През 2022 г. членовете на няколко села приеха делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Но след известно време много новодошли престанаха да идват на събранията. След като проучихме въпроса, разбрахме, че въоръжени войници извършват нощни патрули и ще арестуват всеки, който организира събрания. В други райони някои братя и сестри вече бяха глобени, арестувани и хвърлени в затвора заради вярата си. Новодошлите в тези села бяха толкова уплашени, че не смееха да посещават събрания. Точно тогава моят водач възложи на Иса и на мен да отидем да подкрепим новодошлите. По това време Иса и аз поихме новодошлите поотделно.

Една вечер, преди да се прибера у дома, Иса внезапно ми се обади и каза, че сестрата от нашето приемно семейство се страхува да не бъде глобена или затворена и иска да се изнесем. Помислих си: „Къде бихме могли да намерим приемно семейство в този час?“. По-късно, в крайна сметка, опитахме при сестра Яна, но Яна и синът ѝ се страхуваха да не ги арестуват и не посмяха да ни приемат, така че останахме без дом посред нощ. Чувствах се толкова тъжна и онеправдана. През онази нощ валеше, Иса и аз не знаехме къде да отидем и искахме да се махнем от това място, но там все още имаше толкова много новодошли, които се нуждаеха от поене и подкрепа. Ако си тръгнехме оттам и новодошлите не получеха поене, вероятността да проявят твърдост сами щеше да е още по-малка, а за нас това щеше да означава бягане от отговорност. Като осъзнах това, реших да остана и да проверя дали някой друг ще пожелае да ни приеме. По-късно един новодошъл беше готов да ни позволи да останем в дома му само една нощ. Тогава се разплаках, като си помислих: „Мога да остана там само една нощ, а след това ще остана без дом. Искам да работя, но срещам големи пречки. Не познаваме района, а ако правителството разбере, че разпространяваме евангелието, ще бъдем арестувани и преследвани“. Чувствах се обезсърчена и исках да се откажа. Когато моят надзорник чу, че искам да напусна, тя каза: „Новодошлите не разбират истината и живеят в плахост и страх – те се нуждаят от поене и подкрепа. Не можем да се откажем от новодошлите. Виж дали можеш да намериш начин да останеш. Трябва да се научим да се уповаваме на Бог, Той ще подготви място за вас“. Нейният съвет ме накара да осъзная, че трябва да се уповавам повече на Бог през този труден период. Затова се помолих на Бог да ни отвори път. След това, докато преглеждах някои съобщения в чата на групата ни, попаднах на този откъс от Божието слово. „От момента, в който Бог поверява на Ной построяването на ковчега, в нито един момент Ной не си помисля: „Кога Бог ще унищожи света? Кога ще ми даде знак, че ще го направи?“. Вместо да размишлява върху тези въпроси, Ной се старае усилено да запомни всички неща, които Бог му казва, и след това да изпълни всяко едно от тях. След като приема това, което му е поверено от Бог, Ной се заема да изпълни и завърши строежа на ковчега, за който Бог му говори, сякаш това е най-важното нещо в живота му, без ни най-малък намек за небрежност. Дните минават, годините се нижат, ден след ден, година след година. Бог никога не оказва натиск върху Ной, но през цялото това време Ной упорито изпълнява важната задача, поверена му от Бог. Всички Божии слова и фрази се запечатват в сърцето му като издълбани в каменна плоча думи. Без да обръща внимание на промените във външния свят, на подигравките на околните, на трудностите, които среща, той упорито изпълнява това, което Бог му е поверил, като никога не се отчайва и не помисля да се откаже. Божиите слова са се запечатали в сърцето на Ной и са станали негово ежедневие. Ной подготвя всеки един от материалите, необходими за построяването на ковчега, и с всеки внимателен удар на неговия чук и длето ковчегът постепенно приема формата и характеристиките, възложени от Бог. В дъжд и вятър, независимо от подигравките или злословията на хората, животът на Ной продължава по този начин година след година. Бог тайно наблюдава всяко действие на Ной, без да му каже нито дума, а сърцето Му е затрогнато от него. Ной обаче нито знае, нито усеща това. От началото до края той просто строи ковчега и събира всички видове живи същества с непоколебима преданост към Божиите слова. В сърцето на Ной няма по-висша заръка, която да следва и да изпълнява: Божиите слова са неговата житейска посока и цел. Така че независимо какво му казва Бог, независимо какво иска от него, какво му заповядва да направи, Ной го приема напълно и го запаметява, счита го за най-важното нещо в живота си и се отнася към него по този начин. Той не само че не го забравя, не само че го запечатва в съзнанието си, но го осъществява в ежедневието си, като използва живота си, за да приеме и изпълни Божието поръчение. И така, дъска по дъска, ковчегът е построен. Всяка стъпка на Ной, всеки негов ден е посветен на Божиите слова и заповеди. Може да не изглежда, че Ной извършва съдбоносно начинание, но в Божиите очи всичко, което Ной върши, дори всяка стъпка, която прави, за да постигне нещо, всяко положено от него усилие — всичко това е ценно, заслужава похвала и е достойно за подражание от това човечество. Ной се придържа към това, което му е поверено от Бог. Той е непоколебим в убеждението си, че всяко слово, произнесено от Бог, е истина. Той няма никакво съмнение в това. Накрая ковчегът е завършен и в него може да живее всяко живо същество“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Втори екскурс: как Ной и Авраам се подчиниха на Божиите слова и Му се покориха (Първа част)). Ной чу Божиите слова и пазеше словата и поръчението Му близо до сърцето си. Той смяташе направата на ковчега за най-важния аспект от живота си, а завършването на ковчега – за най-голямата си отговорност. Ден след ден, година след година, въпреки страданията, умората, трудностите, лошото време, клеветите, подигравките и изоставянето от страна на другите, той упорито изпълняваше даденото му от Бог поръчение и нито веднъж не помисли да се откаже. Той направи това, защото имаше богобоязливо сърце, така че всяко Божие слово е било запечатано в сърцето му. Сравних поведението на Ной с моето. Винаги исках дългът ми да върви гладко и никога да не се сблъсквам с трудности. Когато при изпълнението на дълга ми възникваха трудности, нямах къде да остана и рискувах да ме арестуват, винаги исках да се отдръпна и изпитвах неприязън към това да страдам и да плащам цена. Видях, че просто не се интересувах от Божието намерение и не исках истински да удовлетворя Бог. Преживяването на Ной беше доста мотивиращо за мен и също така ме накара да се засрамя. Вече не желаех да угаждам на плътта си и реших да остана, за да подкрепя новодошлите. Ако никой не искаше да ме приеме, щях да отида да спя на полето, но щях упорито да продължа с разпространяването на евангелието и поенето на новодошлите.

По-късно Иса и аз се свързахме с един новодошъл на име Невин и попитахме дали можем да останем в една хижа на неговото поле. Невин и родителите му, всички се съгласиха. Знаех, че Бог е отворил път за нас. След това свиках всички новодошли в селото на събрание и проведох общение с тях: „Когато Бог върши делото Си за спасяване на хората, Сатана постоянно причинява смущения. Бог позволява смущенията и преследванията от страна на Сатана, за да усъвършенства вярата и любовта на човека, за да разкрие и отстрани хората, и да изпита вярата им. Ако ние, вярващите, искаме да се стремим към истината и живота, не можем да се отдръпваме от страданията. Заради преследванията не можем да провеждаме събрания в домовете си, затова трябваше да се събираме в планините. Въпреки трудността на тези условия, страданието, през което преминахме, имаше смисъл. Ако чакаме да се срине сатанинският режим и да престане преследването, за да повярваме в Бог, Божието дело вече ще е приключило и ние ще изгубим шанса си за спасение. Защо трябва да разпространяваме евангелието? Защото това са последните дни и това е последният етап от Божието дело на спасение на човечеството. Ако пропуснем този момент, никога няма да бъдем спасени. В бъдеще бедствията ще стават все по-сериозни и непоносими“. Тогава общувахме доста, а след това някои новодошли казаха: „Не можем да се предпазим от тези бедствия и никой не може да ни спаси, дори и правителството. Само Бог може да ни спаси, така че трябва да вярваме в Бог и да посещаваме събрания“. Някои новодошли казаха: „Не можем да се страхуваме, че ще бъдем арестувани или глобени от правителството, всичко е в Божиите ръце и ние трябва да продължим да се събираме“. След това проведохме общение върху истината за въплъщението и делото на правосъдието. След като ги поихме още десет дни, всички те бяха в състояние да посещават редовно събранията.

След още около десетина дни полицията нареди нов нощен патрул. Невин се страхуваше да не бъде замесен и не искаше да оставаме повече в хижата му. Не можех да не се оплача, когато се сблъсках с тази ситуация. Имахме толкова много новодошли, които трябваше да поим и подкрепяме, имаше толкова много трудности в работата ни, а дори нямахме къде да отседнем. Бях много нещастна и нямах желание да разрешавам проблемите на новодошлите. По-късно една сестра ми изпрати откъс от Божието слово. „Защото когато човек приема това, което Бог му поверява, Бог има стандарт, според който преценява дали действията на този човек са добри, или лоши, дали човекът се е покорил, дали е удовлетворил Божиите намерения и дали това, което прави, е адекватно. Бог се интересува от сърцето на човека, а не от действията, които показва. Не е вярно, че Бог трябва да благослови някого, стига човекът да върши нещо, независимо от начина, по който го прави. Това е погрешно разбиране на хората за Бог. Бог не гледа само крайния резултат на нещата, а набляга повече върху това какво е сърцето на човека и какво е отношението му по време на развитието на нещата, гледа и дали в сърцето му има покорство, внимание и желание да удовлетвори Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог I). След като прочетох Божиите слова, аз се самоанализирах: В началото, когато започнах да подкрепям новодошлите, мислех, че изпълнявам дълга си, че всичко трябва да върви гладко и че новодошлите ще ме разберат, приютят и защитят. Когато се сблъсках с преследване, никой не искаше да ме приюти и в работата ни изникнаха няколко проблема, само се оплаквах в каква трудна ситуация се намирам и как новодошлите не са жадни за истината. Работата ми се струваше прекалено трудна и исках да се прибера у дома. Когато ставаше въпрос за страдание и плащане на цена, просто не исках да се покоря. Проявявах внимание само към интересите на плътта си и изобщо не се интересувах от Божието намерение. Като мислех за това, се чувствах се толкова засрамена. По-късно една сестра ми изпрати това напомняне: „Защо не можа да се покориш, когато ставаше въпрос за страдание и плащане на цена? Защо винаги проявяваше внимание само към интересите на плътта си? Какъв покварен нрав беше причина за това?“. Непрекъснато размишлявах върху въпросите на сестрата.

По-късно попаднах на един откъс от Божието слово: „Е, могат ли нещата, които ти се случват и не са в съответствие с представите ти, да повлияят на изпълнението на твоя дълг? Например понякога работата става натоварена и от хората се изисква да понесат известни трудности и да платят някаква цена, за да изпълнят добре дълга си. Тогава някои хора развиват представи в умовете си, в тях се надига съпротива и те може да станат негативни и небрежни в работата си. Понякога, когато работата не е напрегната и дългът на хората стане по-лесен за изпълнение, някои от тях се чувстват доволни и си мислят: „Щеше да е чудесно, ако изпълнението на дълга ми беше винаги толкова лесно“. Що за хора са те? Това са мързеливи индивиди, жадни за удобствата на плътта. Предани ли са такива хора в изпълнението на дълга си? (Не.) Такива хора твърдят, че са готови да се покорят на Бог, но за тяхното покорство има условия. За да се покорят, нещата трябва да отговарят на собствените им представи и да не им създават трудности. Ако ги сполети беда и се наложи да изтърпят трудност, те се оплакват много и дори се бунтуват срещу Бог и Му се противопоставят. Що за хора са това? Това са хора, които не обичат истината. Когато Божиите действия съответстват на собствените им представи и желания и не трябва да търпят трудности или да плащат цена, те са способни да се покорят. Но ако Божието дело не е съобразно с техните представи или предпочитания, и изисква от тях да търпят трудности и да плащат цена, те не са способни да се покорят. Дори да не се противят открито, в сърцата си те са неотстъпчиви и раздразнени. Смятат, че изтърпяват огромна трудност и таят недоволство в сърцата си. Какъв е проблемът тук? Това показва, че тези хора не обичат истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Чрез Божиите слова научих, че някои хора искат при изпълнението на дълга им нещата просто да вървят гладко. Щом срещнат трудности и трябва да страдат или да платят някаква цена, те се противопоставят и се оплакват. Такива хора са мързеливи, жадуват за удобствата на плътта, не са предани в изпълнението на дълга си, не се интересуват ни най-малко от Божието намерение и не обичат истината. Осъзнах, че съм точно такава. Исках просто да имам лесен за изпълнение дълг и работата да върви гладко. Не желаех да страдам или да платя някаква цена. Когато се сблъсках с преследване, когато новодошлите не смееха да ни приютят или да се събират от страх да не бъдат арестувани, и не само плътта ми страдаше от това, че нямаше къде да отседна, но и трябваше да платя по-голяма цена, за да намеря новодошлите, да разговарям с тях за Божието слово и да им помагам, аз се оплаквах колко е трудно да бъда подложена на преследване, колко плахи са новодошлите и просто исках да се откажа от дълга си и да си тръгна. Щом срещнех трудности, започвах да мисля за интересите на собствената си плът и ми липсваше и най-малката преданост и покорство. Бог позволи тази ситуация да се случи и искаше да потърся истината и да си взема поука от това преживяване, но аз не оценявах навлизането в живота, винаги ламтях за удобствата на плътта и гледах на дълга си от гледна точка на собствените си предпочитания. Просто не бях човек, който обича истината. Имаше още един откъс, който оказа дълбоко въздействие върху мен. Бог казва: „Днес ти не вярваш на думите, които казвам, и не им обръщаш внимание. Когато настъпи денят, в който това дело ще се разпространи и ти видиш цялата му същност, ще съжаляваш и тогава ще бъдеш смаян. Има благословии, но ти не умееш да им се насладиш, и има истина, но ти не се стремиш към нея. Не си ли навличаш презрение? Днес, въпреки че следващият етап от Божието дело все още не е започнал, няма нищо изключително в изискванията, които се поставят пред теб, и в това, което се иска от теб да изживееш. Има толкова много работа и толкова много истини; нима те не заслужават да бъдат опознати от теб? Нима Божието наказание и съд не успяват да пробудят духа ти? Нима Божието наказание и съд не успяват да те накарат да намразиш себе си? Доволен ли си да живееш под влиянието на Сатана, с мир и радост и малко плътски комфорт? Не си ли ти най-низшият от всички хора? Никой не е по-глупав от онези, които са видели спасението, но не се стремят да го получат; това са хора, които преяждат с плът и се наслаждават на Сатана. Ти се надяваш, че вярата ти в Бог няма да доведе до никакви предизвикателства или изпитания, нито до най-малките трудности. Винаги се стремиш към неща, които не струват нищо, и не придаваш никаква стойност на живота, а поставяш собствените си екстравагантни мисли пред истината. Ти си толкова безполезен! Живееш като прасе — каква е разликата между теб и прасетата и кучетата? Нима не са зверове всички тези, които не се стремят към истината, а обичат плътта? Нима не са ходещи трупове всички тези мъртъвци, в които няма дух? […] Аз ти давам истински човешки живот, но ти не се стремиш към него. По нищо ли не се различаваш от прасе или куче? Прасетата не се стремят към живота на човека, не се стремят да се пречистят и не разбират какво е животът. Всеки ден, след като се нахранят, те просто спят. Аз ти дадох истинския път, но ти не го спечели: ти си с празни ръце. Желаеш ли да продължиш да живееш този живот, живота на прасе? Какъв е смисълът такива хора да са живи? Твоят живот е презрян и позорен, живееш сред мръсотия и разврат и не се стремиш към никакви цели; не е ли твоят живот най-позорният от всички? Имаш ли дързостта да погледнеш към Бог? Ако продължаваш да изживяваш по този начин, нима ще придобиеш нещо? Истинският път ти е даден, но дали накрая ще успееш да го спечелиш, зависи от твоя личен стремеж“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Чрез Божиите думи разбрах, че Бог изразява Своите слова, пои хората и им предоставя ресурс, и ни дава възможност да изпълняваме дълга си, с надеждата, че ще се стремим към истината и ще я постигнем при изпълнението на дълга си, че ще постигнем нравствено преобразяване и ще бъдем спасени. Това е Божията възвишеност и благодат. Тези, които обичат истината, ценят такива възможности. При изпълнението на дълга си те се стремят към истината и я постигат. Що се отнася до мен, аз не обичах истината и когато се сблъсквах с трудности при изпълнението на дълга си, се противопоставях и се оплаквах от положението си. Всичко това ми се струваше твърде уморително и трудно, не желаех да страдам или да плащам цена и просто исках да се отдръпна. Като се има предвид колко мързелива бях и как не желаех да се стремя към истината, дори и да следвах Бог до самия край, никога нямаше да се сдобия с истината или да постигна нравствено преобразяване, и в крайна сметка щях да бъда отстранена и наказана. Трябваше да спра да угаждам на плътта си, да ѝ се опълча и да изпълнявам добре дълга си. Осъзнах, че тези новодошли са плахи и боязливи, защото току-що бяха навлезли във вярата, все още не се бяха вкоренили в правилния път и не разбираха истината. Ако не платях цената и не претърпях малко страдание, за да ги поя и подкрепям, тези новодошли вероятно нямаше да могат сами да проявят твърдост, а аз щях да бъда белязана заради прегрешение. Независимо дали щяхме да имаме приемно семейство или не, и без значение дали щеше да се наложи да понесем страдание, аз бях готова да проявя постоянство при изпълнението на дълга си и да изпълнявам отговорността си. Онзи ден, майката на Невин дойде при мен на полето и ми каза: „Милиционерите вече започват нощните си патрули, притесняваме се, че ще се сблъскаш с тях, тъй като ти си външен човек, който влиза и излиза от селото“. Аз разговарях с нея и ѝ казах: „Когато Бог се готвеше да унищожи Содом, содомците искаха да навредят на двамата ангели, които Бог изпрати там. Лот оцеля, защото прие двамата ангели в дома си. Сега Бог извършва последния етап от делото Си за спасение на човечеството. Тези хора, които преследват вярващите, са също толкова зли, колкото и содомците. Нормално е да се тревожим, но трябва да имаме вяра. Дали ще бъдем открити от милиционерите или не, е в Божиите ръце. Трябва да се молим повече на Бог. Той ще защити Своето собствено дело. Ако не ни приютите и се наложи да напуснем, няма да можем да ви поим. Ако ни приютите, докато разпространяваме евангелието тук, това ще е вашето добро дело и Бог ще го запомни“. След моето общение тя се почувства по-малко уплашена и дори беше доста щастлива. След това тя се погрижи добре за нас и аз успях да се успокоя и да проведа общение с новодошлите, и да организирам събрания денем и нощем. След като разбраха някои истини, новодошлите поканиха приятелите и семействата си да слушат евангелието. Само за два месеца 120 селяни приеха Божието дело от последните дни. Бях толкова щастлива да видя всички тези новодошли да посещават събранията. Въпреки че това беше труден процес и понасях известно страдание, аз се чувствах спокойна, тъй като знаех, че съм изпълнила дълга си. След като станах свидетел на Божието напътствие, аз придобих вяра.

По-късно нашият надзорник ни възложи да подкрепяме новодошлите в друго село. Първо отидохме в дома на един новодошъл, брат Джон. Джон беше сравнително инициативен в изпълнението на дълга си и успяваше да събере новодошлите за събранията, но по-късно той престана да посещава събранията от страх да не бъде арестуван. Искахме първо да подкрепим Джон, а след това чрез него да подкрепим и други новодошли, но Джон не искаше да говори с нас. Съпругата му каза: „По време на едно събрание в нашето село ни казаха да не слушаме проповеди и да не вярваме в Бог. Милицията провежда нощни патрули и ще арестува всеки, който бъде хванат да слуша. Забраниха ни да слушаме проповеди. Страхуваме се да не ни арестуват, а и сме доста заети и нямаме време да слушаме“. След като каза това, тя просто започна да ни игнорира. Като виждах как този новодошъл дори не ни позволи да говорим и ни избягваше, ми се струваше, че наистина всичко е против нас. Пътуването до селото и обратно беше дълго и уморително. Затова спрях да подкрепям новодошлите и продължих да се занимавам с друга работа. След известно време моят надзирател отново ми напомни, че новодошлите ще бъдат заети през деня и мога да отида през нощта. Помислих си: „Те ни избягват и не искат да ни слушат; дори и да отида, няма да знам какво да правя. Пътят дотам е дълъг, а през нощта ще бъде още по-труден“. Затова не исках да ходя. Тогава осъзнах, че избягвах отговорността си към новодошлите, като постоянно отлагах отиването. Помислих си за Божието откровение относно начина, по който работят лъжеводачите. Божието слово казва: „Да кажем, че има работа, която може да бъде свършена за един месец от един човек. Ако тя бъде извършена за шест месеца, пет от тези месеци не представляват ли загуба? Нека дам пример с разпространението на евангелието. Някои хора са готови да изследват истинския път и се нуждаят само от един месец, за да се обърнат във вярата, след което се присъединяват към църквата и продължават да бъдат напоявани и осигурявани с ресурс. Шест месеца са достатъчни, за да се създаде основата. Но ако човекът, който разпространява евангелието, се отнася с безразличие и нехайство, а водачите и работниците нямат чувство за отговорност и в крайна сметка отнеме половин година, за да се обърне човекът, не представлява ли тази половин година загуба за живота му? Ако се сблъска с голямо бедствие и няма основа в истинския път, той ще бъде в опасност и няма ли да сте му длъжници за нещо? Тази загуба не се измерва с пари или материални блага. С половин година сте забавили разбирането му за истината, с половин година сте забавили създаването на основа и изпълнението на дълга му. Кой ще поеме отговорността за това? Способни ли са водачите и работниците да поемат отговорност за това? Отговорността за задържането на нечий живот не е по силите на никого да я понесе. Тъй като никой не може да понесе тази отговорност, какво е подходящо да направят водачите и работниците? Четири думи: да се отдадат напълно. Да се отдадете напълно, за да направите какво? Да изпълнявате собствените си отговорности, като правите всичко, което можете да видите със собствените си очи, да помислите в собствената си душа и да постигнете със собствените си заложби. Това означава да дадете всичко от себе си, това е да бъдете предани и отговорни, и това е отговорността, която водачите и работниците следва да изпълняват“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (4)). Чрез Божиите слова разбрах, че независимо каква работа върши човек, ако тя може да се свърши за един месец, но в крайна сметка отнеме шест месеца, това е много голяма загуба. Например в случая с разпространението на евангелието, ако някой желае да изследва истинския път, той може да бъде въведен във вярата за един месец и своевременно да влезе в Божия дом, ако разпространителят на евангелието изпълни своята отговорност. Това ще му позволи да разбере истината по-рано и да се вкорени в истинския път. Ако не платим цена в своя дълг, ако имаме небрежно и повърхностно отношение и са необходими шест месеца, за да доведем този човек до вярата, това ще бъде голяма загуба за собствения му живот. Ако се случат нещастия и тези хора още не са приели Божието дело, поенето и притока на истината и умрат, никой не би могъл да понесе отговорността за такава смърт. Следователно това изисква да не отлагаме изпълнението на дълга си и трябва да правим всичко възможно да изпълняваме задълженията си, за да имаме чиста съвест. Докато подкрепях новодошлите и разпространявах евангелието, не бях готова да платя цена и не исках да страдам. Когато ми беше възложено да подкрепям новодошлите и да разпространявам евангелието в това село, и се сблъсках с трудности и дълго пътуване, аз угодих на плътта си и не пожелах да отида, като го отлагах ден след ден. Тези новодошли бяха плахи, страхуваха се и не смееха да посещават събрания поради преследванията от страна на правителството. Те имаха остра нужда от поене и подкрепа, за да могат да разберат истината и да се освободят от нещата, които ги възпират. Ако Божието дело приключеше, а тези хора не се бяха освободили от тъмните сили, не се събираха и не слушаха Божието слово, тогава те нямаше да разберат истината и да постигнат Божието спасение, и щяха да бъдат погълнати от бедствията. Нещо повече, в това село имаше много хора, които все още не бяха чули Божия глас. Ако другите угаждаха на плътта си като мен и отказваха да разпространяват евангелието пред лицето на опасностите, онези хора нямаше да чуят Божия глас и да получат Божието спасение. Трябваше да спра да отлагам и да оставя настрана тревогите си. Независимо от това каква ситуация щеше да възникне, трябваше да премина през нея и да изпълня отговорностите си.

По-късно се сетих за друг откъс от Божието слово: „Като сътворено същество, като един от онези, които следват Бог, независимо от възрастта, пола, дали си млад, или стар, разпространяването на евангелието е мисия и отговорност, която всеки трябва да приеме. Ако ти бъде възложена тази мисия и ако тя изисква да дадеш всичко от себе си, да платиш някаква цена или дори да жертваш живота си, какво трябва да направиш? Длъжен си да я приемеш. Това е истината, това е нещо, което трябва да разбереш. Това не е проста доктрина — това е истината. Защо казвам, че това е истината? Защото независимо как се променят времената, как минават десетилетията или как се променят местата и пространствата, разпространяването на евангелието и свидетелстването за Бог винаги ще бъде нещо положително. Неговото значение и стойност никога няма да се променят: то по никакъв начин не се влияе от промените във времето или географското положение. Разпространяването на евангелието и свидетелстването за Бог е вечно и като сътворено същество трябва да го приемеш и практикуваш. Това е вечната истина“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първа точка: опитват се да спечелят сърцата на хората). Божиите слова ме докоснаха дълбоко. С Божията благодат успях да чуя гласа Му. Разпространяването на евангелието и поенето на новодошлите беше мой дълг и аз трябваше да доведа това дело докрай. Когато се налагаше да страдам и да платя цена, трябваше да го приема безусловно. Независимо с какви трудности или ситуации се сблъсквах, трябваше да се покоря и да изпълня дълга си. След като осъзнах това, отидох сама в селото. Когато тръгнах, беше се смрачило и беше започнало да вали. Докато вървях по пътя, се молех на Бог. По-късно, докато вървях, се натъкнах на една възрастна жена. Казах ѝ, че отивам в нейното село, и така вървяхме една след друга. След като стигнах до селото, повече не видях възрастната жена. Беше тъмно. Не познавах тамошните пътища и не знаех накъде да тръгна, затова просто седнах край пътя. Бях доста притеснена, тревожех се, че няма да знам какво да кажа, ако срещна нощен патрул, затова непрекъснато призовавах Бог в сърцето си. Точно тогава една жена се върна от работа на полето и като ме видя да седя съвсем сама, ме попита: „Защо си седнала там? Можеш да дойдеш с мен у дома“. Последвах я до дома ѝ и когато ѝ разказах за евангелието, тя го прие. По-късно тя доведе и други да слушат заедно с нея. Когато хората чуха, че разпространявам евангелието, някои ме потърсиха лично и ме поканиха да дойда в дома им, за да го разпространявам. Свидетелствах за делото на Всемогъщия Бог от последните дни и те наистина се радваха да слушат за това. Някои казваха: „Всемогъщият Бог е завърналият се Господ Исус, Те са един Бог. Трябва да продължим да слушаме словото на Всемогъщия Бог“. Други казваха: „Дори и да ни преследва правителството, ние ще продължим да слушаме“. Някои от новодошлите бяха доста ентусиазирани по време на събранията – те идваха сутрин и вечер и наистина жадуваха и желаеха да се събират и да слушат проповеди. Бях доста изненадана. В миналото винаги угаждах на плътта си и не исках да страдам и да плащам цена, но когато поправих състоянието си и започнах с готовност да сътруднича, видях, че това, което Бог върши, е отвъд нашите представи. Способността ни да разширим разпространението на евангелието чрез тази жена беше знак за това, че Бог върши Своето дело. Това ми позволи да видя Божията власт и затвърди решимостта ми да продължа да разпространявам евангелието. След около месец бяхме разпространили евангелието в цялото село. Почти всички от новодошлите, които преди това се страхуваха да не бъдат арестувани, започнаха да се събират отново. Обикновено се събираха над 80 селяни и успяхме да основем църква. Слава Богу!

Чрез това преживяване научих, че отношението на човека към неговия дълг е много важно. Когато се покоряваме и се грижим за Божието намерение, виждаме, че независимо колко трудна е работата ни, стига да сътрудничим искрено, Божието напътствие ще стане очевидно. Въпреки че разкрих поквара, бях негативна и слаба и исках да се откажа, благодарение на напътствията и притока на Божието слово, аз не се отказах от разпространяването на евангелието и не оставих след себе си съжаление. Всичко това беше с Божията закрила. Чрез това преживяване придобих вяра и постигнах напредък в живота. Слава Богу!