От Хъ Ли, Китай

Аз съм бивш дългогодишен член на Компартията. Ние бяхме бедно селско семейство, но когато държавата ни предостави земя и нов дом, усетих, че дължа благодарност на Компартията. Под влияние на силната ѝ пропаганда започнах да ѝ се възхищавам и прекарах над три десетилетия като местен партиен кадър. По онова време работех усърдно и без да се оплаквам, а като беше натоварено, семейната работа на село често оставаше на заден план. Усилията ми спечелиха признанието на околните и станах „изявен кадър“ и „изявен партиен член“. Тези признания само засилиха предаността ми към Партията. След като приех вярата, мислех, че не само трябва да бъда благочестив в нея, но и да продължа да си върша добре работата в партията. Едва след като бях два пъти арестуван и преследван от Компартията, което в крайна сметка ме остави инвалид, аз, бившият дългогодишен член на партията, най-накрая прогледнах.

Едва година след като поех по пътя на вярата, през април 2004 г. бях арестуван от полицията за това, че бях домакин на събиране с братя и сестри. Двама полицаи ме отведоха в общинската правителствена служба и веднага започнаха да ме претърсват. Единият от тях каза: „Най-добре ще е за теб, ако просто ни разкажеш всичко честно. Ако ни обясниш открито за вярата си във Всемогъщия Бог, ще можеш да продължиш да служиш като кадър. Ако не, после да не кажеш, че сме били груби с теб!“. Помислих си: „Всичко, което направих, беше да проведа събиране и да чета Божиите слова, не съм направил нищо незаконно. Освен това служа като кадър от години, дадох всичко от себе си за партията и работих усилено, дори и не винаги да съм постигал особени заслуги. Предвид всичко това бях уверен, че няма да ми направят нищо“. Затова отговорих така: „Не е незаконно да вярваш в Бог. Не ме интересува дали ще продължа да служа като кадър, или не“. Един от полицаите просъска: „Продължавай да се инатиш и ще видиш какво те чака!“. След това не само претършуваха къщата ми, но дори отведоха тежко болната ми съпруга. Наредиха удостоверенията ми за „изявен партиен член“ на пода и казаха: „Как можеш да вярваш в Бог, след като си виден член на Компартията? Това е пряка съпротива срещу нея!“. Същия следобед полицията разпита мен и съпругата ми поотделно. В стаята за разпити на Бригадата за национална сигурност капитанът агресивно излая: „Кой е водачът на вашата църква? С кого поддържаш връзка?“. Преди да успея да отговоря, той ме сграбчи за косата и блъсна главата ми в стола. Строполих се на пода, главата ми се въртеше и изведнъж ми причерня. Тъй като знаех, че Компартията позволява на полицията да пребива хора с пълна безнаказаност, малко се уплаших и се притесних как ли ще ме измъчват. Призовах Бог, като Го молех да ме закриля, за да остана непоколебим в свидетелството си. След молитвата си припомних откъс от Божиите слова: „Аз съм твоята опора и твоят щит и всичко е в Моите ръце. От какво се страхуваш тогава?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 9). Наистина, колкото и свирепи да бяха полицаите, те бяха в Божиите ръце. Бог беше моят щит и нямаше от какво да се страхувам. Докато се уповавах искрено на Бог, нямаше изпитание, през което да не можех да премина. Божиите слова ми вдъхнаха вяра и сила и болката отслабна. След като намери телефонни номера на братя и сестри с кодове от други провинции, докато ми преглеждаше телефона, полицаят каза: „Само заради това може да получиш от осем до десет години“. Помислих си: „Не правя нищо нередно, като вярвам в Бог, и не съм нарушил никакви закони. Според кой закон трябва да бъда осъден на осем до десет години? Каквато и присъда да ми лепнете, никога няма да предам братята и сестрите си“. Като видяха, че няма да кажа нищо, полицаите ме отведоха в ареста.

Там постоянно ме разпитваха и притискаха да издам братята и сестрите, но аз не се поддадох нито веднъж. През май 2004 г. един полицай ми подаде уведомление за „превъзпитание чрез труд“ и каза да го подпиша. Бяха ми скалъпили обвинение в „нарушаване на обществения ред“ и ме осъждаха на две години и половина превъзпитание чрез труд. Вбесих се и настоях пред полицая: „Какъв закон съм нарушил, като вярвам в Бог? Защо ме арестувахте? И защо е тази толкова тежка присъда?“. Той сякаш се наслаждаваше на страданието ми и отвърна: „Още ли не признаваш вина? Тогава явно си се отървал леко. Да бъдеш домакин на събиране, е равносилно на укриване на престъпници и е в пряко противоречие с Компартията. Това те прави политически престъпник“. Същата нощ не спрях да се чудя защо получих толкова тежка присъда само за това, че вярвам в Бог. Дори правителството да забранява на членовете на Компартията да практикуват религия, не трябваше ли да направят изключение за мен предвид това, че толкова много години съм бил кадър и съм отличен като „изявен член“? Щом го осъзнах, много се разочаровах от Компартията и съжалих, че ѝ бях служил толкова отдадено. Двамата братя, които бяха арестувани с мен, получиха още по-тежки присъди. Бях бесен и умът ми просто не можеше да побере защо Компартията толкова много мразеше вярващите в Бог. Просто беше толкова трудно да практикуваме вярата си в Китай — нищо чудно, че Бог е казал: „Големият червен змей преследва Бог и е Негов враг и затова хората в тази земя са подложени на унижение и преследване заради вярата си в Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Едва когато фактите се разкриха пред очите ми, започнах да придобивам някакво осъзнаване. Видях, че Компартията дълбоко мрази Бог и неистово Му се съпротивлява. Колкото и да служиш на партията и да се жертваш за нея, щом повярваш в Бог, няма да те оставят така лесно. Те наистина са демони, които се съпротивляват на Бог! В това време, докато един от полицаите го нямаше, един брат тихо проведе общение с мен, като каза: „Това, че сме арестувани, е станало с Божието позволение. Това ужасно изпитание може още повече да усъвършенства вярата ни. Трябва да се уповаваме на Бог, за да останем непоколебими в свидетелството си“. Тогава осъзнах, че присъдата ми за „превъзпитание чрез труд“ бе допусната от Бог. Бог използваше това изпитание, за да усъвършенства вярата ми. Щом разбрах Божието намерение, в мен се събуди решимост и повече не се тревожех за присъдата. Ако трябваше да излежа две години и половина, така да бъде! Уповавах се на Бог и вярвах, че Той ще ми даде силата да остана непоколебим.

В трудовия лагер ни караха да работим като машини. Малко след като пристигнахме, един от надзирателите ни смъмри с думите: „По правилник имате човешки права, но на практика нямате никакви. Изпълнявайте заповедите и правете каквото ви се казва! Тук няма място за спорове или преговори, нито за искания или претенции! Нямате право да изразявате несъгласие, нито да казвате, че присъдата ви е тежка или че не заслужавате да сте тук. И да не съм чул изказвания като „Нямаме свобода“, „Животът е труден“ или „Физическият труд е уморителен“ и т.н. Всички те са забранени. Ще следвате нареждания!“. В трудовия лагер нямаше никаква свобода. След първия месец ми възложиха да работя в тухларната. Температурата в пещта за тухли беше около 50°C. Току-що извадени от пещта — тухлите бяха толкова нагорещени, че нямаше как да се доближиш до тях, без да се изгориш. Надзирателите ни принуждаваха да работим и да носим прогизнали, изпокъсани памучни дрехи, които едва ни пазеха. В тухларната използваха въглища за изпичане на тухлите и навсякъде беше задимено. Затова винаги бяхме мръсни, вмирисани и покрити със сажди от глава до пети. Бяха особено строги към вярващите в Бог. Всеки ден ни товареха с тежка и мръсна работа, по над десет часа. Ако забавехме темпото, ни крещяха: „По-бързо, работете по-бързо!“. В края на деня бях толкова уморен и с такава болка в гърба, че можех единствено да легна на земята и да не мърдам. А и никога не получавахме достатъчно храна — ставах все по-слаб, чувствах се изтощен и често ми се виеше свят. Вечер лежах в леглото и си мислех: „Големият червен змей не ни третира като хора, като ни подлага на този тежък физически труд. Аз съм на повече от петдесет години и ако това продължи, не съм сигурен дали ще преживея двете години и половина затвор!“. Тези мисли ме довеждаха до униние, затова тихо призовавах Бог с думите: „О, Боже! Животът тук е твърде труден. Тревожа се, че няма да мога да издържа. О, Боже! Моля Те, дай ми сила и вяра, за да преживея дългия си престой в затвора“. След молитвата си спомних, че Божиите слова са моята жизнена сила и трябва да се уповавам на Божиите слова, за да издържа. Нямах книги с Божиите слова, само помнех няколко химна, така че трябваше да се постарая да не ги забравям. През нощта се завивах през глава, безмълвно запявах Божиите химни в мислите си и броях на пръсти колко още помнех. Всеки път, когато пеех химните, се чувствах силно насърчен. Има един химн, който гласи: „Вярата е като самотен дървен мост: тези, които се вкопчват окаяно в живота, няма да го преминат лесно, но онези, които са готови да отдадат живота си, могат да го преминат с твърда крачка и без притеснения“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Осъзнах, че Бог използва това изпитание, за да усъвършенства вярата ни. Вярвах, че щом Бог е на моя страна, няма трудност, която да не мога да преодолея. Запях и този химн: „Бог изпитва страданията на човека и го придружава при наказанието му. Постоянно мисли за живота на човека. Само Бог най-много обича човека. Мълчаливо понася болката от отхвърлянето и придружава човека в мъките“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Колко е чудесно, че Всемогъщият Бог дойде!). Химнът беше много насърчаващ и трогателен. Въпреки че бях в затвора, Бог беше с мен и затова имах вярата и силата да посрещна следващите две години и половина. Колкото и да беше труден или изтощителен животът, трябваше да се уповавам на Бог, за да продължа напред. Знаех, че щом излежа присъдата си, трябва да се прибера вкъщи, да чета повече Божиите слова и да практикувам вярата си както трябва.

През юни 2004 г. времето стана изключително горещо. Един ден се чувствах малко замаян и объркан, нямах никаква сила в ръцете и краката и докато слизах от купчина тухли, висока повече от метър, изведнъж загубих равновесие и се сгромолясах заедно с тухлите, като паднах по гръб върху купчина раздробени тухли. Щом се приземих, на мига почувствах остра, пронизваща болка в седалището и лявото ми бедро. Беше толкова силна, че ме обля студена пот, сърцето ми заби учестено и се свих на кълбо, неспособен да се изправя. Когато един от надзирателите ме видя да лежа, дори не си направи труда да провери дали съм добре, а само изкрещя: „Ставай и продължавай да работиш!“. Болеше ме толкова силно, че не можех да помръдна и останах проснат на земята още две минути, преди да си поема дъх. Страхувах се, че ще ме бият, затова стиснах зъби и въпреки почти непоносимата болка бавно се надигнах и продължих да работя. Същата нощ лежах свит от болка в леглото и не смеех дори да помръдна с левия си крак, в който усещах пареща болка, сякаш имах счупена кост. Болеше толкова много, че не можах да мигна цяла нощ. Тогава никой не прояви загриженост към мен и ме обзе чувство на запустение. А и се тревожех: „Това е сериозна травма — ако наистина остана парализиран, как ще се грижа за семейството си занапред?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах, затова призовах Бог със сълзи на очи: „О, Боже! Не съм сигурен дали изобщо ще мога да се изправя отново. Ти си всичко, на което се уповавам; моля Те, дай ми вяра и сила“. След молитвата си припомних тези Божии слова: „Съдбата на човека е в Божиите ръце. Ти не си способен да се контролираш: дори човек винаги да се суети и занимава със себе си, той остава неспособен да се контролира. Ако ти знаеше какво те очаква в бъдеще, ако можеше да контролираш собствената си съдба, щеше ли още да се наричаш сътворено същество?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). Наистина, съдбата ни е изцяло в Божиите ръце. От Бог зависеше дали ще бъда парализиран, или не, затова нямаше смисъл да се тревожа — това само щеше да ме разстрои още повече. Бях готов да се оставя в Божиите ръце — каквото и да се случеше и дори наистина да останех парализиран, щях да следвам Бог до самия край! По-късно подадох молба за болничен при надзирателите, но я отхвърлиха, така че не ми оставаше друго, освен да изтърпя бруталната болка — притисках лявата си ръка към лявото бедро и се превивах по пътя към фабриката. Когато един от надзирателите във фабриката видя състоянието ми, изрече истинска жестокост: „Преструваш се на ранен, само и само да се измъкнеш от работа! Вярата в Бог се противопоставя на Компартията и това те прави политически престъпник. Това е по-тежко престъпление от кражбата. Заслужаваш да бъдеш измъчван!“. Бях бесен — измъчваха ме и ме малтретираха само защото вярвах в Бог. Наистина бяха омразни. Спомних си следния откъс от Божиите слова: „Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на злото! […] Защо се поставя такова непреодолимо препятствие пред Божието дело? Защо се използват различни трикове, за да се измами Божият народ? Къде са истинската свобода и законните права и интереси? Къде е безпристрастността? Къде е утехата? Къде е топлината? Защо се използват измамни схеми, за да се мамят Божите хора? Защо се използва сила, за да се потули идването на Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). „Сега е моментът: човекът отдавна е събрал всичките си сили, посветил е всичките си усилия и е платил всяка цена за това да разкъса отвратителното лице на този дявол и да позволи на хората, които са били заслепени и са понесли всякакви страдания и трудности, да се надигнат от болката си и да се опълчат срещу този зъл стар дявол“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Чрез Божиите слова започнах да разпознавам демоничната същност на враждебността на Компартията към Бог. Компартията се обявява за велика, славна и непогрешима, твърди, че подкрепя религиозната свобода и законните права и интереси, но всичко това са измамни и дяволски думи. След като лично преживях ареста и потисничеството на Компартията, видях как те мамят хората и ги изтребват. Компартията е тъмна и зла — това са демони в най-истинския смисъл на думата. Божиите слова разобличиха всичко това толкова точно и практично! Причината Компартията да арестува вярващите в Бог и да издевателства над тях така жестоко е, че иска да ги принуди да се отрекат от Бог и да Го предадат, но аз никога нямаше да им се поддам. Мразех себе си, задето бях толкова дълбоко измамен и толкова сляпо се покланях на Компартията като на някакъв велик благодетел, благодарен, че са мидали парче земя. Всички неща са сътворени от Бог и земята също принадлежи на Него. Как можах да припиша по погрешка Божията благодат на дявола Сатана? Едва тогава осъзнах, че този, когото винаги съм почитал и на когото съм бил благодарен, всъщност е демон, който се съпротивлява на Бог и всячески се опитва да ме завлече в ада!

Вече бяха изминали девет дни, когато лекарят на затвора ме прегледа и откри, че имам некроза на главата на бедрената кост. Като чух диагнозата, веднага си помислих: „Толкова сериозно? Ако наистина остана парализиран, няма ли да съм напълно безполезен? Тогава животът ми ще свърши!“. Лекарят ми изписа лекарства за няколко дни, които не само че не подействаха, ами болките дори се усилиха. По това време вече не можех да ходя — за да отида до тоалетната, трябваше да се превивам в кръста, да се подпирам на стената и да се придвижвам с миниатюрни крачки. Път, който иначе ми отнемаше две минути, сега ми отнемаше над половин час. Налагаше се да разчитам на другите затворници да ми носят храна, а когато забравяха, оставах гладен или пиех малко вода, за да притъпя спазмите. Часовете се нижеха бавно, а аз просто лежах, потънал в страдание. Мислех си: „Лекарството не действа, а и няма да ме пуснат в болница, въпреки сериозното ми състояние. Може би просто ще си умра тук…“. Колкото повече мислех, толкова по-зле се чувствах и сълзите се лееха безспир. Дори обмислях да сложа край на живота си, само и само да приключи всичко. Тогава изведнъж си спомних, че всичко е в Божиите ръце и че трябва да се уповавам на Бог! Не спирах да се обръщам към Него и си припомних един химн с Божиите слова, озаглавен „Началото на болестта е Божията любов“: „Не се обезсърчавайте пред лицето на болестта, продължавайте да търсите отново и отново и не се отказвайте. Тогава Бог ще ви озари и просветли. Каква беше вярата на Йов? Всемогъщият Бог е всемогъщ лечител! Да живееш в болест означава да си болен, но да живееш в духа означава да си здрав“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Докато разсъждавах върху Божиите слова, сърцето ми се изпълни със сила. Да, Бог е всемогъщ и само ако имах вяра в Него, щях да мога да свидетелствам за Неговите дела. Но насред страданието, аз копнеех да сложа край на живота си — нямах истинска вяра в Бог и станах посмешище за Сатана. Духовният ми ръст беше много малък. През следващите няколко дни често се молех на Бог, тананиках си химни и се чувствах насърчаван и развълнуван. Ужасната болка, която разтърсваше тялото ми, изглежда бавно намаля. На дванадесетия ден най-сетне ме закараха в болница за допълнителни изследвания. Поради сериозността на състоянието ми решиха да ме пуснат временно под гаранция за медицинско лечение. Придружаващият ме полицай подаде изфабрикувано обяснение, в което се твърдеше, че съм паднал от стар стол, докато съм гледал телевизия в една класна стая. Когато се опитах да поясня, че всъщност съм паднал, докато съм работил в тухларната, полицаят се намръщи и каза: „Ако настояваш на тази версия, никакво излизане няма да видиш. Ще трябва да продължиш да страдаш в затвора!“. Тревожех се, че ако отложа лечението още, ще остана парализиран, така че нямах друг избор, освен да подпиша фалшивото обяснение. След като се прибрах вкъщи, се подложих на операция, но тъй като лечението беше забавено твърде дълго, останах с трайно увреждане.

Когато за първи път се прибрах от болницата, бях прикован на легло и неподвижен — разчитах на съпругата си да ме храни и да ми дава лекарствата. Около две седмици след завръщането ми заместник-секретарят на общинската партийна организация дойде в дома ни и ми подаде два документа, като заяви студено: „Партийното ти членство е прекратено, подпиши тук“. Помислих си: „Добре, нека го прекратят! Със сигурност не искам повече да жертвам живота си за Партията!“. И така, окончателно подписах документите за прекратяване. Спомних си за над тридесетте години, в които бях партиен кадър на село. Възхвалявах Партията, предано давах всичко от себе си и измъквах спечелените с пот на челото пари на хората чрез различни форми на измама. Работех толкова упорито, че нямах време да се погрижа за селското стопанство на собственото си семейство, в резултат на което жена ми се разболя от преумора. Преди си мислех, че като член на Партията трябва да бъда предан към нея. Ако не бях преживял ареста, потисничеството, изключването от Партията и загубата на длъжността, щях да продължа да давам всичко, което имам, за Партията. Макар да бях преживял страдания и да бях осакатен с левия крак, бях прозрял демоничната и съпротивляваща се на Бог същност на Компартията, и вече не бях подведен и изигран от нея. С цялото си сърце намразих и изоставих Компартията и се посветих изцяло на Бог. Всичко това беше резултат от Божията любов и спасение! Същата нощ, когато разказах на жена си всичко, което бях осъзнал и научил, тя видя как съм се променил, засмя се и каза: „Преди искаше да следваш Бог и да останеш предан на партията. Сега, когато вече не си част от Компартията, можем да посветим цялата си енергия да търсим истината и да изпълняваме дълга си“.

В онзи период жена ми беше принудена да понесе бремето на цялата домакинска работа. Тя вече страдаше от много сериозно стомашно заболяване, а сега, освен това, беше поела отговорността да се грижи за мен и да върши цялата домакинска работа. Понякога беше толкова уморена, че когато ми носеше храна, виждах как ръцете ѝ треперят. Много се разстройвах, когато я виждах в това състояние и често не можех да сдържа сълзите си. След четири месеца все още не можех да движа крака си и започнах да се чудя дали наистина ще остана парализиран. „Ако наистина остана парализиран, как ще продължа да живея? Няма ли животът ми на практика да свърши?“. Преди бях стълбът на нашето домакинство, а станах напълно безполезен и дори разчитах на жена си да ми помага да ходя до тоалетната. Чувствах огромна вина към жена ми; бях се превърнал в бреме за нея — тези мисли ме караха да обмислям да сложа край на живота си. Когато жена ми идваше да ме храни, не исках да преглъщам храната, като си мислех да гладувам до смърт. В най-лошите си моменти многократно призовавах Бог със сълзи на очи и казвах: „О, Боже! В момента страдам ужасно. Моля Те, отвори ми път, моля Те, спаси ме…“. След като се помолих, си спомних Божиите слова, които казват: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх пак трябва да сте предани на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Божиите слова ми дадоха вяра и сила, но и ме накараха да се почувствам засрамен и смутен. След само малко страдание бях готов да сложа край на живота си — какво свидетелство беше това? Спомних си как, когато Йов се изправил пред огромното изпитание да изгуби всичките си деца и имущество и тялото му да се покрие с циреи, той пак възхвалявал Божието име и дал славно свидетелство, въпреки огромното си страдание. А аз бях станал негативен, след като преживях малко страдание от болест. Не потърсих Божието намерение; вместо това исках просто да сложа край на живота си. Ако Бог не ме беше просветлил навреме, щях да падна в капана на Сатана. Щом осъзнах това, желанието ми да сложа край на живота си утихна, реших да следвам Бог до последния си дъх и да свидетелствам за Него! Месец по-късно внезапно отново успях да повдигна левия си крак. Бях толкова щастлив и развълнуван, че от очите ми бликнаха сълзи и не спирах да благодаря на Бог. По-късно постепенно възвърнах способността си да ходя. Никога не си бях представял, че ще мога отново да се изправя. Всичко това наистина беше благодарение на Бог!

През 2008 г. под предлог за „поддържане на обществената стабилност в подготовка за Олимпийските игри в Пекин“ Компартията започна да потиска църквата и арестуваше всички братя и сестри с предишни присъди. В деня преди Олимпиадата двама полицаи от трудовия лагер дойдоха в дома ми и ми казаха, че не съм попълнил формулярите за освобождаване от трудовия лагер и трябва да отида с тях, за да обработят необходимите документи. Казаха, че процедурата няма да отнеме повече от три дни, така че им повярвах и се съгласих да тръгна с тях. За моя изненада, „трите дни“ се оказаха четиримесечно задържане. По време на това задържане полицаите ме принуждаваха да върша физически труд, всеки ден по 12 часа, в слабо осветена фабрика. Ако не завършех задачите навреме, ме наказваха. Поради травмата, която все още имах в левия крак, можех да седя не повече от 20 минути, преди да ми се наложи да се изправя, иначе кръвообращението в крака ми се блокираше. Трябваше постоянно да сменям позите, за да облекча болката. Също така, поради дългите часове труд в слабо осветената среда зрението ми започна рязко да се влошава. След четири месеца и едва след като дъщеря ми използва всичките си връзки, най-сетне бях освободен и ми позволиха да се върна у дома. Когато се прибрах, един полицай дойде и заплашително отбеляза: „Държим те под око. Ако установим, че отново практикуваш вяра, ще бъдеш арестуван и ще ти лепнат тежка присъда!“. Помислих си: „Проклети демони. Можете да контролирате тялото ми, но не и сърцето ми. И пак да ме арестуват, ще продължа да вярвам в Бог!“.

Спомних си как, въпреки че работех неуморно за Партията повече от половината си живот, тя ми нанесе трайна телесна увреда и ме доведе дотам, че исках да сложа край на живота си неведнъж. Божиите слова ми дадоха вяра и сила и стъпка по стъпка ме върнаха от ръба на смъртта, позволиха ми да придобия прозрение за злата същност на големия червен змей и ми показаха, че Бог е източникът на живота на човек, че само Божиите слова могат да бъдат живот за човека и че само вярата в Бог и следването Му дават истински смисъл. Най-добре е казано в Божиите слова: „Ти си сътворено същество и разбира се, трябва да се прекланяш пред Бог и да се стремиш към живот, изпълнен със смисъл. Ако не се прекланяш пред Бог, а живееш в мръсната си плът, тогава не си ли просто един звяр в човешко облекло? Тъй като ти си човешко същество, трябва да отдадеш всичко на Бог и да понесеш всички страдания! Трябва с радост и увереност да приемеш малкото страдание, на което си подложен днес, и да живееш смислен живот, като Йов и Петър. В този свят човекът носи дрехите на дявола, яде храна от дявола и работи и служи под контрола на дявола, и е тъпкан от него до такава степен, че е покрит с мръсотия. Ако не схващаш смисъла на живота или не получиш истинския път, какво значение има тогава такъв живот? Вие сте хора, които преследват правилния път, тези, които търсят напредък. Вие сте хора, които се надигат в нацията на големия червен дракон — тези, които Бог нарича праведни. Не е ли това най-смисленият живот?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Практика (2)).