От Гуо Цян, Китай

Една много късна нощ през зимата на 2015 г. се бях запътил с колата да доставя няколко книги с Божиите слова. На един завой по планински път видях в далечината полицаи, които проверяваха превозни средства, а до тях имаше три полицейски коли. Сърцето ми подскочи: „О, не! В камиона имам над сто книги. Ако полицията ги намери, с мен е свършено“. Но фаровете се виждат перфектно нощем, така че ако спра и обърна точно в този момент, полицаите със сигурност ще ме проверят. Освен това тогава валеше сняг; планинският път беше хлъзгав и тесен, което доста затрудняваше обръщането — нямах друг избор, освен да продължа напред. Бях много напрегнат и побързах да отправя молитва към Бог, като Го помолих да бди над сърцето ми и да ми помогне да се успокоя. Сетих се, че у мен е и мобилният телефон, който използвах за връзка с братята и сестрите, затова веднага намалих скоростта, счупих телефона и SIM картата и ги хвърлих през прозореца. Когато стигнах до полицаите, един от тях ме попита какво превозвам. Казах: „Картофи“. Точно тогава двама от тях се приближиха и се качиха в каросерията. В огледалото за обратно виждане видях как започнаха да повдигат чувалите с картофи. Откриха скритите под тях кашони и извадиха няколко книги. Мислите забушуваха в съзнанието ми и си помислих: „Край. Този път ме хванаха. Тези книги с Божиите слова са толкова важни, толкова ценни за нашия стремеж към истината. Трябва да ги опазя, дори с цената на живота си — не мога да позволя да попаднат в ръцете на полицията“. Затова включих на скорост и натиснах газта докрай в опит да избягам. Но тъй като пътят беше много хлъзгав заради снега, колелата просто забуксуваха и аз заседнах. Точно тогава един полицай извади нещо от полицейската кола, хвърли го и ми счупи предното стъкло. Двамата полицаи, които бяха застанали от двете страни на камиона, се вкопчиха във вратите и счупиха и двата прозореца; отвориха вратите и започнаха да ме налагат като обезумели с палки по главата и тялото, докато се опитваха да ме измъкнат от автомобила. Единият влезе и ме събори на земята с ритници, закопча с белезници ръцете ми за краката от двете страни и ме би жестоко. Тъй като беше зима, полицаите носеха много здрави, дебели полицейски ботуши. Когато ме ритаха, усещах как плътта ми се разкъсва. След това ме напъхаха в патрулката, без да ми махат белезниците, и ме оставиха между предната и задната седалка с главата надолу. Имах чувството, че вратът ми ще се счупи — изпитвах ужасно силна болка, а дрехите ми бяха подгизнали от пот.

Бях в състояние на вътрешен хаос. Не знаех на какви изтезания ще ме подложат полицаите. Щяха ли да ме пребият до смърт? Да ме осакатят? Да ме вкарат в затвора? Щях ли някога да видя семейството си отново? Колкото повече мислех за това, толкова повече се страхувах. Докато бях потънал в тези мисли, изведнъж осъзнах, че пред лицето на потисничеството и трудностите мислех само за собствената си плът и безопасност, а не как да остана непоколебим в свидетелството си, за да удовлетворя Бог. Побързах да се помоля: „Боже, страх ме е да не ме пребият и хвърлят в затвора. Моля Те, дай ми вяра. Искам да остана непоколебим в свидетелството си за Теб“. След молитвата си спомних един химн с Божиите слова.

В изпитанията е нужна вяра

1  Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за пътя на практикуване. Но в общи линии ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог. […]

2  … Когато нещо не може да се види с просто око, се изисква вяра. Когато не можеш да се избавиш от собствените си представи, се изисква вяра. Когато нямаш яснота за Божието дело, това, което се изисква, е да имаш вяра, да заемеш твърда позиция и да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато Йов стигна до този момент, Бог му се яви и му говори. Това означава, че само когато имаш вяра, ще си способен да видиш Бог. Когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване)

Тогава си помислих, че искам да последвам примера на Йов и да оставя всичко в Божиите ръце. Макар да бях попаднал в ръцете на полицията, без Божието позволение те не можеха да ми отнемат живота. Трябваше да имам вяра в Бог и колкото и голямо да беше страданието ми и дори да умирах, трябваше да остана непоколебим в свидетелството си за Бог и да посрамя Сатана.

Заведоха ме в полицейски участък, където двама полицаи ме влачеха напред, всеки хванал по един крак. Гърбът ми се влачеше по пода, и тежестта на цялото ми тяло падаше върху белезниците, които се врязваха в плътта на китките и глезените ми. Усещах как китките ми всеки момент ще се строшат. Завлякоха ме в една стая и ме захвърлиха като чувал в ъгъла. Всяка частица от мен изпитваше толкова силна болка, че едва си поемах дъх. След малко дойдоха няколко полицаи и започнаха да ме ритат по главата и да ме тъпчат. Единият яростно извика: „Мислиш се за много важен, а? Как смееш да доставяш религиозни книги! Мога да те пребия до смърт!“. През следващите часове продължаваха да влизат полицаи, удряха ме с юмруци, ритаха ме и ме обсипваха с крясъци и обиди. С тежките полицейски ботуши всеки ритник беше ужасно болезнен. С оковани ръце и крака нямаше как да ги избегна — просто трябваше да търпя. Спомних си тези Божии слова: „Трябва да знаеш, че сега са последните дни. Дяволите и Сатана бродят навсякъде като ревящи лъвове, търсещи кого да погълнат“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 28). Китайската конституция ясно гарантира свобода на вероизповеданието и аз само доставях книги с Божиите слова. Не бях нарушил нито един закон, но полицаите ме бяха арестували и животът ми беше в опасност заради побоищата. Компартията наистина е демон, който се съпротивлява на Бог! Биеха ме така, за да стана Юда и да предам Бог — не можех да се поддам на триковете на Сатана. Колкото и да страдах, трябваше да се уповавам на Бог, да остана непоколебим в свидетелството си за Бог и да посрамя Сатана.

Биеха ме до такава степен, че повечето време бях в полусъзнание. Не знам кога са ми свалили белезниците, но когато дойдох на себе си, забелязах, че лявата ми ръка и крак са вързани заедно, както и дясната ми ръка и крак. Имаше и въже, което минаваше зад врата ми и няколко пъти беше омотано бедрата. Бяха ме облегнали в ъгъла, завързан като възел. Цялото тяло ме болеше, дишах трудно, а главата ми беше болезнено подута. Полицаите продължаваха да влизат и да ме налагат безмилостно. Понякога двама заставаха от двете ми страни и ме ритаха като футболна топка — ту от едната, ту от другата страна. Бях зашеметен. Когато ме удряха по-леко, вече не го усещах. Когато ме удряха много силно или по раните, усещах леко потрепване, сякаш през тялото ми преминаваше ток. Когато от време на време се свестявах, осъзнавах, че всяка част от тялото ме боли Лежах на леденостудения под: жаден, гладен, целият в болки, и се чудех кога ще приключат полицаите с този безкраен побой. Струваше ми се, че е по-добре да умра, отколкото да търпя това мъчение, защото поне нямаше да се налага да страдам така“. В това замъглено и объркано състояние изведнъж в ума ми съвсем ясно прозвуча един химн, наречен „Да следваш Христос е повелено от Бог“: „Бог е повелил да следваме Христос и да преминаваме през изпитания и мъки. Ако истински обичаме Бог, трябва да се покорим на Неговото върховенство и подредби. Преминаването през изпитания и мъки е Божия благословия и Бог казва, че колкото по-неравен е пътят, по който вървим, толкова повече той разкрива нашата вяра и любов. Това, че днес можем да поемем по този път, е предначертано от Бог. Да следваш Христос от последните дни е най-голямата благословия“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Точно така. Колко път ни е отредено да извървим и колко страдания ще преживеем в този живот, всичко е предопределено от Бог — никой не може да избяга от това. На пръв поглед преминаването през такъв тип потисничество и трудности изглеждаше като нещо лошо, но всъщност беше полезно за растежа ми в живота и можеше да помогне за усъвършенстването на вярата ми. Преди това бях преминал през редица опасни ситуации и си мислех, че вече имам духовен ръст и вяра, че мога да страдам и да отдам всичко на Бог. Но когато се сблъсках с жестоките мъчения на полицията, се изплаших, че ще ме пребият до смърт или осакатят; изплаших се, че ще ме осъдят на затвор. Мислех само за собствените си плътски интереси и за собствената си безопасност. Когато болката стана непоносима, дори си пожелах да умра, за да се отърва от нея. В този момент осъзнах колко жалка е вярата ми, че ми липсва истински ръст и още повече — че ми липсва любов към Бог. Тези трудности и потисничество също така ме накараха да видя по-ясно злата и жестока демонична природа на големия червен змей. Пред света Компартията се хвали със свобода на вярата, но в действителност яростно арестува и преследва вярващите и ги третира като врагове. Всички ние сме сътворени от Бог, така че е естествено и правилно да вярваме в Него и да Му се покланяме, но тези полицаи арестуват вярващите и ни докарват до прага на смъртта. Компартията наистина е демон, който се съпротивлява на Бог! Бях придобил по-голяма проницателност за същността на Компартията. Спомних си нещо, което Бог е казал: „Бог се осмели да Се изправи пред опасности, хиляди пъти по-големи от тези през Епохата на благодатта, за да слезе в земята, където живее големият червен змей, и да извърши Своето собствено дело, отдавайки цялата Си мисъл и грижа, за да изкупи тази група осиромашели хора — групата хора, затънали в купчина тор“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (4)). Бях чел за това, но не го разбирах напълно. Едва след този арест лично оцених колко трудно е било за Бог да извършва делото Си за човешкото спасение в Китай. Само защото съм вярващ, който следва Бог и изпълнява дълга си, бях подложен на такова брутално отношение от страна на Компартията — докъде щеше да стигне тази шайка демони срещу въплътения Бог? Но дори в такава опасна среда Бог продължава да изразява истини и прави всичко възможно, за да спаси човечеството. Любовта Му към нас е толкова велика! Съзерцанието на Божията любов дълбоко ме развълнува и ми вдъхна сила. Безмълвно реших, че каквито и тактики да използва големият червен змей, за да ме изтезава, ще се уповавам на Бог и ще остана непоколебим в свидетелството си; ако някой ден изляза жив, ще продължа да следвам Бог и да изпълнявам дълга си, за да Го удовлетворя. Почувствах се много по-спокоен с вярата и силата, които ми дадоха Божиите слова. Въображението ми повече не се вихреше и макар да страдах физически, в сърцето си усещах спокойствие.

След известно време — нямам представа колко дълго — един полицай се приближи и ме срита два пъти, за да види дали съм още жив. Все още бях завързан и свит в ъгъла и не можех дори да вдигна глава. Виждах само краката му. Попита ме: „Ясно ли ти е какви книги доставяше?“. Отвърнах: „Да“. Тогава той каза: „Вярващ ли си?“. Отговорих: „Да“. След това продължи да настоява отново и отново да разбере откъде са книгите, къде съм ги карал, как съм се свързвал с другите, колко пратки съм доставил и т.н. Когато разбра, че напълно отказвам да говоря, се приближи, ритна ме няколко пъти и каза: „По-добре говори! Кажи ни всичко и ще те пуснем — повече няма да те бием!“. В следващите няколко дни продължаваха да ми задават едни и същи въпроси, без да спират, и когато не получаваха отговори, ме удряха отново и отново. Помня как веднъж, докато ме разпитваха, вдигнах глава, за да видя лицата им. В отговор единият полицай ме удари с юмрук в лицето, после грабна полицейската палка от масата и ме удари по врата. Припаднах на място. Не знам колко пъти съм губил съзнание за дните, които прекарах там. Не само ме биеха, но и ме унижаваха — не ми позволяваха дори да отида до тоалетната. Веднъж помолих да ме пуснат да отида, но това ми донесе само поредния побой. Един от полицаите злорадо ми каза: „Ами насери се! Напикай се!“. После излезе. Нямах друг избор, освен да стискам. Коремът ми се поду и ме болеше, а по-късно толкова изтръпна, че изобщо не го усещах. Не знам кога изгубих контрол над пикочния си мехур — просто усетих как долната част на тялото ми е влажна и ледено студена. Беше ужасно унизително, страшно оскърбително.

Откакто ме бяха прибрали, не ми бяха дали нищо за ядене. Отначало бях страшно гладен, но по-късно вече нямах желание за храна — усещах само болка и дискомфорт. Очите ми се подуха толкова, че не можех да ги отворя, но усетих как някой насила ми отваря устата и ми налива студена вода. Бях жаден, но по някое време вече не можех да поглъщам, затова я наливаха насила в устата ми. Бях напълно изтощен и когато се насилих да си отворя очите, смътно различих един полицай. Той ме удари в гърдите и излая: „Ще говориш ли най-сетне?“. Отвърнах: „Казах ви всичко, което имах да кажа. Какво още искате?“. Тогава той започна яростно да ме налага с юмруци и ритници. Чувствах сякаш плътта ми се къса. След като ме удари десетина пъти, ме изрита право в гърдите — имах чувството, че някой е сграбчил сърцето ми и болката бе толкова силна, че останах без дъх. След това ме хвана за яката, избута ме в ъгъла и започна да ме налага по главата, гърдите и корема. Нямам представа колко пъти ме е ударил, нито колко време продължи. Просто ми се стори, че времето се влачи. Той все повече се озверяваше, докато аз губех съзнание и идвах на себе си, вече безчувствен към болката. Започнах да усещам как нещо се надига от стомаха ми — накрая вече не можех да го сдържам и започна да бълва от устата ми. Смътно чух полицая да крещи: „Някой да дойде, започна да плюе кръв!“. След това припаднах и нямам спомен какво се е случило. Когато се свестих, видях, че целите ми дрехи бяха в кръв. Бях замаян и не зная кога отново съм загубил съзнание. Когато се свестих, изобщо нямах сили да се движа — имах чувството, че ще се разпадна. Мислех си, че едва ли ще оцелея, което силно ме разстрои. Точно тогава съвсем ясно си припомних една част от Божиите слова. Бог казва: „Аз съм твоята опора и твоят щит и всичко е в Моите ръце“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 9). Точно така. Всичко е в Божиите ръце и Бог решава дали ще живея, или ще умра. Спомних си, че когато Йов е бил подложен на изпитание, Сатана го е нападнал, като е покрил цялото му тяло с ужасно болезнени рани, но Бог не е позволил на Сатана да отнеме живота на Йов и Сатана не се е осмелил да прекрачи тази граница. Спомних си дните след ареста ми. Въпреки че полицаите ме биеха безспирно и не знам колко пъти бях губил съзнание, все още бях жив, изцяло благодарение на Божията грижа и защита. Наистина видях, че животът и смъртта ни са изцяло в Божиите ръце, и ако Той не позволи, Сатана не може да ни отнеме живота. Божиите слова ми дадоха вяра и сила и се помолих мълчаливо: „Боже, готов съм да положа живота си в Твоите ръце и да се покоря на върховенството и подредбите Ти“.

През онези дни бях на ръба между живота и смъртта. Най-голямата ми тревога в онзи момент, когато можех да умра всеки миг, бяха жена ми и детето ми. През 2012 г. полицията е отишла в моя дом да ме арестува заради вярата ми, но за щастие в този ден не съм си бил вкъщи. Оттогава не смеех да се върна вкъщи, а вече от три години не ги бях виждал. Мислех си, че ако умра, никога повече няма да мога да ги видя. От години не можех да бъда вкъщи, за да се грижа за тях. Не знаех как се справят, а дъщеря ни все още беше болна. Как щяха да се оправят занапред? От тази мисъл ми се доплака, но нямах сили дори за това. По-късно си спомних един химн, който често пеех, наречен „Плач по един мрачен и трагичен свят“: „Хората имат своите убежища, но Бог няма къде да подслони главата Си. Колко от тях принасят всичко, което имат? Бог е вкусил достатъчно от студенината на света и е понесъл всички страдания на света, но въпреки това Му е много трудно да получи съчувствие от човека. Бог непрекъснато се тревожи за човечеството, докато върви сред хората. Кой проявява загриженост за Неговата безопасност? Той работи неуморно през сменящите се сезони, като се отказва от всичко заради човечеството. Никой никога не е проявил загриженост за Божията утеха. Хората знаят само да изискват от Бог, но не са склонни да помислят малко повече за Божиите намерения. Човечеството се наслаждава на семейно щастие, защо тогава винаги кара Божиите сълзи да текат?“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Тази песен ме разчувства дълбоко и усетих колко съм задължен на Бог. За нашето спасение Бог се е въплътил, явил се е и е вършил делото си в страната на големия червен змей. Бил е потискан и преследван от Компартията, отхвърлен от това поколение, нямал е къде да положи глава. Бог е Господ на творението — Той е толкова върховен и достоен, но понася огромно унижение за нашето спасение, като плаща неописуема цена заради нас. Любовта Му към човечеството е толкова велика! Бях вярващ през всичките тези години и се бях радвал на толкова много поене и подкрепа от Неговите слова, но когато се изправих пред потисничество и трудности, в сърцето ми нямаше място за Бог. Не мислех как да остана непоколебим в свидетелството си за Бог и да посрамя Сатана, а вземах под внимание само плътта и семейството си. Дори се чувствах онеправдан от това страдание. Разбрах, че не проявявам никакво внимание към Божиите намерения, бях наистина егоистичен и достоен за презрение. Всъщност тази трудност беше от полза за живота ми, тя ми позволи да видя собствената си поквара и недостатъците си и щеше да помогне вярата ми в Бог да порасте. Съзерцанието на Божията любов силно ме развълнува и ме насърчи, и се заклех, че ще изживея този живот за Бог и ще живея, за да удовлетворя Бог. Колкото и да трябваше да страдам, дори да ми костваше живота, щях да се уповавам на Бог и да остана непоколебим в свидетелството си за Него.

Полицаите редуваха груби и меки методи, за да ме накарат да проговоря. Спомням си как един ден единият полицай ми донесе купичка, наполовина пълна с ориз, и друга, наполовина пълна с домати, и каза: „Не си ял нищо от дни. За какво бяха цялото това страдание и целият този бой? Не е като да си убил човек или да си подпалил нещо. Толкова бой изяде — не си струва. Вече миришеш по-зле и от просяк на улицата. Просто ни кажи каквото знаеш и повече няма да се налага да страдаш. Ще се върнеш у дома и ще бъдеш с жена си и детето си“. И продължи с думите: „Откъде взе тези книги? Къде ги носеше? Ако отговориш само на един от тези въпроси, веднага ще те пуснем“. Отново не пророних и дума, тогава той ме ритна няколко пъти и извика: „Мръсно парче месо! Явно имаш нужда от един хубав бой! Дори вече не можеш да говориш нормално, и пак се дърпаш!“. Мислех си, че каквото и да стане, в никакъв случай не мога да предам братята и сестрите. Не можех да бъда Юда и да предам Бог. Щом разбра, че няма да изкопчи нищо от мен, той просто се обърна и излезе. През цялото време ръцете и краката ми бяха вързани; бях свит на кълбо в ъгъла, докато понасях обидите и побоищата им. След известно време започнах да се чувствам страшно нещастен и слаб. Бях сериозно наранен от побоите и често губех съзнание. Когато съзнанието ми се проясняваше, се молех на Бог и често си спомнях за откъси от Божиите слова. Имаше два цитата от Божиите слова, които трайно се запечатаха в съзнанието ми. Бог казва: „Пътят, по който ни води Бог, не върви право нагоре, а е криволичещ и пълен с неравности; освен това Бог казва, че колкото по-скалист е пътят, толкова повече той може да разкрие нашите любящи сърца“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (6)). „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Когато мислех за Божиите слова, усещах, че Той е точно там, с мен, че ме напътства. Именно Божиите слова ми вдъхваха вяра и сила да продължа напред. Изрекох тиха молитва: „О, Боже! Само благодарение на Твоята грижа и закрила съм още жив. Благодаря Ти!“.

На следващия ден полицаите видяха, че съм на ръба на силите си, затова ме пренесоха в една стая, обляха ме с маркуч и после донесоха лист хартия, който да подпиша. Зрението ми беше много замъглено и можех само смътно да различа един от редовете. Престъпленията, в които ме обвиняваха, бяха следните: транспортиране на контрабанда, вяра в култ и нарушаване на обществения ред. Когато отказах да подпиша, един полицай ме сграбчи за ръката и ме принуди да оставя пръстов отпечатък. След известно време — не знам колко точно — ми сложиха качулка, натикаха ме в полицейска кола, закараха ме някъде, след което ме изритаха от колата. Докато се изправя и сваля качулката, колата вече беше далеч. Направих няколко крачки и просто нямах сили да продължа по-нататък. Всичко, което можех да направя, беше да седна край пътя. След толкова премеждия се озовах обратно в стаята, която бях наел. Ходенето беше истинско мъчение и когато исках да вляза в кола, трябваше да се придвижвам сантиметър по сантиметър. Брадата ми също беше пораснала толкова много, че шофьорът ме помисли за старец и ми предложи помощ. Когато по-късно погледнах календара, осъзнах, че осем дни съм бил изтезаван в полицейския участък. Ако не беше Божията закрила, нямаше начин да оцелея. Когато се върнах на мястото, където бях отседнал, всичко, което можех да правя, беше да лежа в леглото — цялото ми тяло тръпнеше от болка. Тялото ми беше в сини и лилави петна, които се усещаха като тумори при допир. И най-малкият натиск по тези подутини ми причиняваше непоносима болка. Просто продължавах да лежа и едва на десетия ден успях да се изправя и да повървя, а едва на петнадесетия имах сили да взема книга с Божиите слова, за да почета. Отначало не можех да завърша дори една цяла страница, защото седенето ми причиняваше болка в гърба, а в легнало положение нямах сили да държа книгата. Можех да чета само по три-четири минути наведнъж.

След освобождаването ми бях под постоянно наблюдение и полицията продължаваше да се обажда и да ме тормози. Помня как веднъж майка ми се разболя и се върнах в родния си град да я видя. На следващия ден полицията се обади и ме попита защо съм се прибрал. Когато се замислях колко тежко бях ранен, че не можех да имам никакъв контакт с братя и сестри, нито да изпълнявам какъвто и да е дълг, ми ставаше страшно трудно. Не знаех как бих могъл да продължа така. Точно когато се чувствах истински нещастен, прочетох една част от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Тези, които Бог нарича „победители“, са онези, които все още са способни да останат непоколебими в свидетелството си и да запазят своята първоначална увереност и своята преданост към Бог, когато са под влиянието на Сатана и когато са обсадени от Сатана, т.е. когато се намират сред силите на тъмнината. Ако ти все още си в състояние да запазиш чисто сърце пред Бог и да поддържаш искрената си любов към Бог независимо от всичко, тогава стоиш непоколебим в свидетелството си пред Бог и това е, което Бог нарича „победител“. […] Да принесеш свято духовно тяло и чиста девица на Бог означава да запазиш искреното си сърце пред Бог. За човечеството искреността е чистота, а способността да бъдеш искрен пред Бог е поддържане на чистота. Това е, което трябва да приложиш на практика. Когато трябва да се молиш, моли се; когато трябва да се събираш в общение, прави го; когато трябва да пееш химни, пей химни; и когато трябва да се опълчиш на плътта, опълчи се от плътта. Когато изпълняваш дълга си, не го претупвай; когато си изправен пред изпитания, стой твърдо. Това е преданост към Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да поддържаш предаността си към Бог). Божиите слова ми дадоха вяра и сила и озариха сърцето ми. Без значение как ме преследваше големият червен змей, без значение дали можех да имам контакт с други членове на църквата или да изпълнявам дълг и без значение какъв щеше да бъде изходът ми, щях да следвам Бог докрай.

Заради бруталните изтезания на полицията ми останаха много здравословни проблеми. Един лекар каза, че сърдечните ми клапи са увредени, имах намален приток на кръв към сърцето и проблеми с черния дроб, жлъчния мехур, далака и бъбреците. Каза, че съм практически разглобен на парчета. Преди бях в много добро здраве, но сега изкачването на един етаж, дори с празни ръце, ме оставя без дъх и сърцето ме заболява. Когато отначало ме пуснаха, имах чувството, че горната част на главата ми е откъсната. Болката беше ужасна, а и най-лекият допир я засилваше още повече. След като изпих над 80 пакета китайски билкови лекарства, главоболието ми най-накрая поотслабна. Също така имах чувството, че долната част на корема ми ще се откачи. Болеше ме ужасно и имаше два дни, в които продължавах да уринирам кръв. По това време нямах пари да отида на лекар и си мислех, че вероятно наистина няма да оцелея, затова отправих тази молитва към Бог: „Боже, дали ще живея, или ще умра е изцяло в Твоите ръце. Независимо дали ще оцелея, или не — благодаря Ти“. За моя изненада, след като в продължение на три дни приемах противовъзпалителни лекарства, спрях да уринирам кръв.

Макар да страдах, когато Компартията ме арестува и изтезава, наистина придобих изключително много. Тези осем дни в ада ясно ми показаха, че Компартията е демон, който се противопоставя на Бог. Аз съм просто обикновен, скромен християнин, който спазва закона и си гледа работата. Искам единствено да практикувам вярата си, да се стремя към истината, да получа Божието спасение и да изпълнявам дълга на сътворено същество по най-добрия начин, на който съм способен. Въпреки това полицията на Компартията ме арестува и едва не ме уби. Компартията иска да използва насилствено, брутално преследване, за да плаши вярващите, така че хората да не смеят да вярват и да следват Бог и по този начин да провали Божието дело на спасение. Но колкото повече преследва хората по този начин, толкова повече виждаме нейното зло и нейната бруталност, мразим ги и ги отхвърляме; и толкова повече копнеем за светлината и за идването на Божието царство, за деня, в който справедливостта и правдата ще управляват на земята. Чрез това аз също изпитах Божията любов. Ако не беше Божията закрила и ръководството на Неговите слова, нямаше начин да изляза жив от онази демонична бърлога. Благодарен съм на Бог от все сърце и искам да се стремя към истината и да изпълнявам добре дълга си, за да отвърна на Божията любов.