През 2004 г. Бог ме избра да дойда в Неговия дом. Когато се събирах с братя и сестри, понякога ги слушах да водят общения върху свои преживявания, в които казваха, че не са се отказали от дълга си по време на болест и по чудо са се възстановили. Прочетох и статии със свидетелства за преживявания, написани от някои братя и сестри. Една сестра имала рак, но все пак настоявала да изпълнява дълга си и Бог премахнал рака ѝ, без тя да разбере. Като научих за тези свидетелства, си помислих: „Когато братята и сестрите са се сблъсквали с изпитания, свързани с болести, те са разчитали на вярата, за да ги преживеят — останали са непоколебими в свидетелството си и състоянието им се е подобрило. В бъдеще трябва да се уча от тях. Каквато и болест или бедствие да дойде, трябва да се придържам здраво към дълга си и да остана непоколебима в свидетелството си. По този начин и аз ще живея в Божията благословия, като братята и сестрите“.

През лятото на 2011 г., един ден по обяд, седемгодишният ми син си играеше във всекидневната, обут в ролкови кънки. Случайно събори телевизора, който падна върху него, в резултат на което започна силно да кърви отвсякъде, дори от носа си. Бях шокирана и сърцето ми се качи в гърлото. Веднага се помолих на Бог: „Боже, независимо какво ще се случи с детето ми, дали ще живее, или ще умре, моля Те, опази сърцето ми от оплаквания“. След като синът ми беше прегледан в болницата, лекарят каза да го наблюдавам вкъщи и че стига да няма температура, всичко ще бъде наред. По-късно синът ми се възстанови. След това се замислих за този инцидент. Не се оплаках по време на тази криза и синът ми бързо се възстанови. Това ме накара да бъда още по-убедена, че ако не се оплаквам по време на бедствия и оставам непоколебима в свидетелството си, това ще ми позволи да видя Божията закрила и благословия. Оттогава нататък отдавах всичко на Бог с още по-голямо усърдие. Независимо какъв дълг ми възлагаше църквата, независимо колко страдания или средства ми костваше това, аз се подчинявах на всичко. Чувствах, че съм човек, който обича Бог и определено ще бъде благословен от Него в бъдеще.

През май 2016 г. изпълнявах дълга си далеч от дома. Един ден получих писмо от вкъщи, в което се казваше, че синът ми има левкемия и е тежко болен, като вече е приет в болница. След като прочетох писмото, съзнанието ми се замъгли и се прибрах в стаята си, за да се моля. Коленичих на леглото, ридаех неудържимо и казах: „Боже, синът ми е само на дванадесет години. Наистина ли ще ми го отнемеш?“. След това не можех да кажа нищо повече. Исках веднага да се върна, за да се погрижа за сина си, да го утеша и насърча, но си мислех за това, че има антихристи, които смущават църковния живот, като пречат на различни дейности, и нанасят щети на живота на братята и сестрите. В този критичен момент Бог наблюдаваше какъв избор ще направя — дали ще подкрепя работата на църквата, или ще оставя настрана дълга си, за да се грижа за сина си. Помислих си за Йов, който е понесъл такива големи изпитания, покрит с рани, и въпреки това не се е оплаквал от Бог, а е останал непоколебим в свидетелството си. Накрая Бог му се явил и не само че го изцелил, но и го благословил изобилно. Когато си помислих, че болестта на сина ми е в Божиите ръце, аз също трябваше да избера да удовлетворя Бог и да изпълня дълга си, като не позволявам на заговора на Сатана да надделее. Вярвах, че ако останех непоколебима в свидетелството си, Бог ще благослови сина ми да оздравее. Особено като се има предвид как Авраам се е покорил на Бог и е бил готов да пожертва единствения си син Исаак, и как Бог не е взел сина му, а го е благословил още повече, почувствах, че Бог изпитваше и мен чрез детето ми. Ако поверях сина си в Божиите ръце и останех непоколебима в свидетелството си, вярвах, че Бог ще благослови сина ми да се възстанови. След това вече не мислех за болестта на сина си, а се потопих в изпълнението на дълга си.

Когато се върнах у дома, съпругът ми каза, че синът ни не е болен от левкемия; било е просто излишък на бели кръвни телца и нисък имунитет, което е можело да доведе до левкемия без своевременно лечение. Посетихме няколко реномирани болници, но дори и след многобройни консултации със специалисти те не можаха да диагностицират заболяването. Не ни оставаше нищо друго, освен да се върнем у дома за консервативно лечение. Похарчихме над две хиляди юана за китайска медицина, но нямаше подобрение. Помислих си: „За Бог няма трудни случаи. Стига хората искрено да се уповават на Бог и да Му се покоряват, не е ли лесно за Бог да ги излекува?“. След това често общувах с детето си: „В тази болест не трябва да се оплакваме и трябва да се покорим на Божието устройване и подредби. Ако останем непоколебими в свидетелството си, Бог ще се погрижи да се възстановиш от болестта си“. Междувременно разпитвах навсякъде и за народни средства за лечение на болестта на сина ми. След като мина един месец обаче, състоянието на детето ми не само че не се подобри, но и се влоши. Започнах да се чувствам негативна и слаба духом, като си мислех: „Откакто детето ми се разболя, изпълнявам дълга си съвестно. Защо Бог не опазва здравето на сина ми? Защо състоянието му се влошава с всяко следващо лечение? Ако наистина се превърне в левкемия, както казаха лекарите, няма ли синът ми да остане без надежда?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се плашех.

Една сутрин съпругът ми ми каза почти през сълзи: „Опитахме всички методи за лечение на болестта на това дете, но то не само не се подобрява, а се влошава. Какво трябва да направим?“. Като виждах мъката на съпруга ми, се почувствах неописуемо огорчена. Затова извадих Божието слово, за да почета. Всемогъщият Бог казва: „Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за своя път за практикуване. Но във всеки случай ти трябва да имаш вяра в Божието дело и да не се отричаш от Бог, също като Йов. Въпреки че Йов беше слаб и прокълна деня, в който се беше родил, той не отрече, че всички неща в човешкия живот са дарени от Йехова и че Йехова е Този, който ги отнема. Независимо на какви изпитания беше подложен, той запази тази вяра. В твоя опит, независимо на какво облагородяване си подложен от Божиите слова, накратко, това, което Бог изисква от хората, е тяхната вяра и боголюбивото им сърце. Това, което Той усъвършенства, като работи по този начин, е вярата, любовта и стремежите на хората. Бог извършва делото на усъвършенстването върху хората, а те не могат да го видят, не могат да го усетят; при такива обстоятелства това, което се изисква от теб, е твоята вяра. Вярата на хората се изисква, когато нещо не може да се види с просто око, а твоята вяра се изисква, когато не можеш да се избавиш от собствените си представи. Когато нямаш яснота за Божието дело, това, което се изисква от теб, е да имаш вяра, да заемеш твърда позиция и да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато Йов стигна до този момент, Бог му се яви и му говори. Това означава, че само чрез вярата, която имаш вътре в себе си, ще можеш да видиш Бог, и когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства. Без вяра Той не може да направи това“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които трябва да бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). След като прочетох Божиите слова, придобих известно разбиране за това какво е истинската вяра — да вярваме в Бог и да оставаме непоколебими в свидетелството си за Него, дори когато не можем да видим или да докоснем нещо, точно като Йов, който никога не се отрекъл от Бог. Ето това желае Бог. Проведох общение със съпруга си: „Ако само вярваме в Бог и изпълняваме дълга си, когато всичко върви добре, това не отразява непременно истинската вяра. Когато сме изправени пред изпитания и не виждаме какви ще бъдат резултатите, но все пак можем упорито да вярваме в Бог и да Го следваме — тази вяра е истинска и е желаният резултат от Божието облагородяване и изпитания. В противен случай ние бихме вярвали в Бог само заради Неговата благодат и ползи, а Сатана щеше да ни обвинява и да отказва да ни признае. Независимо дали състоянието на сина ни се подобрява или не, ако продължаваме да следваме Бог и да Му се покоряваме, Сатана ще бъде победен и посрамен, а Бог ще получи слава от нас“. След като съпругът ми чу това, той кимна в знак на съгласие.

След това състоянието на сина ни не показа признаци на подобрение. Един ден синът ни се беше облегнал на перваза на прозореца и гледаше как другите деца отиват на училище с раници на гърба. Той изглеждаше изпълнен със завист. Със сълзи на очи, задавяйки се, каза: „Мамо, всички други деца отиват на училище, а аз съм болен и не мога да отида. Винаги ми казваш да се покорявам на Бог. Колко време трябва да се покорявам, за да оздравея?“. Думите на сина ми се забиха като нож в сърцето ми. Вярата ми не можеше да издържи повече. Помислих си: „Откакто детето ми се разболя, страдах, но винаги съм се придържала здраво към дълга си. Вече направих всичко възможно, за да съдействам. Как така Бог все още не е излекувал болестта на сина ми? Нима сърцето ми не е достатъчно искрено? Лекарят каза, че ако болестта на сина ми не бъде излекувана, може да се наложи ампутация. Ако това стане, как ще живее занапред?“. Като мислех за тези ужасни последствия, сърцето ми изпитваше мъчителна болка, сякаш го прекарваха през месомелачка. След като достигнах това ниво на болка, се помолих на Бог: „Боже, защо болестта на сина ми не се оправя? Моят духовен ръст е твърде малък; наистина не мога да понеса повече от това. Боже, моля Те, просветли ме, за да разбера Твоето намерение“.

В края на септември нашият водач ми изпрати писмо с молба да съдействам за определен дълг. Отказах, защото се притеснявах за болестта на сина си. По-късно осъзнах, че през всичките си години на вяра в Бог никога не съм отказвала да изпълня дълг, независимо пред колко голяма трудност съм се изправяла. Но днес отказах един дълг заради болестта на сина ми. Като осъзнах това, се почувствах разстроена. Размишлявах върху отношението си към Бог през това време и осъзнах, че просто съм се молила и съм чела Божието слово по повърхностен начин. Нямах никаква сила в сърцето си. Всеки ден, освен че давах лекарства на сина си, сърцето ми беше изпълнено със страх и тревога. Непрекъснато се притеснявах, че болестта на сина ми няма да се подобри и че може да го загубя, затова не бях съсредоточена върху дълга си. Когато се замислих за това, изведнъж ми просветна — не предавах ли Бог? Спомних си за един откъс от Божието слово: „Начинът, по който се отнасяте към Божиите поръчения, е изключително важен и това е много сериозен въпрос. Ако не можеш да изпълниш това, което Бог е поверил на хората, тогава не си годен да живееш в Негово присъствие и трябва да бъдеш наказан. Напълно естествено и оправдано е, че хората трябва да изпълняват всички поръчения, които Бог им поверява. Това е най-висшето задължение на човека и е точно толкова важно, колкото и самият му живот. Ако не приемаш Божиите поръчения сериозно, тогава Го предаваш по най-ужасен начин. В това отношение ти си по-окаян от Юда и трябва да бъдеш прокълнат“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). Почувствах Божия гняв от строгите Му слова на съд. Оказа се, че да се отнасяш лекомислено към Божието поръчение, е сериозен проблем. Отношението на Бог към онези, които отхвърлят Неговото поръчение, е изпълнено с ненавист и проклятие. Докато четях тези думи, аз изтръпнах. В продължение на много години бях вярвала в Бог, без да имам истината реалност; когато се сблъсквах със ситуации, които не съответстваха на представите ми, все пак можех да изоставя дълга си и да предам Бог. Като осъзнах това, се помолих на Бог в покаяние.

Докато търсех, прочетох един откъс от Божиите слова: „В днешно време повечето хора са в такова състояние: за да придобия благословии, трябва да отдам всичко на Бог и да платя цена за Него. За да придобия благословии, трябва да изоставя всичко заради Бог, трябва да извърша това, което Той ми е възложил, и трябва да изпълня добре дълга си. Това състояние е доминирано от намерението за получаване на благословии, което е пример за отдаване на всичко за Бог изцяло с цел получаване на награди от Него и получаване на корона. Такива хора нямат истината в сърцата си и е сигурно, че тяхното разбиране се състои от няколко думи и доктрини, които те демонстрират навсякъде, където отидат. Това е пътят на Павел. Вярата на такива хора е акт на постоянно усилие и дълбоко в себе си те чувстват, че колкото повече правят, толкова повече то ще доказва предаността им към Бог, че колкото повече правят, толкова повече Той със сигурност ще бъде удовлетворен, и че колкото повече правят, толкова повече ще заслужават да им бъде дадена корона пред Бог и толкова по-големи ще бъдат благословиите, които ще получат. Те мислят, че ако могат да понесат страдание, да проповядват и да умрат за Христос, ако могат да жертват собствения си живот и ако могат да изпълнят всеки дълг, който Бог им е възложил, тогава те ще бъдат онези, които ще получат най-големите благословии и със сигурност ще им бъдат дадени корони. Точно това е, което Павел си представяше и търсеше. Това е точният път, по който той вървеше, и под ръководството на такива мисли работеше, за да служи на Бог. Тези мисли и намерения не произхождат ли от сатанинска природа? Това е съвсем като светските хора, които вярват, че, докато са на земята, трябва да се стремят към знанието и че след като го получат, те могат да се откроят от тълпата, да станат длъжностни лица и да имат статус. Те смятат, че след като имат статус, могат да реализират амбициите си и да доведат бизнеса и семейните си практики до определено ниво на просперитет. Нима всички невярващи не вървят по този път? Тези, които са доминирани от тази сатанинска природа, могат да бъдат само като Павел във вярата си. Те мислят: „Трябва да отхвърля всичко, за да отдам всичко на Бог. Трябва да бъда предан на Бог и в крайна сметка ще получа големи награди и големи корони“. Това е същото отношение като това на светските хора, които се стремят към светски неща. Те изобщо не са различни и са подчинени на една и съща природа. Когато хората имат този вид сатанинска природа, в светския живот те ще се стремят да получат познание, знания, статус и да се откроят от тълпата. Ако вярват в Бог, те ще се стремят да получат големи корони и големи благословии. Ако хората не следват истината, когато вярват в Бог, те със сигурност ще поемат по този път. Това е непроменим факт, това е естествен закон. Пътят, по който поемат хората, които не следват истината, е диаметрално противоположен на този на Петър“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). Чрез разобличаването на Божиите слова видях, че през всичките тези години моето себеотрицание и това, че отдавах всичко на Бог, не е било, за да изпълнявам дълга си и да удовлетворя Бог, а по-скоро, за да сключвам сделки с Него, като винаги се ръководех от намерението да придобия благословия. Следвах пътя на Павел, който се е стремял към благословия. Откакто приех Божието дело от последните дни, бях видяла, че когато някои братя и сестри оставаха непоколебими в свидетелството си по време на болести и изпитания, те получаваха Божията грижа, закрила и благословия. Затова, независимо колко труден или рискован беше дългът, възложен ми от църквата, аз щях да съдействам напълно безрезервно. В сърцето си твърдо вярвах, че стига да страдам и да плащам цена за Бог, да не се оплаквам, когато съм изправена пред изпитания, и да упорствам в изпълнението на дълга си, със сигурност щях да получа Божията благословия. Когато научих, че синът ми има тежко заболяване, все пак избрах да изпълнявам дълга си и да отдам всичко на Бог, за да може Бог да излекува сина ми. Когато обаче болестта на сина ми дълго време не се подобряваше, започнах да се оплаквам от Бог. Използвах предишното си себеотрицание и това, че отдавах всичко на Бог, като разменна монета с Бог, спорех с Него и отправях настойчиви искания, оплаквах се от липсата на закрила от Негова страна над сина ми и дори отказвах да изпълнявам дълга си. Видях как моята егоистична, подла и търсеща облаги сатанинска природа бе напълно разобличена. Използвах моето себеотрицание и това, че отдавах всичко на Бог, като средство да изисквам благословии от Него. Осъзнах, че вървя по същия път като Павел. Павел е отдавал всичко и е плащал цената за Бог в очакване на награди и венец, като се е опитвал да сключва сделки с Бог. Той е мамел и се е противопоставял на Бог и в крайна сметка е получил Неговото осъждане и наказание. Като размишлявах върху многогодишната си вяра в Бог, поради факта, че не се стремих към истината и не търсех Божиите намерения в Неговите слова, бях приела това, че отдавах всичко на Бог и изпълнявах дълга си, като сделка. Видях колко егоистична и достойна за презрение съм била в действителност, напълно недостойна за Божието спасение!

Тогава прочетох тези Божии слова: „Ти преминаваш през изпитанията на Йов и в същото време преминаваш през изпитанията на Петър. Когато Йов беше подложен на изпитание, той стана свидетел и накрая Йехова се разкри пред него. Едва след като свидетелства, той беше достоен да види лицето на Бог. Защо се казва: „Скривам се от земята, пълна с нечистотии, но се разкривам пред святото царство“? Това означава, че само когато си свят и свидетелстваш, може да си достоен да видиш лицето на Бог. Ако не можеш да свидетелстваш за Него, тогава ти не си достоен да видиш лицето Му. Ако се отдръпваш или се оплакваш от Бог, когато си изправен пред облагородяванията, и по този начин не успяваш да свидетелстваш за Него и ставаш посмешище за Сатана, тогава ти няма да придобиеш явяването на Бог. Ако си като Йов, който сред изпитанията проклинаше собствената си плът и не се оплакваше от Бог, и можа да намрази собствената си плът, без да се оплаква или да съгрешава с думите си, тогава ще станеш свидетел. Когато бъдеш подложен на облагородяване до определена степен и все пак можеш да бъдеш като Йов, напълно покорен пред Бог и без други изисквания към Него или без свои собствени представи, тогава Бог ще ти се яви“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които трябва да бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). „Въпреки че в различни контексти Бог използва различни начини за изпитване на всеки човек, в Авраам Бог видя това, което искаше, видя, че сърцето на Авраам беше чисто и че покорството му беше безусловно. Точно това „безусловно“ желаеше Бог. Хората често казват: „Вече жертвах това, вече се простих с онова — защо Бог все още не е доволен от мен? Защо продължава да ме подлага на изпитания? Защо продължава да ме проверява?“. Това доказва един факт: Бог не е видял сърцето ти и не го е спечелил. Това означава, че Той не е видял такава искреност, както когато Авраам успя да вдигне ножа, за да убие сам сина си и да го принесе в жертва на Бог. Той не е видял безусловното ти покорство и не е бил утешен от теб. Естествено е тогава Бог да продължава да те изпитва“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). От Божиите слова разбрах, че Бог благославя онези, които искрено отдават всичко на Него. Независимо от това как действа Бог, те безусловно се покоряват на Неговото устройване и подредби, без да имат каквито и да било изисквания, молби или лични прегрешения. Това е истинско свидетелство. Не можех да не се сетя за Йов. Той само бил чувал за Бог, и въпреки това, когато изгубил цялото си имущество и децата си, бил покрит с рани и дори е бил подиграван от жена си, той пак се придържал към пътя на богобоязливостта и избягването на злото, като казал: „Йехова ми даде, Йехова ми отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Йов не се опитвал да се пазари с Бог или да изисква от Него нещо; той запазил чисто сърце към Него. Помислих си и за Авраам. Той бил на сто години, когато се родил синът му Исаак, когото много обичал. Когато Бог го помолил да принесе Исаак в жертва, въпреки че изпитвал обич към сина си, той не живеел според тази обич. Той доброволно принесъл Исаак в жертва на олтара. Тяхната вяра и покорство пред Бог били абсолютни и безусловни, без никакви сделки или изисквания. Това, което направили, било единствено за да следват Божия път, а не за благословия или лична изгода. Техните свидетелства били наистина похвални и достойни за възхищение. Аз обаче винаги ги бях разбирала погрешно. Когато се сблъсквах с болест или бедствие, стига да изпълнявах дълга си, без да се оплаквам, мислех, че това добро поведение е достатъчно, за да остана непоколебима в свидетелството си, да удовлетворя Бог и да получа Неговата благословия. Но зад моето отдаване нямаше искреност или покорство пред Бог. Жертвите ми бяха изцяло водени от измама, договаряне и изисквания. Това изобщо не беше истинско свидетелство, а поведението ми беше противно на Бог и не заслужаваше Неговата благословия. В миналото бях чела за свидетелствата на Йов и Авраам безброй пъти, но не се съсредоточавах върху това как те са следвали Божия път, боили са се от Него, отбягвали са злото и са останали предани и покорни на Бог. Вместо това се съсредоточих върху благословията, която са получили, след като са останали непоколебими в свидетелството си. Всичко това беше защото бях водена от сатанинската си природа, която търсеше изгода. Чрез разобличението на Божиите слова придобих известно познание за това какво представлява истинското свидетелство.

По-късно се замислих: през годините, когато вярвах в Бог, винаги съм си мислела, че ако отдавам всичко на Бог и се жертвам за Него, тогава Бог би трябвало да ме благослови; че именно в това се състои Божията праведност. Затова, когато болестта на сина ми не се подобри и дори се влоши, сърцето ми се изпълни с оплаквания и неразбиране и аз дори отказах да изпълнявам дълга си. Търсех как да се справя правилно с тази ситуация. По време на търсенето си попаднах на един откъс от Божието слово: „Праведността в никакъв случай не е справедливост или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто справедливост и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са в способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това също ли щеше да е Неговата праведност? Щеше. Възможно е сега да не си способен да го разбереш от фактите, но трябва да го разбереш на теория. […] Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неприемливо е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това. Виждаш, че Петър намираше някои неща за непонятни, но беше сигурен, че Божията мъдрост и Неговата добра воля присъстват в тях. Хората не могат да разберат всичко и има толкова много неща, които не могат да проумеят. Така че не е лесно да опознаем Божия нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като размишлявах върху Божието разобличаване, осъзнах, че нямам чисто разбиране за Божия праведен нрав. Мислех, че ако отдаваме всичко на Бог и оставаме непоколебими в свидетелството си, тогава Бог би трябвало да ни благослови и да отнеме всичките ни трудности и болки, като ни позволи да живеем в Неговата благословия. Това ми се струваше справедливо и разумно; мислех, че това е Божията праведност. Подобно разбиране обаче не съответства на Божието намерение. Бог е Създателят, а хората са сътворени същества. Как Бог се отнася към нас, е Негово лично дело и ние не бива да отправяме неразумни изисквания към Него. Точно както, когато Йов е останал непоколебим в своето свидетелство, Божията благословия към Йов била Неговата праведност; и дори да не беше благословил Йов, Той пак щеше да е праведен. Същността на Божия нрав е праведност. Аз обаче не го разбирах. Вярвах, че праведността означава равенство, справедливост и разумност. Мислех, че ако се пожертвам за Бог, трябва да бъда възнаградена с благословия. Този начин на мислене беше изпълнен със сделки. Когато синът ми се разболя, въпреки че упорито изпълнявах дълга си, зад това се криеше лична цел — да поискам благодат от Бог, да накарам Бог да премахне болестта на сина ми. Всъщност това беше сделка, а не свидетелство. Ако не беше болестта на детето ми, нямаше да бъдат разобличени моите подли мотиви да се пазаря с Бог. Видях Божията мъдрост в действие и осъзнах липсата на съвест и разум у мен. Затова взех решение: независимо от заболяването на детето ми, щях да се покоря на Божието устройване и подредби и да изпълнявам дълга си като сътворено същество.

По-късно прочетох един откъс от Божието слово: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той е благословен, или проклет. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово дадено от Бог задължение, което не бива да зависи от отплата, условия или причини. Само тогава става дума за изпълнение на дълга. „Да си благословен“ означава човек да бъде усъвършенстван и да се радва на Божиите благословии, след като е бил подложен на съд. „Проклятие“ означава нравът на човека да не се променя след наказание и съд, когато човек преживява наказание, а не усъвършенстване. Но независимо дали са благословени, или прокълнати, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само заради благословиите и да отказваш да действаш от страх да не бъдеш прокълнат“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). Божиите слова ми дадоха ясен отговор: изпълнението на дълга е призвание, дадено от небето. То няма нищо общо с благословията или нещастията; то е това, което трябва да правим. В миналото живеех с представи и фантазии, като вярвах, че ако успея да упорствам в изпълнението на дълга си, тогава ще заслужа Божията благословия и Бог би трябвало да пази семейството ми. Сега разбирах, че това е погрешна гледна точка. Независимо дали болестта на детето ми се подобряваше или не, не трябваше да се пазаря с Бог. От този момент нататък бях готова да се покоря на Божието устройване и подредби и да изпълнявам дълга и отговорностите си. Три дни по-късно получих писмо от висшето ръководство, в което се казваше, че има спешна работа, която трябва да свърша. Въпреки че не исках да оставя детето си, разбрах, че не трябва да живея единствено въз основа на обичта си. Имах своя собствена мисия, която трябваше да изпълня, а болестта на детето ми беше в Божиите ръце. Бях готова да поверя детето си на Бог и да се покоря на Неговото устройване и подредби. След това отидох да изпълня дълга си.

Три месеца по-късно се върнах у дома, за да видя сина си, и научих, че съпругът ми го е завел на лечение при един селски лекар. Отокът на краката на детето ми беше намалял и той постепенно се подобряваше от ден на ден. Към края на годината лекарят каза: „Това дете се възстанови много бързо. Болестта му е излекувана“. Когато чух този резултат, бях изключително развълнувана, неспособна да го изразя с думи.

След това преживяване придобих известно познание за Божия праведен нрав. Също така осъзнах, че стремежът към придобиване на истината и изпълнението на дълга като сътворено същество са най-важните части от вярата в Бог. Не бива да искаме от Бог физически облаги, спокойствие в семейството, свобода от болести и бедствия или благоприятен изход и крайна цел. Това са неразумни искания. Когато разчитаме на представи и фантазии във вярата си, ние никога не можем да навлезем в истината реалност. Само чрез преживяването на съда и наказанието на Божиите слова, както и чрез изпитания и облагородяване, можем да придобием истината, да се отървем от покварата и да живеем в светлината на Божието присъствие. Въпреки че понесох известна болка и облагородяване чрез болестта на сина ми, това разобличи дългогодишните ми покварени нечистотии и погрешните възгледи, които имах за вярата в Бог. Това преживяване ми помогна да опозная себе си, да потърся истината и да осъзная какво свидетелство одобрява Бог. То ми даде възможност своевременно да коригирам погрешните си възгледи и да тръгна по правилния път. Това е Божието благоволение към мен!