През юни 2022 г. водачът каза, че неотдавна Компартията е извършила обиск в една църква и сега работата им по евангелието не била ефективна, затова водачът поиска аз да отида като ръководител. Водачът също така спомена, че са арестувани пет или шест евангелски работници и че е необходимо бързо да бъдат обучени нови. Малко се притесних и си помислих: „Вече бях преследвана от Компартията и два пъти почти ме заловиха. Ако отида там и се изложа на показ, ще бъда ли наблюдавана и арестувана от полицията? Ако бъда арестувана, измъчвана, пребита до смърт, или ако не мога да устоя на принудата и внушенията на полицията и предам Бог, тогава моят път на вяра в Бог ще приключи напълно“. Като разсъждавах така, не исках да приема, но се чувствах виновна, като си мислех: „Вярвам в Бог от много години, но когато стане напечено, винаги се съобразявам със собствените си интереси. Аз съм истински непокорна! Не мога да продължавам да защитавам собствените си интереси“. От тези съображения аз се подчиних и приех този дълг.

След пристигането в църквата научих, че работата по евангелието е неефективна, защото всички евангелски работници живееха в състояние на плахост. Бързо намерих някои от Божиите слова, за да общувам с братята и сестрите, да им помогна да разберат истини като Божията власт, че човешкият живот и смъртта са в Божиите ръце и че разпространението на евангелието е нашата мисия. След като чуха това, вярата на всички се засили, те осъзнаха своя егоизъм и низост, почувстваха угризения и бяха готови да променят нещата и да свършат евангелската работа подобаващо. Чувствах се толкова благодарна на Бог. След известно време евангелската работа се подобри. Но неочаквано, пет месеца по-късно, още няколко братя и сестри бяха проследени и арестувани. Сестрата, която беше домакиня на нашите събирания, също беше разпитана от полицията. Тогава водачът изпрати писмо, което гласеше, че всички колеги, с които бях контактувала наскоро, са били арестувани, а сега и аз съм в опасност и трябва да си тръгна бързо. След като прочетох писмото, малко се паникьосах и си помислих: „Напоследък почти постоянно излизам с тези колеги, за да разпространявам евангелието. Сега, когато всички са арестувани, ако полицията провери записите от наблюдението им, със сигурност ще ме открие. Трябва да се скрия! Не мога да позволя на полицията да ме хване!“. Помислих си как всяка година полицията ходеше в дома ми, за да пита за местонахождението ми, и за това, че ако този път наистина ме хванат, със сигурност няма да ме пуснат. Ако не успея да издържа на мъченията и принудата и предам Бог, тогава накрая не само тялото ми ще бъде наказано, но и душата ми ще отиде в ада. Затова реших, че най-важното е да се скрия и да защитя себе си най-напред. Бързо прехвърлих цялата последваща работа на водача, въпреки че знаех, че има потенциални приемници на евангелието, които се нуждаят от моята проповед, и новодошли, които се нуждаят от моето поене, но изтласках тези неща на заден план.

По-късно чух, че много братя и сестри са разпространявали евангелието и са изпълнявали дълга си, и погледнах към себе си — аз се страхувах от арестуване и не смеех да разпространявам евангелието или да свидетелствам за Бог. Запитах се дали не съм един от плевелите, разкрити по време на голямото изпитание? Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах. Не можех да се храня или да спя, и аз се замислих: „Защо вярвам в Бог? В момента живея жалък живот, за да не ме арестува полицията, и във време, когато евангелието трябва да се разпространява, аз не се активирам и не давам никакво свидетелство. Наистина пренебрегвам дълга си!“. Прочетох Божиите слова: „Това, което желая, е твоята преданост и подчинение сега, твоята любов и свидетелство сега. Дори и да не знаеш в този момент какво е свидетелство или какво е любов, трябва да Ми донесеш всичко от себе си и да Ми предадеш единственото съкровище, което имаш: твоята преданост и подчинение. Трябва да знаеш, че свидетелството за Моята победа над Сатана лежи в рамките на предаността и подчинението на човека, както и свидетелството за Моето пълно завоюване на човека. Задължението на твоята вяра в Мен е да свидетелстваш за Мен, да бъдеш предан на Мен и на никой друг, и да бъдеш покорен докрай. Преди да започна следващата стъпка от работата Си, как ще свидетелстваш за Мен? Как ще Ми бъдеш предан и покорен? Посвещаваш ли цялата си преданост на задачата си или просто ще се откажеш? Би ли се подчинил на всяка Моя подредба (дори да е смърт или унищожение), или ще избягаш посред пътя, за да избегнеш наказанието Ми? Аз те наказвам, за да свидетелстваш за Мен и да Ми бъдеш предан и покорен. Нещо повече, настоящото Ми наказание е за да разгърна следващата стъпка от Моята работа и да позволя на работата да напредва безпрепятствено. Затова те приканвам да бъдеш благоразумен и да не се отнасяш нито към живота си, нито към значението на съществуването си като към безполезен пясък. Можеш ли да знаеш точно каква ще бъде работата Ми в бъдеще? Знаеш ли как ще работя в идните дни и как ще се развие работата Ми? Трябва да знаеш значението на твоето преживяване на работата Ми и още повече — значението на вярата си в Мен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). Божиите слова внезапно ме събудиха. Вярно е, Бог иска от хората преданост и покорство, а победата над Сатана изисква и тяхната преданост. Но след като научих, че съработниците ми са арестувани, се притеснявах, че полицията ще провери записите от наблюдението и ще ме открие, затова се скрих, като мислех за собствената си безопасност, и загърбих потенциалните приемници на евангелието, без да се интересувам или да чувствам отговорност. Бедствието беше станало толкова голямо, но някои от потенциалните приемници на евангелието все още не бяха чували Божието евангелие, а новодошлите все още не бяха пуснали корени и имаше риск да отпаднат, а аз ги изоставих, без изобщо да ме е грижа. Наистина не бях достойна за доверие. Винаги съм казвала, че трябва да бъда вярна на Бог, но когато се сблъсках с фактите, бях разкрита. Това, което казах преди, бяха лъжи, за да измамя Бог. Бог иска хора, които могат да слушат думите Му, и такива, които могат да бъдат предани на Бог във всеки един момент, но аз изоставих дълга си и се скрих, когато се сблъсках с малка опасност, без да се интересувам дали това ще се отрази на живота на новодошлите. Видях, че нямам никаква преданост или свидетелство по време на премеждия и изпитания. Бях такова разочарование за Бог! Помислих си за Йов, чието огромно богатство било заграбено от разбойници за една нощ и който се покрил с циреи, чиято съпруга дори го подтиквала да се откаже от Бог, но той все пак предпочел да проклина себе си, отколкото да обвинява Бог в такива физически и психически мъчителни изпитания, и останал непоколебим в свидетелството си, като в крайна сметка засрамил и победил Сатана. Помислих си и за Авраам, който със собствените си ръце вдигнал нож, за да убие сина си и да го принесе в жертва на Бог, показвайки абсолютното си покорство пред Бог. В сравнение с него аз нямах нито преданост, нито покорство. Трябваше да се покая пред Бог, да последвам примера на Йов и Авраам и дори да ме хванат, да ме измъчват и да загубя живота си, трябваше да остана непоколебима в свидетелството си и да засрамя Сатана. Като разсъждавах така, аз придобих вяра и сила и бързо писах на водача, че мога да се преместя в друга църква, за да разпространявам евангелието.

После отидох в църквата Шу Гуан. Но месец по-късно големият червен дракон протегна ноктите си и към църквата Шу Гуан и арестуваха десетина братя и сестри с един замах. После чух, че някой ни е предал като Юда и че полицията е използвала снимка на сестрата, за да може Юда да я идентифицира. Помислих си как тази сестра често беше с мен и че ако нейната снимка е в полицията, вероятно разполагат и с моята снимка. Ако полицията я открие, аз също ще бъда замесена. Също така осъзнах, че ако ме хванат, присъдата ще бъде по-тежка, защото не съм местна, така че трябва да избягвам да излизам на публични места, иначе ще бъда следващата, която ще бъде хваната. Затова престанах да ходя на църква, за да извършвам евангелското дело. По-късно изведнъж си спомних как последния път, когато колегите от църквата бяха арестувани, повече от двадесет дни се криех в страх, като забавях работата. Ако се криех всеки път, когато се появеше и най-малкият признак на проблем, как можех да разпространявам евангелието? Като си помислих за това, съвестта ми се изпълни с вина. Когато бях изправена пред изпитание, мислех не за това как да защитя работата на църквата, а само за собствената си безопасност. Бях наистина егоистична и достойна за презрение! По-късно започнах да се срещам с братя и сестри, да общуваме с тях за това как да бъдем предани и да изпълняваме добре дълга си.

След известно време Компартията нахлу в още няколко църкви и полицията също започна да наблюдава къщата, в която се събирахме. Тъй като нямаше подходящо място, където да се събираме, трябваше да се срещаме на импровизирани места, в отдавна изоставени къщи или в близост до гробища. Един ден, когато отново се срещнахме в една стара къща, една сестра бързо се приближи и каза: „Това място вече не е безопасно. Вчера повече от петдесет полицаи дойдоха да претърсват къщи и бяха претърсени няколко къщи, в които се съхраняват книги с Божиите слова. Полицията все още спира и проверява автомобилите на пътя!“. Когато чух това, сърцето ми заби стремглаво и си помислих: „Компартията заплашва, че ако заловят вярващи, ще ги пребият до смърт и те ще умрат безславно, така че попадането в ръцете им означава почти сигурна смърт! Винаги съм била преследвана от Компартията, така че ако ме хванат, със сигурност ще ме пребият до смърт“. При тази мисъл отново се отдръпнах и не смеех да разпространявам евангелието. По-късно прочетох Божиите слова: „Как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетя ги всякаква смърт. Каква беше причината за смъртта им? Законно ли бяха екзекутирани за престъпленията си? Не. Те бяха осъдени, бити, ругани и умъртвени, защото разпространяваха евангелието на Господ и бяха отхвърлени от хората по света — така бяха убити като мъченици. […] Всъщност така умряха и си отидоха телата им; така напуснаха човешкия свят, но това не означаваше, че изходът им беше същият. Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и заминаване, както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да разбереш ясно. Напротив, те използваха именно тези средства, за да заклеймят този свят и да свидетелстват за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великата Божия сила и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да възвестят на света, да потвърдят пред хората, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е плътта на въплътеният Бог, че делото на изкуплението, което Той извърши за цялото човечество, позволява на човечеството да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разпространяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. Семейството, богатството и материалните неща в този живот са външни неща; единственото нещо, свързано със собствената им личност, е животът. За всеки жив човек животът е това, което е най-достойно да бъде ценено, най-скъпоценното нещо и, както се оказва, тези хора са били способни да отдадат най-ценното си — живота — като потвърждение и свидетелство за Божията любов към човечеството. До деня на смъртта си те не отрекоха Божието име, нито Божието дело и използваха последните мигове от живота си, за да свидетелстват за съществуването на този факт — нима това не е най-висшата форма на свидетелство? Това е най-добрият начин за изпълнение на дълга; това е да изпълниш своята отговорност. Когато Сатана ги заплашваше и тероризираше, а накрая дори когато ги накара да платят с цената на живота си, те не изоставиха отговорността си. Ето какво означава да изпълниш дълга си във възможно най-голяма степен. Какво имам предвид под това? Искам ли да те накарам да използваш същия метод, за да свидетелстваш за Бог и да разпространяваш евангелието Му? Не е задължително да го правиш, но трябва да разбереш, че това е твоя отговорност и че ако Бог има нужда да го направиш, трябва да приемеш като нещо, което си морално задължен да направиш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Разпространяването на евангелието е дълг, който вярващите не могат да откажат). Четенето на Божиите слова ми даде вяра. Съдбата на всеки човек се определя от Божието върховенство и независимо от обстоятелствата, с които се сблъсквам при разпространението на евангелието, трябва да спазвам дълга си на сътворено същество. Помислих си за учениците на Господ Исус, които са преживели много гонения и изпитания, за да разпространяват eвангелието на небесното царство, и накрая са били мъченически убити за Господ. Някои от тях са разпънати на кръст, други са влачени до смърт зад коне, а трети са убити с камъни, но никога не са изоставяли своята мисия или отговорности. Телата им може и да са умрели, но душите им са били в Божиите ръце и цената на живота им, която са платили, за да разпространяват eвангелието, е спечелила Божието одобрение. Тогава си спомних думите на Господ Исус: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Животът, смъртта, бъдещето и съдбата ми са в Божиите ръце. Дори полицията да ме залови и да ме пребие до смърт, тя не може да унищожи душата ми. Смъртта на тялото не е ужасяваща, това, което е ужасяващо, е да разбера за опасност, а после да се скрия от страх за живота си и да не посмея да изпълня дълга си, и по този начин да изгубя свидетелството си, като живея по такъв жалък начин. Ако живея така, дори и да не бъда заловена, пак ще бъда отстранена, когато Божието дело приключи. Като разбрах това, вече не ме възпираше страхът от смъртта.

Един ден прочетох друг откъс от Божиите слова: „Освен че се грижат за собствената си безопасност, за какво още мислят някои антихристи? Те казват: „Точно сега средата ни е неблагоприятна, затова нека се показваме по-малко и да разпространяваме евангелието по-малко. По този начин вероятността да бъдем заловени е по-малка, а работата на църквата няма да бъде унищожена. Ако избегнем залавянето си, няма да се превърнем в Юда и тогава ще можем да останем и в бъдеще. Нали така?“. Нима няма антихристи, които използват подобни оправдания, за да подвеждат своите братя и сестри? […] Какви принципи следват те? Тези хора казват: „Хитрият заек има три заешки дупки. За да може един заек да се предпази от нападение на хищник, той трябва да подготви три дупки, в които да се крие. Ако човек се сблъска с опасност и трябва да избяга, но няма къде да се скрие, това приемливо ли е? Трябва да се учим от зайците! Сътворените от бог животни имат тази способност за оцеляване и хората трябва да се учат от тях“. Откакто са поели ролите на водачи, те са осъзнали тази доктрина и дори смятат, че са разбрали истината. В действителност те са ужасно уплашени. Щом чуят за водач, за когото е подаден сигнал в полицията, защото мястото, на което е живеел, не е било безопасно, или за водач, който е бил набелязан от шпионите на големия червен змей, защото твърде често е излизал да изпълнява дълга си и е общувал с твърде много хора, и за това как тези хора в крайна сметка са били арестувани и осъдени, те веднага се плашат. Мислят си: „О, не, аз ли ще съм следващият арестуван? Трябва да се поуча от това. Не бива да бъда прекалено активен. Ако мога да избегна вършенето на някаква църковна работа, няма да я върша. Ако мога да избегна показването на лицето си, няма да го показвам. Доколкото е възможно, ще сведа работата си до минимум, ще избягвам да излизам, ще избягвам да общувам с когото и да било и ще се погрижа никой да не знае, че съм водач. В днешно време кой може да си позволи да се интересува от другиго? Самото оживяване си е предизвикателство!“. Щом поемат ролята на водач, освен да носят чанта и да се крият, те не вършат никаква работа. Живеят в напрегнато очакване, в постоянен страх, че ще бъдат заловени и осъдени. Да предположим, че чуят някого да казва: „Ако те хванат, ще те убият! Ако не беше водач, ако беше просто обикновен вярващ, можеше и да те пуснат, след като просто платиш малка глоба, но щом си водач, е трудно да се каже. Това е твърде опасно! Някои водачи или работници, които бяха хванати, отказаха да предадат каквато и да било информация и бяха пребити до смърт от полицията“. Щом чуят за това, че някой е бил пребит до смърт, страхът им се усилва и още повече ги дострашава да работят. Всеки ден мислят единствено за това как да не ги хванат, как да не показват лицата си, как да не бъдат наблюдавани и как да избегнат контакт с братята и сестрите си. Блъскат си главите да мислят за тези неща и напълно забравят за дълга си. Предани ли са тези хора? Могат ли такива хора да се справят с каквато и да било работа? (Не, не могат.) Такива хора са просто плахи и само въз основа на това проявление не можем категорично да ги наречем антихристи. Какво обаче е естеството на това проявление? Същността на това проявление е тази на неверника. Те не вярват, че Бог може да опази безопасността на хората, и със сигурност не вярват, че да се посветят на това да отдадат всичко на Бог е да се посветят на истината и че това е нещо, което Бог одобрява. В сърцата си те не се боят от Бог. Страхуват се само от Сатана и от нечестивите политически партии. Те не вярват в съществуването на Бог, не вярват, че всичко е в Божиите ръце, и със сигурност не вярват, че Бог ще одобри човек, който отдава всичко заради Него и в името на това да следва Неговия път и да довърши Неговото поръчение. Те не могат да видят нищо от това. В какво вярват те? Вярват, че ако попаднат в ръцете на големия червен змей, ще ги сполети лош край, че може да бъдат осъдени или че дори рискуват да изгубят живота си. В сърцата си те мислят само за собствената си безопасност, а не за работата на църквата. Не са ли неверници? (Да, такива са.) Какво казва Библията? „Който изгуби живота си заради Мене, ще го намери“ (Матей 10:39). Вярват ли те на тези думи? (Не, не вярват.) Ако от тях се иска да поемат риск, докато изпълняват дълга си, те ще искат да се скрият и да не позволят на никого да ги види – ще искат да бъдат невидими. До такава степен се страхуват. Те не вярват, че Бог е опора за човека, че всичко е в Божиите ръце, че ако нещо наистина се обърка или действително ги хванат, това е позволено от Бог и че хората трябва да имат покорни сърца. Тези хора не притежават такива сърца, това разбиране или тази подготовка. Наистина ли вярват в Бог? (Не, не вярват.) Същността на това проявление не е ли тази на неверник? (Да, така е.) Така стоят нещата. Такива хора са изключително плахи, ужасно уплашени и се страхуват от физическо страдание и от това да не им се случи нещо лошо. Те стават уплашени като пърхащи птици и повече не могат да изпълняват работата си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). Бог разобличава как антихристите са особено егоистични и достойни за презрение и изобщо не вярват в Божието върховенство. Когато им се случи нещо, те винаги се грижат за собствената си безопасност, перспективи и крайна цел. В техните сърца не съществуват отговорностите и мисията на сътворено същество. Когато се сблъскат с опасност във вярата си, те се скриват. Не се интересуват от работата на църквата или от навлизането в живота на братята и сестрите, нито пък изобщо се грижат за интересите на Божия дом. Като се вгледах отново в себе си, видях, че съм егоистична и достойна за презрение като антихрист. Когато нямаше опасност, можех да страдам и да отдавам всичко в дълга си, но когато се появеше истинска опасност и трудност, се скривах като костенурка, която прибира главата си в черупката си дори при най-малкия признак на неприятност. Исках да се скрия на сигурно място, където никой не би могъл да ме намери, и напълно пренебрегвах новодошлите и потенциалните приемници на евангелието. По-късно научих, че сме били предадени от един Юда, и отново се замислих за собствената си безопасност. Притеснявах се, че ако ме хванат, ще ме пребият до смърт или ще ме осакатят, защото не съм местна, или че може да не издържа на мъченията и да предам църквата, като загубя шанса си за спасение, така че не исках да излизам да проповядвам евангелието. Не признавах Божието върховенство и когато се сблъсквах с опасност, изтласквах задълженията си на заден план. Изобщо не защитавах интересите на Божия дом и живеех изцяло в състояние на плахост, страх и самосъхранение. Бях толкова егоистичен и достоен за презрение неверник! Осъзнавайки тези неща, се почувствах още повече изпълнена със съжаление. Помислих си: „Без значение в каква среда ще се озова след това, трябва да изпълня дълга си както трябва“.

След това полицейските арести станаха още по-сериозни и висшето ръководство ме прехвърли в друга църква. Само два месеца след като пристигнах в тази църква, забелязах, че на електрическия ми велосипед е инсталирано устройство за проследяване. Помислих си: „Дали полицията ме е проследила дотук, като е проверила записите от видеонаблюдението по пътя? Ако е така, няма начин да избягам!“. Отново се почувствах уплашенa, страхувах се, че ако изляза на улицата, ще бъда арестувана от полицията. Но си спомних Божиите слова от по-рано и знаех, че не мога отново да изоставя дълга си, за да се защитавам, защото ще загубя свидетелството си. Прочетох още от Божиите слова: „Без значение колко „могъщ“ е Сатана, без значение колко безочлив и честолюбив е той, без значение колко голяма е способността му да нанася щети, без значение колко мащабни са методите, чрез които покварява и изкушава човека, без значение колко умели са хитростите и машинациите, чрез които сплашва човека, без значение колко променлива е формата, в която съществува, Сатана никога не е бил способен да създаде нито едно живо същество, никога не е можел да налага закони или правила за съществуването на всички неща и никога не е можел нито да управлява или контролира който и да е предмет, независимо дали е одушевен, или неодушевен. В космоса и на небесната твърд няма нито един човек или предмет, който да е роден от Сатана или който да съществува благодарение на Сатана; няма нито един човек или предмет, който да е управляван от Сатана или да е контролиран от него. Дори напротив, Сатана трябва не само да живее под господството на Бог, но трябва и да се покорява на всички Божии заповеди и повели. На Сатана му е трудно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята без Божието разрешение; без Божието разрешение той няма свободата да премести дори мравките по земята, да не говорим за човечеството, създадено от Бог. В очите на Бог Сатана е по-незначителен от лилиите в планините, от птиците, летящи във въздуха, от рибите в морето и червеите в земята. Неговата роля сред всички неща е да им служи и да служи на човечеството, да служи на Божието дело и Неговия план за управление“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). Бог има върховенство над всички неща. Никой човек или събитие и нищо не може да надхвърли Божията власт. Колкото и необуздан и ожесточен да е Сатана, той не може да премине отвъд границите, определени му от Бог. Без Божието позволение не смее да прекрачи границите, още по-малко да ни навреди. Сатана е просто пешка в Божията ръка, която служи за усъвършенстване на Божиите избраници! Замислих се за годините, които бях прекарала в разпространяване на евангелието почти всеки ден, в бягане под камерите за наблюдение, без да бъда арестувана. Веднъж, в една къща, в която гостувах, полицията почука, но ние не отворихме вратата и половин час по-късно се дегизирахме, преди да излезем, полицаите на долния етаж не ни разпознаха и успяхме да избягаме. Видях, че без Божието позволение полицията не може да ме хване. След като осъзнах това, реших, че ако Бог ми позволи да бъда арестувана, ще се подчиня на Неговите устройства и подредби и ще дам живота си, за да свидетелствам за Него.

По-късно прочетох един химн с Божието слово, озаглавен „Най-смисленият живот“: „Ти си сътворено същество и разбира се, трябва да се прекланяш пред Бог и да се стремиш към живот, изпълнен със смисъл. Тъй като ти си човешко същество, трябва да отдадеш всичко на Бог и да понесеш всички страдания! Трябва с радост и увереност да приемеш малкото страдание, на което си подложен днес, и да живееш смислен живот, като Йов и Петър. Вие сте хора, които се надигат в нацията на големия червен дракон — тези, които Бог нарича праведни. Не е ли това най-смисленият живот?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Практика (2)). Когато размишлявах над този химн, почувствах увереност в сърцето си. Възможността да изпълни дълга си е най-значимото и ценното нещо за едно сътворено същество и Бог отбелязва това. Преминаването през многократни преследвания и изпитания ми позволи наистина да видя Божието всемогъщество и върховенство и да придобия вяра в Него, да разпознае злата същност на големия червен дракон и да разбера собствената си егоистична природа. Най-важното е, че се научих как да се изправя пред смъртта. Това са неща, които не бих могла да придобия в комфортна среда. Благодаря на Бог!