Един ден установих, че една новодошла, която току-що се беше присъединила към църквата, вече е пропуснала две събрания. Попитах водача на групата защо, но тя не отговори. После новодошлата отново започна да идва на събранията и аз не питах водача на групата защо. Помислих си: „Щом новата посещава събранията редовно, всичко е наред. Имам толкова работа сега, а подробното проследяване отнема много време и усилия. Ще попитам пак, като имам време“. После обаче забравих. На друго събрание видях, че същата новодошла си тръгва по средата. Попитах водача на групата защо, но тя пак не ми отговори и аз така и не разбрах. Не отидох и да питам новодошлата дали има някакви състояния или трудности. След известно време изведнъж забелязах, че новодошлата не е посещавала няколко събрания поред. Тогава вече започнах да се тревожа. Веднага ѝ се обадих, но тя не вдигна. Опасявах се, че ще напусне църквата, затова се свързах с водача на групата, за да я помоля тя да се обади на новата, но водачът отвърна: „Тази новодошла не прие поканата ми за приятелство, не мога да се свържа с нея“. Усетих леко съжаление. Ако бях проучил въпроса по-рано, можеше да измисля нещо, за да се оправи, но вече беше късно. Аз бях виновен, задето не проследих нещата. Скоро след това прочетох отново чатовете си с новодошлата с надеждата да науча повече за положението ѝ. Оказа се, че след като съм я поздравил с добре дошла, не съм говорил с нея за нищо друго. Не знаех нищо за нея. Осъзнах, че шансовете да я върна са нищожни, и причината за това беше моята небрежност. Тогава обаче този въпрос не ме накара да се самоанализирам сериозно. Помислих малко, признах, че съм бил леко небрежен, и толкова.

Не след дълго началникът ме попита за новодошлата и за причините ѝ да напусне църквата. Много се притесних. Помислих си: „Олеле, ей сега ще ме разобличат“. Началникът със сигурност щеше да каже, че съм бил нехаен в дълга си и че съм ненадежден. Ами ако ме освободят, какво ще правя? Началникът, естествено, посочи проблема ми, като видя чата, и каза, че съм претупал работата и не съм си направил труда да науча какво е състоянието на новодошлата. Щом чух това, веднага започнах да се оправдавам: „Тя не отговори на поздрава ми, нямаше как да продължа разговора“. Началникът се разправи с мен с думите: „Не че не си можел да говориш с новата, ами изобщо не ти е пукало за нея“. Страхувах се, че ако призная нехайството си, ще трябва да поема отговорност, така че веднага обясних: „Водачът на групата беше главният отговорник за тази новодошла. Мислех, че тя поддържа връзка с нея, затова не попитах навреме за положението на новата. Питах водача на групата, но тя не ми отговори веднага“. Показах на началника съобщенията, които бях пратил на водача на групата, за да докажа, че съм се поинтересувал от новата. Показах и съобщенията, които после изпратих на новодошлата, за да докажа, че именно аз открих, че не идва на събрания, и че съм се опитал да се свържа с нея навреме, но тя не ми е отговорила. Дори си намерих причина да кажа, че не съм могъл да се свържа с нея по телефона, защото евангелският проповедник не ми е дал номера ѝ. Тогава мислех само за това как да не поема отговорност. Посочих множество обективни причини с надеждата, че началникът ще реши, че е имало причини за проблема, че вината не е моя или поне че и другите имат вина, не само аз. Видя, че не признавам проблемите си и бягам от отговорност, и се разправи с мен с думите: „Тази новодошла е посетила няколко събрания, което ясно показва, че копнее за истината, но ти не си се поинтересувал от положението и трудностите ѝ навреме, а сега бягаш от отговорност, като казваш, че си нямал номера ѝ. Това е малко неразумно!“. Осъзнах, че началникът вижда ясно проблемите ми и че няма как да избягам от отговорността. Тревожех се и си мислех: „Какво ще си помисли началникът за мен? Дали ще си каже, че не върша практическа работа? Ще ме освободят ли?“. Бях много разтревожен и не можех да се успокоя. След това премислих всичко, което доведе до това, и си дадох сметка, че не съм постъпил честно в тази ситуация, нито съм приел кастренето и разправата. Явно не бях изпълнил дълга си, бях претупал нещата, но продължавах да въртя номера и да се оправдавам. Дори се опитах да обвиня евангелския проповедник, задето не ми е дал номера ѝ. Отказвах да приема факта, че не съм изпълнил дълга си както трябва, и не се самоанализирах. Като помислих върху поведението си, се почувствах много неудобно. Макар че четях Божиите слова всеки ден, когато попаднех в реална ситуация, когато се разправяха с мен, аз продължавах да живея според покварения си нрав и не приемах истината. Усетих, че покварата ми е много дълбока и реших, че ще ми е трудно да се променя, затова се настроих малко негативно.

После прочетох един откъс от Божиите слова. „Стремежът към истината е доброволен. Светият Дух ще работи в теб, ако обичаш истината. Когато обичаш истината; когато се молиш и се уповаваш на Бог, разсъждаваш върху себе си и се опитваш да се опознаеш, независимо пред какво преследване или пред каква скръб си изправен; когато активно търсиш истината, за да разрешиш проблемите, които откриваш в себе си, ще можеш да изпълняваш дълга си задоволително. Така ще бъдете в състояние да останете непоколебими в свидетелството си. Когато хората обичат истината, всички тези проявления идват естествено. Те се случват доброволно, с удоволствие и без принуда, без никакви допълнителни условия. Ако хората могат да следват Бог по този начин, накрая ще придобият истината и живота, ще навлязат в истината реалност и ще изживеят подобие на човешко същество. […] По каквато и причина да вярвате в Бог, накрая Той ще определи края ви въз основа на това дали сте придобили истината. Ако не си придобил истината, каквито и оправдания или извинения да изтъкваш, няма да помогнат. Опитвай да се аргументираш колкото си искаш, притеснявай се, колкото ти е угодно. Дали Бог ще се интересува? Бог ще разговаря ли с теб? Дали ще спори и обсъжда с теб? Нима ще се съветва с теб? Какъв е отговорът? Не. Категорично няма да го направи. Колкото и да са силни аргументите ти, те няма да издържат. Не бива да разбираш Божиите намерения погрешно и да смяташ, че ако излагаш всякакви причини и оправдания, не е нужно да се стремиш към истината. Бог иска да си способен да търсиш истината във всякаква среда и във всяко нещо, което те сполети, и най-накрая да постигнеш навлизане в истината реалност и да придобиеш истината. Каквито и да са обстоятелствата, които Бог е уредил за теб, с каквито и хора или събития да се сблъскваш и в каквато и среда да попадаш, трябва да се молиш на Бог и да търсиш истината, за да се изправиш срещу тях. Именно това са уроците, които трябва да научиш в стремежа към истината. Ако все търсиш оправдания да се измъкнеш, да избегнеш, да откажеш или да се противопоставиш на тези обстоятелства, Бог ще се откаже от теб. Безполезно е да изтъкваш доводи, да си упорит или груб — ако Бог те пренебрегва, ще загубиш възможността си за спасение“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Какво означава човек да се стреми към истината (1)“). В Божието слово видях, че да се справя с покварата и да навляза в истините реалности на истината не е трудно. Най-важното е как избират хората, дали търсят истината и дали я практикуват. Каквото и да става — кастрене, разправа, провали и несгоди, хората трябва да могат да се самоанализират и активно да търсят истината. Щом разбереш малко от нея, приложи го на практика и действай според истините принципи. Прави това и ще постигнеш растеж и промяна. Когато обаче те скастрят и се разправят с теб, ако винаги усукваш, отказваш и се оправдаваш, не само няма да спечелиш истината, но и ще бъдеш отхвърлен от Бог. Като се замисля пак за себе си, когато ме скастриха и се разправиха с мен, аз не го приех, не се подчиних, не си признах честно, не анализирах проблема си и не потърсих активно истината, за да се справя с покварения си нрав, а станах негативен, противопоставих се и реших, че ми е много трудно да се променя. Постъпвах неразумно и отхвърлях разправата и кастренето! Това не беше нагласа на приемане на истината. Когато си дадох сметка за това, не исках да живея в негативно състояние и да се ограничавам. Исках да търся истината, за да реша проблемите си. Започнах да разсъждавам и се чудех защо обикновено говоря толкова сладко, но когато се разправиха с мен, не го приех, а станах негативен и се възпротивих. Какъв нрав разкри това?

В търсенето си прочетох два откъса от Божието слово. „Някои хора са способни да признаят, че са дяволи, сатани и потомци на големия червен змей, и говорят много добре за своето себепознание. Когато обаче разкрият своя покварен нрав и някой ги разобличи, разправя се с тях и ги кастри, те с всички сили ще се опитат да се оправдаят и изобщо няма да приемат истината. Какъв е проблемът тук? Така тези хора са напълно разобличени. Те говорят толкова добре, когато говорят за себепознанието си, тогава защо, когато се изправят пред кастрене и разправяне с тях, не могат да приемат истината? Тук има проблем. Това не е ли съвсем обичайно явление? Лесно ли се разпознава? Всъщност да. Доста хора признават, че са дяволи и сатани, когато говорят за себепознанието си, а след това не се покайват и не се променят. И така, истинско или фалшиво е себепознанието, за което говорят? Искрено ли се познават, или това е само хитрост, която цели да заблуди останалите? Отговорът е очевиден. Затова, за да разберете дали даден човек има истинско себепознание, не трябва просто да го слушате как говори за това — трябва да погледнете как се отнася към кастренето и разправянето с него и дали може да приеме истината. Това е най-важното. Всеки, който не приема да бъде кастрен и да се разправят с него, има същината на човек, който не приема истината, отказва да я приеме и има нрав, на който му е омръзнало от истината. Това не подлежи на съмнение. Колкото и поквара да са разкрили някои хора, те не позволяват на другите да се разправят с тях — никой не може да ги кастри или да се разправя с тях. Може да говорят за собственото си себепознание както им е угодно, но ако някой друг ги разобличи, критикува ги или се разправя с тях, те няма да го приемат, колкото и да е обективно, колкото и да отговаря на фактите. Какъвто и изблик на поквара да разкрие някой в тях, те ще бъдат крайно враждебни и ще продължават да изтъкват привидно приемливи оправдания за себе си, без изобщо да проявят истинско покорство. Ако такива хора не се стремят към истината, очаквайте беди“ („Словото“, Т.6, „За стремежа към истината I“, „Какво означава човек да се стреми към истината (1)“). „Когато на хората им е омръзнало от истината, основното проявление на това не е, че просто се отвращават, когато я чуят. То включва и нежеланието им да практикуват истината, както и отдръпването им, когато дойде време да я практикуват, сякаш тя няма нищо общо с тях. Когато някои хора общуват по време на събирания, те изглеждат много оживени, обичат да повтарят думи и доктрини и да правят високопарни изявления, за да заблудят останалите и да ги спечелят на своя страна. Изглеждат пълни с енергия и в добро настроение, докато го правят, и продължават неспирно. Други пък по цял ден от сутрин до вечер са заети с въпроси на вярата, четат Божиите слова, молят се, слушат химни, водят си бележки, сякаш и за миг не могат да се откъснат от Бог. От зори до здрач са заети да изпълняват дълга си. Действително ли тези хора обичат истината? Нима нямат нрав, на който му е омръзнало от истината? Кога може да се види истинското им състояние? (Когато дойде време да практикуват истината, те бягат и отказват да приемат, когато ги кастрят и се разправят с тях.) Възможно ли е това да се дължи на факта, че не разбират това, което чуват, или на това, че не разбират истината и затова не искат да я приемат? Отговорът е: нито едно от двете. Управлява ги тяхната природа. Това е проблем на нрава. В сърцата си тези хора много добре знаят, че Божиите слова са истината, че са положителни и че практикуването на истината може да доведе до промени в нрава на хората и да ги направи способни да изпълнят Божията воля, но те не ги приемат и не ги практикуват. Това означава да им е омръзнало от истината“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Само познаването на шестте вида покварен нрав е истинско себепознание“). От Божието слово разбрах, че на хората е присъщ нрав на досада от истината. Той се проявява в неприемане на истината, неприемане на кастренето и разправата и в отказа им да практикуват истината. Четях Божиите слова и изпълнявах дълга си всеки ден и на събранията можех да призная, че имам покварени нрави в съответствие с Божиите слова, че принадлежа на Сатана, че съм дете на големия червен змей и така нататък. Отвън изглеждаше, че приемам истината, но когато ме скастриха и се разправиха с мен за това, че съм бил нехаен в дълга си, осъзнах, че нито приемам, нито практикувам истината, и че във всичко проявявам нрав на човек, на когото му е писнало от истината. Знаех, че като напояващ основното ми задължение е да съм отговорен и търпелив. Новодошлите са като новородени бебета. Още не са пуснали корени в истинския път. Ако не идват на събрания, трябва да намерим начин бързо да ги напоим и подкрепим. Разбирах тези принципи, но когато трябваше да ги практикувам, да страдам и да плащам цена, не исках. Явно знаех истината, но не я практикувах. Спомних си, че освен няколкото пъти, когато поздравих тази новодошла, не съм ѝ предоставил никакво напояване или подкрепа. Когато разбрах, че не посещава събранията редовно, не се разтревожих и не помислих как веднага да се свържа с нея или да узная какви са проблемите и трудностите ѝ. Бях нехаен и безотговорен в първата ключова фаза на напояването на новодошъл, което доведе до оттеглянето ѝ. Но дори и тогава не се замислих върху себе си. Когато началникът посочи проблемите ми, опитвах всячески да оправдая нехайството си с надеждата да прехвърля отговорността на водача на групата и на евангелския проповедник. Що за отношение на приемане и подчиняване на истината беше това? Та аз проявявах само нрав на отегчение от истината!

После прочетох още един откъс от Божието слово. „Кое е най-важното отношение, което трябва да имаш към това, че те кастрят или се разправят с теб, независимо какви обстоятелства са го наложили? Първо, трябва да го приемеш. Който и да се разправя с теб, по каквато и причина да го прави, независимо дали звучи грубо или какви са тонът и формулировката, трябва да го приемеш. След това трябва да признаеш къде си сгрешил, какъв покварен нрав си разкрил и дали си действал в съответствие с истините принципи. Когато те кастрят или се разправят с теб, първото и най-важно нещо е отношението, което трябва да приемеш. А дали антихристите притежават такова отношение? Не, от началото до края отношението, което те излъчват, е отношение на съпротива и отвращение. Дали могат да са смирени пред Бог и скромно да приемат кастренето и разправянето, ако имат такова отношение? Това не може да стане. И така, какво ще направят тогава? На първо място, ожесточено ще спорят и ще се оправдават, ще се защитават и ще привеждат доводи, че не са допуснали грешки и не са показали покварен нрав, с надеждата да спечелят разбирането и прошката на хората, така че да не се налага да поемат каквато и да е отговорност или да приемат думите, с които се разправят с тях и ги кастрят. Какво отношение проявяват, когато ги кастрят и се разправят с тях? „Не съм съгрешил. Нищо лошо не съм направил. Ако съм допуснал грешка, имало е причина за това; ако съм допуснал грешка, не съм го направил нарочно, не трябва да поемам отговорност за нея. Кой не допуска грешки понякога?“. Те се хващат за тези твърдения и фрази, вкопчват се здраво в тях и не се отказват, но не търсят истината, нито признават грешката, която са допуснали, или покварения нрав, който са разкрили, и определено не признават с какви намерения и цели са извършили злодеянието. […] Колкото и ясно фактите да разкриват покварения им нрав, те не го признават и не го приемат, а продължават да се противопоставят и съпротивляват. Каквото и да говорят другите, те не го приемат и не го признават, а си мислят: „Да видим кой кого може да надприказва. Да видим чия уста е по-бърза“. Това е един вид отношение, с което антихристите подхождат към кастренето и разправянето“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Осма част)“). От разкритото в Божиите слова разбрах, че когато ги скастрят или се разправят с тях, нормалните хора приемат това от Бог, примиряват се и се подчиняват, самоанализират се и постигат истинско покаяние. Дори и да не го приемат в момента, после, след като постоянно търсят и анализират, могат да извлекат поуки от кастренето и разправата. Но на природата на антихриста ѝ е писнало от истината и я ненавижда. Когато го скастрят и се разправят с него, той никога не се самоанализира. Проявява само съпротива, отхвърляне и омраза. После помислих за собственото си поведение. Скатах се и не проследих случая с новодошлата навреме, поради което тя се оттегли. Това си беше прегрешение. Всеки човек със съвест и разум би се чувствал нещастен и виновен, би анализирал проблемите си и толкова. А аз не само не се чувствах виновен, но и не признавах собствените си проблеми. Изправен пред очевиден факт, пак съзнателно бягах от отговорност и първо казах, че новодошлата не ми е отговорила, после — че водачът на групата е безотговорен, а накрая обвиних евангелския проповедник с надеждата, че ще се отърва от отговорността и ще спечеля разбирането на началника. Пред разкритото от Бог и след кастренето и разправата изобщо не се самоанализирах, а се възпротивих, противопоставих се и си намерих най-различни оправдания, с които да се защитя, понеже не исках да поема отговорност. У мен нямаше капка човешка природа или разум! Видях, че съм проявил нрав на инат и досада от истината. Нямах страх от Бог. Видях, че след толкова години на вяра в Бог нравът ми никак не се е променил, и се почувствах нещастен.

После прочетох още един откъс от Божиите слова, който ми даде повече знания за проблема ми с неприемането на разправата и кастренето. Всемогъщият Бог казва: „Изначалното отношение на антихристите към справянето и кастренето е категоричният им отказ да го приемат или признаят. Не изпитват ни най-малко разкаяние и не смятат, че дължат каквото и да е, колкото и зло да вършат и колкото и вреди да нанасят на делото на Божия дом и на навлизането в живота на Божиите избраници. Като го погледнем така, антихристите притежават ли човешка природа? Категорично не. Те нанасят всевъзможни щети на Божиите избраници и вредят на делото на църквата. Божиите избраници могат да го видят ясно като бял ден. Те могат да видят и поредицата от злодеяния на антихристите. Антихристите обаче не приемат този факт и не го признават. Упорито отказват да признаят, че са сгрешили или че носят отговорност. Това не е ли признак, че им е писнало от истината? Ето до каква степен им е писнало от истината. Колкото и злини да вършат, те отказват да ги признаят и настояват на своето докрай. Това доказва, че антихристите никога не се отнасят сериозно към делото на Божия дом и не приемат истината. Те не са дошли, за да вярват в Бог. Те са раболепни слуги на Сатана и са дошли да смущават и прекъсват делото на Божия дом. Само за репутация и статус мислят. Смятат, че ако признаят грешката си, ще трябва да поемат отговорност, а това ще компрометира сериозно статуса и репутацията им. Затова се съпротивляват и приемат нагласата „отричай докрай“. Каквито и разкрития или анализи да правят хората, антихристите дават всичко от себе си да ги отричат. Накратко, независимо дали отричат умишлено, или неволно, от една страна, това поведение разкрива природата същност на антихристите — истината им е омръзнала и те я ненавиждат. От друга страна, то показва колко високо ценят статуса, репутацията и интересите си. В същото време какво е отношението им към делото и интересите на църквата? То е презрително и безотговорно. Антихристите изобщо нямат съвест и разум. Бягството им от отговорност не доказва ли тези проблеми? От една страна, избягването на отговорността доказва тяхната природа същност, че им е омръзнало от истината и че я ненавиждат, а от друга — показва липсата им на съвест, разум и човешка природа. Колкото и да е навредил на навлизането в живота на братята и сестрите със смущенията и злодеянията си, антихристът изобщо не се обвинява и никога не би се разтревожил от това. Що за създание е това? Само част от грешката си да би признал, ще се счита, че има поне малко съвест и разум, но антихристът не притежава дори и тази дребна частица човешка природа. И така, какви са антихристите според вас? Дяволът е същината на антихристите. Колкото и вреда да нанасят на интересите на Божия дом, те не го забелязват. В сърцата си изобщо не са притеснени от това, нито се укоряват, камо ли да се чувстват длъжни. Със сигурност не това трябва да виждаме у нормалните хора. Това е дяволът, а дяволът изобщо няма нито съвест, нито разум“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Трета част)“). От Божието слово разбрах, че антихристите не приемат разправа и кастрене заради природата си на отегчение от истината и ненавист към нея, а и защото особено много обичат собствените си интереси. Щом нещо засегне репутацията им или ѝ навреди, те правят всичко възможно, за да се оправдаят и да си намерят причина да избягат от отговорност. Дори когато действията им вредят на интересите на църквата или на живота на другите, те не се упрекват и нямат угризения. Ако ги разкрият, упорито отказват да го приемат от страх, че ако си признаят вината, репутацията им ще пострада. Видях, че антихристите са себични и жалки, нямат човешка природа и в същината си са дяволи. Като видях думата „дявол“, сърцето ми се разби, защото поведението и нравите, които проявявах, бяха същите като на антихрист. Очевидно бях направил грешка и бях навредил на църковната работа, но не си го признавах. Когато бях скастрен и се разправиха с мен, се оправдавах и се опитвах да прехвърля отговорността. За новите вярващи не е толкова лесно да приемат евангелието. Това изисква доста хора да платят цена и да осигурят напояване и поддръжка, за да ги доведат пред Бог. Бог е много отговорен към всекиго. Ако загуби дори една от сто овце, ще остави другите деветдесет и девет, за да намери изгубената Си овца, и високо цени всеки човешки живот. Но когато аз бях отговорен за напояването на новодошлите, се отнасях нехайно. Когато виждах, че новодошлата не присъстваше на събрания, не се притеснявах или загрижвах. Не питах настоятелно, а в проследяването на работата на водача на групата проявих нехайство и безотговорност. Като видях, че не е отговорила на няколко мои съобщения, не я попитах веднага защо, а и не проучих дали няма някакви проблеми и трудности. Отнесох се към новодошлата с невнимание и безотговорност и никак не приех живота ѝ сериозно. Дори и след това обаче не чувствах вина или угризения и не се опитах да поправя грешката. Когато началникът ми каза, че съм проявил нехайство и безотговорност, се заех с това да споря и да се оправдавам и си търсех причини да избягам от отговорност, защото се страхувах, че ако поема отговорността и призная проблемите си, ще създам лошо впечатление у началника и ще ме освободят. От началото до края изобщо не отчитах интересите на църквата и въобще не се интересувах дали новодошлите ще могат да останат непоколебими. Мислех само за това собствените ми интереси да не пострадат и как да запазя имиджа и статуса си. Видях, че съм особено себичен и че браня личните си интереси. Наистина нямах човешка природа и Бог ме ненавиждаше. Затова застанах пред Бог и се помолих с думите: „Боже, бях нехаен в дълга си, причиних тежки последици и не си признах. Не мислех за навлизането в живота на Божиите избраници, а за собствената си репутация и статус. Наистина нямам човешка природа. Боже, искам да се покая“.

После прочетох още от Божиите слова и намерих път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Не е трудно да се придобие истината, нито е трудно да се навлезе в истината реалност. Могат ли да обаче хората да придобият истината, ако вечно им е омръзнало от нея? Не могат. Затова винаги трябва да идваш пред Бог, да изследваш вътрешните си състояния, които показват, че ти е омръзнало от истината, да видиш как се проявява това, че ти е омръзнало от истината, кои начини на действие показват, че ти е омръзнало от истината и в кои неща имаш нагласата, че ти е омръзнало от истината. Трябва да анализираш тези неща често“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). „Ако желаеш да следваш Бог и да изпълняваш добре дълга си, преди всичко трябва да избягваш да се поддаваш на импулсите си, когато нещата не стават, както ти искаш. Първо се укроти и смири пред Бог и Му се моли и искай от Него в сърцето си. Не бъди своеволен — най-напред се подчини. Само такава нагласа на ума може да доведе до по-добри решения на проблемите. Ако можеш да устоиш в живот пред Бог и, каквото и да те сполети, си способен да Му се молиш и да искаш от Него, да посрещаш това с покорно отношение, тогава, колкото и да си проявявал покварен нрав и каквито и прегрешения да си извършвал в миналото, те могат да бъдат поправени, стига да търсиш истината. Каквито и изпитания да те връхлитат, ти ще си в състояние да устоиш. Докато имаш правилната нагласа на ума, способен си да възприемаш истината, да слушаш Бог според Неговите изисквания, тогава ти действително си напълно способен да прилагаш истината. Дори и на моменти да си донякъде непокорен и да се съпротивляваш, да излагаш понякога доводи в свое оправдание и да не можеш да се подчиниш, ако си в състояние да се молиш на Бог и да промениш своeто непокорно състояние, тогава ти можеш да приемеш истината. Постъпиш ли така, размишлявай върху това защо у теб са се породили такова непокорство и съпротива. Открий причината, след което потърси истината, за да се справиш с тази причина, и този аспект на твоя покварен нрав може да бъде очистен. След като се възстановиш от няколко такива залитания и изкушения, постепенно ще се освободиш от своя покварен нрав, докато не се научиш да прилагаш истината на практика. И тогава истината ще властва у теб, ще стане твой живот и пред теб няма да има повече пречки да практикуваш истината. Ще си способен действително да се подчиниш на Бог и ще изживееш истината реалност“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). От Божието слово разбрах, че за да променя нрава на досада от истината, на, трябва винаги да се самоанализирам и да изследвам дали твърденията, практиките, намеренията, отношението и мненията ми показват, че ми е писнало от истината. Когато стане нещо, независимо дали то съответства на желанията ми, първо трябва да се успокоя и да не се съпротивлявам. Ако не мога да приема това, което казват другите, и се хвана, че си търся оправдания, трябва да застана пред Бог, да се моля и да търся повече, да видя какво пише в Божието слово и да се самоанализирам въз основа на него, или да търся общение с братята и сестрите, които разбират истината. Така постепенно ще мога да я приема и да навляза в истините реалности, а после малко по малко да се отърва от покварения си нрав. Щом разбрах какъв е пътят на практикуване, реших да се променя.

Понеже знаех, че ненавременното ми проучване на положението на новата само по себе си беше прегрешение, побързах да променя нещата. Проверих дали не съм пропуснал да проследя някой от подопечните ми новодошли. В разговор с една новодошла установих, че тя не разбира добре истината за завръщането на Господ и трите етапа на Божието дело. Попитах водача си дали не трябва някой евангелски проповедник да разговаря с нея, но водачът ми каза да го направя аз. Макар и да знаех, че бързото разрешаване на проблемите на новодошлите е моя отговорност, продължих да се съпротивлявам. Исках да споря, а не да се покоря. Мислех, че е станало така, защото евангелският проповедник не е разговарял ясно. Тогава откъде накъде аз да следя въпроса? А и не ми стигаше времето с толкова много новодошли, затова сметнах, че евангелският проповедник е виновен. После осъзнах, че състоянието ми е неправилно. Водачът ми беше прав. След като предложението ѝ беше правилно, защо не го приемах? Защо все така силно исках да споря? Защо не можех да се покоря? И така, помолих се на Бог да ме напътства да се подчинявам, да не отчитам плътските си интереси и да проявя отговорност към новодошлата. Сетих се, че всеки има различна способност да възприема. Някои чуват общението на евангелския проповедник и го разбират за момента, но после не им е ясно. Затова напояващите трябва да проследяват и да попълват пропуските. Това е хармонично сътрудничество. Като напояващ съм длъжен да разрешавам проблемите, които откривам. Не трябва да съм капризен, да върша само лесната работа, да оставям трудните проблеми на другите и да гледам само да си спестя тревогите и да съм спокоен. Не бива да поставям условия или да си търся оправдания в дълга си. Ако ми дадат новодошъл, съм длъжен да го напоявам добре, да се уверя, че разбира истината и да положа основи в истинския път. Това е Божие поръчение и мой дълг. Това е наистина да практикуваш истината и действително да се промениш. Тогава сърцето ми се озари. След събранието отидох при новодошлата и разговарях с нея за проблема ѝ. Като практикувах по този начин, не само не чувствах съпротива, но и бях много щастлив. Разбрах, че практикуването на истината не е показно действие, а приемане на Божиите слова от сърце, постъпване според истините принципи и прилагане на Божието слово като критерий за погледа ни към хората, проблемите, постъпките и поведението ни. Така погрешните ни намерения и възгледи, както и покварените ни нрави, несъзнателно ще бъдат изместени от Божието слово и истината.

После, колкото повече мислех, толкова повече усещах, че да бъдеш разобличен, скастрен и да се разправят с теб е абсолютно необходимо. Бог ни казва, че главната причина да не се стремим към истината е, че имаме нрав на упоритост и досада от от истината. Преди обаче не познавах тези свои нрави. Без съда и разкритието на Божиите слова никога няма да приема нрава си на досада от истината и никога няма да се покая и променя. Ако бях продължил така, това щеше сериозно да попречи на стремежа ми към истината и растежа ми в живота. Разкритието и съдът на Божието слово ми бяха толкова полезни. Слава Богу!