Говоря със заекване, откакто се помня. Обикновено не беше много зле, но когато наоколо имаше много хора, се притеснявах и започвах да заеквам. Щом родителите ми видяха, че не можех да говоря свободно, казаха: „Не можеш ли просто да говориш по-бавно? Никой не се опитва да те прекъсва“. Това беше удар по самочувствието ми и вече не исках да говоря твърде много. Същото беше и като започнах училище. Когато учителят ми зададеше въпрос и трябваше да отговоря, понеже се притеснявах, не можех да го направя, макар да знаех отговора, и заекването ми се усили. Заради това другите ученици започнаха да ме имитират. Когато бях в прогимназията, бях ръководител на класа. Веднъж видях, че учителят е дошъл. Притесних се и когато повиках всички да се изправят, отново заекнах. Щом чуха това, съучениците ми и учителят избухнаха в смях. Нямаше къде да се скрия, а умирах да намеря някоя дупка и да се мушна в нея. Заради чувството си за малоценност почти не излизах от вкъщи и почти не говорех. След като започнах да вярвам в Бог, братята и сестрите видяха, че имам проблем със заекването и не общувам много, затова ме окуражиха с думите: „Не се тревожи за заекването си. Просто говори малко по-бавно. Всичко е наред, стига да те разбираме“. С насърчението от братята и сестрите започнах да практикувам общение. Постепенно ги опознах и вече не бях толкова притеснена, когато говорех. По това време почувствах освобождение и независимост, каквито не бях изпитвала никога преди.

Забелязах обаче, че когато се събирахме и общувахме, братята и сестрите често ме питаха: „Какво каза току-що? Не разбрах. Може ли да повториш още веднъж?“. Първите няколко пъти не обърнах особено внимание, но като ми го казваха често, започнах да се страхувам, че ще ме гледат пренебрежително, ще кажат, че вече съм пораснала, а все още заеквам и че дори не мога да говоря ясно. Много се притеснявах в общенията и затова заекването ми се влошаваше. Чувствах се доста смутена и се тревожех дали братята и сестрите няма да помислят, че съм безполезна, че съм некадърен боклук. Затова вече не исках да говоря, когато се събирахме след това. Страхувах се, че братята и сестрите ще кажат, че не говоря ясно, и че няма да ме разбират. Веднъж, когато се бяхме събрали и ядяхме и пиехме Божиите слова, придобих малко познание и исках да споделя общение, но веднага щом помислих за заекването си, не посмях да го направя, когато думите достигнаха устните ми. Чувствах се като извънземна. Братята и сестрите можеха да изговарят думите си ясно, но аз? Дори не можех да говоря ясно, щеше ли Бог да иска такъв човек? Постепенно исках все по-малко да говоря по време на сбирките. В миналото бях придобила малко светлина от яденето и пиенето на Божиите слова, но сега не можех да проведа общение за нищо от това. Сбирките преминаваха толкова бавно и аз не се радвах, нито придобивах нещо от тях. На всяка сбирка се чувствах така, сякаш бях на ешафода пред екзекутора. По време на сбирките не споделях общение, освен ако не се налагаше, и ако не можех да се измъкна, неохотно казвах няколко думи. Чувствах се извънредно потисната и страдах, и дори се оплаквах от Бог и Го разбирах погрешно, като мислех: „Защо другите хора говорят толкова ясно и гладко, а аз не само не говоря гладко, но и заеквам? Как мога да говоря гладко като другите братя и сестри, така че хората да не ми се смеят?“.

По-късно, на църковните избори, братята и сестрите ме избраха за водач. Помислих си: „Ако изпълнявам дълга на водач, ще общувам с повече хора. Няма ли това да означава, че повече братя и сестри ще научат за проблема със заекването ми? Забрави, не мога да го направя. Не искам да продължавам да се излагам“. Заради това се отказах от дълга. По-късно моят водач сподели общение с мен и аз най-накрая неохотно се съгласих. Само че заради заекването ми винаги се чувствах сякаш съм по-долу от братята и сестрите и живеех в негативност, неспособна да се избавя. Всеки ден се чувствах мудна като ленивец. Нямах никаква енергия по време на сбирките и нямах желание за общение. Понякога, когато братята и сестрите се натъкнеха на трудности, разбирах в сърцето си как трябва да ги разрешат, но се страхувах, че ще започна да заеквам, докато говоря, и те ще гледат на мен с пренебрежение, затова не исках да разговарям. Само казвах на сестрата, с която си партнирах, за проблемите и тя ги разрешаваше. Една сестра видя, че не общувам на сбирките, и ме попита какво не е наред. Аз ѝ казах, че се чувствам непълноценна заради заекването си. Сестрата ме окуражи с думите: „Всеки има своите недостатъци, но те не засягат нашия стремеж към истината. Твоето заекване е причинено от безпокойство. Разчитай повече на Бог, когато говориш, и не се тревожи. Ако говориш малко по-бавно, братята и сестрите ще разбират“. Като чух думите на тази сестра, се почувствах успокоена. Бог я беше използвал, за да ми помогне, и не трябваше да остана негативна заради заекването си. Бях готова да променя състоянието си и правилно да посрещна недостатъците си.

По-късно други сестри също проведоха общение с мен. Осъзнах, че бях нервна, когато си взаимодействах с другите, защото се страхувах, че хората ще кажат, че общението ми е лошо. Това се дължеше изцяло на това, че се притеснявах твърде много да не се изложа. Разкрих състоянието си пред Бог и Му се помолих да ме води към разбиране на този проблем. Един ден, по време на духовната ми практика, прочетох откъс от Божиите слова: „Вместо да търсят истината, повечето хора имат свои собствени дребнави планове. Собствените им интереси, престиж и мястото или позицията, която заемат в съзнанието на другите хора, са от голямо значение за тях. Това са единствените неща, които ценят. Вкопчват се в тях с желязна хватка и ги смятат за своя истински живот. А как Бог гледа на тях и как се отнася към тях, е от второстепенно значение. За момента те пренебрегват тези неща и се съобразяват само с това дали са начело на групата, дали другите ги гледат с възхищение и дали думите им имат тежест. Първата им грижа е да заемат тази позиция. Когато са в група, почти всички хора търсят този вид положение, този вид възможности. Когато са много талантливи, разбира се, искат да са на върха. Ако са със средни способности, пак искат да заемат по-висока позиция в групата. А ако заемат ниска позиция в групата, защото са със средни заложби и способности, също искат другите да ги гледат с възхищение, а не отвисоко. Престижът и достойнството на тези хора са там, където теглят чертата: те трябва да се придържат към тези неща. Не могат да бъдат честни и не притежават нито Божието одобрение, нито Неговото приемане, но не могат да изгубят уважението, статуса или почитта, към които са се стремили сред другите — а това е нравът на Сатана. Но хората не осъзнават това. Тяхното убеждение е, че трябва да се вкопчват в тази частица престиж до самия край. Не осъзнават, че само когато напълно се откажат от тези суетни и повърхностни неща и ги загърбят, ще се превърнат в истинска личност. Ако хората бранят тези неща, които би трябвало да отхвърлят, с цената на живота си, то животът им е загубен. Те не знаят какъв е залогът. И така, когато действат, винаги затаяват нещо, винаги се опитват да защитят собствения си престиж и статус, поставят ги на първо място, говорят само за собствените си цели, за собствената си фалшива защита. Всичко, което правят, е за тях самите. Втурват се към всичко, което блести, като дават на всички да разберат, че са били част от него. Всъщност то не е имало нищо общо с тях, но те никога не искат да останат на заден план, винаги се страхуват да не би другите да ги гледат отвисоко, да не би другите да кажат, че са нищо, че са неспособни на нищо, че нямат умения. Дали всичко това не се ръководи от техния сатанински нрав? Когато си способен да се освободиш от неща като престиж и статус, ще бъдеш много по-спокоен и свободен, ще си стъпил на пътя към честността. Но за мнозина това не е лесно да се постигне. Например когато се появи камерата, хората се стремят да застанат отпред, харесва им да показват лицето си пред нея, и колкото повече се показват, толкова по-добре. Страхуват се да не останат на заден план и ще платят всяка цена за възможността да се виждат добре. Всичко това не е ли направлявано от техния сатанински нрав? Това е техният сатанински нрав. И така, влязъл си в кадър — какво от това? Хората имат високо мнение за теб — и какво от това? Те те боготворят — и какво от това? Доказва ли нещо от това, че притежаваш истината реалност? Нищо от това няма каквато и да е стойност. Когато успееш да преодолееш тези неща — когато станеш безразличен към тях и вече не ги смяташ за важни, когато престижът, суетата, статусът и възхищението на хората вече не контролират мислите и поведението ти, а още по-малко начина, по който изпълняваш дълга си — тогава неговото изпълнение ще става все по-ефективно и все по-чисто“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Като видях какво разобличава Бог, разбрах, че независимо от заложбите си, всички хора искат да имат място в сърцата на другите и не искат другите да гледат на тях с пренебрежение. Макар да имах проблем със заекването, аз не исках хората да ме гледат с пренебрежение. Поради това, че не говорех ясно, когато братята и сестрите ме питаха какво бях казала по време на общението си, мислех, че те се отнасят пренебрежително към мен. Това ме караше да се чувствам непълноценна и дори ставах толкова негативна, че повече не исках да изпълнявам дълга си. Толкова се притеснявах да не се изложа! Още от младите си години, когато получавах грижи от родителите си и образование от училище, сатанинските отрови като „Хората имат нужда от гордост, както дърветата от кора“ и „Човек оставя името си, където и да отиде, както гъската надава крясък, когато и да полети“ бяха вкоренени в сърцето ми. Те ме караха да вярвам погрешно, че хората трябва да защитават гордостта си и да не позволяват на другите да се отнасят с пренебрежение към тях. Когато общувах с невярващи, те ми се смееха заради заекването. За да избегна пренебрежението на хората, не излизах от вкъщи и не говорех, освен ако не се налагаше. Дори когато говорех, си позволявах само по няколко фрази, иначе само се усмихвах и кимах. Ако започнех да заеквам, когато общувах с братята и сестрите, се чудех наум: „Какво ще си помислят за мен? Какво ще си кажат за мен?“. Все мислех, че всички ме гледат пренебрежително, и живеех в голяма болка и потиснатост. Като ядях и пиех Божиите слова, възприемах и разбирах малко, но се страхувах, че ще заеквам по време на общение и че братята и сестрите ще ме гледат пренебрежително, затова не общувах. Също така без никакъв разум изисквах от Бог да ме отърве от проблема със заекването и дори го използвах като извинение да не изпълнявам дълга си. Когато братята и сестрите имаха затруднения, не споделях общение с тях, за да им помогна да ги разрешат. Не изпълнявах дълга си на сътворено същество. Нямах никакъв разум, противях се и се бунтувах срещу Бог. Дори другите да имаха високо мнение за мен и да се наслаждавах на бляскава репутация, какво щеше да стане? Това нямаше да доведе до промяна в живот нрава ми и само щеше да ме накара да се тревожа как нещата засягат престижа ми, и да ме отдалечи още от Бог. В крайна сметка, Бог щеше да ме отритне и да ме отстрани. Щом осъзнах, че защитата на гордостта ми може да ми донесе толкова голяма беда, вече не се притеснявах какво ще помислят за мен братята и сестрите. Мислех само за това как да изпълнявам дълга си добре.

Един ден прочетох откъс от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „В някои ситуации има проблеми, които не можеш да преодолееш, например лесно се притесняваш, когато говориш с други хора. Когато се сблъсквате със ситуации, е възможно да имате свои собствени идеи и гледни точки, но да не сте способни да ги изразите ясно. Чувствате се особено нервни в присъствието на много хора, говорите несвързано и устните ви треперят. Някои от вас дори заекват. А други, ако присъстват представители на противоположния пол, са още по-малко способни да се изразяват — просто не знаят какво да кажат или какво да направят. Лесно ли се преодолява такава ситуация? (Не.) Поне в краткосрочен план за теб не е лесно да преодолееш този проблем, защото той е част от вроденото ти състояние. Ако след няколко месеца практика все още си нервен, нервността ти се превръща в напрежение, което ти се отразява негативно, кара те да се страхуваш да говориш, да се срещаш с хора, да присъстваш на събрания или да изнасяш проповеди и тези страхове могат да те прекършат. В такива случаи не е нужно да се опитваш да преодолееш тази трудност. […] Така че ако не можеш да преодолееш този проблем в краткосрочен план, тогава не се занимавай с него, не се бори с него и не се предизвиквай. Разбира се, въпреки че не можеш да го преодолееш, не бива да си негативен. Дори ако никога през живота си не можеш да го преодолееш, Бог няма да те заклейми, защото това не е проявление на твоя покварен нрав. Твоята сценична треска, твоята нервност и страх — тези проявления не са отражение на твоя покварен нрав. Независимо дали са вродени, или са причинени от средата в по-късен етап от живота, в най-лошия случай те са дефект, недостатък на твоята човешка природа. Ако не можеш да го промениш в дългосрочен план или дори в рамките на един живот, не се занимавай с него, не му позволявай да те възпира, не ставай негативен заради него, защото това не е твоят покварен нрав. Ако не можеш да го промениш, приеми го, остави го да съществува и се отнасяй към него правилно, защото можеш да живееш с този дефект, с този недостатък. Това, че го имаш, не влияе на вярата ти в Бог, на следването ти на Бог. Щом можеш да приемеш истината, пак можеш да живееш нормално, да бъдеш спасен. Той не влияе на твоето приемане на истината и на твоето спасение. Следователно не бива често да се възпираш от определен дефект или недостатък на човешката си природа, нито често да ставаш негативен и обезкуражен или дори да се отказваш от дълга си и от стремежа към истината, като поради същата причина пропуснеш възможността да бъдеш спасен. Това изобщо не си струва. Така би постъпил един глупав, невеж човек“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (3)). Бях точно, както описваха Божиите слова. Заради проблема със заекването ми през целия ми живот се притеснявах всеки път, когато бях край много хора. Това ме караше да заеквам. Когато хората ме гледаха отвисоко, това нараняваше самочувствието ми и исках да променя заекването си със собствени средства. Но нещата не се получаваха, както исках, заради което ставах все по-негативна и накрая дори не исках да изпълнявам дълга си. Дори се оплаквах, че Бог не ми помага да разреша проблема със заекването. Сега разбрах, че заекването ми е нещо, с което съм родена, и не мога да го преодолея само защото искам. Заекването не е повод за притеснение, то не е покварен нрав и не ми пречи да се стремя към истината. То е само недостатък, който имам, и не пречи, стига да се отнасям правилно към него. Ако братята и сестрите не разбират какво казвам и правят предположения, трябва да приема това спокойно и да кажа думите отново или да говоря по-бавно. Заекването ми не трябва да ме прави толкова негативна, че да не изпълнявам дълга си. Накратко, човек не бива да се тревожи за недостатъците си. Трябва да ги преодолее, ако може, а ако не може, трябва да посрещне проблема спокойно и да продължи да участва в общения, и да изпълнява дълга си както трябва. Няма нужда да се възпира заради заекването. В миналото не бях способна да се отнасям правилно към проблема със заекването. Вярвах, че заекването означава, че съм некадърна, безполезна, че не мога да изпълнявам дълга си и че Бог не иска хора като мен. Но през цялото това време църквата никога не ме е лишавала от правото ми да изпълнявам дълга си заради заекването. Аз самата не можех да се отнасям правилно към този недостатък и винаги бях в конфликт с него. Когато не можах да го преодоля, станах негативна и се оплаквах. Всъщност, когато не променях умишлено заекването си и говорех малко по-бавно, братята и сестрите можеха да ме разбират и можех да изпълнявам нормално дълга си. Изобщо не беше както си представях, че няма да мога да изпълнявам дълга си заради заекването. Проблемът със заекването ми беше оказвал влияние през целия ми живот. Съучениците ми ми се смееха, родителите ми не ме харесваха. Получавах само презрение и дискриминация, живеех с много ниско самочувствие. Но след като започнах да вярвам в Бог, Бог използва братята и сестрите, за да ми помогне и да ме окуражи, и използва думите Си, за да ме напътства, когато бях негативна и страдах, като ми позволи да изплувам от тази негативност. Сега разбирам дълбоко от опита си, че Бог е този, който обича човека най-много. Но аз винаги се оплаквах от Бог и не Го разбирах. Бях Му толкова задължена. С тази мисъл се изправих пред Бог и се помолих: „Боже! От Твоите думи разбирам, че да имам недостатъци, не е повод за притеснение и не означава, че не мога да изпълнявам дълга си. Готова съм да се отнасям към недостатъците си със спокойствие, да се покоря на Твоето устройство и подредба, да изпълнявам дълга си добре и да Те удовлетворявам“.

Един ден по време на духовната ми практика, прочетох два откъса от Божиите слова: „Хората трябва да се избавят от тези представи и фантазии за Божието дело. Как трябва да се практикува това в конкретен план? Не се стремете към големи дарби или таланти, нито се стремете да променяте своите заложби или инстинкти, а по-скоро в рамките на съществуващите ви заложби, способности, инстинкти и т.н. изпълнявайте дълга си според Божиите изисквания и вършете всяко нещо според това, което Бог иска. Той не изисква нещо, което е извън твоите способности или заложби — ти също не бива да усложняваш нещата. Трябва да правиш всичко възможно въз основа на това, което знаеш и което можеш да постигнеш, и да практикуваш според това, което позволяват твоите условия“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (3)). „Ако разумът на твоята човешка природа е нормален, трябва да си позволиш да имаш дефекти и недостатъци. Да ги приемеш, означава да си простиш и да си дадеш шанс. Да ги приемеш не означава те да те възпират, нито често да си негативен заради тях, а по-скоро да не си възпиран от тях, като признаеш, че си просто обикновен член на поквареното човечество, със своите недостатъци и дефекти, и че нямаш нищо, с което да се хвалиш. Бог е Този, Който издига хората, за да изпълняват дълга си. Бог е Този, Който издига хората, с намерението да върши делото Си със Своето слово и живот в тях, за да им позволи да постигнат спасение. Бог е Този, Който издига хората, с намерението да ги спаси от влиянието на Сатана. Всеки човек има недостатъци и дефекти. Трябва да позволите на своите недостатъци и дефекти да съжителстват със самите вас, да не ги избягвате, да не ги покривате и да не се чувствате често потиснати отвътре или дори винаги да се чувствате непълноценни. Ти не си непълноценен. Ако можеш да изпълняваш дълга си с цялото си сърце, с цялата си сила и с целия си ум, по най-добрия начин, на който си способен, и ако имаш искрено сърце, тогава ти си ценен като злато в присъствието на Бог. Ако не можеш да платиш цената за изпълнението на дълга си и ти липсва преданост, тогава дори да си по-добър от средностатистическия човек, ти не си ценен в присъствието на Бог и не струваш дори една песъчинка“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (3)). Като прочетох Божиите слова, всичко стана ясно. Всеки човек има недостатъци и несъвършенства. Да имаш недостатък, не е проблем и човек трябва да се научи да я приема и да се отнася с нея правилно. Проблемът със заекването ми беше повелен от Бог и нямаше нужда да усложнявам нещата за себе си, като все се опитвам да го променям. За мен беше достатъчно да имам чисто и честно сърце и да влагам всичко от себе си, за да изпълнявам дълга си добре. В миналото все се страхувах, че ако заеквам, докато говоря, братята и сестрите ще ме гледат пренебрежително, и затова исках да се отърва от този проблем. Трябваше да се покоря на Божието устройство и подредба и да се отнасям правилно към недостатъците си. Сетих се за опита на една сестра, за който бях чула преди. Тя имала по-голям проблем със заекването от мен, винаги заеквала, когато говори, и било трудно да се разбере какво казва. По това време една от църквите била подложена на арести от Комунистическата партия и цялата им работа била в застой. Братята и сестрите не смеели да ходят там, но тази сестра доброволно отишла, за да помогне на църквата и да я подкрепи. Някои хора си мислели: „Ако тя дори не може да говори ясно, може ли наистина да ги подкрепи?“. Но тази сестра не била възпряна от заекването си. Когато отишла в църквата, тя помолила водача да я запознае със ситуацията. Видяла, че всички братя и сестри живеели в плахост, и провела общение с тях един по един. Като видял, че сестрата не говори много ясно, водачът поел инициативата да се присъедини към общенията. Благодарение на тази сестра, която проследявала и надзиравала работата в подробности, водачът и работниците развили усещане за бреме, и братята и сестрите започнали да изпълняват дълга си нормално. И макар, че сестрата заеквала, докато говорела, тя не била възпирана от това и успяла да постигне резултати в дълга си. Аз трябваше да съм като тази сестра и да изпълнявам дълга си с искрено сърце. По този начин щеше да е по-лесно да получа Божието напътствие. След като разбрах това, вече знаех, че не трябва да се страхувам от недостатъците си. Важното беше да се отнасям с тях правилно и да действам по най-добрия начин и според това, което мога да постигна със заложбите си.

Сега, когато изпълнявам работата и общувам с братята и сестрите, за да разреша състоянието им, вече не съм възпирана от моето заекване. Без значение чии проблеми откривам, ги кастря, когато трябва, и разговарям с тях, за да им помогна, когато е подходящо. По време на общение откривам точните думи от Бог, за да разреша проблемите им на базата на моя опит и с разбирането, което съм придобила от четене на Божиите слова. Понякога се притеснявам и започвам да заеквам, затова се моля мълчаливо на Бог в сърцето си да ме насочва, за да не бъда възпирана от гордостта си. После говоря по-бавно, за да ме разбират братята и сестрите, и за да мога да изпълнявам ясно работата. Когато братята и сестрите забележат, че заеквам, те не ме гледат с пренебрежение, както си представях, и дори казват, че са намерили малко път от моето общение. Понякога, когато ръководният водач проследява работата ми и аз се притесня и започна да заеквам, се отнасям към това несъвършенство спокойно, и нервността ми, докато говоря, изчезва.

През всички тези години винаги съм била тормозена от проблема със заекването. Чувствах се невероятно непълноценна и потисната. По време на това пътуване започнах да разбирам дълбоко, че Бог не отдава значение на това дали някой изглежда добър говорител. Това, което Той иска от нас, е да имаме чисто и честно сърце. Без значение какви недостатъци проявява някой външно, докато може да влага всичко от себе си в изпълнението на дълга си, той е в съответствие с Божието намерение. Точно както казват Божиите слова: „Всеки човек има недостатъци и дефекти. Трябва да позволите на своите недостатъци и дефекти да съжителстват със самите вас, да не ги избягвате, да не ги покривате и да не се чувствате често потиснати отвътре или дори винаги да се чувствате непълноценни. Ти не си непълноценен. Ако можеш да изпълняваш дълга си с цялото си сърце, с цялата си сила и с целия си ум, по най-добрия начин, на който си способен, и ако имаш искрено сърце, тогава ти си ценен като злато в присъствието на Бог“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината II. Как човек да се стреми към истината (3)).