От Гао Хуей, Китай

Един ден през юли 2009 г. една сестра връхлетя в къщата ми, за да ми каже, че нашият църковен водач е бил арестуван и полицията е иззела част от разписките, издадени за църковните пари. Като чух това, се разтревожих много. Семейството ми държеше част от средствата на църквата и моето име и това на съпруга ми бяха на разписката. Ако попаднеше в ръцете на полицията, със сигурност щяха да ни арестуват и парите щяха да бъдат конфискувани. И така, набързо прехвърлихме църковните пари на друго място.

Няколко дни по-късно отряд от над 20 полицаи нахлу у дома, водени от началника на обществената сигурност на селото. Един от полицаите държеше разписка и каза: „Вие ли написахте това? Предайте веднага 250-те хиляди юана, които държите!“. Малко се паникьосах, когато видях разписката, и веднага се помолих на Бог: „Скъпи Боже, моля Те, дай ми вяра и сила. Никога няма да бъда Юда и да Те предам“. След като се помолих, си спомних Божиите слова, които гласят: „Моя е последната дума във всичко случващо се във вселената. Има ли нещо, което да не е в Моите ръце?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 1). Помислих си: „Всички неща са в Божиите ръце и трябва да разчитам на Бог, за да се изправя пред това изпитание“. Тогава полицаят настоя: „Кой ви даде да съхранявате тези средства? Предайте парите, веднага!“. Това ме вбеси и си мислех: „Тези средства са приношения за Бог от Неговия избран народ. Какво общо имат с вас? Защо, за Бог, да ви ги давам?“. Като видя, че не отговаряме, полицаят сграбчи съпруга ми и блъсна главата му в стената, отново настоявайки къде са парите. Бях ядосана и отчаяна. Съпругът ми имаше здравословни проблеми вследствие на тежка автомобилна катастрофа и не беше в състояние да понесе такова малтретиране. Тогава началникът на обществената сигурност каза на полицая: „Този не е добре. Лесно може да припадне“. Полицаят неохотно спря, тъй като не искаше да рискува той да умре. След това ме заведоха в друга стая, закопчаха ме с белезници за мотопед и започнаха злобно да ме разпитват: „Къде сложи 250-те хиляди? Ако ни кажеш, няма да те арестуваме и репутацията ти няма да пострада. Но ако не ни кажеш, лошо ти се пише!“. Когато не отговорих, десетина от полицаите започнаха трескаво да претърсват къщата. Преровиха всеки шкаф, провериха под леглата и дори свалиха задните капаци на телевизора и пералнята. Някои от полицаите пълзяха по пода и почукваха по плочките, докато други се разпръснаха да почукват по стените. Където чуеха кух звук, разбиваха повърхността, за да проверят. Не след дълго чух развълнуван вик: „Намерих ги! Намерих ги!“. и един полицай дотича, държейки торба с пари. След това започнаха да броят. Общо имаше 121 500 юана. „Това са нашите семейни спестявания“, казах им аз, но те просто ме пренебрегнаха. Тъй като все още не бяха намерили всичките 250 000, те продължиха да претърсват. Претърсиха всяко кътче и пролука. Разглобиха кучешката колиба и разбиха мраморната ни маса на парчета. Дори коминът на покрива ни беше разрушен. Изкъртиха подовата настилка в няколко стаи и копаеха около дърветата в двора. Гледах безпомощно как обърнаха цялата къща с главата надолу. Бях вбесена и си мислех: „Нищо не е твърде долно за Компартията в усилията ѝ да заграби църковните пари. Каква сган от демони!“. В същото време бях и притеснена. „Съпругът ми не можеше да върши тежка физическа работа след автомобилната катастрофа и аз бях станала основен източник на доходи. Бяхме възможно най-пестеливи през следващите години и работихме усилено, за да спестим тези пари, макар и малко, но спечелени с труд. Какво щяхме да правим сега, след като полицията беше взела всичко? Синът ни беше пораснал и се готвеше да се жени. Сега нямахме дори парите за сватбата му“. Наистина не знаех как да се справя с тази спънка. Всичко, което можех да направя, беше да се моля на Бог и да искам Неговото напътствие. След като се помолих, се сетих как Сатана е изкушил Йов. За една нощ целият му добитък е бил откраднат. Богтството, което бил натрупал в продължение на много години, го нямало, а всичките му десет деца умрели. По цялото му тяло избили болезнени язви, но той никога не се оплакал и дори казал: „Йехова ми даде, Йехова ми отне; благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Въпреки че преминал през тези огромни изпитания, Йов останал непоколебим в свидетелството си и унижил Сатана. Бясното претърсване на къщата ни и конфискацията на парите ни беше изкушението и нападението на Сатана срещу нас. Трябваше да бъда като Йов, да разчитам на Бог и да използвам вярата си, за да премина през това. Независимо от всичко, нямаше да издавам никаква информация за църковните средства. Трябваше да остана непоколебима в свидетелството си за Бог.

Полицията продължи да претърсва до 2 или 3 часа сутринта. Претърсваха къщата в продължение на седем часа, но не намериха повече пари. Съпругът ми беше в безсъзнание, а аз бях отведена в приемния център на въоръжената полиция за разпит. Заведоха ме в една стая, където чакаха четирима или петима заплашителни на вид цивилни полицаи, втренчени в мен със зли усмивки. Бях ужасена и ръцете ми трепереха неконтролируемо. Набързо се помолих на Бог да ми даде вяра. След като се помолих, си спомних как Даниил е бил натопен и хвърлен в яма с лъвове, и все пак, благодарение на Божията закрила, лъвовете не са го изяли. Всичко е в Божиите ръце. Сатана може да е жесток и злобен, но Бог му поставя граници. Те не можеха да ми навредят без Божието позволение, така че просто трябваше да разчитам на Бог и да остана непоколебима в свидетелството си. Тогава влезе политически комисар от бюрото за обществена сигурност, като държеше лист хартия. Каза ми да подпиша листа, без дори да каже за какво става въпрос. Когато отказах, той взе една пластмасова палка, дълга около тридесет сантиметра, и започна да ме налага по ръцете и устата. Те започнаха да отичат само след няколко удара. След това той каза на двама от полицаите, които стояха до мен: „Не я оставяйте да спи. След два дни и нощи тя ще се срине и ще ни каже всичко“. След това се обърна към мен и заплаши: „Ако не ни кажеш къде са парите, ще наредя къщата ти да бъде съборена!“. Това наистина ме притесни. „Отне ни толкова време да си имаме собствен дом“, си помислих аз, „а сега полицията го съсипа за броени часове. Те са жестоки и способни на всичко. Наистина ли ще съборят къщата, ако не кажа къде са църковните пари? Ще ме измъчват ли до смърт?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-уплашена се чувствах. Непрекъснато се молех на Бог, а след това ми дойдоха на ум словата на Господ Исус: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Божиите слова ми дадоха вяра и смелост. Животът ми е в Божиите ръце. Без значение колко жестоки може да са полицаите, те можеха само да опустошат плътта ми, и без Божието позволение не можеха да ми направят нищо. Ако Бог позволеше на полицията да отнеме живота ми и да унищожи къщата ми, щях да бъда готова да се покоря. След като осъзнах това, вече не се чувствах толкова уплашена. След това полицаите ме завлякоха до един стол и ме закопчаха с белезници за него. Щом очите ми започнеха да се затварят, те силно ме ритаха по краката и така не спах цяла нощ.

На следващата сутрин няколко полицаи се редуваха да ме разпитват за местонахождението на църковните пари. С мрачен вид комисарят попита: „Какво стана с парите, които държахте? На разписката пише 250 000. Защо беше намерена само част от тях? Къде са останалите пари?“. Сведох глава и не казах нищо. Той продължи да настоява: „Вие ли похарчихте останалите пари? Кажи ми веднага!“. Помислих си: „Никога не бихме присвоили църковните пари. Това са приношения за Бог, направени от Неговия избран народ. Хора, които присвояват приношения за Бог, са демони и ще бъдат прокълнати и наказани в ада!“. Тогава комисарят опита с по-мек тон, за да ме убеди да издам местонахождението на парите. Той каза: „Трябва да ни кажете незабавно. Щом ни кажете, можете да се съберете със семейството си“. След това каза: „Бил съм в армията там, където живеете; на практика сме от един и същи град. Просто ни кажете веднага и няма да имаме никакви проблеми“. Помислих си: „Тези полицаи са изключително коварни. Не трябва да се хващам на номерата им!“. Тогава друг полицай ме попита: „Нали държахте 250 000? Останали са само 121 500. Колко години мислиш, че ще ти отнеме да ни върнеш останалата част от парите? Просто напиши гаранционно писмо и ще те пуснем да се прибереш сега. Какво ще кажеш?“. Бях ядосана и възмутена, когато чух това. Бяха откраднали всичките пари на семейството ни и очакваха да им дам разписка? Абсолютно безсрамие!

Около един часа сутринта полицията пак започна да ме разпитва, питаха отново и отново за местонахождението на парите. Един от тях каза: „Знаеш ли откъде са тези пари? Това са трудно спечелените пари на народа и трябва да бъдат върнати на народа“. От гледката на грозното му лице направо ми се гадеше. Тези пари бяха спечелени с упорит труд от Божия избран народ благодарение на Божията благодат и след това предложени на Бог. Беше логично тези дарения да са за Него. Нямаше нищо общо с „трудно спечелените пари на народа“. Това беше просто нагла лъжа! Това представление на полицията на Компартията ми позволи да видя злото им много по-ясно. Те ме отвращаваха и аз ги презирах. Тогава още повече исках да ги игнорирам. Когато все още не говорех, двама полицаи се редуваха да ме удрят по лицето повече пъти, отколкото можех да преброя. Когато се умориха, преминаха към това да ме удрят с пластмасов бележник. Главата ми се маеше, зрението ми се замъгли, а лицето ми пареше от болка. След това използваха електрошокова палка, за да ме ударят с ток през белезниците ми. Токът премина през тялото ми и всеки нерв сякаш изтръпна. Чувствах се по-зле отколкото, ако бях умряла. Но те не спряха, ритаха краката ми с твърдите си обувки и тъпчеха стъпалата ми с петите си. Беше мъчително. Бях напълно изтощена от побоите и мъченията и главата ми се маеше, сякаш бях на ръба на смъртта. Непрестанно се молех на Бог да ми даде решимостта да издържа страданието и да остана непоколебима в свидетелството си. След като се помолих, се сетих за един химн от Божиите слова, озаглавен „Как да бъдем усъвършенствани“: „Когато се сблъскваш със страдание, трябва да можеш да оставиш настрана грижата за плътта и да не се оплакваш от Бог. Когато Бог се скрие от теб, ти трябва да имаш вярата да Го следваш, да запазиш любовта, която си имал преди, без да позволяваш тя да се поколебае или да изчезне. Независимо какво прави Бог, ти трябва да Го оставиш да устройва, както Той желае, и по-скоро да проклинаш собствената си плът, отколкото да се оплакваш от Него. Когато си изправен пред изпитания, трябва да си готов да понесеш болката от отказа от това, което обичаш, и да си готов да плачеш горчиво, за удовлетвориш Бог. Само това е истинска любов и истинска вяра“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Да, наистина. Плътта ми страдаше до известна степен под мъченията, но Бог усъвършенстваше вярата ми чрез тези обстоятелства на страдание. Независимо как полицията ме измъчваше и малтретираше, трябваше да разчитам на Бог и да остана непоколебима в свидетелството си за Него. Тогава полицаят ми нареди да стана, но не можех, защото бях закопчана с белезници за подлакътниците на стола. Всичко, което можех да направя, беше да се сгъна в кръста, докато столът, който тежеше повече от 13 килограма, висеше от китките ми. Тогава полицаят разтърси стола енергично, което накара белезниците да се впият дълбоко в китките ми. Беше невероятно болезнено. Със злобна усмивка той каза: „Вината си е твоя, не можеш да обвиняваш нас“. Затворих очи и се опитах да преборя болката, докато маниакалният им смях ехтеше из стаята. Как мразех тази глутница демони с цялото си същество.

До онзи момент бях прекарала с белезници на стола един ден и една нощ. Главата ми пулсираше, а гърбът ме болеше. Чувствах се сякаш се разпадам и не знаех колко още мога да издържа. Така че непрекъснато виках Бог в сърцето си: „Скъпи Боже! Не знам колко още мога да издържа. Моля Те, дай ми вяра и сила. Без значение какво е изпитанието, искам да остана непоколебима в свидетелството си“. След като се помолих, ми дойде на ум откъс от Божиите слова: „Моето дело сред групата хора от последните дни е безпрецедентно начинание и затова, за да може славата Ми да изпълни космоса, всички хора трябва да изтърпят последното изпитание за Мен. Разбирате ли намерението Ми? Това е последното изискване, което поставям към човека, т.е. надявам се, че всички хора ще могат да дадат силно, звучно свидетелство за Мен пред големия червен змей, че ще могат да се принесат в жертва за Мен за последен път и да изпълнят изискванията Ми за последен път. Можете ли наистина да направите това?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 34). Усещах Божията надежда и насърчение чрез Неговите слова. Точно в разгара на това изпитание трябваше да свидетелствам пред Сатана. Трябваше да понеса болката и страданието, да остана непоколебима в свидетелството си и да унижа Сатана. С напътствието на Божиите слова се чувствах сякаш Бог винаги беше с мен. Болката сякаш малко намаля. След нощ на побои и мъчения, бях цялата в рани и синини. Лицето ми беше цялото посинено, краката ми бяха отекли и бях много отпаднала. Полицаят, който работеше на следващата смяна, беше видял достатъчно и каза: „Тези типове прекалиха. Достатъчно трудно е за фермерите да си изкарват прехраната, а сега всичките им пари са им отнети“.

На третия ден комисарят отново дойде да ме разпитва за вярата ми, както и за местонахождението на 250-те хиляди юана. Казах: „250-те хиляди юана бяха премахнати. Парите, които взехте, са на семейството ми“. Комисарят веднага се обърна към човека, който водеше записки, и каза: „Това не го записвай“. Казах: „Защо не?“. Той гневно се надигна от стола си, удари по масата и извика: „Кой води разпита тук? Как се казва човекът, който е взел парите? Къде отидоха?“. Когато не отговорих, той изръмжа: „Ако не ми кажеш сега, ще се погрижа децата ти никога да не си намерят работа. Семейството ти никога няма да оцелее след това!“. Това много ме притесни. Децата ми все още бяха млади. Ако Компартията ги лиши от работа, как щяха да се грижат за себе си в бъдеще? След молитва си спомних Божиите слова: „Съдбата на човека е в Божиите ръце. Ти не си способен да се контролираш: дори човек винаги да се суети и занимава със себе си, той остава неспособен да се контролира. Ако ти знаеше какво те очаква в бъдеще, ако можеше да контролираш собствената си съдба, щеше ли още да се наричаш сътворено същество?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). След като размишлявах върху Божиите слова, се почувствах много по-спокойна. Бъдещето на децата ми беше в Божиите ръце и големият червен змей нямаше думата по въпроса. Трябваше да разчитам на Бог и да остана непоколебима в свидетелството си. Що се отнася до бъдещето на децата ми и живота на семейството ми, Бог беше предопределил всичко това отдавна. Бях готова да се покоря на Божието устройване и уредби.

На четвъртия ден доведоха сина ми с началника на обществената сигурност. Когато синът ми видя лицето ми, цялото в синини и подуто, той започна да плаче и каза: „Мамо, не се притеснявай. Няма да правим сватба сега и ще намеря начин да взема пари назаем, за да те измъкна с гаранция“. Почувствах се ужасно, когато каза това, и вътрешно потръпнах. Тогава комисарят нареди на началника на обществената сигурност, че и той трябва да поработи по разрешаването на проблема с парите, преди лукаво да добави: „Имат ли роднини? Накарайте роднините им да им дадат пари назаем“. Началникът на обществената сигурност кимна и се поклони, като каза: „Ще се върна и ще говоря с брат ѝ и сестра ѝ, и ще накарам съпруга ѝ да измисли нещо“. Виждайки колко алчни бяха те, аз гневно казах: „Не поддържам връзка с брат си и сестра си. Не ги замесвайте“. Друг от полицаите извика: „Нали на разписката пише 250 000? Намерихме само 120 000, така или иначе ще трябва да компенсираш разликата“. Бях притисната до стената, затова казах: „Тогава просто продайте къщата ни“. Началникът на обществената сигурност ме погледна презрително и каза: „Твоята къща не струва много. Наистина ли мислиш, че можеш да компенсираш разликата, като я продадеш?“. Когато полицаят чу това, той отново започна да тормози сина ми да вземе пари назаем. Синът ми нямаше друг избор, освен да се съгласи, и си тръгна просълзен. Бях вбесена и си помислих: „Този голям червен змей е напълно достоен за презрение. Те винаги твърдят, че са за религиозна свобода, но в действителност потискат, арестуват и малтретират вярващите. Използват всички възможни средства, за да крадат парите ни и да ограбват Божиите приношения, като оставят хората в мизерия“. Видях ясно как големият червен змей е просто демон, който се съпротивлява на Бог и малтретира човечеството. Всичко това засили решимостта ми да следвам Бог до самия край. Не можах да се сдържа и започнах да пея химн в ума си: „Чрез изпитания и мъки накрая се пробудих. Прозрях подлостта, жестокостта и нечестивостта на Китайската компартия. С крайната си омраза към Бог, тя е въплъщението на Сатана. Посветих живота си на опълчването на големия червен змей и свидетелстването за Бог“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Заклевам се предано да следвам Бог до смъртта). Без значение как Сатана ме малтретираше, щях да остана непоколебима в свидетелството си и да унижа Сатана.

През следващите няколко дни те използваха различни форми на мъчение. Закопчаха ме с белезници за стол и не ми позволяваха да спя или да ям, докато продължаваха да искат информация за парите. Нервите ми бяха опънати докрай през цялото това време. На осмия ден, когато комисарят все още не можеше да получи отговор от мен, отново доведе сина ми и му каза, че няма да ме пуснат, докато не събере 130 000 юана. С угрижен вид синът ми каза, че не е успял да вземе парите назаем. Аз гневно казах: „Ние сме обикновени фермери и съпругът ми е болен от години. Откъде да намерим толкова пари?“. Комисарят ме пренебрегна, втренчи се в сина ми и каза: „Върни се и намери начин“.

На десетия ден те разбраха, че няма да получат никаква ценна информация от мен и ме пуснаха да се прибера у дома. Докато си тръгвах, те ме предупредиха да им дам остатъка от 250-те хиляди възможно най-скоро. Казаха също: „Що се отнася до този, който ви е помолил да държите парите, ако го намерите вместо нас, ще ви върнем парите“. Помислих си: „Те ясно знаят, че парите, които взеха, са на семейството ми, а не на църквата, и просто ги използват, за да ме принудят да продам братята и сестрите си. Но това никога няма да се случи“. Едва по-късно разбрах, че синът ми е дал на полицията над 80 000 юана за моето освобождаване.

Поначало не бяхме заможни, така че когато полицията взе спестяванията ни, животът ни стана още по-труден. Вече страдах от треперене на ръцете и то се влоши, след като бях измъчвана от полицията. Не можех дори да приготвя ядене, камо ли да изляза да работя, а за съпруга ми перспективите за работа бяха още по-малки. Без никакъв източник на доходи, едва имахме достатъчно пари да купуваме зеленчуци, брашно и продукти от първа необходимост. Веднъж исках да купя тоалетна хартия, но нямах пари. Компартията ни беше обрала до шушка, беше ни оставила без достатъчно средства за преживяване. Как се очакваше да живеем така? Мисълта за това ме депресира. На всичкото отгоре полицията от време на време ни звънеше, за да ни призоват. Стигна се дотам, че звукът на телефона предизвикваше нервна реакция у мен. За да стане положението още по-лошо, роднините и приятелите ни избягваха като чума, за да не бъдат замесени. А хората в селото постоянно ни съдеха. Бях измъчена и депресирана, чувствах се сякаш не мога повече да издържа и отидох сама на полето да си поплача. Докато плачех, се молех на Бог с думите: „Скъпи Боже! Чувствам се толкова слаба в тази ситуация и не знам как трябва да премина през нея. Моля Те, води ме и ми дай вяра и сила“. След като се помолих, си спомних откъс от Божиите слова: „Пътят, по който ни води Бог, не върви право нагоре, а е криволичещ и пълен с неравности; освен това Бог казва, че колкото по-скалист е пътят, толкова повече той може да разкрие нашите любящи сърца. И все пак никой от нас не може да открие такъв път. В Моя опит съм извървял много каменисти и коварни пътища и съм понесъл големи страдания; понякога дори съм бил толкова покрусен от скръб, че съм искал да крещя, но вървя по този път и до днес. Вярвам, че това е пътят, по който Бог води, затова понасям мъките на всички страдания и продължавам напред. Защото това е, каквото Бог е повелил, така че кой може да го избегне? Не искам да получа никакви благословии, а само да мога да вървя по пътя, по който трябва да вървя според Божиите намерения. Не се стремя да подражавам на другите, като вървя по пътя, по който те вървят; единственото, към което се стремя, е да осъществя предаността Си да вървя по определения Ми път до края“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (6)). Докато премислях Божиите слова, сълзи се стичаха по лицето ми. Разбрах, че да вярваш и да следваш Бог в страна, управлявана от Компартията, неизбежно ще донесе всякакви трудности и потисничество. Може да сме загубили спестяванията си и да сме доведени до такива трудни обстоятелства, защото бях арестувана и преследвана от партията, но и това беше позволено от Бог. Трябваше да се покоря и да остана непоколебима в свидетелството си за Бог, за да унижа Сатана в цялото това изпитание.

През следващите дни със съпруга ми си давахме подкрепа и насърчение, като често пеехме химни заедно. А по-късно нашите братя и сестри се опитаха да ни помогнат. Някои ни дадоха пари, а други ни дадоха неща, от които се нуждаехме. Други пък ни подкрепяха с общението си. Божията любов и Неговите слова ни преведоха през тези най-мрачни дни.