От Джойлийн, Филипините

Открих Всемогъщия Бог през 2018 г. През октомври 2021 г. поех дълга на режисьор и надзиравах заснемането на музикални видеоклипове. На следващата година поех и дълга на актриса. Чувствах, че Бог наистина ми даваше благодат. Братята и сестрите ме хвалеха, като казваха, че ме бива в това и онова… Бях много щастлива и си мислех, че в сравнение с другите братя и сестри имам наистина добри заложби. По-късно дойде една сестра на име Анджела, за да се обучава като актриса. След известно време Анджела започна да се представя доста добре и често получаваше похвали от режисьорите и от другите братя и сестри. Почувствах, че се е превърнала в център на вниманието, а аз бях пренебрегната и просто не можех да приема това. Помислих си: „Добре, ще се съревновавам с теб. Няма как да ме надминеш!“. След това всеки път, когато снимахме, давах всичко от себе си, за да се представя възможно най-добре. Понякога, когато виждах, че Анджела е в лошо състояние и има доста проблеми в представянето си, не само че не ѝ помагах, но и се радвах, като мислех, че това е шансът ми да я надмина. Дори говорех с други братя и сестри за слабите места на Анджела. По-късно, понеже баща ѝ я преследваше и се противопоставяше на вярата ѝ, Анджела нямаше друг избор, освен да спре да изпълнява дълга си. Макар че на пръв поглед изглеждах загрижена, че заминаването ѝ ще се отрази на работата, вътрешно бях щастлива, че си е тръгнала, и се надявах да не се върне, за да не бъде застрашена отново моята позиция.

След една година се върна. Един ден брат Данте ми каза, че Анджела ще се върне към дълга си. Не бях доволна, като чух това. Споменах, че баща ѝ я е преследвал заради вярата ѝ в Бог и че се надявам църквата да вземе предвид тези съображения за безопасност и да не ѝ позволи да се върне. Но брат Данте ми каза, че тя вече не живее с баща си и че може да се върне, за да изпълнява дълга си. Нямах друг избор, освен с неохота да приема всичко това. Но сърцето ми не намираше покой и единствената ми мисъл беше: „Ако тя се върне, ще се отрази ли това на статуса ми?“. Дори си мислех да се помоля на Бог да не ѝ позволи да се върне. Знаех, че подобни мисли не са съгласно Божието намерение и че като водач трябва да се радвам, че тя може да се върне, за да изпълнява дълга си. Почувствах се обезсърчена от факта, че имах тези негативни мисли. Молих се в сърцето си: „Боже, не искам сестра Анджела да се връща към дълга си, но знам, че всичко е устроено от Теб. Не искам да Ти се противя. Боже, моля Те, напътствай ме да се подчиня на Твоите устройства и подредби, да пренебрегна собствените си интереси и да взема под внимание църковното дело“. След като открих сърцето си пред Бог, то се успокои и в този момент попаднах на откъс от Божиите слова, който наистина резонираше със състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора, с какъвто и проблем да се сблъскат, когато изпълняват дълга си, не търсят истината и винаги действат според собствените си мисли, представи, фантазии и желания. От началото до края те задоволяват собствените си желания, а поквареният им нрав контролира действията им. Може наглед винаги да са изпълнявали дълга си, но тъй като никога не са приемали истината и не са успявали да вършат нещата съгласно истините принципи, в крайна сметка те не придобиват истината и живота и съвсем заслужено стават полагащи труд. […] Защо Бог нарича злодеи хората, които полагат труд? Има едно нещо, за което можем да сме сигурни, и то е, че какъвто и дълг или работа да извършват тези хора, техните мотивации, подбуди, намерения и мисли произтичат изцяло от собствените им желания и имат за цел да защитят собствените им интереси и перспективи и също така да предпазят репутацията и статуса си и да удовлетворят суетата си. Всичките им съображения и сметки са съсредоточени около тези неща, в сърцата им няма истина и те нямат богобоязливо и богопокорно сърце. Това е коренът на проблема“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох този откъс, почувствах вина и страх. Бог казва, че ако сърцата ни са постоянно контролирани от егоистични желания и покварени нрави и ако в дълга си непрестанно мислим как да защитим собствените си интереси и статус, то ние не изпълняваме дълга на сътворени същества, а по-скоро полагаме труд. Това беше състоянието на ума ми в моя дълг, често мислех как да се представя по-добре и да накарам братята и сестрите да ми се възхищават повече. Когато видях, че Анджела притежаваше известни заложби и че братята и сестрите я хвалеха за изпълнението на дълга ѝ, чувствах, че статусът ми е застрашен, затова започнах да ѝ завиждам и не исках да си сътруднича с нея. Когато тя трябваше да се върне у дома заради преследването от страна на баща ѝ, дори се почувствах донякъде щастлива, защото това щеше да означава, че вниманието на всички отново ще се насочи към мен. Когато научих, че ще се върне към дълга си, се уплаших, че другите отново ще ѝ се възхищават, а аз може да бъда пренебрегната. Просто не можех да го приема и се съпротивлявах силно, дори дотолкова, че исках да попреча на връщането ѝ към дълга. Всичко, което правех, беше с цел да защитя собствения си статус. Спомних си за Павел — той е свършил много работа, но всичко е било, за да му се възхищават и да го почитат останалите и за да получи венец и благословии. Това, което е правел, е било заклеймено и прокълнато от Бог. Осъзнах, че и аз вървя по същия път като Павел. Ако не се откажех от стремежа си към статус, дори и да изпълнявах много видове дълг, Бог пак щеше да ме ненавижда, защото изпълнявах дълга си, за да се изтъквам, което нямаше нищо общо с дълга на сътворено същество. Помолих се на Бог да устрои още ситуации, които да ме разкрият, да ми помогне да разбера колко сериозен е стремежът към статус и да ми даде сили да се опълча срещу него.

По-късно поех дълг, свързан с рецитиране, и водачът уреди да ни обучава учител. По време на часовете учителят често ме молеше да служа за пример и аз често получавах похвали от него. Гордеех се със себе си и мислех, че в сравнение с другите съм по-добра ученичка. Един ден имаше упражнение, което не направих добре, и учителят помоли сестра Али да послужи за пример, като дори я похвали, че го е направила толкова правилно. Щом чух това, веднага изпитах завист и недоволство към нея и изгубих ентусиазъм да правя това упражнение. Като преминахме към гласовите упражнения, успях да ги науча бързо и след като учителят ме похвали, почувствах, че съм си възвърнала силите. Помислих си: „И все пак никой не може да ме надмине!“. Но след това усетих угризение на съвестта и си помислих: „Защо винаги искам да се откроявам и да карам другите да мислят, че съм добра и специална?“. Не можех да не се запитам: „Джой, защо ти е толкова трудно да се откажеш от желанието си за статус?“. По-късно изпратих съобщение на сестра Сара за състоянието си. Тя ми каза: „Това, което правиш, е стремеж към статус. Не позволяваш на другите да те надминат и това всъщност е твоят надменен нрав, който те контролира. Всеки има силни страни, но ти винаги искаш да се открояваш и да си по-добра от другите. Това не е стремеж към истината“. Щом чух тези нейни думи, се почувствах укорена. Особено когато каза, че в поведението си не се стремя към истината, това силно ме трогна, защото мислех, че обичам истината и се стремя към нея. От поведението ми обаче беше ясно, че ценя статуса повече от истината.

Защо не можех да се избавя от стремежа си към репутация и статус? Тогава започнах да търся как да разреша този проблем и попаднах на този откъс от Божиите слова: „Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и поставят тези две неща на равна нога. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към репутация и статус, а стремежът към репутация и статус е и стремеж към истината; да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават слава, придобивки или статус, че никой не благоговее пред тях, не ги цени и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Не съм ли без надежда?“. В сърцата си те често пресмятат такива неща. Пресмятат как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, как да накарат хората да ги слушат, когато говорят, и да ги подкрепят, когато действат, как да накарат хората да ги следват, където и да се намират, как да имат влиятелен глас в църквата, да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). След като обмислих Божиите слова, разбрах, че антихристите ценят особено много статуса. За тях статусът е техният живот и без него те чувстват, че не могат да продължат да живеят. Всичко, което антихристите мислят или правят, е насочено към придобиване на статус. Дори и нещо да вреди на църковното дело, те пак ще го направят. Видях, че поведението ми беше същото като на антихрист, и осъзнах, че всеки път, когато изпълнявах дълга си, винаги си мислех: „Как мога да направя това така, че да получа похвала от другите? Как да го направя така, че братята и сестрите да ми се възхищават?“. Когато получавах похвала от братята и сестрите, се чувствах наистина щастлива и това ме мотивираше повече да изпълнявам добре дълга си. Но ако видех, че някой се справя по-добре от мен и никой не ми се възхищава, бях склонна да стана негативна, губех мотивация в дълга си и дори изпитвах завист към него. Целта ми във вярата в Бог не беше да придобия истината, а да придобия статус и другите в църквата да ми се възхищават. С какво моето поведение се различаваше от това на антихрист? Божието старание да ме спаси е наистина голямо: Той не само ме насочи да приема Неговото дело в последните дни, но и ми даде възможност да изпълнявам дълга си. Но аз не взех под внимание Божиите намерения, нито изпълнявах дълга си с искреност. Само се стремях да спечеля репутация и статус чрез дълга си. Колко егоистично и позорно от моя страна! Ако не променях този си стремеж, тогава колкото и видове дълг да изпълнявах, дори и да спечелех възхищението на братята и сестрите, в Божиите очи аз просто непрекъснато щях да греша и Той щеше да ме ненавижда и отстрани. Помолих се на Бог: „Боже, готова съм да се покая. Макар че това е труден процес за мен, искам да се стремя към промяна, макар и малка. Не искам повече да върша зло. Искам да бъда човек, който проявява внимание към Твоите намерения. Ако продължа да се стремя към репутация и статус, нека Твоето правосъдие никога не ме напуска и нека Ти ме дисциплинираш, докато не успея да се избавя от репутацията и статуса. Амин!“. След като се помолих, реших да се избавя от репутацията и статуса.

По-късно, когато една сестра се представи по-добре от мен, отново изпитах завист, затова се помолих на Бог да ме насочи да се откажа от завистливите си мисли и да приема недостатъците си. Спомних си Божиите слова: „Сътрудничеството между братята и сестрите е процес, в който нечии слаби страни се компенсират от чуждите силни. Използваш силните си страни, за да компенсираш недостатъците на другите, а те използват своите силни страни, за да компенсират твоите недостатъци. Ето какво означава да компенсираме своите слабости със силните страни на другите и да си сътрудничим хармонично. Само ако хората си сътрудничат в хармония, те могат да бъдат благословени от Бог, и колкото повече преживяват такива неща, толкова повече реалност придобиват, и колкото повече вървят по своя път, толкова по-светъл става той, а те се чувстват все по-спокойни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За хармоничното сътрудничество). Божиите слова донесоха мир на сърцето ми. Разбрах, че трябва да приема недостатъците си и да се уча от другите и че само по този начин мога да напредна и да изпълнявам добре дълга си. Не трябва да изпитвам завист към сестрата си, а по-скоро да се уча от нея и да подобрявам уменията си. След това поех инициативата да потърся помощ от тази сестра и тя с готовност ми помогна. Като практикувах по този начин, ми олекна на сърцето и наистина изпитах колко е важно да проявявам внимание към интересите на Божия дом, да не завиждам на останалите и да си сътруднича хармонично с братята и сестрите. Слава на Всемогъщия Бог!