Преди няколко години поях новодошлите братя и сестри на сходна възраст. Те бяха толкова ентусиазирани и отговорни. Често получаваха похвала от другите, което ме караше много да им се възхищавам. Надявах се един ден да бъда като тях и другите да ме уважават. По-късно бях преместена в друга църква. Не след дълго един от водачите там беше обявен за фалшив и заменен за това, че не върши практическа работа, а аз бях избрана за водач на църквата на мястото му. Братята и сестрите, които ме познаваха, ме окуражаваха с думите: „Бог те издига, най-добре го цени“. Знаех, че този дълг ще бъде голяма отговорност, и чувствах, че това ще бъде чудесна възможност да се докажа. Ако се справях добре, братята и сестрите щяха да ме уважават. Мълчаливо взех решението да направя всичко по силите, за да се справя добре с този дълг.

На всяко групово събиране след това анализирах как предишният водач не беше вършил реална работа и често говорех негативно, а всички изпитваха гняв към него. Като виждах това, често трябваше да си напомням, че братята и сестрите вече са способни да разпознават фалшивите водачи и очакваха от мен да върша практическа работа. Трябваше да работя усърдно и да се стремя да спечеля тяхното одобрение. Като църковен водач трябваше да бъда най-активната в църквата и да съм готова да страдам повече от всеки друг, и също така да съм способна да правя повече жертви от всеки друг. Трябваше да имам повече вяра от другите, когато се изправям пред изпитания, и да не се настройвам отрицателно при появата им. Трябваше да бъда по-добра от другите в църквата във всяко отношение, така че всички постоянно да ме възхваляват. Обзета от такива мисли, се бях заела с всички събирания на групата и всеки ден си лягах късно. Понякога, докато разговарях с другите, умишлено споменавах колко съм заета с църковна работа и колко късно си лягам. Като чуваха това, те мислеха, че съм толкова отговорна и готова да страдам и винаги ми казваха да се грижа за себе си. Освен това ме гощаваха с вкусотии и напитки от домовете си. Ако някой от тях не беше в добро състояние, аз винаги се втурвах да помогна, независимо от времето навън. По време на събранията разказвах на братята и сестрите за този или онзи, който дълго време се чувствал негативно, но след като съм разговаряла с него, отново станал позитивен. Тогава всички си мислеха колко съм любяща и търпелива въпреки младостта си. За да се справям с църковната работа, в момента, в който се появяваше потенциален приемник на вярата, бързах да помоля евангелския дякон, да отиде да разговаря с него, а понякога дори сама отивах да им свидетелствам. Евангелската ни работа започна да напредва и на едно събрание казах на останалите: „Виждате ли? Преди нашата евангелската работа не беше отлична, но сега всеки месец имаме хора, които приемат Божието дело. Трябва да полагаме още повече усилия“. Братята и сестрите тогава останаха с впечатлението, че след пристигането ми сме се захванали по-усърдно с евангелската работа, и ме уважаваха и ме боготворяха още повече. Когато споделях моите преживявания по време на събранията, наблягах значително на случаите с положително навлизане. Страхувах се, че ако говоря твърде много за моята поквара, тогава другите ще си помислят че съм слаба, когато се изправя пред появили се проблеми, и че моят духовен ръст е малък, и вече няма да ме уважават. Затова се стремях да не говоря много за това, че съм негативна или слаба, или как съм разкрила покварата си. Що се отнася до начина, по който търсех истината, как практикувах Божиите думи, как изпълнявах дълга си с вяра и как съзирах Божието напътствие, за всичко това охотно разказвах, като се стараех да описвам всяка малка подробност. Тъй като дълго време общувах по този начин, другите си мислеха, че съм ненадмината в стремежа към истината, и че винаги мога да намеря път за практикуване. Те ме търсеха за общение, когато имаха трудности.

След известно време отбелязахме напредък във всички аспекти на църковното дело. Вярата на хората нарастваше и все повече хора искаха да изпълняват дълга си. Като видях този успех, се чувствах още по-силно като главна опора на църквата. Стоях по-изправена и говорех по-смело, където и да отидех. Мислех, че се справям чудесно като църковен водач и че позицията ми е заслужена. Когато работех с другите, винаги поемах водачеството. Изтъквах се, сякаш съм по-добра от тях, за да ме уважават и да правят какво им кажа. Веднъж се наложи да наемем къща, в която да се съберем. Дяконът и един брат, с когото си сътрудничехме в работата, отидоха да огледат къщата. Мислех си: „Трябва да имам думата по такъв важен въпрос. Не можете да я одобрите без дори аз самата да съм я видяла“. Но всъщност дълбоко в себе си знаех, че този брат е по-възрастен и по-опитен от мен, и че ще види по-добре от мен дали къщата е подходяща или не. Но се напрягах да измисля как да покажа колко съм умна и си мислех: „Какви други подробности и въпроси трябва да вземем предвид, когато наемаме къща?“. Затова повдигнах няколко въпроса и ги накарах да я проучат допълнително. В крайна сметка се появиха някои проблеми с тази къща и когато колегите ми разбраха, казаха: „Толкова ни е срам. Ние сме по-възрастни от тебе, но не обмислихме нещата толкова внимателно, колкото ти“. Щом чух това, се почувствах толкова доволна от себе си. От този момент нататък всички идваха при мен, за да търсят отговори и да обсъждат нещата. С течение на времето тези, с които работех, станаха малко пасивни и чакаха аз да изкажа мнението си за всичко. Започнаха да разчитат на мен все повече и повече.

Постепенно открих, че влиянието ми сред колегите е все по-стабилно и че трябваше да имам думата по всички църковни въпроси — малки и големи. Братята и сестрите очакваха от мен общение при всяка трудност. Чувствах се незаменима за църквата и често изпитвах огромно удовлетворение от себе си. Понякога си мислех, че нещастие спохожда онези, които получават много уважение, изпитвах безпокойство и се питах: „Всички ми оказват огромно уважение — нима съм се заблудила?“. Но после си мислех: „Аз съм водач. Редно е братята и сестрите да идват при мен с проблемите си. И има проблеми, с които се сблъскват, които аз мога да им помогна да разрешат. Нормално е да разчитат на мен! Кой не обича да бъде с някой, който му помага?“. И така пренебрегнах укорите и предупрежденията на Светия Дух и не изследвах собственото си състояние или пътя, по който бях поела. Вместо това просто продължавах по същия стар грешен път. Едва когато Бог ме порица и ме дисциплинира, безчувственото ми сърце започна да разбира.

Когато се събудих една сутрин, открих, че лявото ми око доста ме боли. То не спираше да сълзи, а когато се погледнах в огледалото, открих, че цялата лява страна на лицето ми е скована. Не можех да затворя окото си, нито да помръдна устата си. Нямах никаква представа какво се е случило. На събирането същия следобед една сестра се шокира, като ме видя, и каза, че това е парализа на лицето и че трябва незабавно да потърся лекарска помощ. Ако се забавя, лицето ми никога няма да се върне в нормално състояние. Това беше истински удар за мене и изгубих ума и дума. Как беше възможно да ми се случи нещо такова при все, че бях толкова млада? Ако това, което сестрата каза, беше вярно, и лицето ми остане цялото изкривено, как щях да изпълнявам дълга си? Как щях да погледна хората? Чувствах се замаяна и усетих слабост в сърцето си. Всички останали обсъждаха състоянието ми, а в моята глава беше пълна бъркотия. Нямах никаква енергия.

Пътуването ми към дома през онзи ден премина като в мъгла. Исках да се моля на Бог, но не знаех какво да кажа. Можех единствено да Го моля да ме напътства, за да успокоя сърцето си и да търся Неговото намерение. Изведнъж се сетих за един химн с Божиите слова: „Как трябва да изживееш болестта, когато те сполети? Трябва да се изправиш пред Бог и да се молиш, да търсиш и да се опитваш да намериш Божието намерение, трябва да се самоанализираш, за да разбереш какво в противовес на истината си направил и с каква поквара в теб все още не си се справил. Поквареният ти нрав не може да се промени, без да преминеш през страдание. Само ако бъдат закалени чрез страдание, хората няма да бъдат безнравствени и ще могат винаги да живеят пред Бог. Когато някой страда, той винаги се моли. Не мисли за удоволствията от храната, дрехите и други наслади, моли се непрестанно в сърцето си, размишлява върху себе си, за да види какво е направил погрешно и какво може да е направил срещу истината. Обикновено, като си изправен пред тежка болест или странна немощ, която те кара да страдаш много, това не е случайно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Спечелването на истината е най-важното във вярата в Бог). Божиите думи гласят: „Обикновено, като си изправен пред тежка болест или странна немощ, която те кара да страдаш много, това не е случайно“. Божиите думи ме накараха да осъзная, че това заболяване не е случайно. Зад всичко това със сигурност стоеше Божията добра воля и Той ме дисциплинираше. Трябваше да търся сериозно и да се самоанализирам, за да разбера как съм оскърбила Бог. Изправих се пред Бог в молитва: „Всемогъщи Боже! Сега съм болна и знам в сърцето си, че това си Ти, който ме дисциплинираш, че използваш заболяването, за да ме предупредиш, и да ме накараш да се самоанализирам. Но сега съм така вцепенена. Все още не проумявам проблемите, които ме връхлетяха. Моля те, просветли ме, за да мога да науча урока си чрез тази болест“. След като се помолих, продължих да мисля за това, но не можех да разбера как съм оскърбила Бог. Затова застанах отново пред Него с откровена молитва и Го помолих да ме напътства. Молех се и търсех така няколко дни. Благодаря на Бог, че чу молитвите ми. Не след дълго Бог нареди обстоятелствата така, че да успея да разбера проблемите си.

Един ден отидох в къщата на сестра Беатрис за акупунктура. Всички от семейството ѝ ме попитаха как съм; страхуваха се, че може би се чувствам негативна. По време на акупунктурата тя изчете Принципите за справяне с болестта. Каза ми да не се притеснявам, а да се моля и да се уповавам повече на Бог, да имам вяра и че с лечението ще се възстановя за нула време. Но тъй като преди това бе казала, че без своевременно лечение лицето ми можеше да остане изкривено завинаги, аз истински се страхувах. Но когато я видях толкова притеснена за мен, си помислих: „Ако другите знаеха как наистина се чувствам, дали щяха да си помислят, че съм с малък ръст? Всеки път, когато някой се изправи пред изпитание или се разболее, общувам с тях за истини, свързани с вярата, като самата аз се чувствам истински силна във вярата. Но сега, когато се разболях толкова внезапно, показвам липсата си на вяра и изразявам притеснения и страхове. Дали всички ще си помислят, че съм проповядвала думи и доктрини?“. Затова се усмихнах и казах на Беатрис: „Наистина се чувствам малко слаба сега, докато съм болна, но вярвам, че всичко е в Божиите ръце. Това физическо страдание е нищо. Това, от което ме боли най-много, е, че не мога да открия Божието намерение, нито мога да разбера какви са проблемите ми. Разстройвам се от това, че съм така вцепенена“. Тя ме погледна с възхищение и каза: „Докато си болна, трябва да се самоанализираш. Изследвай себе си се опитай да се разбереш, а също така отиди на лекар. Може да си се разболяла, защото постоянно работиш толкова много. Изпълняваш дълга си от зори до здрач и ние всички уважаваме това. Дори сега все така искаш да изпълняваш дълга си. Просто го давай по-спокойно. Порицах сестрата, с която работиш, че не дава своя принос. Припомних ѝ да бъде по-старателна с църковните дела“. Почувствах се малко неловко, когато тя каза това, така че ѝ казах направо: „Аз не съм единствената, която се занимава с църковните дела. Не ме поставяй на пиедестал“. Онзи ден, на път за вкъщи, си мислех: „Как можа тя да критикува така тази сестра заради мен? Нима в нейните очи съм по-отговорна от всички останали? Сигурно постоянно хваля себе си и подценявам другите“. Мислех си как току-що бях прикрила слабостта си от Беатрис и се преструвах, че вярата ми е толкова силна — нима не я подведох? Чудех се за това, когато видях сестра Жаклин да идва към мен. Тя беше загрижена за мен и ми каза: „Трябва да се грижиш добре за себе си. Какво ще правим, ако това заболяване те прикове на легло?“. След като чух откровените ѝ слова, истински се уплаших. Докато вървях, продължавах да мисля за казаното от нея. Започнах да се изнервям и си помислих: „Аз съм просто един обикновен църковен водач. Църквата може да се справи и без мен. Как така се пита какво ще правят без мен? Тези нейни думи показват, че заемам някакво място в сърцата им. А сърцето е Божият храм, така че ако имам място там, не се ли противопоставям на Бог?“. Мислех си как винаги съм търсела одобрението и възхищението на хората, но когато чух сестрата да казва това, се почувствах неспокойна и уплашена. Дали и други братя и сестри са били подведени от мен? Ако и други се чувстваха по същия начин като Жаклин, това означаваше ли, че съм довел хората пред мен? Вървях по пътя на антихристите! Сетих се как преди бяха отлъчили няколко антихристи и усетих как ме побиват тръпки. Имах чувството, че съм изправена пред някакво голямо бедствие. Когато се прибрах вкъщи, взех книгата си с Божиите слова и прочетох това: „Хората с арогантна природа са способни да се бунтуват срещу Бог, да Му се противопоставят, да извършват действия, които Го съдят и предават, и да правят неща, които възвеличават самите тях и които са опит да установят техни собствени независими царства. Да кажем, че в една страна има десетки хиляди хора, които са приели Божието дело, и Божият дом те е изпратил там, за да водиш Божиите избраници и да си техен пастир. И да кажем, че Божият дом ти е предал властта и ти е позволил да работиш сам, без надзор нито от Мен, нито от другиго. След няколко месеца ти ще си станал като върховен владетел, цялата власт ще е в ръцете ти, у теб ще е и хлябът, и ножът, всички избраници ще те почитат, ще ти се покланят, ще ти се покоряват, сякаш си Бог, ще те възхваляват с всяка дума, ще казват, че проповядваш проникновено и упорито ще твърдят, че твоите слова са онова, от което се нуждаят, че можеш да им осигуриш ресурси и да ги водиш, и в сърцата им няма да има място за Бог. Не би ли бил проблемен този вид работа? Ти как би я свършил? Ако тези хора са способни на такава реакция, това би доказало, че работата, която вършиш, изобщо не включва да свидетелстваш за Бог. По-скоро тя свидетелства единствено за самия теб и те хвали. Как сте могли да постигнете такъв резултат? Някои хора казват: „Това, за което аз общувам, е истината. Със сигурност никога не съм свидетелствал за себе си!“. Това твое отношение, този маниер, е опит да общуваш с хората от позицията на Бог, а не заемане на позицията на покварен човек. Всичко, което казваш, е високопарно говорене и отправяне на искания към другите — то няма нищо общо с теб самия. Затова последствието, което ще постигнеш, е да накараш хората да ти се покланят и да ти завиждат, докато накрая всички ти се покоряват, свидетелстват за теб, възвеличават те и те ласкаят до небесата. Когато това се случи, с теб ще бъде свършено. Ти ще си се провалил! Не е ли това пътят, на който всички вие се намирате в момента? Ако те помолят да водиш няколко хиляди или няколко десетки хиляди души, ти ще се почувстваш въодушевен. После ще се поддадеш на високомерие и ще започнеш да се опитваш да заемеш Божието място, да говориш и да жестикулираш, и ще се чудиш какво да облечеш, какво да ядеш или как да вървиш. Ще се наслаждаваш на удобствата на живота и ще се държиш високомерно и няма да благоволяваш да се срещаш с обикновени братя и сестри. Ще стигнеш дъното и ще бъдеш разкрит и отстранен, поразен като архангела! Всички вие сте способни на това, нали? Е, какво трябва да направите? Ако един ден се уреди да бъдете отговорни за евангелската работа във всяка страна, а вие сте в състояние да вървите по пътя на антихриста, тогава как би се разпространило делото? Това няма ли да бъде обезпокоително? Кой тогава би се осмелил да ви пусне да отидете там? След като бъдеш изпратен там, никога няма да се върнеш. Няма да обръщаш внимание на нищо, което Бог казва, и просто ще продължиш да се величаеш и да свидетелстваш за себе си, сякаш ти носиш спасение на хората, вършиш Божието дело и караш хората да мислят, че Бог се е появил и работи тук — и като ти се покланят хората, ти ще си изпълнен с радост и ще приемеш да държат с теб като с Бог. След като стигнеш до този етап, значи сериозно си загазил; ще бъдеш изхвърлен на боклука. Без да го осъзнаваш, този вид арогантна природа ще се окаже твоята разруха. Това е пример за човек, който върви по пътя на антихристите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Арогантната природа е в основата на съпротивата на човека спрямо Бог). „Някои се възползват от положението си, за да свидетелстват за себе си, да се самовеличаят и да се съревновават с Бог за хора и статус. Прибягват до различни похвати и прийоми, за да накарат хората да им се прекланят, и непрестанно се стремят да спечелят хората и да властват над тях. Някои стигат дотам съзнателно да подвеждат хората, че те са Бог и че им се полага отношение като към Бог. Никога не биха признали пред никого, че са покварени — или че те са също толкова покварени и арогантни, че не заслужават преклонение и че колкото и добре да се справят, това изцяло се дължи на Божието извисяване, а и в крайна сметка те просто правят това, което трябва. Защо премълчават тези неща? Защото много се страхуват да не изгубят мястото си в човешките сърца. Ето защо тези хора никога не възхваляват Бог и никога не свидетелстват за Него“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог I). „Всеки, който върви по пътя на антихристите, се възвеличава и свидетелства за себе си, прави си реклама, перчи се на всяка крачка и хич не се интересува от Бог. Преживели ли сте това, за което говоря? Мнозина упорито свидетелстват за себе си, като разправят как страдат от едно или друго, как се трудят, как Бог ги цени и им поверява някаква такава работа и какви са, като нарочно говорят с определен тон и се държат по определен начин, докато накрая някои май започват да се мислят за Бог. Светият Дух отдавна е изоставил онези, които стигат до това ниво, и макар че още не са премахнати или отлъчени, а вместо това са оставени да полагат труд, съдбата им е подпечатана и те само чакат наказанието си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). Божиите думи ме пронизаха в сърцето като с меч. Бях точно такава, както бе описано в Божиите слова: постоянно се превъзнасях и се изтъквах в изпълнението на дълга си. Откакто бях станала водач, си мислех, че трябва да бъда по-добра от другите, с по-голям ръст, така че да получавам одобрение и възхищение от всички. Когато споделях преживяванията си, се преструвах и почти не говорех за собствените си слабости и поквара. Страхувах се, че другите няма да ме уважават, ако разберат, че съм също толкова покварена като тях. Дори когато се разболях, станах негативна, започнах да се оплаквам и се чувствах много уплашена, но за да поддържам имиджа си, прикрих истинските си чувства и говорех само за положителни неща, така че другите да ме боготворят още повече и да мислят колко съм позитивна и как имам повече вяра от другите хора. Така или иначе, като водач трябваше да стоя до късно и да страдам повече. Но винаги умишлено подхвърлях пред братята и сестрите колко съм заета, как съм стояла будна до късно и колко усилено съм работила, за да си мислят колко отговорна и трудолюбива съм. Резултатите, които постигах при изпълнението на дълга си, очевидно дължах на Светия Дух, но никога не възхвалявах Бог — просто демонстрирах колко съм страдала и съм пожертвала, така че всички ме мислеха за главна опора на църквата — сякаш нищо не може да се свърши без мен. Винаги разговарях така, като подвеждах другите, което доведе до дисциплинирането ми с това заболяване. Но другите мислеха, че съм се разболяла заради усилената работа, а сестрата, с която работех, беше порицана за това, че не дава своя принос, сякаш най-голямото бреме за църквата лежеше на моите плещи. Превъзнасях се и парадирах по този начин, докато подвеждах и ограничавах другите и ги водех пред мен. Бях открито враждебна към Бог. Като се замислех за това, не можех да не се страхувам. За да карам другите да ми се възхищават и да ме боготворят, използвах всякакви средства, за да се самоизтъквам и да подвеждам другите, което ги накара да разчитат на мен до такава степен, че в сърцата им не остана място за Бог. Те търсеха моето мнение и одобрение за всичко — не се ли бях превърнала в кралица на църквата? Църквата би трябвало да бъде място за поклонение пред Бог. Докато възвеличавах себе си и търсех сметка на другите, нима не се опитвах да заменя Бог и да Го превърна във фигурант? Съпротивлявах се и предавах Бог точно като антихрист — бях извършил ужасния грях да оскърбя Божия нрав! Точно тогава се почувствах ужасена. Бях се разболяла, защото бях разгневила Бог и сега Той показваше Своята праведност. Ненавиждах се за това, че съм толкова скована и непокорна, и видях как праведния Божи нрав не търпи оскърбление. Паднах пред Бог за молитва и покаяние: „Всемогъщи Боже! През последната година не Ти служех, а вършех зло. Доведох хората пред мен и така се съревновавах с Теб за контрол. Държах се толкова презряно и срамно, като антихрист. Мили Боже, наистина сгреших“. Обзета от угризения, се чувствах твърде засрамена, за да се изправя пред Бог.

Тогава започнах да си мисля: „Как можах да поема по такъв грешен път? Каква беше причината това да се случи?“. Прочетох Божиите слова: „Някои хора специално издигат в култ Павел. Те обичат да излизат, да произнасят речи и да работят, обичат да посещават събирания и да проповядват, и им харесва, когато хората ги слушат, почитат ги и се въртят около тях. Те обичат да заемат място в сърцата на останалите и им харесва, когато другите ценят образа, който представят. Нека анализираме тяхната природа въз основа на това поведение. Каква е тяхната природа? Ако наистина се държат така, това е достатъчно, за да покаже, че са надменни и самонадеяни. Те изобщо не почитат Бог, а се стремят към по-висок статус и искат да имат власт над останалите, да ги притежават и да заемат място в сърцата им. Това е класическият образ на Сатана. Аспектите на тяхната природа, които се открояват, са надменност и самонадеяност, нежелание да почитат Бог и желание да бъдат почитани от останалите. Подобно поведение може да ви даде много ясна представа за тяхната природа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). „Откакто човечеството е покварено от Сатана, човешката природа е започнала да се влошава и разумът, притежаван от нормалните хора, постепенно се е загубил. Сега те вече не действат като човешки същества в положението на човек, но са изпълнени с необуздани стремежи. Те са надминали положението на човек, но въпреки това копнеят да отидат още по-високо. За какво се отнася това „по-високо“? Те искат да надминат Бог, да надминат небесата и да надминат всичко останало. Къде се корени причината хората да разкриват такива нрави? В края на краищата човешката природа е прекалено арогантна. […] Проявата на арогантност е бунт и съпротива спрямо Бог. Когато хората са арогантни, самонадеяни и самоправедни, те са склонни да създават свои собствени независими царства и да правят нещата по какъвто си искат начин. Те също така поемат други хора в ръцете си и ги привличат в прегръдките си. Щом хората могат да правят такива арогантни неща, това просто доказва, че същността на тяхната арогантна природа е тази на Сатана — тя е на архангела. Когато тяхната арогантност и самонадеяност достигнат определено ниво, те вече нямат място за Бог в сърцата си и Му обръщат гръб. Те искат да бъдат Бог, карат хората да им се покоряват и се превръщат в архангела. Ако притежаваш такава сатанинска арогантна природа, Бог няма да има място в сърцето ти. Дори и да вярваш в Бог, Той вече няма да те разпознава, ще те приеме за зъл човек и ще те отстрани“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Арогантната природа е в основата на съпротивата на човека спрямо Бог). Божиите слова ми дадоха по-ясно разбиране за същността на моя проблем и видях причината, поради която винаги се превъзнасях и се перчех в дълга си. Всичко беше заради надменната ми, самонадеяна природа. Пътят, по който вървях, беше грешен от самото начало. Това, че постоянно се превъзнасях и се изтъквах в дълга си, ме правеше същата като Павел. Павел винаги се е превъзнасял и е свидетелствал за себе си, докато е вършел делото си, и нито веднъж в писмата си не е свидетелствал, че Господ Исус е въплътеният Бог. Той просто е свидетелствал колко е страдал и е пожертвал, като дори е казвал: „За мене да живея е Христос“ (Филипяни 1:21), и „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Накарал другите да повярват, че заслужава венец и награди. Видях, че моята природа е досущ като тази на Павел. Харесваше ми, където и да отида, да ме уважават и боготворят, да се тълпят около мен и да чувам как ме хвалят. Просто за мен трябваше да има място в сърцата на хората. Точно както Божиите слова казваха, видях, че природата ми е изпълнена с „надменност и самонадеяност, нежелание да почитат Бог и желание да бъдат почитани от останалите“. Бях толкова надменна, че нямах никакъв здрав разум. Не бях в състояние да заема мястото си като сътворено същество и да се покланям на Бог и не се отнасях към Него като към Бог, а вместо това почитах себе си. В дълга си се бях поставила в позицията да бъда уважавана и боготворена, и в резултат на което подведох братята и сестрите си. При възникването на проблеми те разчитаха на мен и ме караха да вземам всички решения за работа. Исках да спечеля хората и бях установила свое собствено царство. Как беше възможно такова поведение да не възбуди Божия гняв и да не Го накара да ме мрази? Моята болест беше Божията праведност и си го заслужавах заради извършеното зло и съпротивата срещу Бог. Благодарих на Бог, че ме дисциплинира, че ме възпря да върша зло.

След като осъзнах това, се помолих на Бог: „От утре целенасочено ще прилагам на практика истината и ще се опълча на плътта си. Ще разоблича покварата си, за да видят другите моята грозота, да ме видят такава, каквато съм, и да не ме боготворят повече“. На следващата сутрин, по време на духовната практика, прочетох някои Божии слова за това да си честен и открит, за това как да възвеличаваме Бог и да свидетелстваме за Него. Божиите слова гласят: „Когато свидетелствате за Бог, трябва да говорите най-вече за това как Бог съди и наказва хората и какви изпитания използва, за да облагороди хората и да промени техния нрав. Трябва да разкажете и за това колко много поквара се е разкрила чрез вашето изживяване, колко сте страдали, колко неща сте направили, за да се противопоставите на Бог, и как сте били завоювани от Него накрая. Говорете за това колко истинско познание имате за Божието дело и как трябва да свидетелствате за Бог и да Му се отплатите за любовта. Трябва да вложите съдържание в този вид реч, като същевременно я изложите по непринуден начин. Не говорете за празни теории. Говорете по-земно; говорете от сърце. Ето как трябва да изживявате нещата. Не подготвяйте привидно дълбокомислени празни теории, в опит да се изтъкнете; ако го направите, ще да изглеждате доста арогантни и неразумни. Трябва да говорите повече за реални неща от вашето действително изживяване и да говорите повече от сърце; за другите е най-полезно и най-подходящо да видят това. Някога вие бяхте хората, които най-много се противопоставяха на Бог, които най-малко бяха склонни да Му се покоряват, но сега сте завоювани — никога не забравяйте това. Трябва да размишлявате и да мислите повече по тези въпроси. Щом хората ги разберат ясно, те ще знаят как да свидетелстват, в противен случай има опасност да извършат срамни и неразумни действия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). „Да споделяш и да общуваш за преживяванията си означава да разговаряш за своите преживявания и познания за Божиите слова. Означава да изразиш на глас всяка мисъл в сърцето си, както и състоянието си и покварения нрав, който се разкрива в теб. Означава да позволиш на другите да ги разпознаят и след това да решиш проблема чрез общение за истината. Само ако се разговаря за преживяванията така, всички имат полза и жънат награди. Само това е истинският църковен живот“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Най-основната практика да бъдеш честен човек). От Божиите слова разбрах, че за да възхваляваме Бог и да свидетелстваме за Него истински, трябва да говорим повече за нашата поквара и непокорство, да разкрием истинското си състояние и мисли, да говорим за нашите долни подбуди, какво сме направили и какъв е бил резултатът и за това как преживяваме съда на Божиите слова и опознаваме себе си. Тогава трябва да се разкрием и да анализираме покварената си същност, за да могат всички да ни видят такива, каквито сме, и да говорим за това как Бог ни е укорил и дисциплинирал и ни е подредил ситуации, които да ни напътстват, за да може всеки да види Неговата любов към човека. Също така трябва да говорим искрено, от сърце, а не да се хвалим или да се перчим. След като вече имах път за практикуване, споделих с другите открито в общение за всички начини, по които напоследък бях вървяла по пътя на антихристите. Направих анализ на страшните последици от вървенето по този път и подвеждането на хората и колкото повече разговарях по този въпрос, толкова по-ясно виждах себе си. След това другите казаха, че не са осъзнавали нищо от това и че са били подведени от умните ми думи и добрите ми дела. Една сестра каза: „Мислех, че си много добра в практикуването на истината, сякаш винаги можеше да останеш позитивна, като четеш Божиите думи. Сега разбирам, че и ти си също толкова покварена, че и ти си била негативна и слаба и че цялото покварено човечество е еднакво. Никого не можем да боготворим и никого не бива да поставяме на пиедестал“. Друга сестра каза: „Мислех, че си много силна и никога не исках да се разкривам близо до теб. Мислех, че съм толкова покварена в сравнение с теб! Сега, след като днес се разкри пред нас, виждам, че всички сме еднакви“. Като чух сестрите да казват това, се почувствах толкова засрамена и разкаяна. Казах им: „Не ми се възхищавайте повече. Вървях по пътя на антихристите и заблудих всички ви“. Тогава моите партньори и колеги използваха Божиите слова, за да ми помогнат да опозная себе си, и изведнъж се почувствах много по-близо до всички тях. В този ден, когато се прибрах у дома, се чувствах се много по-спокойна. Същата вечер почти забравих за болестта си и заспах спокойно. Бях очарована, когато се събудих на следващия ден, и открих, че лицето ми се е оправило. Само за една нощ беше по-добре!

На едно събиране след това прочетох следното в Божиите слова: „Обикновено, що се отнася до тези, чиито намерения и цели не са правилни, както и тези, които обичат да бъдат виждани от другите, които са нетърпеливи да действат, които са склонни да причиняват разриви, които са добри оратори на религиозната доктрина, които са слуги на Сатана и прочее — когато тези хора се изправят, те се превръщат в трудност за църквата и в резултат от това братята и сестрите им не могат да ядат и пият Божиите слова. Когато имате насреща си такива хора, играещи роли, веднага ги сложете под забрана. Ако въпреки неколкократните увещания те не се променят, ще претърпят загуба. Ако тези, които упорстват в пътищата си, се опитат да се защитят и да прикрият греховете си, църквата трябва незабавно да ги отстрани и да не им оставя място за интриги. Не губете много, за да спасите малко; не изпускайте от поглед общата картина“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 17). Божиите слова разкриха най-очевидната ми черта през последната година. Откакто бях станала водач, през цялото време ми беше приятно да играя водеща роля във всичко, което правех. Изтъквах се, сякаш бях по-добра от всички. Когато обсъждах работата си с моите партньори, въпреки идеите, които те имаха, аз винаги трябваше да поемам водеща роля и да изтъквам моето „по-висше“ мнение. Изглеждах инициативна и позитивна, но в действителност просто исках хората да ми се възхищават и да се изтъквам във всичко, което правя. Като си мислех за това, осъзнах, че арогантната ми природа ме е накарала да се държа по такъв срамен начин. Другите уважаваха мненията ми и обсъждаха нещата с мен. Те изживяваха реалността на истината — не бяха властни или надменни. Но приех това като знак, че съм по-добра от тях, и винаги исках да съм снизходителна и да показвам колко съм по-добра. Всичко беше толкова смешно. Чувствах се като царя от приказката „Новите дрехи на царя“, без капчица самосъзнание. Не осъзнавах колко срамно се държа, но се перчех при всеки удобен случай. Докато мислех за поведението си, се чувствах огорчена и засрамена. Мислех, че съм чудесна, защото всъщност никога не бях познавала себе си. Страхувах се да мисля за пътя, по който вървях, особено когато четях в Божиите слова, че когато намерим хора с грешни подбуди, които обичат да се перчат, трябва „веднага ги сложете под забрана“, а ако не се самоанализират, а си търсят извинения, „църквата трябва незабавно да ги отстрани“. Това показва Божията праведност и величие. Мислех, че това е правилно. Изтъквах се при всеки удобен случай и в крайна сметка бях подвела братята и сестрите си и ги бях накарала да ме боготворят още повече. Заради това те вече нямаха място за Бог в сърцата си. Тайно бях превърнала хората, с които работех, във фигуранти и те вече не действаха отговорно. Докато вилнеех безконтролно из църквата, бях причинила само вреда, без изобщо да го осъзнавам, защото през цялото време мислех за себе си като за изгряваща звезда. Ако Бог не ме беше съдил толкова строго, никога нямаше да разбера нищо за себе си или за грешния път, по който вървях, или че съм на път, от който няма връщане. След като проумях това, гледната ми точка ми започна да се променя. Преди си мислех, че ако съм способен човек, когото другите уважават, малко самоизтъкване не вреди, даже е страхотно. Сега осъзнах, че изтъкването по такъв жалък начин, за да накарам хората да ми се възхищават, е срамно. Почувствах колко недостойно е да не разбирам себе си, да не търся нравствена промяна и да следвам арогантния си нрав и да се изтъквам при всяка възможност. Хората с човешка природа са в състояние да се отърват от арогантността си, да се боят от Бог, да се държат подобаващо, да изпълняват дълга си съвестно и да свидетелстват за Бог както с думи, така и с дела. Такива хора водят разумен и достоен живот.

След това се чувствах погнусена и отвратена всеки път, когато се изтъквах неволно. Тогава съзнателно си напомнях, че трябва да съм истинска и да не се хваля, независимо с кого съм. Трябваше да бъда значително по-практична в общенията си и да не се самоизтъквам. Преди да споделя преживяванията си, съзнателно се молех на Бог да гледа сърцето ми и да поправя подбудите си, за да свидетелствам повече за Него. След общение се питах дали не съм се изтъкнала по някакъв начин в това, което току-що бях казала. Понякога откривах, че с думите си съм се изтъкнала малко, така че следващия път, когато срещнех същата група, се разкривах пред тях и анализирах предишното си поведение, за да могат всички да прозрат думите ми, а не сляпо да ме боготворят. След като разговаряхме така, братята и сестрите успяха да видят истинския ми ръст и вече не ми се възхищаваха.

Като се замислих върху всичко, което се бе случило, видях, че Бог ми беше дал шанс да изпълня дълга си, но аз вървях по пътя на антихристите, за да върша собствените си неща, и станах Негов враг. Дължа толкова много на Бог. Ако не ме беше дисциплинирал с тази болест, без съда на словата Му, нямаше да се познавам. Винаги пеех химна „Знайте, че Божието наказание и съд са любов“, но всъщност никога не го бях преживявала или разбирала. Сега наистина започнах да чувствам, че Божият съд, наказанието и дисциплината са Неговата най-голяма любов и спасение! Бях много развълнувана, докато размишлявах върху Божията любов, и съжалявах, че не съм се стремила към истината. Казах си, че трябва да се стремя да бъда честен човек. На събирания се съсредоточавах върху общението за Божиите слова по начин, който да свидетелства за Бог. Когато бях с колегите си, полагах допълнителни усилия да уважавам и утвърждавам техните мнения, които са в съответствие с истините принципи и престанах да ги игнорирам и да се изтъквам както преди. С партньорите ми бяхме на равни начала, никой вече не водеше. Когато възникваха проблеми, всички търсеха истините принципи и ги прилагаха на практика. Бях толкова благодарна на Божия съд и наказание, които ме накараха да разбера Неговия праведен нрав и да имам донякъде богобоязливо сърце. Стремях се да заема мястото си като сътворено същество, докато Му служа, и да изпълнявам дълга си добре. Благодаря на Всемогъщия Бог, че ме спаси.