писмо до Ай Си

Скъпа Ай Си,

Отдавна не сме се виждали! Как си? Не сме се виждали повече от година, но споменът за онова, което се случи, когато изпълнявахме дълга си заедно, изглежда все още е пресен в съзнанието ми. Тъй като не приех истината, аз те нараних и се отчуждихме. Всеки път, когато си помисля за това, се самообвинявам. Наистина ми се иска да ти кажа: „Съжалявам“. Пиша това писмо, за да ти разкажа за размишленията и разбирането си.

В онзи период отговаряхме за работата по поенето. Тъй като току-що бях започнала, не знаех много за този дълг и ти често ми помагаше. Когато виждаше какво не съм направила добре, ми даваше насоки и ми напомняше. Знаех, че по този начин ми помагаше. Но тъй като ми посочваше все повече неща, се чувствах неудобно. Веднъж хората, които изпълняваха дълга по поенето, не работеха добре заедно, така че трябваше да напиша писмо, за да разреша ситуацията. Почувствах известно презрение към тях и ги смъмрих с такъв тон, сякаш бяха на разпит. Като видя това, ти ме попита какъв е бил начинът ми на мислене, когато съм написала писмото, и откровено посочи проблемите ми. Каза, че не е правилно да пиша писмо по този начин, че държанието ми издава чувство за превъзходство и че това лесно би накарало хората да се чувстват възпрени. Каза ми да се самоанализирам и да променя писмото си. Макар и да осъзнавах, че разкривам надменен нрав, продължих да отхвърлям това в сърцето си, като си мислех: „Как така всеки път, когато напиша писмо, ти имаш проблем с него? Караш ме да изглеждам зле, като говориш така, сякаш не мога да разреша дори такъв обикновен проблем. Какво ще си помислят другите за мен, ако разберат?“. Не можах да го приема в сърцето си и станах предубедена към теб. Мислех си също, че когато в бъдеще открия някакъв проблем с теб, ще го посоча и аз, за да не си помислиш, че можеш да ме тормозиш. Веднъж някой, който отговаряше за опазването на книгите с Божието слово, беше безотговорен и прояви лениво отношение. Ти му написа писмо, в което проведе общение и анализира същността и последиците от подобни действия, като използва доста строг език. Аз се възползвах от това и казах, че начинът, по който писмото бе написано, не беше правилен, че се бе държала с чувство за превъзходство и бе укорявала хората, и че този начин на общение трудно може да бъде приет. Ти проведе общение с мен за обстоятелствата, при които можем да кастрим другите, и обстоятелствата, при които можем да водим общение с другите и да им помагаме, и каза, че този човек разбира всичко, просто е безотговорен и при такива обстоятелства можем да го скастрим. Знаех, че това, което каза, бе правилно и полезно за работата, но сърцето ми не искаше да го приеме. Имах чувството, че всичко, което ти каза, беше правилно, а всичко, което аз правех, беше погрешно, и ти все намираше за какво да ме обвиниш. Изглеждаше, че трябва да бъда по-внимателна в бъдеще, да не разкривам поквара и да не казвам нищо нередно, за да не ме разобличиш и злепоставиш. След това станах колеблива и резервирана в изпълнението на дълга си и това чувство не отслабваше ни най-малко. Чувствах се много изтощена отвътре. Обикновено, когато видеше, че изпълнявам дълга си нехайно, ти ми го изтъкваше. А когато имах натрупана работа, с която не се бях справила своевременно, казваше, че съм мързелива, че жадувам за удобства и не нося бреме при изпълнението на дълга си. Знаех, че говориш за моите проблеми, но всеки път ми кипваше и имах чувството, че постоянно разобличаваш проблемите ми и говориш толкова директно, че не си тактична и не проявяваш внимание към гордостта и чувствата ми, и ме поставяш на място. Не можех да го приема в сърцето си. Единственото, което можех да направя, беше да изпълнявам набързо дълга си, с чувство на безпомощност и противопоставяне, за да избегна поредното посочване на проблемите ми от твоя страна. Тъй като не бях потърсила истината и не бях се самоанализирала, проблемите в изпълнението на дълга ми така и не бяха разрешени.

По-късно веднъж написах писмо, в което съобщавах на напояващите работници за някои отклонения, които трябваше да се коригират в работата. Докато пишех, видях, че не изразявах нещата ясно, но не ми се занимаваше да ги поправя. Когато видя писмото ми, ти отново ми обърна внимание на проблемите, като каза, че не съм обяснила нещата ясно, че не може да се разбере какъв проблем искам да разреша. Помоли ме да обмисля внимателно въпроса и да не бъда нехайна, и проведе подробно общение с мен за това как да напиша това писмо. Отново усетих противопоставяне в сърцето си и се замислих: „Защо все търсиш недостатъците ми и ми създаваш трудности? Никога досега не съм имала толкова много проблеми, когато пишех писма; как така намираш толкова много погрешни неща? Ако водачът или братята и сестрите разберат, какво ще си помислят за мен? Ще си помислят ли, че не мога да разрешавам дори такива дребни проблеми и че е било грешка да ме изберат да отговарям за поенето? Вече не знам как да сътруднича в тази работа. Винаги разобличаваш недостатъците ми и имаш ниско мнение за мен. Така че просто си го направи сама, а можеш и сама да си напишеш писмото. Чувствам се толкова възпряна да работя с теб!“. Колкото повече мислех за това, толкова по-разстроена се чувствах и дори се замислих дали да не ти го върна: „Ако нещата не се получат, ще напиша писмо до водача, в което ще съобщя за проблемите ти и ще предложа да напусна. По този начин водачът ще знае, че проблемът не е в това, че аз не си върша работата, а че ти си твърде надменна, което ме кара да не желая да сътруднича, и водачът със сигурност ще те скастри. Ако аз напусна и това се отрази на работата, тогава това ще бъде твое прегрешение и ти ще чувстваш вина и угризения. Така ти се полага за това, че винаги изтъкваш проблемите ми!“. Знаех, че не бива да го правя, тъй като това е липса на човешка природа, но не можех да не се почувствам предубедена към теб. На събранията говорех за това, което напоследък разкривах, но тъй като нямах никакво самопознание, зад всичко, което казвах, се криеха оплаквания и обвинения, което те караше да се чувстваш възпряна. Чувствах, че беше много предпазлива, когато говореше с мен след това. Опасяваше се, че ако изтъкнеш проблемите ми, може да не ги приема, така че направи всичко възможно да разговаряш с мен тактично. Тъй като обаче аз нямах никакво самопознание, когато отново споменаваше за проблемите ми, веднага замълчавах и те игнорирах. Един път не ти говорих повече от един ден, което доведе до забавяне на работата, за която трябваше да поговорим. Чувствах се много задушена и измъчвана от болка и отидох в банята да плача. Видях те да отиваш в друга стая с компютър, за да работиш, и разбрах, че и ти си в лошо състояние. Тогава в съзнанието ми изникнаха думите „емоционално насилие“ и почувствах, че държанието ми бе точно такова и с това ти причинявах болка. Но просто не можех да се избавя от това състояние, в което се намирах, и плачех, докато се молех на Бог, с желанието да го поправя.

Тогава прочетох някои от Божиите слова и в тях имаше откъс, който ме трогна. Бог казва: „Някои хора казват: „Преди да бъда кастрен, чувствах, че имам път, който да следвам, но след като бях кастрен, не знам какво да правя“. Защо след като са били кастрени, те не знаят какво да правят? Каква е причината за това? (Когато се сблъскат с кастрене, те не приемат истината и не се опитват да опознаят себе си. Таят някакви представи и не търсят истината, за да ги преодолеят. Това ги оставя без път. Вместо да намерят причината в себе си, те твърдят обратното — че именно кастренето ги е накарало да загубят пътя си.) Не е ли това контраобвинение? То е все едно да кажеш: „Това, което направих, беше в съответствие с принципите, но това, че бях кастрен от теб, показва ясно, че не ми позволяваш да се справям с нещата съгласно принципите. И така, как се очаква да практикувам в бъдеще?“. Ето какво имат предвид хората, които казват такива неща. Приемат ли да бъдат кастрени? Приемат ли факта, че са допуснали грешки? (Не.) Не означава ли това твърдение всъщност, че те знаят как безразсъдно да извършват злодейства, но когато бъдат кастрени и помолени да действат според принципите, не знаят какво да правят и се объркват? (Да.) И така, как са вършели нещата преди? Когато човек се сблъска с кастрене, причината не е ли в това, че не е действал според принципите? (Да, така е.) Той безразсъдно извършва злодейства, не търси истината и не върши нещата според принципите или правилата на Божия дом, затова получава кастрене. Целта на кастренето е да даде възможност на хората да търсят истината и да действат според принципите, за да ги предпази от безразсъдното извършване на повторни злодейства. Когато се сблъскат с кастрене обаче, такива хора казват, че вече не знаят как да действат или как да практикуват — съдържат ли тези думи някакъв елемент на себепознание? (Не.) Те нямат никакво намерение да опознаят себе си или да търсят истината. Вместо това искат да кажат: „Преди изпълнявах дълга си много добре, но откакто ме кастри, ти внесе смут в мислите ми и обърка моя подход към дълга ми. Сега мисленето ми не е нормално и вече не съм толкова решителен или самоуверен, колкото бях преди, вече не съм толкова смел и всичко това се дължи на факта, че бях кастрен. Откакто бях кастрен, сърцето ми е дълбоко наранено. Затова трябва да кажа на другите да бъдат много внимателни при изпълнението на дълга си. Не трябва да разкриват недостатъците си или да допускат грешки. Ако допуснат грешка, ще бъдат кастрени, а след това ще станат плахи и ще загубят устрема, който някога са имали. Смелият им дух ще бъде значително притъпен, а младежкият им кураж и желание да дават всичко от себе си ще изчезнат, ще се превърнат в кротки мекушавци, които се страхуват от собствената си сянка и които считат, че нищо от това, което правят, не е правилно. Вече няма да чувстват Божието присъствие в сърцата си и ще се чувстват все по-отдалечени от Него. Изглежда, че дори молитвите и виковете към Бог ще останат без отговор. Ще чувстват, че не притежават същата жизненост, ентусиазъм и обичливост, и дори ще започнат да гледат отвисоко на себе си“. Дали това са чистосърдечните думи, казани от човек с преживяване? Истински ли са? Дали поучават хората, или им носят полза? Не е ли това просто изкривяване на фактите? (Да, тези думи са доста абсурдни.)“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (17)). След като прочетох Божиите слова, изведнъж се замислих за собственото си поведение и онова, което разкривах. Винаги си бях мислила, че аз съм тази, която е възпряна. Мислех си, че никога преди не бях имала толкова много проблеми с писането на писма, а сега, с теб, изглежда имаше толкова много проблеми и вече не знаех как да работим заедно, за да свършим тази работа. Всъщност всички тези мисли бяха изопачени. Когато пишех писма, разкривах надменен нрав и възпирах хората. Бях нeхайна при разрешаването на проблемите и обикновено бях мързелива и не носех бреме при изпълнението на дълга си. Като изтъкваше тези проблеми пред мен, ти проявяваше отговорност към работата и ми помагаше, като ми даваше възможност своевременно да размишлявам върху собствените си проблеми и да ги опознавам, да изпълнявам дълга си съгласно истините принципи и да постигам резултати при решаването на проблемите. Но аз не го приемах, а вместо това си мислех, че като изтъкваш проблемите ми, за да ме накараш да изоставя погрешните си начини на действие, ти ме караш да се чувствам възпряна, и започнах да се колебая в изпълнението на дълга си. Не можех да пиша писма толкова добре, колкото преди, и не знаех как да сътруднича в изпълнението на дълга си. Изводът беше, че аз вършех нещата съгласно истината, а твоите напътствия бяха погрешни, и ако ме оставеше да изпълнявам дълга си както искам, щях да се справя отлично. Смятах правилните ти напътствия за отрицателни, а моите неправилни начини на действие — за добри. Действително не приемах истината, не можех да различавам положителното от отрицателното и бях глуха за всякакъв разум!

По онова време имах само това повърхностно разбиране. Спомняш ли си? По-късно говорихме открито една с друга за състоянията си. Ти каза, че не си гледала на мен отвисоко и не си искала да ми създаваш проблеми, и каза, че не знаеш как да общуваш с мен, когато те игнорирам, че чувстваш, че е много трудно да изпълняваш дълга си по този начин, и дори искаш да се откажеш да изпълняваш дълга си тук. Нека ти кажа, когато те чух да казваш това, се почувствах разкъсана отвътре. Нямах никаква представа, че съм те накарала да се чувстваш толкова възпряна и наранена. Все си мислех, че моята човешка природа си беше добре и че дори и да разкриех някаква поквара, нямаше да възпра или нараня никого. Но действителността беше такава и аз трябваше да се изправя пред нея и да се самоанализирам. През тези два дни бях преназначена да изпълнявам друг дълг и си тръгнах с чувство на вина и съжаление.

По-късно търсех и размишлявах, за да разбера собствените си проблеми. Прочетох тези Божии слова: „Що се отнася до антихристите, те не са способни да приемат, когато ги кастрят. И за неспособността им да го приемат си има причини, като основната е, че когато ги кастрят, те чувстват, че са посрамени, че са изгубили репутацията, статуса и достойнството си, че са останали без способността да надигнат глави в групатапред всички. Тези неща оказват влияние върху сърцата им, затова намират за трудно да приемат кастренето и смятат, че всеки, който ги кастри, им има зъб и е техен враг. Такъв е манталитетът на антихристите, когато ги кастрят. Можете да сте сигурни в това. Всъщност именно при кастренето най-ясно се разкрива дали даден човек може да приеме истината и дали може наистина да се покори. Фактът, че антихристите толкова силно се противопоставят на кастренето, е достатъчен, за да покаже, че те изпитват неприязън към истината и че изобщо не я приемат. Следователно именно това е същината на проблема. Не гордостта им е същината на проблема, а неприемането на истината. Когато ги кастрят, антихристите настояват това да се прави с любезен тон и добро отношение. Ако тонът на този, който го прави, е сериозен и отношението му е строго, антихристът ще се съпротивлява, ще се противопоставя и ще се разлюти от срам. Изобщо не го интересува дали това, което се разобличава у него, е вярно или дали е истина, и не се замисля къде е сгрешил или дали трябва да приеме истината. Мисли само за това дали суетата и гордостта му са накърнени. Антихристите са напълно неспособни да признаят, че кастренето помага на хората, че е изпълнено с любов и носи спасение, че е от полза за хората. Дори не могат да го видят. Дали това не е малко непроницателно и неразумно от тяхна страна? И така, какъв нрав разкрива антихристът, когато е изправен пред кастрене? Без никакво съмнение, това е нрав на неприязън към истината, както и надменен и непримирим нрав. Това разкрива, че природата същност на антихристите се състои в това, че изпитват неприязън към истината и я мразят“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Осма част)). От това, което Божиите слова разобличиха, видях, че когато антихристи загубят репутацията си поради това, че някой друг ги напътства, подпомага и кастри, дори когато знаят, че това, което другият разобличава, е истина, те никога не размишляват върху собствените си проблеми, а вярват, че другият човек е този, който им създава трудности, и затова изпитват омраза и неприязън, и дори искат да си отмъстят на този човек. Видях, че по природа антихристът изпитва неприязън към истината и я мрази. Докато четях Божиите слова, стигнах до известно разбиране за покварения нрав, който разкривах. Помислих си колко нехайна бях и как не носех никакво бреме в дълга си, как не бях внимателна, когато пишех писма, и не изразявах нещата ясно. Изтъкването на проблемите от твоя страна беше, за да мога бързо да ги поправя, а това щеше да е от полза за работата, но аз просто си мислех, че ми създаваш трудности, и отказах да го приема, за да запазя репутацията си. Прехвърлих вината върху теб, като исках да те критикувам пред водача, и дори те пренебрегвах, с което ти причиних болка и забавих напредъка на работата. Помощта ти към мен винаги е била положителна и в съгласие с истината и аз трябваше да я приема и да направя бързи корекции. Вместо това сметнах любезната ти помощ за омаловажаване и това дори породи неприязън, омраза и желание да ти отмъстя. На пръв поглед изглеждаше, че не приемам напътствията ти, но по същество не приемах положителните неща или истината. Противопоставях се на истината и това показваше, че в основата си не съм човек, който се покорява на истината. Не ми харесваше, че ти разобличаваш истинското ми положение. Обичах да ме уважават и хвалят. Видях, че по природа съм суетна и нечестива, че не обичам истината и вървя по пътя на антихриста. Изпитвах такава болка заради това, че живеех в покварения си нрав, но я заслужавах! Помислих си за Божиите слова: „Когато човек изпитва неприязън към истината, това несъмнено е пагубно за постигането на неговото спасение. Това не е нещо, което може или не може да бъде простено, не е някакво поведение или нещо, което се разкрива в него мимолетно. Това е природата същност на човека и Бог най-много се отвращава от такива хора“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме добре дълга си, най-важно е да разбираме истината). Почувствах как Бог мрази и ненавижда онези, които не обичат истината. Знаех добре, че това, че изтъкваш проблемите ми, е в съгласие с фактите и с истините принципи, но не исках да го приема, а вместо това го анализирах прекомерно, точно като неверник. По този начин моята поквара не можеше да бъде разрешена и нямаше как да изпълнявам дълга си според принципите. Единственото, което правех, беше да причинявам загуби, да създавам пречки в църковната работа и да карам Бог да ме презира.

Прочетох друг откъс от Божието слово и стигнах до известно разбиране за сатанинските отрови, които стояха зад отказа ми да бъда кастрена. Бог казва: „Какво трябва да направиш, ако някой постоянно ти посочва недостатъците? Можеш да кажеш: „Ако ти ме упрекваш, и аз ще те упреквам!“. Добре ли е да се нападате така? Това ли е начинът хората да се държат, да действат и да се отнасят един с друг? (Не.) Възможно е на теория хората да знаят, че не бива да правят това, но мнозина въпреки това не могат да се справят с такива изкушения и уловки. Възможно е да не си чувал някого да посочва недостатъците ти или да те нарочва, или да те съди зад гърба ти, но когато чуеш такива неща, няма да можеш да го понесеш. Сърцето ти ще започне да препуска и избухливостта ти ще се прояви. Ще кажеш: „Как смееш да ме упрекваш? Ако ти си груб с мен, и аз ще постъпя зле с теб! Ако ти ми посочваш недостатъците, не мисли, че аз ще пропусна да ти посоча твоите слаби места!“. Други казват: „Има една поговорка, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, така че няма да ти посочвам недостатъците, но ще намеря друг начин да те сложа на място и да ти смачкам фасона. Да видим кой е по-голям мъж!“. Добри ли са тези методи? (Не.) Почти всеки човек първоначално би се ядосал, ако научи, че някой го е упреквал, съдил или е злословил за него зад гърба му. Ще пламне от гняв, няма да може нито да яде, нито да спи, а ако случайно заспи, ще псува дори насън! Невъздържаността му не знае граници! Това е просто една дреболия, но той не може да я преглътне. Това са неблагоприятните последици от покварените нрави на хората и въздействието, което импулсивността оказва върху тях. Когато поквареният нрав обсеби нечий живот, в какво се изразява той най-вече? В това, че когато на човека му се случи нещо, което той възприема като неприятно, това нещо първо влияе на чувствата му, а после води до проява на невъздържаност, вследствие на което човекът заживява в своята невъздържаност и разглежда въпроса през призмата на покварения си нрав. В сърцето му се надигат философските възгледи на Сатана и той започва да търси начини и средства да си отмъсти, като по този начин разкрива покварения си нрав. Идеите и възгледите на човека за справяне с такива проблеми, средствата и начините, които му хрумват, и дори чувствата и невъздържаността му — всичко това произтича от покварения му нрав. И така, какви покварени нрави се проявяват в този случай? Преди всичко, разбира се, злонамереност, последвана от надменност, измамност, нечестивост, непреклонност, неприязън и омраза към истината. Надменността вероятно оказва най-малко въздействие от тези покварени нрави. Какви тогава са покварените нрави, които най-вече завладяват човешките чувства и мисли и определят как човекът в крайна сметка ще се справи с проблема? Това са злонамереността, непреклонността и неприязънта и омразата към истината. Тези покварени нрави държат човека в смъртоносна хватка и той очевидно живее оплетен в мрежите на Сатана. Как възникват мрежите на Сатана? Нима не се пораждат от покварените нрави? Покварените ти нрави са ти оплели всякакви сатанински мрежи. Например, когато чуеш, че някой те съди, проклина или посочва недостатъците ти зад гърба ти, ти оставяш сатанинските философии и покварените нрави да бъдат живота ти и да вземат надмощие в мислите, възгледите и чувствата ти, което поражда поредица от действия. Тези покварени действия са резултат най-вече от това, че нравът и природата ти са сатанински. В каквато и ситуация да се намираш, щом си обвързан, контролиран и направляван от покварения сатанински нрав, всичко, което изживяваш, разкриваш и проявяваш, и всичките ти чувства, мисли, възгледи, както и средствата и начините, които прилагаш в действията си, са сатанински. Всички тези неща нарушават истината и са враждебни към нея и Божиите слова. Колкото по-далеч си от Божиите слова и истината, толкова по-подвластен и оплетен си от мрежите на Сатана. Ако обаче успееш да се освободиш от оковите и контрола на покварения си нрав и ако му се опълчиш, застанеш пред Бог и постъпваш и решаваш проблемите според методите и принципите, на които те учат Божиите слова, постепенно ще се освободиш от мрежите на Сатана. След като се освободиш, вече няма да изживяваш добре познатото старо подобие на подвластен на Сатана човек, контролиран от покварения си нрав, а подобие на нов човек, който приема Божиите слова за свой живот. Целият ти начин на живот се променя. Но ако се оставиш на чувствата, мислите, възгледите и практиките, породени от сатанинския нрав, ще продължаваш да прибягваш до добре познатите сатанински философии и различни техники като „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, „Никога не е късно за достойния мъж да си отмъсти“, „По-добре да си истински злодей, отколкото фалшив джентълмен“ и „Този, който не търси отмъщение, не е мъж“. Те ще живеят в сърцето ти и ще диктуват действията ти. Ако приемеш тези сатанински философии за основа на своите действия, характерът на постъпките ти ще се промени, ще вършиш зло и ще се противиш на Бог. Ако приемеш тези негативни мисли и възгледи за основа на своите действия, очевидно си се отклонил много от Божието учение и Божиите слова, попаднал си в мрежите на Сатана и не можеш да се измъкнеш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Сатана насажда у хората своите сатанински философии като „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. „Ако ще си груб, аз няма да съм любезен“, и „С твоите камъни по твоята глава.“ Те подтикват хората към прибързани действия, като казват, че всеки, който накърни нечия репутация и интереси, трябва да си плати подобаващо. Това кара хората да се бият, да се нападат и да се нараняват взаимно. Затова хората стават все по-злобни и зли и губят нормалната си човешка природа. Видях, че постоянно живеех чрез тези сатанински отрови. Когато чуех някой да разобличава моята поквара и проблеми, аз не го приемах смирено, а вместо това разкривах избухливостта си и се отнасях към него студено и враждебно. Точно както онези случаи, в които разглеждах твоите напътствия и помощ като нещо отрицателно, тъй като вярвах, че ти разобличаваше недостатъците ми и накърняваше репутацията и интересите ми, затова обърнах нещата, фокусирах се върху твоите проблеми и казах, че като ме кастреше в съответствие с принципите, ти демонстрираше превъзходство, и дори исках водачът да те скастри и исках да те накарам да почувстваш угризения и вина, като напусна поста си. Престорих се на жертва и умишлено те пренебрегвах и изолирах. Целта ми беше да те накарам да спреш да говориш за моите проблеми, като по този начин защитя репутацията и интересите си. Наистина бях като разгневена мечка, която никой не смее да побутне — без капка човешка природа или разум! Когато изтъкваше проблемите ми, дори трябваше да гледаш какво е изражението ми и се чувстваше възпряна от мен, поради което искаше да избягаш от тази ситуация и да не изпълняваш повече дълга си, и в крайна сметка работата се забави. Как това мое действие можеше да се счита за човешка постъпка? Аз вършех зло и се противопоставях на Бог! Бях отвратена от собственото си поведение и сърцето ми се изпълни със самоомраза. Живеех със сатанински отрови и бях станала надменна, злобна и егоистична. Не само че те нараних, но и извърших прегрешения и потънах в съжаление. Наистина вредях както на себе си, така и на другите! Мислех си за това как някои антихристи реагират, когато братята и сестрите, които се стремят към истината с чувство за справедливост, им дават предложения и разобличават действията им, които са в разрез с истините принципи, и това се отразява на репутацията и статуса им. Те изпитват неприязън, противопоставят се и срамът ги разгневява. Изопачават фактите и хвърлят вината върху братята и сестрите, като потискат и измъчват тези, които имат чувство за справедливост, за да укрепят позицията си. Действията им вредят на братята и сестрите, смущават, прекъсват и унищожават църковната работа, и накърняват Божия нрав, което води до отлъчването им от църквата. Не беше ли такава природата на моето поведение? Видях как поведението и действията ми според сатанинския ми нрав наистина караха Бог да ме презре и че ако не се покаех, рано или късно щях да върша зли неща, които разрушават и смущават църковното дело, точно както антихристите и злите хора, и по този начин да накърня Божия нрав и да бъда отстранена от Бог. Наистина бях в такава опасност! Като си помислих това, почувствах страх, изпълних се с разкаяние и бях готова да застана пред Бог, за да се покая и изповядам.

След това започнах да търся пътя за практикуване и видях един откъс от Божието слово: „Какво трябва да направиш, ако искаш да избегнеш пътя на антихрист? Трябва да поемеш инициативата да се сближиш с хора, които обичат истината, хора, които са почтени, да се сближиш с хора, които могат да ти посочат проблемите, които могат да говорят с теб откровено и да те укорят, когато открият проблемите ти, и особено с хора, които могат да те кастрят, когато открият проблема ти — това са хората, от които имаш най-голяма полза, и трябва да ги цениш. Ако отхвърлиш такива добри хора и се отървеш от тях, тогава ще загубиш Божията закрила и постепенно ще те сполети бедствие. Ако се сближиш с добри хора и хора, които разбират истината, ще имаш мир и радост и ще можеш да държиш бедствието на разстояние, а ако се сближиш с подлеци, безсрамници и ласкатели, ще си в опасност. Не само че лесно ще те мамят и лъжат, но и всеки момент може да те сполети бедствие. Трябва да знаеш какъв вид хора могат да са ти най-полезни — т.е. хора, които могат да те предупредят, когато направиш нещо нередно или когато се превъзнасяш и свидетелстваш за себе си и подвеждаш останалите. От това можеш да имаш най-голяма полза. Сближаването с такива хора е правилният път, по който трябва да поемеш“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). Като прочетох Божиите слова, открих пътя за практикуване. Трябва да държа близо до себе си тези, които ме напътстват и ми помагат, а не да ги избягвам. Помислих си как не си имала лоши намерения, когато изтъкваше проблемите ми. Макар че понякога говореше откровено, казаното от теб беше факт и съответстваше на принципите, така че не трябваше да реагирам прибързано. Дори и да не можех да го приема или да не го разбирах в онзи момент, трябваше да имам сърце, което търси истината, да обмисля какво би било от полза за делото на Божия дом и след това да го направя, като сведа до минимум проблемите и отклоненията. Мислех за това как нямах чувство за бреме при изпълнението на дълга си, как имах склонност да се изразявам с чувство за превъзходство, когато пишех писма, как не проявявах внимание към истинските трудности и чувства на другия човек и колко нехайна и невнимателна бях. Когато изтъкваше проблемите ми и разобличаваше покварения ми нрав, ти ми помагаше да се самоанализирам и това щеше да ми помогне да изпълнявам дълга си сериозно и внимателно и да постигам резултати. Трябваше да ти благодаря и повече да приемам надзора и помощта ти. Това, че изтъкваше проблемите ми, беше положително и ме възпираше; в противен случай щях да живея според покварения си нрав, без да знам това. Щях да продължавам да изпълнявам дълга си нехайно и без чувство за бреме, с което щях да причиня загуби на делото, да се превърна в ненадежден, омразен на Бог човек. Като осъзнах това, съзнателно се промених и започнах да изпитвам по-голямо чувство за бреме при изпълнението на дълга си, отколкото преди. Когато възникваха проблеми, се съсредоточавах върху това да подхождам към тях, без да разчитам на избухливостта си или на надменния си нрав, и обмислях как да общувам по начин, който да доведе до резултати. Чувствах се много по-стабилна в сърцето си, когато практикувах по този начин. Също така наистина почувствах, че ако успее да се избави от репутацията, да приеме истината и да ѝ се покори, човек наистина може да има почтеност, достойнство, човешка природа и разум. Ако човек не обича истината, той не само че няма разбиране за нея, но и не може да изпълнява добре дълга си и е омразен на Бог. Такова поведение прави човека толкова низък и безполезен.

По-късно, когато изпълнявах дълга си заедно с други братя и сестри, все още разкривах този покварен нрав и тогава съзнателно се молех на Бог, отказвах се от себе си, приемах напътствията и помощта на другите и практикувах навлизане. Постепенно този нрав спря да бъде толкова сериозен, както преди. Чувствах, че да приемам предложенията на другите, наистина беше от голяма помощ и беше полезно за работата. Чувствах се стабилна и свободна в сърцето си и това беше чудесен начин за практикуване. Като си спомням за тези неща, се чувствам толкова благодарна на Бог. Без Бог да ме разкрие по този начин и без съда и разкриването на Неговите слова, просто нямаше да имам никакво самопознание и нямаше да мога да видя, че съм била толкова покварена от Сатана, че нравът ми е станал порочен и изпълнен с неприязън към истината. Когато интересите ми бяха засегнати, аз изливах гнева си в изпълнението на дълга си, не показвах никакво покорство пред Бог и живеех без никакво човешко подобие. Бях толкова омърсена и покварена, с лоша човешка природа, но Бог не ме отстрани за това, а вместо това все пак ми даде възможност да размишлявам и да се покая, за да знам как да се държа. Той ме водеше малко по малко, за да разбера и приема истината и аз благодаря на Бог от цялото си сърце. Въпреки че все още съм много покварена и имам много недостатъци, аз съм готова да се стремя към истината и да разреша проблема с покварата си. Благодаря на Бог за Неговото напътствие и спасение!

Както и да е, това е всичко, което исках да кажа засега. Ако смяташ, че има нещо, което не съм разбрала, моля, кажи ми, защото това ще ми бъде от голяма полза.

С уважение,

Шъ Дзин

19 септември 2023 г.