Малко след като получих Божието дело в последните дни, проповядвах Евангелието на моя съпруг. Изненадах се, когато, след като го чу, той намери разни фалшиви новини за Църквата на Всемогъщия Бог онлайн, всякакви клевети и слухове, измислени от ККП срещу Църквата на Всемогъщия Бог. След това ме погледна гневно и кресна: „Виж! Това, в което вярваш, е „Източна светкавица“, с която ККП се бори от години. В момента, в който те арестуват, ще те осъдят и пратят в затвора. Забранявам ти да вярваш повече!“. И скъса всичките ми книги с Божието слово. Тогава бях ядосана, но после си помислих, че съпругът ми се противопоставя на вярата ми, защото временно беше подведен от слуховете, разпространявани от ККП, но по-късно щеше да разбере. Знаех обаче, че каквото и да се случи, вярата в Бог е правилният път в живота и никога няма да се откажа от нея. След това съпругът ми ми звънеше всеки ден, за да следи къде ходя. По това време бях студентка и за да избегна следенето, посещавах събрания близо до университета и се прибирах само през уикендите. В края на 2012 г., когато ККП стартира кампания на още по-ревностно потискане и арести срещу Църквата на Всемогъщия Бог в интернет, по телевизията и по вестниците, имаше слухове и лъжи, заклеймяващи и клеветящи Църквата на Всемогъщия Бог навсякъде, и арестуваха вярващите в Бог навред. Съпругът ми се страхуваше да не ме арестуват за вярата в Бог, което можеше да засегне него и семейството му, ограниченията ставаха все по-строги. Той ме и заплаши — каза, че ще се разведе с мен, ако продължа да вярвам в Бог. Това много ме разстрои. В Китай вярата в Бог носи не само риск от присъда и затвор за нас, но сме преследвани и от нашите семейства. Толкова ни е трудно! Мислех си какво ще стане с дъщеря ни, ако се разведем? За тези няколко дни загубих интерес към изпълнението на задълженията ми. Бях нещастна.

След това една от сестрите, като научи за състоянието ми, ми прочете откъс от Божието слово. На мен много ми помогна, „Всяка стъпка от работата, която Бог върши в хората, външно изглежда като взаимодействие между хората, сякаш е породено от човешка организация или от човешка намеса. Но зад кулисите всяка стъпка от работата и всичко, което се случва, е облог, направен от Сатана пред Бог, и изисква хората да останат непоколебими в свидетелството си за Бог. Да вземем, например, когато Йов беше подложен на изпитание: зад кулисите Сатана направи облог с Бог и това, което се случи с Йов, беше дело на хората и тяхната намеса. Зад всяка стъпка от работата, която Бог върши във вас, стои облогът на Сатана с Бог — зад всичко това се крие битка“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Само ако обичаш Бог, вярваш предано в Бог“). Божиите думи ми помогнаха да разбера, че тези трудности само привидно са били ограничения и преследване от страна на съпруга ми, но всъщност това е било дело на Сатана. Бог иска да спаси хората, а Сатана използва потисничеството на съпруга ми, за да ме накара да предам Бог, да загубя Неговото спасение и накрая да ме завлече в ада. Сатана е толкова зловещ и зъл! Тогава се помолих на Бог: „Боже, аз съм твърде незначителна, затова Те моля да ми дадеш вяра. Дори да се наложи да се разведа със съпруга си, няма да Те предам и няма да се подлъжа от козните на Сатана“. След като се помолих, вече не ми беше толкова тежко и продължих да разпространявам Евангелието и да изпълнявам дълга си.

Чух, че в края на същата година са те арестували на събрание. Полицията ме обвини в „нарушаване на обществения ред“ и ме задържаха за 30 дни. На разпита ми полицаите от Националното бюро за сигурност ме заплашваха, „В университета вече знаят, че си арестувана за вяра в Бог, и ще те изключат. Но ако ни сътрудничиш и кажеш какво знаеш, ще поговорим с декана и ще можеш да продължиш обучението си. Добре си помисли!“. След като си тръгнаха, погледнах студените железни решетки на килията и се почувствах напълно отчаяна и нещастна. Ако ме изключеха от университета, защото вярвам в Бог, това щеше да е политически въпрос. Щеше да остане в студентската ми книжка и полицейското ми досие, никоя болница нямаше да ме вземе на работа и мечтата ми да стана лекар нямаше да се сбъдне. Едва на 30 години моето обучение, работа и бъдеще щяха да изчезнат. Как щях да живея в бъдеще? Как щях да понеса дискриминацията от страна на близките си и подигравките на околните? Няколко дни не можех нито да ям, нито да спя. През това време всеки ден се молех на Бог за това. Една сутрин открих, че несъзнателно си тананикам химн с Божието слово: „Ти си сътворено същество и разбира се, трябва да се прекланяш пред Бог и да се стремиш към живот, изпълнен със смисъл. Тъй като ти си човешко същество, трябва да се отдадеш на Бог и да понесеш всички страдания! Трябва с радост и увереност да приемеш малкото страдание, на което си подложен днес, и да живееш смислен живот, като Йов и Петър. Вие сте хора, които следват правилния път — тези, които търсят усъвършенстване. Вие сте хора, които се надигат в нацията на големия червен дракон — тези, които Бог нарича праведни. Не е ли това най-смисленият живот?“ („Следвайте агнеца и пейте нови песни“). Докато пеех този химн на Божието слово, се почувствах особено трогната и сълзите ми не спираха да текат. Аз съм Божие създание и трябва да вярвам в Бог и да Го почитам. Това е нормално и естествено. Бог е разпоредил да се родя в семейство, което вярва в Господ, за да знам за съществуването на Бог от ранна възраст. В последните дни имах късмета да чуя Божия глас и да приема Господ. Той ми позволи да получа храната и напитката на Божието слово, да приема неговата присъда и пречистване и да получа Божието спасение. Това е невероятна благословия! Мислех си колко много хора поколения наред са следвали Бог. Те са минали през преследване и трудности, за да разпространяват Божието евангелие, мнозина дори са дали живота си. Всички те са създали красиво, благозвучно свидетелство за Бог. Това беше много вдъхновяващо за мен. Помислих си, че ако се откажа от вярата в Бог, за да защитя собствените си интереси и бъдеще, тогава имам ли още съвест? Достойна ли съм да се нарека човек? Тази мисъл ми даде сили и се заклех, че без значение дали щяха да ме изключат или какви щяха да са бъдещето и съдбата ми и независимо от това как хората около мен щяха да ме отхвърлят или клеветят, аз нямаше да предам Бог и щях да свидетелствам за него. При последния разпит аз много спокойно казах на полицията, „Ако университетът ме изключи, само ви моля да кажете на съпруга ми да отиде да вземе нещата ми“. Като видяха колко съм решена, полицаите си тръгнаха много обезсърчени. Бях много благодарна на Бог.

След като ме освободиха и пуснаха, съпругът ми ядосано каза: „Полицията ми каза, че ако те арестуват отново за вяра в Бог, няма да те задържат само за един месец. Това ще засегне и мен, и дъщеря ни. Дъщеря ни няма да може да учи в университет, да си намери добра работа или да работи на държавна служба. Не разбираш ли? Заради ареста ти за вяра в Бог и аз страдах един месец. Не мога да ти опиша колко плаках, едва не попаднах в автомобилна катастрофа. За да те измъкна от затвора, молих за помощ кого ли не и напълно се изложих. Никога повече нямам намерение да страдам така“. Той ме попита и дали мога да спра да вярвам и да мисля повече за семейството си. Освен това, за да ми попречи да се свързвам с братята и сестрите, дебнеше ме като престъпник. Не ми позволяваше да напускам къщата и не ми даваше никаква независимост. Когато отиваше на работа, оставяше майка си да ме наблюдава. Постоянно звънеше да пита къде съм и какво правя. Също така непрекъснато ми разказваше за различни революционни движения в ККП и използваните насилствени методи за превъзпитание, за да ме уведоми за последствията от неподчинението на ККП и да изкорени идеите ми за вяра в Бог. Той каза също: „Знам, че слуховете, които ККП измисля за твоята църква, са неверни. Искаш да вярваш в Бог, а те не го позволяват. Но ако не се подчиниш, ти съсипват живота. Виж хората, които загинаха толкова трагично по време на Културната революция и при инцидента от Четвърти юни. Ако обидиш ККП, не можеш дори да избягаш в чужбина“. Свекърва ми също се намеси и каза: „ККП не са стока, но те държат властта. Ние сме просто обикновени хора, не сме достатъчно силни, за да им се противопоставим“. След това ме изключиха от университета заради вярата ми в Бог и съпругът ми обвини вярата ми в Бог за всички лоши неща, които се случиха на семейството ни. Винаги, когато нещо го безпокоеше, ми се караше, подиграваше ми се и се заяждаше. Този начин на живот ме депресираше дълбоко и на всичкото отгоре не можех да чета Божието слово или да се свържа с братята и сестрите, така че бях особено нещастна и не знаех кога ще дойде краят на тези дни.

През този период често се молех на Бог, за да Го помоля да ме просвети, напътства и да ми позволи да разбера волята Му. Един ден си спомних откъс от Божието слово: „Навярно всички вие си спомняте тези думи: „Защото нашата кратковременна лека скръб произвежда все повече и повече една изобилна вечна слава за нас“. Всички вие сте чували тези думи и преди, но никой от вас не е разбирал истинския им смисъл. Днес вие дълбоко осъзнавате истинската им значимост. Тези думи ще бъдат изпълнени от Бог през последните дни и ще се изпълнят в онези, които са били жестоко преследвани от големия червен змей в земята, където той лежи свит. Големият червен змей преследва Бог и е Негов враг и така, в тази земя, вярващите в Бог са подложени на унижение и потисничество, и в резултат на това тези думи се изпълняват във вас, тази група хора. Тъй като е започнато в земя, която се противопоставя на Бог, цялото Божие дело се сблъсква с огромни пречки и изпълнението на много от Неговите думи отнема време; така в резултат на Божиите думи хората се облагородяват, което също е част от страданието. За Бог е изключително трудно да върши делото Си в земята на големия червен змей, но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, като проявява Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, използвайки тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?“). Да, от Божието слово, разбрах че тъй като големият червен змей ненавижда Бог и диво Му се съпротивлява, като вярващи в Бог в Китай, ни е писано да понесем много страдания, но в това страдание има смисъл. Бог използва този вид страдание и скръб, за да усъвършенства нашата вяра и да ни даде проницателност. Мислех си, че само защото вярвах в Бог, ККП ме задържаха, накараха университета ми да ме изключи и използваха работата и бъдещето на семейството ми, за да ме заплашват и да ме принудят да се откажа от истинския път. ККП е истинско зло! Съпругът ми се опита да ме спре да вярвам в Бог, защото вярваше на слуховете и лъжите на ККП и се страхуваше от насилствените им мерки за превъзпитание. Личният ми опит с преследването от страна на ККП ми позволи да видя демоничната същност на ККП, че те са свирепо зло и мразят истината. Мислех си, че колкото повече ККП ме преследват, толкова повече ще ги отхвърля, ще ги изоставя и ще следвам Бог докрай. Въпреки че не можех да чета Божието слово или да се свържа с братята и сестрите, вярвах, че Бог е верен и ще отвори път за мен.

Десет месеца по-късно най-после намерих възможност да се свържа с църквата. Когато най-после можах отново да прочета Божието слово, се развълнувах много и почувствах още по-силно колко безценно е Божието слово. Колкото повече четях, толкова по-свежа и ободрена се чувствах. Един ден, няколко месеца по-късно, съпругът ми намери моето молитвено тефтерче в стаята ми. Когато разбра, че все още вярвам в Бог, той побесня и ме събори на земята с един удар и след това ме удари още поне 20 пъти в главата. Бях в полусъзнание и замаяна и имах подутини колкото гълъбово яйце на главата си. Спомням си студения гняв по лицето на съпруга ми и как 6-годишната ми дъщеря беше толкова уплашена, че започна да пищи. „Не удряй мама! Не удряй мама!…“ Съпругът ми ме сграбчи за яката и ме изхвърли през вратата, като каза яростно: „Ако ще продължаваш да вярваш в Бог, тогава се махни от къщата ми!“. Когато видях как се е променил съпругът ми, колко жесток и безмилостен беше и как изобщо не го беше грижа за годините ни заедно, усетих как сърцето ми се къса. Най-непоносимото беше да виждам колко се страхува дъщеря ми от агресивния му нрав. В момента, в който се приближеше до мен, тя си мислеше, че ще ме бие, затова изтичваше пред мен, вдигаше ръчички да ме защити и казваше: „Стой далеч от мама!“. Понякога, когато бях горе, щом мъжът ми се приближеше до стълбите, дъщеря ми му крещеше да не се качва по стълбите. Всеки път, когато виждах лицето на дъщеря ми изпълнено с толкова страх и тревога, психологическата травма от домашно насилие в толкова ранна възраст, сякаш нож се забиваше в сърцето ми и още повече намразих големия червен змей. И всички тези бедствия заради преследването от комунистическата партия.

Един ден, когато съпругът ми се върна от работа, извади мобилния си телефон и каза ядосано: „Виж, ККП отново са арестували толкова много хора. Още ли искаш да вярваш? Да умреш ли искаш? Може да вярваш в Бог, добре, но не повличай мен и дъщеря ни със себе си. Ако те арестуват отново, животът ни ще стане невъзможен. Ако знаех, че ще поемеш по пътя на вярата в Бог, никога нямаше да се оженя за теб“. Думите на съпруга ми ме нараниха много дълбоко. Мислех си за по-рано, как ми даваше по-малко свобода от престъпник само защото вярвах в Бог, колко често ме биеше и как това нараняваше дъщеря ми и разбрах, че вече не мога да правя компромиси, и се съгласих да дам развод на съпруга ми. Когато видя, че упорствам и продължавам да вярвам в Бог, той се обади на брат ми и го помоли да ме убеди. Брат ми винаги ме е обичал и се е гордял с мен, но заради ареста от ККП ме изключиха от университета и ми забраниха да продължа следването си. Ако след всичко това бях и разведена, щях да стана за посмешище на цялото село. Брат ми щеше да бъде толкова разочарован! Не знаех как да погледна брат си, призовах Бог със сърцето си и Го помолих да ме защити, за да мога да свидетелствам за Него, и каквото и да става, никога не бих се отказала от вярата си в Бог. Тогава си спомних откъс от Божието слово, „Трябва да имаш Моята смелост в себе си, трябва също да имаш принципи, когато се срещаш с невярващи роднини. Все пак, заради Мен, не трябва също да отстъпваш пред тъмни сили. Осланяй се на мъдростта Ми, за да ходиш в съвършения път; не позволявай заговорите на Сатана да вземат власт“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 10“). Това е вярно. Бог е създал човечеството и вярата в Бог и следването на Бога са естествени и правилни. Трябва да останем твърди в избора на нашия път и да не позволим Сатана да ни заблуждава. Не можем да допуснем и най-близките ни да се намесват. И така, след това, пред брат ми, съпругът ми ме обвини за всичко, което се случи заради вярата ми в Бог. Когато съпругът ми видя колко съм спокойна, вдигна ръка да ме удари, но брат ми го спря. Брат ми спокойно ми каза: „Ти си зрял човек и можеш сама да вземаш решения за живота си. Но трябва да помислиш какво ще стане с дъщеря ти, ако се разведете. Ако погледнеш какво се случи с моята, ще знаеш какво ще стане и с твоята…“. Думите на брат ми ме натъжиха, защото си спомних за развода му и как околните често се присмиваха на дъщеря му и я гледаха отвисоко. Срамота е дете да остане без майка. Помислих си, ако се разведа, няма ли и дъщеря ми да остане без майка? Няма ли да търпи дискриминация и подигравки от учителите и съучениците си? Ако не бях до нея, ако живееше с безбожния си баща и родителите му, щеше ли да поеме по пътя на вярата в Бог? Когато си помислих колко е малка, почувствах, че не мога да се разделя с нея.

Бях наистина нещастна през този период, така че се молех на Бог: „Боже, не мога да се разделя с дъщеря си. Винаги се натъжавам при мисълта за нейното бъдеще. Моля Те да ме просветиш, напътстваш и защитаваш сърцето ми“. След това прочетох два откъса от Божието слово и там намерих път, който да следвам. „Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца не се простира по-далеч от осигуряването на определена среда, в която те да пораснат, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му. Що се отнася до съдбата, всеки човек е независим и всеки има своя собствена съдба. Така че родителите не могат да поставят бариера пред житейската съдба на детето си или да окажат дори най-малкото влияние върху ролята, която то ще играе в живота. Може да се каже, че семейството, в което е предопределено да се роди човек, и средата, в която той расте, са само предпоставки за изпълнението на неговата мисия. Те по никакъв начин не определят онова, което му е орисано в живота, или неговата съдба, в рамките на която той изпълнява своята мисия. Следователно никой от родителите не е в състояние да помогне на човек да изпълни своята житейска мисия, както и никой от роднините не може да му помогне да поеме някаква роля в живота. Как човек изпълнява мисията си и в каква жизнена среда играе ролята си се определя изцяло от ориста му. С други думи, никакви други обективни условия не могат да повлияят на мисията на човека, която е предопределена от Създателя. Всички хора съзряват в конкретната среда, в която порастват; след това постепенно, стъпка по стъпка, те започват да вървят по своя собствен житейски път и да осъществяват онази съдба, която е планирана за тях от Създателя. Те се вливат напълно естествено и неволно в необятното море на човечеството, заемат своето място в живота, където започват да изпълняват задълженията си като създадени същества в името на предопределеното от Създателя, в името на Неговото върховенство“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, Единственият III“). Има още един откъс. „Плановете и фантазиите на хората са съвършени — нима те не знаят, че броят на децата, техният външен вид, способности и други качества не зависят от тях и че съдбата на децата им изобщо не е в техните ръце? Хората нямат власт над своите съдби, но въпреки това се надяват да променят съдбата на младото поколение; те не могат да избягат от своята собствена съдба, но въпреки това искат да контролират съдбата на своите синове и дъщери. Нима не се надценяват? Това не е ли пример за човешка глупост и невежество?“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, Единственият III“). Да, Бог е създал всичко и има върховна власт над всичко и съдбите на хората са в Божиите ръце. Родителите само отглеждат децата, те не могат да променят съдбата на детето. Винаги съм смятала, че мога да влияя и контролирам живота на дъщеря ми, че може да намери щастие, стига да съм до нея и че мога да я водя по пътя на вярата в Бог. Но като се замисля, дори нямах контрол над собствената си съдба, така че как бих могла да контролирам съдбата на дъщеря си? Помислих си, че дъщеря ми се разболя и припадна преди няколко дни, и изобщо не можех да облекча болката ѝ, можех само да стоя и да гледам. Можех само да моля Бог да защити дъщеря ми. Дъщеря ми се спъна, докато се катереше, и едва не падна от скалата. Не можех да направя абсолютно нищо. Като по чудо я спаси изсъхнало дърво на ръба на планинския зъбер. Тези факти ме накараха да разбера, че макар да полагах всички възможни грижи за дъщеря си, няма гаранция, че няма да се разболее или да попадне в злополука. След като осъзнах тези неща, изпитах огромно чувство на облекчение. Разбрах, че трябва да поставя живота на детето си в Божиите ръце и да се подчинявам на Божиите разпоредби и върховенство. Като Божие създание, това трябваше да направя.

По-късно, когато съпругът ми видя, че държа на вярата в Бог, той реши да се разведе с мен. Той поиска да се изнеса от дома ни без нищо и отказа да ми даде попечителството над дъщеря ни. Дори искаше да ми отнеме правото да я посещавам. Когато попитах за подялба на имуществото, той се опита да ме удари по главата с чаша от неръждаема стомана. Използвах ръцете си, за да се защитя, ето така, но китките ми бяха натъртени, и в продължение на два месеца не можех да нося тежки предмети. Той ме удари и по гърба с чашата няколко пъти, заради което кашлях силно повече от месец. И след всичко това той заграби стотиците хиляди, които бях спестила от заплати. Каза ми: „Ти вярваш в Бог, нали? Тогава върви при своя Бог, помоли своя Бог да те нахрани и облече“. Когато видях съпруга си да постъпва толкова неразумно, си спомних Божиите думи: „Ако човек се гневи и изпада в ярост, когато се спомене Бог, дали той е виждал Бог? Знае ли той кой е Бог? Той не знае кой е Бог, не вярва в Него и Бог не му е говорил. Бог никога не го е притеснявал, така че защо човекът ще се ядосва? Можем ли да кажем, че този човек е зъл? Светските тенденции, яденето, пиенето, търсенето на удоволствия и преследването на знаменитости — нищо от това не би притеснило такъв човек. Само при споменаването на думата „Бог“ обаче или при споменаването на истината за Божиите слова той се разярява. Това не означава ли, че има зла природа? Това е достатъчно, за да се докаже, че това е злата природа на човека“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, Единственият V“). Това, което Божиите думи разкриха, ми позволи ясно да видя злата природа на моя съпруг при съпротивата на Бог. Припомних си: В началото, когато съпругът ми научи, че вярвам във Всемогъщия Бог, той беше особено враждебен, и дори скъса книгите ми с Божието слово. По-късно той се опита да ми попречи да вярвам в Бог и поиска развод. След като бях арестувана и освободена, той се отнасяше с мен като със затворничка, не ми даваше никаква свобода и често ме биеше жестоко. Понякога ми се струваше, че иска да ме убие. Когато се разведохме, той взе всичко, което имах, за да изпадна в отчаяние и да направи невъзможно да живея живота си. Целта му беше да ме накара да предам Бог. Вече ясно виждах природата и същността на моя съпруг. Той беше дявол, който мрази и се съпротивлява на Бог. Ако живеех с такъв човек, нямаше да имаме нищо общо, нямаше да имам свобода, и щях да търпя побоища и да бъда ограничавана. Помислих си, как може това да е дом? Това бяха просто окови. Това беше ад.

След развода съпругът ми вече не ми създаваше пречки и не ме контролираше. Можех да ходя на събрания и да чета Божиите думи нормално и бързо поех задължения в църквата. Изпитах дълбоко чувство на лекота и облекчение и благодарих на Бог, че ме спаси.