В началото на август 2022 г. завършихме една от нашите сбирки и сестра Уан Дзин каза: „Джан Мин е изолирана за размисъл вкъщи“. Когато чух това, попитах: „Какво става?“. Уан Дзин каза: „Всеки път, когато братята и сестрите посочваха проблеми, които се появяваха при изпълнението на дълга ѝ, Джан Мин упорито отказваше да приеме това, и дори се аргументираше и защитаваше. Тя правеше големи сцени, плачеше, вдигаше врява и дори си изкарваше яда върху изпълнението на дълга си. Това доведе до невъзможност за нормално протичане на работата, до прекъсване и смущение на църковния живот. Ако тя не се замисли, не се опита да опознае себе си и продължи с опитите да се защитава, може да бъде премахната“. Но когато чух, че може да бъде премахната, донякъде се изненадах. Мислех си, че Джан Мин винаги е проявявала себеотрицание и отдаденост по време на многогодишната си вяра в Бог, и че, когато напояваше новодошлите, тя беше любяща и приветлива. Без значение колко беше късно, когато някой новодошъл имаше проблем, тя правеше всичко по силите си да общува с него и да разреши проблема, и не се отказваше от дълга си, дори когато възникнеше семеен проблем. Дори и сега да не приемаше истината, можеше да е така просто защото все още не я разпознаваше. Ако постепенно се опиташе да размишлява и разсъждава и стигнеше до осъзнаване, нямаше ли така да се разреши проблемът? Тя не заслужаваше да бъде премахната. Ако премахваха някого като нея, тогава, като се има предвид, че отдадеността и себеотрицанието ми не могат да се сравнят с нейните, няма ли накрая и аз да бъда пропъдена? В онзи момент, когато мислех за това, състоянието ми ставаше доста негативно и ми липсваше енергия, когато изпълнявах дълга си.

По-късно, на едно събрание, нашият църковен водач Уан Ю дойде да провери материалите за премахването на Джан Мин и аз разказах за моите представи и объркването си, като казах: „Джан Мин изостави семейството си и се отказа от кариерата си, изпълнявайки дълга си в продължение на много години. Тя заслужава признание за упорития си труд, дори и да няма заслуги. Защо я премахват? Ако тя не може да постигне спасение при такова изпълнение на дълга, то, след като аз не понасям толкова трудности и не плащам такава цена като нея, не трябва ли и аз да бъда пропъдена?“. Като виждаше, че съм си изградила представи, Уан Ю търпеливо поговори с мен, като каза: „Това, което виждаш, е начинът, по който Джан Мин изглежда, че прави нещата на повърхността. Не си видяла какво е било отношението ѝ към истината през цялото време. Според оценката на братята и сестрите, когато са я връхлитали проблеми, Джан Мин никога не е приемала нищо от Бог и винаги е придавала голямо значение на хората и нещата. Братята и сестрите общуваха с нея и много пъти ѝ помагаха, но тя ни най-малко не приемаше истината, като се аргументираше и защитаваше, и дори си изкарваше яда върху изпълнението на дълга си“. Тогава водачът даде следния пример: „Веднъж, когато нейният надзирател обърна внимание на един от проблемите на Джан Мин, свързан с поенето на новодошлите, тя не го прие и си помисли, че надзирартелят умишлено я напада. Тя загуби самообладание и каза: „Не мога повече да изпълнявам този дълг, намерете някой друг да го прави!“. След това си тръгна, разплакана“. Водачът каза, че Джан Мин е имала подобни прояви през цялото време и че всеки път, когато, гордостта и статусът ѝ са били засегнати, тя правела голяма сцена и никой не можел да я спре. Дори надзирателят ѝ се чувствал притиснат от нея. Тези нейни прояви сериозно смущавали църковния живот и се отразявали на работата по напояването. Въпреки че Джан Мин изпълняваше задълженията си през тези години на вяра в Бог, тя изобщо не се стремеше към истината, а когато я сполетяваха проблеми, тя никога не приемаше, че са от Бог, нито пък се самоанализираше и научаваше нови уроци. Тя е била невярваща. След това Уан Ю прочете откъс от Божието слово: „Поведението е критерият, по който хората преценяват себеподобните си — онези с добри маниери са праведни, докато онези с отвратително поведение са зли. Критерият, по който Бог съди човеците, се основава на това дали същността им Му се покорява, или не; онзи, който се покорява на Бог, е праведен, докато онзи, който не се покорява, е враг и зъл човек независимо дали поведението му е добро или лошо и без значение дали се изразява правилно, или не“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Тогава Уан Ю проведе общение и каза: „Хората съдят другите по външните им прояви. Ако нечие поведение изглежда добро, значи той е добър човек, а ако изглежда лошо, значи е зъл. Бог гледа на хората въз основа на тяхната природа същност и отношението им към истината. Бог се интересува от способността на хората да проявяват покорство към Него и към истината, а не от това доколко на повърхността изглежда, че проявяват себеотрицание, страдат и работят“. Чрез това общение се замислих, че причината да съжалявам за Джан Мин, когато тя беше премахната, беше, че виждах само външната ѝ страна. Виждах, че е съумяла да изостави семейството си, да се откаже от кариерата си, да понесе страдания и да плати цена и че, когато новодошлите се сблъскваха с проблеми, тя нямаше нищо против да отдели време, за да общува с тях, и затова повярвах, че е човек, който се стреми към истината. Не обръщах внимание обаче на това дали можеше да приеме или да се покори на истината, когато я връхлитаха проблеми, или какви резултати постигаше при изпълнение на дълга си. Мислех, че изискванията на Божия дом към нея са твърде строги и че не трябваше да я премахват. Оказа се, че не можех да прозра в същината на хората или нещата, че бях твърде невежа.

По-късно, когато се събирахме в една малка група, разбрах, че по отношение на премахването на Джан Мин, някои братя и сестри също бяха на мнение, че „човек заслужава признание за упорития си труд, дори и да няма заслуги“. Когато насочих вниманието си към този проблем, намерих няколко откъса от Божието слово, които да прочета. Всемогъщият Бог казва: „Павел не се стремеше към истината. Той вярваше в Бог само защото търсеше бъдеще и крайна цел за плътта си. Търсеше единствено да придобие награди и венец. Бог му каза толкова много слова, дисциплинира го, просветли го и го озари толкова много, но въпреки това той не Му се покори, нито прие истината. Винаги се бунтуваше срещу Бог и Му се противопоставяше, а накрая стана антихрист и беше заклеймен и наказан. Павел служи като пример за това какво не бива да се прави. […] Според човешките представи и фантазии хората си мислят: „Бог не би трябвало да се отнася така с Павел. Той е направил и е страдал толкова много. Плюс това, той е бил верен и предан на Бог. Защо Бог се отнесе така с него?“. Правилно ли е хората да казват това? Съответства ли на истината? По какъв начин Павел е бил толкова верен или предан на Бог? Дали не изкривяват фактите? Павел е бил верен и предан, за да получи благословии за себе си. Дали това е вярност и преданост към Бог? Когато хората не разбират истината, не могат да видят ясно същността на даден проблем и говорят на сляпо въз основа на чувствата си, не се ли бунтуват срещу Бог и не Му ли се противопоставят? Нищо чудно, че всички обожават Павел! Онези, които са от Сатана, винаги обожават Сатана и дори говорят от негово име въз основа на чувствата си. Това означава, че макар да изглежда, че хората са се отделили от Сатана, те остават свързани. Всъщност, когато хората говорят от името на Сатана, те говорят и от свое име. Хората симпатизират на Павел, защото са като него и вървят по същия път като него. Според човешкия здрав разум Бог не е трябвало да се отнася така с Павел, но това, което Той направи, е точно обратното на човешкия здрав разум. Това е Божият праведен нрав и това е истината. Ако човек говори в съответствие с човешкия здрав разум, той може да каже: „Дори Павел да не е постигнал много, той е положил много труд и усилия. Той би трябвало да бъде пощаден само заради броя на годините, през които е страдал. Дори ако е бил просто полагащ труд, това е нормално. Той не би трябвало да бъде наказан или изпратен в ада“. Това е здравият разум и чувствата на човека — това не е истината. Кой е най-обичливият аспект на Бог? Това, че няма човешкия здрав разум. Всичко, което прави, е в съответствие с истината и Неговата същност. Той разкрива праведен нрав. Бог не се съобразява с твоите субективни желания, нито с обективните факти за това, което си направил. Бог определя и дефинира какъв човек си въз основа на това, което правиш, което разкриваш, както и въз основа на пътя, по който вървиш, и след това възприема най-подходящото отношение към теб. Така се стигна до изхода за Павел. Ако погледнем въпроса за Павел, изглежда така сякаш Бог е лишен от любов. Петър и Павел са сътворени същества, но докато Бог одобрява и благославя Петър, Той разобличава, анализира, съди и заклеймява Павел. Не можете да видите Божията любов в начина, по който Той решава изхода за Павел. И така, въз основа на това, което се е случило с Павел, можеш ли да кажеш, че Бог не изпитва обич? Не, не можеш, защото Бог много пъти го е дисциплинирал, просветлявал го е и му е давал много шансове да се покае, но Павел упорито е отказвал и е вървял по пътя на противопоставянето на Бог. Така че накрая Той го заклеймява и наказва“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да опознае Божиите дела едва след като разбере истината). „Накрая якои хора ще кажат: „Толкова работа свърших за Теб и макар и да не съм постигнал славни резултати, бях прилежен в усилията си. Не може ли просто да ме допуснеш в рая, за да вкуся от плодовете на живота?“. Трябва да знаеш какъв вид хора желая Аз; нечисти не допускам в царството — на нечистите не е позволено да осквернят свещената земя. Дори и да си вършил много работа в продължение на дълги години, ако в края си все същият нечист окаяник, по законите на небесата би било непоносимо да пожелаеш да влезеш в царството Ми! От сътворението на света до днес, никога не съм предлагал лесен достъп до Моето царство на онези, които Ми се подмазват. Това е небесно правило и никой не може да го наруши! Ти трябва да търсиш живот. Днес ще бъдат усъвършенствани подобните на Петър. Те се стремят към промени в нрава си и са готови да свидетелстват за Бог и да изпълнят дълга си на сътворени същества. Само такива хора ще бъдат усъвършенствани. Ако търсиш само наградите и не се стремиш към промяна на собствения си живот нрав, всичките ти усилия ще са напразни — това е неотменимата истина!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). „Аз решавам крайната цел на всеки човек не според възрастта му или старшинството му, нито според изтърпените от него страдания и най-малко според това доколко предизвиква жалост, а според това дали притежава истината. Друг избор няма. Трябва да осъзнаете, че всички онези, които не следват Божията воля, също ще бъдат наказани. Това е неотменим факт“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). От Божиите слова видях, че Божият нрав е праведен и свят. Какъв е изходът от живота на човек и дали той ще бъде спасен или не, не зависи от това колко работа изглежда, че върши, или колко отдаденост и себеотрицание изглежда, че проявява. Важното е дали този човек се стреми към истината или не, и дали променя живота си нрав. Ако се съсредоточава само върху това да работи усилено и не се стреми да промени живота си нрав, тогава в крайна сметка той няма да може да устои и рано или късно ще трябва да бъде пропъден. Точно както Павел през Епохата на благодатта. Той работил в продължение на много години, понесъл много страдания, спечелил доста хора, докато разпространявал евангелието и основал много църкви, но всичко, което направил, било с цел да получи награди и венец, а намерението му било да сключи сделка с Бог. Нещо повече, природата на Павел била изключително арогантна и надменна и той не се съобразявал с никого, като дори свидетелствал, че живеел като Христос. Павел вървял по пътя на антихриста, като се противопоставял на Бог и, в крайна сметка, оскърбил Божия нрав и го сполетяло Божието наказание. Направих същата грешка, когато стана въпрос за премахването на Джан Мин. Вярвах, че Джан Мин е работила усърдно, изоставила е семейството си и се е отказала от кариерата си, за да изпълнява дълга си, и че дори и да няма заслуги, тя трябва да получи признание за упоритата си работа или поне заради това, че беше толкова изморена, и че поне трябва да ѝ се даде шанс да се покае. И тогава, като насочих вниманието си към последователните ѝ прояви, видях, че тя ни най-малко не приемаше истината и ѝ се противопоставяше, и че всеки път, когато я сполетяваше някакъв проблем, в случай че той засягаше нейната гордост и статус, тя правеше големи сцени от него. Тя не само не приемаше напътствията и помощта на братята и сестрите, но и безпричинно създаваше конфликти, ругаеше, говореше глупости и си изкарваше яда върху изпълнението на дълга си. Тя изобщо не приличаше на човек, който вярва в Бог. Когато братята и сестрите разобличиха и посочиха нейните проблеми, тя си мислеше, че те нарочно я засрамват, а понякога се чувстваше обидена и затова игнорираше водача, което водеше до това той да не може да върши работата си. С присъствието си в църквата тя внасяше смут сред братята и сестрите, както и в работата, и може да се каже, че причиняваше повече вреди, отколкото ползи. Фактът, че църквата я премахна напълно, разкри Божията праведност. Аз обаче не бях преценила този въпрос въз основа на истините принципи. Когато чух, че тя е била премахната, не разбрах правилно Бог и застанах в защита на Джан Мин. Видях, че нямам истината и не знам как да преценям хората и че мога да се противопоставя на Бог във всеки един момент.

По-късно прочетох друг откъс от Божиието слово: Всемогъщият Бог казва: „Хората, които неоправдано създават проблеми, обикновено може да не извършват някакви значими коварства или злодеяния, но в момента, в който бъдат засегнати техните интереси, репутация или достойнство, веднага избухват в гняв, изпадат в истерия, държат се грубо и дори заплашват да се самонаранят. Кажете Ми, ако в едно семейство се появи такъв абсурден и груб човек, няма ли да страда цялото семейство? Тогава домакинството ще бъде потопено в отвратителна и мрачна атмосфера, изпълнена с викове и крясъци, което ще направи живота му непоносим. В някои църкви има такива хора. Макар че може да не се забелязват, когато всичко е нормално, никога не се знае кога може да избухнат и да се разкрият. Основните им проявления включват, наред с другото, изпадане в гневни изблици и бълване на нелепи доводи и ругатни на обществени места. Дори ако подобно поведение се случва само веднъж месечно или на половин година, те предизвикват голямо безпокойство и затруднения, като смущават в различна степен църковния живот на повечето хора. Ако наистина се потвърди, че някой попада в тази категория, трябва да се справите с него незабавно и той да бъде премахнат от църквата. Някои може да кажат: „Тези хора сами по себе си не вършат никакво зло. Те не могат да се смятат за зли хора, а към тях трябва да се проявява толерантност и поносимост“. Кажете Ми, нормално ли би било да не се справяме с такива хора? (Не, не би било нормално.) Защо не? (Защото действията им причиняват значителни неприятности и недоволство сред повечето хора, а също така предизвикват смущения в църковния живот.) От това заключение става ясно, че тези, които смущават църковния живот, дори да не са зли хора или антихристи, не бива да остават в църквата. Тъй като такива хора не обичат истината, а изпитват неприязън към нея, независимо колко години вярват в Бог или колко проповеди са чули, те няма да я приемат. Щом направят нещо лошо и ги кастрят, те избухват и бълват глупости. Дори когато някой общува с тях за истината, те не я приемат. Никой не може да ги вразуми. Дори когато Аз им говоря за истината, те може да мълчат външно, но вътре в себе си не я приемат. Когато се сблъскат с някаква действителна ситуация, продължават да действат както винаги. Не се вслушват в словата Ми, така че още по-трудно ще приемат вашия съвет. Макар че тези хора може да не извършват големи злодеяния, те не приемат истината нито за миг. Ако разгледаме тяхната природа същност, те не само нямат съвест и разум, но могат освен това да причиняват ненужни проблеми и да бъдат неразумни. Могат ли такива хора да постигнат Божието спасение? Категорично не! Тези, които изобщо не приемат истината, са неверници, те са лакеи на Сатана. Когато нещата не вървят по желания от тях начин, те избухват, упорито бълват абсурдни доводи и не се вслушват в истината, независимо как е изразена тя. Такива хора са неразумни размирници, чисти дяволи и зли духове. Те са по-лоши от зверове! Те са като душевноболните с нездрави умове и никога не са способни на истинско покаяние. Колкото по-дълго остават в църквата, толкова повече представи имат за Бог, толкова по-неразумни изисквания предявяват към Божия дом и толкова по-големи смущения и вреди нанасят на църковния живот. Това се отразява на навлизането в живота на Божиите избраници и на нормалния ход на църковната работа. Вредата, която ѝ нанасят, е не по-малка от тази на злите хора. Те трябва да бъдат премахнати от църквата още в началото. Някои хора казват: „Не се ли държат просто малко грубо? Все пак те не достигат до степен да са зли. Не е ли по-добре тогава да се отнасяме към тях с любов? Ако ги задържим, може би ще успеят да се променят и да бъдат спасени“. Казвам ти, това е невъзможно! В това няма никакво „може би“ — тези хора не могат да бъдат спасени по никакъв начин. Това е така, защото те не могат да разберат истината, а още по-малко да я приемат. На тях им липсват съвест и разум, мисловните им процеси са ненормални и нямат дори най-елементарният здрав разум, необходим за човешкото съществуване. Те са хора с нездрави умове. Със сигурност Бог не спасява такива хора“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (26)). От Божиите слова видях, че макар и хората, които са неоснователно конфликтни, да не вършат нищо чак толкова лошо, когато нещо засяга собствените им интереси, те правят големи сцени и прилагат лъжливи аргументи. Както и да говори човек с тях за истината, те не я приемат и сериозно смущават църковния живот. Освен това, такива хора, които безпричинно създават проблеми, не притежават съвестта и разума на нормалната човешка природа, и независимо колко години са вярвали в Бог, те не могат да разберат и частица от истината. Бог не спасява такива хора. Джан Мин е такъв човек. Стига нещо да засегнеше интересите ѝ, тя вдигаше врява и правеше огромна сцена, превръщайки едно прекрасно събрание в хаотична бъркотия. За другите беше невъзможно да се успокоят и да общуват върху Божиите слова. При такъв тип хора трябва да се вземат своевременни мерки, за да се опази църковният живот. Всъщност всеки, който има поне малко съвест и разум, е наясно, че премахването не е случайно и ще успокои сърцето си, за да се замисли хубаво върху себе си и да си вземе поука от това. Дори и да не го разбира в момента, поне няма да разпространява представите си и да дава воля на емоциите си. Такива хора имат донякъде богобоязливо сърце и все още имат шанс да се покаят. Но когато този въпрос сполетя Джан Мин, тя не потърси истината и не се замисли върху себе си, а вместо това беше изпълнена с представи и погрешни разбирания по отношение на Бог, като Го осъждаше, че е несправедлив, и дори се питаше защо Той е дал шанс на други, но не и на нея. След като беше премахната, тя все още не се замисляше върху себе си, а се аргументираше и протестираше срещу Бог, докато даваше воля на недоволството и възмущението си, и също така разпространяваше своите идеи и подвеждаше хората. Предвид факта, че в поведението ѝ нямаше и най-малка следа от покаяние, премахването ѝ беше изцяло Божия праведност!

От това преживяване разбрах колко е важно да разпознаваме същността на хората въз основа на Божиите слова. Изразът „Човек заслужава признание за упорития си труд, дори и да няма заслуги“ беше заблуда и не отговаряше на истината. Онези, които не знаят как да разпознават другите въз основа на Божиите слова, ще бъдат подведени и дори ще смятат невярващите и злите хора за свои братя и сестри и ще ги защитават. Правилно е само това да гледаме на хората и нещата според Божиите слова. Вече не съжалявах Джан Мин за това, че я премахнаха, и също така бях по-бдителна към себе си, като се стараех, когато ме кастрят, съдят или наказват, да съумявам да търся истината, да размишлявам върху себе си и да вярвам, че всичко, което Бог прави, е справедливо. Това, че съм в състояние да пожъна някакви ползи, е в резултат от Божиите слова.