и те вече не са управлявани или възпирани от нея. Тогава стигат до мисълта, че вече нямат мотивация да получават благословии, но Бог смята друго. Хората възприемат нещата само повърхностно. Без изпитания те са доволни от себе си. Стига да не напускат църквата, да не се отричат от Божието име и упорито отдават всичко на Бог, те са уверени, че са се променили. Чувстват, че при изпълнението на дълга си вече не се водят от личен ентусиазъм или моментни пориви. Вместо това вярват, че могат да се стремят към истината и че постоянно могат да я търсят и практикуват, докато изпълняват дълга си, така че да е пречистен поквареният им нрав и да постигнат някаква истинска промяна. Как обаче се държат, когато се случи нещо, пряко свързано с крайната цел и изхода на хората? Истината се разкрива в своята цялост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че вярвам в Бог само за да придобия благословия. В миналото, когато не бях изправена пред никакви ситуации, можех да изпълнявам дълга си активно. Заемах се с всяка работа, която църквата ми възложеше. Дори когато страдах от някакво заболяване, аз упорито продължавах да изпълнявам дълга си. Но сега, с тази тежка болест, не можех да изпълнявам никакъв дълг и братята и сестрите не можеха да се свържат с мен. Чувствах, че Бог ме е отстранил и че вече нямам добър изход или крайна цел. До такава степен станах негативна, че вече не исках да изпълнявам никакъв дълг, нито да се стремя към истината или към извисяване. Дори не бях в настроение да чета Божието слово и живеех в състояние на негативизъм. Оказа се, че бях изпълнявала дълга си активно, за да спечеля благословия, в замяна на добър изход и крайна цел от Бог. Когато видях, че вече няма никаква надежда за получаване на благословия, загубих стимул да вярвам в Бог — във вярата ми в Бог и изпълнението на дълга ми нямаше никаква искреност. Мислех, че вярата ми в Бог е искрена, че съм човек, който се стреми към истината, и че винаги, когато нещо се случеше, незабавно щях да потърся истината, за да го разреша. Това преживяване ме разкри напълно. Когато видях, че вече няма надежда за благословия, станах негативна и спрях да търся истината. Как можех да бъда някой, който се стреми към истината? Дори да не бях попаднала в такава среда и да можех да продължа да изпълнявам дълга си, ако поквареният ми нрав не се променеше и моите мотивации и възгледи относно вярата в Бог и изпълнението на дълга ми не бяха правилни, тогава в крайна сметка щях да бъда мишена за Божието отстраняване заради това, че не съм придобила истината. В сърцето си съжалявах и се почувствах задължена, затова се помолих на Бог с думите: „Боже, наистина ми липсва съвест. Аз не вярвам искрено в Теб; всичко е за благословия. Боже, готова съм да се покая и да се променя. Какъвто и да е бъдещият ми изход, ще вярвам искрено в Теб, ще Те следвам и усърдно ще се стремя към истината“.

По-късно прочетох откъс от Божието слово и придобих известно знание за моите гледни точки. Всемогъщият Бог казва: „Има хора, които питат: „Нима Бог не иска всеки човек да бъде спасен и никой да не пада в погибел? Ако Бог използва такъв метод на действие, колко хора ще могат да бъдат спасени?“. В отговор Бог би попитал: „Колко хора се вслушват в словата Ми и следват Моя път?“. Колкото, толкова — това е Божият възглед и методът на Неговото дело. Бог не прави повече от това. Каква е представата на човека по този въпрос? „Бог съжалява това човечество, загрижен е за него, така че трябва да поеме отговорност докрай. Ако човек Го следва докрай, той неминуемо ще бъде спасен“. Правилна или погрешна е тази представа? В съгласие ли е тя с Божиите намерения? В Епохата на благодатта е било нормално хората да имат такива представи, защото не са познавали Бог. В последните дни Бог е казал на хората всички тези истини и им е изяснил принципите на Своето дело за спасяването на хората, така че е много нелепо, ако хората все още имат тези представи в сърцата си. Бог ти е казал всички тези истини, така че ако накрая все още казваш, че не разбираш Божиите намерения и не знаеш как да практикуваш, и ако все още изричаш такива бунтовни и предателски думи, може ли такъв човек да бъде спасен от Бог? Има хора, които винаги си мислят: „Бог върши такова велико дело, би трябвало да придобие повече от половината хора по света и да използва големия брой хора, мощната сила и значителния брой високопоставени личности, за да свидетелстват за Божията прослава! Колко прекрасно би било това!“. Това е представата на човека. В Библията — както в Стария, така и в Новия завет, колко са общо спасените и доведените до съвършенство? Кой в крайна сметка беше способен да се бои от Бог и да отбягва злото? (Йов и Петър.) Единствено тези двамата. Според Бог да се боиш от Него и да отбягваш злото всъщност означава да отговаряш на критерия да Го познаваш, да познаваш Създателя. Хора като Авраам и Ной бяха праведни в Божиите очи, но все пак бяха на едно ниво под това на Йов и Петър. Разбира се, тогава Бог не вършеше толкова много дела. Той не предоставяше на хората ресурс, както го прави сега, нито изричаше толкова много ясни слова, нито вършеше делото на спасението в такива големи мащаби. Може и да не е придобил много хора, но това все пак е в рамките на Неговото предопределение. Какъв аспект от нрава на Създателя може да се разпознае в това? Бог се надява да придобие много хора, но ако много хора всъщност не могат да бъдат придобити — ако това човечество не може да бъде придобито от Бог, докато Той върши Своето дело на спасението — тогава Бог по-скоро би го изоставил и отхвърлил. Това е вътрешният глас и възглед на Създателя. В тази връзка какви изисквания или представи има човекът към Бог? „Щом искаш да ме спасиш, Ти трябва да си отговорен докрай, Ти си ми обещал благословии, така че трябва да ми ги дадеш и да ми позволиш да ги придобия“. В човека има много „трябва“ — много искания — и това е една от неговите представи. Други казват: „Бог върши такова велико дело — шестхилядолетен план за управление — ако накрая придобие само двама души, това би било такъв срам. Няма ли тогава действията Му да са напразни?“. Човекът смята, че не би трябвало да е така, но Бог е щастлив да придобие дори двама души. Истинската цел на Бог е не само да придобие тези двама души, а да придобие повече от това, но ако хората не се събудят и не разберат, и ако всички те разбират погрешно и се противопоставят на Бог, и ако всички те са безнадеждни и безполезни, тогава Бог би предпочел да ги няма. Такъв е Божият нрав. Някои хора казват: „Не става така. Няма ли тогава Сатана да се смее?“ Сатана може и да се смее, но не е ли все пак победен от Бог враг? Бог все пак е придобил хора — няколко сред тях, които могат да се опълчат на Сатана и да не страдат от неговия контрол. Бог е придобил истински сътворени същества. Дали онези, които не са били придобити от Бог, са пленени от Сатана? Вие не сте доведени до съвършенство — но способни ли сте да следвате Сатана? (Не.) Някои хора казват: „Дори Бог да не ме иска, аз пак няма да последвам Сатана. Дори той да ми предложи благословии, няма да ги приема“. Нито един от онези, които Бог не е придобил, не следва Сатана — нима по този начин Бог не придобива слава? Хората имат представа за броя на хората, които Бог придобива, или за мащаба, с който ги придобива. Те вярват, че Бог не бива да придобива само онези малцина. Това, че у човека може да се породи такава представа, се дължи на факта, че от една страна, той не може да вникне в ума на Бог и не може да разбере какъв човек Той иска да придобие — между човека и Бог винаги има разстояние. От друга страна, що се отнася до собствената му съдба и бъдеще, за човека да има такава представа е начин да се утеши и да се освободи. Човекът вярва: „Бог е придобил толкова малко хора — колко славно би било Той да придобие всички нас! Ако Бог не отхвърли нито един човек, а завоюва всички, и накрая всички бъдат доведени до съвършенство, и приказките за Божието избиране и спасяване на хората не останат без резултат, нито Неговото дело на управлението, тогава няма ли Сатана да бъде унизен още повече? Няма ли Бог да придобие по-голяма слава?“. Той може да изрече това отчасти поради факта, че не познава Създателя, и отчасти поради егоистичните си подбуди: той се тревожи за бъдещето си, затова го прикрепя към славата на Създателя и така сърцето му се чувства спокойно, като си мисли, че може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло. Освен това той също така смята, че „придобиването на хора и унижаването на Сатана от Бог е силно доказателство за поражението на Сатана. Това е все едно да убиеш три заека с един куршум!“. Хората наистина умеят да измислят как да извлекат полза за себе си. Тази представа е доста хитроумна, нали? Хората имат егоистични подбуди и дали в тези подбуди няма нещо бунтарско? Не се ли поставя някакво изискване към Бог? В него има неизразено противопоставяне на Бог, което гласи: „Ти ни избра, Ти ни води, толкова много труд положи за нас, дари ни Твоя живот и Твоята цялост, дари ни Твоите слова и истината и ни накара да Те следваме през всичките тези години. Каква загуба би било, ако не можеш да ни придобиеш накрая“. Подобно извинение е опит да се изнудва Бог, да се задължи Той да ги придобие. В него се казва, че ако Бог не ги придобие, те няма да загубят и че Бог е този, който ще претърпи загуба — правилно ли е това твърдение? В рамките на това твърдение има както изисквания на човека, така и негови фантазии и представи: Бог върши толкова велико дело, така че Той трябва да придобие колкото се може повече хора. Откъде идва това „трябва“? То идва от представите и фантазиите на човека, от неговите неразумни изисквания и суета, заедно с известен примес от неговия непримирим и свиреп нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да тръгне по правилния път на вярата в Бог само като преодолее представите си (2)). От Божиите слова придобих известна проницателност за собствените си представи. В миналото смятах, че Бог не трябва да разкрива и отстранява хората; Той трябваше да придобие повече хора, за да може да получи повече слава. Ето защо, когато видях хора в църквата да бъдат разкривани и отстранявани един по един, се озадачих: при толкова много хора, които са разкрити и отстранени, колко в крайна сметка ще бъдат спасени? Особено когато не можех да изпълнявам дълга си поради заболяване, аз също чувствах, че Бог ме разкрива и отстранява. Погрешно разбирах Бог и дори спорех с Него в сърцето си: „Божията работа не е ли да спасява хората? Защо накрая всички ни отстраняват?“. Това показа липсата ми на познания за Божието дело. Всъщност Божието намерение да спаси хората остава непроменено и Той се надява да придобие повече хора. Докато хората са готови да полагат предано труд за Бог, Той няма лесно да ги отстрани. Но ако хората не ценят Божието спасение, не търсят истината, когато са изправени пред някакви ситуации, не изпълняват дълга си според Божиите изисквания и в крайна сметка причиняват повече вреда, отколкото полза с труда си, Бог би предпочел да се откаже от такива хора. Божият нрав е праведен и свят. Той не се интересува от количеството, а от качеството на хората. Това, което иска да придобие, са истински сътворени същества, които могат искрено да Го почитат и да Му съответстват, дори и да са малко. Освен това, в надеждата ми Бог да спаси повече хора, вместо да ги разкрива и отстранява, прозираше собствения ми егоизъм. Защото в този случай нямаше да бъда отстранена и моите перспективи и крайна цел щяха да бъдат осигурени. И така, когато почувствах, че Бог ме разкрива и отстранява, станах негативна и не исках вече да се стремя към истината. В сърцето си спорех с Бог: Бог не ни ли избра, за да ни спаси? Защо толкова много от нас са разкривани и отстранявани един по един? Предполагах, че Бог не бива да ни отстранява; Той трябва да ни спасява докрай. Това не носеше ли същото естество като думите на Павел: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8)? Това е шумен протест срещу Бог! Това е толкова порочен нрав. Всъщност, независимо каква среда ни устройва Бог, това е, за да ни накара да търсим истината в нея и да придобием истината, за да можем да отхвърлим покварения си нрав и да бъдем спасени. Точно както тази среда: въпреки че не отговаряше на представите ми и ми донесе известна болка, тя разкри мотивацията ми да получа благословия, което ме накара да разпозная смесената мотивация зад моята вяра в Бог и изпълнението на дълга и ми даде възможност да се обърна и да се променя. Видях, че тази среда е спасение за мен. Бог е положил усърдни усилия, за да ни спаси. Той не само изразява истината, за да ни подхранва, но също така устройва различна среда, която да преживеем, за да ни изчисти и усъвършенства. И все пак аз се противопоставях и се оплаквах от средата, която Бог бе устроил. Наистина не я оценявах! Това, че Бог ме е избрал да приема Неговото дело от последните дни, вече е Негова благодат. Трябваше да съм Му благодарна. Дори в крайна сметка да не получех благословия или добър изход, все пак трябваше да се покоря на Бог и да не споря с Него.

По-късно попаднах на още Божии слова: „Започнете отсега нататък да се стремите сериозно към нея — но как трябва да се стремите към нея? Трябва да се замислите за въпросите, по които често се бунтувате срещу Бог. Той подрежда обстоятелствата за теб отново и отново, за да ти даде урок, да те промени чрез тези въпроси, да вложи словата Си в теб, да те накара да навлезеш в един аспект от истината реалност и да ти попречи да живееш според покварения нрав на Сатана по тези въпроси, а вместо това да живееш според Божиите слова, Неговите слова да бъдат вложени в теб и да станат твой живот. Но ти често се бунтуваш срещу Бог по тези въпроси, като нито Му се покоряваш, нито приемаш истината, не приемаш Неговите слова като принципи, които трябва да следваш, и не изживяваш словата Му. Това наранява Бог и отново и отново ти губиш възможността си за спасение. И така, как трябва да се преобразиш? Като започнеш от днес, по въпросите, които можеш да разпознаеш чрез размишление и да усетиш ясно, трябва да се покориш на Божието устройване, да приемеш словата Му като истина реалност, да приемеш словата Му като живот и да промениш начина си на живот. Когато се сблъскаш с подобни ситуации, трябва да се опълчиш на плътта и предпочитанията си и да постъпваш според истините принципи. Не е ли това пътят на практикуването? (Да, това е.) […] Въпреки това, ако искаш да постигнеш спасение, ако искаш да практикуваш и да преживееш Божиите слова и да придобиеш истината и живота, трябва да четеш повече Божиите слова, да постигнеш разбиране на истината, да си способен да практикуваш и да се покоряваш на Неговите слова и да започнеш с практикуване на истината и отстояване на истините принципи. Това са само няколко прости изречения, но хората не знаят как да ги практикуват или преживеят. Независимо от твоите заложби или образование и независимо от възрастта или годините ти на вяра, във всеки случай, ако си на правилния път на практикуване на истината, с правилните цели и посока, и ако това, към което се стремиш и за което полагаш усилия, е изцяло в името на практикуването на истината, спечеленото в крайна сметка несъмнено ще бъде истината реалност и Божиите слова, които ще станат твой живот. Първо определете целта си, след това постепенно практикувайте съгласно този път и в крайна сметка със сигурност ще придобиете нещо. Вярвате ли в това? (Да.)“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (20)). Божиите слова ми показаха пътя за практикуване. Ако исках да се стремя към истината и да бъда спасена, трябваше да се покоря на средата, която Бог бе устроил, да търся истината и да практикувам според Божието слово. Въпреки че сега не можех да изпълнявам никакъв дълг или да имам контакт с братята и сестрите, бях видяла Божията защита в тази ситуация. Въпреки тежката ми болест, всяка глътка въздух ми беше подарена от Бог и все още бях жива. Все още можех да чета Божиите слова у дома; Бог не ме лиши от правото да чета словата Му. Но не знаех как да бъда благодарна. Вместо да оценя Божията защита, аз бях негативна и не Го разбирах правилно. Бях наистина неразумна. Имах нужда повече да се самоанализирам и да опознавам себе си, като търся подходящите Божии слова, за да се заема със собствената си поквара — това би било проява на стремеж към истината.

След известно време отново можех да изпълнявам дълга си, като подбирам евангелски проповеди. Чувствах се дълбоко благодарна на Бог, че ми даде още един шанс да изпълнявам дълга си. При изпълнението на дълга си обърнах внимание на изследването на разкрития от мен покварен нрав. Понякога, ако постигнех някакви резултати в изпълнението на дълга си, не можех да не се чувствам доволна от себе си, като си мислех, че съм доста добра. Но когато изпълнението на дълга ми не даваше много добри резултати или се отклоняваше от курса, ставах негативна, като се тревожех за това как другите гледат на мен. В отговор на тези разкривания за себе си, търсех Божиите слова за разрешение. След като практикувах така известно време, се почувствах много удовлетворена в сърцето си. Благодаря на Бог за Неговото напътствие!