През 1991 г. приех християнската вяра, а няколко години по-късно станах проповедник в църквата. През 1995-та ме арестуваха полицаи от Агенцията за национална сигурност — искаха да знаят къде проповядвам и кой е водачът ми. Отказах до говоря и затова ме биха, ритаха ме, с часове ме изтезаваха. Целият бих в синини. Заключиха ме в ареста. 42 дни ме изтезаваха и полицаите, и арестантите. Бях между живота и смъртта. По-късно жена ми използва някакви връзки и плати близо 10 000 юана, за да ме освободят. Не разбирах защо постъпват така с мен. Ние, вярващите, напътствахме другите да следват Господните учения, да бъдат добри хора, да бъдат човечни и да обичат ближните си. Защо комунистическата партия ни преследваше толкова настървено? Когато добих вярата си във Всемогъщия Бог, Божието слово и личните ми преживявания ми помогнаха да прозра демоничната природа на партията — да мрази истината и да се противи на Бог.

Един ден през декември 1999 г., както си закусвахме с жена ми, трима полицаи нахълтаха у дома. Единият от тях ме беше арестувал първия път заради вярата ми в Господ. Изгледа ме и заяви със суров тон: „Получихме сигнал, че изповядваш вярата си и проповядваш евангелието. Не си си научил урока!“. След това тримата претърсиха дома ни, обърнаха го с главата надолу. Обискът продължи близо час, оставиха къщата в пълен безпорядък. Отведоха ме в полицейското управление, въпреки че не намериха никакви книги за вярата. Докато ме караха натам, в ума ми изплуваха сцени от първия ми арест и изтезанията. Бях доста уплашен. Тези демони изпитваха силна ненавист към вярващите и нямах представа какви мъчения ще ми измислят. Тогава наум се помолих на Бог и си спомних тези Негови думи: „Всеки, на когото дам славата Си, ще свидетелства за Мен и ще даде живота си за Мен. Това отдавна е предначертано от Мен“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Какво знаеш за вярата?“). Вярно е — Бог беше позволил да бъда арестуван този ден и всичко беше в Божиите ръце — какви страдания ще понеса, дали ще оцелея или ще умра. Трябваше да свидетелствам. Божието слово ми вдъхна вяра и сила и се поуспокоих.

Първо ме откараха в районното, за да ме претърсят и разпитат, но тъй като отказвах да говоря, ме отведоха в Агенцията за национална сигурност. Там ме заобиколиха няколко полицаи и ме обсипаха с удари и ритници. Някои ползваха електрошокови палки. Паднах като покосен, виеше ми се свят. От носа и от устата ми рукна кръв, дрехите ми висяха разкъсани и нямах сили да се изправя на крака. Тогава главният полицай ме сграбчи за врата и каза: „Това е, за да разбереш кой командва парада и да не се правиш на майстор. Говори! Кажи ми кой е водачът ти? Пред кого си проповядвал?“. Доста се уплаших… дойде ми в повече. Ако не проговорех, побоят със сигурност щеше да продължи и вероятно щях или да осакатея, или да умра. От все сърце се помолих на Бог да ме закриля и напътства. Тогава в ума ми изплуваха Божиите думи: „Ако човек е изпълнен с плахи и страхливи мисли, това е така, защото е бил заблуден от Сатана, който се бои, че ще преминем моста на вярата, за да навлезем в Бог“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 6“). Осъзнах, че страхът е от Сатана и на колкото и жестоко изтезание да ме подложат полицаите, не могат да докоснат душата ми. Дори и да ме пребиеха до смърт, душата ми бе в Божиите ръце. Тази мисъл ми вдъхна вяра и сила. Щях да остана верен и да предпазя другите, дори и да платя с живота си. Стиснах зъби и не пророних нито дума. Отговорих на въпросите им с мълчание и затова пак ме повалиха с ритници на земята. После взеха една палка, сложиха я на пода, двама ме завлякоха до нея и си озовах на колене върху палката. Болката в пищялите беше неописуема. От очите ми потекоха сълзи. Един от полицаите с все сила настъпваше прасците ми, пак и пак. Толкова ме заболя, че се разплаках, свих се на кълбо. Той ми изкрещя да стана, но аз не можех да помръдна, краката ми не ми се подчиняваха. Потънал в бездна от страдание, аз се обърнах към Бог: „О, Боже! Не издържам повече и не знам на още какви изтезания ще ме подложат. Моля те, Боже, не искам да Те предам — моля те, дай ми вяра и сила“. И тогава си спомних тези Божии думи: „Приемали ли сте някога благословенията, които са ви дадени? Търсили ли сте някога обещанията, които са дадени за вас? Под ръководството на Моята светлина вие със сигурност ще пробиете хватката на силите на мрака. Със сигурност сред тъмнината няма да изгубите светлината, която ви води. Със сигурност ще бъдете господари на цялото творение. Със сигурност ще бъдете победители пред Сатана. Със сигурност при падането на царството на големия червен змей ще се изправите сред безбройните тълпи, за да свидетелствате за Моята победа. Вие със сигурност ще останете непоколебимо и уверено в земята на Синим. Чрез страданията, които понасяте, ще наследите Моите благословии и със сигурност ще излъчвате Моята слава в цялата вселена“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Думите на Бог към цялата вселена“, „Глава 19“). Божието слово укрепи вярата ми. Трябваше да се осланям на Бог. Воден от Неговото слово, щях да победя Сатана и да остана непоколебим в свидетелството си. След шест или седем часа ужасяващи изтезания бях пребит много лошо и левият ми прасец беше премазан. Въпреки това не промълвих и дума и полицаите ме хвърлиха в ареста. Като видяха, че съм пребит почти до смърт, надзирателите не искаха да ме оставят при тях. Наложи се полицаите дълго да ги увещават, докато най-сетне ме приемат.

Отведоха ме в килия, наситена с непоносима воня. Беше малка, към 10 квадрата с мърляви и смрадливи дюшеци и тоалетна. 15-16 души вършеха всичко в килията — ядяха, спяха — беше просмукана с влага и мръсотия. Другите арестанти не откъсваха очи от мен. Бях много притеснен, непрестанно се молех. Спомних си тези Негови думи: „Не се бой, защото Моите ръце те подкрепят и ще държа всички злосторници далеч от теб“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 28“). Божието слово ми вдъхна вяра и утеха. Поуспокоих се малко. На другия ден тарторът на арестантите се заяде с мен и подучи другите да ме набият почти до несвяст. Превит на две от болка, не можех да помръдна. След това полицаите ме изкарваха за разпит от време на време и ме караха да предам църквата. Често сменяха тактиката, защото продължавах да мълча. Веднъж дойде чичото на жена ми. Престори се на загрижен: „Да не те бият другите арестанти? Хранят ли те?“. После изпрати един полицай да ми купи малко паучита и цигари. Въздъхна дълбоко и каза със загрижен тон: „Ако не направиш самопризнания, ще те вкарат в затвора, а там съм безсилен. Нова Година наближава. Кажи си всичко, за да те пуснат да се върнеш у дома. Нали ще си помислиш?“. Докато говореше, си мислех, че родителите ми са вече над 70, а жена ми сам-сама се грижи за трите ни малки деца. Как щяха да се справят без мен, ако ме пратеха в затвора за две години? Китайските затвори са жив ад и изтезанията до смърт са нещо обичайно там. Как ще се справят, ако аз умра? Колкото повече мислех, толкова по-силно отчаяние ме обземаше и затова помолих Бог да бди над мен. Спомних си тези негови думи: „По всяко време народът Ми трябва да се пази от хитрите замисли на Сатана, да пази портата на дома Ми заради Мен. Хората трябва да са способни да се подкрепят взаимно и да се грижат един за друг, за да не попаднат в капана на Сатана, когато вече ще е твърде късно да съжаляват“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Думите на Бог към цялата вселена“, „Глава 3“). Божието слово разсея отчаянието ми. Полицаите се опитваха да използват обичта ми към близките, за да предам Бог. Какво коварство! За момент почти успяха. Бог ми е дарил живот и животът ми е в ръцете Му. И съдбата на семейството ми беше в Неговите ръце — последната дума бе Негова. Ако се озовях в затвора, това щеше да е по Неговата воля. Трябваше да остана непоколебим, дори това да ми костваше живота! Затова му отвърнах: „Казах, каквото имах да казвам. Не знам нищо друго“. Като видя, че хитринката му не минава, той ме изгледа продължително и си тръгна ядосан.

Надзирателите в трудовия лагер насъскваха другите задържани да ме тормозят по всевъзможни начини. Измъчваха ме с „ядене на кнедли“, „гледане в огледалото“ и „ядене на лакът“ и ме караха да рецитирам правилата на ареста. „Ядене на кнедли“ беше да ме увият в много стегнат вързоп от одеяла и после вкупом ме налагаха и ритаха, докато се замая от бой. „Гледане на телевизия“ значеше да ми щипят и извиват ушите и после трябваше да кажа, че съм говорител в тв каналите „Шандонг“ или „Хенан“. Ако не отговорех правилно, пак ме биеха. „Гледане в огледалото“ е да ти натопят главата в тоалетната, пълна с урина и фекалии, и трябваше да стисна гърло, за да не глътна нещо. А „яденето на лакът“ е да те сръгат с лакът в гърба. Караха ме да рецитирам правилата на ареста. Ако сгрешах нещо, с все сила ме налагаха с обувка. От това се покривах с кървави мехури. На това отгоре, надзиратели ме караха да работя ден и нощ. Работех бавно заради травмите си, а другите арестанти ме караха да върша още и още. Ако не се справех, ме биеха. Едва издържах изтезанията. Болеше ме, много се отчаях. Понякога бях толкова обезверен, че исках да умра, за да се отърва от страданията. Непрестанно се молех на Бог да бди над мен. Един ден ненадейно се сетих за разпването на Господ Исус. Бог е всевластен, свят и безгрешен и лично се въплъти, за да осъществи делото Си и да спаси човечеството, но Го приковаха към кръста. Сета Бог отново доби плът и пак е отвергнат, оклеветен, охулен и заклеймен. И комунистическата партия го преследва. Но въпреки това Той продължава да изразява истини, за да спаси човечеството. Невероятна е Божията любов към човека! Аз съм вярващ, търсещ спасение — какво значение имат дребните ми страдания? При това, тези мъки показваха участието ми в Христовото царство. Те бяха нещо славно. Бяха стойностни и значими. Като осъзнах това, вярата и силата ми се възвърнаха и не бях толкова нещастен, на каквито и мъчения да ме подлагаха арестантите.

Един ден след закуска няколко полицаи ме закараха на пазара, който е на 7 километра от дома ми и качиха на платформа мен и още десетина арестанти. Разбрах, че ни изправят на публичен съд. На трибуната седяха кадрите на Агенцията за държавна сигурност, а пред нея се беше струпало огромно множество. Доста от хората възбудено си шепнеха, някои ме сочеха с пръст. Лицето ми пламна, сърцето ми биеше като лудо и не смеех да вдигна глава. Мислех си, че доста от роднините, познатите и приятелите ми живеят наблизо, а също и бивши колеги. Какво ли щяха да си помислят за мен, като ме видят с табела на врата сред куп затворници? Как ще се покажа пред хора след това? Колкото повече си мислех за това, толкова по-зле се чувствах и затова помолих Бог да ми вдъхне кураж. Припомних си тези Негови думи: „Надявам се, че всички хора ще могат да дадат силно, звучно свидетелство за Мен пред големия червен змей, че ще могат да се принесат в жертва за Мен за последен път и да изпълнят изискванията Ми за последен път. Можете ли наистина да направите това?“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Думите на Бог към цялата вселена“, „Глава 34“). Божието слово ми вдъхна вяра и сила. Ние, вярващите, вървим по верния път. Не нарушаваме закона, никому не правим лошо, в това няма нищо срамно. А мен ме тероризираха заради праведността ми. Трябваше да се гордея пред лицето на това унижение! Тази мисъл ме успокои. Накрая ме обвиниха в „незаконна вяра“ и „нарушаване на обществения ред“ и ме осъдиха на три години превъзпитание в трудов лагер. Като гледах лицемерно добродетелните, самодоволни лица на трибуната, презрях тези демони от все сърце и си дадох клетва, че и на 30 години да ме осъдят вместо на 3, никога няма да предам Бог, ако ще да живея хиляда години! Два дни след публичния съд ме изпратиха в трудов лагер.

Щом се озовах там, веднага ме разпределиха да копая изкопи, а трябваше и да мъкна пясък и цимент с ръчна количка. Принуждаваха ме да върша това по 12 часа всеки ден. Понякога се движех едва-едва заради осакатения ми прасец и щом ме забележеше, надзирателят ме биеше. Прималяваше ми при мисълта, че трябва да изкарам следващите три години в непосилен труд. Не бях убеден, че ще се справя, нито че ще оцелея. През цялото време често се молех на Бог и мислех за Неговата любов и как е изтърпял унижения и болка, за да спаси поквареното човечество. Това дълбоко ме трогваше. Вдъхваше ми сили да се покоря и колкото и да изстрадам, да следвам Бог докрай.

Впоследствие се запознах с Шан Чин — затворник, който също беше вярващ. При всеки удобен случай разговаряхме за вярата си, защото и двамата бяхме християни. Брат Шан Чин беше с чиста душа и копнееше за Господното пришествие. Затова исках да му разкажа за Божието дело в сетните дни. Но преди да успея, присъдата му изтече и го освободиха. Много съжалих за това. Затова се помолих на Бог да ми даде шанс да споделя евангелието с Шан Чин. Един ден, малко след като той напусна лагера, работех на строителната площадка, както винаги. Стомахът ме свиваше и често притичвах до тоалетната. Забелязах, че преградата на тоалетната не е особено висока, а досами нея има фабрика. Докато бях в тоалетната, надзирателят си четеше вестника отвън. Не бях сигурен дали Бог ми предлага изход и затова отправих молитва за кураж. Като се помолих, вече бях сигурен, че Бог ми сочеше пътя навън. Докато надзирателят се залисваше с вестника, прескочих стената и право във фабриката. Бързо смъкнах затворническите си дрехи и излязох през главния вход. Не бях си и мечтал, че при цялата строга охрана в лагера, ще успея да избягам, с Божията помощ. Бях дълбоко благодарен на Бог.

Но само след няколко минути чух воя на сирените зад себе си. Изтичах да се скрия сред дърветата наблизо и трескаво взех да се моля. Изчаках да падне здрач и тогава предпазливо излязох от горичката. Поех по междуселски път към къщата на Шан Чин, местните ме упътваха. Късно през нощта стигнах до шосето, водещо до дома му и видях в далечината пропускателен пункт с полицаи. Страшно се изплаших. Ами ако ме забележат? Пипнат ли ме, свършено е с мен. От все сърце се замолих на Бог. Зърнах копа сено, притаих се в нея и останах там повече от час. Чак когато видях, че полицейската кола потегля, излязох крадешком. Пак се запътих към дома на Шан Чин. Но не след дълго прасецът толкова ме заболя, че не можех да пристъпя. Починах си, после пак потеглих. Докато вървях, си тананиках химна „Копнея да видя деня на Божията слава“.

Днес приемам Божия съд и пречистване, а утре ще получа Неговите благословии. Готов съм да дам младостта си и да отдам живота си, за да видя деня на Божията слава. О, Божията любов — тя омагьоса сърцето ми. Той работи и изразява истината, като дарява на човека пътя на живота. Готов съм да изпия горчивата чаша и да страдам, за да придобия истината. Ще понасям унижения, без да се оплаквам. Искам да прекарам живота си, като се отплащам за Божията благодат.

Ще отдам любовта и верността си на Бог и ще изпълня мисията си, за да Го прославям. Решен съм да остана непоколебим в свидетелството си за Бог и никога да не се отдавам на Сатана. О, макар че главите ни може да се счупят и кръвта ни да тече, гръбнакът на Божиите избраници не може да бъде пречупен. С Божиите призиви, прилепени към сърцето ми, съм решен да унижа дявола Сатана. Болката и трудностите са предопределени от Бог. Ще Му бъда верен и покорен до смърт. Никога повече няма да карам Бог да плаче и никога повече няма да Го карам да се тревожи.

…………

(„Следвайте агнеца и пейте нови песни“)

Докато си го тананиках, усещах как се усилва вярата ми. По пладне на следващия ден стигнах къщата на Шан Чин. Като се видяхме, и двамата се разплакахме от радост. Той се страхуваше, че полицията скоро ще дойде на проверка и затова ме подслони при друг човек. Както и очаквахме, по обед на следващия ден пред дома на Шан спря полицейска кола. Тръгнаха си ядосани, че не са ме намерили. Най-сетне успях да споделя евангелието на Божието царство с Шан Чин. Под Божиите напътствия, над сто братя и сестри от неговото вероизповедание се стекоха пред Всемогъщия Бог.

След бягството ми от трудовия лагер ме обявиха за издирване. Пътувах от място на място, за да споделям евангелието, но не посмях да се отбия у дома. Изтърколиха се 10 години. През септември 2010 г. най-после се промъкнах в родния си град и реших да отида при сестра ми. Там се видях с жена си. Тя ми каза, че след бягството ми от лагера, полицията нахлула у нас, претърсили дома ни, а също и къщите на роднините ни. Дори се опитали, с увещания и заплахи, да придумат жена ми, родителите ни и роднините да им кажат къде съм. Поставили на пост около къщата ни тайни агенти, да дебнат няколко дни. След всички тези години полицията все още ме преследваше. По Нова година и на рождените дни на родителите ми все питали за мен — как съм, дали съм се отбивал да ги видя. През 2002 г. арестували жена ми заради вярата ѝ и роднините похарчили над 2 000 юана и намерили връзки, за да я измъкнат от ареста. Тъй като вече и двамата с жена ми бяхме с полицейски досиета и с глоби, децата ни били принудени да напуснат училище преди да завършат и се наложило да работят, за да се издържат. Това много ме разстрои. Като чуха, че съм се върнал, родителите ми дойдоха в дома на сестра ми. Щом ме видяха, се разплакаха, но гледаха да е тихичко, за да не ги чуе някой. Казаха ми, че през цялото време ме сънуват и си изплакали очите от мъка. И моите очи се напълниха със сълзи като видях колко са се състарили мама и татко. Няколко дни по-късно татко се качил на велосипеда си, за да дойде при сестра ми да ме види, паднал от колелото и си счупил бедрената кост. Много се разтревожих за него и дори рискувах да ида у тях посред нощ. Като ме видя, той се разплака и каза: „Докторът каза, че от това няма оправяне. Трябва да лежа и да чакам смъртта. Сигурно те виждам за последен път“. Опитах се да го утеша, правех се на силен. Не можех да остана при него за дълго, за да не ме арестуват и затова си тръгнах час по-късно. Над десет години бях прекарал като беглец. Заради властите не можех да се върна вкъщи, не можех да си видя семейството, не можех да изпълня синовния си дълг, нито да бъда пълноценен съпруг и баща на трите ни деца. Сега татко беше пострадал тежко, а аз и за него не можех да се погрижа. Чувствах, че съм ги предал, и сърцето ме заболя от мъка. Бързо отправих молитва към Бог. Помолих Го да ме напътства, да ми даде сила и вяра. След това си спомних тези Негови думи: „Постоянно чувствам, че пътят, по който ни води Бог, не върви право нагоре, а е криволичещ и пълен с неравности; освен това Бог казва, че колкото по-скалист е пътят, толкова повече Той може да разкрие нашите любящи сърца. И все пак никой от нас не може да открие такъв път. В Моя опит съм извървял много каменисти и коварни пътища и съм понесъл големи страдания; понякога дори съм бил толкова покрусен от скръб, че съм искал да крещя, но вървя по този път и до днес. Вярвам, че това е пътят, по който Бог води, затова понасям мъките на всички страдания и продължавам напред. Защото това е, каквото Бог е повелил, така че кой може да го избегне? Не искам да получа никакви благословии, а само да мога да вървя по пътя, по който трябва да вървя според Божията воля. Не се стремя да подражавам на другите, като вървя по пътя, по който те вървят; единственото, към което се стремя, е да осъществя предаността Си да вървя по определения Ми път до края. (…) Това е така, защото винаги съм вярвал, че Бог е повелил колко страдания трябва да понесе човек и какво разстояние трябва да измине по пътя си, и че в действителност никой не може да помогне на никого другиго“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Пътят … (6)“). „Това, което вие сте наследили в този ден, надминава всичко, което са наследили апостолите и пророците през епохите, и е по-велико дори от това на Мойсей и Петър. Благословиите не могат да бъдат получени за ден или два; те трябва да бъдат спечелени чрез голяма жертва. Това означава, че вие трябва да притежавате любов, която е претърпяла облагородяване, трябва да имате голяма вяра и трябва да притежавате многото истини, които Бог изисква да постигнете; нещо повече, трябва да се обърнете към справедливостта, без страх или отстъпление, и да имате любов към Бог, която остава постоянна до смъртта. Трябва да имате решителност, трябва да настъпят промени във вашата житейска нагласа, покварата ви трябва да бъде изцелена, трябва да приемете всички Божии намерения, без да се оплаквате, и трябва да бъдете покорни чак до смъртта. Това е, което трябва да постигнете, това е крайната цел на Божието дело и това е, което Бог иска от тази група хора“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?“). Божието слово ми даде просветление. Бог е предопределил колко ще изстрада всеки един от нас през живота си. Трябваше да оставя родителите си в Божиите ръце и да приема каквото Той е разпоредил. Помислих си и за светците които непоколебимо са свидетелствали за Бог през вековете, въпреки изтърпените гонения и несгоди. Аз приех новото Божие дело и изразените от Него истини радваха душата ми. Бях добил повече от всички тези пророци и апостоли, но когато станах жертва на тормоз, се почувствах слаб и съкрушен — толкова бях дребен. Тогава се зарекох да следвам примера на светиите, да бъда твърд и да следвам Бог! През 2011 г. един брат ми донесе писмо от жена ми. Тя пишеше, че полицаите пак ходили у дома и я разпитвали къде съм. Оттогава нямам никаква вест от нея.

Един ден през декември 2012 г. излязох с още няколко вярващи, за да споделяме евангелието. Появиха се четирима полицаи и ме заловиха. Две от сестрите побягнаха и трима от полицаите хукнаха след тях. Четвъртият ме сграбчи, мъчех се да се освободя от хватката му. Една по-възрастна сестра го задърпа за ръката, за да ме предпази, и това ми даде шанс да се отскубна. Но не стигнах далеч — той ме догони и пак ме сграбчи. Други две сестри дотичаха и го задържаха, за да избягам. Като се добрах до вкъщи, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Случилото се минаваше пред очите ми като на филмова лента. Тези сестри задържаха полицая, за да ме защитят и да избягам. Не знаех дали са ги задържали, дали ще ги измъчват, дали са арестували останалите. Мислено се върнах към последните два пъти, когато ме арестуваха и изтезаваха. В Китай е много опасно да разпространяваш евангелието — непрестанно те грози арест и затвор. Бях съкрушен и се помолих на Бог. След това прочетох този откъс от Божието слово: „За всички хора облагородяването е болезнено и много трудно за приемане, но именно по време на облагородяването Бог разкрива Своя праведен нрав пред човека и оповестява Своите изисквания към човека, осигурява повече просветление и по-реално кастрене и справяне; чрез сравнението между фактите и истината Той помага на човека по-добре да опознае себе си и да разбере по-добре истината и Божията воля, като по този начин помага на човека да има по-истинска и по-чиста любов към Бог. Такива са Божиите цели, когато извършва облагородяване“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Само чрез преминаване през облагородяване човек може да притежава истинска любов“). „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да продължавате да сте верни на Бог и на Божието водителство; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и разтърсващо свидетелство“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Само чрез преминаването през болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост“). Божиите думи ме накараха да се замисля над себе си. Осъзнах, че любовта ми към Бог е несъвършена, че не Му се бях се отдал всецяло. Когато ме задържаха последните два пъти и ме изтезаваха, аз не се поддадох на Сатана, останах непоклатим. Това ме накара да реша, че съм с добър духовен ръст, че имам вяра в Бог и покорство. Но когато Сатана продължи да ме напада отново и отново, истинският ми ръст излезе наяве. Предишната ми твърдост се дължеше не на същинския ми ръст, а на вярата и на смелостта, които ми вдъхваше Божието слово. Чак сега прозрях, че Бог използва сатанинското коварство, за да прояви мъдростта Си. Сатана прибягна до всякакви трикове, за да ме арестуват и измъчат, да ме пречупят и да предам Бог, но тези ситуации ми помогнаха да видя къде съм грешил и да осъзная недостатъците си. Благодарение на тези мъчителни преживявания бяха усъвършенствани вярата и истинското ми покорство. Като разбрах Божиите намерения, унинието ми поутихна и ме изпълни решимост да следвам примера на Петър и каквото Бог е разпоредил, за да изпълня дълга си и да свидетелствам.

През 20-те години вяра в Бог бях брутално арестуван, преследват и изтезаван от комунистическата партия, бях принуден да напусна дома си и семейството ми беше разтурено. А на моменти аз проявявах слабост. Във всеки такъв момент Божието слово ми вдъхваше сила, затова съм тук до днес. Тормозът и несгодите ми причиниха и физическо страдание, но то ме доближи до Бог. При това добих знание за Неговата мъдрост, любов и спасение. Ясно прозрях, че комунистическата партия е истински зла и порочна — противящ се на Бог сатанински демон. Отрекох се от нея, изоставих я и предано последвах Бог. Толкова съм благодарен на Бог за преживяното, защотото ме дари с най-безценните богатства на живота!