Родена съм в обикновено семейство на фермери и родителите ми разчитаха на земеделие, за да се издържат. В селото ни имаше заможно домакинство с голям и хубав дом. Децата често получаваха нови дрехи и хубава храна. Доста им завиждах. Мислех си, че трябва да уча здраво, да вляза в хубав университет в бъдеще и да си намеря добра работа. По този начин щях да се отлича от тълпата и другите щяха да имат високо мнение за мен и да ми завиждат. Но през първата година от гимназията ми поставиха диагноза системен лупус еритематодес. Това е нелечимо ревматично автоимунно заболяване. Трябва да взимаш лекарства през целия си живот. По това време бях много депресирана и не знаех защо имам тази болест. Влагах цялата си енергия в учене. Оценките ми често бяха сред най-високите в класа и мислех, че ако ме приемат в идеален университет, ще мога да пренапиша съдбата си. Но неочаквано, двайсет и няколко дни преди приемния изпит, вдигнах висока температура, която не спадаше, и трябваше да остана в болница за лечение, което се отрази на резултатите от изпита. Накрая не влязох в идеален университет, а отидох просто в обикновен професионален колеж. Но не бях готова да се предам пред съдбата си и след като влязох в колежа, се записах в подготвителен клас за приемен тест за университета. Но само след половин година уроци болестта ми се влоши. Често имах лека треска, ставите на ръцете и краката ми се подуваха и ме боляха, и дори изкачването на стълбите беше трудност. Имаше моменти, в които дори не можех да нося термоса си. Накрая нямах избор освен да напусна училище и да се прибера. Другите ми приятели на моята възраст бяха здрави и работеха да постигнат мечтите си. Все поглеждах към небесата, въздъхвах и си помислях: „Защо съдбата е толкова несправедлива към мен? Защо имам толкова трудна участ?“. Често обвинявах всеки и всичко и понякога дори мислех за смъртта. Но като виждах как родителите ми се стараят заради мен, сърце не ми даваше да изпълня тези мисли. Можех само да броя безпомощно дните.

По-късно приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Здравето ми се беше възстановило доста добре и можех да живея нормален живот. Водачът ми възложи да правя видеа. Тогава бях доста мотивирана и активно изучавах видеопродукцията. По-късно ме повишиха до ролята на отговорник и бях невероятно щастлива. Станах още по-активна в изпълнението на дълга си. Понякога получавах слаба треска, но упорито изпълнявах дълга си. По-късно, вземайки предвид ситуацията със здравето ми, водачът ми възложи да се върна у дома и да изпълнявам какъвто дълг можех там. Чувствах се малко загубена. Изглеждаше ми, че никога няма да имам възможност да бъда развивана, и си помислих: „Не е ли всичко това заради ужасната ми болест? Наистина ми е отредена лоша съдба“. След това изпълнявах дълг, свързан с текст, в църквата. Често си мислех: „Просто изпълнявам дълг, свързан с текст. Не мога да се отлича или да бъда в светлината на прожекторите“. Бях много потисната. Виждах как водачите често отиват на различни места за събиране, за да провеждат общения върху Божиите слова и да разрешават проблеми, изглеждаха много внушителни и успешни, и си мислех: „Ако само мога да разбирам малко повече от истината и да разрешавам проблеми, свързани със състоянието на братята и сестрите, може би всички ще изберат и мен за водач“. Така всеки път, когато отидех на сбирка, обръщах внимание на състоянието на братята и сестрите. Когато се приберях, намирах някои Божии слова и после ги предавах в общение на братята и сестрите на следващата сбирка. Като виждах, че всички слушат внимателно общението ми, естествено бях много щастлива. Точно когато всичко тръгваше в правилната посока, паднах от колелото си на път към една сбирка. Нараних крака си толкова зле, че не можех да вървя и трябваше да остана вкъщи да се възстановя. Бях много объркана и мислех: „Бях доста активна в дълга си напоследък, как може внезапно да ми се случи нещо подобно? Защо имам толкова лош късмет?“. Това, което ме разстрои още повече, беше, че в църквата предстояха избори скоро. Мислех си, че може би ще ме изберат, но водачът ми каза: „Водачите отговарят за цялата църковна дейност. Имайки предвид лошото ти здравословно състояние, се опасявам, че ще се изтощиш много. За теб е по-добре да изпълняваш дълг, свързан с текст“. Като чух думите на водача, сякаш ме заляха с кофа студена вода и сърцето ми изстина. Изглежда, че просто не ми беше писано да съм водач. След това, когато посещавах сбирките, вече нямах старото усърдие. Не исках да полагам усилия да мисля върху проблемите на братята и сестрите. Новоизбраният водач по това време, Чън Фан, беше на моята възраст и аз наистина ѝ завиждах. Здравето ѝ беше добро и можеше да бъде избрана за водач, докато аз можех само да изпълнявам малко дълг, свързан с текст. В ума си се оплаквах и мислех: „Искам да отдавам усърдно всичко от себе си на Бог, защо имам толкова слабо тяло? Имам сърце, но нямам сила. Наистина ми е отредена лоша съдба“. Чувствах се загубена и мислех: „Макар че не мога да съм водач, ако постигна някои успехи в дълга, свързан с текстовете, няма ли братята и сестрите все пак да имат високо мнение за мен?“. Нетърпеливо проверявах ръкописите с тези мисли. Но към края на годината кракът ме болеше толкова много, че не можех да ходя. Оказа се аваскуларна некроза. Скоро след това в църквата имаше арести и не можех да изляза да се свържа с братята и сестрите. Бях извънредно потисната и мислех: „Как може да ми е отредена толкова лоша съдба? В миналото исках да разчитам на учението, за да променя съдбата си, но този план не се осъществи. Мислех, че след като съм повярвала в Бог, ще мога да имам добра съдба, но и това не се разви добре за мен. Точно сега болестта ми е тежка и не мога да изпълнявам дълга си заради опасните обстоятелства. Денят, в който ще блесна, никога няма да дойде. Съдбата ми е да страдам!“. Цял ден лицето ми беше мокро от сълзи и не знаех как ще продължа да живея. По това време също ми хрумна, че може да пиша статии, но веднага щом помислех за съдбата си и как целият ми стремеж ще е безполезен, вече не бях в настроение да пиша и прекарвах целия ден в състояние на депресия.

Един ден сестра, която живееше наблизо, ми донесе някои Божии слова. Бях много благодарна на Бог и Му се помолих: „Боже, благодаря Ти за Твоята милост. През това време живеех в състояние на депресия. Мислех, че съдбата ми е лоша, затова не търсех истината и не научавах уроци. Боже, толкова съм непокорна!“. По-късно прочетох два откъса от Божиите слова и получих малко разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Първопричината за възникването на негативната емоция потиснатост е различна за всеки човек. Един вид чувство на потиснатост у човека може да се дължи на това, че постоянно е убеден в ужасната си съдба. Дали това не е една от причините? (Така е.) На младини той живееше в провинцията или в беден район, семейството му не беше заможно и не притежаваше нищо особено ценно освен няколко обикновени мебели. Може би имаше един или два комплекта дрехи, които трябваше да носи, макар и да имаха дупки, и обикновено никога не можеше да яде качествена храна, а трябваше да чака да дойде Нова година или някой празник, за да хапне месо. Понякога оставаше гладен и нямаше достатъчно дрехи да облече, за да му е топло, а да получи голяма купа, пълна с месо, беше неизпълнима мечта, и дори парче плод му беше трудно да намери за хапване. Като живееше в такава среда, той се чувстваше различен от други хора със заможни родители в големия град, които можеха да ядат и да носят каквото си искат, веднага получаваха всичко, което поискат, и бяха начетени. Мислеше си: „Те имат такава добра съдба. Защо моята съдба е толкова лоша?“. Такъв човек все иска да се открои от тълпата и да промени съдбата си. Ала не е толкова лесно да я промени. Макар и да се опитва, в каква степен може да промени съдбата си и доколко може да я подобри човек, щом е роден в такова положение? Когато стане възрастен, навсякъде в обществото се сблъсква с препятствия и където и да отиде, навсякъде го тормозят, и затова винаги се чувства толкова нещастен. Мисли си: „Защо имам толкова лош късмет? Защо все злобни хора срещам? Животът беше труден в детството ми, точно така беше. Вече съм голям, а е все така зле. Все искам да покажа какво мога, но никога не ми се удава възможност. Щом никога не ми се удава възможност, така да е. Само искам да работя здраво и да печеля достатъчно пари, за да живея добре. Защо дори това не мога да постигна? Как може да е толкова трудно да се живее добре? Не е нужно да водя по-добър живот от всички останали. Искам поне да живея като градски жител и да не ме гледат с пренебрежение, да не бъда второкласен или третокласен гражданин. Поне когато хората се обръщат към мен, да не викат: „Ей, ти, ела тук!“. Поне да ме наричат по име и да се обръщат към мен с уважение. Дори и на почтително обръщение обаче не мога да се радвам. Защо е толкова жестока съдбата ми? Кога ще се свърши?“. Докато не вярваше в Бог, подобен човек смяташе, че съдбата е жестока. Щом започна да вярва в Бог и да разбира, че това е истинският път, той си помисли: „Струваше си цялото предишно страдание. Бог устрои и направи всичко това, и добре стори. Ако не бях страдал така, нямаше да повярвам в Бог. Сега, след като вярвам в Бог, ако мога да приема истината, съдбата ми трябва да се подобри. Вече мога да живея равноправно с братята и сестрите си в църквата и хората ме наричат „брат“ или „сестра“ и се обръщат към мен с уважение. Сега се наслаждавам на чувството, че другите ме уважават“. Сякаш съдбата му се е променила и сякаш вече не страда и няма лоша съдба. Щом повярва в Бог, решава да изпълнява добре дълга си в Божия дом, придобива способността да понася трудности, да работи усърдно и да бъде по-издръжлив от всеки друг във всяко отношение, и се стреми да спечели одобрението и уважението на повечето хора. Мисли си, че дори може да го изберат за църковен водач, за отговорник или ръководител на екип. И дали тогава няма да почете предците и семейството си? Дали тогава няма да промени съдбата си? Реалността обаче не отговаря напълно на желанията му и той унива и си мисли: „От години вярвам в Бог и се разбирам много добре с братята и сестрите си, но как така всеки път, когато дойде време да се избере водач, отговорник или ръководител на екип, никога не идва моят ред? Дали е защото изглеждам толкова обикновено, или е защото не съм се представил достатъчно добре и никой не ме е забелязал? Всеки път, когато има гласуване, мога да имам плаха надежда и бих се радвал да ме изберат дори за ръководител на екип. Изпълнен съм с толкова ентусиазъм да се отплатя на Бог, но накрая се разочаровам всеки път, когато има гласуване и отпадам от всичко. Какво става? Възможно ли е наистина да съм способен единствено да остана един посредствен, обикновен и незабележим човек през целия си живот? Когато се върна назад към детството, младостта и годините си на средна възраст, пътят, по който съм вървял, винаги е бил толкова посредствен и нищо забележително не съм постигнал. Не че нямам амбиция или заложби, нито че не полагам достатъчно усилия или че не мога да понасям трудности. Решителен съм и имам цели, и дори може да се каже, че имам амбиции. Защо тогава никога не мога да се откроя от тълпата? В крайна сметка просто имам лоша съдба и съм обречен на страдание, и Бог така е подредил нещата за мен“. Колкото повече мисли за това, толкова по-лоша смята, че е съдбата му. […] Каквото и да му се случва, все го приписва на лошата си съдба и постоянно насочва усилията си към идеята за лоша съдба, стреми се да я разбере и да вникне в нея по-задълбочено и, докато това се върти в ума му, се чувства все по-потиснат. Когато допусне малка грешка, докато изпълнява дълга си, той си мисли, „Ох! Как да изпълня добре дълга си, като имам такава лоша съдба?“. На събиранията неговите братя и сестри споделят и той обмисля отново и отново, но не разбира и си мисли: „Ох! Как да го разбера, като имам такава лоша съдба?“. Всеки път, когато види хора, които говорят по-добре от него, които обсъждат разбиранията си по-ясно и по-озарено от него, той се чувства още по-потиснат. В сърцето си се чувства нещастен, когато види хора, които могат да понасят трудности и да платят цената, които виждат резултати от изпълнението на дълга си, които се радват на одобрението на братята и сестрите си и получават повишение. Потиска се още повече, когато види, че някой става водач или работник, и се потиска дори когато види някой да пее и танцува по-добре от него, и се чувства по-низш от този човек. Каквито и хора, събития или неща да среща и в каквито и ситуации да попада, винаги реагира с това чувство на потиснатост. Дори когато види човек с малко по-хубави дрехи от своите или с малко по-добра прическа, винаги се натъжава и в сърцето му се пораждат ревност и завист, докато накрая отново изпадне в тази потиснатост“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). „В крайна сметка, тъй като такъв човек винаги вярва, че има лоша съдба, той изпада в отчаяние, живее без никаква истинска цел и само яде и спи в очакване на смъртта. Така става все по-незаинтересован от това да се стреми към истината, да изпълнява добре дълга си, да постигне спасение и други подобни Божии изисквания и дори все повече прогонва и отхвърля тези неща. Като нещо естествено той приема лошата си съдба като причина и основание да не се стреми към истината и за неспособността си да постигне спасение. Той не разнищва собствения си покварен нрав или негативните си емоции в ситуациите, с които се сблъсква, така че да опознае и промени покварения си нрав, а по-скоро използва възгледа си за това, че има лоша съдба, в реакциите се спрямо всички хора, събития и неща, които среща и преживява, в резултат на което затъва още по-дълбоко в емоцията на потиснатост“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). Бог беше изобличил точно моето състояние. Винаги бях смятала, че имам лоша и жестока съдба, и заради това често живеех в състояние на депресия. Когато бях млада, виждах, че съм родена в обикновено семейство и исках да разчитам на учението, за да променя съдбата си, но за жалост в първата ми година в гимназията бях диагностицирана с лупус еритематодес. Когато болестта ми се върна точно преди входния изпит, не успях да вляза в идеален университет. По-късно трябваше да напусна колежа и да се върна вкъщи заради тежкото си здравословно състояние. Като виждах, че няма как да разчитам на знанието, за да променя съдбата си, сърцето ми изпитваше изключителна болка и често се оплаквах, че съдбата ми е несправедлива. След като повярвах в Бог, винаги с неохота изпълнявах дълг, свързан с текст, зад кулисите и исках да бъда избрана за водач, като активно се справях със състоянието на братята и сестрите. Но вземайки предвид здравословното ми състояние, братята и сестрите не ме избраха. Почувствах се още по-ощетена от съдбата и вече не бях толкова активна на сбирките. Въз основа на моята ситуация църквата ми възложи да остана в дома на приемното семейство и да преглеждам ръкописите. Все още исках да постигна нещо и да накарам хората да ме уважават, но здравословното ми състояние неочаквано се влоши и аваскуларната некроза ми попречи да излизам и да изпълнявам дълга си. Депресирах се още повече. Мислех си, че нищо, което правя, не се развива добре, и че съдбата ми е да страдам. Живеех в депресия и се отказах от себе си, вече не исках да се стремя към истината и повече дори не исках да пиша статии. Вярвах, че имам лоша съдба и че няма смисъл да продължавам да се стремя. Възгледът ми за нещата беше същият като на онези хора, които не вярваха в Бог. Когато се сблъсквах с несполука, заключавах, че съдбата ми е лоша и исках да се боря с нея във всичко, което правех. Когато загубех битката, се оплаквах, че ми се е паднала лоша съдба. Вярвах в Бог от години, но не Му се покорявах истински. Не знаех как да търся истината, за да разрешавам собствените си проблеми, само живеех в състояние на депресия и обвинявах Бог. Как можех да се наричам вярваща в Бог?

По-късно прочетох още два пасажа от Божиите слова и научих, че няма такова нещо като добра или лоша съдба. Всемогъщият Бог казва: „Начинът, по който Бог подрежда съдбата на даден човек, била тя добра или лоша, не бива да се разглежда или оценява през погледа на човек или през погледа на гадател, нито да се мери според това на колко богатство и слава се радва този човек през живота си, колко страдание понася или колко успешен е в стремежа си към бъдещи цели, слава и богатство. Именно в това обаче се състои сериозната грешка на хората, които твърдят, че имат лоша съдба, и именно така оценяват съдбата си повечето хора. Как я оценяват повечето хора? Как преценяват светските хора дали съдбата на даден човек е добра или лоша? Основават се най-вече на това дали животът на този човек протича гладко или не, дали може да се радва на богатство и слава, дали може да води по-добър живот от останалите, на това колко страда и на колко неща може да се радва през живота си, колко дълго живее и каква е професията му, на това дали животът му е изпълнен с тежка работа или е лек и удобен — използват тези и други критерии, за да преценят дали съдбата на даден човек е добра или лоша. Не я ли преценявате и вие така? (Така е.) Затова когато повечето от вас се сблъскат с нещо, което не ви допада, когато времената са трудни или не можете да се радвате на по-висок стандарт на живот, и вие ще си мислите, че имате лоша съдба, и ще изпаднете в потиснатост“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). „Бог отдавна предопредели съдбите на хората и те са неизменни. „Добрата съдба“ и „лошата съдба“ са различни за различните хора и зависят от средата, от това как се чувстват хората и към какво се стремят. Ето защо съдбата на човека не е нито добра, нито лоша. Може да водиш много труден живот, но да си мислиш: „Не искам да живея луксозен живот. Стига ми просто да имам достатъчно храна и дрехи. Всеки страда през живота си. Светските хора казват: „Без дъжд няма дъга“, така че страданието си има стойност. Не е толкова зле и съдбата ми не е лоша. Небето ми е дало някаква болка, определени изпитания и някаква скръб. Това е така, защото Той има високо мнение за мен. Това е добра съдба!“. Някои хора мислят, че страданието е нещо лошо, че то означава, че имат лоша съдба; според тях само животът без страдание, удобният и лек живот означава, че съдбата им е добра. Невярващите го наричат „въпрос на мнение“. Как разглеждат въпроса за „съдбата“ хората, които вярват в Бог? Говорим ли за „добра съдба“ или „лоша съдба“? (Не.) Ние не казваме такива неща. Да речем, че имаш добра съдба, защото вярваш в Бог. Ако обаче не следваш правилния път във вярата си, ако бъдеш наказан, разобличен и отстранен, дали това означава, че имаш добра или лоша съдба? Ако не вярваш в Бог, не могат да те разобличат или отстранят. Невярващите и религиозните хора не говорят за разобличаване или разпознаване на хората, нито за премахване или отстраняване на хора. Когато хората са способни да вярват в Бог, това би трябвало да означава, че имат добра съдба. Ако обаче накрая бъдат наказани, дали това означава, че имат лоша съдба? В един момент съдбата им е добра, а в следващия — лоша. И така, каква е тя? Дали някой има добра съдба или не, не е нещо, което може да се прецени. По този въпрос хората не могат да преценяват. Всичко се прави от Бог и всичко, което Той подрежда, е добро. Само че траекторията на съдбата на всеки човек или средата, хората, събитията и нещата, с които се сблъсква, както и житейският път, който изминава и това, което преживява през живота си, са различни; те са различни за различните хора. Както средата, в която живее всеки човек, така и средата, в която расте, са подредени за него от Бог и са различни. Нещата, които всеки човек изживява през живота си, са различни. Така наречените добра съдба или лоша съдба изобщо не съществуват — Бог подрежда всичко и Той прави всичко. Ако разглеждаме въпроса от гледна точка на това, че Бог прави всичко, то всичко, което Бог прави, е добро и правилно. Само че от гледна точка на предпочитанията, чувствата и изборите на хората, някои от тях предпочитат да водят удобен живот, да имат слава, богатство и добра репутация, да преуспяват в света и да получат признание. По тяхно убеждение това означава, че имат добра съдба, а посредственият и неуспешен живот, винаги на най-ниското стъпало в обществото, е лоша съдба. Така стоят нещата от гледна точка на невярващите и светските хора, които се стремят към светски неща и искат да живеят светски, и така възниква идеята за добра и лоша съдба. Идеята за добра и лоша съдба се поражда у хората единствено от тясното им разбиране и повърхностното им възприемане на съдбата, както и от преценките им за това колко физически страдания понасят, колко удоволствие, слава и богатство печелят и т.н. Всъщност, от гледна точка на Божиите подредби и Неговото върховенство над съдбата на човека, изобщо няма такова тълкуване като добра съдба или лоша съдба. Това не е ли вярно? (Така е.) Ако погледнеш съдбата на човека от гледна точка на Божието върховенство, тогава всичко, което Бог прави, е добро, и именно от него се нуждае всеки човек. Това е така, защото причината и следствието играят роля както в миналите животи, така и в настоящите. Те са предопределени от Бог, Той има върховенство над тях и ги планира и подрежда — човечеството няма избор. Ако погледнем нещата от тази гледна точка, хората не бива да оценяват собствената си съдба като добра или лоша, нали?“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох Божиите слова, най-накрая осъзнах, че от Божията гледна точка няма такова нещо като добра или лоша съдба. Всичко, което Бог прави, е добро. Бог господства и подрежда съдбата на всеки човек. Стандартите на човек за отсъждане дали съдбата му е добра, или лоша, се основават на това колко страда през живота си, на колко слава и богатства се радва и колко успешен е в стремежа си към слава, облаги или бъдещи възможности. Това е от гледната точка на плътските предпочитания на човека и изобщо не е съобразено с Божиите намерения. В това бях вярвала и аз. Мислех, че хората с добро здраве, които могат да постигнат слава и облаги и да се наслаждават на богатство и величие, са хора с добра съдба, докато онези, които имат болести, живеят в бедност и прекарват целия си живот в посредственост, без никой да има високо мнение за тях, са хора с лоша съдба. Затова, тъй като все страдах от болест и исках да се стремя към слава, облаги и бъдещи възможности, но никога не постигах успехи, мислех, че имам лоша съдба. Гледната ми точка за нещата беше същата като на невярващите. Беше възгледът на неверниците. Някои хора имат добро здраве и прекарват целия си живот в постоянна борба за пари, слава, облаги и статус. Дори и желанията им да са изпълнени, те не познават стойността или смисъла на живота. За някои хора дните минават с усещане за празнота, докато други търсят всякакви стимуланти. Някои потъват в самоугаждане, докато други дори избират да сложат край на живота си със самоубийство. Имат ли тези хора велика съдба? Наистина ли са щастливи и радостни? Помислих си, че макар някои братя и сестри да идват от обикновени семейства и да не са били повишавани във водачи или отговорници в Божия дом, те все така изпълняват дълга си и разбират някои истини. Някои от тях дори пишат статии в свидетелство за Бог; съдбите им не са лоши. Макар да бях измъчвана от болестта, често се молех на Бог заради това и сърцето ми не смееше да Го отбягва. В допълнение, през тези години бях стигнала до разбиране на някои истини посредством дълга ми с текстовете. Всичко това беше полезно за моето навлизане в живота. Също така природата ми беше много надменна и желанието ми за репутация и статус беше доста силно, така че това, че не бях повишена да изпълнявам този знаменит дълг, беше Божият начин да ме защити. Още по-важно беше това, че ако не беше болестта ми, определено щях да вложа сърцето си в стремеж към пари, слава и светски придобивки, щях да живея под властта на Сатана, да пострадам от вредата и измамата му, да бъда напълно погълната от него, и нямаше да получа Божието спасение от последните дни. Всъщност от тази болест бях придобила много, но винаги се оплаквах, че ми е отредена лоша съдба. Благословиите бяха навсякъде около мен през цялото време, а аз нямах идея за тях! Помислих за Божиите слова, които казваха: „Някои хора започват да вярват в Бог заради болест. Тази болест е Божията благодат за теб; без нея ти не би повярвал в Бог, а ако не вярваш в Него, тогава не би стигнал дотук — следователно дори тази благодат е Божията любов“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преминаването през болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Бях преживяла тези Божии думи от първа ръка. Повече нямаше да се оплаквам, че имам лоша съдба заради болестта си.

Прочетох още от Божиите слова. „Разбрахте ли дали мислите и възгледите на хората, които все твърдят, че имат лоша съдба, са правилни или грешни? (Грешни са.) Ясно е, че тези хора изпитват чувство на потиснатост, защото са затънали в крайности. […] Те разглеждат въпросите и хората от тази крайна и неправилна гледна точка и така непрекъснато живеят, гледат на хората и нещата, държат се и действат под влиянието на тази негативна емоция. Накрая, както и да живеят, те изглеждат толкова уморени, че не са способни да събудят у себе си какъвто и да е ентусиазъм за вярата си в Бог и за стремеж към истината. Както и да изберат да живеят живота си, те не могат да изпълняват дълга си положително или активно и, макар да са вярвали в Бог в продължение на много години, никога не се съсредоточават с цялото си сърце и душа върху изпълнението на дълга си или върху това да го изпълняват задоволително, камо ли, разбира се, да се стремят към истината или да практикуват в съответствие с истините принципи. Защо е така? В крайна сметка това е така, защото все си мислят, че имат лоша съдба, и това ги води към чувство на дълбока потиснатост. Те стават напълно обезсърчени и безсилни — като ходещи трупове, лишени от всякаква жизненост, които не показват никакво положително или оптимистично поведение, да не говорим за каквато и да е решимост или издръжливост, за да отдадат необходимата преданост на дълга, отговорностите и задълженията си. Напротив, ден след ден се напрягат с неохота, безцелно и объркано, с небрежно отношение и дори не осъзнават как се изнизват дните им. Нямат никаква представа колко дълго ще продължат да действат без план. Накрая не им остава нищо друго, освен да си внушават и да си казват: „Ох, докато мога, просто ще продължа да действам без план! Ако един ден не мога повече да продължавам и църквата поиска да ме отлъчи и отстрани, нека ме отстрани. Защото имам лоша съдба!“. Виждаш ли, дори това, което казват, е толкова пораженческо. Това чувство на потиснатост не е просто обикновено настроение, но по-важното е, че има опустошително въздействие върху мислите, сърцата и стремежа на хората. Ако не успееш своевременно и бързо да промениш чувството на потиснатост, то не само ще се отрази на целия ти живот, но и ще го разруши и ще те отведе до твоята смърт. Дори и наистина да вярваш в Бог, няма да си способен да придобиеш истината и да постигнеш спасение и в крайна сметка ще загинеш. Ето защо хората, които вярват, че съдбата им е лоша, трябва да се събудят сега. Не е добре постоянно да се вглеждат в това дали съдбата им е добра или лоша, винаги да се стремят към някаква съдба, винаги да се тревожат за съдбата си. Ако винаги приемаш съдбата си много сериозно, когато се сблъскаш с леко смущение или разочарование, или когато се появят провали, неуспехи или неудобства, бързо започваш да вярваш, че това се дължи на собствената ти лоша съдба и на собствения ти лош късмет. Така многократно си напомняш, че си човек с лоша съдба, че нямаш добра съдба като другите хора, и многократно се потапяш в потиснатост и си обзет, скован и впримчен от негативната емоция на потиснатостта, неспособен да избягаш от нея. Много е страшно и опасно да се случи това. Макар че тази емоция на потиснатост може да не те направи по-надменен или измамен или да не те накара да разкриеш нечестивост или непреклонност, или друг подобeн покварен нрав; макар че може да не се стигне до ниво, при което да разкриеш покварен нрав и да се противопоставиш на Бог, или да разкриеш покварен нрав и да нарушиш истините принципи, да предизвикаш смущения и прекъсвания или да извършиш зли действия, все пак по същество тази емоция на потиснатост е най-сериозното проявление на неудовлетвореността на хората от реалността. По същество това проявление на неудовлетвореност от реалността е и недоволство от върховенството и подредбите на Бог. И какви са последствията от недоволството от върховенството и подредбите на Бог? Те със сигурност са много сериозни и най-малкото ще те накарат да се бунтуваш срещу Бог и да му се противопоставиш, ще те доведат до неспособност да приемеш Божиите слова и ресурс, до неспособност да разбереш и нежелание да чуеш Божиите учения, увещания, напомняния и предупреждения“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). Божиите слова ме накараха да осъзная, че последствията от това да си все заседнал в тези негативни емоции като песимизма и депресията са тежки. Хората не само стават неспособни да се отнасят правилно към нещата, които им се случват, но също стават и незаинтересовани да изпълняват дълга си и да се стремят към истината, и накрая губят шанса си да бъдат спасени. Още по-сериозно е това, че този вид депресивно чувство е неудовлетвореност от реалността и от Божието върховенство и подредба. В същността си е оплакване пред Бог и мълчалив бунт срещу Него. Природата на това е много сериозна. Кандидатстудентският ми изпит се провали заради обострянето на болестта ми и пак заради нея отпаднах от училище и се прибрах вкъщи. Изпитвах изключителна болка заради това, обвинявах всичко и всички. След като повярвах в Бог, болестта ми ми попречи да бъда повишена и развивана, и винаги мислех, че ми е отредена лоша съдба, обвинявах Бог, че ми е дал това тяло. Също така изпълнявах дълга си механично, без желание да съдействам активно. Все бях заседнала в този погрешен възглед, че съдбата ми е лоша, и ставах все по-депресирана, винаги се оплаквах на Бог и Го разбирах погрешно. Ако не променях посоката си, накрая щях само да загубя възможността си да бъда спасена, защото се противях на Бог. Този вид погрешни мисли и възгледи са толкова отровни. Те карат хората да се изправят пред нещата, които ги сполитат, без покорство и накрая те само могат да бъдат заблуждавани и да пострадат от Сатана. Като осъзнах това, се помолих на Бог: „Боже, винаги съм се оплаквала, че съдбата ми е лоша и живеех в негативното чувство на депресията. Това беше мълчалив бунт срещу Теб. Противях Ти се. Боже, не искам да продължавам така, моля Те, води ме“.

След това прочетох Божиите слова и научих как да се отнасям правилно към съдбата си. Всемогъщият Бог казва: „Как трябва да се отнасят хората към съдбата? Трябва да се съобразяваш с подредбите на Създателя, активно и усърдно да търсиш целта и смисъла, които Създателят е вложил в Своята подредба на всички тези неща, и да постигнеш разбиране на истината. Трябва да започнеш да изпълняваш най-важните си функции в този живот, който Бог е подредил за теб, да изпълняваш дълга, отговорностите и задълженията си на сътворено същество и да направиш живота си по-смислен и по-ценен, докато накрая Създателят остане доволен от теб и те запомни. Разбира се, още по-добре би било, ако с търсенето си и с ревностните си усилия постигнеш спасение — това би бил най-добрият резултат. Във всеки случай, що се отнася до съдбата, най-подходящото отношение, което сътвореното човечество трябва да възприеме, не е своеволно да преценява и определя, или да прилага крайни методи, за да се справи с нея. Разбира се, още по-малко хората трябва да се опитват да се противопоставят, да избират или да променят съдбата си, а по-скоро трябва да използват сърцето си, за да я ценят и да търсят, да изследват и да се съобразяват с нея, преди да я посрещнат позитивно. И последно, в житейската среда и по пътя, който Бог ти е отредил в живота, трябва да търсиш начина на поведение, на който Той те учи, да търсиш пътя, който Той изисква да следваш, и да изживееш съдбата, както Бог ти е отредил, и накрая ще бъдеш благословен. Когато изживееш съдбата, както Създателят ти е отредил, ще започнеш да цениш не само скръбта, тъгата, сълзите, болката, разочарованието и провала; по-важното е, че ще изпиташ радост, мир и утеха, както и просветлението и озарението на истината, която Бог ти дарява. Нещо повече, когато се изгубиш по пътя си през живота, когато си изправен пред разочарование и провал и трябва да направиш избор, ще изживееш напътствието на Създателя и накрая ще придобиеш разбиране и опит и ще разбереш как да водиш най-смисления живот. Тогава никога повече няма да се изгубиш в живота, никога повече няма да бъдеш в постоянно състояние на безпокойство и, разбира се, никога повече няма да се оплакваш, че имаш лоша съдба, а още по-малко ще потъваш в емоцията на потиснатост заради чувството, че съдбата ти е лоша. Ако имаш това отношение и използваш този метод, за да се изправиш пред съдбата, която Създателят е отредил за теб, тогава не само човешката ти природа ще стане по-нормална, ще придобиеш нормална човешка природа, както и мислене, възгледи и принципи за това как да възприемаш нещата от нормалната човешка природа, но и, разбира се, ще придобиеш възгледи и разбиране за смисъла на живота, каквито невярващите никога няма да имат“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (2)). От Божиите слова разбрах, че без значение какъв вид съдба е наредил Бог за нас, трябва винаги да се покоряваме на устройството и на подредбата Му. Това е разумът, който трябва да притежават сътворените същества. Без значение от съдбата ни, най-важно е да можем да се стремим към истината, да изпълняваме дълга си на сътворени същества и да живеем смислен и ценен живот. При Йов, когато Бог първо го благословил с цяла планина от добитък, изобилие от богатствои красиви деца, хората помислили, че съдбата му е добра. Но Йов не виждал тези неща като наслади и се съсредоточавал само върху това да върви по пътя на богобоязливостта и на отбягване на злото. По-късно той се сблъскал с изпитания. Цялото му богатство изчезнало за една нощ, децата му умрели, а цялото му тяло било покрито с язви. В очите на хората той бил сполетян от огромно нещастие. Но Йов не възприемал нещата, които му се случили, от човешка гледна точка, нито се бунтувал и противопоставял. Вместо това, той приемал нещата от Бог, търсел Божието намерение и възхвалявал свещеното Му име, и накрая застанал твърдо в свидетелството си. Бог се разкрил на Йов и Йов Го видял. Сърцето му придобило покой и радост и накрая той умрял, сит от дни. Но когато аз мислех за съдбата си, винаги исках да я променя и да се освободя от нея. Не търсех усърдно и не я посрещах позитивно, и така живеех в непоносима болка. Помислих за Божиите слова, които казваха: „Каква е причината за тази болка? Дали се крие в Божието върховенство, или в това, че човек се е родил нещастен? Очевидно не е нито едното, нито другото. В дълбочина това е свързано с пътя, който поемат хората, с начина на живот, който избират за себе си“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Осъзнах, че страдах толкова много, защото имаше проблем в пътя на стремежа ми. Преди да повярвам в Бог, исках да разчитам на знанието, за да променя съдбата си. Стремях се да се отлича от тълпата и да живея в удобства и богатство. След като повярвах в Бог, все още се стремях към репутация и статус в дълга си, исках да бъда силно уважавана от другите. Когато болестта попречи желанията ми да се удовлетворят, се оплаквах, че ми е отредена лоша съдба и живеех с чувство на потиснатост. Желанието ми за репутация и статус беше толкова силно. Не можех да не се запитам: „Добра ли е наистина съдбата на някого и наистина ли животът има стойност само защото някой е спечелил репутация и статус?“. Помислих си как църквата беше разкрила и отстранила мнозина. Макар че някои хора бяха повишени до водачески дълг, част от тях не се стремяха към истината, упорито преследваха репутация и статус и се възхваляваха и свидетелстваха за себе си край братята и сестрите. Те не приемаха да ги кастрят и накрая бяха разкрити и отстранени. Видях, че ако хората не се стремят към истината и не изпълняват дълга си, здраво стъпили на земята, тогава дори и да бъдат повишавани и развивани, и да спечелят уважението на мнозина, те няма да получат Божието одобрение и накрая ще бъдат разкрити и отстранени. Помислих си как в началото бях започнала да вярвам в Бог заради болестта си. Наслаждавах се на притока на Божиите думи и разбрах някои истини. Когато се почувствах зле и живеех в негативността си, Бог използваше думите Си, за да ме просветли и води, и да ми позволи да продължа да живея. Бог наистина ми беше дал толкова много. Но аз не мислех как да се отплатя за любовта Му и да се придържам към дълга си, здраво стъпила на земята. Всичко, за което копнеех, бяха собствената ми репутация и статус и не бях искрена към Бог. Наистина бях толкова непокорна. Нямаше как да не пролея сълзи на разкаяние и се помолих на Бог: „Боже, бях толкова непокорна. Винаги съм преследвала репутацията и статуса и не съм вървяла по правия път. Бях наистина недостойна за избора Ти. Боже, всичко, което искам, е да вярвам в Теб правилно и да Ти се покоря, като изпълнявам дълга си, здраво стъпила на земята“. Разбирайки поне това, вече не се чувствах депресирана.

По това време не можех да се свържа с моите братя и сестри и затова безспирно четях Божиите слова всеки ден, молех се на Бог и се приближавах до Него, и се упражнявах да пиша проповеди. Понякога здравето ми се влошаваше малко и ставите ме боляха толкова, че не можех да се движа или да ставам. Несъзнателно станах малко огорчена, особено когато видях видеа на братята и сестрите, в които пеят, танцуват и славят Бог. Завиждах им много и си мислех: „Онези братя и сестри са здрави, могат да пеят, танцуват и да славят Бог. Сигурно това е много хубаво! Аз дори не мога да се изправя“. Осъзнах, че състоянието ми е неправилно и мълчаливо се помолих на Бог да защити сърцето ми. Помислих си за Божиите слова, които казваха: „Функциите не са еднакви. Има едно тяло. Всеки изпълнява задължението си, всеки е на мястото си и върши всичко по силите си — за всяка искра има един проблясък на светлината — и търси зрялост в живота. Така ще бъда доволен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 21). Бог възлага различен дълг на всеки човек. Онези братя и сестри пееха, танцуваха и славеха Бог, а аз изпълнявах дълг, свързан с текст, и свидетелствах за Него. Всеки дълг има своя служба. Докато човек изпълнява своя дълг според способностите си, Бог ще го одобрява. След като помислих за това, сърцето ми се почувства много по-свободно. Сега вече не вярвам, че ми е отредена лоша съдба. Искам само да се покоря пред върховенството и подредбата на Бог, да се стремя към истината правилно и да изпълнявам добре дълга си. Успях да се измъкна от погрешния възглед, че имам лоша съдба само заради напътствията на Божиите слова.