От малка бях сравнително интровертна и не се изразявах добре. Когато общувах с непознати, нямах много смелост да говоря, а когато бях сред много хора, се чувствах много нервна. Винаги се страхувах, че няма да се изразя ясно и ще изглеждам като глупачка. Поради това често се чувствах непълноценна в сравнение с другите. През август 2023 г. църквата организира да поя новодошлите. Изпълнението на този дълг изискваше от мен често да се събирам с новодошлите, а също така трябваше да общувам с другите служители, които се грижеха за поенето. Изправена пред такива ситуации, често се чувствах нервна и се страхувах, че когато дойде моят ред за общение, няма да говоря ясно. Тогава какво щяха да си помислят братята и сестрите за мен?

Веднъж Стейси, сестрата, с която си партнирах, ме заведе да се съберем с новодошлите. Там имаше поне 40-50 души. Когато видях тази сцена, не можех да не се притесня. Имаше твърде много хора. Колко ли позорно щеше да бъде, ако проведа лошо общението си пред тази тълпа? Те щяха да си помислят: „Ако си така и дори не говориш разбираемо, можеш ли наистина да ни поиш?“. Дали нямаше да ме гледат с пренебрежение? Като си мислех за това, не можех да се успокоя и сърцето ми беше много тревожно. Особено когато видях, че в общението на Стейси мисълта ѝ е ясна, а съдържанието — практично, много ѝ завидях. Също така бях много разстроена и се страхувах, че при толкова много хора там, веднага щом се притесня, умът ми ще се замъгли и няма да мога да се справя с общението. Колко неловко щеше да бъде това? Какво щяха да си помислят новодошлите за мен? Като си помислих за това, реших, че няма да говоря. Просто щях да бъда в ролята на слушател! И така, цялото събрание премина, без да кажа нито една дума. Когато се събирахме заедно с други служители по поенето, също бях така. Като видях, че всички те умеят сравнително добре да се изразяват, аз им завидях. Помислих си, че начинът, по който се изразявам, е незадоволителен и не е за пред публика и станах още по-неуверена, когато говорех. Бях много потисната и си мислех: „Всички ние изпълняваме дълга по поенето, тогава как може разликата между нас да е толкова голяма? Никога не казвам нищо; дали няма да си помислят, че изобщо не мога да водя общение и че съм истинско разочарование?“. Бях някак негативна и дори си помислих: „Преди, когато беше уговорено аз да изпълнявам дълга по поенето, не беше ли това грешка? За да изпълнява този дълг, човек трябва да води общение за истината и да се изразява добре. Аз говоря така неумело, че се страхувам, че не мога да изпълнявам този дълг“. Но тогава си помислих, че това какъв дълг ще изпълнява човек и на кой етап ще го изпълнява, се определя от Бог и не исках да бъда недостойна за Неговата загриженост. Но в бъдеще често щеше да ми се налага да говоря пред много хора; какво трябваше да направя? През тези няколко дни всеки ден живеех в страдание и не можех да избягам от това настроение.

Един ден разговарях с една сестра за моето състояние и тя ме накара да прочета един откъс от Божието слово: „Ако в живота си често си намираш виновни, ако сърцето ти не може да намери покой, ако нямаш спокойствие и радост и често си обзет от тревога и безпокойство за всякакви неща, какво показва това? Че ти просто не практикуваш истината, че не оставаш непоколебим в свидетелството си за Бог. Когато живееш сред нрава на Сатана, често си склонен да не практикуваш истината, да я предаваш, да бъдеш егоистичен и подъл; да поддържаш само своя имидж, своето име, положение и своите интереси. Това, че винаги живееш за себе си, ти носи голяма болка. Имаш толкова много егоистични желания, обвързаности, окови, опасения и огорчения, че нямаш никакво спокойствие и радост. Да живееш заради покварената си плът означава да страдаш прекомерно. Тези, които се стремят към истината, са различни. Колкото повече разбират истината, толкова по-свободни и освободени стават; колкото повече практикуват истината, толкова повече спокойствие и радост имат. Когато получат истината, ще живеят напълно в светлината, ще се радват на Божиите благословии и няма да изпитват никаква болка“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Навлизането в живота започва с изпълнението на дълга). Божиите слова разобличиха истинското ми състояние и разбрах защо бях преживяла такава мъка през това време. Така беше, защото винаги живеех в състояние на суета и гордост и не практикувах истината. Независимо дали се събирах с новодошлите, или общувах със служителите по поенето, не смеех да се изразя истински и винаги се страхувах, че другите ще ме погледнат с пренебрежение, ако водя зле общението си. Премислях всичко отново и отново и бях изпълнена с притеснения за собствената си гордост и суета, и всичко, за което мислех, бяха гордостта и интересите ми. Изпитвах непоносима болка само защото по цял ден живеех в покварения си нрав. Като прочетох Божиите слова, аз придобих известно разбиране за моя проблем.

Няколко дни по-късно отговорникът каза, че от този момент нататък ще се редуваме да водим разговорите между служителите по поенето. Като чух тези думи, не можех да не се притесня отново. Помислих си: „Сега се изправям пред братята и сестрите, които изпълняват същия дълг като мен. Те са общо 11 души. Моето общение за истините относно видението и без друго не е толкова добро, колкото тяхното, а сега дори ще отговарям за събранията. С моята неспособност да се изразявам, ако се притесня, когато дойде време за общение, ако се запъвам, заеквам и мисълта ми е неясна, тогава какво ще си помислят всички за мен?“. Няколко дни по-късно беше ден за събрание и отговорникът ми се обади и ме подтикна да участвам. Въпреки че нямаше да водя събранието, все пак се борех вътрешно. Страхувах се, че ако отида и ме помолят да проведа общение, няма да кажа нищо и че това ще бъде най-голямото унижение. Нямах смелостта да участвам. В продължение на няколко дни след това се чувствах така, сякаш имах камък на сърцето и не можех да дишам. Въпреки че бях избегнала този ден, дали щях да мога да продължа да избягвам завинаги? Помислих си, че може би наистина не съм подходяща да изпълнявам дълга на напояващ, но когато мислех да се откажа, се упреквах и чувствах, че съм задължена на Бог. Едва когато прочетох тези Божии слова, състоянието ми се промени. Божиите слова гласят: „Някои хора са интровертни още от детството си, не обичат да говорят и трудно се социализират. Дори като възрастни, на тридесет или четиридесет години, те все още не могат да преодолеят тази своя черта: не умеят да говорят или да беседват, нито са добри в общуването. След като станат водачи, тази тяхна черта се превръща в известно ограничение и пречка в работата им и често поражда у тях страдание и неудовлетвореност, така че те се чувстват възпирани. Интровертността и нежеланието да се говори са проявления на нормалната човешка природа. Щом са проявления на нормалната човешка природа, считат ли се тогава за прегрешения към Бог? Не, те не са прегрешения и Той ще се отнася към тях правилно. Независимо от твоите проблеми, пропуски или недостатъци, нищо от това не е проблем в Божиите очи. Бог гледа как търсиш истината, как я практикуваш, дали действаш според истините принципи и дали следваш Божия път в присъщите за нормалната човешка природа условия — това гледа Бог. Затова, що се отнася до въпросите, които засягат истините принципи, не позволявай на основните условия като нормални човешки заложби, инстинкти, индивидуалност, навици и модели на живот да те ограничават. Разбира се, не влагай енергията и времето си в опити да преодолееш тези основни условия, нито се опитвай да ги промениш. […] Каквато и да е била първоначалната ти индивидуалност, тя си остава твоята индивидуалност. Не се опитвай да променяш индивидуалността си, за да постигнеш спасение. Това е погрешна идея — каквато и индивидуалност да имаш, тя е обективен факт, който не можеш да промениш. Що се отнася до обективните причини за това, резултатът, който Бог иска да постигне в Своето дело, няма нищо общо с твоята индивидуалност. Дали можеш да постигнеш спасение, също не е свързано с твоята индивидуалност. Освен това това дали си човек, който практикува истината и има истината реалност, няма нищо общо с твоята индивидуалност. Затова не се опитвай да променяш индивидуалността си, защото изпълняваш определен дълг или отговаряш за определени задачи — това е погрешна идея. Какво трябва да направиш тогава? Независимо от индивидуалността ти или присъщите ти условия, ти трябва да се придържаш към истините принципи и да ги практикуваш. В крайна сметка Бог не преценява дали следваш Неговия път и дали можеш да постигнеш спасение въз основа на твоята индивидуалност; Бог не взема предвид какви присъщи заложби, способности, таланти, дарби или умения притежаваш, както и, разбира се, не оценява доколко си въздържал телесните си инстинкти и потребности. Вместо това Бог гледа дали, докато Го следваш и изпълняваш дълга си, практикуваш и преживяваш Неговите слова, дали имаш намерение и решителност да се стремиш към истината и в крайна сметка дали си постигнал практикуване на истината и следване на Божия път. Това гледа Бог. Разбирате ли това? (Да, разбирам.)“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (3)). Докато четях Божиите слова, аз много се трогнах и се почувствах някак освободена. Разбрах, че Бог не иска да променя инстинктите и индивидуалността на хората, а по-скоро покварения им нрав. Личностните недостатъци са прояви на нормалната човешка природа, която Бог не осъжда. Винаги бях имала определен възглед — смятах, че съм интровертна, не умея да се изразявам добре и не съм подходяща да изпълнявам дълга на напояващ. Винаги, когато срещах екстровертни хора, които се изразяваха добре, имах чувството, че съм възпряна, и винаги се страхувах какво ще си помислят хората за мен, ако се изразявам зле. Чувствах се непълноценна и бях срамежлива, което още повече ме караше да си мисля, че не мога да изпълнявам този дълг. Оказва се, че това е било параноично от моя страна. Това, че съм интровертна и не се изразявам добре, не се отразяваше на изпълнението на дълга ми. Помислих си как, когато изпълнявах друг дълг в миналото, усърдно се опитвах да размишлявам върху Божиите слова и когато усърдно изпълнявах дълга си, можех да постигна някакви резултати. По време на събрания и общения също придобивах известно просветление и озарение. Въпреки че не можех да се изразявам толкова добре, колкото другите, не беше като да не мога изобщо да изразя нещо ясно. Всъщност това, което Бог ми беше дал, ми беше достатъчно. Работата беше главно в това, че бях възпряна от суета и гордост и се страхувах, че ако общувам лошо, ще изглеждам като глупачка. Освен това винаги използвах интровертността си и това, че не умея да боравя с думи, като извинение и не се замислях как да се справя с тези трудности при изпълнението на дълга си, камо ли да размишлявам над покварения си нрав. Живеех вътре в суетата и гордостта си, без да мога да избягам. Божиите слова ме накараха да разбера, че подходът ми към разрешаването на проблемите беше погрешен и не бива винаги да се чувствам непълноценна и негативна, поради това че съм интровертна и не умея да се изразявам добре, защото индивидуалността на човека е определена от Бог и не може да бъде променена; и това не е покварен нрав. Единственото, което можех да направя, беше да се стремя към истината, да се справя с покварения си нрав и повече да не бъда възпирана от суетата и гордостта. По този начин щях да бъда спокойна и свободна. По-късно практикувах според Божието слово, признах личностните си недостатъци и се изправих пред тях. В областите, в които можех да се справя със задачата, правех всичко възможно да действам, а в тези, в които не бях на нужната висота, работех със сестрите, с които си партнирах, и се учех от тях, за да компенсирам слабостите си. Вече не се чувствах непълноценна и тъжна заради това, че бях интровертна и не умеех да говоря добре.

По-късно, когато говорих за състоянието си с една сестра, тя ме накара да прочета откъс от Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. В противен случай нямаше да обмислят тези въпроси. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко нещо странично, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Бог разобличи това, че антихристите се интересуват най-вече от репутацията и статуса си. За тях репутацията и статусът са по-важни дори от собствения им живот. Като се замисля, аз също имах такова състояние. Всъщност, когато се събирах с новодошлите, всичко, което трябваше да направя, беше внимателно да размишлявам върху Божиите слова и да водя общение за онези части, които разбирах. Аз обаче не правех това. Когато видех новодошлите, не се съсредоточавах над размишленията върху Божиите слова или върху това как да разрешавам проблемите на новодошлите, а по-скоро върху това как да проведа общението си, така че да оставя добра представа за себе си в сърцата им. Когато си мислех за това какво ще си помислят другите за мен, ако се изразявам и водя общението си зле, сърцето ми се възпираше и не смеех да отида да разговарям с тях. Така беше и когато се събирах и общувах със служителите по поенето. Когато видех, че всички те се изразяват по-добре от мен, не мислех да се уча от тях и да общувам с тях, за да компенсирам моите слабости, а по-скоро мислех за това какво ще си помислят за мен, когато водя общението си и се изразявам зле. Когато не казвах нищо, също се притеснявах какво ще си помислят за мен. Щом бях възпряна донякъде от оковите на суетата и гордостта, не търсех бързо истината, за да разреша проблемите, а по-скоро се страхувах другите да не прозрат истината за мен. Предпочитах по-скоро да не изпълнявам този дълг, отколкото хората да казват, че за нищо не ставам. По този начин поне можех да запазя последната си частица достойнство. Виждах, че няма значение дали говоря, или мълча, и с коя група хора съм — където и да се намирах, единственото, което вземах под внимание, бяха собствената ми гордост и суета. Болката, негативността и непълноценността, които изпитвах в онзи ден, се дължаха изцяло на моята суета и гордост. Причината за това беше неспособността ми да покажа лицето си пред хората и дори исках да се откажа от дълга си, тъй като не можех да задоволя гордостта си. Помислих си как, когато бях малка, родителите ми често ми казваха, че „Лицето е безценно“. Повлияна от подобна сатанинска отрова, независимо с кого общувах, винаги исках да му направя добро впечатление, и ако не успеех да го накарам да има високо мнение за мен, поне не позволявах да ме гледа с пренебрежение. Бях такава, независимо дали общувах с хора от училището, от работата или такива, свързани с изпълнението на дълга ми, а когато нуждата ми от репутация и статус не можеше да бъде задоволена, сякаш бях загубила живота си. Видях, че онова, което бях разкрила, беше антихристкият нрав. Като осъзнах това, разбрах също, че зад отредената ми от Бог индивидуалност стои Неговата загриженост. Прочетох тези Божии слова: „След като са покварени от Сатана, хората притежават покварения му нрав като същност на своя живот, т.е. те живеят с покварения си нрав и животът им се управлява от този покварен нрав. Ако освен това някой притежава добри заложби, изключителни заложби и пълни, съвършени и прекрасни способности във всички области, това само насърчава покварения му нрав и води до неистово задълбочаване на този покварен нрав, което го прави неконтролируем. В резултат на това тези хора стават по-надменни, по-непримирими, по-измамни и по-нечестиви. Все по-трудно приемат истината и няма как да променят покварения си нрав“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (7)). Докато четях Божиите слова, разбрах, че ако имах красноречие, ако се изразявах много добре и можех лесно да контролирам всякакви ситуации, ако бях в центъра на вниманието и се ползвах с уважението на другите, тогава със сигурност щях да бъда доволна от себе си и щеше да ме обземе радост. Тъй като не умея да се изразявам, аз съм в състояние да се уповавам на Бог и да се обръщам към Него насред трудностите, както и да виждам собствените си слабости и некомпетентност, своята незначителност и липса на красноречие, и затова не смея да се възгордявам прекалено. Бях толкова обсебена от репутацията и статуса, но не умеех да се изразявам ясно и разбираемо. Имах толкова големи недостатъци, но толкова много ме интересуваше какво мислят другите за мен. Ако говорех добре, само щях да ставам все по-надменна и да си мисля, че съм по-добра от всички, като Сатана. Бог ме защити изключително много, като не ми даде умението да бъда добър оратор!

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Стремежът към истината е най-важното нещо, независимо от коя гледна точка го разглеждате. Можеш да избегнеш дефектите и недостатъците на човешката природа, но никога не можеш да избегнеш пътя на стремеж към истината. Независимо колко съвършена или благородна е твоята човешка природа, или дали имаш по-малко пропуски и недостатъци и повече силни страни от другите хора, това не означава, че разбираш истината, нито може да замени твоя стремеж към истината. Напротив, ако се стремиш към истината, разбираш много от нея и имаш достатъчно дълбоко и практическо разбиране за нея, това ще компенсира много дефекти и проблеми в твоята човешка природа“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (3)). „Ако всичко, за което мислиш по време на наличните часове всеки ден, е свързано с това как да промениш покварения си нрав, как да практикуваш истината и как да разбираш истините принципи, тогава ще се научиш да използваш истината, за да разрешаваш проблемите си според Божиите слова. Така ще придобиеш способността да живееш самостоятелно, ще имаш навлизане в живота, няма да срещаш големи трудности в следването на Бог и постепенно ще навлезеш в истината реалност. Ако в сърцето си все още държиш на престижа и статуса, все още си зает с това да се изтъкваш и да караш другите да те гледат с възхищение, значи не си човек, който се стреми към истината, и вървиш по грешния път. Това, към което се стремиш, не е истината, нито животът, а нещата, които обичаш, са славата, придобивките и статусът — в такъв случай нищо от това, което правиш, не е свързано с истината, всичко това са злодеяния и полагане на труд. Ако в сърцето си обичаш истината и винаги се стремиш към нея, ако се стремиш към промяна на нрава си, ако си способен да постигнеш истинско покорство към Бог и ако можеш да се боиш от Него и да отбягваш злото, ако си въздържан във всичко, което правиш, и си способен да приемеш Божията внимателна проверка, тогава състоянието ти ще продължава да се подобрява и ти ще бъдеш човек, който живее пред Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Доброто поведение не означава, че нравът на човека се е променил). От Божиите слова разбрах, че онези, които не се стремят към истината, независимо колко добре се изразяват, колко забележителна индивидуалност имат, колко добре говорят или колко много хора имат високо мнение за тях, няма да бъдат одобрени от Бог. Бог не гледа какви са недостатъците на хората, а по-скоро дали те могат да се стремят към истината, да Му се покоряват и да се боят от Него. При изпълнението на дълга ми да поя новодошлите Божието намерение беше да се стремя към истината, докато изпълнявам дълга си, да изпълнявам отговорността си, независимо дали съм изправена пред новодошлите или пред служителите по поенето, и в същото време да търся как да разрешавам трудностите и проблемите на новодошлите, за да могат те по-скоро да поставят основите на истинския път и да изпълняват дълга си като сътворени същества. Въпреки това, когато заставах пред новодошлите и напояващите, това, за което мислех всеки ден, бяха собствената ми суета и статус. Това беше в пълно противоречие с пътя, по който Бог казва, че вървят хората, които се стремят към истината и я обичат. По този начин само щях да се отдалечавам все повече от Божиите изисквания и накрая Той щеше да ме отстрани. Оттогава нататък, в съответствие с това, което се казваше в Божието слово, започнах съзнателно да се уча да влагам сърцето си в изпълнението на дълга си и в справянето със собствения ми покварен нрав, като се съсредоточавах върху търсенето на истините принципи и доброто изпълнение на дълга си. След това, когато се редувахме да отговаряме за събранията, вече не се измъквах. Знаех, че като ръководя събранията, мога да се уча и да подобрявам умението си за себеизразяване, да компенсирам това, което ми липсваше, и да изпълнявам добре дълга си, и затова помолих Бог да ми даде вяра и сила. Нямаше да се съсредоточавам върху това какво мислят другите за мен; щеше да ми е достатъчно да дам свобода на това, което Бог ми е дал изначално, и на това, което мога да постигна сама. Когато идваше моят ред да водя общение, аз спокойно общувах за това, което разбирах, и също така изразявах някои неща, за които не се бях подготвяла; Вече не бях възпирана от гордостта си.

След като преживях това, разбрах, че не липсата ми на красноречие ме е потискала и измъчвала, а по-скоро стремежът ми към репутация и статус. Неумението да се изразяваш ясно и разбираемо е недостатък на човешката природа, но не е смъртоносна болест. Това човек да влага сърцето си в стремеж към истината и търсене на истините принципи, когато се сблъсква с проблеми или трудности при изпълнението на дълга си, е най-важното нещо.