Какво преживях, докато споделях евангелието в едно училище

28 април 2024

Роден съм в северен Мианмар, в скромно семейство. През декември 2018 г. приех делото на Всемогъщия Бог от сетните дни и докато учех, присъствах на събранията. През 2021 г. завърших и ме разпределиха да преподавам в отдалечен планински район. Освен учител бях и войник. Длъжен бях за всичко да се подчинявам на началниците си. В противен случай щяха да ме изпратят да служа на фронта в най-опасната и отдалечена гориста местност. Предупреждението им не ми излизаше от главата и затова усърдно преподавах ден след ден. Заради примерното ми поведение училищният директор ме назначи да надзиравам ученическия съвет. Макар че дните ми бяха запълнени с работа, усещах вътрешна празнота. При това, интернет връзката в този район беше много слаба и нямаше как да се включвам в събранията. Пристигнах там в началото на пандемията и като затвориха всички градове и пътища, през целия първи срок нямах контакт с другите. Макар че бях изгубил връзка с другите, продължавах да се моля и да чета Божието слово. Веднъж попаднах на пасаж, който силно ме мотивира. Всемогъщият Бог казва: „Осъзнаваш ли бремето, което лежи на плещите ти, дадената ти задача и своята отговорност? Къде е усетът ти за историческа мисия? Как ще се справиш задоволително с ролята на господар в следващата епоха? Имаш ли силен усет за господство? Как би обяснил господаря на всички неща? Наистина ли е господар на всички живи същества и на всички материални неща в този свят? Какви са плановете ти за напредъка на следващата фаза на делото? Колко хора очакват да станеш техен пастир? Трудна ли е задачата ти? […] Замислял ли си се някога колко натъжено и обезпокоено е Божието сърце? Как търпи Той да гледа как невинното човечество, създадено от собствените Му ръце, е подложено на такова мъчение? В крайна сметка хората са жертвите, които са били отровени. И макар че са оцелели до днес, кой би могъл да знае, че човечеството отдавна е тровено от лукавия? Нима си забравил, че ти си една от жертвите? Нямаш ли желание, от любов към Бог, да се опиташ да спасиш тези оцелели? Не си ли готов да посветиш всичките си сили, за да се отплатиш на Бог, който обича човешкия род като Своя плът и кръв? В края на краищата, какво е разбирането ти за това да бъдеш използван от Бог, за да живееш своя необикновен живот? Наистина ли притежаваш решителността и увереността да живееш изпълнения със смисъл живот на благочестив човек, който служи на Бог?(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Как трябва да изпълниш бъдещата си мисия?“). Като го прочетох, осъзнах колко силно желае Бог да спаси човечеството. Той се надява, че още искрено вярващи ще успеят да добият Божието спасение. Това е най-настойчивото Му желание. Като вярващ аз съм задължен да разпространявам Божието евангелие. Това е дългът ми като сътворено същество. Изповядвах вярата вече три години, бях ял и пил Божието слово и разбирах някои истини. Въпреки че не можех да участвам в събранията нормално заради работата и слабия интернет, нищо не ми пречеше да споделям евангелието. Така щях да привлека още хора пред Бог, за да приемат спасението Му в сетните дни. Бедствията се множат, пандемията се разраства, но толкова много хора още не са чули Божия глас и не са добили Неговото спасение, а това изпълва Бог със скръб и тревога. Не можех да остана безучастен. Трябваше да споделя евангелието, да заведа пред Бог хора с подходящи качества, вярващи в Него, и така да изпълня дълга си да Го удовлетворя. Но аз самият бях с ограничен духовен ръст и разбирах само част от истината, а и не знаех как да проповядвам. Имах желание, но нямах умения. Затова се помолих на Бог: „Боже! Ръстът ми е малък, не зная как да проповядвам. Моля те да ми помогнеш да доведа пред Теб искрено вярващите. Знам, че не е лесно да разпространя евангелието, но съм сигурен, че ще успея да ги доведа при Теб, ако Ти ме водиш“.

Планирах да споделя евангелието с моите колеги и с учениците си, но бях силно раздвоен. Защото началниците ми бяха казали, че съм учител и войник и трябва да се занимавам само с преподаване. Ако разкриеха какво правех, щяха да ме изпратят на фронта, където често има стълкновения и терористични актове. Там можех да изгубя живота си. Освен това ми бяха казали, че последният училищен директор бил християнин и шефовете му го преместили в друго училище, задето проповядвал на учениците. Понижили го в обикновен учител и го предупредили, че ако отново наруши правилата, ще го пратят на фронта. Мисълта за всичко това ме плашеше. Мислех си: „Понижили са директора в преподавател за наказание, но аз съм обикновен учител. Ако разберат, че проповядвам, ще ме изпратят право на фронта и никога вече няма да ми позволят да преподавам. Не е болка за умиране, че ще изгубя работата си, но на такова опасно място сигурно ще си намеря смъртта“. При тези мисли се сковавах от страх и не смеех да проповядвам в училище. От друга страна знаех, че завършекът на Божието дело наближава и бедствията се усилват — ако не проповядвах на колегите си, на приятелите и на учениците и не успеех да ги отведа пред Бог, те биха се изложили на бедствията, щяха да бъдат наказани и да изгубят шанса си за спасение. Бог повелява да разпространим евангелието на царството и да спасим онези, които могат да бъдат спасени, но аз се тревожех за собственото си бъдеще и съдба и се страхувах да разпространявам евангелието от сетните дни. Наистина разочаровах Бог! Разкъсвах се от колебания. Прочетох два пасажа от Божието слово, които укрепиха вярата ми. Всемогъщият Бог казва: „Не трябва да се боиш от това или онова; независимо пред колко трудности и опасности се изправяш, можеш да останеш непоколебим пред Мен, незадържан от никакви спънки, така че волята Ми да бъде изпълнена безпрепятствено. Това е твое задължение […]. Трябва да изтърпиш всичко; за Мен трябва да си готов да се откажеш от всичко, което притежаваш, и да направиш всичко възможно, за да Ме следваш, да си готов да дадеш всичко от себе си. Сега е времето, в което ще те изпитам: ще Ми принесеш ли своята вярност? Можеш ли да Ме следваш предано до края на пътя? Не се бой! С Моята подкрепа кой би могъл да препречи този път? Помни това! Не забравяй! Всичко, което се случва, е чрез Моето добро намерение и всичко е под Моето наблюдение. Можеш ли да следваш словото Ми във всичко, което казваш и вършиш? Когато огнените изпитания те застигнат, ще коленичиш ли и ще извикаш ли? Или ще се свиеш от страх, без да можеш да продължиш напред?(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 10“). „Какво трябва да правиш като Божие създание? Трябва да изпълняваш дълга си, да правиш каквото трябва с цялото си сърце, ум и сила. Останалото — нещата, които са свързани с перспективите, съдбата, и бъдещото назначение на човечеството — е в Божиите ръце и не е нещо, което можеш да решиш. Всичко това се управлява и подрежда от Създателя и няма нищо общо с което и да е Божие създание. […] Трябва да приемеш един факт: каквото и да е обещанието, било то добро или обикновено, приятно или безинтересно, всичко се управлява, подрежда и определя от Създателя. Единственият дълг и единственото задължение на Божието създание е да следва правилната посока и правилния път, посочени от Създателя, и да се стреми към тях. А какво ще спечелиш накрая и какъв дял от Божиите обещания ще получиш зависи от стремлението ти, от пътя, по който ще поемеш, и от върховенството на Създателя(„Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Девета част)“). Божието слово ясно ми казваше да не се боя и че всичко е в Божиите ръце. От никой от човеците не зависеше дали ще продължа да преподавам или ще се озова на фронта, само Бог решаваше това. То беше извън властта на директора и началниците. Трябваше да се уповавам на Бог. С Божията закрила нямаше от какво да ме е страх, колкото и трудно да бе разпространяването на евангелието. Постоянно се боях, че щом разберат, че проповядвам, ще ме изложат на смъртна опасност, като ме пратят на фронта, и затова не смеех да споделям евангелието. Напълно ми е липсвала вяра в Бог. Следните думи най-силно докоснаха сърцето ми: „Трябва да изпълняваш дълга си, да правиш каквото трябва с цялото си сърце, ум и сила. Останалото — нещата, които са свързани с перспективите, съдбата, и бъдещото назначение на човечеството — е в Божиите ръце и не е нещо, което можеш да решиш. Всичко това се управлява и подрежда от Създателя и няма нищо общо с което и да е Божие създание“. Те ме мотивираха. Като сътворено същество трябваше да изпълня дълга си, при това без колебания. Каквото и да се случеше с работата ми, дори и да ме пратеха на фронта, където можеше да ме убият, всичко се случваше по волята и според замисъла на Създателя. Все се притеснявах, че командирите ще ме изпратят на фронта щом разберат, че проповядвам, защото не разбирах всемогъщото Божие върховенство и мислех, че съдбата ми се решава от човеци, макар и с висок ранг. Бях толкова глупав. В момента бедствията се усилват, пандемията ни коси и нямаме повече време за губене. Аз имах щастието да добия Божието дело от сетните дни, но не проповядвах на хората около мен. Имах дълг към хората и се опълчвах на Бог и изпитвах постоянни угризения. Като осъзнах това, добих вяра и увереност да превъзмогна тревогите си и да изпълня своя дълг като проповядвам и свидетелствам за Бог.

Впоследствие се запитах: „Защо възприемам изпращането на фронта като такава опасност, че не смея да изпълнявам дълга си? Какво точно ме спъва?“. После прочетох следното в Божието слово: „Най-тъжното нещо в човешката вяра в Бог е това, че човекът управлява сам себе си сред Божието дело и не обръща внимание на Божието управление. Най-големият провал на човека се състои в това, че едновременно със стремежа си да се подчини на Бог и да Му се поклони, човекът изгражда своя собствена идеална дестинация и крои планове как да получи най-голямото благословение и най-добрата крайна точка. Дори ако хората разбират колко жалки, отвратителни и нищожни са те, то колко от тях могат с готовност да се откажат от идеалите и надеждите си? И кои са способни да се отвърнат от пътищата си и да престанат да мислят само за себе си? Бог се нуждае от онези, които ще Му съдействат най-добре, за да завърши управлението Си. Той се нуждае от онези, които ще Му се подчинят, като посветят целия си ум и тяло на делото по Неговото управление. Той не се нуждае от хора, които всеки ден протягат ръце, за да просят от Него, а още по-малко от такива, които дават малко и после чакат да бъдат възнаградени. Бог презира онези, които дават малко и после почиват на лаврите си. Той ненавижда онези хладнокръвни хора, които негодуват срещу делото на Неговото управление и искат да говорят само за това, как ще отидат на небето и ще получат благословения. Той изпитва още по-голяма омраза към онези, които се възползват от възможността, предоставена от делото, което Той върши за спасението на човечеството. Защото такива хора никога не са се интересували от това, което Бог иска да постигне и осъществи чрез делото на Своето управление. Те се интересуват единствено от това как могат да използват възможността, предоставена от Божието дело, за да получат благословения. Те не се интересуват от Божието сърце, а са заети изцяло със собствените си надежди и съдба. Тези, които негодуват срещу делото на Божието управление и нямат никакъв интерес към начина, по който Бог спасява човечеството, и към Неговата воля, правят само това, което им доставя удоволствие, по начин, който има малко общо с делото на Божието управление. Тяхното поведение нито се помни, нито е одобрено от Бог — още по-малко пък Бог гледа на него благосклонно(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление“). След като поразмислих над Божиите думи разбрах, че страхът ми да проповядвам се дължи най-вече на опасения какво ще ми се случи. Страхувах се, че командирите ще ме изпратят на фронта щом разберат, че проповядвам, и не само нямаше да мога да ходя на събрания и да чета Божието слово, а и щях да патрулирам из горите с пушка. Онзи район беше разкъсван от конфликти и от тероризъм и миг невнимание би довел до смъртта ми. При това, щях да изгубя шанса си да бъда спасен. Осъзнах, че вярвам в Бог, за да се сдобия с благодат, а не за да следвам истината или да изпълня дълга си на сътворено същество. Вярвах и работех поради личен интерес. Бях готов да върша само неща, които ми обещаваха благословения. Това наподобяваше взаимоотношенията между шеф и подчинен — взаимноизгодни и с користна цел, но лишени от любов или грижа за Бог. Бях толкова жалък и себичен. Вярвах в Бог, но не желаех да понеса и най-малките трудности и страдания. Мислех, че е предостатъчно да попрочитам Божието слово и да Го славя с песни и танци, но тази моя вяра никога нямаше да ми помогне истински да изживея и да разбера Божието слово, да осъзная покварения си нрав и да добия спасение. Бог изисква от нас вярващите да съблюдаваме волята Му, да Го обичаме и да свидетелстваме пред Него. Пред каквото и да се изправим, трябва винаги да търсим истината, да се покорим на Бог, да се боим от Него и да отбягваме злото. Само така ще постигнем избавление. Моят стремеж към благословения не отговаряше на Божията воля и на изискванията Му. Като вярващ трябваше да проявя към Него обич и послушание, всеотдайно да свидетелствам за делото Му в сетните дни. Само това си заслужава и е смислено. Затова се помолих на Бог да спра да мисля за собственото си бъдеще. Бях длъжен да разпространявам евангелието и да свидетелствам за Божието спасително дело в сетните дни.

Отначало проповядвах на колегите, но установих, че те с всички сили се съпротивляваха срещу вярата в Бог и затова започнах да проповядвам сред учениците. Всеки ден след часовете им четях Божиите думи, като например „Бог е източникът на човешкия живот“ и „Бог контролира съдбата на цялото човечество“, и им обяснявах различни неща, например трите етапа на Божието дело. Те попиваха думите ми. Напътстван от Бог, само за месец спечелих за вярата над 50 души в училището. Вярата ми укрепна. Видях, че тези ученици с нетърпение чакаха събиранията и имаха добро разбиране, и затова още по-убедено проповядвах и свидетелствах за Бог. Вече не се чувствах толкова притеснен и уплашен, защото знаех, че Бог е с мен и истински разбрах какво означават следните Негови думи: „Трябва да вярваш, че всичко е в Божиите ръце и че хората просто съдействат. Ако си искрен, Бог ще види и ще ти открие изход от всяка ситуация. Никоя трудност не е непреодолима, трябва да имаш тази вяра. Затова, когато изпълнявате задълженията си, не е нужно да таите опасения. Докато даваш всичко от себе си, с цялото си сърце, Бог няма да ти дава трудности, нито ще ти даде повече, отколкото можеш да понесеш(„Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Във вярата в Бог най-важното е да се практикуват и да се изживяват Неговите слова“). Бог ни казва, че докато Му съдействаме чистосърдечно, Той ще ни разкрие пътя. Нямаше смисъл да се притеснявам толкова. Просто трябваше да дам всичко от себе си и да се осланям на Бог, докато работя. Бог съобразява очакванията си с моите възможности и не излиза извън рамките на духовния ми ръст.

Сатанинските сили се намесиха, когато все повече ученици взеха да приемат Божието дело от сетните дни. Те бяха от етническо малцинство, чиято традиционна религия, от векове насам, беше будизмът. Неколцина от тях ми споделиха, че родителите им забранили да вярват. Родителите на една от ученичките дори я предупредили, че ако продължи да вярва в Бог, ще я изпъдят от къщи и ще се откажат от нея. Доста от децата не знаеха какво да правят. Тогава се притесних, че реакциите на семействата им ще ги разколебаят и обезсърчат, че няма да имат сили да продължат и ще изоставят вярата. Много се разтревожих, не знаех как да реагирам. Божието дело бе почти завършено. Ако напуснеха вярата, те щяха да изгубят Божието избавление. Как щях да се оправдая пред Бог? По цял ден се молех на Бог да ме изведе от това положение. По-късно прочетох следните Божии думи: „Когато Бог работи, грижи се за даден човек и го наблюдава, когато е благосклонен към него и го одобрява, Сатана върви плътно след него и се опитва да измами този човек и да му навреди. Ако Бог желае да придобие този човек, Сатана ще направи всичко възможно, за да попречи на Бог, като използва различни нечестиви уловки, за да изкушава, смущава и пречи на Божието дело, за да постигне скритата си цел. Каква е тази цел? Той не иска Бог да придобива никого; иска да завладее онези, които Бог иска да придобие, иска да ги контролира, да ги овладее, за да му се кланят, да се присъединят към него в извършването на нечестиви дела и да се противопоставят на Бог. Нима това не е зловещият мотив на Сатана? […] Сатана воюва с Бог и върви след Него, защото цели да разруши цялото дело, което Бог иска да извърши, да овладее и контролира онези, които Бог иска да придобие, напълно да унищожи онези, които Бог иска да придобие. Ако не ги унищожи, те попадат във владение на Сатана, за да бъдат използвани от него — това е неговата цел(„Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият IV“). Като ги обмислих, разбрах, че докато Бог работи за човешкото спасение, Сатаната върви подире му, сее поквара и наврежда на хората, меси се и гледа да унищожи Божието дело. Това е поради злата същина на Сатана. Ние проповядваме и свидетелстваме за Бог, за да спасим хората, но Сатана не търпи това. Той неуморно се опитва да ни пречи и да ни тормози, за да разтури Божието дело и ние да се отдалечим от Бог и да Го предадем. Тогава губим Божието избавление и Сатана ни завлича в ада. Наложително бе да прозра сатанинските похвати и да избегна клопките. Като осъзнах това, прочетох Божиите думи на братята и сестрите, за да проумеят истината и също да прозрат как ни мами Сатана. Ето какво им казах: „Знаете ли защо се сблъскваме с безчет препятствия, щом добием вяра в Бог? Защото дотогава сме живели под властта на Сатана, а сега, когато вярваме в Бог, приемаме избавление от Него и се вслушваме в словото Му, вече не почитаме Сатана. Сатаната не иска Бог да ни спаси и затова използва близките ни, за да ни тормози, да попречи на вярата ни в истинския Бог, да ни привлече обратно под своята власт, да ни поквари и да ни навреди и така да изгубим шанса си за Божие спасение. Затова не бива да се поддаваме на сатанинските измами“. По-нататък беседвах с тях за истините, касаещи „разликата между истинския Бог и мнимите богове“, „какъв е произходът на будизма“ и че „истинският Бог е само един“. След общението ни един от братята каза: „Сега разбирам, че щом повярваме в Бог и приемем делото Му, срещаме препятствия и тормоз, защото не почитаме Сатана и той прибягва до всевъзможни номера, за да разклати вярата ни и да ни отклони от правия път. Трябва да сме бдителни, за да не попаднем в клопката на Сатаната“. А една сестра отбеляза: „Сега вече разбирам що е истински Бог и какви са мнимите богове. Само истинският Бог е способен да създаде небесата, земята и всички неща, а също и човечеството. Той не само създаде всичко, но и властва над него. Той щедро ни дава насъщния ни хляб. Фалшивият бог не може да създаде дори и листна въшка, да не говорим за небесата, земята и всички неща, и затова не бива да вярваме в мними богове“. Казаното от братята и сестрите дълбоко ме трогна. В духовната битка срещу Сатана те бяха вникнали в истинността на Божието слово и бяха прозрели сатанинските козни. Нито един от тях не се разколеба. Напротив, решимостта им да следват Бог укрепна. Божието слово беше постигнало това. И моята вяра в Бог също се усили.

Един път здраво ме нахока. Каза ми: „Йона, чуй ме добре. За трети път се налага да те викам на разговор. Не ме карай да повтарям. Ти се превърна в местна знаменитост. Хората от цялата околност знаят, че проповядваш в училище! Ние сме тук, за да преподаваме, да учим децата на знание, а ти ги учиш да вярват в Бог? Местните селяни до един са будисти. Трябва да се съобразяваме с тяхната вяра и да я укрепваме. С твоите проповеди сериозно навреждаш на училището — какво се опитваш да постигнеш, да съсипеш репутацията ни? Какво искаш, учениците и родителите да те презират ли? Постъпваш неетично и непрофесионално! Не си достоен да бъдеш учител! Ако не се съвземеш, в края на срока ще поискам да те прехвърлят другаде!“. Бях изпълнен с негодувание и знаех, че Сатана говореше през неговата уста. Той искаше хората да следват дявола и затова им пречеше да почитат Бог. Вярата в Бог е най-праведното нещо, а според него беше злина. Видях, че тези слуги на дявола изопачават фактите и не различават добро от зло. Върнах се в общежитието много ядосан. Не знаех какво да очаквам и без да искам отново се замислих за бъдещето си. Какво ли щеше да се случи, ако действително ме прехвърлеха на друго място? Дали пък нямаше да ме пратят на фронта? Как щях да се справя с онзи ужас на фронтовата линия? Как да запазя вярата си в Бог? Дали все още съм достоен за спасение?… При тези мисли очите ми се напълниха със сълзи. Онази нощ не можах да мигна. Просто седях на масата и редях молитва след молитва: „Боже, защо не мога да преодолея страха си?“. Мислех за споменатите в Божието слово похвати, до които Сатана прибягва, за да поквари хората. Бог казва: „Първият е контрол и принуда. Тоест, Сатана прави всичко възможно, за да завладее сърцето ти. Какво означава „принуда“? Означава, че прибягва до заплашителни и силови тактики, за да те накара да му се подчиниш, принуждавайки те да мислиш до какви последици би довело твоето неподчинение. Обзема те страх, не смееш да му се противопоставиш и затова му се подчиняваш(„Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият VI“). Като размислих над Божието слово, добих по-ясна представа за грозното лице на Сатана. Сатана знаеше, че ме е страх да не ме пратят на фронта, където постоянно щях да съм изложен на смъртна опасност. Страхът от смъртта беше най-сериозният ми недостатък, най-слабото ми място. Сатаната използваше директора, за да ме тормози, и перспективата за прехвърляне, за да ме заплашва. По този начин се надяваше да ме пречупи и да му се подчиня, като се откажа се от дълга си и спра да свидетелствам за Бог. Директорът уж го правеше за мое добро, но всъщност ме притискаше да спра да проповядвам, за да опази репутацията си. Не ми позволяваше да предавам Божието евангелие за избавлението, а искаше да проповядвам пътя на Сатана и да отстъпя пред него. Прозрях злата същност на директора. Бях станал по-проницателен и разбрах, че това са сатанинските козни. Вече знаех защо се чувствах толкова неспокоен, когато проповядвах. Поради силния си страх от смъртта. Боях се, че щом ме прехвърлят на фронта, за да браня границата, щях да загина, а още повече ме беше страх, че след смъртта нямаше как да вярвам в Бог и да добия спасение. Затова се снишавах и унивах.

В молитвата си към Бог му разказах как се чувствам и Го помолих да ме напътства, за да преодолея страха си от смъртта. После прочетох този пасаж от Божието слово: „Как умряха онези ученици на Господ Исус? Сред учениците имаше такива, които бяха убити с камъни, влачени от кон, разпънати с главата надолу, разчленени от пет коня — сполетя ги всякаква смърт. Каква беше причината за смъртта им? Законно ли бяха екзекутирани за престъпленията си? Не. Те бяха осъдени, бити, ругани и умъртвени, защото разпространяваха евангелието на Господ и бяха отхвърлени от хората по света — така бяха убити като мъченици. […] Какъвто и да е бил начинът на тяхната смърт и заминаване, както и да се е случило това, Бог не е определил така крайния изход на тези животи, на тези сътворени същества. Това е нещо, което трябва да разбереш ясно. Напротив, те използваха именно тези средства, за да заклеймят този свят и да свидетелстват за Божиите дела. Тези сътворени същества използваха най-ценния си живот — използваха последния миг от живота си, за да свидетелстват за Божиите дела, да свидетелстват за великата Божия сила и да заявят на Сатана и на света, че Божиите дела са правилни, че Господ Исус е Бог, че Той е Господ и е плътта на въплътения Бог. Дори до последния миг от живота си те никога не отрекоха името на Господ Исус. Нима това не беше форма на съд над този свят? Те използваха живота си, за да възвестят на света, да потвърдят пред хората, че Господ Исус е Господ, че Господ Исус е Христос, че Той е плътта на въплътеният Бог, че делото на изкуплението, което Той извърши за цялото човечество, позволява на човечеството да продължи да живее — този факт е неизменен завинаги. В каква степен изпълниха своя дълг онези, които бяха убити като мъченици за разпространяване на евангелието на Господ Исус? Дали беше във възможно най-голяма степен? Как се прояви възможно най-голямата степен? (Те отдадоха живота си.) Точно така, те платиха с цената на живота си. Семейството, богатството и материалните неща в този живот са външни неща; единственото нещо, свързано със собствената им личност, е животът. За всеки жив човек животът е това, което е най-достойно да бъде съхранено, най-ценното нещо и, както се оказва, тези хора са били способни да отдадат най-ценното си — живота — като потвърждение и свидетелство за Божията любов към човечеството. До деня на смъртта си те не отрекоха Божието име, нито Божието дело и използваха последните мигове от живота си, за да свидетелстват за съществуването на този факт — нима това не е най-висшата форма на свидетелство? Това е най-добрият начин за изпълнение на дълга; това е да изпълниш своята отговорност. Когато Сатана ги заплашваше и тероризираше, а накрая дори когато ги накара да платят с цената на живота си, те не изоставиха отговорността си. Ето какво означава да изпълниш дълга си във възможно най-голяма степен. Какво имам предвид под това? Искам ли да те накарам да използваш същия метод, за да свидетелстваш за Бог и да разпространяваш евангелието Му? Не е задължително да го правиш, но трябва да разбереш, че това е твоя отговорност и че ако Бог има нужда да го направиш, трябва да приемеш като нещо, което си морално задължен да направиш. Днес хората изпитват страх и притеснения, но каква е целта на тези чувства? Ако Бог не се нуждае да го правиш, какъв е смисълът да се тревожиш за това? Ако Бог има нужда да го направиш, не бива да бягаш от тази отговорност, нито да я отхвърляш. Трябва да сътрудничиш активно и да я приемеш без притеснения. Както и да умре човек, той не трябва да умира пред Сатана и не трябва да умира в ръцете на Сатана. Ако някой ще умира, трябва да умре в ръцете на Бог. Хората идват от Бог и се връщат при Бог — такова разбиране и нагласа трябва да притежава едно сътворено същество. Това е последната истина, която човек трябва да разбере, когато разпространява евангелието и изпълнява своя дълг — човек трябва да плати цената на живота си, за да разпространява и свидетелства за евангелието на въплътения Бог, Който извършва Своето дело и спасява човечеството. Ако имаш този стремеж, ако можеш да свидетелстваш по този начин, това е чудесно. Ако все още не притежаваш такъв стремеж, трябва поне да изпълняваш правилно отговорността и дълга, които стоят пред теб, а другото да повериш на Бог. Може би тогава, с отминаването на месеците и годините, докато опитът и възрастта ти се увеличават, а разбирането ти за истината се задълбочава, ще осъзнаеш, че имаш задължението и отговорността да отдадеш живота си за делото на Божието евангелие, дори до последния миг от живота си(„Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Разпространяването на евангелието е дълг, чието изпълнение е въпрос на чест за всеки вярващ“). Там видях, че в Епохата на благодатта учениците на Господ Исус били заклеймени и преследвани, че проповядват Божието евангелие, но по каквито и начини да ги достигнала смъртта, тя не представлявала крайния им изход. Животът и смъртта на тленното тяло не са показател дали изходът им ще е добър или лош. Макар и преследването на учениците на Господ Исус да изглежда лошо, защото довело до фатален край, в действителност те се пожертвали, за да изпълнят Божията заръка и това е увековечено от Бог. Изправени пред злите сатанински сили, те свидетелствали за Божието дело, без да ги е грижа за живота им и за безопасността им. Това усилило свидетелството им и разгромило Сатана. Животът е най-ценното, което притежаваме, но те принесли в жертва най-голямата си ценност, за да свидетелстват за Бог и да оповестят Божието дело пред света. Това е най-великото свидетелство. Като размислих над Божиите думи, се почувствах унизен и засрамен. Толкова се уплаших, когато директорът ме предупреди, че ако не спра с проповедите, ще ме преместят. Ужасявах се при мисълта, че ще ме пратят на фронта и че със смъртта ми за мен всичко ще приключи и няма да бъда спасен. Твърде ценен ми беше животът, не бях достоен свидетел, бях безгръбначен. В сравнение с апостолите бях мижитурка. Помислих кой е източникът на живота ми, че той идва от Бог. Бог решава кога да умрем и никой не живее нито миг по-дълго. Ако човек е под Божията закрила и Той не позволява да умре, дори и да се озове в най-опасна ситуация, той ще оцелее. Човеците не определят момента на раждането си, нито на смъртта си, да не говорим за крайния им изход, който е изцяло в Божиите ръце. Господ Исус е казал: „Защото, който иска да спаси живота си, ще го загуби; а който загуби живота си заради Мене, ще го спечели(Матей 16:25). Когато проповядваме и свидетелстваме за Бог, се изправяме пред гонения и неприятности. Подобно на учениците на Господ Исус, някои дори са преследвани до смърт за богоугодната си дейност, но душите им са в Божиите ръце. Дори и да са мъртви телом, те все пак не са лишени от крайния си изход. Всичко е в Божиите ръце, всичко е подредено от Него. Ако се откажех от дълга си и престанех да споделям евангелието поради привързаност към живота и страх от смъртта, дори и да не ме пратеха на фронта, дори и да избегнех всякаква смъртна опасност, в очите на Бог щях да съм жив труп, мъртвец, който е годен само за пропъждане. Трябваше да поставя всичко на карта, дори и живота си, за да последвам Бог и да проповядвам евангелието. Ако наистина ме пратеха на фронта, трябваше да се подчиня на Божиите подредби. Можеше да проповядвам и на войниците там, за да привлека повече хора пред Божия престол. Дори и да се обричах на смърт с това, че проповядвах и свидетелствах за Бог, това би сбъднало Божията воля и аз желаех да ѝ се подчиня. Мислейки за това, дадох обет пред Бог да продължа да проповядвам и да свидетелствам за Него, без да допусна нечия намеса.

След това всеки ден се молех на Бог и продължих да проповядвам, да беседвам за Божието слово с другите. Също им помагах да затвърждават знанията си и организирах събрания през училищните ваканции. Така те станаха много по-активни. След изпитите установих, че тези братя и сестри са се представили отлично, със средни оценки по всеки предмет между 76 и 98 точки. Нито един не беше скъсан на изпитите. Бях поразен! Директорът, като видя колко добре се е представил моят клас, ми каза: „Твоите ученици получиха най-високите оценки от цялото училище и затова решихме да останеш техен класен и следващия срок. Продължавай с добрата работа!“. Бях във възторг от чутото, защото изобщо не го очаквах. Това ми напомни една фраза от Книга на притчите: „Сърцето на царя е като водите на река в ръката на Йехова — Той го насочва, накъдето пожелае“ (Притчи 21:1). Всичко е в Божиите ръце и Той направлява съдбите ни. Докато вярвам в Бог и искрено се трудя за Него, Той ще проправя път, по който да вървя. Продължавам да споделям евангелието в кампуса, организирам събрания за братята и сестрите и доста хора приеха Божието дело от сетните дни. Сега си давам сметка, че проповядвайки, спечелих много и знам, че непрестанно бях под Божията опека.

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свързано съдържание

Едно незабравимо решение

Бях на 15 години, когато баща ми се разболя и почина и семейството ни изгуби опората си. Не можех да приема загубата. Чувствах се, сякаш...

Как докладвах лъжеводач

През 2010 г. в разговор с г-жа Ли, една от църковните водачи, научих, че е избрана за църковен водач само няколко месеца след като е...

Leave a Reply

Свържете се с нас в Messenger