През януари миналата година водачът уреди Ли Син и аз да отговаряме съвместно за работата на църквата, свързана с текстовете. Тъй като току-що бях започнала обучението си, натоварването, което Ли Син ми уреди, не беше голямо, а когато се сблъсквах с трудности и проблеми, тя разговаряше с мен въз основа на принципите. Не ми се налагаше да се тревожа твърде много, а и работата не беше толкова напрегната. През март бях избрана за църковен водач и почувствах по-голямо бреме на раменете си. Когато изпълнявах дълга на водач, трябваше да отговарям за цялостната работа на църквата, да се занимавам с всякакви проблеми и да ги разрешавам, и винаги чувствах вътрешно напрежение. Отначало често получавах писма от висшестоящия водач относно изпълнението на работата, като например тази, свързана с поенето или с евангелието, както и работата по премахване и отлъчване на хора, работа с текстове, подготовката на хора и т.н. Трябваше да отговарям подробно за това как е планирана и организирана всяка задача, какви отклонения или проблеми са възникнали в работата, как ще бъдат разрешени занапред и т.н. Тъй като отговарях за много работа, понякога, веднага след като бях изпълнила дадена задача, трябваше да отида в църквата, за да свърша друга работа. Всеки ден имаше толкова много работа, която чакаше да бъде свършена. След като се занимавах по този начин известно време, исках да спра и да си почина, да гледам някои клипове със свидетелства за преживявания и да слушам химни като начин да се отпусна. Но предвид това, че имаше цял куп работа, която спешно трябваше да се свърши, се чувствах огорчена, като си мислех, че нямам никаква свобода, когато изпълнявам този дълг. Веднъж висшестоящият водач видя, че напредъкът в работата по изчистването на църквата е бавен и че няколко документа за премахване на хора не са били представени, затова ме скастри, като каза, че нямам никакво чувство за бреме при изпълнението на дълга си. Тогава исках да я разубедя, но знаех, че тя е права да ме скастря и че трябва да го приема и да се покоря. След това отидох в църквата, за да събера тези оценки, и след като се занимавах с това няколко седмици, накрая подредих материалите. Веднага след това трябваше да побързам да проверя и изпълня няколко други задачи. По онова време често бързах нанякъде, от зори до здрач. Постоянно бях под напрежение и бях доста изморена. Мислех си: „Кога ще мога да си почина подобаващо? Да си толкова зает всеки ден, е наистина потискащо“. Преди, когато изпълнявах дълг, свързан с текстове, натоварването ми не беше толкова голямо. Имах до себе си Ли Син, която споделяше тежестта с мен, и не усещах никакъв стрес. Толкова много ми липсваха онези времена. Откакто поех дълга на водач, всеки ден работех като пчеличка, така че започнах да се потискам и не исках повече да изпълнявам този дълг. Чувствах обаче, че подобно мислене показва липса на разум. Братята и сестрите определено щяха да си помислят, че не съм способна да се справям със стреса или да понасям страдания. Нямаше какво да направя, трябваше да продължа да сътруднича.

По-късно църквата се сблъска с арести от страна на комунистическата партия и след това трябваше да се справим с някои проблеми. Сестрата, с която си партнирах, и аз бяхме затрупани с работа, така че не обръщах никакво внимание на работата по поенето, за която отговарях. Мислех си: „Трябва да намеря малко време, за да попитам работниците по поенето за тяхното положение“. Но после се сещах колко бях заета с решаването на тези проблеми след арестите. Работата по поенето нямаше веднага да донесе много по-добри резултати, а освен това все още имах и друга работа. По-добре беше първо да приключа с нея и след това да проверя работата по поенето. Висшестоящият водач ми изпрати писмо, за да ми напомни, че не мога да оставям другата работа настрана само защото се занимавам с последиците от арестите, и формулира конкретен план за работата по поенето. Не можех да спра чувството на противопоставяне, като си мислех: „Вече отговарям за толкова много работа, а сега водачът поставя още повече изисквания. Няма как да намеря време, за да свърша всичко това! Защо никой не проявява внимание към моите трудности? Имам само две ръце и два крака, как мога да върша толкова много работа едновременно?“. Чувствах се малко раздразнена и потисната и дори не исках да погледна писмата на водача. Но цялата тази работа все пак трябваше да се свърши. Ако новодошлите се отдръпнат, защото не са били поени навреме, това щеше да е прегрешение. Аз не просто щях да бъда скастрена; можеше дори да бъда освободена. Отидох да се запозная с напредъка на работата по поенето и с проблемите на новодошлите, но тъй като нямах желание да проявявам активност, извърших повърхностно и механично проверката на работата, за да мога да докладвам на водача. През това време външно изглеждах постоянно заета с нещо, но в действителност просто преминавах неохотно от една задача към следващата. При изпълнението на работата винаги нещо липсваше или беше пропуснато и се налагаше работата да се преработва. Преживявах всеки ден унила и изтощена, а резултатите от работата се влошаваха. Сестрата, с която си партнирах, казваше, че нямам чувство за бреме, а аз се чувствах онеправдана, като си мислех: „Аз отговарям за цялата тази работа и работя по цял ден, всеки ден. Как можеш да кажеш, че нямам чувство за бреме, че не съм усърдна? Изискваш твърде много от мен!“. Колкото повече си мислех, толкова по-огорчена се чувствах и си помислих, че наистина не мога повече да изпълнявам този дълг. Вместо да изпитвам цялата тази болка, по-добре щеше да е да напусна и да отида да изпълнявам някой по-спокоен дълг; тогава нямаше да съм толкова потисната. Бях залята с негативизъм. Една нощ застанах пред Бог и Му се помолих: „Боже, изпитвам голяма болка и не мисля, че мога да понеса още много. Не знам кой урок трябва да науча. Моля Те, просветли ме и ме напътствай, за да мога да разбера проблема си“.

След като се помолих, прочетох един откъс от Божието слово: „Какво означава да не можеш да правиш каквото си искаш? Това означава да не можеш да действаш според всяко желание, което ти минава през ума. Да си способен да правиш каквото, когато и както си искаш е изискване, което тези хора имат както в работата, така и в живота си. Поради различни причини обаче, включително закони, жизнена среда или правила, системи, разпоредби и дисциплинарни мерки на дадена група и т.н., хората са неспособни да действат според собствените си желания и фантазии. В резултат на това те се чувстват потиснати в дълбините на сърцата си. Казано направо, тази потиснатост се появява, защото хората се чувстват огорчени — някои дори се чувстват онеправдани. Да не можеш да правиш каквото си искаш, откровено казано, означава да не можеш да действаш по собствена воля — това означава, че не можеш да бъдеш своенравен или да си угаждаш свободно поради различни причини и поради ограниченията на различни обективни среди и условия. Например някои хора винаги са нехайни и намират начини да се отпускат, докато изпълняват дълга си. Понякога работата на църквата изисква бързина, но те просто искат да правят каквото им е угодно. Ако не се чувстват много добре физически или са в лошо настроение и паднали духом в продължение на няколко дни, няма да са склонни да понасят трудности и да плащат цена, за да вършат църковната работа. Те са особено мързеливи и жадни за удобства. Когато им липсва мотивация, телата им ще се отпуснат и те няма да имат желание да се движат, но се страхуват, че водачите ще ги кастрят и братята и сестрите им ще ги нарекат мързеливи, така че няма какво да направят, освен неохотно да изпълняват работата заедно с всички останали. Те обаче ще изпитват силно нежелание и неохота и ще се чувстват много нещастни от това. Ще се чувстват онеправдани, огорчени, раздразнени и изтощени. Искат да действат според собствената си воля, но не смеят да се откъснат от изискванията и правилата на Божия дом или да ги нарушат. В резултат на това с течение на времето в тях започва да се появява емоция на потиснатост. След като тази потискаща емоция се вкорени в тях, постепенно те започват да изглеждат апатични и слаби. Подобно на машина, те вече няма да имат ясно разбиране за това, което правят, но все пак ще правят всичко, което им е казано да правят всеки ден, по начина, по който им е казано да го правят. Макар че външно ще продължават да изпълняват задачите си, без да спират, без да правят паузи, без да се оттеглят от средата, в която изпълняват дълга си, в сърцата си ще се чувстват потиснати и ще мислят, че животът им е изтощителен и пълен с огорчения“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (5)). Като видях какво разобличават Божиите слова, разбрах, че фактът, че винаги чувствам потиснатост и болка, когато изпълнявам дълга си, всъщност се дължеше най-вече на това, че не исках да бъда държана под контрол, а просто да правя каквото си искам. Винаги, когато се сблъсквах с обстоятелства, които не ми харесваха, когато не можех да правя каквото си искам и се сблъсквах с ограничения във всичко, това пораждаше моите потискащи емоции. Когато току-що бях започнала да изпълнявам дълг, свързан с текста, водачът не изискваше много от мен и Ли Син беше там, за да ме напътства, докато изучавах занаята. Когато възникваха трудности, Ли Син незабавно разговаряше с мен и ми помагаше. Също така това беше сравнително лека работа и изобщо не бях подложена на стрес, така че ми харесваше да изпълнявам дълга си по този начин. Но откакто започнах да изпълнявам дълга на водач, отговарях за много работа и трябваше да се занимавам и да следя за всякакви задачи в църквата. Трябваше да взимам участие във всички въпроси и да ги решавам практически. По-късно, когато църквата се сблъска с арести, трябваше да се справям с последствията и станах още по-заета. За да облекча част от стреса си, исках да отложа работата по поенето, но висшестоящият водач ни най-малко не отслаби надзора си върху тази работа. Това провали плана ми и плътта ми трябваше да страда още повече, така че не бях в състояние да се покоря. Но се страхувах, че ако не свърша работата, другите щяха да кажат, че не мога да понасям страдания и още повече се страхувах, че новодошлите няма да бъдат поени добре и ще трябва да поема отговорност, така че неохотно се покорих. Въпреки това все още се чувствах потисната и правех всичко разсеяно. Изпълнявах дълга си повърхностно и механично, като просто правех това, което се искаше от мен. В резултат на това прекъсвах и смущавах работата. Сестрата, с която си партнирах, отправи критика към мен и аз станах още по-недоволна и своенравна. Дори исках да поема вината и да се оттегля от дълга си. Бях толкова неразумна! След това осъзнах, че проблемът ми е доста сериозен и не смеех да продължа да бъда толкова непреклонна.

След това прочетох тези Божии слова: „Кои са хората в обществото, които не се занимават с истинската си работа? Това са лентяи, глупаци, мързеливци, хулигани, грубияни и безделници — този тип хора. Те не желаят да усвояват нови умения или способности и не искат да се занимават със сериозна кариера или да си намерят работа, за да могат да се справят. Те са лентяите и безделниците на обществото. Те проникват в църквата, след което искат да получат нещо даром и да вземат своя дял от благословиите. Те са опортюнисти. Никога не желаят да изпълняват дълга си. Ако нещата не се случват по техния начин, дори малко да се разминават, те се чувстват потиснати. Винаги желаят да живеят свободно, не искат да извършват никаква работа, но въпреки това искат да се хранят добре и да носят хубави дрехи, да ядат каквото си пожелаят и да спят, когато си поискат. Смятат, че когато дойде такъв ден, той със сигурност ще бъде прекрасен. Не искат да понасят дори и малко трудности и желаят да имат живот в разточителство. Тези хора дори намират живота за изтощителен. Те са обвързани с негативни емоции. Често се чувстват уморени и объркани, защото не могат да правят каквото си поискат. Не искат да се занимават с истинската си работа или да се справят с истинските си дела. Не искат да се задържат на дадена работа и да я вършат постоянно от начало до край, да я приемат за своя професия и дълг, за свое задължение и отговорност. Не искат да я завършат и да постигнат резултати или да я свършат на възможно най-доброто ниво. Никога не са мислили по този начин. Искат просто да действат нехайно и да използват дълга си като средство за изкарване на прехраната. Когато се сблъскат с малко натиск или някаква форма на контрол, или когато им се наложи да спазват малко по-високо изискване, или когато ги накарат да поемат малко отговорност, те се чувстват неудобно и потиснато. Тези негативни емоции се пораждат в тях, животът им се струва изтощителен и те са нещастни. Една от основните причини, поради които животът им се струва изтощителен, е че на такива хора им липсва разум. Разумът им е засегнат, прекарват целия ден, отдавайки се на фантазии, живеят в сън, в облаците, винаги си представят най-невъобразими неща. Ето защо е много трудно да се реши проблемът с тяхната потиснатост. Те не се интересуват от истината, те са неверници. Единственото, което можем да направим, е да ги помолим да напуснат Божия дом, да се върнат в света и да намерят своето място на лекота и удобство“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (5)). Този откъс от Божието слово ме трогна много. Бог разобличава, че първопричината за това някой да се чувства потиснат е, че той иска да се отдаде на плътта си и не иска да бъде държан под контрол или малко да пострада. Щом не може да задоволи плътските си желания, той се чувства потиснат и изпитва болка. Никога не мисли как да си свърши работата и да изпълнява дълга си и все иска да бездейства в църквата. Хората, които наистина се стремят към истината и си вършат работата, възприемат дълга си като своя отговорност и задължение. Те не мислят много за това, че плътта им трябва да пострада или да понесат някакъв стрес в името на това да изпълняват добре дълга си. Те знаят, че само ако изпълняват добре дълга си, животът им ще има стойност и смисъл и тъй като стремежът им е положителен, те не се чувстват потиснати и не изпитват болка. Бог харесва и благославя такива хора. Осъзнавах добре, че способността ми да поема дълг на водач е специална Божия благодат. Тъй като обаче отговарях за повече работа и трябваше да се занимавам с повече задачи, и тъй като висшестоящият водач също проверяваше и надзираваше, възможностите ми да се наслаждавам на удобствата бяха по-малко. Поради това смятах, че изпълнението на този дълг е твърде тежко и потискащо и исках да прекарвам всеки ден, като си почивам и без стрес. Помислих си за онези разбойници, гангстери, безделници и мошеници в обществото. Те никога не мислят за правилните неща, носят се по течението и мамят хората за храна и пиене навсякъде, и бездействат в работата си. Хората като тях живеят без почтеност и достойнство, а другите гледат на тях с пренебрежение, където и да отидат. Те са най-низшите хора от всички. В същото време аз винаги исках да се стремя към плътски удобства в изпълнението на дълга си и не мислех за прогреса. Никак не исках да страдам и по същество бях човек, който не си вършеше работата, а просто искаше да получи безплатен обяд в Божия дом. Въпреки че да си водач е малко по-изморително, с всеки изминал ден човек влиза в контакт с повече хора и неща и получава повече шансове да практикува. Например, за работата по изчистването на църквата, човек трябва да бъде въоръжен с истината за разпознаването на другите. Що се отнася до поенето, тъй като новодошлите нямат стабилна основа, човек трябва да притежава истината за видението, за да ги пои и подкрепя. Също така извършването на друга работа засяга съответните истини принципи. Това е нещо, което човек не може да придобие само от изпълнението на един обикновен дълг. Аз обаче не ценях тези шансове, които Бог ми даде, за да придобия истината, и все си мислех, че съм твърде заета и твърде изтощена да изпълнявам дълга на водач и не мога да живея както ми харесва. Когато висшестоящият водач надзираваше работата ми, аз се противопоставях, изпълнявах работата повърхностно и забавях нейния напредък. Не се самоанализирах, продължавах да живея в потискащи емоции и дори исках да загърбя дълга си. Наистина нямах никаква съвест или разум! Почувствах се особено огорчена и разстроена, когато прочетох тези Божии слова: „Те не се интересуват от истината, те са неверници. Единственото, което можем да направим, е да ги помолим да напуснат Божия дом, да се върнат в света и да намерят своето място на лекота и удобство“. Чувствах, че Бог ме разобличаваше точно пред очите ми. Бог определя такива хора като неверници, презира ги и се отвращава от тях. Ако все пак не променях отношението си към дълга си, рано или късно Бог щеше да ме разкрие и да ме отстрани. Като осъзнах това, малко се уплаших и тихо се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, не искам да продължавам да се лутам така. Искам да бъда някой, който има нормална човешка природа, който има здрав разум и който си върши работата. Моля Те, напътствай ме да разбера себе си по-дълбоко“.

Докато търсех, прочетох един откъс от Божието слово: „Какво предизвиква потиснатостта у хората? Тя със сигурност не се дължи на физическата умора. Какво я предизвиква тогава? Ако хората постоянно търсят физическо удобство и щастие, ако постоянно се стремят към физическо щастие и удобство и не желаят да страдат, тогава дори малко физическо страдание, страдание малко повече от другите или усещане за малко повече преумора от обикновено, би ги накарало да се чувстват потиснати. Това е една от причините за потиснатостта. Ако хората не смятат, че малкото физическо страдание е нещо кой знае какво, ако не се стремят към физическо удобство, а вместо това се стремят към истината и се опитват да изпълняват дълга си, за да удовлетворят Бог, тогава често няма да чувстват физическо страдание. Дори ако понякога се чувстват малко натоварени, уморени или изтощени, след като си легнат, ще се събудят и ще се чувстват по-добре и след това ще продължат работата си. Вниманието им ще бъде върху дълга и работата им. Няма да смятат, че малката физическа умора е значителен проблем. Когато обаче в мисленето на хората възникне проблем и те постоянно се стремят към физическо удобство, всеки път, когато физическото им тяло е леко измъчено или не може да намери удовлетворение, в тях ще се появят определени негативни емоции. […] Често се чувстват потиснати по тези въпроси и не желаят да приемат помощ от братята и сестрите си или да бъдат наблюдавани от водачите. Ако допуснат грешка, не позволяват на другите да ги кастрят. Не желаят да бъдат въздържани по никакъв начин. Мислят си: „Вярвам в Бог, за да мога да намеря щастие. Защо тогава да си създавам трудности? Защо животът ми трябва да е толкова изтощителен? Хората трябва да живеят щастливо. Не бива да обръщат толкова внимание на тези правила и системи. Каква е ползата от това винаги да ги спазваме? Точно сега, в този момент, ще правя каквото си искам. Никой от вас не бива да казва нищо по този въпрос“. Този тип хора са особено своенравни и разпасани: те не си позволяват да търпят никакво въздържане, нито желаят да се чувстват въздържани в каквато и да е работна среда. Те не желаят да се придържат към правилата и принципите на Божия дом, не желаят да приемат принципите, които хората трябва да спазват в поведението си, и дори не желаят да се съобразяват с това, което съвестта и разумът им подсказват, че трябва да правят. Те искат да правят каквото им е угодно, да правят това, което ги прави щастливи, което ще им носи полза и ще им създава удобство. Те смятат, че да живеят с това въздържане би нарушило волята им, че това би било вид самоизтезание, че би било твърде тежко за тях самите и че хората не бива да живеят така. Те смятат, че хората трябва да живеят свободно и волно, безгрижно да се отдават на плътта и желанията си, както и на идеалите и копнежите си. Те смятат, че трябва да се отдават на всичките си идеи, да казват каквото си искат, да правят каквото си искат и да ходят където си искат, без да се съобразяват с последствията или с чувствата на другите хора, и най-вече без да се съобразяват със собствените си отговорности и задължения, или с дълга, който вярващите трябва да изпълняват, с истините реалности, които трябва да отстояват и изживяват, или с жизнения път, който трябва да следват. Хората от тази група хора винаги искат да правят каквото им е угодно в обществото и сред другите хора, но където и да отидат, никога не могат да го постигнат. Те вярват, че Божият дом набляга на човешките права, предоставя на хората пълна свобода и че се грижи за човешката природа, за толерантността и търпимостта към хората. Те смятат, че след като дойдат в Божия дом, би трябвало да могат свободно да се отдават на плътта и желанията си, но тъй като в Божия дом има управленски закони и правила, те пак не могат да правят каквото си искат. Следователно тази тяхна негативна потискаща емоция не може да изчезне дори след като се присъединят към Божия дом. Те не живеят, за да изпълняват някакви отговорности или мисии, или за да станат истински хора. Вярата им в Бог не е свързана с това да изпълнят дълга си на сътворено същество, да завършат мисията си и да постигнат спасение. Независимо сред какви хора се намират, в каква среда се движат или с каква професия се занимават, крайната им цел е да намерят и да задоволят себе си. Целта на всичко, което правят, се върти около това, а самоудовлетворяването е тяхното желание през целия им живот и целта на техния стремеж“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (5)). Преди винаги вярвах, че моите потискащи емоции се дължат на това, че съм твърде заета с дълга си на водач и са причинени от стрес и трудности. Чрез разобличаването на Божиите слова най-накрая видях, че онова, което причинява потиснатостта ми, е проблем с мислите и възгледите ми относно моя стремеж. Винаги съм искала да правя каквото ми харесва при изпълнението на дълга си и когато се сблъсквах с някакъв стрес и трудности или не можех да задоволя плътта си, живеех в тази потискаща емоция. Това се дължеше на факта, че бях повлияна от отровите, които Сатана ми беше внушил, като например: „Възползвай се от деня за удоволствие, защото животът е кратък“ и „Изпий днешното вино днес“, като си мислех, че хората трябва да се отнасят добре към себе си в живота. В миналото, когато бях ученичка и наближаваха приемните изпити за гимназията, училището ни даваше няколко дни почивка, за да преговорим уроците си. Моите съученици се чувстваха притиснати от времето и искаха да направят последен напън преди изпитите, но аз не исках да се напрягам по този начин, като си мислех, че резултатите от изпитите ми не са чак толкова важни и няма нужда да се изморявам. Прекарах това време в разговори с няколко близки приятели, без да изпитвам притеснението, което хората имат преди изпити. Когато започнах кариерата си, също вземах решения въз основа на плътски предпочитания. Една компания имаше строги изисквания към служителите си и аз се чувствах потисната и ограничена, дори си подадох оставката и напуснах. Мислех, че човек трябва да си живее ей така — свободно и лесно. След като повярвах в Бог, запазих същите възгледи в стремежа си и исках да изпълнявам дълга си спокойно и без стрес. Когато дългът ми стана малко по-натоварен и по-стресиращ, това предизвика у мен потиснатост и противопоставяне и го изпълнявах повърхностно и механично. Нямах никаква човешка природа. Твърде добре знаех, че комунистическата партия сега трескаво арестува и преследва Божиите избраници. Като взе предвид това, че духовният ръст на новодошлите е малък, висшестоящият водач каза, че трябва да засилим поенето и подкрепата, така че те да могат да пуснат корени по истинския път възможно най-бързо. Като проверяваше работата по поенето и надзираваше малко по-изкъсо, водачът изцяло поемаше отговорност за живота на новодошлите и проявяваше внимание към Божието намерение. Именно това трябваше да прави един водач. Но понеже плътта ми трябваше да страда и да плати по-голяма цена, аз се противопоставях и се оплаквах, като не приемах сериозно работата по поенето. В резултат на това животът на някои новодошли претърпя загуби, защото не бяха поени навреме. Когато става дума за поръчението им от Бог, хората, които обичат истината и имат чувство за отговорност, първо мислят как да проявят внимание към Божието намерение и да изпълняват Неговите изисквания. Независимо колко големи са трудностите или стресът, пред които са изправени, те са способни да се изправят срещу тях по проактивен начин, като изпълняват всяка задача сериозно и отговорно. В сравнение с тях, аз изпълнявах дълга си на водач, но въпреки това не поемах отговорност в работата си и вършех задачите механично. Като се отнасях към дълга си по този начин, не бях достойна за ничие доверие и бях захвърлила почтеността и достойнството си. Ако продължавах да не се разкайвам пред Бог, щях сериозно да забавя работата на църквата, а Бог щеше да ме осъди и да ме отстрани! Ако не бяха ме разкрили по този начин, нямаше да разпозная тези погрешни възгледи в стремежа си през всичките тези години и щях да си мисля, че да се стремя по този начин, е съвсем свободно и лесно. Наистина бях толкова глупава и достойна за присмех.

По-късно намерих път за практикуване от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Тези, които наистина вярват в Бог, са хора, които се занимават със своята истинска работа, желаят да изпълняват дълга си, способни са да се заемат с дадена работа и да я вършат добре според заложбите си и правилата на Божия дом. Разбира се, в началото може да е трудно да се адаптираш към този живот. Може да се чувстваш физически и психически изтощен. Ако обаче наистина имаш решителност да сътрудничиш и желание да станеш нормален и добър човек и да постигнеш спасение, тогава трябва да платиш известна цена и да позволиш на Бог да те дисциплинира. Когато изпитате желание да сте своенравни, трябва да се опълчите срещу него и да се избавите от него, като постепенно намалявате своеволието и егоистичните си желания. Трябва да търсите Божията помощ за решаващи въпроси, в решителни моменти и при решаване на важни задачи. Ако наистина имаш решителност, тогава трябва да помолиш Бог да те укорява и дисциплинира, и да те просветли, за да можеш да разбереш истината, и така ще постигнеш по-добри резултати. Ако наистина имаш решителност и се молиш на Бог в Негово присъствие и Го умоляваш, Бог ще действа. Той ще промени състоянието и мислите ти. Ако Светият Дух свърши малко от делото Си, малко да те води и малко да те просветли, сърцето ти ще се промени и състоянието ти ще се преобрази. Когато тази трансформация настъпи, ще почувстваш, че не е потискащо да живееш по този начин. Потиснатото ти състояние и емоции ще се преобразят и облекчат, ще бъдат по-различни от преди. Ще почувствате, че този начин на живот не е уморителен. Ще намерите удоволствие да изпълнявате дълга си в Божия дом. Ще почувствате, че е хубаво да живеете, да се държите и да изпълнявате дълга си по този начин, да понасяте трудности и да плащате цена, да спазвате правилата и да вършите нещата въз основа на принципите. Ще почувствате, че това е животът, който нормалните хора би трябвало да имат. Когато живеете според истината и изпълнявате дълга си добре, ще почувствате, че сърцето ви е стабилно и спокойно и че животът ви е смислен“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (5)). От Божиите слова видях, че Бог харесва хора, които наистина вярват в Него и си вършат работата. Без значение с какви трудности или стрес се сблъскват тези хора при изпълнението на дълга си, те могат да поемат своите отговорности и задължения като възрастни, да приемат и да се покорят, а не да се опитват да избягат, и да действат в съответствие с принципите и изискванията на Божия дом. Когато не са в състояние да направят това, тези хора ще се молят на Бог, ще се уповават на Него и ще търсят истината. Заради техния стремеж и цената, която плащат, Бог ще ги просветли и напътства. Това са хората, чийто живот има стойност. В сравнение с това, при изпълнението на моя дълг, когато имах и най-малките трудности или стрес, живеех в потискащите си емоции, без да търся Божиите намерения и дори исках да избягам от дълга си. Изобщо не бях човек, който проявява внимание към Божието намерение. Преди просто изпълнявах един по-обикновен дълг и от мен не се изискваше много, защото духовният ми ръст беше твърде малък и току-що бях започнала да се обучавам. Сега изпълнявах дълг на водач и тежестта върху раменете ми беше по-голяма, така че естествено от мен се изискваше повече. Това е както, когато детето в едно семейство стане достатъчно голямо, за да върши някаква работа и да поема домакински задължения, родителите му със сигурност ще изискват повече от него. Ако то се страхува да страда и не си върши работата, тогава то няма човешка природа и родителите му със сигурност няма да го харесват. Бог ме бе облагодетелствал, като ми възложи да изпълнявам такъв важен дълг и постави на раменете ми по-голяма тежест. Неговото намерение беше да ме накара да разбера повече истини и животът ми да се развива по-бързо, да поемам отговорностите си като възрастна и да бъда човек със съвест и разум. След като разбрах Божието намерение, се почувствах много по-освободена. Не можех да продължавам да бъда недостойна за Божията загриженост. Въпреки че имах повече работа и повече стрес, трябваше да поправя отношението си към моя дълг и да положа усилия за истините принципи, да търся повече със сестрата, която ми партнираше, и с висшестоящия водач, когато не разбирах нещо, като постепенно наваксвам това, което ми липсваше, и живея според Божиите изисквания.

През септември арестите на комунистическата партия ставаха все по-сериозни и ние можехме да работим само зад кулисите. Въпреки това все още трябваше да се справям с всевъзможни проблеми, за които братята и сестрите съобщаваха и се опитваха да разрешат всеки ден, наред с работата, която висшестоящият водач искаше от нас да изпълним спешно. Ограниченията на тези обстоятелства оказаха влияние върху изпълнението на различни задачи, както и върху справянето с проблемите и разрешаването им. Всеки ден тези въпроси тежаха много на ума ми и това беше много натоварващо за психиката ми. Още повече, че висшестоящият водач веднага ни изпращаше писма, за да проверява напредъка на различните задачи. Отново започнах да се противопоставям и си мислех: „Водачът контролира работата твърде подробно и твърде често. Отначало си мислех, че работата зад кулисите означава, че мога да си почина малко, но работното натоварване не само че не намаля, то всъщност се увеличи. Сега нямам никакви възможности да се отдам на плътта си. Ще бъде толкова потискащо, ако и в бъдеще трябва да продължавам да изпълнявам дълга си по този начин!“. Осъзнах, че за пореден път състоянието ми беше неправилно, и побързах да застана пред Бог, като Го призовах и Го помолих да защити сърцето ми. По-късно прочетох Божиите слова: „Като възрастен трябва да поемеш тези неща — без да се оплакваш или противопоставяш, и най-вече без да ги избягваш или отхвърляш. […] Независимо дали в обществото, или в Божия дом, то е еднакво за всички. Това е отговорността, която трябва да понесеш, тежкото бреме, което един възрастен трябва да носи, нещото, което трябва да понася и което не бива да избягва. Ако винаги се опитваш да избягаш или да се отървеш от всичко това, тогава твоите потискащи емоции ще излязат наяве и винаги ще те впримчват. Ако обаче можеш правилно да разбереш и да приемеш всичко това и да го разглеждаш като необходима част от твоя живот и съществуване, тогава тези въпроси не би трябвало да са причина за появата на негативни емоции у теб“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как да се стремите към истината (5)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че да бъдеш отговорен човек и такъв, който може да поема нещата, не е просто и лесно; ако все исках да избягвам такива обстоятелства, тогава щях да продължа да бъда скована от тази потискаща емоция. Водачът надзираваше работата, за да мога да изпълнявам добре дълга си. Тъй като имах покварен нрав и често изпълнявах дълга си повърхностно, единствено под надзора на водача не смеех да продължа да живея според този нрав и да правя каквото си поискам. Това щеше да ми помогне да изпълнявам добре дълга си. Помислих си, че не мога да продължавам да живея в потискащите си емоции, както правех преди; Трябваше да поправя отношението си и да посрещна правилно надзора на водача. След като започнах да мисля така, състоянието ми постепенно започна да се променя. След това изпълнявах различните задачи нормално, правех всичко възможно да допринеса с всичко, за което можех да се сетя или да направя. Когато не можех да постигна нещо, незабавно пишех на водача, като търсех път за разрешаване на проблема. Сега, въпреки че в работата ми все още има много трудности и стрес, вече нямам чувство на потиснатост и болка, а напротив — чувството ми за отговорност е нараснало. Именно напътствието на Божиите слова ме накара да се освободя от чувството на потиснатост и да поемам отговорностите си като възрастен човек. Слава Богу!