От Джао Лян, Китай

Един ден през септември 2009 г. две сестри и аз отидохме да проповядваме евангелието на един религиозен водач. Водачът обаче го отхвърли и извика повече от десет членове на своята църква, които ни набиха и ни заведоха в местния полицейски участък. Доста се уплаших тогава и се тревожех, че полицията ще ни измъчва. Знаех, че Компартията най-много от всичко мрази Бог и се съпротивлява срещу Него и че може безнаказано да убива вярващите, които залови. Много братя и сестри ги бяха измъчвали след арест, а някои дори бяха пребити до смърт или осакатени. Тревожех се, че поради дребния си духовен ръст няма да мога да издържа на полицейските изтезания, затова се престорих на ням. Когато ме попитаха откъде съм, кой е църковният ми водач и кой ме е изпратил там да проповядвам евангелието, не казах нито дума. Тогава ме накараха да стоя клекнал, но след като стоях така известно време, краката ми не издържаха повече и паднах на земята. Двама полицаи ме ритаха и тъпчеха безразборно и ми наредиха да стана и да продължа да стоя клекнал. След като стоях така още малко, краката започнаха да ме болят и цялото ми тяло се обля в пот. Един полицай каза подигравателно: „Какво е чувството? Доста добре, а? Ако не започнеш да говориш, ще те накараме да продължиш да клечиш“. Другият полицай грубо възкликна: „Голям инат си, нали? Май ще трябва да го направим по трудния начин. Знам, че мога да ти отворя устата!“. След като каза това, той заклещи бирени бутилки зад коленете ми и каза: „Ако тези бутилки паднат, ще ядеш бой“. След известно време просто не можах повече да издържа да стоя клекнал и бирените бутилки паднаха със звън на пода. Те ме ритнаха на пода и започнаха яростно да ме ритат и тъпчат. Усещах непоносима болка в краката, гърба, раменете и кръста и се свих на кълбо, обзет от агония в сърцето си. Като се има предвид, че китайската конституция изрично гарантира религиозна свобода, ние сме в рамките на законните си права да вярваме в Бог и да проповядваме евангелието, но въпреки това Компартията непрекъснато ни преследва и измъчва. Те наистина са нечестиви! Точно тогава си спомних как учениците на Господ Исус са били преследвани: Стефан бил убит с камъни, задето е отстоявал Господния път, а Петър е бил затворен за това, че проповядвал евангелието и е свидетелствал за Бог, а накрая бил разпънат на кръст с главата надолу. Спомних си, че Бог е казал: „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство“ (Матей 5:10). Тези истории ми подействаха много окуражаващо — светии от всяка епоха са преживели огромно преследване заради проповядване на Господното евангелие и дори са станали мъченици за Бог. Те са дали велико и гръмко свидетелство, но аз се чувствах слаб и бях в агония, след като претърпях само малко преследване и мъчение. Това, през което бях преминал, дори не се доближаваше до онова, което светиите от предишните епохи са преживели. Имаше стойност и смисъл в това да бъда преследван и измъчван заради проповядване на Божието евангелие на царството. След като осъзнах това, вече не се чувствах огорчен и придобих нова вяра. Тихо се помолих на Бог да ми даде воля да понасям страдание, да не се предавам на Сатана и да остана непоколебим в свидетелството си, за да прославя Бог.

Когато полицията видя, че все още не желая да говоря, ми забрани да спя. Двамата полицаи се редуваха да ме наблюдават и щом видеха, че затварям очи, ме ритаха. Около един часа през нощта други двама полицаи, които току-що бяха започнали смяна, ме заведоха в главната зала на полицейския участък и ме накараха да седна на земята. Един от полицаите злобно изкрещя: „Чувам, че си много упорит и не искаш да ни кажеш нищо за вярата си в Бог. Май ще трябва да ти дам малък урок, за да те накарам да говориш!“. При това той яростно ме изрита на земята и натисна силно главата ми с крак. Когато кракът му се заби в главата ми, ме заболя много силно и имах чувството, че ще ми строши главата на парчета. Другият полицай натисна гърдите ми с крак, при което аз веднага почувствах, че не ми достига въздух, а болката беше непоносима. След това той стъпи силно върху бедрата и прасците ми. Вътрешно изпитвах крайна агония и си помислих: „Макар да не съм кой знае колко важна личност или човек с висок статус в този свят, никога преди не съм изпитвал унижението да бъда стъпкан“. Непрекъснато се молех на Бог да ми даде сила, за да мога да издържа на това страдание и да остана непоколебим в свидетелството си. След молитвата си спомних как Господ Исус е бил разпънат на кръст: носел е трънен венец, бил е унижаван и подиграван от римските войници, бит с камшик, докато тялото Му не е станало просто решетка от рани, и накрая бил жестоко прикован на кръста. Спомних си Божиите слова, които гласят: „По пътя към Ерусалим Исус агонизираше, сякаш сърцето Му беше прободено с нож, но въпреки това нямаше ни най-малко намерение да измени на думата Си; мощна сила постоянно Го подтикваше към мястото, където щеше да бъде разпънат. Накрая Той беше прикован на кръста и стана подобие на греховна плът, като изпълни делото на изкуплението на човечеството. Той се освободи от оковите на смъртта и Хадес. Пред него смъртта, адът и Хадес загубиха силата си и бяха победени от Него. Той живя тридесет и три години и през цялото време винаги правеше всичко, за да удовлетвори Божиите намерения според Божието дело тогава; никога не обърна внимание на собствената Си печалба или загуба, а мислеше само за намеренията на Бог Отец“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как да служим в съответствие с Божиите намерения). Помислих си как Господ Исус е Създателят и Царят на вселената, но въпреки че има такъв величествен и почетен статус, Той е бил готов да претърпи такова страдание и унижение, за да изкупи човечеството. Така че, какво беше малко страдание и унижение за мръсен и покварен човек като мен, който няма по-голяма стойност от една мравка? Беше благословия да имам възможността да понеса това страдание и да свидетелствам за Бог, така че трябваше да бъда щастлив. Когато осъзнах това, отново се почувствах мотивиран и имах волята да понасям страдание. След това те преминаха към друга форма на изтезание. Един полицай запали цигара и я пъхна в носа ми, след което постави чаша на главата ми и каза: „Ако цигарата или чашата паднат на пода, ще видиш как ще те подредя!“. Когато цигарата изгоря почти до носа ми, издишах през ноздрите си, за да я издухам. Щом полицаят видя цигарата да пада на пода, той ме ритна с всичка сила, след което грабна четири или пет шепи нелющен ориз, постави ги на врата ми и повдигна яката ми, за да може оризът да падне вътре. Веднага усетих бодеж и сърбеж по цялото тяло, които бяха трудни за понасяне. Около пет часа сутринта пристигнаха двама служители. Когато им съобщиха, че не съм издал никаква информация, един от тях извади колан от чантата си и започна жестоко да ме удря по горната част на ръцете, пищялите и коленете с катарамата на колана. След тези удари изпитвах непоносима болка. И тъй като пак не проговорих, след като ме бяха ударили повече от двадесет пъти, те накрая се отказаха и си тръгнаха.

На втория ден следобед ме изпратиха в окръжния следствен арест. Служител от следствения арест каза на затворниците: „Този е вярващ, който е проповядвал евангелието и отказва да говори. Дайте му истинско „топло посрещане!“. Затворниците ме заобиколиха и ме гледаха заплашително. Всички бяха голи до кръста, а някои дори имаха татуировки, което ми се стори малко плашещо. Вече бях измъчван от полицаите в полицейския участък и тялото ми беше покрито с наранявания. Сега бях изправен срещу цяла банда зли и свирепо изглеждащи затворници — ако и те продължаха да ме измъчват, дали тялото ми би издържало на насилието? Ако не можех да понеса мъчението и предадях Бог като Юда, след което бъдех проклет и наказан, нямаше ли вярата ми в Бог да бъде пълен провал? Щеше да е по-добре да си разбия главата в стената и да сложа край на живота си, отколкото да предам Бог. Точно тогава си припомних откъс от Божиите слова: „Страданието на някои хора стига до крайност и мислите им се обръщат към смъртта. Това не е истинска любов към Бог; такива хора са страхливци, не са постоянни, а са слаби и безсилни! Бог желае човек да Го обича, но колкото повече човек Го обича, толкова по-големи са страданията му, и колкото повече Го обича, толкова по-големи са изпитанията му. […] Затова през тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да продължавате да сте верни на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Божиите слова ми помогнаха да осъзная, че онези, които желаят да умрат, когато са изправени пред голямо страдание и трудности, са страхливци и посмешище за Сатана; те не могат да удовлетворят Божието намерение. Преди да бъда арестуван, бях по-гласовит от всеки друг за това как да се обича и удовлетворява Бог и как да се свидетелства за Него. Но когато ме измъчваха и започнах да страдам, станах негативен и слаб и исках да използвам смъртта, за да избягам от всичко това — къде беше духовният ми ръст? Когато осъзнах това, се почувствах невероятно засрамен и виновен. Тихо се помолих на Бог: „О, Боже, както и да ме измъчват, винаги ще се уповавам на Теб и ще остана непоколебим в свидетелството си“.

По нареждане на полицията главният затворник поиска да знае името и адреса ми. Той злобно изръмжа: „Ти си вярващ и политически затворник, така че престъпленията ти са дори по-сериозни от тези на убиец. Ако не говориш, само стой и гледай какво ще ти направя!“. Но аз пак не казах нито дума. Като видя, че нямам намерение да говоря, той стана и изви ръцете ми, докато други двама затворници натискаха глезените ми. След това други четирима или петима затворници се редуваха да ме удрят с юмруци по прасците и бедрата. Всеки един удар беше непоносимо болезнен и чувствах, че няма да мога да издържа още дълго. Помислих си: „Дали тези затворници ще ме измъчват до смърт?“. Непрекъснато призовавах Бог да ме закриля и да ми даде сила, за да устоя на безобразията на тези демони. След молитва си спомних как Господ Исус е казал: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Наистина тези демони действително бяха жестоки, но те можеха само да измъчват и да обезобразят тялото ми; не можеха да убият душата ми. Освен това смъртта на тялото не е истинска смърт. Да бъда преследван и убит от Компартията за това, че свидетелствах за Бог, означаваше, че съм преследван заради праведността, а Бог одобрява такива дела. Припомних си един химн: „С повереното от Бог в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предопределени от Бог и аз ще Му бъда предана и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Искам да видя деня на Божията слава). Докато разсъждавах върху текста на химна, волята да устоя на всяко страдание и да остана непоколебим в свидетелството си за Бог нарасна в мен. След побоя краката ми бяха силно подути и покрити със сини и зелени натъртвания. Най-малкото докосване засилваше болката още повече. Поради сериозните наранявания на мускулите на краката ми не можех да клекна, така че трябваше да седя на ръба на клекалото, когато ходех до тоалетната. Жестоките им побои станаха редовно явление. Един от затворниците, който беше тренирал бокс, ме използваше като боксова круша, за да упражнява ударите си с юмрук и длан, и често ме засичаше по врата с ръце. Всеки път, когато се засилваше и ме засичаше по врата, ми се завиваше свят. Имаше и един особено свирепо изглеждащ затворник, който ме притисна към леглото, сграбчи яростно врата ми с две ръце и ме души почти до смърт, когато видя, че няма да издам никаква информация за вярата си в Бог, както и да ме измъчваха. На няколко пъти главатарят на затворниците и неговите лакеи увиваха барут от кибритени клечки в памучни топки, след което заклещваха топките между пръстите на ръцете и краката ми и ги запалваха. Така ми изгориха пръстите на ръцете и краката, което ми причини изгаряща болка. След това главатарят умишлено стъпваше върху изгорените ми пръсти на краката, докато от раните не потичаше кръв. Всеки път, когато затворниците ме измъчваха и издевателстваха над мен, призовавах Бог и Го молех за сила. Само чрез Божието напътствие успях да устоя на многократното мъчение на демоните.

Един ден в края на ноември претърпях четвърто преразглеждане на делото от прокуратурата, но пак отказах да говоря. Един полицай каза на главния затворник: „Той няма да ни каже нищо и на прокуратурата започна да ѝ писва. Трябва да измъкнете нещо от него, каквото и да ви струва“. След това главатарят нареди на други четирима или петима затворници да ме съблекат гол, след което запали пластмасова купа и остави горещата разтопена пластмаса да капе върху кожата ми. Всяка капка ме караше да се гърча от болка — беше толкова раздираща, че не можех да я понеса. Яростно се борех срещу тях, но те ме държаха здраво, така че не можех да мръдна. Непрекъснато призовавах Бог в сърцето си, като казвах: „О, Боже, не мога да понеса повече. Моля Те, закриляй ме. Дай ми сила и волята да понеса това страдание, за да не се предам на Сатана и да мога да остана непоколебим в свидетелството си за Теб до смърт“. Отново си спомних как Господ Исус беше прикован жив на кръста от римските войници и как кръвта Му бавно капеше. Въпреки Своята величавост и почтеност Бог, Който е високо, се въплъти и понесе непоносимо страдание на земята, за да спаси човечеството. Бог беше невинен и не заслужаваше такова страдание, но Той тихо понесе всичко, за да спаси човека. Като се има предвид, че бях просто един покварен човек, понасянето на това малко страдание изобщо не беше голяма работа. В Китай, където на Бог се гледа като на враг, е трудно да се избегне страданието от преследване, ако човек иска да следва Бог и да постигне истината и живота. Но страданието си струва и има смисъл, защото то е с цел да се придобие истината и да се постигне спасение. Това дивашко мъчение ми позволи ясно да видя нечестивата, богоненавистна и изпълнена с омраза към Бог същност на Компартията. Те се съпротивляват на Бог, жестоко измъчват хората и не са нищо повече от зли духове и демони. Когато осъзнах всичко това, намразих големия червен змей още повече — колкото повече ме преследваха, толкова повече щях да се уповавам на Бог, за да остана непоколебим в свидетелството си и да ги унижа! Преборих се с болката и някак си преминах през това изпитание. Същата нощ, докато затворниците спяха, огледах нараняванията си: бедрата и прасците ми бяха силно насинени. Гърдите ми бяха изгорени, а кожата върху тях беше кървава и обезобразена. Цялото ми тяло беше покрито с изгаряния. Помислих си: „Вече са ме докарали до това състояние. Ако утре отново ме измъчват така, дали ще мога да го понеса?“. Изтръпнах при мисълта каква непоносима болка ме очаква и имах чувството, че главата ми ще експлодира и че ситуацията вече е преминала границата на това, което тялото ми може да понесе; бях на ръба на нервен срив. Бързо се помолих на Бог: „О, Боже, сърцето ми е пълно със страх и не мисля, че мога да издържа още много от това. Моля Те, дай ми сила да остана непоколебим“. След молитвата си припомних Божиите слова, които гласят: „Вярата е като самотен дървен мост: тези, които се вкопчват окаяно в живота, няма да го преминат лесно, но онези, които са готови да отдадат живота си, могат да го преминат с твърда крачка и без притеснения. Ако човек е изпълнен с плахи и страхливи мисли, това е така, защото е бил заблуден от Сатана, който се бои, че ще преминем моста на вярата, за да навлезем в Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Божиите слова ми показаха път напред — само като разчитах на вярата и рискувах живота си, можех да премина през това уверен и без да се тревожа. Като живеех в малодушие и страх, не попадах ли право в капана на Сатана? Помолих се на Бог, тъй като не желаех повече да живея в страх и да Сатана да ме прави на глупак. Бях готов да се оставя напълно в Неговите ръце и щях да остана непоколебим в свидетелството си и да унижа Сатана, дори ако това означаваше да бъда пребит до смърт. Почувствах облекчение и имах вярата да посрещна всичко, което ми предстоеше, каквото и да бе то. Точно тогава си припомних един химн, наречен „Издигане сред мрак и потисничество“: „Жестокото преследване на големия червен змей ме накара да прозра лицето на Сатана. Чрез многобройни изпитания и мъки аз видях Божията мъдрост и всемогъщество. След като разбрах истината и придобих вяра, как бих могъл да съм доволен да не следвам Бог? Дълбоко мразя Сатана, а още повече мразя големия червен змей. Земята, където царуват демонските царе, е жив ад. Сатана ме дебне по петите и няма безопасно място за живеене. Да вярваш в Бог и да Го почиташ е напълно естествено и обосновано. След като съм избрал да обичам Бог, аз ще бъда предан докрай. Сатана и демонските царе са крайно жестоки, истински безсрамни и достойни за презрение. Виждам ясно демоничната физиономия на Сатана и сърцето ми още повече обича Христос. Никога няма да протакам безчестно съществуване, като подгъвам крак пред Сатана, и никога няма да предам Бог. Ще изтърпя всички несгоди и болки и ще издържа през мрачните нощи. За да донеса утеха на Божието сърце, ще дам победоносно свидетелство“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Този химн имаше дълбок смисъл за мен и колкото повече го пеех, толкова по-окуражен се чувствах. Едва след като бях дивашки преследван от Компартията, ясно видях нейната съпротивляваща се на Бог, жестока, демонична същност. Като вярващи в Бог ние вървим по правилния път в живота — проповядваме евангелието, свидетелстваме за Бог и позволяваме на другите да получат Божието спасение. Това е справедливо дело, но Компартията неистово арестува и преследва вярващи, като измъчва заловените, докато не стигнат до ръба на смъртта, за да ги накара да предадат Бог и за да постигне целта си да упражнява власт и да контролира хората завинаги. Компартията не е нищо повече от банда демони, които мразят Бог и истината! Щом видях Компартията такава, каквато е — отблъскваща и зла, я намразих с цялото си сърце, изоставих я и реших никога да не се предам!

Още на следващия ден, когато главатарят видя колко обезобразена беше плътта на гърдите ми от всички изгаряния, той малко се притесни и каза на другите затворници: „Не можем повече да го измъчваме. Ако го убием, вината ще падне върху нас и ще ни удължат присъдите“. Когато чух това, почувствах, че Бог ми беше отворил път за изход и тихичко Му благодарих. В крайна сметка полицията не можа да намери никакви доказателства, за да ми потърси наказателна отговорност, но настоя да ме обвини в „нарушаване на обществения ред“, за което бях осъден на 75 дни затвор.

Претърпях ужасно страдание и преследване в ръцете на Компартията, но Божиите слова ме просветляваха и водеха на всяка стъпка, като ме изпълваха с вяра и сила и ми помогнаха да остана непоколебим през тези изпитания. Без Божията закрила и напътствието на Неговите слова можех да бъда измъчван до смърт от тях по всяко време. В същото време видях как Бог управлява всички неща и има върховна власт над тях. Колкото и див и необуздан да е Сатана, той е просто един победен противник на Бог. Точно както гласят словата на Всемогъщия Бог: „Без значение колко „могъщ“ е Сатана, без значение колко безочлив и честолюбив е той, без значение колко голяма е способността му да нанася щети, без значение колко мащабни са уменията, чрез които покварява и изкушава човека, без значение колко умели са хитростите и машинациите, чрез които сплашва човека, без значение колко променлива е формата, в която съществува, Сатана никога не е бил способен да създаде нито едно живо същество, никога не е можел да налага закони или правила за съществуването на всички неща и никога не е можел нито да управлява или контролира който и да е предмет, независимо дали е одушевен, или неодушевен. В космоса и на небесната твърд няма нито един човек или предмет, който да е роден от Сатана или който да съществува благодарение на Сатана; няма нито един човек или предмет, който да е управляван от Сатана или да е контролиран от него. Дори напротив, Сатана трябва не само да живее под господството на Бог, но при това трябва и да се покорява на всички Божии заповеди и повели. На Сатана му е трудно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята без Божието разрешение; без Божието разрешение той няма свободата да премести дори мравките по земята, да не говорим за човечеството, създадено от Бог. В очите на Бог Сатана е по-незначителен от лилиите в планините, от птиците, летящи във въздуха, от рибите в морето и червеите в земята. Неговата роля сред всички неща е да им служи и да служи на човечеството, да служи на Божието дело и Неговия план за управление. Независимо колко злонамерена е неговата природа и колко зла е неговата същина, единственото, което Сатана може да направи, е да изпълнява послушно своята функция: да полага труд за Бог и да предоставя контрастиращ фон на Бог. Това са същината и мястото на Сатана. Неговата същина не е свързана с живота, не е свързана с могъществото, не е свързана с властта — тя е просто играчка в Божиите ръце, просто машина в служба на Бог!“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I).