В последните години страдам от високо кръвно налягане и разклатено здраве, прекарвам доста време в почивка у дома и изпълнявам само задълженията, на които съм способен. През юли миналата година началникът ни по напояването разбра, че съм напоявал новодошли и ми възложи този дълг. Така се зарадвах отново да изпълнявам този дълг и бях решен да се справям добре. Щом видях, че двамата началници бяха на около тридесет, с добри способности и бързо схващаха принципите, и че двадесетгодишната сестра Син Син беше енергична и учеше бързо, можеш да си представиш как се зарадвах. Бях на шестдесет, а още имах възможността да изпълнявам дълга си с тези млади братя и сестри — сякаш и аз се подмладих. Ходех на събрания с колело, приемах новодошли и все си тананиках химни по пътя — много бях ентусиазиран за дълга си. След известно време усетих, че съм напреднал и в разбирането на принципа, и в развитието в живота. Този дълг взе още повече да ми харесва. След въодушевлението ми обаче се случиха някои неща. Кръвното ми налягане беше много високо, не се чувствах добре и след работа бях изтощен, исках единствено да си легна и да си почивам. Син Син и другите можеха да продължат с обобщения на отклоненията в дълга си след събранията и да организират следващия ден. Исках да върша повече работа като по-младите ми колеги, но след вечеря ми се доспиваше и почвах да се унасям, затова си лягах рано. В един момент три поредни дни не се бях наспивал добре и тялото ми просто не издържаше. Знаех, че не мога да изпълнявам дълга си добре, затова помолих Син Син да проведе едно събрание вместо мен. След това взех да унивам — дори обичайните си задължения не можех да изпълня, а се налагаше да моля за помощ. Сигурно скоро щяха да ме освободят. Понякога, когато началникът ни споделяше за принципите при напояването на новодошли и добрите методи на практикуване, Син Син и останалите веднага схващаха, успяваха да приложат принципите в различни ситуации и да ги използват на практика в задълженията си, докато за мен беше нужно известно време да помисля, а понякога имах нужда от по-дълго общение с началника. Тогава все ми беше неспокойно, нощем не можех да се наспивам. Тревожех се, че заради напредналата ми възраст, лошото ми здраве, бавното ми разбиране и това, че забравях, ако един ден не можех вече да изпълнявам дълга си, дали това щеше да е краят на пътя ми като вярващ? Щях ли да мога ли все пак да достигна спасение? Постоянно бях унил и не можех да се съсредоточа върху дълга си. Изобщо не можех да се меря със Син Син. Така ми беше дотегнало, че съм стар, имах се за стар и безполезен и винаги се тревожех да не ме преместят. Завиждах на всички тези млади хора и мислех колко чудесно би било, ако просто можех да върна часовника с двадесет години и да придобия младежка жизненост! Така щях да мога да служа на Бог до края. Нима така нямаше да има надежда за мен да навляза в Божието царство? Заради тези си мисли просто нямаше как да не се тревожа за крайната си цел.

Един ден водачът ми ме посети, където бях отседнал, и ми каза: „Заради напредналата ти възраст и високото кръвно ще те преместим в общи въпроси, за да не се налага да тичаш напред-назад“. Трудно ми беше да приема новината — дългът ми за напояване ми харесваше много и изобщо не бях помислял да се отказвам, а сега внезапно ме преместваха. Все повече остарявах и щеше да ми е все по-трудно да напоявам в бъдеще. Сякаш някой ме беше полял с кофа студена вода, с която беше угасил този огън от ентусиазъм в сърцето ми. Братята и сестрите ми прочетоха Божиите слова и споделиха Неговата воля, но аз не слушах. Седях като парализиран и почти свлечен на стола си. През нощта, докато се въртях в леглото, мислех колко енергични и жизнени бяха младите братя и сестри, колко бързо разбираха истината и принципите, бяха достойни за развиване — бъдещето на тези младежи беше пред тях. А аз — старецът — не можех да отдам всичко на Бог заради здравето си, не разбирах добре истината не си струваше чак толкова да ме развиват. А и не само това — бях болен и тялото ми можеше да откаже във всеки един момент. Бог със сигурност не гледаше добре на старец като мен и беше неясно дали ще имам добра крайна цел. Де да бях само с двадесет години по-млад и можех да се посветя на пълното си отдаване на Бог! Колкото повече мислех, толкова по-зле се чувствах, много бях потиснат. Сякаш тежък камък лежеше на гърдите ми — толкова бяха стегнати, че едва дишах. Толкова ме разтревожи преместването, че цяла нощ не мигнах.

На следващия ден имаше събрание на работници по напояването и видях началника Джао Лян да минава с колело покрай къщата ми. Да го видя как отива с колело на събранието беше като шамар за мен. Ако не ме бяха преместили, щях да отивам с него, но този влак беше отпътувал. Защо трябваше да съм стар и болен? От тези мисли чувствах такава празнота и не знаех какво да правя занапред. Седях без работа на стола си и гледах небето през прозореца. Перспективите ми като вярващ не бяха добри, мислех си аз, и нямах надежда, че ще навляза в Божието царство. Колкото повече мислех, толкова по-зле се чувствах и по лицето ми рукнаха сълзи. Затова се помолих на Бог: „О, Боже! Не съм в състояние наистина да се подчиня и да приема това преместване. Знам, че това е непокорно спрямо Теб и Те отвращава. О, Боже! Напътствай ме, за да се опозная и да се подчиня“. По-късно Джао Лян видя, че съм в лошо състояние, и ми прочете откъс от Божието слово. „Трябва да се научиш да се подчиняваш, когато дългът ти се промени. След като известно време се обучаваш за новия си дълг и постигнеш резултати при изпълнението му, ще установиш, че си по-подходящ да изпълняваш този дълг, и ще осъзнаеш, че изборът на дълга в зависимост от личните ти предпочитания е бил грешен. Това не решава ли проблема? Най-важното е, че Божият дом определя какъв дълг да изпълняват хората не въз основа на личните им предпочитания, а в зависимост от това, което е необходимо за работата, и от това дали даден човек може да постигне резултати, като изпълнява този дълг. Бихте ли казали, че Божият дом трябва да разпределя дълга според индивидуалните предпочитания? Трябва ли изборът на хора за даден дълг да почива върху условието да се удовлетворят личните им предпочитания? (Не.) Кое от тези неща съответства на принципите на Божия дом за оползотворяване на хората? Кое съответства на истините принципи? Хората да се подбират в зависимост от потребностите на работата в Божия дом и от резултатите от изпълнението на дълга им. Имаш някои любими занимания и интереси, както и някакво желание да изпълняваш дълга си, но трябва ли твоите желания, интереси и любими занимания да имат предимство пред работата в Божия дом? Да кажем, че упорито настояваш и казваш: „Трябва да върша тази работа, а ако не ми позволят да я върша, не искам да живея и не искам да изпълнявам дълга си. Ако не ми позволят да върша тази работа, няма да имам ентусиазъм за нищо друго, нито ще положа всички усилия за него“. Дали това не показва, че има проблем с отношението ти към изпълняването на дълга? Това не е ли пълна липса на съвест и разум? За да удовлетвориш личните си желания, интереси и любими занимания, не се колебаеш да накърниш и забавиш работата на църквата. Това съответства ли на истината? Как трябва да се отнася човек към нещата, които не съответстват на истината? Някои хора казват: „Човек трябва да пожертва индивидуалния си Аз в името на колективния“. Това правилно ли е? Това истината ли е? (Не.) Що за твърдение е това? (То е сатанинска заблуда.) То е невярно, подвеждащо и прикриващо твърдение. Ако прилагаш фразата „Човек трябва да пожертва индивидуалния си Аз в името на колективния“ в контекста на изпълняването на дълга си, значи се противопоставяш на Бог и богохулстваш. Защо това е богохулство? Защото налагаш собствената си воля на Бог, а това е богохулство! Опитваш се да размениш личната си жертва срещу това да бъдеш доведен до съвършенство и да получиш благословии от Бог, и възнамеряваш да сключиш сделка с Него. Бог няма нужда да жертваш каквото и да е от себе си, а иска хората да практикуват истината и да се отрекат от плътта. Ако не можеш да практикуваш истината, значи се бунтуваш срещу Бог и Му се противопоставяш. Изпълни зле дълга си, защото намеренията ти бяха грешни, възгледите ти за нещата бяха неправилни и твърденията ти бяха в пълно противоречие с истината. Божият дом обаче не те е лишил от правото да изпълняваш дълг. Само дългът ти беше променен, защото ти не беше подходящ за този дълг, и ти беше даден друг, който е подходящ за теб. Това е съвсем нормално и е лесно да се разбере. Хората трябва да се отнасят правилно към този въпрос“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Дванадесета точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статут и надежда да получат благословии“). След като прочете откъса, Джао Лян предложи това общение: „Когато Божият дом премества хора, той не ги лишава от шанса да изпълняват дълга си и да бъдат спасени, а просто прави разумни промени според нуждите на църквата. Не се чувстваш добре, по-възрастен си и имаш високо кръвно. Ако нещо ти се случи, докато отиваш с колело да изпълняваш дълга си или на път към различни събрания, няма да е добре не само за църквата, но и за теб. Най-добре е да се върнеш в църквата ти по местоживеене и там да изпълняваш дълга си. Нека първо се подчиним, да го приемем от Бог и извлечем поука“. Толкова засрамен бях след общението на Джао Лян. Дори и след толкова време на вяра в Бог, аз още ни най-малко не се подчинявах. Обичах да изпълнявам дълга си за напояване и имах младежки ентусиазъм, но предвид това, че бях на над шестдесет години и болен, нямах енергията, паметта или способността да уча новите неща както младежите. Ако ме оставеха да напоявам, това щеше да се отрази зле на резултатите от напояването на новодошлите. Църквата ми беше възложила по-подходящ дълг според резултатите от работата ми и здравословните ми проблеми. Трябваше да бъда разумен, да приема и да се подчиня. Затова се помолих на Бог. Казах, че съм готов да се подчиня на подредбите Му и че ще дам всичко от себе си, за да сътруднича в новия ми дълг. После започнах да се чудя защо не се подчиних, когато ме прехвърлиха. Защо станах толкова унил? В търсенето си попаднах на този откъс от Божиите слова. „Сред братята и сестрите има и възрастни хора, между 60 и 80-90 годишни, които също изпитват някои затруднения поради напредналата си възраст. Въпреки възрастта, мисленето им не е непременно така правилно или разумно, а идеите и възгледите им невинаги отговарят на истината. Тези възрастни хора също имат проблеми и все се тревожат: „Здравето ми вече не е толкова добро и дългът, който мога да изпълнявам, е ограничен. Дали Бог ще си спомни за мен, ако изпълня само този малък дълг? Понякога се разболявам и имам нужда някой да се грижи за мен. Когато няма кой да се грижи за мен, не съм в състояние да изпълнявам дълга си, така че какво мога да направя? Аз съм стар и не запомням Божиите слова, когато ги чета, а и ми е трудно да разбера истината. Когато разговарям за истината, говоря объркано и нелогично, и нямам никакви изживявания, които да си струва да споделя. Стар съм вече и нямам достатъчно енергия, зрението ми не е много добро и нямам сили. Всичко ме затруднява. Не само че не мога да изпълнявам дълга си, но и лесно забравям и обърквам разни неща. Понякога се обърквам и създавам проблеми на църквата и на моите братя и сестри. Искам да постигна спасение и да се стремя към истината, но е много трудно. Какво мога да направя?“. Когато мислят за тези неща, те започват да се терзаят и си мислят: „Защо започнах да вярвам в Бог едва на тази възраст? Защо не съм като хората, които са на 20-30 години, или дори като онези на 40-50 години? Защо се натъкнах на Божието дело едва сега, когато съм толкова стар? Не че съдбата ми е лоша, поне попаднах на Божието дело. Съдбата ми е добра и Бог е добър към мен! Има само едно нещо, от което не съм доволен, и то е, че съм твърде стар. Нито паметта ми е много добра, нито здравето ми е толкова добро, но имам силен и непоклатим дух. Просто тялото ми не ме слуша и ми се доспива, след като послушам известно време на събиранията. Понякога затварям очи, за да се моля, и заспивам, а умът ми се лута, когато чета Божиите слова. След като почета малко, ми се доспива и задрямвам, а думите не проникват в съзнанието ми. Какво мога да направя? Дали при такива практически трудности все още съм способен да се стремя към истината и да я разбирам? Ако не е така и ако не съм способен да практикувам в съответствие с истините принципи, тогава дали цялата ми вяра няма да е напразна? Няма ли да се проваля в опита си да постигна спасение? Какво мога да направя? Толкова съм притеснен! На тази възраст вече нищо не е важно. Сега, след като вярвам в Бог, вече нямам никакви притеснения и нищо, за което да се тревожа, и децата ми пораснаха и вече нямат нужда да се грижа за тях или да ги отглеждам, най-голямото ми желание в живота е да се стремя към истината, да изпълнявам дълга на сътворено същество и в крайна сметка да постигна спасение в годините, които ми остават. Ала сега като гледам действителното си положение — недовиждащ поради възрастта и с объркан ум, в лошо здраве, неспособен да изпълнявам добре дълга си и създаващ проблеми понякога, когато се старая да свърша колкото мога, като че ли няма да ми е лесно да постигна спасение“. Не спират да мислят за тези неща и започват да се тревожат и да си мислят: „Изглежда, че хубавите неща се случват само на младите, но не и на старите. Изглежда, че колкото и добре да стоят нещата, вече няма да мога да им се порадвам“. Колкото повече си мислят за тези неща, толкова повече се тормозят и тревожат. Не само че се притесняват за себе си, а и се чувстват наранени. Ако плачат, чувстват, че не си струва да плачат за това, а ако не плачат, тази болка, тази рана постоянно е с тях. Какво трябва да направят в такъв случай? По-конкретно, някои възрастни хора, искат да прекарват цялото си време, като отдават всичко на Бог и изпълняват дълга си, но са физически немощни. Някои от тях имат високо кръвно налягане, други — висока кръвна захар, трети — стомашно-чревни проблеми, а физическите им сили не достигат, за да се справят с изискванията на дълга си, и затова се измъчват. Те завиждат на младите хора, които са способни да ядат и пият, да тичат и скачат. Колкото повече гледат как младежите вършат тези неща, толкова повече страдат и си мислят: „Искам да изпълнявам добре дълга си, да търся истината и да я разбера, искам и да я практикувам, но защо е толкова трудно? Толкова съм стар и безполезен! Не иска ли Бог стари хора? Наистина ли старите хора са безполезни? Не можем ли ние да постигнем спасение?“. Те са тъжни и неспособни да се почувстват щастливи, както и да мислят за това. Не искат да пропуснат такова прекрасно време и такава голяма възможност, но не са способни да дадат всичко от себе си и да изпълнят дълга си, като вложат цялото си сърце и душа, както правят младите. Заради възрастта си тези стари хора потъват в дълбоко страдание, безпокойство и тревога. Всеки път, когато срещнат трудност, неуспех, изпитание или препятствие, те се оплакват от възрастта си и дори се мразят и никак не се харесват. Във всеки случай обаче от това няма никаква полза, няма решение и те нямат път напред. Възможно ли е наистина да нямат път напред? Съществува ли някакво решение? (Възрастните хора също трябва да изпълняват дълга си, доколкото е по силите им.) Приемливо е възрастните хора да изпълняват дълга си, доколкото е по силите им, нали? Могат ли възрастните хора да не се стремят повече към истината заради възрастта си? Не са ли те способни да разберат истината?“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (3)“). Бог дава глас на мислите на всеки възрастен човек. Възрастните също искат винаги да служат на Бог, но телата им не могат. Те нямат енергията, нито паметта да учат като младите, затова могат да изпълняват само задължения, на които са способни, но се тревожат, че това е твърде малко и Бог няма да го запомни. А понеже са в напреднала възраст, имат слабо зрение и затова не могат да разбират много от истината, те униват, тревожат се за бъдещето си и крайната си цел. Бях точно в състоянието, разобличено от Бог. Виждах, че повечето хора, които бяха развивани в Божия дом, са млади, с добри способности, енергични и с бърз ум, докато аз бях много по-стар и въпреки хъса ми да изпълнявам дълга си, енергията и паметта ми не можеха да се мерят с младежките. След като цял ден са изпълнявали дълга си, младите все още имаха енергия и можеха да преглеждат проблемите и отклоненията в работата си, както и пътя на практиката си, а аз трябваше да си легна рано. Понякога, когато тялото ми не можеше да понесе натоварването, трябваше да моля някого да напоява новодошлите вместо мен. Когато началниците споделяха полезни принципи и методи, по-младите ги схващаха веднага и ги прилагаха в дълга си, докато аз доста по-бавно успявах да разбера. В сравнение с по-младите братя и сестри да изпълнявам задължения за мен бе доста по-тежко. Много недоволен бях от ситуацията и се обвинявах, че съм стар и неспособен за много неща в дълга си. Макар и да се стремях към истината, не разбирах много и сигурно Бог е бил недоволен. Живеех с погрешно разбиране за Бог и не спирах да се тревожа за бъдещото си назначение. Сега съм осъзнал, че възрастните и младите могат да са с различна енергия и памет, но са съвсем еднакви, що се отнася до покварените им нрави. И младите, и старите са надменни. И младите, и старите са егоисти. Щом срещнем планирана от Бог ситуация, която не ни се нрави, всички разкриваме непокорния си нрав. Не можем да се подчиним на върховенството и плановете на Бог. Винаги гледаме първо себе си, когато става дума за собствените ни интереси, и разкриваме своя егоистичен, отвратителен, покварен нрав. И младите, и старите еднакво сме дълбоко покварени от Сатана. Всички имаме нужда често да размишляваме над себе си, да приемаме съда и порицанието на Божиите слова и да търсим истината, за да се справяме с покварата си. Смятах, че възрастта ми и обемът на работа, който вършех в дълга си, са критериите, според които Бог ще реши дали Му се нравя. Смятах, че Бог просто не харесва старците и че шансът ми да бъда спасен е малък. Мненията и представите ми бяха толкова абсурдни! Сега знам, че трябва да се подчиня на върховенството и подредбите на Бог, да давам най-доброто от себе си в изпълнение на дълга си и да се фокусирам върху размишленията и себепознанието, и стремежа към нравствена трансформация в дълга си, понеже това е според Божията воля. След като осъзнах това, сякаш нещо ми се изясни.

Една сутрин по време на духовна практика попаднах на откъс от Божиите слова, който дълбоко ме докосна и ми помогна да разбера по-добре Божията воля. „Дали възрастните хора са специална група в Божия дом и що се отнася до истината? Не са. Възрастта е без значение що се отнася до истината, до покварения ви нрав, до това колко дълбоко сте покварени, дали сте подготвени да се стремите към истината, дали можете да постигнете спасение или каква е вероятността да бъдете спасени. Не е ли така? (Така е.) Вече толкова много години разговаряме за истината, но никога не сме разговаряли за различни видове истини в зависимост от възрастта на хората. Никога не сме разговаряли за истината или за покварения нрав, който се разкрива единствено при млади или при възрастни хора, нито някога сме казвали, че поради старостта им, закостенялото им мислене и неспособността им да приемат нови неща, поквареният им нрав намалява и се променя по естествен път — такова нещо никога не е било казвано. Никога не сме разговаряли за нито една истина в зависимост конкретно от възрастта на хората, като възрастните хора са били изключени. Възрастните не са специална група в църквата, в Божия дом или пред Бог, а са същите като всяка друга възрастова група. Те изобщо не са специални, просто са живели малко по-дълго от останалите, дошли са на този свят няколко години по-рано от тях, косата им е малко по-сива в сравнение с останалите, телата им са остарели малко по-рано от другите и няма никаква друга разлика, освен тези неща“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (3)“). Чрез Божиите слова разбрах, че в Божия дом възрастните не са някаква специална група. Те просто са малко по-възрастни, с малко повече белези. Може и да нямат енергията и жизнеността на младите хора и да имат някои болежки, но за истината възраст няма. Докато Бог изразява думите Си и върши делото Си на правосъдие в последните дни, Той не прави разлика между млади и стари. И старите, и младите са дълбоко покварени от Сатана и всички се нуждаят от Божието спасение. Дали някой може да бъде спасен, не зависи от възрастта му или от дълга, който изпълнява. Важното е дали върви по пътя на стремежа към истината. Това се определя от Божия праведен нрав. В света на миряните старите работници често са в немилост. Считат се за разбиращи бавно, слаби и почти неспособни да създадат нещо стойностно, затова директорите харесват млади работници и не одобряват старите. Бях ограничавал Бог според представите на неверниците. Мислех си, че понеже младите братя и сестри могат да изпълняват много задължения и да допринасят, те имат най-голям шанс за спасение, а старите вършат незначителни задължения и постигат малко, затова Бог не ги предпочита и шансът им да бъдат спасени от Бог е малък. Не бях разбрал Божия праведен нрав и Го съдех според своите представи и идеи. Какво богохулство! Божият дом се ръководи от истината, Бог оценява действията на всеки човек според нея. Познавах една сестра, тя беше млада и умна и служеше като водач, но нарушаваше работните правила и прекъсваше и смущаваше църковното дело, а и отмъщаваше на тези, които ѝ даваха предложения, и ги потискаше. В крайна сметка я определиха за зъл човек и я отлъчиха от църквата. После обаче се запознах с друга, много по-възрастна сестра, която не беше образована и имаше средни способности, но изпълняваше редовно дълга си — имаше истинска вяра в Бог и беше лоялна в дълга си. Тези възрастни братя и сестри може да не са толкова издръжливи или с отлична памет, но дават всичко от себе си в задълженията си и се фокусират върху размишления, себепознание и стремеж към нравствена трансформация в задълженията си. Те също може да се нравят на Бог и да имат шанс да бъдат спасени. Осъзнах също, че остаряването е естествен и неотменим процес, предопределен от Бог, затова трябва да му се отдам и просто да върша каквито задължения мога според възрастта си. Всъщност, стига да имах правилното отношение и да се фокусирах върху търсенето на истината в дълга си, нима пак нямаше да спечеля Божието просветление и напътствия? Нямаше ли и аз да разбера покварата и недостатъците си? Нямаше ли да мога да продължа да се стремя към истината? Бог не ме беше лишил от правото да върша дълга си и да добия спасение, още по-малко се отнасяше различно с мен заради възрастта ми. Аз обаче бях неблагодарен към Бог и дори се лъжех, че Той не харесва възрастните, с което отричах подредбите и ръководството Му. Бях напълно неразумен! Щом осъзнах всичко това, почувствах силни угризения. Не можех все така да се бунтувам срещу Бог и да Го разбирам грешно. Трябваше да загърбя тревогите си и да сътруднича добре в новия си дълг, за да не забавям църковното дело.

След това взех да се чудя защо, макар да знаех, че дългът няма нищо общо с благословиите или бедите, не спирах да се тревожа за крайната ми цел, след като ми възложиха дълг, който не ми се нравеше. Къде се коренеше проблемът ми? По време на събрание братята и сестрите ми прочетоха два откъса от Божиите слова за мен и аз открих корена на проблема ми чрез Неговите думи. „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му верни, това е, за да бъдат възнаградени. В крайна сметка всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да понесат много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). „Преди да решат да изпълняват дълга си, в дълбините на сърцата си антихристите са преизпълнени с очаквания — за перспективите им, за благословии, за добро назначение и дори за венец. Те са крайно самоуверени. С такива намерения и амбиции идват да изпълняват дълга си в Божия дом. И така, дали изпълняването на дълга им съдържа искреността, истинската вяра и предаността, които Бог изисква? На този етап още не може да се види тяхната истинска преданост, вяра или искреност, защото преди да поемат дълга си, те са настроени абсолютно пресметливо и вземат решението да изпълняват дълга си, водени от интересите си, а също и въз основа на предварителните си безмерни амбиции и желания. С какво намерение изпълняват дълга си антихристите? То е да сключат сделка, да направят размяна. Може да се каже, че това са условията, които те поставят, за да изпълняват дълга си: „Ако изпълня дълга си, трябва да получа благословии и да имам добро назначение. Трябва да получа всички благословии и блага, които Бог е казал, че са подготвени за човечеството. Ако не мога да ги получа, няма да изпълнявам този дълг“. С такива намерения, амбиции и желания идват в Божия дом, за да изпълняват дълга си. Изглеждат така, сякаш притежават известна искреност и, разбира се, за новоповярвалите, които тепърва започват да изпълняват дълг, това може да се нарече и ентусиазъм. В това обаче няма никаква истинска вяра или преданост; има само такава степен на ентусиазъм. Това не може да се нарече искреност. Съдейки по отношението на антихристите при такова изпълнение на дълга им, то е съвсем пресметливо и е изпълнено с техните желания за облаги, като това да получат благословии, венец и награди и да влязат в небесното царство“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Седма част)“). Чрез разкриването на Божиите слова разбрах, че с нищо не се различавам от антихрист, и вярвах и изпълнявах дълга си само за да спечеля благословии и да навляза в Божието царство. Преди да повярвам в Бог, живеех според сатанинските отрови като „Всеки за себе си и дяволът да вземе последния“, „Не си мърдай пръста без отплата“. Смятах, че е правилно да се грижа за интересите си. Щом нещо беше полезно за мен, го правех, колкото и да страдах и каквато и да беше цената. След като приех Божието дело в последните дни, чух, че мога да спечеля вечен живот и да вляза в Божието царство, ако отдам всичко на Бог и изпълнявам дълга си. Щом видях, че тази велика благословия не може да се купи с пари или нещо ценно, се отрекох от семейството си, напуснах работа и започнах да следвам Бог, и да изпълнявам дълга си. Когато Божият дом ми възложи дълг за напояване, си казах: „В този дълг мога да прочета много от Божиите слова и има голям шанс да споделям истината. Всичко това ще е възможност да спечеля истината и да добия спасение“. Така се мотивирах да изпълнявам дълга си добре с надеждата да добия спасение и да вляза в Божиието царство. Такава беше антихристката ми нагласа към дълга ми. Правех го само за благословията и правех търговия с Бог. Колко ли се е отвратил Бог! Бях много мотивиран в дълга си, но не бях добре със здравето, а и не ставах по-млад. Просто нямах енергията, силата или паметта на младежите, дори се нуждаех от чужда помощ, за да изпълнявам дълга си. Просто щях да забавя работата, ако продължавах с дълга за напояване, и така да повлияя на резултатите от него. Ако имах самосъзнание и разум, щях да се откажа от желанието си за благословии и да отстъпя място на по-младите братя и сестри. Това би било полезно за църковното дело. А аз само мислех как да спечеля благословии. Използвах дадения ми от Бог дълг, за да удовлетворя желанието си за благословии. Когато не виждах надежда да спечеля такива от новия си дълг, не се подчинявах, разбирах Бог грешно и дори Го обвинявах. Как мога да се имам за човек, който напълно се подчинява на Бог и има вяра в Него? Бях силно натровен със сатанинската отрова „Всеки за себе си, а дяволът да вземе последните“. Във всяка ситуация първо преценявах дали тя ще ми донесе изгода и благословии, поставях своите интереси пред истината. Изобщо не вземах предвид църковната работа, мислех само за собствените си интереси. Бях избран от Бог, наслаждавах се на толкова много напояване и препитание с Неговите думи в годините си на вярващ, бях проумял известна истина и можех да изпълнявам дълга си на сътворено същество, всичко това беше огромна благодат. И въпреки това не благодарих на Бог, нито помислих как да се отплатя за любовта Му. Ако нещо не ставаше на моето, разбирах Бог погрешно и Го винях. Толкова бях неразумен! Благодаря на Бог, че ме разобличи навреме. В противен случай, ако все така гледах на дълга си като на сделка, не само нямаше да спечеля истината и да добия спасение, но и Бог щеше да ме презира и пропъди. Щом осъзнах това, изпитах угризения и се укорих, затова се помолих на Бог с думите: „О, Боже! Следвам Те много години, но ни най-малко не Ти се подчинявам и разбирам погрешно волята Ти. Гледах на полагащия ми се дълг на сътворено същество като на разменна монета, срещу която да получа благословии. Как ли си ме презрял за това! О, Боже! Готов съм да се покая пред Теб, моля те, напътствай ме, за да живея според Твоите слова“.

По време на духовната практика попаднах на откъс от Божиите слова, който ми даде път за практика. „Докато са живи, възрастните хора трябва с още по-голямо старание да се стремят към истината и към навлизане в живота, и да работят в разбирателство с братята и сестрите, за да изпълняват дълга си. Само така може да расте духовният им ръст. Възрастните в никакъв случай не бива да се смятат за по-старши от останалите и да парадират с възрастта си. Както младите хора могат да проявяват покварен нрав под всякаква форма, така можеш и ти; както младите могат да вършат всякакви глупости, така можеш и ти; младите таят представи, възрастните — също; младите могат да са непокорни, възрастните — също; младите могат да проявяват нрава на антихриста, възрастните — също; възрастните имат абсолютно същите необуздани амбиции и желания като младите; младите могат да прекъсват и смущават и да бъдат прочистени от църквата, възрастните — също. Затова, освен да са способни да изпълняват максимално добре дълга си според възможностите си, те могат да правят и много други неща. Ако не си глупав, слабоумен и неспособен да разбереш истината, и ако не си неспособен да се грижиш за себе си, има много неща, които трябва да правиш. Точно като младите хора, можеш да се стремиш към истината, можеш да я търсиш, и често трябва да идваш пред Бог, за да се молиш, да търсиш истините принципи, да се опитваш да приемаш хората и нещата и да се държиш и да постъпваш в пълно съответствие с Божиите слова, а истината да ти е критерий. Това е пътят, който трябва да следваш, и не бива да страдаш, да се безпокоиш и да се тревожиш заради старостта си, защото страдаш от много болести или защото тялото ти остарява. Да изпитваш страдание, безпокойство и тревога не е правилно — това са неразумни проявления“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Как да се стремите към истината (3)“). Чрез Божиите слова научих, че какъвто и дълг да ми възложи църквата, Божията воля е чрез него да се стремя към истината, да използвам истината, за да изкореня покварения си нрав, да практикувам разрешаването на проблеми в дълга си според принципа и в крайна сметка да се отправя по пътя на спасението. Сега, освен че давам всичко от себе си в дълга си, размишлявам върху всички проявления на поквара, когато мога, и пиша статии със свидетелства за преживяване. На срещите с братята и сестрите обсъждаме представите на новодошлите и аз разговарям, доколкото мога. Чувствам се много спокойно и леко, когато практикувам така. Най-големият ми извод от този опит е, че Бог третира всички равно. Бог оценява всичко чрез истината, за Него е без значение на колко години си или какъв дълг изпълняваш. Важно е да вървиш по пътя на стремеж към истината. Стига да се стремиш към истината и да си на правия път, имаш шанс да добиеш спасение. Бог ни най-малко не пренебрегва възрастните. Когато се замисля как разбирах Бог погрешно, чувствам, че Му дължа толкова много, чак се насълзявам. На тази възраст все още имам шанс да посрещна Създателя и имах късмета да чуя Божия глас, да получа правосъдието и порицанието на словата Му и да Му отдам всичко в дълга си. Каква велика благословия! Независимо дали ще спечеля благословии и какъв ще бъде изходът ми, аз прилежно ще се стремя към истината и ще правя всичко възможно в дълга си, за да се отплатя за Божията любов.