През септември 2023 г. сестрата, която си партнираше с мен, беше арестувана от полицията. По това време бях църковен водач и когато видях, че всички братя и сестри живеят в страх и се нуждаят от помощ и подкрепа, както и че след това имаше отчаяна нужда от справяне с работата, много се разтревожих и започнах да се занимавам непрекъснато с прехвърляне на книги, общуване и справяне със състоянията на братята и сестрите, както и с напояване и подпомагане на новодошлите. По онова време всеки ден излизах преди разсъмване, а вечер оставах будна до много късно. Въпреки че понякога се чувствах много уморена, когато виждах, че състоянието на братята и сестрите се променя към по-добро и те могат да изпълняват нормално дълга си, а книгите бяха пренесени безпроблемно в една сигурна къща, се чувствах особено щастлива и си помислих: „При такива опасни обстоятелства аз съм в състояние да се справя добре с нещата и работата на църквата не е претърпяла никакви загуби. Ако продължавам да сътруднича по този начин, накрая със сигурност ще получа Божието спасение“. Когато си мислех за това, изпълнявах дълга си по-енергично. Всяка сутрин, когато се събудех, отивах направо на събиране и по задачи, но се замислях много малко за това дали работата, която вършех, беше в съответствие с принципите. Дори когато отделях известно време за ядене и пиене на Божиите слова, все си мислех за това кой откъс от Божието слово може да помогне за състоянието на братята и сестрите и много рядко сравнявах Божиите слова с моето състояние. Понякога осъзнавах, че наблягам само на това да си върша работа и много рядко търся истината и размишлявам върху себе си. Но когато виждах напредък в работата, чувствах, че няма значение, ако съм яла и пила малко от Божието слово или ако не съм търсила истината — стига да вършех работата добре, това беше достатъчно. Освен това в църквата все още имаше много работа, която трябваше да се свърши, така че продължих да се занимавам със задачи.

По-късно беше избрана една сестра, която да ми партнира. Тъй като тя беше нова в някои от задачите, аз вършех голяма част от работата сама. Когато дойде време да обсъждаме работата, забелязах, че сестрата не поема инициатива, затова си създадох отрицателно мнение за нея и тонът ми към нея беше строг. Забелязах, че тя се чувстваше възпряна от мен, а не се замислих върху себе си. Вярвах, че това не е сериозен проблем и няма да ме забави при изпълнението на дълга ми. Все още имах толкова много работа за вършене… Къде ти време да търся истината и да променя състоянието си? А какво щеше да стане, ако отделях време за това и отложех работата? Изпълнението на дълга ми и постигането на резултати беше най-важното нещо. По-късно продължих да се занимавам с работата. Един ден обсъждах работата с двама дякони. И двамата имаха бавен темперамент и не изразяваха активно мнението си, затова се почувствах малко напрегната: „Какъв е смисълът да обсъждаме работата, ако не изразявате мнението си?“. После ги упрекнах с думите: „Братя, ако не изразявате активно гледните си точки всеки път, как ще обсъждаме тази работа?“. След като приключих, един от братята сведе глава и изглеждаше смутен. През този период имаше много подобни случаи. Щом видях, че братята не изразяват активно възгледите си, започнах да ги презирам. На един от братята му стана малко неприятно и каза: „Аз съм стар и имам бавни рефлекси — не мога да спазвам твоето темпо и не мога да изпълнявам този дълг както трябва“. Действително знаех, че братята са нови в този дълг и е нормално да не го разбират или да не могат да го изпълняват. Трябваше да ги насърча и да им помогна. Но не смятах, че е толкова голям проблем да кажа това, което казах — не поставях допълнителни изисквания към тях, просто исках да бъдат малко по-активни в изпълнението на дълга си. Затова не наблегнах на решаването на този проблем. Мислех си: „Поквареният нрав на човека не може да се промени за един миг. Трябва да разреша проблемите с работата, докато имам време. Ако не върша работа, как мога да постигна резултати?“. Тъй като се занимавах само с това нещата да се вършат и никога не наблягах върху четенето на Божието слово и търсенето на истината или върху извличането на поуки от случващото се, аз се чувствах празна отвътре. Веднъж направих така, че едно семейство в опасност да пази книгите с Божието слово и след като по-висшата водачка разбра, тя ме скастри за това, че не съм постъпила според принципите. Почувствах се онеправдана и продължих да споря и да се противопоставям. Като видя, че не приемам това, водачката каза: „Ти доста тичаш наоколо и вършиш разни неща, но вършиш нещата без принципи, винаги се ръководиш от собствената си воля и опит. Това ще навреди на интересите на Божия дом. Също така, когато те скастрят, отношението ти не изразява покорство и търсене и не се замисляш върху себе си. Можеш ли да напреднеш по този начин?“. По-късно се замислих за собствените си постижения и осъзнах, че винаги съм наблягала на това да тичам наоколо и да върша работа. Наистина нямах никакво навлизане в живота, за което да говоря. Застанах в молитва пред Бог и Го помолих да ме води в опознаването и разрешаването на собствените ми проблеми.

Докато търсех, прочетох един откъс от Божието слово: „През последните дни Бог не е извършил нито едно дело, което да не е свързано с Неговите слова. Той говори и използва слова през цялото време, за да води човека до днешния ден. Разбира се, докато говори, Бог използва словата и за да запази връзката Си с хората, които Го следват. Използва слова, за да ги напътства, и тези слова са изключително важни за онези, които искат да бъдат спасени или които Бог иска да спаси. Бог ще използва тези слова, за да осъществи явлението спасение на човечеството. Очевидно е, че те са изключително важни за всеки, който иска да бъде спасен, независимо дали се разглеждат по отношение на тяхното съдържание или количество, независимо от вида на словата и независимо за коя част от тях става дума. Бог използва тези слова, за да постигне крайния резултат на Своя шестхилядолетен план за управление. Те са изключително важни за човечеството, било то днешното или бъдещото човечество. Ето какво е Божието отношение, каква е целта и какво е значението на словата Му. Какво тогава трябва да направи човечеството? То трябва да съдейства на Божиите слова и дело, а не да ги пренебрегва. Вярата на някои хора в Бог обаче не е такава. Каквото и да казва Бог, словата Му сякаш изобщо не ги касаят. Те продължават да се стремят към това, което искат, да правят каквото искат и да не търсят истината въз основа на Божиите слова. Това не е преживяване на Божието дело. Има и хора, които независимо какво казва Бог, не обръщат никакво внимание и имат само едно убеждение в сърцата си: „Ще направя всичко, което Бог поиска, ако Той ми каже да отида на запад, ще отида на запад, ако ми каже да отида на изток, ще отида на изток, ако ми каже да умра, нека ме види как умирам“. Има обаче само едно нещо: те не приемат Божиите слова. Мислят си: „Има толкова много Божии слова, би трябвало да са малко по-ясни и да ми казват точно какво да правя. В сърцето си съм способен да се покоря на Бог“. Колкото и слова да изрича Той, такива хора в крайна сметка остават неспособни да разберат истината, нито могат да говорят за своите преживявания и знания. Те са като миряни, на които им липсва духовно разбиране. Смятате ли, че Бог обича такива хора? Иска ли Бог да бъде милостив към подобни хора? (Не.) Със сигурност не иска. Бог не харесва такива хора. Бог казва: „Аз изрекох неизказано много хиляди слова. Защо тогава, сякаш си сляп или глух, ти нито ги видя, нито ги чу? Какво точно си мислиш в сърцето си? У теб не виждам нищо повече от човек, който е обсебен от преследването на благословии и на красивата крайна цел. Гониш същите цели Павел. Ако не искаш да слушаш Моите слова, ако не искаш да следваш пътя Ми, тогава защо вярваш в Бог? Ти не преследваш спасението, а гониш красивата крайна цел и желанието за благословии. И щом замисляш такива неща, за теб е най-подходящо да бъдеш полагащ труд“. Всъщност да бъдеш предан полагащ труд също е едно от проявленията на покорство към Бог, но това е най-ниското ниво. Да останеш предан полагащ труд е много по-добре, отколкото да бъдеш потопен в погибел и унищожение като невярващ. В частност Божият дом има нужда от полагащи труд, а способността да полагаш труд за Бог също се смята за благословия. Това е много по-добре — несравнимо по-добре, отколкото да бъдеш лакей на дяволските царе. Полагането на труд за Бог обаче не Го удовлетворява напълно, защото Божието дело на правосъдието има за цел да спаси хората, да ги пречисти и да ги усъвършенства. Ако те се задоволяват само с това да полагат труд за Него, то това не е целта, която Бог иска да постигне, като върши делото Си в хората, нито е резултатът, който Той иска да види. Хората обаче горят от желание, те са глупави и слепи. Те са омагьосани и погълнати от някаква дребна изгода и отхвърлят скъпоценните слова на живота, изречени от Бог. Хората дори не могат да се отнасят сериозно към тях, камо ли словата да са им скъпи. Да не четат Божиите слова и да не ценят истината — това умно ли е или глупаво? Могат ли хората да постигнат спасение по този начин? Те трябва да разберат всичко това. Хората имат надежда за спасение само ако загърбят своите представи и фантазии и се съсредоточат върху стремежа към истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да цениш Божиите слова е основата на вярата в Бог). Бог разкрива, че хората наблягат само на повърхностните действия. Независимо как общува Бог, те винаги запазват безразлично отношение към Божието слово и не наблягат на това да ядат и пият Неговите слова или да търсят истината в Неговите слова. Да вярваш в Бог по този начин изобщо не означава да преживяваш Божието дело. Сравнявайки поведението си с Божиите слова, видях, че съм точно такава. Мислех, че ще правя всичко, което църквата поиска от мен, и че ако правя нещата добре, ще мога да удовлетворя Бог и да получа Неговото одобрение. Поради това, докато изпълнявах дълга си, наблягах само на това да върша нещата. Напълно пренебрегнах Божието слово и дори смятах, че яденето и пиенето на Божиите слова ще ме забави в изпълнението на дълга ми. Знаех, че Бог е изказал толкова много слова по време на делото Си от последните дни, за да позволи на хората да се стремят към истината и към промяна в нрава си, за да могат накрая да придобият истината и да получат Божието спасение. Но понеже не обичах истината, все още се стремях към нея според собствените си представи и фантазии, като си мислех, че е достатъчно да си върша нещата. Затова, когато моята поквара се разкриваше в партньорствата ми с другите, аз не търсех истината, за да се справя с нея. Бог изразява истината и разкрива всеки вид покварен нрав у хората. Той създава реални обстоятелства, които да преживеем, за да можем да разберем истината, да се отървем от покварата си и да се изчистим. Това е Божията любов! Ако Той искаше хората само да полагат усилия и труд, тогава нямаше да Му се налага да работи стъпка по стъпка, чак досега, и нямаше да Му се налага да се въплъщава, да изразява истината и да понася толкова много трудности. Прочетох толкова много от Божието слово, но все още не разбирах Божието намерение да спаси хората. Поквареният ми нрав изобщо не се беше променил. Бях точно такъв лаик, за какъвто се говори в Божието слово. Ако продължах по този начин, дори и да вършех повече работа, в крайна сметка нямаше да бъда спасена. Като осъзнах това, застанах пред Бог и се помолих: „Всемогъщи Боже, чрез разобличението на Твоите слова най-накрая осъзнах погрешните възгледи спрямо стремежа във вярата ми в Бог. Готова съм да се покая и да се променя. Моля Те, води ме, така че да изляза от моите погрешни възгледи, да полагам усилия в Твоето слово, да се стремя към истината и да се съсредоточа върху навлизането в живота“.

По-късно прочетох тези Божии слова: „В днешно време повечето хора са в такова състояние: за да придобия благословии, трябва да отдам всичко на Бог и да платя цена за Него. За да придобия благословии, трябва да изоставя всичко заради Бог, трябва да извърша това, което Той ми е възложил, и трябва да изпълня добре дълга си. Това състояние е доминирано от намерението за получаване на благословии, което е пример за отдаване на всичко за Бог изцяло с цел получаване на награди от Него и получаване на корона. Такива хора нямат истината в сърцата си и е сигурно, че тяхното разбиране се състои от няколко думи от учение, които те демонстрират навсякъде, където отидат. Това е пътят на Павел. Вярата на такива хора е акт на постоянно усилие и дълбоко в себе си те чувстват, че колкото повече правят, толкова повече то ще доказва верността им към Бог, че колкото повече правят, толкова повече Той със сигурност ще бъде удовлетворен, и че колкото повече правят, толкова повече ще заслужават да им бъде дадена корона пред Бог и толкова по-големи ще бъдат благословиите, които ще получат. Те мислят, че ако могат да понесат страдание, да проповядват и да умрат за Христос, ако могат да жертват собствения си живот и ако могат да изпълнят всички задължения, които Бог им е възложил, тогава те ще бъдат онези, които ще получат най-големите благословии и със сигурност ще им бъдат дадени корони. Точно това е, което Павел си представяше и търсеше. Това е точният път, по който той вървеше, и под ръководството на такива мисли работеше, за да служи на Бог. Тези мисли и намерения не произхождат ли от сатанинска природа? Това е съвсем като светските хора, които вярват, че, докато са на земята, трябва да се стремят към знанието и че след като го получат, те могат да се откроят от тълпата, да станат длъжностни лица и да имат статус. Те смятат, че след като имат статус, могат да реализират амбициите си и да доведат бизнеса и семейните си практики до определено ниво на просперитет. Нима всички неверници не вървят по този път? Тези, които са доминирани от тази сатанинска природа, могат да бъдат само като Павел във вярата си. Те мислят: „Трябва да отхвърля всичко, за да отдам всичко на Бог. Трябва да бъда верен пред Бог и в крайна сметка ще получа големи награди и големи корони“. Това е същото отношение като това на светските хора, които се стремят към светски неща. Те изобщо не са различни и са подчинени на една и съща природа. Когато хората имат този вид сатанинска природа, в светския живот те ще се стремят да получат познание, знания, статус и да се откроят от тълпата. Ако вярват в Бог, те ще се стремят да получат големи корони и големи благословии. Ако хората не следват истината, когато вярват в Бог, те със сигурност ще поемат по този път. Това е непроменим факт, това е естествен закон. Пътят, по който поемат хората, които не следват истината, е диаметрално противоположен на този на Петър“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). Бог разобличава това, че хората проявяват отдаденост и себеотрицание във вярата си в Бог и в изпълнението на дълга си, за да получат благословия, добър изход и крайна цел за себе си — те са ръководени от мотивацията да получат благословия. Когато се замислих, открих, че имам точно такива възгледи за стремежа. Вярвах, че ако върша повече работа и съм по-отдадена на дълга си, ако изпълнявам задачите, които водачите са ми възложили и постигам резултати, това ще доведе до Божието одобрение и ще имам добър изход и крайна цел. Поради това се впуснах с цялото си сърце в изпълнението на задачите и всеки ден се занимавах с някаква работа. Помислих си за Павел, който наблягал само на това да проповядва и да върши работа. Той пропътувал дълъг път и платил значителна цена, но не прилагал Божието слово на практика и поквареният му нрав изобщо не се променил. Като правел всичко това, той просто сключвал сделка с Бог с надеждата да получи венец и награди. В крайна сметка той дори свидетелствал за себе си, като казвал: „Защото за мене да живея е Христос, а да умра — придобивка“ (Филипяни 1:21). Той оскърбил Божия нрав и бил отстранен и наказан от Бог. Като погледна сега назад, аз вървях по пътя на Павел — разчитах на собствените си представи и фантазии, като вярвах, че стига да върша повече работа и да изпълнявам възложения ми дълг, като постигам резултати, накрая Бог със сигурност ще ми даде добра крайна цел. Така наблягах само на това да свърша нещата и дори смятах, че яденето и пиенето на Божието слово ще ме забави. Проявявах арогантен нрав, възпирах другите, но не наблягах на разрешаването на проблемите. Исках само да разменя повърхностната си жертва и отдаденост, както и резултатите от работата си, за благословия от Бог. Как можеше това да спечели Божието одобрение? Външно изглеждаше, че работя без прекъсване всеки ден и съм доста вярна на дълга си, но в действителност изобщо не го правех, за да удовлетворя Бог или в името на църковното дело, а кроях планове за собствения си изход и крайна цел. Възползвах се от Бог, опитвах се да сключвам сделки с Него. Ето това Бог мрази. Ако продължах стремежа си с егоистично сърце и фалшиви намерения и поквареният ми нрав не се променеше изобщо, накрая със сигурност щях да бъда отстранена от Бог.

По-късно прочетох още от Божието слово. „Петър се чувстваше неспокоен от всичко в живота си, което не удовлетворяваше Божиите намерения. Щом нещо не удовлетворяваше Божиите намерения, го обземаха угризения и търсеше подходящ начин да зарадва Неговото сърце. Той изискваше от себе си да удовлетвори Божиите намерения дори и в най-дребните, най-незначителни страни от живота си. Беше също толкова взискателен относно предишния си нрав и сам си поставяше строги изисквания да напредва в търсенето на истината. […] Вярвайки в Бог, Петър се стремеше всякак да Го удовлетвори и всякога да се покорява на повелите Му. Той приемаше съд и наказания, облагородяване, изпитания и лишения, без изобщо да се оплаква и нищо не бе в състояние да промени боголюбивото му сърце. А не беше ли това съвършената любов към Бог? Не беше ли това изпълнение на дълга на сътворено същество? Било то при наказание, съд или изпитания, ти винаги си в състояние да постигнеш покорство до смъртта си и точно това трябва да бъде постигнато от сътвореното същество, в това се изразява чистотата на любовта към Бог. Успее ли човек да постигне това, той се утвърждава като сътворено същество, а нищо не удовлетворява по-добре намеренията на Създателя. Представи си, че можеш да работиш за Бог, но не Му се покоряваш и не си в състояние да Го обикнеш истински. В такъв случай не само няма да си изпълнил дълга си на сътворено същество, но при това ще бъдеш заклеймен от Него, задето не притежаваш истината, не успяваш да Му се покориш и се бунтуваш срещу Бог. Интересува те само, че работиш за Бог, но не полагаш усилия да практикуваш истината или да опознаеш себе си. Не разбираш и не познаваш Създателя, не Му се покоряваш и не Го обичаш. Бунтуването срещу Бог е част от същността ти, а Създателят не обича такива хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). Божиите слова казват, че с каквито и тривиалности да се е сблъсквал Петър в живота си, той е бил способен да търси истината и да се стреми да удовлетвори Бог. Той също така е бил в състояние да размишлява своевременно за покварения нрав, който е разкривал, и докато работел, наблягал на собственото си навлизане. Той носел бреме за Божието поръчение и за собственото си навлизане в живота — пътят, по който вървял, бил път на успеха. Но аз наблягах само на това да тичам и да върша работа, а не на това да търся истината. Когато разкривах поквара, не си мислех нищо, не размишлявах и не опознавах себе си, и до днес изобщо не съм се променила… Пътят, по който съм вървяла, е бил път на провала. В действителност хората трябва да платят цената и да се отдадат на Бог — това е техен дълг. Не е както си представях, че е достатъчно само да си свърша работата. Да можеш да търсиш истината, когато се появят проблеми, да наблягаш на опознаването на собствената си поквара и недостатъци, докато изпълняваш дълга си, да търсиш истината, за да се справиш със собствения си покварен нрав и да приемаш истината като критерий за действие и поведение — само това ще доведе до напредък в живота. Макар и да не мога да се справя с покварения си нрав за един миг, трябва да наблегна на това да го опозная и да обърна посоката, да размишлявам върху себе си въз основа на Божието слово, да намеря принципите, към които трябва да се придържам, и да практикувам в съответствие с Божието слово.

По-късно прочетох още един откъс от Божието слово. „Колкото и да са заети с дълга си, хората, които се стремят към истината, пак могат да я търсят, за да разрешават проблемите, които ги сполетяват, да търсят общение за неясните неща от проповедите, които са чули, и ежедневно да успокояват сърцата си, за да размишляват над това как са се справили, след което да проявят внимание към Божиите слова и да гледат видеоклипове със свидетелства за преживяване. Така се обогатяват. Колкото и да са заети с дълга си, това изобщо не пречи на навлизането им в живота, нито го забавя. Естествено е хората, които обичат истината, да практикуват така. Хората, които не обичат истината, не я търсят и не искат да се смирят пред Бог, за да се самоанализират и да се опознаят, независимо дали са заети с дълга си и с какви проблеми се сблъскват. Затова не се стремят към истината, независимо дали са заети с дълга си, или си почиват. Всъщност, ако човек има сърце, което се стреми към истината и копнее за нея, и ако носи бремето на навлизането в живота и на нравствената промяна, в сърцето си ще се доближи до Бог и колкото и да е зает с дълга си, ще Му се помоли. Той със сигурност ще получи част от просветлението и сиянието на Светия Дух, а животът му непрестанно ще расте. Нищо не може да придобие човек, който не обича истината и не носи никакво бреме на навлизане в живота или на нравствена промяна, и който не се интересува от тези неща. Човек трябва да размишлява върху изблиците си на поквара винаги и навсякъде. Например, ако някой разкрие поквара, докато изпълнява дълга си, трябва да се помоли на Бог в сърцето си, да се самоанализира, да разпознае покварения си нрав и да потърси истината, за да се справи с него. Това касае сърцето и няма отношение към изпълняваната задача. Лесно ли е да се постигне? Зависи от това дали си човек, който се стреми към истината. Хората, които не обичат истината, не се интересуват от въпросите, свързани с израстването в живота. Те не обмислят подобни неща. Само хората, които се стремят към истината, са готови да се посветят на израстването в живота. Само те често размишляват върху действително съществуващите проблеми и за това как да търсят истината, за да ги разрешат. Всъщност процесът на разрешаване на проблемите и този на стремеж към истината са едно и също нещо. Ако човек постоянно се съсредоточава върху търсенето на истината, за да разрешава проблемите при изпълнението на дълга си, и ако е разрешил доста проблеми за няколко годишно практикуване, определено изпълнява дълга си на ниво. Такива хора имат много по-малко изблици на поквара и са придобили много истински преживявания, докато са изпълнявали дълга си. Така те са способни да свидетелстват за Бог. […] Стремежът на човек към истината не зависи от това колко е зает с дълга си или с колко време разполага, а зависи от това дали обича истината от сърце. Всъщност всеки разполага с еднакво количество време, разликата е в това как го прекарва. Всеки, който твърди, че няма време да се стреми към истината, може да прекарва времето си в плътски удоволствия или да е зает с някакви странични дейности, вместо да прекарва времето си в търсене на истината, за да разрешава проблеми. Небрежните в стремежа си хора са такива. Това отлага важния въпрос за навлизането им в живота“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). Открих пътя за практикуване в Божието слово: всеки ден отделям време да ям и пия от Божиите слова и да размишлявам върху тях, замислям се над себе си — каква поквара съм изляла днес, какви неща съм направила безпринципно. Няма значение дали правя това дълго време или не, стига да мога да пожъна ползи. Когато не съм заета докато изпълнявам дълга си, мога да отделя известно време, за да почета Божието слово, а когато съм заета, мога да се съсредоточа върху изпълнението на дълга си, да пренеса Божиите слова в реалния живот, за да ги практикувам и преживея. Преди, когато трябваше да прибегна до духовна практика или до търсене на Божиите слова, за да се справя със състоянието си, аз твърдях, че нямам време. В действителност не че бях заета с изпълнението на дълга си и нямах време да чета Божиите слова — просто не обичах истината и наблягах само на това да свърша нещо. Дори когато не бях заета с дълга си, пак не се съсредоточавах върху това да чета Божието слово или да търся истината, за да се справя със собствения си покварен нрав. Сега разбрах, че в действителност няма разделение между изпълнението на дълга и навлизането в живота. Докато изпълняваме дълга си, търсим истината, за да разрешим проблемите и да се справим с покварения си нрав — всичко това включва навлизане в живота. Трябва да вършим възложената ни работа, но не можем да пренебрегваме навлизането в живота. Впоследствие наблегнах на това да търся истината и да размишлявам върху Божието слово, както и върху себе си. Възползвах се от свободното си време. Докато се хранех, разхождах се или перях, както обикновено, също така размишлявах върху собственото си състояние и Божиите слова. Стига да исках, винаги имаше време за стремеж и търсене. Също така се замислих над себе си. Винаги се отнасях с презрение към партньорите си и често избухвах. Какъв проблем беше това? Застанах пред Бог, за да се помоля, и намерих откъси в Божието слово, които да ям и пия във връзка със собственото си състояние. Знаех, че моята избухливост е управлявана от високомерната ми природа и че изискванията ми към другите са твърде високи. Братът, с когото си партнирах, беше стар и никога преди не беше изпълнявал този дълг. Нормално беше реакциите му да са малко по-бавни. Винаги предявявах към него изисквания според собствените си стандарти и му говорех с неодобрителен тон. Не приемах неговата гледна точка, за да обмисля нещата, и не подхождах към проблемите според различната ситуация на всеки човек. По този начин, когато си взаимодействах с другите, винаги ги карах да се чувстват ощетени и възпрени. Действително се държах твърде неразумно. Когато осъзнах това, най-накрая започнах наистина да се отнасям сериозно към този проблем. В последващото ни обсъждане на работата, когато виждах, че братята реагират бавно, вече можех да се отнеса правилно и да им дам известно време за размисъл. Правех всичко възможно да разговарям за съответните принципи малко по-подробно и когато ми задаваха определени въпроси, можех търпеливо да общувам с тях, да търся истината и да навлизаме заедно. По-късно, когато се появяха проблеми, започнах да наблягам на изследването на онова, което съм разкрила. Когато имах неправилни мисли или идеи или когато разкривах покварен нрав, се молех осъзнато на Бог и търсех свързаните с това истини, за да разреша тези неща, вместо да се отнасям към тях спрямо моя покварен нрав.

По-късно имаше период, в който отново бях много заета с изпълнението на дълга си. Някои от братята и сестрите противоречаха на принципите в действията си и трябваше да се общува с тях, за да се разрешат тези проблеми. Също така имаше някои потенциални приемници на евангелието, които имаха нужда то да бъде разпространено сред тях. Когато видях, че цялата тази работа трябва да се свърши, първата ми мисъл беше да побързам и да я свърша. Тогава изведнъж се сетих, че преди винаги се грижех само за това да свърша нещо, отивах там, където трябваше да отида, и правех това, което трябваше да направя, но не жънех никакви ползи. Не можех да правя това отново, трябваше да потърся принципите. Така че се успокоих и се замислих за проявите на братята и сестрите, като намерих някои от Божиите слова и помислих как да общувам, за да постигна резултати и да ги накарам да разберат същността на проблема. Що се отнася до потенциалните приемници на Евангелието, разбрах също какъв е основният им проблем и потърсих съответната истина, за да се подготвя предварително. Чрез това търсене разбрах някои истини принципи, които не бях схванала преди, пожънах някои ползи и постигнах някои резултати при изпълнението на дълга си. Чрез този опит осъзнах колко е важно да обръщам внимание на навлизането в живота и да търся истините принципи, докато изпълнявам дълга си.