Шийла и аз се познаваме отдавна и доста добре. При всяка наша среща говореше с мен за състоянието си в момента. Казваше, че винаги подозирала хората и силно я вълнувало какво мислят другите за нея. Казваше и, че понякога била много дребнава и все анализирала какво искат да ѝ кажат. Разстройвала се от най-малката мимика, тон и дори някоя случайна забележка. Не искала да е така, но не можела да се справи с това. Често казваше със сълзи на очи, че била дълбоко покварена, подмолна и безчовечна, че ненавиждала стремежа си към репутация и статус. Като гледах колко съжалява и как се отвращава от себе си, мислех, че наистина иска да се промени. Може би имаше сериозен проблем с покварения нрав, ахилесовата ѝ пета, и ѝ беше трудно да се промени; трябваше време. Реших, че трябва да проявявам емпатия. Колкото и заета да бях със задълженията си, поискаше ли да говорим, загърбвах работата и слушах как си излива душата, често я окуражавах, успокоявах и общувах с нея. Но не разбирах защо, макар че изглеждаше разумна в общението и се познаваше добре, когато другите посочваха проблемите ѝ, Шийла мислеше, че я презират, и се настройваше отрицателно. Това се случваше редовно и не се променяше. Освен това тя беше говорила с мнозина за този проблем, беше се откривала много пъти и много хора бяха общували с нея. Но след няколко години тя пак не показваше признаци за напредък.

Спомням си, че веднъж един началник говореше за проблема ни с напояването на новодошлите. Каза, че не сме се били достатъчно грижовни и търпеливи с тях, не общуваме с тях и не ги подкрепяме веднага, когато не са дошли на събрание, което било безотговорно. Началникът говореше това на всички напоители, а не на някого конкретно. Но Шийла каза, че началникът изобличава нея и я унижава, затова не пожела да говори на събранието. Друг път един брат споделяше преживяванията си и каза, че понякога се отнася несправедливо към хората с по-лоши качества. Разказваше за преживяванията си и за това как се е усъвършенствал и е навлязъл. Но когато чу това, Шийла реши, че той има предвид нея и че подценява качествата ѝ и я презира. Беше дръпната много дни след това, разви предубеждения към брата и го избягваше и пренебрегваше. Друг път, докато обсъждахме работата, началникът отбеляза, че Шийла има малък проблем с напояването на новодошлите, а тя се разплака, избяга и се върна след доста време. Седеше тихо встрани, сълзи се стичаха по страните ѝ, сякаш ѝ бе сторена голяма неправда. Като видях изражението ѝ, не можех да се успокоя и на събранието настъпи смут. На началника не му остана друго, освен да я успокои и окуражи, след което тя най-накрая миряса. После лидерът общува с нея, изтъкна ѝ, че за нея репутацията и статусът са твърде важни и че трябва всички да я обсипват с внимание и грижа, за да си върши работата. Това тя още по не можеше да приеме. Хем казваше, че началникът е предубеден и критиките му са несправедливи, хем — че характерът ѝ е тежък, искала да се промени, но не можела. Каза и това: „Няма спасение за мен. Как може да имам такъв характер? Защо всички са по-добри от мен и са благословени с по-прости мисли? Защо Бог не ми е дал добър характер?“. Докато я слушах, си мислех: „Колко противно и неразумно от нейна страна! Как може да обвинява Бог?“. Но после помислих, че сигурно е била зле напоследък и говори така само защото репутацията и статусът ѝ са застрашени. Може би, когато състоянието ѝ се подобри, няма да е такава.

После обаче осъзнах, че с когото и да се събереше, следеше всеки негов жест. Ако сметнеше, че някой е студен към нея или не харесаше нечий тон, решаваше, че той я е погнал за нещо. Винаги много внимавах как общувам с нея, все се тревожех, че ще я обидя с нещо, че ще я настоя срещу себе си и ще забавя работата ѝ. Задушавах се в опитите си да говоря с Шийла и често исках да я отбягна. После обаче си спомнях, че това също е поквара и не бива все да сме критични към другите. Трябваше да съм топла и загрижена за трудностите на хората, да проявявам толерантност и търпение. Затова си наложих да общувам с нея нормално и много се стараех да не я обиждам.

След време, понеже Шийла не приемаше истината въобще, държеше се неразумно и смущаваше църквата, лидерът я освободи и я помоли да се усамоти и да разсъждава. Доста се изненадах, като чух новината, понеже, макар и Шийла да беше твърде загрижена за репутацията и статуса си и често да подозираше другите, все пак беше склонна да се разкрива и да участва в общенията и изглеждаше, че търси истината. Защо да се усамотява? Едва по-късно, на едно събрание, когато лидерите прочетоха оценките на Шийла и използваха Божиите слова, за да анализират поведението ѝ, прозрях донякъде що за човек е. Всемогъщият Бог казва: „Хората, които безпричинно създават неприятности, действат с мисълта единствено за собствените си интереси. Правят каквото си поискат, а речта им е пълна с абсурдни ереси. Не се поддават на разума и са преизпълнени с порочен нрав. Никой не се осмелява да общува с тях и никой не иска да разговаря с тях за истината от страх да не си навлече беда. Хората се притесняват да споделят мислите си с такъв човек, защото се страхуват, че ако кажат и една дума, която не му харесва или не съответства на желанията му, той ще се хване за нея и ще отправи възмутителни обвинения. Такива хора не са ли зли? Не са ли живи демони? Всички онези, които имат порочен нрав и нездрав разум, са живи демони. И когато човек общува с жив демон, той може да си навлече беда, ако е небрежен дори и за миг. Ако такива живи демони присъстват в църквата, това няма ли да вещае проблеми? (Така е.) След като тези живи демони избухнат и излеят гнева си, известно време може и да говорят като човешки същества и да се извинят, но след това няма да се променят. Кой знае кога ще се развали настроението им и кога ще избухнат отново, като бълват нелепите си доводи. Мишената, срещу която избухват и си изпускат нервите, както и източникът и предисторията на избухването им, всеки път е различна. Всяко нещо може да ги взриви. Всичко може да ги накара да се чувстват неудовлетворени и да реагират грубо и неразумно. Колко страшно и колко неприятно! Тези зли хора се държат така, сякаш са психично болни. Могат да полудеят по всяко време и никой не знае на какво са способни. Най-много мразя такива хора. Всеки един от тях трябва да бъде изчистен — всички те трябва да бъдат премахнати. Не искам да се занимавам с тях. Мислите на такъв човек са объркани и нравът му е жесток, той е изпълнен с нелепи доводи и ереси, а когато нещо му се случи, прибързано излива гнева си. […] Макар че очевидно е наясно с многобройните си проблеми, никога не търси истината, за да ги разреши, нито обсъжда познаването на себе си в общение с другите. Когато се споменат собствените му проблеми, той отклонява вниманието и прехвърля вината, всички проблеми и отговорности върху другите и дори се оплаква, че причината за поведението му е лошото отношение на другите към него. Сякаш избухванията и неразумните му изблици са причинени от други. Всички останали са виновни и той самият просто няма друг избор, освен да действа по този начин, за да се защити с пълно право. Всеки път, когато е недоволен, започва да излива негодуванието си и да бълва глупости, като настоява на нелепите си доводи, сякаш всички останали грешат, и представя другите като злодеи, а себе си — като единствения добър човек. Колкото и да избухва или колкото и нелепи доводи да бълва, той изисква да се говори добре за него. Дори когато греши, забранява на другите да го разобличават или да го критикуват. Ако посочиш дори малък проблем, ще те въвлече в безкрайни спорове, което ще усложни живота ти. Що за човек е това? Това е някой, който безпричинно създава неприятности, а онези, които го правят, се считат за зли“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (26)). Щом чуят нещо, което застрашава интересите им, такива хора започват да говорят нелепости и да правят сцени. Нравите им са толкова порочни, че другите внимават да не ги обидят и се страхуват да им се противопоставят. Те сериозно смущават братята и сестрите и църковния живот. Шийла винаги е била такава. Когато другите посочваха проблемите ѝ, тя не мислеше дали думите им са истина и не разсъждаваше, а се хващаше за тона и отношението им. Ако не ѝ се нравеха, избухваше и или ги презираше, или се настройваше срещу тях, мислейки, че са я нарочили и я подценяват, или изразяваше недоволството си със сълзи. Това притесняваше другите — те все трябваше или да я отбягват, или да я търпят. Началникът ни посочи проблемите с напояването, за да ни помогне да се усъвършенстваме и да изпълняваме по-добре дълга си, но Шийла смяташе, че той я е нарочил и ѝ натяква миналите ѝ грешки, затова се настрои срещу него. Когато един брат, говорейки за състоянието си, каза, че не съумява да се отнася справедливо към всички, тя реши, че я подценява и презира, затова го зачеркна и дори започна да реве, за да облекчи мъката си. И така, хората не смееха да ѝ се противопоставят и гледаха да не я обидят, говореха с нея по най-деликатния начин, укротяваха я и ѝ угаждаха, защото иначе не си вършеше работата. Шийла се държеше така от години. Настройваше се срещу всеки, който уронва репутацията и статуса или заплашва интересите ѝ. Дори казваше, че е отрицателно настроена заради отношението на другите към нея, което беше съвсем неразумно изкривяване на истината. Не беше ли тя поредният неразумен човек, когото Бог изобличава? Едва след като осъзнах това, разбрах, че подозрителността към другите и прекомерната загриженост за репутацията не са единствените проблеми на Шийла — тя въобще не приемаше истината и беше дразнещ и неразумен човек. Спомних си как, като гледах колко често Шийла обсъжда състоянието си, разкрива покварата си, анализира се на събранията, дори избухва в плач и угризения, докато говори за покварата си, мислех, че сигурно има истинско познание за себе си и търси истината. Кое разбирах погрешно?

По-късно, след като с братята и сестрите проведохме общение върху Божието слово, най-накрая прозрях така нареченото ѝ „себепознание“. „Първото нещо, което някои хора казват, когато разговарят за себепознанието си, е следното: „Аз съм дявол, жив Сатана, и се противопоставям на Бог. Аз не Му се подчинявам и Го предавам. Аз съм змия и съм зъл човек, който заслужава да бъде прокълнат“. Това ли е истинско себепознание? Те говорят само общи приказки. Защо не дават примери? Защо не извадят наяве срамните неща, които са вършили, за да ги анализират? Като ги чуят, някои непроницателни хора си мислят: „Ето това е истинско себепознание! До какви висоти е стигнал, щом смята себе си за дявола, за Сатана и дори се проклина!“. Много хора, особено новоповярвалите, са склонни да се заблуждават от тези приказки. Те смятат, че говорещият е чист и разбира духовните въпроси, че обича истината и че е подходящ за водач. След като общуват с него известно време обаче, те установяват, че това не е така, че човекът не е такъв, какъвто са си го представяли, а е изключително фалшив и измамен, че умело се прикрива и преструва, и това силно ги разочарова. Как да преценим дали хората действително познават себе си? Не можете просто да вземете предвид какво твърдят. Важното е да определите дали са способни да практикуват и да приемат истината. Хората, които действително разбират истината, не само имат истинско себепознание, но и са способни да практикуват истината, което е най-важното. Те не само говорят за истинското си разбиране, но и са способни действително да вършат това, което казват. Тоест техните действия напълно съответстват на думите им. Ако казаното от тях звучи ясно и приемливо, но не постъпват в съответствие с него и не го изживяват, те са станали фарисеи и лицемери и съвсем не са хора, които действително познават себе си. Много хора звучат убедително, когато разговарят за истината, но не осъзнават кога разкриват покварен нрав. Това хора, които познават себе си, ли са? Дали хората разбират истината, ако не познават себе си? Този, който не познава себе си, не разбира истината, и всички, които говорят празни приказки за себепознание, имат фалшива духовност и са лъжци. Някои хора изглеждат много последователни, когато рецитират думи и доктрини, но духът им се намира в безчувствено и притъпено състояние и те са невъзприемчиви и безразлични. Може да се каже, че са безчувствени, но понякога, когато ги слушате как говорят, духът им изглежда доста буден. Например, когато нещо се случи, такъв човек е способен веднага да се познае и да каже: „Току-що ми хрумна една идея. Обмислих я и осъзнах, че е лукава и че мамя Бог“. Когато чуят това, някои непроницателни хора завистливо си казват: „Този човек веднага разбира, когато проявява поквара, и е способен да се открие и да разговаря за това. Реакциите му са толкова бързи, духът му е буден. Той е много по-добър от нас. Този човек наистина се стреми към истината“. Дали това е правилен начин да преценяваме хората? (Не е.) И така, на каква основа трябва да преценявате дали човек наистина познава себе си? Не бива да разчитате само на това, което казва. Трябва да проверите и какво действително се проявява в него. Най-простият начин е да проверите дали е способен да практикува истината. Това е най-важното. Способността на хората да практикуват истината доказва, че действително познават себе си, защото тези, които наистина се познават, проявяват покаяние, а само когато хората проявяват покаяние, те наистина познават себе си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. В стремежа към истината помага единствено себепознанието). С четене на Божиите слова научих, че тези, които наистина познават себе си, могат да приемат истината, срамуват се, като разкрият покварата си и искрено се разкайват и променят след това. Други обаче казват точните думи, наричат себе си демони на Сатана и наглед имат дълбоко себепознание, но като ги скастрят, не го приемат въобще и не разсъждават, а постоянно се защитават и изтъкват фалшиви доводи. Колкото и себепознание да изглежда, че имат такива хора, то е капан. Помислих си как Шийла винаги говореше с хората за състоянието си, казваше, че е загрижена за имиджа си и подвластна на отношението на хората. Казваше и, че е подмолна и подозрителна към другите. На пръв поглед изглеждаше откровена и искрена, способна да види собствената си поквара и да разсъждава върху себе си, понякога дори плачеше, докато говореше. Сякаш имаше истински угризения и се презираше. Затова смятах, че търси истината. Но тя говореше за тези си прояви от години и все не се променяше. Само чрез откровението на Божиите слова успях да прозра, че така нареченото себепознание на Шийла беше просто маска; тя всъщност не приемаше истината и не разсъждаваше върху покварата си. Често изричаше разни дълбокомислени, но празни твърдения за себе си — че е лоша, подмолна, зла, антихрист, че ѝ се полага да отиде в ада. Уж имаше дълбоко себепознание, но когато другите ѝ посочваха слабостите или я кастреха и се разправяха с нея, тя никак не приемаше и дори се опъваше, ставаше презрителна, противна и неразумна. Избухваше в сълзи и спореше кое е право и кое — криво, дразнеше другите дотолкова, че не можеха да си проведат събранието и да си свършат работата нормално. Тя сериозно разстройваше църковния живот и дело. Преди не разбирах истината и бях непрозорлива, затова се поддадох на външното ѝ поведение и дори я мислех за търсеща истината. Колко объркана и глупава съм била! Едва после осъзнах, че Шийла не говореше за състоянието си с другите, защото търси истината, за да реши проблемите си и да се поправи, а просто защото искаше да има на кого да си го изкара, кой да я успокоява и да облекчи страданието ѝ. Пред колкото и хора да се е открила, винаги е предизвиквала смут. Ако не беше освободена и ако състоянието ѝ не беше анализирано, нямаше да прозра що за човек е. По-скоро щях да се отнасям с нея като към сестра — търпеливо и толерантно, и щях несъзнателно да бъда заблудена от нея. Едва тогава разбрах колко е важно да гледаш хората по Божиите слова!

После прочетох откъс от Божиите слова, който ми даде известна яснота за мотивите на Шийла и тактиките ѝ на заблуда. Всемогъщият Бог казва: „Как може да се разбере дали един човек обича истината? От една страна, трябва да се види дали този човек може да опознае себе си въз основа на Божието слово, дали може да се самоанализира и да изпитва истинско покаяние. От друга страна, трябва да се види дали може да приема и практикува истината. Ако това е така, значи е човек, който обича истината и може да се покорява на Божието дело. Ако само разпознава истината, но никога не я приема и не я практикува, както казват някои хора: „Разбирам цялата истина, но не мога да я практикувам“, това доказва, че не е някой, който обича истината. Някои хора признават, че Божието слово е истината и че имат покварен нрав, а освен това казват, че са готови да се покаят и да се преобразят напълно, но след това няма никаква промяна. Думите и действията им са все същите като преди. Когато говорят за себепознание, сякаш разказват виц или скандират лозунг. Изобщо не размишляват и не опознават себе си в дълбините на сърцето си. Основният проблем е, че нямат нагласа за покаяние. Още по-малко проявяват искрена откровеност за своята поквара, за да се самоанализират истински. По-скоро се преструват, че опознават себе си, като преминават през процеса нехайно. Те не са хора, които истински познават себе си или приемат истината. Когато такива хора говорят за себепознание, те го правят нехайно; прикриват се, мамят и проявяват фалшива духовност. Някои хора са измамни и когато виждат, че другите разговарят за своето себепознание, си мислят: „Всички останали проявяват откровеност и анализират собствената си измама. Ако не кажа нищо, всички ще си помислят, че не познавам себе си. Значи ще ми се наложи да отбия номера!“. После описват собствената си измама като много сериозна, онагледяват я по драматичен начин, а себепознанието им изглежда особено задълбочено. На всеки, който ги слуша, му се струва, че те наистина познават себе си, и съответно ги гледа със завист, което пък ги кара да се чувстват великолепно, сякаш току-що са се сдобили с ореол. Този начин на себепознание, постигнато през пръсти, съчетано с прикриване и измама, подвежда другите. Може ли съвестта им да е спокойна, когато правят това? Не е ли това просто откровена измама? Ако хората само говорят празни приказки за себепознание, независимо колко възвишено или добро може да е то, а след това продължават да разкриват покварен нрав, точно както преди, без никаква промяна, тогава това не е истинско себепознание. Ако хората могат съзнателно да се преструват и да мамят по този начин, това доказва, че те изобщо не приемат истината и са същите като неверниците. Като говорят за своето себепознание по този начин, те просто се носят по течението и казват това, което е по вкуса на всички. Не са ли тяхното себепознание и самоанализ измамни? Това истинско себепознание ли е? Категорично не. Това е така, защото те не проявяват откровеност и не се самоанализират със сърцето, а само говорят малко за себепознанието по фалшив, измамен начин, за да отбият номера. Още по-сериозно е това, че за да накарат другите да им се възхищават и да им завиждат, те умишлено преувеличават, за да изглеждат проблемите им по-сериозни, когато обсъждат себепознанието, като намесват личните си намерения и цели. Когато постъпват така, те не се чувстват длъжници, нямат угризения на съвестта, когато се прикриват и извършват измама, не чувстват нищо, след като се опълчват на Бог и Го мамят, и не Му се молят, за да признаят грешката си. Не са ли такива хора непримирими? Ако не се чувстват длъжници, могат ли някога да изпитат разкаяние? Може ли някой без истинско разкаяние да се опълчи на плътта и да практикува истината? Може ли някой без истинско разкаяние да се покае истински? Със сигурност не. Ако те дори не изпитват разкаяние, не е ли абсурдно да се говори за себепознание? Не е ли това само прикриване и измама?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. В стремежа към истината помага единствено себепознанието). Обичаше да говори за състоянието си с другите и използваше Божиите слова, за да разсъждава върху себе си на събранията. Приписваше си най-черните качества. Външно сякаш имаше дълбоко себепознание, изпитваше угризения и се мразеше, но явно само е играла роля пред другите, за да ги заблуди, че приема истината и познава себе си. С така нареченото си себепознание подвеждаше и мамеше околните, караше ги да мислят, че смело им се разкрива, за да може те не само да не разберат каква е, но и да я уважават много. Всеки път, когато Шийла разкриваше покварата си, тя се описваше чрез Божието откровение за антихристите и казваше, че се стреми към репутация и статус, че върви по пътя на антихрист, че желанието за статус е обсебило живота ѝ и ако не се разкае, то ще я погуби. Но щом нещо заплашеше репутацията и статуса ѝ, се връщаше към старите си навици и не постигаше промяна въпреки дългогодишните общения. Лидерите ѝ посочваха проблемите и общуваха с нея много пъти, но тя не слушаше и не се променяше. Дори се съпротивляваше, непрекъснато спореше и изтъкваше фалшиви доводи. Виждайки, че другите успяват да загърбят егото си и да търсят истината, тя не се учеше от силните им страни, а мислеше, че просто са родени добри, а тя не може да практикува истината, и все подозираше хората, защото Бог не я бил дарил с добра природа. Не презираше сатанинския си нрав, а винеше Бог, кореше Го и казваше, че не е справедлив. Това разкриваше демоничната ѝ същност и беше крайно абсурдно и неразумно. Ако не беше откровението на Божиите слова, щях да я смятам за търсеща истината.

След време на едно събрание попаднах на този откъс от Божиите слова. „Само онези, които обичат истината, принадлежат на Божия дом. Само те са истински братя и сестри. Мислиш ли, че всички онези, които често посещават събрания в Божия дом, са братя и сестри? Не е задължително. Кои хора не са братя и сестри? (Онези, които изпитват неприязън към истината, които не приемат истината.) Онези, които не приемат истината и които изпитват неприязън към нея, са зли хора. Всички те са хора без съвест или разум. Никой от тях не е от онези, които Бог избавя. Тези хора са лишени от човешка природа, те са небрежни към делата си и невъздържани в поведението си. Те живеят съгласно сатанински философии, прилагат коварни хитрости и използват, прилъгват и мамят другите. Не приемат и най-дребната частица истина и са проникнали в Божия дом единствено, за да получават благословии. Защо ги наричаме невярващи? Защото изпитват неприязън към истината и не я приемат. Веднага щом истината бъде споделена, те губят интерес, изпитват неприязън към нея, не понасят да чуват за нея, намират я за скучна и не могат да си намерят място. Те са несъмнено невярващи и неверници. Не бива да ги смяташ за братя и сестри. […] Ако не се интересуват от истината, как могат да я прилагат? Тогава според какво живеят? Без съмнение те живеят според философиите на Сатана, винаги са хитри и лукави, нямат живота на човек с нормална човешка природа. Никога не се молят на Бог, нито търсят истината, а се справят с всяко нещо, като използват човешки хитрости, тактики и философии за светски отношения, което прави съществуването им уморително и мъчително. […] Онези, които не обичат истината, не вярват истински в Бог. Онези, които изобщо не могат да приемат истината, не могат да бъдат наричани братя и сестри. Само онези, които обичат и могат да приемат истината, са братя и сестри. А кои са онези, които не обичат истината? Всички те са неверници. На онези, които изобщо не приемат истината, изпитват неприязън към нея и я отхвърлят. По-точно всички те са неверници, които са се внедрили в църквата. Ако могат да извършват всякакви злини и да смущават и прекъсват църковното дело, те са слуги на Сатана. Те следва да бъдат премахнати и пропъдени. По никакъв начин не могат да бъдат смятани за братя и сестри. Всички, които им показват любовта си, са изключително глупави и невежи“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни, Трета част). Чрез Божиите слова осъзнах, че истинските братя и сестри са тези, които обичат истината и могат да я приемат. Те наистина дават всичко от себе си за Бог и свидетелстват за практикуването на истината. Може би не могат да говорят за дълбоко себепознание, но обичат истината и практикуват толкова Божии слова, колкото разбират. Дори понякога да съгрешават, да проявяват поквареност и да се настройват отрицателно, понеже търсят истината, като ги скастрят или се разправят с тях, или претърпят провал, те го приемат, защото е от Бог, търсят истината и разсъждават върху себе си. Като разберат проблемите си, успяват малко по малко да се поправят и подобрят. Само такива хора са истински братя и сестри. А онези, които не приемат и дори презират истината, не могат да се нарекат братя и сестри. Ако имат лош характер и вършат всякакви злини, смущаващи църковната работа, те са злосторници и антихристи и още по-малко могат да се нарекат братя и сестри. Дори да останат в църквата, те са просто фалшиви вярващи, промъкнали се в Божия дом. Колкото и отдавна да вярват, те в крайна сметка ще бъдат разобличени и изпъдени от Бог. Отвън не изглеждаше, че Шийла върши голямо зло, но всяко нейно дело объркваше мислите на хората и пречеше на задълженията им, а тя прави това от край време. Колкото и да общуваха с нея и да я подкрепяха, тя не се промени и на йота, дори спореше, разискваше и се държеше неразумно. Стана ясно, че Шийла не приема истината и се гнуси от нея по природа. Тя е съратница на дявола, не наша сестра. Преди не разбирах този аспект на истината и бях непрозорлива. Мислех, че щом някой вярва в Бог и припознава името Му, трябва да го приемаме за свой. Сляпо съчувствах и търпях такива хора, бях мила и ги подкрепях в глупостта и неразбирането си. Накрая се оказваше, че усилията ми са на вятъра. Колко глупава и объркана съм била.

След като Шийла беше изолирана, видях колко е праведен Бог. Който не търси истината и се държи неразумно, не може да има достъп до църквата и накрая ще бъде разобличен от Бог. Също така разбрах добрите намерения на Бог: Бог ни поставя в ситуации, за да си научим уроците. Трябва да се възползвам от тях. Занапред трябва да влагам повече време и енергия в истината и да гледам и правя нещата през призмата на Божиите слова.