През 2020 г. аз бях църковен водач. Видях, че някои братя и сестри са написали няколко добри статии със свидетелства за преживявания и им завиждах. Въпреки това не отдавах голямо значение на писането на тези статии, тъй като все си мислех, че само хора със заложби и писателски умения могат да напишат добри статии. Моите заложби бяха слаби, а разбирането ми за истината — повърхностно. За мен писането на статии беше загуба на време и можех да използвам това време, за да свърша малко повече работа. Ако не вършех добра работа, щеше да изглежда, че нямам чувство за бреме и братята и сестрите щяха да имат лошо мнение за мен. На всичкото отгоре писането на статии беше нещо лично и от мен зависеше дали ще го правя или не. По-добре беше да работя и да участвам в събрания малко повече, за да могат братята и сестрите да похвалят чувството ми за бреме. Затова не исках да отделям време за писане на статии. Продължих така, като всеки ден се съсредоточавах само върху това да върша работа и да се събирам с братята и сестрите. Когато ми се случеше нещо, рядко се самоанализирах. Понякога успявах да разпозная какъв покварен нрав съм разкрила, но не търсех истината, за да се справя с него. Братята и сестрите, с които си партнирах, посочиха, че не се съсредоточавам върху навлизането в живота, но аз продължавах да ги убеждавам и не приемах мнението им. След това, въпреки че бях заета със събрания всеки ден, тъй като не отдавах значение на самоанализа, самопознанието или търсенето на истината, нямах никакво навлизане в живота и по време на събранията можех да кажа само някои доктрини или думи на увещание и насърчение, без да мога да разрешавам действителни проблеми. Веднъж един надзорник каза, че не може да върши реална работа, че живее в негативно състояние и не иска да изпълнява дълга си на надзорник. Не можах да видя ясно първопричината за негативността му и не знаех как да се справя с нея. Този проблем беше разрешен едва когато сестрата, с която си партнирах, проведе общение с него по-късно. Тогава не размишлявах над състоянието си и все още си мислех, че ако тичам наоколо и участвам в повече събрания, това означава, че имам чувство за бреме. След известен период от време сърцето ми се изпразни и нямах никакъв напредък.

Веднъж една сестра ме попита дали съм писала статии със свидетелства за преживявания. Тя проведе общение с мен, като каза, че писането на статии може да ни подтикне да успокоим сърцата си и да потърсим истината, и така да постигнем навлизане в живота. По-късно прочетох един откъс от Божието слово, който промени отношението ми към писането на статии със свидетелства: Бог казва: „Това, което сте получили, не е просто Моята истина, Моят път и Моят живот, но видение и откровение, по-велики от тези на Йоан. Разбирате много повече мистерии и сте съзрели истинското Ми лице; вие сте приели повече от Моето правосъдие и знаете повече за Моя праведен нрав. И така, въпреки че сте родени в последните дни, вашето разбиране е за предишното и миналото и също така сте преживели нещата от днешния ден, и всичко това беше направено лично от Мен. Това, което искам от вас, не е прекомерно, защото съм ви дал толкова много и сте видели много в Мен. Затова искам от вас да свидетелствате за Мен пред светиите от минали векове и това е единственото желание на сърцето Ми“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). През тези няколко години на вяра в Бог бях разбрала някои истини, придобих познание за покварения си нрав и промених възгледите си за някои неща. Това беше резултатът от Божията работа над мен. Като пишех за това, което бях придобила, щях да свидетелствам за Бог; това беше моя отговорност, да не кажа и мой дълг. Трябваше да се отнасям към него като към задължение — това би било в съответствие с Божието намерение. Никога обаче не се бях отнасяла към писането на свидетелства за преживявания като към дълг. Вместо това мислех за това като за нещо незадължително и се отнасях към него с голямо безразличие. Изобщо не проявявах активност. Бях преживяла Божието дело; ако не записвах преживяванията си и не свидетелствах за Бог, това би означавало, че прикривам Неговата благодат и благословия и че нямам съвест и разум.

След това смътно осъзнавах, че нежеланието ми да пиша статии с преживявания и да свидетелствам за Бог е проява на това, че не обичам истината. Тогава се сетих за един откъс от Божието слово, който намерих и прочетох. Всемогъщият Бог казва: „Най-очевидното състояние на хората, които изпитват неприязън към истината, е, че те не се интересуват нито от нея, нито от положителните неща, дори изпитват отвращение към тях и ги ненавиждат, а особено обичат да следват тенденциите. В сърцата си не приемат нещата, които Бог обича, и това, което изисква да правят хората. Вместо това те се отнасят с пренебрежение и безразличие към тях, а някои хора дори често презират стандартите и принципите, които Бог изисква от човека. Те се отвращават от положителните неща и постоянно се съпротивляват срещу тях и им се противопоставят, а в сърцата си са изпълнени с презрение към тях. Това е основното проявление на това, че изпитват неприязън към истината. […] Много от хората, които вярват в Бог, обичат да полагат труд за Него, да се суетят ентусиазирано заради Него, и неуморно използват дарбите и силните си качества, отдават се на предпочитанията си и се изтъкват. Ако поискате от тях обаче да практикуват истината и да действат според истините принципи, желанието им се изпарява и те губят ентусиазма си. Ако не могат да се изтъкват, те стават апатични и унили. Защо имат енергия да се изтъкват? И защо нямат енергия да практикуват истината? Какъв е проблемът? Всички хора обичат да се отличават. Всички те копнеят за безполезна слава. Всеки има неизчерпаема енергия, когато вярва в Бог, за да получи благословии и награди, но защо става апатичен, защо е унил, когато трябва да практикува истината и да се опълчи на плътта? Защо става така? Това доказва, че сърцата на хората са опорочени. Те вярват в Бог единствено за да получат благословии. Казано по-просто, правят го, за да влязат в небесното царство. Без благословии или облаги, към които да се стремят, хората стават апатични и унили и съвсем губят ентусиазма си. Всичко това се причинява от покварения им нрав, който изпитва неприязън към истината. Когато са подвластни на този нрав, хората не искат да изберат пътя на стремеж към истината, избират и следват свой собствен, погрешен път. Напълно съзнават, че е грешно да се стремят към слава, придобивки и статус, но въпреки това не могат да понесат да останат без тези неща и не могат да ги загърбят. Продължават да се стремят към тях и да следват пътя на Сатана. В такъв случай те не следват Бог, а Сатана. Всичко, което правят, е в служба на Сатана, а те са негови слуги“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог разобличава това, че хората, които не обичат истината, харесват по-скоро негативните неща, отколкото позитивните. Такава бях и аз. Ако можех да тичам наоколо и да върша повече работа, за да покажа на братята и сестрите, че имам чувство за бреме, или ако можех да се изтъкна и да накарам висшия водач да има високо мнение за мен, щях да положа неограничени усилия, без да се поколебая да отделя за това каквото и да е количество време или енергия. В същото време, когато ставаше дума за писане на статии със свидетелства за преживявания, въпреки че много добре знаех, че това е в съответствие с Божието намерение и е полезно за навлизането ми в живота, смятах, че то ще забави работата ми и бях много против това. Освен това си намирах причини и оправдания, като казвах, че съм заета с работа и нямам време да пиша. Всъщност не че нямах време, а природата ми не обичаше истината. Не исках да пиша статии, нито пък исках да полагам усилия в стремеж към истината. Видях, че отношението ми към истината е много студено, че не обичам положителните неща, че те ме отвращават и им се противопоставям. Вървях по погрешен път, който противоречеше на Божиите изисквания. Като разбрах това, аз се изплаших и исках да обърна посоката и да се променя.

Също така се замислих и разбрах, че нежеланието ми да пиша статии е повлияно от един мой погрешен възглед — мислех, че не съм опитен писател и не мога да напиша добри статии със свидетелства. От сегашна гледна точка считам, че това е бил погрешен възглед. При писането на статии няма значение колко добър писател е човек. Някой не може да напише добра статия за свидетелство само защото използва цветист език. Важното е дали човек има истински опит и разбиране. Без опит човек може да пише само празни доктрини, независимо от писателските си умения. Като разбрах това, мисленето ми доста се промени, застанах пред Бог и Му се помолих: „Боже, винаги съм отдавала значение на привидното бързане и вършене на работа, а не съм заставала пред Теб, за да размишлявам тихо над Твоите думи. Изгубих толкова много време, през което не се стремих към истината. Отсега нататък съм готова да се успокоя пред Теб, да търся истината и да разрешавам проблемите“.

След това прочетох още от Божиите слова: „Що се отнася до работата, човек вярва, че работата е да си ангажиран за Бог, да проповядваш навсякъде и да отдаваш всичко от себе си за Него. Въпреки че това убеждение е правилно, то е твърде едностранчиво; това, което Бог иска от човека, не е само да е ангажиран за Него; освен това, тази работа е свързана и със служение и приток в духа. Много братя и сестри, дори и след многогодишен опит, никога не са мислили да работят за Бог, защото работата, както я схваща човек, е несъвместима с това, което Бог иска. Ето защо човекът няма никакъв интерес към работата и точно поради тази причина навлизането на човека в нея също е доста едностранчиво. Всички вие трябва да започнете своето навлизане с работа за Бог, така че да можете да преминете по-добре през всички аспекти на опита. Ето в какво трябва да навлезете. Работата не се отнася до това да бъдете ангажирани за Бог, а до това дали животът на човека и това, което той изживява, могат да доставят наслада на Бог. Работата се отнася до хора, които използват своята преданост към Бог и познанието си за Бог, за да свидетелстват за Него, а също и за да се грижат за нуждите на хората. Такава е отговорността на човека и всички хора трябва да разберат това. Може да се каже, че вашето навлизане е вашата работа и че вие се стремите да навлезете по време на работата си за Бог. Да преживяваш Божието дело не означава само да знаеш как да ядеш и пиеш Неговото слово; по-важното е, че трябва да знаете как да свидетелствате за Бог, да можете да служите на Бог и да можете да се грижите за хората и да им осигурявате ресурс. Това е работа, а също така е и вашето навлизане; това е, което всеки човек трябва да постигне. Има много хора, които се съсредоточават само върху това да са ангажирани за Бог и да проповядват навсякъде, но пренебрегват индивидуалния си опит и пренебрегват навлизането си в духовния живот. Именно това е довело дотам, че тези, които служат на Бог, са се превърнали в хора, които се противопоставят на Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (2)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че човек трябва да има житейски опит, за да може наистина да изпълнява църковната работа. Само когато човек говори за истината и разрешава действителни проблеми, той върши истинска работа, и само когато дава резултати в работата си, той наистина изпълнява своя дълг. В миналото вярвах, че ако тичам наоколо и се събирам повече с братята и сестрите, това означава, че върша истинска работа. Това е неправилен възглед, който изобщо не съответства на Божието слово. Като си спомня за всички моменти, когато съм се събирала и съм общувала с братята и сестрите, винаги бях неспособна да прозра първопричината на проблема, когато се занимавах с техните състояния и трудности. Не можех да посоча същината на проблема, а само изричах някои думи и доктрини, за да ги увещавам или да им давам някакви указания как да действат. Изобщо не бях в състояние да покажа пътя за практикуване. Колкото и да разговарях с тях, това нямаше практическа стойност и нямаше да разреши проблемите на братята и сестрите. Братята и сестрите не знаеха как да преживеят Божието дело и живееха в своя покварен нрав, когато се сблъскваха с трудности. Не можеха да спрат да бъдат негативни и слаби, а проблемите в работата им все така си стояха. Как можеше това да се нарече изпълнение на дълга ми? Лъжех и мамех както Бог, така и братята и сестрите. Едва в този момент най-накрая ясно видях, че повърхностното чувство за бреме не е истинско чувство за бреме. Ако човек работи и тича напред-назад повече, това не означава, че той предано изпълнява дълга си, още по-малко, че върши истинска работа. Истинското чувство за бреме спрямо дълга при човек не означава той да тича навсякъде. То по-скоро означава духовен приток в живота, съсредоточаване върху преживяването на Божието дело при изпълнението на дълга на човек и търсене на истината, когато се случи нещо, както и опита на човек да разпознае това, което му липсва, и да намери принципите за практикуване, а след това да използва придобитото с опита знание, за да разреши действителните трудности и проблеми на братята и сестрите. Само така човек може да постигне добър резултат при изпълнението на дълга си и само това е поучително и полезно за навлизането в живота при другите. Също така разбрах, че писането на статии със свидетелства за преживявания може да ме подтикне да успокоя сърцето си, да размишлявам върху Божиите слова и да се самоанализирам. Само ако разберях повече истини и придобиех познание за покварения си нрав, докато се учех как да се справя с него, можех да видя ясно и да се справя със състоянията и проблемите на братята и сестрите. За да изпълнявам добре дълга си, трябваше да отдам значение на навлизането в живота, а писането на статии беше чудесен път в стремежа към истината. Особено в качеството си на водач трябваше да се съсредоточа още повече върху стремежа към истината и да поема инициативата да пиша статии, свидетелстващи за Бог. Само тогава можех да изпълня добре дълга си. Като видях, че писането на статии със свидетелства не е въпрос на избор, нямах извинение да не ги напиша.

Сетих се за друг откъс от Божието слово: „Колкото и да са хората в дадена църква, водачът е начело. И така, каква роля изпълнява този водач сред членовете? Той води всички Божии избраници в църквата. А какво влияние оказва върху цялата църква? Ако този водач поеме по грешен път, всички от църквата ще последват водача по грешния път, а това ще окаже огромно влияние върху всички Божии избраници в църквата. Вземете например Павел. Той ръководеше Божиите избраници и много от църквите, които основа. Когато Павел се заблуди, църквите и Божиите избраници, които той водеше, също се заблудиха. Така, когато водачите поемат по свой собствен отклоняващ се път, това засяга не само тях самите, но и църквите, както и Божиите избраници, които водят. Ако водачът е подходящ човек, който върви по правилния път, стреми се към истината и практикува истина, тогава хората, които води, ще ядат и пият Божиите слова по нормален начин и ще се стремят към истина по нормален начин, а в същото време житейският опит и растежът на водача ще бъдат видими за останалите и ще им въздействат. И така, кой е правилният път, който трябва да следва един водач? Той е да може да води другите към разбиране на истината и навлизане в нея, както и да доведе хората пред Бог“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Първа точка: опитват се да спечелят сърцата на хората). Като прочетох Божиите слова, аз наистина разбрах дълбоко, че пътят, който следвам като водач и работник, е много важен. Ако не се съсредоточах върху стремежа към истината в изпълнението на дълга си, а се стремях само към това да накарам хората да имат високо мнение за мен, като бързам напред-назад и си намирам работа в името на репутацията и статуса, и разчитам на интелекта и дарбите си, за да работя и проповядвам, тогава братята и сестрите, които водех, също нямаше да отдават значение на навлизането в живота и щяха да живеят само в състояние на вършене на работа. За мен като водач липсата на навлизане в живота не беше само личен въпрос; това също така щеше да засегне и навреди на живота на много братя и сестри. Като разбрах това, почувствах разкаяние и тъга и се помолих на Бог: „Боже, не се стремя към истината и вървя по неправилен път. Проявих небрежност и се провалих в работата си като водач. Задължена съм на братята и сестрите и се срамувам от това как съм се справила с Твоето поръчение. Боже! Готова съм да обърна посоката. Моля Те, напътствай ме да вървя по пътя на стремежа към истината“.

След това разговарях с братята и сестрите за Божието намерение, а също и за собствения си опит и разбиране. По-късно състоянието на братята и сестрите отбеляза известно подобрение. Някои от тях започнаха да се самоанализират и да се опитват да опознаят себе си, когато се сблъскваха с проблеми и трудности в изпълнението на дълга си, като се учеха да намират път от Божиите слова и да не живеят в състояние на негативизъм. Постепенно те започнаха да постигат известни резултати в изпълнението на дълга си. Когато видях такъв резултат, почувствах, че това е дело и напътствие на Светия дух, че това е резултатът от практикуването според Божиите слова. Разбрах също, че ако човек иска да изпълнява добре дълга си, съсредоточаването върху стремежа към истината и наличието на навлизане в живота са изключително важни. От този момент нататък започнах да отдавам значение на търсенето на истината. Всеки път, когато преживявах и разбирах нещо, се упражнявах да пиша за него. По-късно написах няколко статии със свидетелства за преживявания и почувствах, че съм постигнала известен напредък. В някои статии се насочих към погрешна гледна точка и потърсих истината, за да я разбера. Когато притихнах пред Бог и размишлявах върху Неговите слова, успях да разбера какво не е наред с този погрешен възглед. В същото време можех ясно да видя, че този погрешен възглед ми пречи да практикувам истината и влияе на работата. В други статии се самоанализирах за покварения нрав, който бях разкрила по отношение на определен въпрос. От това, което Божиите слова разобличиха, видях, че съм егоистична и жалка и че не живея като истински човек, и почувствах, че съм твърде дълбоко покварена от Сатана. Също така в миналото не се бях съсредоточила върху навлизането в живота и не можех да разрешавам проблемите на братята и сестрите. Въпреки това, след като практикувах писането на статии за определен период от време, постепенно разбрах някои истини. Имаше някои проблеми, които можех да видя по-ясно, и общението ми с братята и сестрите беше полезно за тях.

Като размишлявах върху отношението си към писането на статии за свидетелства, видях, че не съм човек, който се стреми към истината, че не отдавах значение на навлизането си в живота и че имах много неправилни възгледи, които ми пречеха да се стремя към истината. В резултат на всичко това, когато изпълнявах дълга си, се съсредоточавах само върху вършенето на работа и вървях по пътя на полагането на труд. Като постъпвах така, нямаше да придобия истината, независимо колко заета изглеждах. Разбрах също така какво означава човек истински да изпълнява дълга си и как да практикувам, за да имам истинско усещане за бреме в изпълнението на дълга си. Разбрах също така, че писането на статии със свидетелства за преживявания е чудесен път за стремеж към истината. Това, че сега мога да имам тези разбирания и този напредък, се дължи изцяло на Божието дело и напътствие.