В началото на ноември 2022 г. ситуацията с пандемията ставаше все по-сериозна там, където изпълнявах дълга си, и в рамките на броени дни няколко от близките области се превърнаха във високорискови зони. Веднага след това цялата страна затвори границите и всички трябваше да се карантинират вкъщи. Малко по-късно пандемията избухна в нашата общност и над стотина души бяха отведени в изолация един след друг, като броят им продължаваше да нараства постоянно. Не можех да повярвам колко бързо се разпространяваше болестта и колко много хора се заразиха само за няколко дни. Нямаше как да не се притеснявам: „Дали партньорките ми и аз също ще се заразим?“. Но после си помислих: „Ние сме различни от невярващите. Ние, вярващите, сме защитени от Бог. Освен това отговаряме за работата по клиповете, която е доста важна. Също така нашата работа постига добри резултати. Ако братята и сестрите от други места имат проблеми, то те ще ни пишат и ще ни помолят за помощ. Ако се заразим и не можем да изпълняваме дълга си, това няма ли да забави работата? В Библията се казва: „Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди – до десницата ти, но при тебе няма да се приближи“ (Псалми 91:7). Ако Бог не го позволи, дори и цялата общност да се зарази, ние ще останем непокътнати“. Тези мисли ми донесоха усещане за спокойствие и неизразимо чувство на превъзходство. Понякога виждах как сестри домакини се страхуваха да не се заразят и имах усещането, че им липсва вяра. Мислех си: „Вие сте ни домакини, Бог ще закриля и вас“.

В крайна сметка пандемията се разрасна отвъд всякакви граници в общността ни. Всеки ден виждах работници да дезинфекцират големите открити пространства и сестрите домакини често ни разказваха как невярващите постоянно биват отвеждани в изолация. Бях толкова щастлива, че съм вярваща, и се чувствах като пеленаче в ръцете на Бог. С грижата и закрилата на Бог нямаше начин пандемията да ни засегне. Но скоро след това се случи нещо неочаквано. На 18 ноември една сестра, с която си сътрудничих, изведнъж вдигна температура и започна да кашля, след като се беше измила. После сестрите домакини започнаха да вдигат температура и да страдат от главоболие и аз не можех да не се зачудя: „Дали е възможно да са се заразили?“. Но бързо прогоних тези мисли, като вярвах, че не може да са истина. Но на следващия ден изведнъж усетих болка и слабост в цялото си тяло и още една сестра вдигна температура. Направихме си тест и както ние, така и сестрите домакини бяхме положителни. Първоначално дори не смеех да вярвам, че това е истина, и не знаех как може да съм се заразила. Постоянно се връщах в мислите си към последните ми постъпки в дълга ми, като си казвах: „Не съм направила нищо, с което ясно да се противопоставя на Бог, а и работата ни вървеше доста добре. Не би трябвало да подлежа на наказание, тогава защо съм се заразила? Дали Бог е видял, че израствам духовно, и използва тази болест, за да ме изпита, за да мога да свидетелствам за Него? Ако случаят е такъв, стига да не се оплаквам и да продължавам с дълга си, Бог няма да позволи да ми се случи нищо“. Тогава продължих да си напомням да продължавам с дълга си като преди и че с Божията закрила моето състояние скоро ще се промени. Но нещата не се случиха, както си представях, и моето състояние не само не се подобри, но и продължи да се влошава все повече. Постоянно вдигах температура и усещах болки навсякъде, най-вече гърлото ми беше възпалено и подуто. Когато се опитвах да ям или да пия, чувството беше сякаш гълтам нож, а когато се опитвах да спя през нощта, носът ми се запушваше и можех да дишам единствено през устата, което правеше гърлото ми още по-болезнено и сухо. Започнах да се оплаквам в сърцето си: „Защо тази болест не се подобрява?“. Имаше две определени нощи, в които страдах от задух в гърдите и имах затруднено дишане. Мислех си за образите на онези, които бяха починали от дихателна недостатъчност, причинена от болестта, и ме обземаше още по-силен страх. Не спирах да се тревожа: „Как така състоянието ми продължава да се влошава? Дали ще умра? Дали Бог ме изпитва, или ме наказва с тази болест?“. Тези мисли тежаха много на сърцето ми. Особено през онези няколко дни на болест, докато валеше и беше студено в къщата, като че ли смъртта витаеше над мен и усещах в себе си някаква неопределена горчивина, сякаш Бог ме беше изоставил. Към онзи момент предишното ми чувство на превъзходство се беше изпарило. Мислех си как преди това Бог ми беше давал благодат и благословия и как другите ми се бяха възхищавали и ми бяха завиждали, но сега се чувствах съвсем незначителна, сякаш един ден може просто тихичко да се изпаря… Колкото повече мислех за това, толкова по-нещастна се чувствах, сякаш пътят пред мен беше станал тъмен и нямах енергия да правя каквото и да е. Като съчетаем това с нежеланите реакции, които проявявах към болестта, исках просто да лежа и да си почивам. Въпреки че знаех, че трябва да се придържам към дълга си, цялото ми тяло беше напълно лишено от енергия и си помислих: „Не стига че не се подобрявам, ами се разболявам все повече. Не мога да се придържам към дълга си и не съм свидетелствала. Дали това е моят край?“. В болката си се помолих на Бог: „Боже! Чувствам се толкова слаба сега и не разбирам Твоето намерение. Не знам как да преодолея това, моля Те, просветли ме и ме води!“.

След това прочетох два откъса от Божиите слова: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, страданията и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните планове, преценки и кроежи, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Макар че сте претърпели всякакви страдания и мъчения, те съвсем не са като изпитанията на Йов. Вместо това, те са съдът и наказанието, които хората получават заради своето непокорство, заради своята съпротива и заради праведния Ми нрав. Те са справедлив съд, наказание и проклятие. От друга страна, Йов беше праведен човек сред израилтяните, който получи голямата любов и нежност на Йехова. Той не беше извършил никакви зли дела и не се съпротивляваше на Йехова. Напротив, беше предано отдаден Нему. Заради праведността си беше подложен на изпитания и премина през огъня, защото беше верен слуга на Йехова. Днешните хора са подложени на Моя съд и проклятие заради своята нечистота и неправедност. Макар че страданията им са различни от тези, през които премина Йов, когато изгуби добитъка си, имуществото си, слугите си, децата си и всички скъпи за него хора, това, което те понасят, е пламенно облагородяване и изгаряне. И това, което прави тези страдания по-сериозни от преживяното от Йов, е, че подобни изпитания не намаляват и не изчезват, защото хората са слаби. Напротив, те са дълготрайни и продължават до последния ден от живота им. Това е наказание, съд и проклятие, безмилостно изгаряне и дори нещо повече — това е заслуженото „наследство“ на човечеството. Това е, което хората заслужават, и в него се изразява праведният Ми нрав. Това е известен факт“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как разбирате благословиите?). От Божиите слова разбрах, че това, че Бог е позволил да се заразя, не е, за да ме накара да живея в болест или да помисля за плътта си, нито за да ме разкрие или отстрани, а още по-малко заради духовния ми ръст — достоен, както си мислех, да свидетелства за Бог като Йов, а по-скоро защото имах покварен нрав. Бог използваше тази болест, за да разкрие покварата ми, да ме пречисти и да ме промени. Ако можех да се самоанализирам и да търся истината, то тогава това щеше да е добър шанс да придобия истината, но аз все живеех в представи и измислици и бях решила, че Бог няма да позволи да се разболея. Просто исках да живея като бебе в прегръдката на Бог и да не преживявам житейските бури. След като се разболях, не се съсредоточих над самоанализа или научаването на урок, а вместо това ми дойде абсурдната мисъл, че имам духовен ръст и че Бог използва тази ситуация, за да свидетелствам за Него. Въздържах се от това да се оплаквам и продължих с дълга си, като мислех, че по този начин мога да остана непоколебима в свидетелството си и да удовлетворя Бог, и тогава Бог щеше да премахне тази болест. В резултат на това, когато състоянието ми продължаваше да се влошава вместо да се подобрява, аз се оплаквах и се надявах, че Бог ще премахне тази болест, чак до такава степен, че станах бдителна и неразбираща и мислех, че Бог иска да ме разкрие и да ме отстрани. По какъв начин преживявах Божието дело? Помислих си за жителите на Ниневия. Тяхната поквара, нечестивост и злодеяния им навлекли Божия гняв, затова Бог изпратил Йона да им извести, че имат 40 дни да се разкаят. Всички от Ниневия повярвали на Бог и от най-бедния до най-богатия наистина се покаяли пред Бог дълбоко и искрено, така че в крайна сметка заслужили Божията милост и прошка. Моето заразяване съдържаше Божието намерение и аз, също като ниневийците, трябваше да се разкая пред Бог.

През това време размишлявах върху състоянията, които бях разкрила, докато се борех с болестта. Спомних си някои от Божиите слова: „В Божието семейство сред братята и сестрите, колкото и високи да са статусът и позицията ти, колкото и важен да е дългът ти, колкото и голям талант и принос да имаш и колкото и дълго да вярваш в Бог, в Божиите очи ти си сътворено същество, обикновено сътворено същество, и благородните титли и названия, с които си се накичил, не съществуват. Ако винаги гледаш на тях като на корона или като на капитал, който ти дава възможност да принадлежиш към специална група или да бъдеш специална личност, то с тези неща ти се противопоставяш на Божиите възгледи и влизаш в противоречие с тях и не съответстваш на Бог. Какви ще бъдат последиците от това? Ще те накара ли то да се противопоставяш на дълга, който едно сътворено същество трябва да изпълнява? В Божиите очи ти не си нищо повече от сътворено същество, но не се смяташ за такова. Можеш ли наистина да се покориш на Бог с такава нагласа? Винаги си мислиш пожелателно: „Бог не бива да се отнася така с мен, Той никога не би могъл да се отнася така с мен“. Това не създава ли конфликт с Бог? Когато Бог действа противно на твоите представи, начин на мислене и нужди, какво ще си помислиш в сърцето си? Как ще се справиш със ситуациите, които Бог е устроил за теб? Ще се покориш ли? (Не.) Няма да се покориш и със сигурност ще се противиш, ще се опъваш, ще мрънкаш и ще се оплакваш, като постоянно ще се чудиш в сърцето си и ще си мислиш: „Но преди Бог ме защитаваше и се отнасяше милостиво с мен. Защо сега се е променил? Не мога да живея повече!“. Вследствие на това ставаш сприхав и започваш да се държиш лошо. Ако се държиш така с родителите си вкъщи, би било простимо и те не биха ти направили нищо, но в Божия дом това не е приемливо. Понеже си възрастен и вярващ, дори другите хора няма да изтърпят глупостите ти — мислиш ли, че Бог би позволил подобно поведение? Ще допусне ли да Му причиняваш това? Не, няма. Защо няма? Бог не е твой родител, Той е Бог, Той е Създателят, а Създателят никога не би позволил едно сътворено същество да бъде сприхаво и неразумно или да изпада в истерия пред Него. Когато Бог те наказва, съди, изпитва или ти отнема нещо, когато те поставя в неблагоприятна ситуация, Той иска да види отношението на сътвореното същество към Създателя, иска да види какъв път ще избере сътвореното същество и никога няма да ти позволи да бъдеш сприхав и неразумен или да бълваш нелепи оправдания. След като хората разберат тези неща, не трябва ли да помислят как да се справят с всичко, което прави Създателят? Преди всичко хората трябва да заемат подобаващото си място като сътворени същества и да признаят идентичността си на сътворени същества. Можеш ли да признаеш, че си сътворено същество? Ако можеш, трябва да заемеш подобаващото си място на сътворено същество и да се покориш на подредбата на Създателя, като дори и да страдаш малко, прави го, без да се оплакваш. Това значи да си човек с разум. Ако не мислиш, че си сътворено същество, а смяташ, че имаш титли и ореол около главата си и че си човек със статус, велик водач, диригент, редактор или директор в Божието семейство, и че си човек с достоен принос към делото на Божието семейство — ако мислиш така, значи си особено безразсъден и безочлив безсрамник. Вие хора със статус, позиция и стойност ли сте? (Не сме.) Тогава какво си? (Аз съм сътворено същество.) Точно така, ти си просто едно обикновено сътворено същество. Пред хората можеш да се перчиш с квалификациите си, да изтъкваш старшинството си, да се хвалиш с приноса си или да говориш за героичните си подвизи. Пред Бог обаче тези неща не съществуват и никога не трябва да говориш за тях, да се хвалиш с тях или да се правиш на старо куче. Нещата ще тръгнат накриво, ако се перчиш с квалификациите си. Бог ще те възприема като напълно безразсъден и крайно арогантен. Ще бъде отблъснат и отвратен от теб и ще те изолира, а тогава ще си в беда“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (11)). Божиите слова ме събудиха от дълбоката ми дрямка! Гледах на своя важен дълг, на резултатите от работата ми и одобрението на водачите, работниците, братята и сестрите като на капитал и бях започнала да парадирам с квалификациите си и да изтъквам постиженията си, като мислех, че съм различна от невярващите и че Бог със сигурност ще ме защити от пандемията, и че дори и да се разболея, то ще е защото имам духовен ръст и Бог ме изпитва, за да ме накара да свидетелствам за Него, като че по някакъв начин съм отделена от останалата част от поквареното човечество. Разбрах колко надменна бях станала. Особено като прочетох следните Божии слова: „Нещата ще тръгнат накриво, ако се перчиш с квалификациите си. Бог ще те възприема като напълно безразсъден и крайно арогантен. Ще бъде отблъснат и отвратен от теб и ще те изолира, а тогава ще си в беда“. Осъзнах абсолютната омраза, която Бог изпитва към такива хора. Като премислях как протече болестта ми, не само че не се бях покорила, но и бях изтъквала качествата си пред Бог и бях поставяла неразумни искания, с което съвсем бях погнусила и отвратила Бог. Ако не се покаех, щях да бъда отритната и отстранена от Бог. Като осъзнах това, бързо се помолих на Бог: „О, Боже! Ако не беше тази болест, аз нямаше да се самоанализирам и дори нямаше да осъзная, че Ти се противопоставям. О, Боже, моля те, имай милост към мен и ми помогни да се покоря и да се поуча“.

По-късно се запитах: „Преди мислех, че от работата ми има резултати и получавам одобрението на братята и сестрите, и че Бог би трябвало да ме одобрява и да ме защитава от пандемията, но дали Бог наистина смята така?“. Един ден намерих отговор в Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Може да си мислите, че след като сте били последователи в продължение на толкова много години, сте вложили усилена работа независимо от всичко, и във всеки случай можете да бъдете полагащи труд и да получавате прехраната си в Божия дом. Бих казал, че повечето от вас мислят по този начин, защото винаги сте следвали принципа на това вие да се възползвате от нещата, без някой да се възползва от вас. Затова ви казвам сега напълно сериозно: не Ме интересува колко усърдно си работил и колко голям е приносът ти, колко впечатляваща е квалификацията ти, колко старателно Ме следваш, колко си известен или колко си подобрил отношението си. Ако не си изпълнил изискванията Ми, никога няма да можеш да спечелиш Моята похвала. Откажете се от всички тези ваши идеи и пресмятания колкото е възможно по-скоро и започнете да се отнасяте сериозно към Моите изисквания. В противен случай ще превърна всички в пепел, за да сложа край на делото Си, и в най-лошия случай-годините Си на работа и страдание в нищо, защото не мога да въведа враговете Си и онези хора, които са пропити със зло и все още имат същото старо подобие на Сатана, нито в Моето царство, нито в следващата епоха“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Прегрешенията ще отведат човека в ада). „В крайна сметка това дали хората могат да постигнат спасение не зависи от дълга, който изпълняват, а от това дали могат да разберат и да придобият истината и дали в крайна сметка могат да се покорят изцяло на Бог, да се оставят на милостта на устроеното от Него, да не се съобразяват с бъдещето и съдбата си и да станат подготвени сътворени същества. Бог е праведен и свят и това са стандартите, които Той използва, за да измерва цялото човечество. Тези стандарти са неизменни и ти трябва да запомниш това. Впиши тези стандарти в ума си и никога не си помисляй да търсиш друг път, за да преследваш нещо нереално. Изискванията и стандартите, които Бог има за всички, които искат да постигнат спасение, никога не се променят. Те си остават същите, независимо от това кой си ти“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова са много ясни. Бог не оценява хората според дълга, който извършват, или според техния капитал, а според това дали човек се стреми към истината и дали е способен да Му се покори и да Му позволи да устройва както Той желае. Това е най-важното. Ако не се стремя към истината, независимо колко важен е дългът ми, какъв е моят принос или колко хора ми се възхищават, аз няма да мога да придобия Божието одобрение или спасение. Тази болест ме разкри изцяло. Понеже ми липсваше истината и имах изопачени възгледи, нямах вяра в Бог или воля да страдам, още по-малко някаква любов към Бог. В изпитанието не се самоанализирах и не търсех истината, а просто имах абсурдната идея, че ме изпитват, защото имам духовен ръст. Като се сблъсках със силната болка, се оплаквах и исках Бог да премахне болестта ми до такава степен, че не исках да изпълнявам дълга си. Как изобщо може да се каже, че съм имала духовен ръст? Нямах никаква вяра или покорство. Като човек, който се бунтува срещу Бог и Му се противопоставя, все пак исках да получа неговата защита и благословии, да бъда спасена и да вляза в небесното царство. Колко изключително безсрамно! Бях изпълнявала дълга си от много години и работата ми беше пожънала известни резултати, бях спечелила възхищението на другите и приемах тези неща за капитал. Станах надменна и самонадеяна, нямаше място за Бог в сърцето ми, изтъквах квалификациите си, изисквах какво Бог трябва или не трябва да прави и се чувствах годна да свидетелствам за Бог. Противопоставях се на Бог, без дори да го осъзнавам. Като осъзнах това, усетих как сърцето ми натежа. Запитах се към какво по-точно съм се стремила през цялото това време, ако през всичките тези години на вяра не съм придобила истината. В моето търсене прочетох откъс от Божиите слова: „От началото до края какво е отношението на антихристите към техния дълг? Те вярват, че изпълнението на дълга е сделка, че който отдава всичко за изпълнението на дълга си, който прави най-голям принос за Божия дом и който издържи най-много години в Божия дом, ще има по-голям шанс да бъде благословен и да получи венец накрая. Това е логиката на антихристите. Правилна ли е тази логика? (Не.) Лесно ли е да се обърне този вид перспектива? Не е лесно да се обърне. Това се дължи на природата същност на антихристите. В сърцата си антихристите изпитват неприязън към истината, изобщо не търсят истината и поемат по грешен път, така че не е лесно да се обърне перспективата им за сключване на сделки с Бог. В крайна сметка антихристите не вярват, че Бог е истината, те са неверници, те са тук, за да спекулират и да получават благословии. Неверници да вярват в Бог, това само по себе си е несъстоятелно, то е нещо абсурдно, а те искат да сключат сделка с Бог и да получат благословии, като понасят страдания и плащат цената за Бог, което е още по-абсурдно“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Като обмислих Божиите слова, осъзнах, че не съм придобила истината след всичките тези години не защото истината е благосклонна към другите, а защото не съм положила никакво усилие за истината и защото съм се стремила само към благословии и награди. През всичките тези години никога не съм търсила или обмисляла към какво трябва да се стремя във вярата си, какъв път трябва да поема и какъв тип човек се харесва на Бог и рядко съм изследвала намеренията и възгледите си при изпълнението на дълга си или пътя, по който съм поела. Винаги ми е било достатъчно да се съсредоточа върху работата, като си мислех, че ако свърша повече работа и получа повече резултати, тогава Бог със сигурност ще ме благослови и ще бъде доволен от мен, и че дори когато ни сполетят бедствия, Бог ще ме защити и няма да позволи да ми се случи нищо лошо. Чрез разобличаването на Божиите слова най-накрая осъзнах, че моите идеи следват логиката на антихрист, че са комерсиални възгледи на неверник, и че се опитвам да подлъжа Бог и да Го използвам, за да постигна собствените си цели. Противопоставях се на Бог! Помислих си за Павел в Епохата на благодатта. Той е разпространил евангелието сред толкова много хора, даже в по-голямата част от Европа, и е накарал много хора да повярват. Но всичко, което Павел е направил, не е било, за да свидетелства за Господ Исус, нито за да изпълнява дълга на сътворено същество, а по-скоро за да използва разпространението на евангелието, за да се пазари с Бог и да получи венеца на праведността. По време на работата си Павел винаги се възвеличавал и се самоизтъквал, а нравът му ставал все по-надменен. Хвалел се с квалификациите си пред Бог и безсрамно изисквал от Него, като казвал: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Дори се хвалел, че е живял като Христос. Накрая, понеже се противопоставял на Бог и накърнявал Божия нрав, Павел бил наказан. Дали моите възгледи относно стремежа и пътя, по който вървях, не бяха същите като на Павел? Исках само да се стремя към благословии и да използвам дълга си, за да постигна целите си. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Без това разкритие все още нямаше да съм разбрала сериозността на покварения си нрав и ако продължавах, щях да бъда отритната и отстранена от Бог. Това откритие ме изпълни с вина и аз коленичих в молитва: „О, Боже! Моята болест се дължи на Твоята праведност и има за цел да ме спаси. Аз съм само едно незначително сътворено същество. Ти си ме въздигнал и си ме помилвал, и си ми дал шанс да изпълнявам дълга си, но аз бях толкова надменна и неразумна. Противопоставях Ти се и се пазарих с Теб, без да го съзнавам. О, Боже, не искам да се бунтувам срещу Теб или да Ти се противопоставям, искам да се покая“.

По-късно се зачудих: „Има друга причина, поради която се оплаквах и не можех да се покоря, когато се разболях. Защото се страхувам от смъртта. Как мога да разреша този проблем?“. Молих се и търсих, и в Божиите слова прочетох: „Въпросът за смъртта има същото естество като другите въпроси. Това не е нещо, което зависи от избора на човек, а още по-малко може да се промени по волята на човека. Смъртта е същата като всяко друго важно събитие в живота. Тя е напълно подвластна на предопределението и върховенството на Създателя. Ако някой моли за смърт, не е задължително да умре, а ако моли за живот, не е задължително да живее. Всичко това е подвластно на Божието върховенство и предопределение и се променя и решава от Божията власт, от Божия праведен нрав и от Божието върховенство и Неговите подредби. Следователно няма непременно да умреш, ако, да речем, се разболееш от тежка болест — тежка болест, която може да доведе до смърт. Кой решава дали ще умреш или не? (Бог.) Бог решава. И тъй като Бог решава, а хората не могат да решават подобно нещо, за какво се чувстват угрижени и тъжни хората? То е като това кои са родителите ти, кога и къде си роден — това също са неща, които не можеш да избереш. Най-мъдрият избор по тези въпроси е да оставиш нещата да се развиват по естествения си път, да се покориш и да не избираш, да не влагаш никаква мисъл или енергия в този въпрос и да не се чувстваш тъжен, угрижен или разтревожен за това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). Божиите слова ми дадоха да разбера, че това дали ще живея, или ще умра от тази болест е изцяло в Божиите ръце и не зависи от никой човек. По същия начин кога съм се родила, семейството, в което съм се родила, и как изглеждам не са неща, които мога да избирам. По подобен начин кога и къде ще умра не определям аз. Всичко зависи от върховенството и предопределението на Бог. Ако Бог е предопределил да умра от тази болест, тогава няма какво да направя, а ако не е дошъл моментът да умра, тогава колкото и да се влоши болестта ми, няма да умра. Моите притеснения и безпокойство бяха излишни и не можех да променя нищо, те бяха просто ненужна допълнителна болка и бреме. Трябва да се предам на Бог, да се оставя на милостта на Неговото устройване и да изпълнявам добре дълга си. Бог казва: „Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите думи разбрах, че е напълно естествено и оправдано за едно сътворено същество да изпълнява дълг, точно както е правилно децата да показват синовна почит към родителите си. Да имаш възможността да изпълняваш дълг в църквата, е Божия благодат и независимо дали ще живея, или ще умра, независимо колко болка ще понеса, трябва да се покоря на Божието устройване и подредба и да изпълня отговорностите и дълга си. Това е единственият начин да живея стойностен и смислен живот. Помислих си и за Ной. След като приел поръчението на Бог, тревогите на Бог станали и негови тревоги, мислите на Бог станали и негови мисли. Никога не се отказал независимо от болката или трудностите, пред които се изправял, и след 120 години той завършил ковчега и изпълнил поръчението на Бог. Предаността и покорството на Ной утешили Бог и това е примерът, който трябва да следвам. Като осъзнах това, се изпълних със сила и взех решение: докато в дробовете ми има въздух, няма да изоставя дълга си или да пренебрегна отговорностите си.

След това вложих сърцето си в своя дълг, без повече да се притеснявам дали състоянието ми се влошава, или дали ще умра. Мислех си, че докато все още съм жива, трябва да изпълнявам добре дълга си, така че дори и някой ден да умра, няма да съм живяла напразно. Понякога бях толкова заета с дълга си, че дори забравях, че съм болна. Наистина оцених следните думи: „Да живееш в болест означава да си болен, но да живееш в духа означава да си здрав“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Не след дълго симптомите ми отшумяха и резултатите от теста излязоха негативни. Знаех, че всичко това беше Божията милост. Почувствах Божията любов и спасение през тази пандемия и благодаря на Бог от все сърце!