Когато бях на шест години, майка ми разбра, че баща ми има връзка с друга жена и разви психично заболяване поради емоционалния шок от това откритие. Две години по-късно баща ми почина от болест, а сметките за лечение и погребение ни оставиха без пари. Въпреки това, чичо ми и леля ми от страна на баща ми не виждаха смисъл да помогнат на вдовицата на брат си и на неговото дете. Майка ми и аз бяхме изложени на много голям тормоз и студенина и страдахме много в живота си. По това време майка ми вече беше започнала да вярва в Бог и често ми казваше: „Ако не вярваме в Бог, няма да останем дълго на този свят“. Тя също така казваше, че психичното ѝ заболяване някак си е изчезнало, след като е повярвала в Бог. Поради това аз бях много благодарна на Бог. Когато съучениците ми ме отбягваха и тормозеха, тихо се молех на Бог. За моя изненада, след това един съученик, с когото преди не се разбирах, започна активно да ми помага и не позволяваше на другите да ме тормозят. Тогава младата ми душа почувства, че наистина е добре да вярваш в Бог и че Бог е моята опора, когато имам нужда от Него, и исках да отдавам всичко на Бог и да изпълнявам дълг като майка си, когато порасна. Когато започнах да уча в гимназията, започнах официално да посещавам събрания. Понякога исках да ме освободят от час, за да присъствам на събранията, дори ако това означаваше да изоставам в класа. Преди това винаги бях болнава, получавах световъртеж и често имах нужда от инжекции и лекарства, но след като повярвах в Бог, започнах да се подобрявам. Това беше още по-дълбоко преживяване на Божията благодат и благословия. Веднъж, по време на едно събрание, когато чух братята и сестрите да говорят за това, че сега е решаващият момент за изпълнение на дълга, си помислих: „Истинска късметлийка съм, че живея във времето на Божието въплъщение, изразяването на истината и спасението на човечеството. Трябва да се възползвам от тази възможност, да вложа всичко във вярата си и да изпълнявам добре дълга си“. Тогава, без колебание, реших да се оттегля от елитната гимназия, в която учех и започнах да изпълнявам дълга си заедно с моите братя и сестри. Мислех, че стига да практикувам добре вярата и да изпълнявам с ентусиазъм дълга си, Бог със сигурност ще ме дари с благодат и ще се погрижи всичко да върви добре и гладко за мен. От този момент нататък посещавах събранията и изпълнявах дълга си, независимо от времето навън. През зимата нямаше директен автобус до мястото, където поях новодошлите, затова карах колелото си няколко часа, за да стигна дотам. Тялото ми страдаше до известна степен, но си мислех, че страданието си заслужава, стига да получа Божията грижа и благословия.

През април 2020 г. изпълнявах дълга си далеч от дома. Един ден по обяд изведнъж усетих, че сърцето ми бие бързо и бясно, гърдите ми бяха толкова стегнати, че не можех да си поема въздух, и започнах да треперя и да се чувствам слаба. Едва можех да държа пръчиците, които използвах, за да обядвам. Не се чувствах добре, но не се притесних особено много. Помислих си: „Винаги съм имала проблеми със сърцето, още от малка. Получавам сърцебиене, когато съм уморена, но никога не е било голям проблем, така че вероятно и този път ще е така. Освен това, Бог е всемогъщ и тялото и здравето ми са в Неговите ръце. Стига да остана непоколебима в изпълнението на дълга си, Бог със сигурност ще ме защити и ще се погрижи нищо да не ми се случи“. Онази вечер се почувствах малко по-добре. През следващите няколко дни се молех на Бог и поверих болестта си в Неговите ръце. Получавах сърцебиене и се чувствах уморена, ако говорех твърде много, но все пак можех да ям и пия редовно Божиите слова и да продължа да изпълнявам дълга си. Помислих си, че Бог вероятно ме изпитва с тази ситуация и стига да изпълнявах още дълга си, Бог щеше да прояви благодат към мен и бавно щях да се оправя. Но за моя изненада скоро след това имах още един пристъп. Докато вечерях, изведнъж започнах да получавам сърцебиене, ръцете ми започнаха да треперят и не можех да задържам храната с пръчиците. Скоро след това започнах да треперя и сърцето ми постоянно биеше ускорено. Лицето ми се зачерви, ръцете и краката ми станаха студени и изтръпнали и се тресях неконтролируемо. Започнах да се задъхвам поради недостиг на въздух и изпитах чувство на задушаване, каквото не бях изпитвала преди. Бях ужасена, че няма да мога да продължа да дишам, и затова непрекъснато се молех на Бог с думите: „О, Боже, още не искам да умра, моля Те, спаси ме“. Една сестра започна да натиска акупунктурна точка, използвана при спешни случаи, и ми даде някакво лекарство за спешна помощ. След около десет минути спрях да се гърча, но се чувствах невероятно слаба и ми беше много трудно да говоря. Сестрата ме заведе в болницата за изследвания и лекарят ми каза, че имам вродено сърдечно заболяване. С напредването на възрастта и натрупването на отпадъци в кръвта ми кръвоносните ми съдове все повече се запушваха, поради което сърдечната ми дейност щеше да намалява и състоянието ми да става все по-тежко. Нямаше лекарства за моето заболяване и единственото, което можех да направя, беше да приемам определени китайски билки и да си почивам повече. Ако нямаше нови пристъпи, щях да съм добре, но ако имах рецидив, можеше да бъде много зле. Ако често имах рецидиви, щях да бъда в много сериозно състояние и в най-лошия случай можеше да се наложи операция. Не можех да не се тревожа, като си мислех: „Изпълнявах дълга си последователно и с ентусиазъм, защо тогава Бог не ме защитава? Защо се е влошило състоянието ми?“. Мълчаливо се молех на Бог: „О, Боже, Ти си всемогъщ и здравето ми е в Твоите ръце. Не Те моля да бъда в добра форма, като нормален, здрав човек, и няма значение, ако съм малко по-слаба, стига да нямам рецидив и да мога бавно да се подобрявам. Тялото ми просто не може да понесе всички тези рецидиви. Ако здравето ми наистина се срине, какво ще правя тогава?“. След това, въпреки че приемах лекарства, винаги се притеснявах, че ще имам нов пристъп и всеки ден се молех на Бог относно здравето си. Въпреки това продължих да имам чести сърдечни проблеми. Няколко дни бях добре, а след това изведнъж получавах нов пристъп, след който се чувствах доста слаба. Като видяха, че съм в лошо здравословно състояние, от църквата ме накараха да се прибера вкъщи, за да си почивам и да изпълнявам какъвто дълг мога.

Докато бях у дома, здравето ми не се подобри, въпреки че приемах билки. Продължавах да имам сърцебиене и изтръпване на ръцете, придружени от конвулсии и задух. Гърдите ми се стягаха толкова силно, че имах чувството, че ще се задуша. Лекарствата за спешна помощ, които имах, успяваха временно да облекчат симптомите, но те винаги се връщаха. Докато бях болна, дори обръщането в леглото ме караше да се чувствам толкова изтощена, че получавах сърцебиене. Половината или повечето от деня ми преминаваше в леглото. Чувствах се ужасно изолирана и безпомощна. Сълзите се стичаха непрестанно, а в съзнанието ми се прокрадваха оплаквания и неразбиране. Никога не бях виждала друг човек с толкова чести сърдечни пристъпи. Вече бях толкова слаба… Ако това продължаваше, нямаше ли с мен да е свършено? Семейството ми нямаше пари, за да плати за операцията ми, така че трябваше ли да продължавам да търпя? Бях само на малко повече от 20 години; щях ли да прекарам остатъка от живота си в непрекъснати рецидиви и да бъда инвалид? Може би някой ден просто щях да падна и да умра. „О, Боже, през тези години се отказах от училището и пожертвах младостта си, за да Те следвам. Не съм молила за нищо друго. Единственото, което искам, е да ме пазиш жива и здрава. Защо тогава състоянието ми се влоши? Дори след като се разболях, продължих да изпълнявам дълга си. Защо не ме защити? Кога най-после ще се оправя?“. Колкото повече си мислех, толкова по-онеправдана и натъжена се чувствах и често лежах на леглото си и плачех. Често си купувах лекарства, за които бях чувала, че помагат при сърдечни заболявания. Използвах само китайска медицина, за да избегна страничните ефекти от западната. Но след като известно време приемах билки, все още нямах никакво подобрение. Често потъвах в негативизъм. Някои братя и сестри, които виждаха през какво преминавам, разговаряха с мен за Божиите намерения, като ми казваха, че трябва да извлека поука от ситуацията и да потърся истината, за да се справя с покварения си нрав. Някои от тях намираха и видеоклипове със свидетелства за преживяване, свързани с преминаване през болест, и ги споделяха с мен. Това оказа известно въздействие върху мен: не бях потърсила Божието намерение в моята болест, а просто се бях оплаквала, вместо да придобия истината. Къде беше моето свидетелство? Трябваше да спра да бъда толкова покварена и да започна да търся истината, за да разреша проблемите си. Като осъзнах това, аз се помолих на Бог с думите: „Всемогъщи Боже, на теория разбирам, че зад болестта ми стоят Твоите добри намерения и че всичко, което правиш, е добро. Но постоянните рецидиви наистина причиняват големи страдания на плътта ми. Чувствам се наистина потисната и унила. О, Боже, знам, че съм в лошо състояние, и съм готова да се обърна към Теб и да спра да бъда толкова негативна. Моля Те, просветли ме и ме напътствай към истинско себеразбиране и ме избави от това негативно състояние“.

След това започнах да търся откъси от Божието слово, свързани с моето състояние. Един ден попаднах на този откъс: „Вярата в Бог“ е убеждение, че има Бог — това е най-опростената идея по отношение на вярата в Него. При това убеждението, че има Бог, не е равносилно на истинска вяра в Бог, а е по-скоро просто вярване с силен религиозен оттенък. Истинската вяра в Бог означава следното: въз основа на вярата, че Бог има върховенство над цялото мироздание, човек изживява словото Му и делото Му, пречиства се от покварения си нрав, удовлетворява Божиите намерения и опознава Бог. Само такова пътуване може да се нарече „вяра в Бог“. Хората обаче често приемат вярата в Бог като елементарно и фриволно понятие. Онези, които вярват в Бог по този начин, са изгубили смисъла на вярата в Бог и дори и да са вярващи докрай, те никога не ще се сдобият с Божието одобрение, защото са поели по грешен път. До ден днешен някои вярват в Него съгласно думи и кухи доктрини. Те не знаят, че са лишени от същността на вярата в Бог и че не са достойни за Неговото одобрение, но въпреки това отправят към Него молитви за сигурност и достатъчна благодат. Нека поспрем, да смирим сърцата си и да се запитаме: възможно ли е вярата в Бог да е най-лесното нещо на света? Възможно ли е вярата в Него да не е нищо повече от приемане на обилната Божия благодат? Дали тези, които вярват в Бог, без да Го познават, или тези, които вярват в Него, но Му се противопоставят, наистина са в състояние да удовлетворят намеренията Му?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предисловие). Бог казва: „Възможно ли е вярата в Бог да е най-лесното нещо на света? Възможно ли е вярата в Него да не е нищо повече от приемане на обилната Божия благодат? Дали тези, които вярват в Бог, без да Го познават, или тези, които вярват в Него, но Му се противопоставят, наистина са в състояние да удовлетворят намеренията Му?“ Всеки един от Божиите въпроси ме караше да се чувствам толкова засрамена. Въпреки че вярвах в Бог толкова дълго време, нямах никаква представа какво е истинска вяра. Бог казва, че истинската вяра изисква човек да преживее Божиите дела и думи, да се покорява на всяка ситуация, която Бог му поднася, и да търси истината и Неговите намерения вътре в себе си, да размишлява над покварения си нрав и примесите във вярата си, да постигне разбиране на истината и познание за Бог и да навлезе в истината реалност. Само този вид вяра може да заслужи Божията похвала. Ако хората искат да получат само благодат и благословии от Бог, но не търсят Божиите намерения, когато са изправени пред нежелани ситуации, и не преживяват Божиите слова и дела, тогава това е вяра само на думи, това е религиозна вяра. Бог не приема такава вяра. Бог извършва делото на правосъдието, наказанието, изпитанието и облагородяването в последните дни. Само като човек преживее съда на Божиите слова, като бъде изпитан от различните обстоятелства, които Бог устройва, като търси истината и опознава себе си и Бог чрез тези неща, животът му се развива. Помислих си как някои братя и сестри са по-болни от мен и дори лекарите бяха обявили състоянието им за нелечимо, но въпреки това те търсеха истината чрез болестите си, придобиха познание за своята поквара, поправиха погрешните си възгледи за вярата в Бог и постигнаха известен напредък. Въпреки че през тези години твърдях, че вярвам в Бог и често бях разговаряла с другите за необходимостта да преживяваме Божиите слова и да работим с вяра, когато самата аз се разболях, не потърсих Божието намерение и заживях в негативно състояние, от което не можех да се измъкна. Така че след като се разболях, изобщо не придобих никаква истина. Осъзнах, че не страдах поради средата, която Бог е устроил, а защото не търсех истината. При положение че вярвах в Бог, трябваше да се покоря, да търся истината чрез болестта си и да остана непоколебима в свидетелството си, за да удовлетворя Бог. Това беше разумът, който трябваше да имам. Като осъзнах всичко това, аз се помолих на Бог с думите: „Независимо какво ще се случи с болестта ми, готова съм да се покоря и да се съсредоточа върху търсенето на истината, за да разреша проблемите си“.

По-късно попаднах на този откъс от Божието слово: „От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато Божията отговорност е да защитава и да закриля човека, както и да му осигурява ресурс. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог. От природата същност на човека до неговите субективни стремежи няма нищо, което да е свързано със страха от Бог. Целта на вярата му в Бог не би могла да има нищо общо с преклонението пред Бог. Това означава, че човекът никога не е смятал и не е разбирал, че вярата в Бог изисква страх и преклонение пред Него. Ако се вземат предвид тези условия, същината на човека е очевидна. Каква е тази същина? Тя е такава, че сърцето на човека е злобно, то крие в себе си предателство и измама, не обича справедливостта, праведността и положителните неща, а е презряно и алчно. Сърцето на човека е напълно затворено за Бог; той изобщо не го е отдал на Бог. Бог никога не е виждал истинското човешко сърце, нито пък някога е бил почитан от човека. Независимо колко голяма е цената, която Бог плаща, колко много работа върши и колко много ресурс осигурява на хората, те остават слепи и напълно безразлични към всичко това. Човекът никога не е отдавал своето сърце на Бог, той желае единствено да се грижи за него сам, да взема собствени решения — подтекстът на това е, че човекът не иска да следва пътя на боязънта от Бог и отбягването на злото, не иска да се покорява на върховенството на Бог и Неговите подредби, нито пък иска да Му се прекланя като на Бог. Такова е състоянието на човека днес. А сега нека отново да се върнем на Йов. Първо, сключи ли той сделка с Бог? Имаше ли някакви скрити мотиви да се придържа твърдо към пътя на боязън от Бог и отбягване на злото? По онова време Бог беше ли говорил на някого за предстоящия край? По онова време Бог не беше давал на никого обещания за края и именно при тези обстоятелства Йов успя да се бои от Бог и да отбягва злото. Могат ли днешните хора да се сравняват с Йов? Разликата е твърде голяма — те са в съвсем друга категория. Въпреки че Йов нямаше много познания за Бог, той отдаде сърцето си на Бог и то Му принадлежеше. Той не сключи сделка с Бог и нямаше никакви прекомерни желания или изисквания към Бог; вместо това той вярваше, че „Йехова ми даде, Йехова ми отне“. Това беше видял и получил, като се придържаше към пътя на боязънта от Бог и отбягването на злото през много години от живота си. По същия начин той беше получил резултата, представен в думите: „Доброто ли ще приемаме от Бог, а да не приемаме и злото?“. Тези две изречения бяха онова, което беше видял и опознал в резултат на отношението си на покорство към Бог по време на житейските си преживявания, и те бяха също и най-мощните му оръжия, с които триумфира по време на изкушенията на Сатана и които бяха в основата на непоколебимостта в свидетелството му за Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). Бог напълно разобличи възгледите на хората за вярата. Хората не се отнасят към Бог като към Бог, а по-скоро като към рог на изобилието, като към швейцарско ножче, те виждат себе си като най-големите кредитори на Бог и се опитват алчно да извличат благодат от Него. Този вид вяра е нечиста, в основата ѝ стои сделка и в нея няма и капчица искреност. Бог говореше директно за сегашното ми състояние. Когато семейството ми преживяваше трудности и нямаше към кого да се обърне, аз изпитах Божията благословия и закрила, и затова си помислих, че Бог ще се погрижи аз и майка ми да живеем спокоен и безпроблемен живот. Мислех, че вярата в Бог ще ми осигури пълен имунитет срещу трудностите през целия ми живот. Ако нещо се случи, Бог ще ме защити и ще бъде отговорен за моето благополучие. През тези години поддържах такива желания в стремежа си и именно постигането на Божията благодат и благословия ми служеше като мотивация да се отрека от всичко, за да изпълнявам дълга си. Когато се разболях и Бог не ме изцели, веднага се промених. Сякаш дългогодишната ми надежда беше смазана. Започнах да споря с Бог въз основа на това, от което се бях отрекла, и това, че бях отдала всичко на Бог през последните години. Питах Бог защо се отнася така с мен и дори не желаех да се моля или да чета словото Му. Живеех в негативно и бунтарско състояние. През тези години Бог ме беше закрилял, беше се грижил за мен и ме беше дарил с материална благодат и благословия от съжаление заради слабия ми духовен ръст, но аз изобщо не бях благодарна и дори станах още по-алчна. След като дадох съвсем малко от себе си, поисках Бог да ме закриля през целия ми живот и когато Той не го направи, аз Му се разсърдих. Колко безсрамна и неразумна бях! Йов никога не е имал никакви изисквания към Бог, той се страхувал от Бог и избягвал злото, независимо от ситуацията или средата. Когато Бог го благославил, той Му благодарил, но когато положението му се променило и той изгубил имуществото си, децата му били убити и му избили болезнени циреи, той продължил да вярва и да се страхува от Бог и никога не Му се оплакал от нищо. Дори възхвалявал Божието име. Независимо от това как се променяло положението му, той успявал да застане на мястото си като сътворено същество и да се покори на Бог. Йов е вярвал истински в Бог. Неговата човешка природа и разум ме накараха да се засрамя. Аз нямах истинска вяра в Бог, а просто се отнасях към Него като към швейцарско ножче. Исках Божията благодат и благословия да ме съпътстват през цялото време. Не можех да повярвам колко егоистична бях станала! Помислих си за тълпата, която Господ Исус нахранил с пет хляба и две риби по време на Епохата на благодатта. Те не се интересували от Неговата проповед, а просто искали да получат благодат, благословия и привилегии от Него. Били са просто опортюнисти и невярващи. Видях, че моята алчност по нищо не се различава от тази на хората от тълпата, които просто искали да бъдат нахранени и да напълнят стомасите си. Бях ужасно покварена и със сигурност предизвиквах отвращение и възмущение у Бог. Ако продължавах да вярвам въз основа на такива възгледи, никога нямаше да постигна истината и спасението, дори и да вярвах цял живот. Видях, че болестта ми бе по-голямата благодат, която Бог ми бе дал. Ако не бях разкрита чрез болестта си, нямаше да осъзная колко силно беше желанието ми за благословия, колко алчна и достойна за презрение бях. Тогава нямаше да имам никакъв шанс да се преобразя. Бог не се отнасяше към мен въз основа на моите действия и дори ми помогна чрез братя и сестри, и ме просветли и напътства да разбера намеренията Му чрез Неговите слова. Чувствах се засрамена и виновна, недостойна за Божията любов и спасение. Със сълзи на очи се помолих на Бог с думите: „О, Боже, бях разкрита чрез болестта и разбрах, че през тези години изисквах от Теб само благодат, и се оплаквах, когато не я получавах. Дължа Ти твърде много и не съм достойна да бъда вярваща. Знам, че имам много поквара и се нуждая от тази болест, за да се облагородя и пречистя. Дори ако трябва да живея с тази болест до края на живота си, ще се покоря и никога повече няма да се оплаквам от Теб“. За моя изненада, когато отношението ми се промени, тялото ми започна постепенно да се лекува. Вече нямах толкова чести пристъпи и постепенно съумявах да започна да изпълнявам дълга си.

Един ден попаднах на откъс от Божието слово, който ми даде повече разбиране за моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Колкото и неща да се случват на хора като антихристите, те никога не се опитват да се справят с тях, като потърсят истината в Божиите слова, камо ли да се опитат да видят нещата чрез Божиите слова — което се дължи изцяло на това, че не вярват, че всеки ред от Божиите слова представлява истината. Каквито и общения за истината да има в Божия дом, антихристите няма да я приемат и поради това нямат правилно отношение, независимо от ситуацията, в която се намират; особено когато става въпрос за начина, по който подхождат към Бог и към истината, антихристите упорито отказват да загърбят своите представи. Богът, в когото вярват, е бог, който прави знамения и чудеса — свръхестествен бог. Те наричат богове всички, които могат да правят знамения и чудеса — било то Гуанин Бодхисатва, Буда или Мазу. Те вярват, че само онези, които могат да правят знамения и чудеса, са богове, които притежават идентичността на богове, а онези, които не могат, независимо колко истини изразяват, не са непременно богове. Те не разбират, че изразяването на истината е великата сила и всемогъществото на Бог. Вместо това те мислят, че великата сила и всемогъществото на боговете е само в извършването на знамения и чудеса. Ето защо по отношение на практическото дело на въплътения Бог, който изразява истината, за да завоюва и спаси хората, да пои Божиите избраници, да им бъде пастир и да ги води, като им даде възможност действително да преживеят Божия съд, наказание, изпитания и облагородяване и да започнат да разбират истината, да се отърват от покварения си нрав и да станат хора, които се покоряват на Бог и Го почитат, и т.н. — антихристите смятат, че всичко това е дело на човека, а не на Бог. В съзнанието на антихристите боговете трябва да се крият зад олтара и да карат хората да им правят приношения, да ядат храната, която хората им предлагат, да вдишват дима от тамяна, който палят, да протягат ръка за помощ, когато хората са в беда, да се показват като много силни и да им оказват незабавна помощ в границите на това, което е разбираемо за тях, и да задоволяват нуждите им, когато хората молят за помощ и са искрени в молбите си. За антихристите само такъв бог е истински. В същото време антихристите презират всичко, което Бог върши днес. И защо е така? Ако съдим по природата същност на антихристите, те не се нуждаят от делото на поене, пастирство и спасение, което Създателят върши върху сътворените същества, а от благоденствие и от осъществяване на техните стремежи във всички неща, да не бъдат наказвани в този живот и да отидат на небето в идния свят. Техните възгледи и нужди потвърждават същността им на омраза към истината“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Петнадесета точка: те не вярват в съществуването на Бог и отричат същината на Христос (Първа част)). Когато за първи път прочетох този откъс, малко се стреснах: не описваше ли това точно моето сегашно състояние? Преди знаех само, че гледната ми точка за стремежа във вярата ми е погрешна, но след като прочетох този откъс, осъзнах, че през цялото време бях вярвала в Бог на моите представи и фантазии. В миналото се бях радвала на много от Божията благодат и бях станала свидетел на някои от Неговите дела. Това бяха Божията милост и закрила за нас, и откриването на път за нас в зависимост от нашите проблеми, които ни позволяваха да водим нормален живот и да имаме подходяща ситуация да Го следваме. Когато постепенно започнах да разбирам някои истини, Бог устройваше подходящи ситуации, за да ме пречисти и преобрази в зависимост от това, което беше необходимо в живота ми, и щеше да ми позволи да придобия познание за Него. Това е един от начините, по които Бог спасява човечеството. Въпреки това, след като се радвах на толкова много от Божията благодат, аз Го ограничих в представите си, като вярвах, че Той е Богът, който раздава благодат и благословии. Когато Божиите действия не отговаряха на моите очаквания, аз Го осъждах въз основа на моите представи, тъй като вярвах, че Той трябва да ме защитава и да не позволява да се разболея толкова много. Признавах Божието име на думи, но вярвах в неясния Бог от моите представи и фантазии. Това беше богохулство. Като осъзнах това, аз се почувствах ужасена и ми стана още по-ясно, че тази болест е вид благодат за мен, която ми помагаше да поправя представите си за Бог. Всичко това беше Божията любов и спасение. Побързах да се помоля на Бог, за да се покая. Болестта ми не беше еднократна, а хронична и непредсказуема, така че трябваше да потърся път за навлизане.

По-късно видях тези откъси от Божието слово: „Може би си мислиш, че вярата в Бог означава да страдаш или да правиш всякакви неща за Него; може би си мислиш, че целта на вярата в Бог е да бъде успокоена плътта ти, всичко в твоя живот да върви гладко или да ти е удобно и спокойно във всичко. Никоя от тези цели обаче не трябва да се свързва с вярата на хората в Бог. Ако вярваш, защото имаш такива цели, тогава гледната ти точка не е правилна и за теб е просто невъзможно да бъдеш усъвършенстван. Божиите действия, Божият праведен нрав, Неговата мъдрост, Неговите слова, както и Неговата чудесна природа и неразгадаемост са все неща, които хората трябва да разбират. Като имаш това разбиране, трябва да го използваш, за да освободиш сърцето си от всякакви лични изисквания, надежди и представи. Само като се освободиш от тези неща, ти ще можеш да изпълниш условията, които Бог изисква, и само по този начин можеш да имаш живот и да удовлетвориш Бог. Целта на вярата в Бог е Той да бъде удовлетворен и да се живее според нрава, който Той изисква, така че Неговите действия и слава да се проявят чрез тази група недостойни хора. Това е правилната гледна точка за вярата в Бог, както и целта, към която трябва да се стремиш. Трябва да имаш правилна гледна точка за вярата в Бог и да се стремиш да получиш Божиите слова. Трябва да ядеш и да пиеш Божиите слова и трябва да можеш да живееш според истината, и по-специално трябва да можеш да виждаш Неговите практически дела, Неговите прекрасни дела в цялата вселена, както и практическите дела, които Той върши в плът. Чрез своя практически опит хората могат да оценят точно как Бог действа върху тях и какви са Неговите намерения към тях. Целта на всичко това е да се отстрани поквареният сатанински нрав на хората. […] Само хората, които искрено се стремят към истината, търсят познание за Бог и се стремят към живота, са тези, които наистина вярват в Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които трябва да бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). „Ти вярваш в Бог и Го следваш, така че трябва да имаш боголюбиво сърце. Трябва да се отърсиш от покварения си нрав, да се стремиш да удовлетвориш Божиите намерения и да изпълниш дълга си на сътворено същество. Тъй като вярваш в Бог и Го следваш, трябва да бъдеш всеотдаен, да нямаш изисквания, да не правиш лични избори и да удовлетвориш Божиите намерения. Тъй като си създание, трябва да се покориш на Господа, който те е създал, защото в същността си ти нямаш власт над себе си и не си господар на съдбата си. Тъй като вярваш в Бог, трябва да търсиш святост и промяна“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). Чрез Божиите слова придобих известно разбиране за Неговите изисквания. Не трябва да търсим във вярата си благословия и мир, а по-скоро да застанем на мястото си на сътворени същества, за да преживеем Божието дело, да придобием разбиране за Божиите намерения и Неговия нрав чрез различни ситуации, да се самоанализираме и да опознаем себе си, и да се отречем от желанието си за благословия и от нечистотиите си чрез такива ситуации. Само по този начин бихме могли да постигнем нравствено преобразяване и спасение. В миналото вярата ми се основаваше на постигането на благодат. Затова, въпреки че бях болна толкова дълго време, никога не потърсих истината и животът ми претърпя загуби. Когато се покорих, потърсих истината и започнах да изпитвам Божиите слова и дела, започнах да усещам Божиите добри намерения. Плътта ми наистина страдаше до известна степен, но тази ситуация поправи погрешните ми възгледи за вярата и ми позволи да разпозная презрените си намерения във вярата и да ги поправя своевременно. Това беше още по-велик пример за Божията милост и любов, по-велик дори от благодатта и благословията, които Той даде на плътта ми. Все още не се бях възстановила напълно и понякога имах пристъпи. Не можех да се задоволя само с това да се покорявам и да не се оплаквам от Бог, трябваше да продължа да търся Неговото намерение, да размишлявам върху това каква поквара разкривам, кои аспекти от мен Бог все още презира и да приема съда и наказанието на Божиите слова, за да се справя с покварения си нрав. Това беше пътят, който трябваше да извървя. След като осъзнах това, не се чувствах толкова отчуждена от Бог, станах по-активна в изпълнението на дълга си, започнах да се съсредоточавам върху това да преразглеждам проблемите в работата си, изучавах принципи, свързани с областите, в които имах недостатъци, и започнах да виждам известно подобрение в професионалните си умения. Постепенно здравето ми започна да се подобрява и епизодите станаха по-редки. Благодаря на Бог, че ме напътства, за да постигна това разбиране и преобразяване.