Един ден през втората половина на 2002 г. внезапно бях арестуван от полицията, докато изпълнявах дълга си. Отведоха ме в една къща за гости и ми показаха видеозапис на банковите ми транзакции. Разпитваха ме безмилостно откъде имам парите, къде живея, кой ръководи църквата и т.н. Когато отказах да отговарям, ме измъчваха с всякакви методи — принуждаваха ме да клякам, удряха ме жестоко по лицето с кожени обувки и ме подложиха на разпит от повече от десет полицаи, като използваха тактиката „лишаване от сън“, тоест не ми позволяваха да спя. Всеки път, когато затварях очи, полицаите ме удряха силно по лицето или ме ритаха жестоко, или пък внезапно крещяха силно в ухото ми. Заради тази продължителна липса на сън се чувствах объркан и имах висока температура, световъртеж и шум в ушите. Дори започнах да виждам двойно. Към двадесетия ден от полицейските изтезания организмът ми беше достигнал предела си. Строполих се на земята и не можах да събера сили да стана. Очите ми не се отваряха и съзнанието ми започна да се замъглява. Дори дишането ми стана трудно и имах чувството, че всеки момент може да умра. Бях изпълнен със страх и не можех да спра да мисля за майка си, съпругата и децата си. Притеснявах се, че ако умра, те може да не успеят да се справят и да получат нервен срив. Как щяха продължат да живеят след това? В моята обърканост чух полицията да казва: „Никой няма да го е грижа, ако вие, инати такива, умрете! Ще ви погребем някъде, където никой няма да разбере!“. Казаха също: „Само ни кажете къде живеете и ще приключим случая! Не искаме да стоим цяла нощ с вашите страдания“. Помислих си: „Ако не кажа нищо тази вечер, вероятно няма да доживея до сутринта. Може би трябва да им кажа нещичко“. Помислих си за по-възрастната сестра, която ме беше приела в дома си — тя знаеше съвсем малко за църковните дела. Ако признаех, че бях отседнал в дома ѝ, това нямаше да навреди на църквата, нали? Вече бяха минали двайсет дни, откакто бях арестуван, и книгите с Божието слово в дома ѝ отдавна трябваше да са преместени. Ако не успееше да намери никакви доказателства, полицията не можеше да направи нищо на сестрата, нали? Споменах къщата на сестрата. Щом думите излязоха от устата ми, съзнанието ми веднага се проясни и като осъзнах, че се бях превърнал в Юда, се уплаших особено много и цялото ми тяло изтръпна. Обвинявах се и съжалявах силно за това, като се мразех, задето бях могъл да стана Юда и да предам сестрата. Искаше ми се времето да може да се върне, за да мога да си върна думите назад, но вече беше твърде късно. Помислих си как сестрата ме беше приела без оглед на личната си безопасност, а аз я предадох, за да спася себе си. Съвестта ми се измъчваше още повече и се мразех за това, че ми липсва човечност. Особено когато си спомних Божиите слова: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек. Чуйте Ме добре: Да не се надява на повторно опрощение всеки, който огорчава сърцето Ми, докато всички, които Ми бяха предани, ще пазя завинаги в сърцето Си“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Тези думи пронизаха сърцето ми като нож, а съвестта ме гризеше и обвиняваше още повече. В сърцето си знаех, че Божият нрав е праведен и свят и няма търпимост към човешкото оскърбление. Бог ненавижда онези, които Го предават и издават братята и сестрите, за да спасят себе си. Като издадох тази сестра, станах позорен Юда и нараних Божието сърце. Вече беше невъзможно Бог да ме спаси. Аз бях този, който прекъсна пътя на вярата си в Бог. Като мислех за всичко това, сърцето ми сякаш се разкъсваше от болка. Не можех да спя нощ след нощ и живеех в мъка и самообвинения. Бях длъжник на Бог и на тази сестра. Не можех да си простя. След това, когато полицията видя, че не може да измъкне нищо повече от мен, изфабрикува обвинения срещу мен и ме осъди на година и половина. В онзи момент тялото ми беше твърде слабо. Започвах да се задъхвам тежко, след като направех няколко крачки по време на упражненията на открито. Полицаите се опасяваха, че могат да причинят загуба на живот, затова ме освободиха по медицински причини след петдесет дни, но не ми позволяваха да напусна района. Трябваше да им докладвам ежемесечно за местонахождението си и да правя идеологически отчет в полицейския участък на всеки три месеца. Междувременно полицията посети дома на сестрата и тя вече не можеше да изпълнява дълга си.

Останах вкъщи повече от месец, но след това полицията отново дойде да ме арестува, затова набързо избягах да работя в друг град. Скоро след това полицията ме проследи на строителната площадка, за да ме арестува, и аз избягах през нощта от строежа. Този период беше най-трудното време за мен. Загубих връзка с църквата, а роднините и приятелите ми се отдръпнаха от мен. Нямах къде да се скрия и се скитах навсякъде, като често спях под мостове. По това време се чувствах особено безпомощен, сякаш Бог вече не ме искаше. Знаех, че съм оскърбил Божия нрав и заслужавам такова възмездие. В действителност можех да понасям физически страдания, но това, че загубих Бог, църковния живот и способността да чета Божието слово, ме накара да предпочитам смъртта пред живота. Не смеех да се моля на Бог, нито се чувствах достоен да Му се моля. Имах чувството, че съм се превърнал в Юда, в човек, който е презрян от Бог. Дали Бог все още щеше да се вслушва в молитвите ми? Не можех да спя нощ след нощ и бях изпълнен с толкова много съжаление, че не знам колко пъти си удрях шамар и многократно исках да сложа край на мъката си със смърт. По-късно се замислих за Божиите слова и започнах да разбирам малко повече намерението Му. В Божиите слова пише: „Днес повечето хора нямат това знание. Те вярват, че страданието няма стойност, светът ги е изоставил, семейният им живот е проблемен, не са възлюбени от Бог и перспективите им са мрачни. Страданието на някои хора стига до крайност и мислите им се обръщат към смъртта. Това не е истинска любов към Бог; такива хора са страхливци, не са постоянни, а са слаби и безсилни! Бог желае човек да Го обича, но колкото повече човек Го обича, толкова по-големи са страданията му, и колкото повече Го обича, толкова по-големи са изпитанията му“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преминаването през болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Като размишлявах върху Божиите слова, осъзнах, че обстоятелствата, с които се сблъсквах, бяха Божията праведност — заслужено възмездие за това, че постъпих като Юда. Въпреки това бях сътворен от Бог и не биваше да избирам смъртта за себе си; трябваше да приема Божието наказание. В бъдеще, когато имах възможност, щях да продължа да следвам Бог. Дори ако това означаваше да служа на Бог, щях да го правя с готовност. Така че отхвърлих всякакви мисли за смъртта и коленичих, като плачех в молитва: „Боже! Заслужавам да умра; заслужавам да бъда прокълнат…“. Дълго време това беше единственото нещо, което можех да кажа в молитва на Бог, след което така се задушавах, че не можех да продължа.

През 2008 г. братята и сестрите ме намериха и казаха, че предателството ми спрямо сестрата е било момент на слабост в плътта ми, която не е причинила значителни загуби на църквата. Те казаха, че последователното ми изпълнение на дълга ми е било добро и че църквата отново ми възлага дълг. В онзи момент бях трогнат до сълзи. Вярвах, че това да предадеш Бог и да изиграеш ролята на Юда заслужаваше наказание, дори и да означаваше да отидеш в ада. Но Бог не се отнасяше към мен според прегрешението ми; Той ми даде шанс да се покая. Като осъзнавах колко много съм задължен на Бог, изпитах още по-голямо съжаление и омраза към себе си. Реших в сърцето си, че независимо какъв дълг ще ми възложи църквата в бъдеще, ще го ценя и изпълнявам, за да се отплатя на Бог. По-късно комунистическата партия започна да арестува вярващи на най-различни места и двама водачи от нашата църква също бяха арестувани. Скоро след това чух, че са изиграли ролята на Юда и са били отлъчени от църквата. Тогава си помислих: „Ако те са били отлъчени за това, че са се превърнали в Юди, а аз също постъпих така, не е ли моето отлъчване само въпрос на време?“. Като си мислех за тези неща, сърцето леко ме заболя. Чувствах, че прегрешението ми е твърде голямо и колкото и да се стремях, надеждата ми за спасение изглеждаше нищожна. Може би някой ден, ако нещо сгрешах при изпълнението на дълга си, църквата можеше да ме отлъчи. Тогава съжалявах още повече и се мразех за това, че не останах непоколебим в свидетелството си. Де да бях останал непоколебим в свидетелството си тогава, сега нямаше да страдам така. Всичко това се дължеше на факта, че твърде много се страхувах от смъртта и предпочитах да живея евтин живот. На каквото си бях постлал, на това трябваше да легна; никой не ми беше виновен. Затова вложих още повече усилия в изпълнението на дълга си с надеждата да компенсирам прегрешението си с още добри дела. Що се отнася до Божията благословия, обещания и думи на утеха и насърчение към хората, чувствах, че те вече не се отнасят до мен и не включват мен. По-късно, когато сътрудничех при организирането на материалите за премахване на хора, всеки път когато събирах и подреждах материалите за онези Юди, си спомнях за вредата, която бях причинил на сестрата, като изиграх ролята на Юда. Този въпрос беше като клеймо, жигосано в сърцето ми. Щом си помислех за него, се чувствах обвинен, а болката беше като от пробождане с нож. Този въпрос се беше превърнал във вечно петно и болка в сърцето ми. По-късно развих най-различни болести, като сърдечни заболявания и високо кръвно налягане и здравето ми се влоши. Започнах да се чудя: Възмездие ли преживявах? Или Бог ме беше изоставил? Това предизвика още по-голямо страдание и слабост в сърцето ми. Понякога, когато разкривах поквара при изпълнението на дълга си, знаех, че трябва да потърся истината, за да преодолея покварения си нрав. Но тогава се замислях колко голямо беше моето прегрешение и колко сериозен беше неговият характер и се чудех: може ли Бог все още да ме спаси? Дали Той все пак щеше да ме просветли, за да разбера истината? Поради това живеех в състояние на депресия.

Един ден една сестра научи за състоянието ми. и разговаря с мен за своите преживявания, за да ми помогне. Тя също така ми прочете един откъс от Божието слово. Бог казва: „Въз основа на степента на поквареност ли определя Бог дали даден човек ще бъде спасен, или не? Въз основа на размера на прегрешенията или количеството на покварата му ли определя ли дали да го съди и наказва, или не? Определя ли назначението и крайния му изход въз основа на външния му вид, семейния му произход, заложбите му или понесените страдания? Бог не основава решенията Си на тези неща. Той дори не поглежда към тях. Така че трябва да разбереш, че тъй като Бог не преценява хората въз основа на тези неща, ти също не трябва да ги преценяваш въз основа на тях“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да придобие истината, човек трябва да се учи от хората, събитията и нещата около себе си). От Божиите слова осъзнах, че Бог не определя изхода и крайната цел на даден човек въз основа на размера на прегрешението му или степента на покварата му, а гледа дали човек наистина се разкайва, след като е извършил прегрешения, и в крайна сметка определя изхода и крайната цел на човека въз основа на това дали той притежава истината и дали нравът му се е променил. Трябва да се откажа от собствените си представи, да търся истината, да размишлявам и да разрешавам собствените си проблеми. Това е съгласно Божието намерение. Осъзнаването на тези неща освободи голяма част от потиснатите емоции, които бях носил в продължение на много години. Помолих се на Бог със сълзи на очи: „О, Боже! От години живея в негативно състояние, като се тревожа за перспективите и крайната си цел, и не мислех за стремежа към истината. Благодаря Ти, че ми помогна чрез сестрата. Готов съм да се покая пред Теб. О, Боже! Моля Те, води ме към разрешаване на собствените ми проблеми“.

След като се помолих, прочетох един откъс от Божието слово: „Има и друга причина хората да изпадат в потиснато състояние и тя е, че преди да навършат пълнолетие или след като станат възрастни, им се случват някои конкретни неща, т.е. те извършват някакви прегрешения или правят някои идиотски, глупави и невежи неща. Такъв човек изпада в потиснато състояние заради тези прегрешения, заради тези идиотски и невежи неща, които е вършил. Този вид потиснатост е самоосъждане и също така е донякъде определяща за човека. […] Всеки път, когато слушат проповед или общение за истината, тази потиснатост бавно се промъква в ума им и дълбоко в сърцето им и те се измъчват с въпроси като например: „Мога ли да го направя? Способен ли съм да се стремя към истината? Способен ли съм да постигна спасение? Какъв човек съм? Преди правех това, бях такъв човек. Не мога ли да бъда спасен? Бог ще ме спаси ли все пак?“. Някои хора понякога може да се освободят от чувството си на потиснатост и да го оставят в миналото. Те използват своята искреност и прилагат цялата енергия, която могат да съберат, за да изпълняват дълга, задълженията и отговорностите си, и дори могат да вложат изцяло сърцето и ума си в стремежа към истината и в размисъл и усилена работа върху Божиите слова. В момента, в който възникне някаква специална ситуация или дадено обстоятелство обаче, чувството на потиснатост отново ги обзема и ги кара да се обвиняват дълбоко в сърцето си. Те си мислят: „Ти направи това преди и беше такъв човек. Можеш ли да постигнеш спасение? Има ли смисъл да практикуваш истината? Какво мисли Бог за стореното от теб? Ще ти прости ли за него? Може ли да платиш цената по този начин, за да компенсираш това прегрешение?“. Дълбоко в себе си често се упрекват и чувстват вина и винаги се съмняват, винаги се измъчват с въпроси. Никога не могат да загърбят това чувство на потиснатост или да се отърват от него и изпитват постоянно чувство на безпокойство от срамното нещо, което са извършили. Следователно, макар да са вярвали в Бог в продължение на толкова много години, сякаш никога не са слушали, нито са разбрали каквото и да е от казаното от Него. Сякаш не знаят дали постигането на спасение има нещо общо с тях, дали могат да бъдат опростени и изкупени, или дали заслужават да получат Божието правосъдие, наказание и спасение. Изобщо нямат представа за всички тези неща. Тъй като не получават никакви отговори и понеже не получават точно отсъждане, дълбоко в себе си постоянно се чувстват потиснати. Дълбоко в сърцето си отново и отново си припомнят какво са направили и постоянно си го повтарят наум, като си припомнят как е започнало и как е свършило всичко, от началото до края. Както и да си го спомнят, винаги се чувстват греховни и затова през годините изпитват постоянна потиснатост по този въпрос. Дори когато изпълняват дълга си и отговарят за определена работа, те продължават да чувстват, че нямат надежда за спасение. Затова никога не се изправят директно пред въпроса за стремежа към истината и не го смятат за най-правилното и важно нещо. Те вярват, че грешката, която са допуснали, или това, което са направили в миналото, се възприема зле от повечето хора, или че хората може да ги осъдят и презрат, или дори че Бог може да ги осъди. На какъвто и етап да е Божието дело или колкото и слова да е изрекъл Бог, те никога не се изправят пред въпроса за стремежа към истината по правилния начин. Защо е така? Те нямат смелостта да загърбят своята потиснатост. Накрая такива хора стигат до този извод от преживяването на подобно нещо и тъй като не си вадят правилното заключение, те не са способни да се избавят от своята потиснатост“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). Божиите слова проникнаха в сърцето ми и разобличиха истинското ми състояние. Бях арестуван и изиграх ролята на Юда, като предадох Бог и издадох сестрата. Този въпрос беше запечатан в сърцето ми. Въпреки че църквата ме беше приела и ми беше позволила да изпълнявам дълга си, така и не бях успял да преодолея това препятствие. Щом си помислех за ролята на Юда и за вредата, която бях причинил на сестрата, решавах, че съм човек без шанс за спасение. Всеки път когато гледах клипове с преживявания на братя и сестри, които са били арестувани и измъчвани, но са останали непоколебими в свидетелствата си, се чувствах засрамен и виновен, а съвестта ми ме обвиняваше. Всеки път когато събирах и подреждах материалите, свързани с премахването на Юди, сърцето ми беше сякаш прободено с нож и се мразех за това, че тогава не останах непоколебим в свидетелството си. Де да бях останал непоколебим, сърцето ми нямаше да се измъчва така сега. Въпреки че външно изпълнявах дълга си, вътрешно винаги бях потиснат, чувствах, че съм различен от другите. Бях предал Бог и изиграл ролята на Юда — човек, презиран от Бог. Дали Бог все още ме искаше? Дали все пак щеше да ме спаси? Мисълта за тези неща ме изпълваше с болка и безпокойство. Дори не смеех да се моля на Бог, тъй като чувствах, че Бог ме презира и няма да чуе молитвите ми. Същото беше и с четенето на Божието слово — винаги когато четях думи на насърчаване, утеха, обещания или благословия, чувствах, че те не са предназначени за човек като мен. Не заслужавах Божиите обещания или благословия; заслужавах само проклятия и наказания! Дълго време бях живял в състояние на неразбиране на Бог, като ми липсваше решителност да се стремя към истината, задоволявах се само с това да върша добре работата си, за да изкупя прегрешението си. Всъщност Бог не ме беше лишил от правото да ям и пия от словото Му и ми беше дал възможност да изпълнявам дълга си и да се стремя към истината. Всичко това беше Божието благоволение. Въпреки това аз живеех в състояние на депресия. Когато при изпълнението на дълга ми се разкриваше поквара, знаех, че трябва да търся истината, за да се справя с нея. Но щом си помислех, че бях изиграл ролята на Юда, усещах, че колкото и да се опитвам и колкото и да се стремя, всичко е безполезно. Можеше ли Бог все още да спасява онези, които са Го предали? Ако продължавах да работя усърдно и изпълнявах дълга си, за да се поправя, може би един ден Бог щеше да види преданата ми работа и наказанието щеше да е по-леко. Непрекъснато бях обременен от прегрешението си и живеех в състояние на депресия. През годините, въпреки че се случиха много неща, бях доволен просто да полагам усилия и да върша нещата, без да се съсредоточавам върху навлизането си в живота, като пропуснах много възможности да придобия истината.

Докато размишлявах, попаднах на един откъс от Божието слово: „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, какъвто и опит или знания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят в нейна полза. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативни, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората. Може би, докато изпълняват дълга си или водят църковен живот, те чувстват, че са способни да се отрекат от семействата си и с радост да отдават всичко на Бог, смятат, че вече са разбрали за мотивацията си да получават благословии, загърбили са я и тя не ги управлява или ограничава повече. Тогава стигат до мисълта, че вече нямат мотивация да получават благословии, но Бог смята друго. Хората възприемат нещата само повърхностно. Без изпитания те са доволни от себе си. Стига да не напускат църквата, да не се отричат от Божието име и упорито отдават всичко на Бог, те са уверени, че са се променили. Чувстват, че при изпълнението на дълга си вече не се водят от личен ентусиазъм или моментни пориви. Вместо това вярват, че могат да се стремят към истината и че постоянно могат да я търсят и практикуват, докато изпълняват дълга си, за да се пречисти поквареният им нрав и да постигнат някаква истинска промяна. Как обаче се държат, когато се случи нещо, пряко свързано с назначението и изхода на хората? Истината се разкрива в своята цялост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Бог разобличава това, че във вярата на хората в Него има скрити мотиви — всичко е в името на тяхната съдба и перспективи и на личната им благословия. Ако някой ден не могат да получат благословия или не виждат предопределение и перспективи, те смятат, че вярата в Бог е безсмислена и в резултат на това живеят в състояние на депресия. Помислих си за Павел: първоначално той се противопоставяше на Господ Исус, като арестуваше и преследваше Неговите ученици. После, по пътя към Дамаск, Бог порази Павел с голяма светлина и го призова да стане апостол. Павел разпространяваше евангелието в продължение на много години — първоначално, за да изкупи греховете си и да се поправи. Той изобщо не се стремеше към истината, за да промени покварения си нрав. В резултат на това, след много години работа, той не промени сатанинската си природа на противопоставяне на Бог и все пак смяташе, че дългогодишните му усилия и работа вече са изкупили греховете му, като заслугите му надвишават грешките му. Открито поиска венец от Бог и в крайна сметка беше отстранен от Него. Като се самоанализирах, осъзнах, че съм вървял по същия път като Павел. Тъй като предадох сестрата и изиграх ролята на Юда, смятах, че надеждата за благословия изглежда слаба. Особено когато видях как двама църковни водачи бяха отлъчени заради това, че се превърнаха в Юди, се разтревожих, че един ден и аз ще бъда отлъчен от църквата. Станах негативен и депресиран, нямах решимост да се стремя към истината и чувствах, че Бог вече няма да ме спаси. Колкото и да се стараех и стремях, нямаше да има добър изход или крайна цел за мен. Видях, че целта на моята вяра в Бог и на изпълнението на дълга ми е благословия, а не да придобия истината и да се покоря на Бог, или да Го удовлетворя, като изпълнявам дълга на сътворено същество. През последните няколко години постоянно се измъчвах от прегрешението си и изпитвах тревога за перспективите и крайната си цел. Въпреки че чувствах известно съжаление и омраза към прегрешението си, вкорененият ми възглед за преследване на благословия не беше преодолян. Това ме накара да осъзная, че не съм се покаял истински пред Бог, а по-скоро се опитвах да изкупя прегрешението си пред Него, като платя цената и отдавам всичко на Бог, така че съвестта ми вече да не ме обвинява. Видях, че все още търсех сделки с Бог, след като бях извършил такова голямо зло — това беше наистина грозно, егоистично и подло. Това ме накара да изпитвам още по-голямо разкаяние и омраза към себе си.

Докато търсех, попаднах на два откъса от Божието слово, които ми помогнаха да разбера малко повече Неговия праведен нрав. В Божиите слова пише: „Повечето хора са прегрешили и са се опетнили по определен начин. Например някои хора са се противопоставяли на Бог и са изричали богохулни неща; някои хора са отхвърлили Божията заръка, не са изпълнили дълга си и са били отритнати от Бог; някои хора са предали Бог, когато са се изправили пред изкушения; някои са предали Бог, като са се подписали под „Трите букви“, когато са били арестувани; някои са откраднали дарения; други са прахосали дарения; някои често са смущавали църковния живот и са нанасяли вреда на Божиите избраници; други са образували клики и са се държали грубо с останалите, като са сеели хаос в църквата; някои често са разпространявали идеи и смърт, наранявайки братята и сестрите; а други са се занимавали с блудство и разпуснатост и са имали ужасно влияние. Достатъчно е да кажем, че всеки има своите прегрешения и срамни петна. И все пак някои хора са в състояние да приемат истината и да се покаят, докато други не могат да се покаят и по-скоро биха умрели, отколкото да сторят това. Така че хората следва да бъдат третирани според тяхната природа същност и последователно поведение. Тези, които могат да се разкаят, са хората, които наистина вярват в Бог, а онези, които изобщо не се разкайват, следва да бъдат премахнати и отлъчени, и ще бъдат премахнати и отлъчени. Някои хора са зли, други са невежи, някои са глупави, а други са зверове. Всеки е различен. Някои зли хора са обладани от зли духове, а други са лакеи на Сатана и дяволи. Някои от тях са особено зли по природа, а други са особено измамни, някои са особено алчни, когато става дума за пари, а други се наслаждават на безразборни сексуални връзки. Поведението на всеки е различно, така че хората следва да се разглеждат като цяло в съответствие с тяхната природа и последователно поведение. […] Отношението на Бог към човека не е толкова просто, колкото хората си го представят. Когато Той се отнася към даден човек с омраза или отвращение, или когато става въпрос за това, което този човек казва в определен контекст, Той добре разбира неговото състояние. Това е така, защото Бог проучва внимателно сърцето и същността на човека. Хората винаги си мислят: „Бог има само Своята божественост. Той е праведен и не търпи обида от човека. Той не се замисля за трудностите на хората и не се поставя на тяхно място. Ако човек се противопостави на Бог, Той ще го накаже“. Нещата изобщо не стоят така. Ако някой разбира по този начин Неговата праведност, Неговото дело и отношението Му към хората, той дълбоко греши. Определянето от Бог на изхода за всеки човек не се основава на човешките представи и фантазии, а на Божия праведен нрав. Той ще въздаде на всекиго според делата му. Бог е праведен и рано или късно ще се погрижи за това всички хора да бъдат напълно убедени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Всеки човек, който е приел да бъде завоюван от Божиите слова, ще има предостатъчно възможности за спасение. Божието спасение на всеки един от тези хора ще покаже Неговата изключителна снизходителност. С други думи, ще им бъде показана максимална търпимост. Стига хората да загърбят грешния път и да могат да се покаят, Бог ще им даде възможности да получат Неговото спасение“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да оставите настрана благословенията на статуса и да разберете Божието намерение за спасението на човека). От Божиите слова разбрах, че Божият нрав е наистина праведен. В Неговата праведност има не само съд и гняв, но и милост и търпимост. Божието отношение към хората се основава изключително на принципи. Той не произнася присъда над тях въз основа на временните им прегрешения, а оценява цялостно естеството и контекста на действията им, както и техния духовен ръст и последствията, които те причиняват. Ако човек, поради момент на слабост, предаде някого, без да причинява значителни загуби на църквата и без да се отрича от Бог или да Го предава с цялото си сърце, а после наистина се покае, Бог все пак проявява милост и му дава шанс за покаяние. Някои хора, след като бъдат арестувани, напълно се съюзяват с големия червен змей; те предават братята и сестрите и интересите на църквата и дори стават съучастници на големия червен змей. Всички те се разкриват като злодеи, които не могат да бъдат изкупени. Към такива хора Бог не проявява милост. Спомних си собственото си преживяване, когато бях заловен и измъчван до предела на физическите си възможности поради продължителна липса на сън, а след това предадох по-възрастната сестра, без да причиня значителни загуби на църквата. След това изпитах дълбоко разкаяние и омраза към себе си. Действията ми представляваха тежко прегрешение, а Божият дом все пак ми даде шанс да се покая. А тези двама църковни водачи, след като са били заловени и без да са били подложени на никакви мъчения, са избрали да играят Юда от страх от физическо страдание, и не само подписали „Трите писма“, но и са предали водачи и работници от над десет църкви, което е довело до застой в работата на много църкви и е причинило значителни загуби. Действията им не са се дължали на моментна слабост; същността им беше на Юди и те бяха непоправими злодеи. Решението на църквата да ги отлъчи напълно съответстваше на принципите — това беше Божията праведност. Осъзнах, че бях вярвал в Бог в продължение на много години, но не Го познавах. Живеех в състояние на неразбиране и предпазливост спрямо Бог, вярвах, че Бог е също толкова дребнав, колкото са и хората, че Бог заклеймява хората веднага щом извършат прегрешения, без да им дава шанс за спасение. Видях колко измамен и нечестив бях станал.

По-късно открих пътя за практикуване чрез Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Ако хората искат да се справят с погрешните си разбирания за Бог, то тогава, от една страна, те трябва да разпознават своя собствен покварен нрав и да разнищят и разберат предишните си грешки, погрешните пътища, прегрешения и небрежност. Така ще бъдат способни да разберат и да видят ясно собствената си природа. В допълнение, те трябва да прозрат ясно защо се отклоняват от правия път и правят толкова много неща, които нарушават истините принципи, както и естеството на тези действия. Освен това те трябва да разберат каква точно е Божията воля и какви са изискванията на Бог към човечеството, както и защо хората все не са способни да действат спрямо Божиите изисквания и защо винаги се противопоставят на Божията воля и правят каквото поискат. Поднесете тези неща пред Бог и се молете, разберете ги ясно и тогава ще можете да измените състоянието си, да промените нагласата си и да се справите с погрешните си разбирания за Бог. Някои хора постоянно таят нередни намерения и, независимо какво вършат, винаги им хрумват злостни идеи, не могат да изследват дали вътрешното им състояние е правилно, или не е, нито пък да го разпознават според Божиите слова. Тези хора са объркани. Една от най-ясните характеристики на объркания човек е, че след като направи нещо лошо, той остава негативно настроен, щом се сблъска със скастрянето и разправянето с него, и дори се поддава на отчаяние, като решава, че с него е свършено и той не може да бъде спасен. Не е ли това най-жалкото поведение от страна на един объркан човек? Такъв човек не може да се самоанализира според Божието слово и не може да търси истината, за да разреши проблема, когато се сблъска с трудности. Не означава ли това, че си много объркан? Можеш ли да разрешиш проблемите си, когато се поддадеш на отчаяние? Можеш ли да разрешиш проблемите си, като винаги се бориш с негативна нагласа? Хората трябва да разберат, че ако сгрешат или имат проблем, трябва да търсят истината, за да се справят. Най-напред трябва да се замислят и да разберат защо са извършили зло, какви са били тяхното намерение и отправната точка в това деяние, защо са искали да го направят и каква е била тяхната цел, както и дали някой ги е окуражил, подтикнал или подлъгал да го направят, или са го направили съзнателно. Трябва да се размишлява над тези въпроси и те трябва да бъдат ясно разбрани, и едва тогава хората ще могат да разберат какви грешки са допуснали и какви са самите те. Ако не можеш да разпознаеш същността на прегрешението си или да се поучиш от него, то проблемът не може да бъде разрешен. Мнозина вършат лоши неща и никога не се самоанализират, така че могат ли такива хора да се покаят някога истински? Има ли някаква надежда за тяхното спасение? Хората са потомци на Сатана и независимо дали са обидили Божия нрав, или не, тяхната природа същност е една и съща. Те трябва да се самоанализират и да се опознаят повече, да видят ясно до каква степен са се бунтували срещу Бог и са Му се противопоставяли, и дали все още могат да приемат и практикуват истината. Ако видят ясно това, те ще разберат в каква голяма опасност се намират. Всъщност всички покварени хора са в опасност поради тяхната природа същност. Те трябва да положат много усилия, за да приемат истината, и не им е никак лесно. Някои хора се извършили зло и са разкрили своята природа същност, а други, макар все още да не са извършили зло, не са непременно по-добри от останалите — те просто все още не са имали възможността или не са попаднали в ситуацията да сторят това. Тъй като си извършил тези прегрешения, трябва да бъдеш наясно в сърцето си какво отношение следва да имаш сега, за какво трябва да отговаряш пред Бог и какво Той иска да види. Трябва да си изясниш тези неща чрез молитва и търсене и тогава ще знаеш как да се стремиш в бъдеще и повече няма да бъдеш повлияван или контролиран от грешките, които си извършил в миналото“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината човек може да преодолее своите представи и погрешно разбиране за Бог). Докато размишлявах над Божиите слова, сърцето ми беше дълбоко развълнувано. Бог не гледа само миналите прегрешения на хората. Стига човек да застане пред Бог, да приеме истината, да изпълнява дълга си предано и отговорно и да показва покаяние чрез реални действия, ако Бог види преобразяването на този човек, Той ще му даде шанс за спасение. Вземете например Петър. Когато Господ Исус беше заловен, Петър се отрече от Него три пъти. Той дълбоко съжали за това и след това се съсредоточи върху стремежа към истината, като се стараеше да обича Бог и да Му се покорява. Накрая Петър беше прикован на кръста с главата надолу заради Бог, като даде прекрасно свидетелство. А също и Давид. Той взе жената на Урия и срещна сурово наказание от Бог. Давид се разкая дълбоко и никога повече не повтори оскърблението, дори в по-късните си години, когато младо момиче стопляше леглото му. Той прекара живота си в подготовка за построяването на храма и водеше народа на Израил в поклонението му пред Бог, като показа покаяние пред Бог чрез реални действия. Размишленията върху преживяванията на Петър и Давид ми показаха пътя напред. Трябваше да се изправя лице в лице с прегрешението си по правилен начин, задълбочено да се самоанализирам, да търся истината, за да се справя с прегрешението си и истински да се покая пред Бог. По-късно осъзнах, че това, че загубих свидетелството си, като предадох сестрата, се дължеше на две основни причини. Първо, моите чувства ме завладяха. Когато полицията ме измъчваше и застрашаваше живота ми, не можех да се откажа от майка си, децата и съпругата си. Страхувах се, че ако умра, те няма да могат да понесат удара, затова предадох Бог и издадох сестрата, като играех ролята на позорния Юда. Всъщност съдбата на семейството ми беше в ръцете на Бог. Каквото и страдание или болка да им предстоеше да понесат в живота, то беше предопределено от Бог. Дори и да бях останал до тях, те пак щяха да се сблъскат със страданието, което им беше отредено — това беше нещо, което изобщо не можех да променя. Но не можех да прогледна за тези неща, все още бях възпрян от чувствата си. Това беше наистина глупаво от моя страна. Другата причина беше, че не можех да прозра нещата, свързани със смъртта — нямах истинска вяра в Бог. Когато полицията ме беше измъчвала в продължение на двадесет дни, физическата ми издръжливост достигна своя предел. В този момент почувствах особен страх от смъртта и направих компромис със Сатана. Помислих си за учениците на Господ Исус, които, за да разпространяват Господното евангелие, бяха убивани с камъни, влачени от коне или приковавани на кръст. Те търпяха преследване в името на праведността. Смъртта им е беше свидетелство за победата над Сатана и за унижението му и те бяха запомнени от Бог. Господ Исус каза: „Който иска да спаси живота си, ще го загуби; а който загуби живота си заради Мене, ще го спечели“ (Матей 16:25). Но аз бях алчен за живот и се страхувах от смъртта, предадох сестрата и се вкопчих в едно безчестно съществуване. Въпреки че тялото ми все още живееше, всеки ден търпях душевни терзания и живеех като ходещ труп. Сега осъзнах, че дори да бях осакатен или убит от полицията заради вярата си, Бог щеше да похвали това. Като осъзнах това, аз реших в сърцето си, че ако някога отново бъда заловен от големия червен змей, дори това да означаваше да пожертвам живота си, щях да остана непоколебим в свидетелството си за Бог и да поправя предишното си прегрешение.

Скоро след това църквата беше сполетяна от друг мащабен арест и ми възложи да се заема с работата по последиците. Участвах активно по време на обсъжданията на различни задачи, като се съсредоточавах върху това да действам според принципите и да изпълнявам отговорностите си по най-добрия възможен начин. Докато изпълнявах дълга си, винаги, когато поквареният ми нрав се проявяваше, активно търсех истината, за да се справя с него. Упражнявах се и в писането на статии със свидетелства за преживяване. Реших в сърцето си, че дори в бъдещето ми да няма добър изход или крайна цел, пак щях да се старая да изпълнявам дълга си и съвестно да се стремя към истината, така че да дам малко утеха на Божието сърце.

През тези години живеех в състояние на депресия. Въпреки че изпитвах угризения и омраза към себе си, никога не потърсих истината, за да се справя с проблемите си. В резултат на това през последните няколко години животът ми не успя да напредне и пропуснах много шансове да придобия истината. Чрез напътствията на Божиите слова се изправих пред моето неразбиране на Бог и пред бариерите, които имах по отношение на Него, като се освободих от робството и ограниченията на моето прегрешение, което ми позволи да изпълнявам дълга си и да се стремя към истината нормално. Истински съм благодарен на Бог от дъното на сърцето си.