Разобличаването на антихристите е моя отговорност

27 януари 2024

В края на август 2020 г. бях избрана за църковен водач и мой партньор беше Син Ран. В началото на септември началникът ни я извика на среща извън града, а аз останах в църквата с няколко дякони, за да изпълняваме различни църковни задачи. По това време забелязахме, че работата по напояването беше доста неефективна, най-вече защото началникът не проследяваше работата навреме. Подготвихме се да разговаряме с началника, за да решим проблема, но когато изпратихме писмо на Син Ран за това, тя веднага отхвърли предложението ни и каза да отложим разговора, докато се върне. Помислих си: „Това е просто разговор с началника. Защо трябва да чакаме да се върнеш?“. После обаче реших, че Син Ран сигурно знае и за други проблеми на началника, за които ние не знаехме, и иска да ги разреши заедно с нас. При тази мисъл не казах нищо повече. Няколко дни след това обаче Син Ран се върна от срещата и не обясни нищо. Тогава си помислих, че е малко арогантна, защото, преди да се върне, за нас нямаше да е проблем да разговаряме с началника за тези проблеми. Имаше ли причина да не можем да свършим работата без нея? После, когато се срещнахме да обсъдим работата, установих, че тя ни говори надменно и само ни дава заповеди, сякаш не смята за нужно да обсъжда нещата с нас. Направих няколко предложения за работата ни, но тя ги отхвърли, без да се замисли. Някои от предложенията бяха съвсем уместни, но тя нарочно им намери недостатъци и ни накара да направим, каквото тя искаше. Например, когато проучих работата на някои екипи, открих проблеми и предложих да разговарям с началниците, за да ги решим, но Син Ран много настоя да не ходя и каза, че тя ще се срещне с тях, когато има възможност. Но това не забави ли нещата? А аз бях по-добре запозната със състоянието на работата на тези екипи от нея, затова повторих предложението си, но тя отново настоя да направя, каквото тя иска. Това ме накара да се почувствам много неудобно и си помислих: „Ние сме партньори, но тя винаги има последната дума и няма място за преговори. Отхвърля всичките ми предложения и накрая все пак трябва да я послушам. Да не би всичките ми предложения да са неуместни? Или тя е твърде арогантна?“. Аз обаче видях колко много настояваше тя и знаех, че е била водач много по-дълго и би трябвало да познава ситуацията по-добре от мен. Затова реших да я послушам и не казах нищо повече.

След това се срещнахме с различни екипи поотделно. Когато се срещнах с напояващите работници, сестра Уан Синю, началничката им, каза, че напоследък има все повече новодошли и напояващите са твърде заети, и попита дали можем да уредим водачите и работниците да напояват новодошлите почасово. Така новодошлите щели да бъдат напоявани навреме. Сметнах, че предложението на Синю е добро, затова го подкрепих. Неочаквано, когато Син Ран разбра, написа много остро писмо още на същия ден и го изпрати на всички напояващи работници. В писмото си ме обвиняваше в лошо планиране и внасяне на хаос в работата. Освен това се разправи със Синю и я нахока между редовете, че сме взимали произволни решения и сме правели, каквото си искаме, което прекъсвало и смущавало църковното дело и било много сериозно. Това писмо ми подейства като шамар. Сърцето ми заби като лудо. Действала съм произволно? Смущавала съм църковното дело? Бях потресена и се уплаших, че може да съм кривнала и да съм всяла смут. Особено като си дадох сметка, че всички братя и сестри може да прочетат това писмо, се почувствах много неудобно. Сега какво си мислят всички за мен? Как ще ги гледам в очите оттук нататък? Бях нещастна и се почувствах като заклеймена. Помислих си: „Дори и наистина да сме сгрешили, можеше да разговаряш с нас за принципите и да ни кажеш къде сме сбъркали, за да се поправим. Защо написа писмо до всички, но не разговаря с нас?“. Не можах да сдържа сълзите си. Бях негативно настроена два дни след това. После състоянието ми малко се подобри само благодарение на яденето и пиенето на Божието слово. Имах смътното усещане, че Син Ран има ужасен характер и че в бъдеще трябва да внимавам да не я ядосам. Иначе не знаех кога може да ме накаже и унижи. Травмата остана в мислите ми и след това. Все си мислех, че ако не я послушам или ако я опровергая, ще ми навреди по някакъв начин. Усещах постоянен смътен страх.

После научих, че Син Ран е настояла да се срещне с началниците на всеки екип сама, но тъй като графикът е бил зле организиран, всичко се е забавило с няколко дни и много задачи не са били организирани и изпълнени навреме. Мислех, че ще сподели научените уроци от това на срещата или ще поговори за отклоненията и грешките в организацията на работата, но с изненада установих, че тя изобщо не го спомена. Няколко дни по-късно началникът ни изпрати писмо, в което сподели съответните принципи и в което пишеше, че е уместно да уредя водачите и работниците да напояват новодошлите почасово. Така сме можели да свършим повече добри дела и новодошлите щели да бъдат напоявани бързо, което било от полза за църковното дело. Помислих си, че Син Ран ще разсъждава върху себе си и ще осъзнае грешката си, като разбере, но тя изглежда никак не се трогваше. Само ме погледна презрително и си отиде. Помислих си: „Направила е поредица от грешки в дълга си, а изобщо не се опознава. Опасно е за нея да продължава така“. Наблюдавах колко надменно се държи и си мислех как яростно отричаше всяко дадено предложение, а да не говорим как реагираше, когато другите ѝ посочваха проблемите ѝ. Това, както и строгото ѝ смъмряне последния път, ме накара да се почувствам уплашена и потисната и не смеех да ѝ кажа нищо.

По това време работата се извършваше и организираше само от Син Ран. Макар че бяхме партньори, тя никога не ми казваше нищо и не обсъждаше нещата с мен. Движеше всичко и само тя имаше последната дума. Когато обсъждахме работата, след като аз и няколко дякони изказвахме възгледите си, тя все намираше кусури в тях, а после само преформулираше нашите идеи и накрая даваше „височайшото си мнение“. С времето всички започнахме да се мислим за по-низши от нея и да я смятаме за по-дълбокомислена, кадърна и способна да вижда нещата по-ясно от нас, и така в повечето случаи се примирявахме с нейната гледна точка и правехме, каквото каже. Също така, когато Син Ран нарочно намираше кусури или директно отричаше предложенията ми, го правеше много агресивно и аз винаги чувствах някакъв страх. Струваше ми се, че ако не я послушам, ще ми направи нещо лошо, затова неволно отстъпвах и не смеех да ѝ се противопоставя. Понеже тя винаги ме отблъскваше, с времето, дори и да ми хрумваха добри идеи, започнах не искам да ги споделям. После ставах все по-пасивна в дълга си и вече не се стремях да съм максимално ефективна. Бях като кукла на конци. Нямах мисли и възгледи в различните аспекти на работата си. Чаках заповедите на Син Ран за всяко нещо и правех, каквото тя иска. Няколко дякони бяха в същото състояние. Ставах все по-пасивна в този период. Знаех, че Бог мрази състоянието ми и крие лицето Си от мен, но не знаех как да го променя и се измъчвах.

В тези няколко дни получихме писмо от висшестоящия водач, в което пишеше, че няколко братя и сестри са били арестувани наскоро. Бяхме помолени да се разделим на две групи от съображения за сигурност. Така нямало да могат да ни арестуват наведнъж и сме щели да избегнем забавяне в работата. По това време Син Ран я нямаше и аз обсъдих това с няколко дякони. Планът ми се струваше добър, но дяконите смятаха, че ако сме разделени, ще ни е по-трудно да обсъждаме работата, и в крайна сметка не можахме да вземем решение. Искаха да изчакаме Син Ран да се върне и тогава да решим. Помислих си: „Та ние просто ще се разделим на групи, това не е основен и принципен въпрос, а от съображения за сигурност е добра идея да се разделим“. Но никой не смееше да вземе решение. Настояха да изчакаме Син Ран да се съгласи. Видях колко много я почитаха всички, как я чакаха да уреди нещата и да вземе решение, как слушаха заповедите ѝ, и реших, че проблемът с нея е сериозен. След това казах на сестра Ли Жуейджъ, дякон, за състоянието си и за проблемите у Син Ран, които бях открила. Бях изненадана да чуя от нея, че и тя се чувства потисната от Син Ран. Страхувала се от нея и не смеела да ѝ се противопостави. Каза също, че Син Ран нарочно преувеличавала недостатъците ѝ и я гълчала пред другите, за да я злепостави. После Жуейджъ добави: „Виждаме проблема на Син Ран, но ако не го прозрем и разобличим, и ако не приложим истината на практика, ще бъдем изоставени от Светия дух“. Съгласих се с думите ѝ. Помислих си за един откъс от Божието слово. „Онези от енориашите, които практикуват истината, са избутани в ъгъла и не успяват да допринесат според възможностите си, докато сеещите смърт вредители вилнеят необезпокоявани — и, което е по-лошо, повечето хора ги следват. Такива църкви са под властта на Сатана — това е истината; техният цар е дяволът. Ако членовете на паството не обединят усилия, за да изхвърлят главните демони, те рано или късно също ще са обречени на провал. Оттук насетне трябва да се вземат мерки срещу подобни конгрегации. Ако способните да практикуват част от истината не го направят, църквата ще бъде заличена. Ако пък в църквата няма нито един желаещ да практикува истината и никой не е в състояние да свидетелства за Бог, тя следва да бъде напълно изолирана и връзките й с други църкви да бъдат пресечени. Това се нарича „да заровиш смъртта“; това означава да отблъснеш Сатана(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Предупреждение към онези, които не практикуват истината“). Като се замислих за този откъс от Божието слово, много се уплаших. Божието слово разкриваше точно настоящото ни състояние. Син Ран имаше последната дума и властта в църквата беше в ръцете ѝ, но никой не смееше да я разобличи, да се изправи срещу нея и да приложи истината на практика. Вместо това всички я слушахме, следвахме я и ѝ позволявахме да има последната дума. Как можеше да се каже, че в сърцата ни има място за Бог? Нима Бог нямаше да ни намрази и презре заради това? Ако продължавахме така, накрая щяхме да бъдем отхвърлени от Бог и напълно да загубим делото на Светия дух. Ясно бях видяла, че Син Ран нарушаваше принципите и действаше произволно. Тя имаше последната дума във всичко, държеше се като тиранин и никак не се вслушваше в съветите на колегите си. Когато другите ѝ посочваха проблемите ѝ, тя не приемаше и не разсъждаваше върху себе си, а аз се страхувах да не я обидя и да не се разправи с мен и да ме потисне. Не смеех да повдигна въпроса. Винаги я слушах и ѝ се подчинявах, което доведе до закъснения, прекъсна църковното дело и ме превърна в съучастник на Сатана. Като осъзнах това, почувствах дълбоко съжаление и угризения. Помислих си: „Трябва да практикувам истината и да я разоблича. Не може повече да съм безропотна“.

Тогава обаче ми се случи нещо неочаквано. Един ден, когато Син Ран се върна от среща, каза троснато с нацупена физиономия: „Има двама началници на екип, които не работят добре с другите и винаги ги критикуват. Ще бъдат отстранени“. Тези нейни думи ме шокираха. Знаех някои неща за тези началници. Макар и понякога да проявяваха арогантен нрав, и двамата приемаха истината и вършеха практическа работа. Само проявяваха поквара и не успяваха да се сработят, но проблемът можеше да се реши с един разговор за истината. Как щяха да ги отстранят просто така? Произволното отстраняване на хора, които могат да вършат практическа работа, нямаше ли да забави църковното дело? Този път не можех повече да я следвам сляпо и да бъда страхливка. Казах: „За нещо толкова важно трябва да потърсим правилната практика. Не можем просто да ги заменим по своя воля“. После отидох в църквата да проуча въпроса. С изненада установих, че те вече са били заменени. Проучих и разбрах, че изобщо не са били нарочени за отстраняване. Бях шокирана и ядосана и си помислих: „Син Ран взе решение по толкова важен въпрос, без да го обсъди с никого. И това ако не е деспотично!“. Написах ѝ писмо, за да посоча проблема ѝ, но тя изобщо не разбираше себе си. По-късно научих, че сестра Лян Синдзин, дякон, в началото е била инициативна и отговорна в дълга си, но напоследък Син Ран често я нападала и омаловажавала, затова състоянието ѝ било много негативно и тя смятала, че не може да продължи да бъде дякон. Много се натъжих, като чух това. Видях, че арогантността, тираничното поведение и постоянните нападки и натиск от страна на Син Ран само карат другите да се чувстват негативно настроени и нещастни. Тя несъмнено беше злодей. Трябваше да имам смелостта да я разоблича и спра. Не можех да я оставя да прави, каквото си иска. Когато дойде моментът да ѝ го кажа в лицето обаче, още се страхувах малко.

След това прочетох откъс от Божието слово. „Ако истината не се е превърнала в твой живот и все още живееш в сатанинския си нрав, тогава, когато откриеш нечестиви хора и дяволи, които причиняват прекъсвания и смущения в работата на църквата, ти ще се направиш на ни чул, ни видял и ще ги подминеш, без да те гризе съвестта. Дори ще си мислиш, че тези, които причиняват прекъсвания и смущения в работата на църквата, не са твоя работа. Колкото и да страдат работата на църквата и интересите на Божия дом, ти не се интересуваш, не се намесваш, нито се чувстваш виновен, което те прави човек без съвест и разум, невярващ, полагащ труд. Ти ядеш това, което е от Бог, пиеш това, което е от Бог, и се наслаждаваш на всичко, което идва от Бог, но въпреки това чувстваш, че никоя вреда на интересите на Божия дом не е свързана с теб, което те прави предател, хапещ ръката, която го храни. Ако не защитаваш интересите на Божия дом, ти човек ли си изобщо? Това е демон, който се е промъкнал в църквата. Ти вярваш в Бог престорено, претендираш, че си избран, и искаш да живееш наготово в Божия дом. Не живееш живота на човешко същество, по-скоро си като демон, отколкото като човек, и очевидно си от невярващите. Ако си човек, който наистина вярва в Бог, тогава дори все още да не си придобил истината и живота, най-малкото ще говориш и ще действаш от страната на Бог, и най-малкото няма да стоиш безучастно, когато виждаш, че интересите на Божия дом са накърнени. Когато почувстваш желание да си затвориш очите, ще изпиташ вина и ще се почувстваш зле, и ще си кажеш: „Не мога да седя тук и да не правя нищо, трябва да се изправя и да кажа нещо, трябва да поема отговорност, трябва да разкрия това зло поведение, трябва да го спра, за да не бъдат накърнени интересите на Божия дом и да не бъде нарушен църковният живот“. Ако истината се е превърнала в твой живот, тогава ти не само ще имаш тази смелост и решителност и ще си способен да разбереш напълно проблема, но и ще изпълниш отговорността, която трябва да носиш за Божието дело и за интересите на Неговия дом, и така твоят дълг ще бъде изпълнен(„Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). В Божието слово видях, че някои хора, като виждат, че интересите на Божия дом страдат, никак не се тревожат. Такива хора са просто низши човеци. Това знание много ме натъжи, защото се бях държала именно така. Виждах проблема на Син Ран ясно, но не посмях да я разоблича и да я спра. Понеже тя все ме обвиняваше в нещо, отричаше възгледите ми, висеше на главата ми да ме поучава и напада, аз се страхувах от нея и не смеех да я обидя. За да се защитя, просто се съгласявах и сама се подценявах. Дори смятах, че ако съм послушна и ѝ се подчинявам, тя няма да ме мачка и наказва. Докато можех да се защитя, бях склонна да ме доминира и да съм пионка в ръцете ѝ. Живеех в това състояние, без да мисля за делото на църквата. Нейното неспазване на принципите и тиранично поведение вече се бяха отразили на църковното дело, но аз не смеех да я разоблича. Дори когато нападаше и командваше хората навсякъде, завземаше властта и имаше последната дума, не се осмелявах да ѝ се противопоставя и да спра злодеянията ѝ. Бях в състояние на тежка сервилност. Бях просто една безполезна страхливка, живееща в упадък. Как бих могла да имам достойнство така? Наслаждавах се на напояването и захранването от Божиите слова, както и на всичко, което идва от Бог, но все се опитвах да се предпазя и не можех да практикувам истината, за да браня интересите на църквата. Не бях достойна да бъда наричана човек. При тази мисъл се почувствах много разстроена и виновна. Мразех се за това, че съм толкова себична и измамна. Мислех си: „Не мога да продължавам така. Този път, дори и тя да ме накаже или да си отмъсти, трябва да се изправя, да разоблича злодеянията ѝ и да защитя църковното дело. Това е моя отговорност“.

Когато се върнах, в отговор на това, че Син Ран отстрани произволно двамата началници, разобличих нарушението ѝ на принципите и тираничното ѝ поведение. Но още преди да си отворя устата, тя ме прекъсна и каза, че не успявам да се сработя добре с нея. В този момент няколко дякони също разобличиха нейното репресивно и деспотично поведение. Накрая, изправена пред фактите, тя не можеше да ги отрече и каза, че просто не е разпознала проблемите, които ѝ посочихме, и че в бъдеще ще изследва въпроса. Накрая каза с усмивка на лице: „Няма как да не съм арогантна с моите високи качества“. Останах безмълвна, като чух това. Тя беше съвсем неразумна. След това двамата дякони два пъти разговаряха със Син Ран и ѝ помогнаха с надеждата, че ще се покае, но тя изобщо не го прие и дори нападна двете сестри с думите, че се разправят с нея. Като видях, че тя не приема истината изобщо и няма никакво разбиране за злодеянията си, осъзнах, че проблемът ѝ е сериозен.

След това се зачудих за нещо. Бяхме смачкани от Син Ран до степен, че бяхме толкова слаби, че не искахме да изпълняваме дълга си. Какво точно ставаше? После, след като прочетох Божието слово, най-накрая добих известно прозрение за средствата и същината зад постъпките на Син Ран. Божиите слова гласят: „Зад всички средства, които антихристът използва срещу хората, които се стремят към истината, стоят мотиви и цели. Вместо да се стреми да опази делото на Божия дом, целта му е да опази собствената си власт и статуса си, както и позицията и образа си в сърцата на Божиите избраници. Методите и поведението му прекъсват и смущават делото на Божия дом и имат пагубно въздействие върху църковния живот. Не е ли това най-честото проявление на злодеянията на антихриста? Освен тези злодеяния антихристите вършат и нещо още по-подло, а именно, все търсят начин да спечелят влияние над хората, които се стремят към истината. Например, ако някой е прелюбодействал или е извършил някакво друго прегрешение, антихристът се възползва от това, за да го нападне и да търси възможности да го обиди, разобличи и оклевети, да му лепне етикет, за да потуши ентусиазма му да изпълнява дълга си и да го накара да се чувства негативно. Антихристът също така кара Божиите избраници да го дискриминират, отбягват и отхвърлят, за да изолира хората, които се стремят към истината. Накрая антихристът постига целта си, когато всички, които се стремят към истината, се почувстват негативно настроени и слаби, вече не изпълняват активно дълга си и не желаят да посещават събирания. Тъй като хората, които се стремят към истината, вече не представляват заплаха за неговия статус и за властта му, и никой не смее да го докладва или разобличи, антихристът може да се чувства спокоен. […] Какви са мислите на антихриста, заради които е способен на подобна злонамереност? „Ако хората, които се стремят към истината, често слушат проповеди, един ден може да прозрат действията ми и тогава със сигурност ще ме разобличат и ще ме заменят. Статусът, престижът и репутацията ми са застрашени, ако изпълняват дълга си. По-добре аз да нанеса първия удар, да намеря начин да се възползвам от влиянието си, за да ги смутя и заклеймя, да ги настроя негативно, за да загубят всякакво желание да изпълняват дълга си. Ще провокирам и конфликти между водачите и работниците и хората, които се стремят към истината, така че водачите и работниците да ги намразят, да странят от тях и повече да не ги ценят и насърчават. Така вече няма да имат каквото и да е желание да се стремят към истината или да изпълняват дълга си. Най-добре е хората, които се стремят към истината, да останат негативни“. Това е целта, която антихристът иска да постигне(„Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Трета точка“). Чрез четене на Божието слово разбрах, че антихристите гледат на властта като на живот и имат силно желание за статус. Тревожат се, че тези, които се стремят към истината, ще го разберат, ще ги прозрат и ще получат подкрепата и одобрението на братята и сестрите, така че, за да укрепят позицията и властта си, антихристите нарочно търсят начини да нападат и омаловажават стремящите се към истината, да ги настроят отрицателно, да ги накарат да загубят увереност и да ги направят неспособни да изпълняват дълга си нормално. Така те могат да задържат властта си и да имат последната дума. Осъзнах, че Син Ран правеше точно това. Винаги беше недоволна от нас, подхождаше към проблемите ни с цинизъм и сарказъм и нарочно ни злепоставяше и унижаваше пред братята и сестрите ни, което ни караше да смятаме, че не можем да вършим практическа работа, и ни направи слаби и неспособни да изпълняваме дълга си. Написаното от нея писмо до всички, в което ме омаловажаваше и заклеймяваше за абсурдно разбиране и произвол, ме накара да се почувствам изключително нападната. Оттогава се страхувах от нея. Ужасявах се от това, че ако не съм съгласна с нея за нещо, може отново да ме омаловажи и укори пред всички, затова полагах всички усилия да я следвам, не смеех да я обидя отново, да се противопоставя на волята ѝ или да я прозра и изоблича. Тя използваше същите методи върху дяконите, караше всички да сведат глава и да мислят, че трябва да разсъждават върху себе си, за да не може никой да я прозре, всички се притесняваха от нея и я слушаха и никой не смееше да възрази срещу решенията ѝ. Ето така тя постигаше целта си да държи еднолично властта. Думите и действията на Син Ран бяха особено зловещи, подли и зли. Всяка нейна дума и постъпка беше досущ като на антихрист.

Чудех се също така защо продължавахме да ѝ се възхищаваме и в крайна сметка да я слушаме, след като тя потискаше всички ни, и защо не смеехме да вземем решение без нея? Как успяваше да ни заблуди и контролира до такава степен? По-късно прочетох още един откъс от Божието слово. „Често срещано явление при контрола на антихриста е, че в сферата на неговото влияние единствено той има последната дума. Ако той не присъства, никой не смее да взема решения или да решава проблеми. Без него хората стават като изгубени деца, които нито се молят, нито търсят, нито се съветват помежду си, а се държат като марионетки или безжизнени същества. Антихристът често говори разни неща, за да заблуди и контролира хората. Няма да навлизам в подробности тук, но определено използва много твърдения и тактики, а последствията от тях могат да се видят у измамените. […] Например, ако дадеш разумно предложение и всички прегърнат това правилно предложение и продължат да разговарят за него, това е правилният път и показва преданост и отговорност към дълга. В сърцето си обаче антихристът си мисли: „Как така не се сетих пръв за това?“. Дълбоко в себе си той признава, че предложението е правилно, но може ли да го приеме? Поради своята природа той категорично няма да приеме правилното ти предложение. Ще направи всичко възможно, за да го отхвърли, а след това ще предложи алтернативен план, за да те накара да почувстваш, че твоето предложение е неприложимо, а неговият план е по-добър. Той иска да чувстваш, че без него не можеш да се справиш, и че само когато той върши работата, останалите могат да са полезни. Никаква работа не може да се свърши както трябва без него, а всички стават безполезни и не могат да свършат нищо. Стратегията на антихриста е винаги да изглежда напредничав и неповторим и да предявява грандиозни претенции. Колкото и правилни да са твърденията на някой друг, той ще ги отхвърли. Дори предложенията на другите хора да съвпадат с неговите собствени идеи, ако не ги е предложил пръв, никога няма да ги признае или приеме. Вместо това ще направи всичко възможно, за да ги омаловажи, а след това да ги отрече и заклейми, като упорито ги критикува, докато човекът, който ги е дал, не почувства, че идеите му са били неправилни, и не признае собствената си грешка. Едва тогава антихристът най-сетне ще се успокои. Хора като антихристите обичат всичко да се върти около тях, величаят себе си, а принизяват останалите, и се стремят да ги накарат да им се кланят. Антихристът допуска единствено той да блесне, а останалите могат само да стоят на заден план. Каквото и да казва или прави, е правилно, а всичко, което другите казват или правят, е грешно. Често излага нови и странни гледни точки, за да отрече възгледите и действията на другите, като намира грешки в чуждите предложения и ги прекъсва и отхвърля. Така останалите трябва да го слушат и да постъпват според плановете му. Той прилага тези методи и стратегии, за да те отхвърли, да те потиска и да те кара да се чувстваш непълноценен, а така да те накара да му се подчиняваш все повече и да му се възхищаваш и да го уважаваш още повече. Така поема пълен контрол над теб. С този метод антихристите подчиняват и контролират хората(„Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Пета точка“). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми се разведри. Преди, когато Син Ран все отричаше гледните ни точни, аз мислех, че просто е арогантна, но не прозирах намеренията и естеството на действията ѝ. Едва след като прочетох Божиите слова, осъзнах, че всеки път, когато Син Ран отричаше гледните ни точки, тя много умело намираше недостатъци в тях и ги отхвърляше, което ни караше да мислим, че съветите ни сигурно са неуместни. После синтезираше някаква идея въз основа на това или излагаше някаква възвишена теория, а след време ние започнахме да се чувстваме по-низши от нея и мислехме, че тя вижда нещата по-дълбоко и проницателно. Не само не я прозирахме, но и все повече ѝ се възхищавахме, докато накрая не отрекохме самите себе си, без да се усетим. Мислехме, че идеите и предложенията ни са безполезни, че няма смисъл да ги споменаваме и че трябва просто да я послушаме. Така тя успя да постигне целта си да контролира мислите на хората. След като дълго време бяхме под този контрол, спряхме да изследваме и да разсъждаваме върху случващото се. Накрая загубихме ума си, станахме като кукли на конци и бяхме напълно безполезни в дълга си. Сега разбрах, че това е средство, което антихристите използват, за да добият власт и контрол върху хората. Син Ран беше използвала този метод, за да ни контролира, да ни накара да я слушаме и да ѝ се подчиняваме. Беше толкова коварна, подла и зла!

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова. „Ако човек е умен, ако думите и действията му все са пълни с интриги, ако има страховит характер и когато си с него, все иска да те контролира и да те управлява, смяташ ли, че е добросърдечен, или е порочен? (Порочен е.) Страхуваш се от него и си мислиш: „Този човек все иска да ме контролира. Трябва да се отърва от него възможно най-скоро. Ако не правя каквото ми казва, ще измисли начин да ми отмъсти и кой знае какви средства ще използва, за да ме накаже“. Можеш да почувстваш, че нравът му е порочен, нали? (Да.) Как можеш да го почувстваш? (Той все кара хората да вършат нещата според неговите изисквания и идеи.) Грешно ли е да изисква от другите да вършат нещата по определен начин? Непременно ли е грешно друг да поставя изисквания към теб? Правилна ли е тази логика? Съответства ли на истината? (Не.) Кое те кара да се чувстваш неудобно — методите или нравът му? (Нравът му.) Точно така, нравът му те кара да се чувстваш неудобно. Кара те да чувстваш, че този нрав идва от Сатана, че не съответства на истината и че те смущава, контролира и обвързва. Не само те кара да се чувстваш неудобно, но и да се страхуваш и да си мислиш, че ако не направиш каквото ти казва, има вероятност да те накаже. Нравът на подобен човек е толкова порочен! Не просто случайно изпуска някоя дума, а иска да те контролира. Толкова настоятелно изисква да свършиш нещо, и то по определен начин, а това е заредено с определен тип нрав. Не просто изисква да направиш нещо, а иска да те контролира. Ако те контролира, ще се превърнеш в негова марионетка, в кукла в ръцете му. Ще бъде доволен, ако го слушаш напълно за всичко, което казваш и правиш, както и за начина, по който го правиш. Какво изпитваш в сърцето си, когато усетиш този нрав? (Страхувам се.) А как определяш нрава му, щом изпитваш страх? Отговорен ли е, добър ли е, или е порочен? Чувстваш, че е порочен. Когато възприемаш нечий нрав като порочен, доволен ли си, или изпитваш омраза, отвращение и страх? (Омраза, отвращение и страх.) У теб се пораждат тези лоши чувства. Когато изпитваш омраза, отвращение и страх, чувстваш ли се свободен и волен, или се чувстваш ограничен? (Ограничен.) Откъде идват тези настроения и чувства? Те идват от Сатана(„Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Познаването на нрава е основата за неговата промяна“). След като прочетох Божиите слова, разбрах защо толкова съм се страхувала от Син Ран и не съм смеела да ѝ се опълча и да тръгна срещу нея. Основната причина беше, че когато тя се разправяше с мен и ме отхвърляше, нравът ѝ беше зъл и това ме притесняваше и потискаше. Чувствах, че ако не я послушам, ще ме смачка и накаже. Всъщност съм била под контрола на злия ѝ нрав. Син Ран ни нападаше и омаловажаваше със злия си нрав, нарочно ни търсеше кусури и отричаше гледните ни точки. Целта ѝ беше да ни накара да отстъпим и накрая да станем марионетки в ръцете ѝ. Правеше го, за да я слушат всички, да елиминира всяко неподчинение и така да постигне целта си да има еднолична власт. Желанието ѝ за контрол е било твърде силно.

По-късно аз и дяконите разговаряхме за Божието слово. Колкото повече говорехме, толкова повече се разведряваха сърцата ни. Добихме известно прозрение за методите на Син Ран да ни мами, контролира и потиска и видяхме, че природата ѝ е арогантна и зла. За да укрепи позицията и властта си, тя използваше средства за натиск и контрол върху хората. Тя трябваше да наложи мнението си на братята и сестрите. Тъй като често нарушаваше принципите и действаше произволно, тя прекъсваше църковното дело и му нанасяше щети. Въпреки многократното разобличаване и многото разговори тя не прие нищо и нито разбра, нито се покая. Въз основа на Божието слово успяхме да прозрем със сигурност, че Син Ран е антихрист и трябва да бъде отстранена и изолирана за наблюдение. Затова споделихме решимостта си с началниците още същия ден, а те, след като проучиха и потвърдиха, откриха и други злодеяния на Син Ран и решиха, че тя е антихрист и я отлъчиха. След като беше отлъчена, братята и сестрите ни бяха много щастливи. Видяхме, че Бог е праведен и че в Божия дом царува истината. В същото време чувствах съжаление и угризения. Осъзнах, че собствената ми природа е измамна и себична, а желанието ми да се пазя е силно. Оставих се да ме потисне и пороби и вместо да търся истината, да я прозра и да я разоблича, аз мълчаливо се примирявах със злодеянията ѝ и с прекъсването на църковното дело, с което ѝ станах съучастник. Също така разбрах от опит, че като водачи и работници ние сме длъжни да отстояваме принципите на истината и да се осмеляваме да разобличаваме антихристите и злодеите, защото само така можем да опазим църковното дело и да изпълняваме дълга си добре. Слава на Бог!

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свързано съдържание

Вече не треперя от страх

Чух, че на 2 септември са арестували една сестра. В онзи ден отидох до дома на един от водачите, но нямаше никой там. Сестра Сяо Хун, която...

Leave a Reply

Свържете се с нас в Messenger