За пръв път забелязах нещо странно през юни 2013 г. Този месец менструацията ми продължи над десет дни и имах големи съсиреци. Тогава усещах само лека болка долу вдясно на корема от време на време, затова и не ѝ обърнах внимание. По време на следващата ми менструация обаче започнах да получавам все повече съсиреци, а кървенето ми се усилваше. Притесних се малко, затова посетих болницата, за да ме прегледат. Лекарят ми каза да изчакам резултатите у дома. Още на следващия ден обаче започнах да кървя непрестанно. Най-доброто лекарство против кървене действаше само временно и кървенето се възобновяваше още щом лекарството спреше да действа. От толкова кръвозагуба ми избиваше студена пот по цялото тяло. През цялото време бях сама. Помислих си: „А ако изгубя твърде много кръв и умра?“. Побързах да се обадя на сестра си, след което се сринах в леглото и не можех да помръдна. Сестра ми бързо повика линейка и ме закараха в болницата. Бях страшно бледа от тежката кръвозагуба. Устните ми бяха полилавели, а лицето — посивяло като на труп. Побиваха ме студени тръпки по цялото тяло, спешно се нуждаех от кръвопреливане, но запасите на болницата се бяха изчерпали и чак в 1 ч. през нощта щяха да получат нови. Ужасих се, щом чух, че в болницата няма плазма — до 1 ч. през нощта оставаха осем часа. Как щях да издържа толкова дълго? Почти не ми бе останала кръв, след осем часа нямаше ли вече да съм умряла? Все още бях толкова млада. Ако починех, никога вече нямаше да видя синьото небе, нито красивите гледки на кралството. Бях ужасно изплашена и не спирах да говоря на Бог: „О, Боже! Моля те, спаси ме!“. Точно тогава си припомних едно изречение от Божиите слова: „Така че докато у теб има дори глътка въздух, Бог няма да те остави да умреш“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 6“). Това ми даде силна вяра. Докато все още дишах, нямаше да умра без Божието съгласие. Помолих се наум на Бог: „Боже, благодаря Ти, когато съм безпомощна и се страхувам, само Твоите слова ме утешават. Все още дишам и, докато Ти не ме оставиш да умра, ще продължавам да живея. Вярвам в думите Ти“. След молитвата доста се успокоих не ме беше толкова страх. Съпругът ми пристигна в болницата в около 18.00 ч., но щом научи за случилото се, не направи дори опит да ме успокои. Само ме погледна, разговаря набързо с околните и директно си тръгна. Съпругът ми ме тормозеше от момента, в който започнах да вярвам в Бог. Сега, като бях болна, дори още по-малко му се занимаваше с мен. Чувствах се толкова отчаяна и безпомощна. Не можех да се движа или да говоря, но съзнанието ми беше ясно. Като виждах съпруга ми да излиза, не можех да спра сълзите по лицето си. Мислех, че мъжът ми ще е до мен в болест. Не съм очаквала да е така безмилостен. Тогава разбрах, че вече не мога да разчитам на съпруга си, а само на Бог. Тихичко се помолих на Бог, не смеех да се отклоня от Него дори за момент. Сетих се и за някои химни и Божии слова, които бях прочела. Химн от Божиите слова на име „Петър се придържаше към истинската вяра и любовта“. „Боже! Животът и тялото ми не струват нищо. Имам само една вяра и само една любов. Вярата в Теб е в ума ми и любовта към Теб е в сърцето ми. Имам само тези две неща, които да ти дам, и нищо друго“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Как Петър опозна Исус“). Наум си пеех този химн и си мислех как не се бях отдала на Бог във вярата си и че нямах истинска вяра в Него. Винаги бях искала да разчитам на семейството си, но в най-уязвимия си момент най-близкият ми ме изостави. Бог бе този, който ме утеши със словата Си и само Той може да ме спаси. Помолих се на Бог в сърцето си: „Боже, само Ти можеш да ме спасиш и успокоиш, да ми дадеш вяра и сила. Готова съм да Ти дам сърцето и живота си“. Изпитах вътрешен мир, щом се сетих за химна от Божиите слова, и спрях да мисля за болестта си и страха си от смъртта. Бавно топлината започна да се връща в тялото ми и не след дълго стана 1 ч. през нощта. Още на сутринта след кръвопреливането бях като новородена. Дежурният лекар беше шокиран, като ме видя да седя в леглото. Каза: „Вчера бяхте толкова зле; изумен съм, че сте изкарали нощта!“. Щом чух тези думи на лекаря, благодарих на Бог неколкократно. Ако не бяха напътствията в Божиите слова, нямаше да оцелея. Всичко беше благодарение на чудодейната закрила на Бог. След това лекарят ме изпрати в градската болница за още изследвания. Казах си: Вчера Бог ме защити в толкова опасна ситуация, затова съм сигурна, че няма да намерят нищо сериозно.

На следващия роднини ме придружиха в голяма болница за още изследвания, но се установи, че имам рак на маточната шийка в последен стадий. Туморът вече беше колкото патешко яйце и за операция не можеше да става дума. Нямаше да я преживея. Щом я чух как казва „рак в последен стадий“, се втрещих и тотално онемях. Не спирах да си мисля: „Рак? Как така имам рак? Някои невярващи живеят само два месеца след диагнозата. Ще се справя ли с това?“. Измъчвах се и бях отчаяна, не исках да говоря с никого. Докато лежах в болничното легло, мислех за изминалите около десет години на вяра в Бог: Откакто приех Божието дело от последните дни, семейството ми ме тормози, а невярващите дори ми се подиграват и ме клеветят. През тези години се бях подчинявала на какъвто и дълг да ми възложеше църквата. Колкото и трудно или мъчително да беше, винаги се справях, разчитайки на Бог. Дори и когато бях арестувана, осъдена и пратена в затвора, нито веднъж не предадох Бог, а щом ме освободиха, продължих да разпространявам евангелието и да изпълнявам дълга си. Толкова бях изстрадала вече и през такива трудни моменти бях преминала; защо сега имах нелечима болест? Защо Бог не ме защити? Вярата ми в Бог към своя край ли отиваше? Наистина не разбирах и не можех да приема, че просто ще умра. Със сълзи от скръб на лицето си отправих молба към Бог: „О, Боже, не искам да умра. Ако умра сега, никога няма да видя Твоя триумфален ден на слава и падението на големия червен змей, нито красивите гледки на кралството. Треперя при мисълта какъв ли ще е моят край. О, Боже, моля те да ме спасиш и излекуваш болестта ми!“. Точно тогава се сетих за огромната кръвозагуба, която бях преживяла, и как макар всички да бяха убедени, че няма да оцелея, Бог беше съхранил живота ми, а аз бях станала свидетел на невероятното Му чудо. При тази мисъл пожелах да се лекувам.

Като видя колко сериозно беше състоянието ми, лекарят препоръча и лъчетерапия, и химиотерапия. От химиотерапията ми се гадеше и ставах замаяна. Беше ми много некомфортно, а лицето ми пареше. По време на лъчетерапията чувствах, сякаш ме пробождат иглички по цялото тяло. Започнах да се оплаквам и отново да не разбирам Бог правилно: Логично беше неверниците, които нямат Божията закрила, да се разболяват от рак, но аз вярвах в Бог, как така се бях разболяла от тази нелечима болест? Бог не ме беше защитил! В моето отделение беше пълно с какви ли не онкоболни пациенти и на всеки няколко дни изнасяха от стаята някой починал. Бях ужасена и се тревожех, че ако болестта ми се влоши ще повече, един ден и мен така ще изнесат. Не исках цял ден да съм при другите онкоболни пациенти. Беше толкова мъчително да чувам как стенат от болка ден след ден. Затова, още щом приключих с лечението си, отидох в дома на една сестра, за да чета Божиите слова. На срещите си с нея активно споделях разбирането си за Божиите слова и обсъждах как могат да се преодолеят представите на потенциалните приемници на евангелието. Мислех си: „Изпишат ли ме от болницата, ще продължа да разпространявам евангелието и да изпълнявам дълга си. Стига да посещавам повече събрания, да ям и пия още от Божиите слова и да имам вяра в Бог, той несъмнено ще ме защити“. Един ден моя роднина дойде на гости и тайно казала на съпруга и децата ми, че нейният съпруг е починал от рак и че моят рак е нелечим. Казала, че по-добре да ме заведат на пътешествие, за да не загубят и мен, и парите си. Съпругът ми приел съвета и каза, че ще ме заведе на пътешествие. Каза, че ще отидем, където пожелая. Аз обаче мислех само: „Значи искат да се откажа от лечението си? Няма ли да умра така? Това наистина ли е краят ми?“. Отново започнах да се измъчвам. След няколко дни съпругът ми отказа да плаща разходите за лечението ми. Сестра ми каза: „Според лекарката ти остават само два-три месеца живот, затова спри да искаш от съпруга ти да плаща тези разходи. Вече няма лечение, което да ти помогне. Просто разчитай на Бог — само Той може да те спаси!“. При тези думи останах в леглото си като парализирана от шока, и не смеех да допусна, че думите ѝ са истина. Оставаха ми само два-три месеца живот? Бях напълно съсипана и лицето ми се обля в сълзи. Лекарката ме беше обявила за нелечима и съпругът и децата ми се бяха отказали от лечението ми. Какво друго ми оставаше, освен да чакам да умра? Толкова години бях вярваща в Бог и бях изстрадала толкова много с надеждата Бог да ме спаси от смъртта и да вляза в царството. Не си бях представяла всичко да свърши така. Чувствах изключителна безнадеждност и че съм неспасяема. В следващите дни се молех само формално и нямах особен ентусиазъм да чета Божиите слова. Чувствах, че може да умра по всяко време и че няма смисъл да се моля повече.

Един ден се връщах към болничното си отделение и, с отварянето на вратата, видях тялото на онкопациент в леглото, покрито с бял чаршаф. Толкова се изплаших, че избягах в друго отделение. Този пациент е бил приет само два дни по-рано, а вече беше починал. Страхувах се, че скоро и аз ще трябва да срещна смъртта, затова побързах да се помоля на Бог: „О, Боже, ужасно изплашена съм, негативна и слаба. Не искам да умра като неверник. Моля Те, защити ме, дай ми вяра и сила и ми помогни да разбера волята Ти“. След молитвата си спомних за един химн от Божиите слова: „Не се обезсърчавай, не бъди слаб и Аз ще изясня нещата за теб. Пътят към царството не е толкова гладък, нищо не е толкова просто! Ти искаш благословиите да идват при теб лесно, нали? Днес всеки ще се срещне с горчиви изпитания. Без такива изпитания любящото сърце, което имате за Мен, няма да стане по-силно и няма да изпитвате истинска любов към Мен. Дори и тези изпитания да се състоят само от незначителни обстоятелства, всеки трябва да премине през тях. Просто трудността на изпитанията ще е различна за всеки човек. Изпитанията са благословия от Мен, а колко от вас идват често пред Мен и молят на колене за Моите благословии? Вие винаги мислите, че няколко благоприятни думи се считат за Моята благословия, но не разбирате, че горчивината е една от Моите благословии“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Слова на Христос в Началото“, „Глава 41“). Божиите слова ме утешиха и развълнуваха дълбоко. Думите Му ми показаха, че пътят към царството му не е гладък и че трябва да се изтърпят горчиви изпитания. Болестта ми беше още едно Божие изпитание и благословия. Не можех да загубя вяра в Бог, а трябваше да потърся волята Му в тази болест, да не се оплаквам от Него и да бъда твърда в свидетелството си за Бог. Щом разбрах Божията воля, вече не бях толкова негативна и имах вярата да се осланям на Бог, за да премина през това. Като виждах, че Бог още не ме е оставил да умра, четях още от словата Му в свободното си време и разговарях с тази сестра.

В дома ѝ често четях тези Божии слова: „Изживяванията на Петър: знанията му за порицанието и съда“. Един откъс от тях ми даде нови знания за възгледите ми относно вярата в Бог. Всемогъщият Бог казва: „Ти се надяваш, че вярата ти в Бог няма да доведе до никакви предизвикателства или изпитания, нито до най-малките трудности. Винаги се стремиш към неща, които не струват нищо, и не придаваш никаква стойност на живота, а поставяш собствените си екстравагантни мисли пред истината. Ти си толкова безполезен! Живееш като прасе — каква е разликата между теб и прасетата и кучетата? Нима не са зверове всички тези, които не се стремят към истината, а обичат плътта? Нима не са ходещи трупове всички тези мъртъвци, в които няма дух? Колко думи са били изречени между вас? Малко ли работа е свършена сред вас? Колко съм раздавал сред вас? Тогава защо не си го спечелил? От какво се оплакваш? Не е ли вярно, че ти не си спечелил нищо, защото си прекалено влюбен в плътта? И дали не е защото твоите мисли са твърде екстравагантни? Дали не е защото си твърде глупав? Ако не успяваш да получиш тези благословии, можеш ли да виниш Бог, че не те е спасил? Това, към което се стремиш, е да постигнеш мир, след като си повярвал в Бог, децата ти да не боледуват, съпругът ти да има добра работа, синът ти да намери добра съпруга, дъщеря ти да намери достоен съпруг, воловете и конете ти да орат добре земята, да има добра година за реколтата ти. Това е, което търсиш. Стремежът ти е единствено да живееш удобно, да не се случват инциденти със семейството ти, ветровете да те подминават, по лицето ти да няма черни точки, реколтата на семейството ти да не е наводнена, да не си засегнат от никакви бедствия, да живееш в Божията прегръдка, да живееш в уютно гнездо. Страхливец като теб, който винаги се стреми към плътта — имаш ли сърце, имаш ли дух? Не си ли звяр? Аз ти давам истинския път, без да искам нищо в замяна, но ти не се стремиш към него. Дали ли си един от тези, които вярват в Бог? Аз ти давам истински човешки живот, но ти не се стремиш към него. По нищо ли не се различаваш от прасе или куче? Прасетата не се стремят към живота на човека, не се стремят да се пречистят и не разбират какво е животът. Всеки ден, след като се нахранят, те просто спят. Аз ти дадох истинския път, но ти не го спечели: ти си с празни ръце. Желаеш ли да продължиш да живееш този живот, живота на прасе? Какъв е смисълът такива хора да са живи? Твоят живот е презрян и позорен, живееш сред мръсотия и разврат и не се стремиш към никакви цели; не е ли твоят живот най-позорният от всички? Имаш ли дързостта да погледнеш към Бог? Ако продължаваш да изживяваш по този начин, нима ще придобиеш нещо? Истинският път ти е даден, но дали накрая ще успееш да го спечелиш зависи от твоя личен стремеж“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“). Ето още един откъс: „Освен ползите, които са толкова тясно свързани с тях, може ли да има някакви други причини, поради които хора, които никога не са разбирали Бог, дават толкова много за Него? В това ние откриваме един неразкрит досега проблем: отношенията на човека с Бог са просто отношения на един чисто личен интерес. Това е връзка между получател и дарител на благословения. Казано направо, това прилича на отношенията между работник и работодател: работникът работи само за да получи наградата, която му дава работодателят. В тази връзка няма привързаност, а само сделка. Няма взаимна обич, а единствено милосърдие и благотворителност. Няма разбиране, а само потиснато недоволство и мамене. Няма близост, а само непреодолима пропаст“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление“). Божиите съдещи слова бяха като остър нож, който пронизва сърцето ми. Сякаш Бог ме съдеше лице в лице. Започнах да размишлявам над себе си: Откакто съм християнка, винаги се стремя към благодат. Смятах, че стига да имам вяра в Господ, Той ще ме пази и няма да ме излага на риск. Щом приех Божието дело от последните дни, макар да знаех, че Бог не лекува болните, не прогонва демоните и не прави чудеса, както в Епохата на благодатта, а кара хората да се стремят към истината и да преминават съд, порицание, изпитания и облагородяване, за да пречисти покварения им нрав, аз продължавах да държа на екстравагантното желание да печеля благословии. Смятах, че стига прилежно да преследвам вярата си, ще съм предпазена от всякакви бедствия и болести, а дори и да се разболеех тежко, Бог ще ме закриля и няма да ме остави да умра. С ентусиазъм давах всичко от себе си, за да спечеля благословии и благодат. Колкото и съпругът ми да ме тормозеше и да ми пречеше, а роднините да ме злепоставяха и изоставяха, аз не се чувствах потисната. Дори и когато ме арестуваха и тикнаха в затвора, не предадох Бог. Щом ме освободиха, продължих да изпълнявам дълга си. Смятах, че ако подхождам по този начин, ще бъда спасена и запазена. Точно този път, когато смятах, че съм на смъртен одър, а Бог ме върна от прага на смъртта, когато Го повиках с всичко от себе си, изпитах още по-силна убеденост, че Бог ще ми помага във всяка трудност. Когато получих диагнозата „рак“, а семейството ми се отказа от лечението ми, Бог беше последната ми надежда. Смятах, че ако продължа да посещавам събрания и да чета Божиите слова, ако се моля повече и разчитам на Бог, и изпълнявам дълга си по най-добрия начин, Бог ще види, че имам вяра и се подчинявам и може да ме защити и да ми позволи да живея. Чрез разкритието на Божиите слова видях, че макар да мога да изоставя някои неща, да дам всичко от себе си и да изпълнявам дълга си пламенно, всъщност не се стремях към истината и целта ми не беше да отхвърля покварения си нрав и да постигна чистота, а по-скоро с усилията си и платената цена да спечеля Божията благодат и благословии с надеждата Бог да ме предпази от смъртта в голямото бедствие и да достигна прекрасна крайна цел. Когато Бог ме защити, аз непрестанно Му благодарях и Го благославях, но щом се разболях толкова тежко, се почувствах онеправдана, тихо протестирах срещу Бог и дори Го винях, че е несправедлив. Във вярата си исках само да получавам ползи от Бог и не виждах колко е важно да преследвам истината. В лицето на болест, която застрашаваше края и назначението ми, загубих вяра в Бог. Загубих интерес към Божиите слова и молитвата и дори разбирах грешно Бог и Го винях. Видях, че нямам ни най-малката искреност към Бог, нито истинска любов към Него, а само Го използвах, мамех Го и „правех бизнес“ с Него. Как можех да се считам за вярваща? Ако продължавах все така, дори и да оцелеех, то щеше да е в неподчинение и съпротива на Бог. Каква беше стойността на такъв живот? Като осъзнах това, изпитах невероятен срам. Чувствах се толкова задължена на Бог.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова, с който постигнах още по-дълбоко разбиране. Бог казва: „Няма нищо по-трудно от това да се занимаваш с хора, които постоянно поставят изисквания към Бог. Щом Божиите действия не отговарят на мисленето ти или не са извършени в съответствие с него, значи си склонен да се противопоставяш, а това е достатъчно, за да покаже, че по природа си противник на Бог. Признаването на този проблем може да се постигне само чрез често самоанализиране и достигане до разбиране на истината, и пълното му разрешаване е възможно само чрез стремеж към истината. Когато хората не разбират истината, те отправят много искания към Бог; от друга страна, когато действително я разбират, не отправят никакви искания, а само чувстват, че не са Го удовлетворили достатъчно, че не са достатъчно покорни пред Него. Това, че хората винаги отправят искания към Бог, отразява покварената им природа. Ако не можеш да се опознаеш и искрено да се покаеш по този въпрос, тогава ще се изправиш пред скрити опасности и рискове по пътя си на вяра в Бог. Способен си да преодолееш обикновени неща, но когато става дума за важни въпроси като съдбата, перспективите и крайната ти цел, вероятно няма да си способен да ги преодолееш. В този момент, ако все още не си придобил истината, може да се върнеш към старите си навици и така да станеш един от унищожените. Много хора винаги са следвали и вярвали така и са се държали добре през времето, в което са следвали Бог, но това не определя какво ще се случи в бъдеще. Това е така, защото никога не си наясно с „ахилесовата пета“ на човека или с нещата в природата на човека, които могат да се противопоставят на Бог, и преди да те доведат до бедствие, оставаш в неведение за тях. Тъй като проблемът с твоята природа, която се противопоставя на Бог, остава нерешен, това е предпоставка да си навлечеш бедствие и е възможно, когато пътуването ти приключи и Божието дело завърши, да направиш това, което най-силно се противопоставя на Бог и да изречеш това, което е богохулно срещу Него, и така да бъдеш осъден и пропъден“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Хората изискват твърде много от Бог“). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че откакто съм се разболяла, ме е страх от смъртта и повече от всичко искам Бог да ме предпази от нея. По този начин не отправях ли изисквания към Бог? Винаги съм смятала, че щом вярвам в Бог, Той следва винаги да ме защитава и не би следвало да ме третира като неверник. Щом получих диагнозата за рак в последен стадий и видях, че Бог не ме е защитавал допълнително, просто не можех да се подчиня. Моите жертви, отдаденост и страдания в затвора за мен бяха средство, за да изложа тезата си пред Бог и да правя твърдения с изискването Бог да излекува болестта ми. Когато Бог не изпълни исканията ми, аз спорех с Него и се бунтувах. Осъзнах, че нямам и най-малкото уважение към Бог въпреки дългите години на вяра. Нямах нито човешка природа, нито разум. Мислех за това как Йов е почитал Бог и е отбягвал злото цял живот. Когато Бог го е изпитал и той е загубил цялото си имущество, децата си, тялото му тяло се покрило с циреи, той нито веднъж не се е оплакал от Бог, нито е изискал от Бог да го изцери. Йов е имал невероятна човешка природа и разум. А аз, в лицето на смъртта имах безкрайни оплаквания и погрешни разбирания и неоснователно изисквах от Бог да защити живота ми. Първия път, когато животът ми бе в опасност от кръвозагубата, Божията закрила и грижа ме спасиха — Той ми даде Своята благодат, позволи ми да видя удивителното Му дело. И не само това, в годините си като вярваща бях получила толкова много напояване и храна от Божиите слова и научила толкова много истини и мистерии. Бог ми бе дал повече, отколкото можех да поискам или да си представя, а аз пак не бях доволна. Когато получих диагнозата, отправих неразумни изисквания към Бог, помолих Го да ми позволи да живея. Осъзнах, че имам изключително алчна природа. Бог е Господ на сътворението, та с какво право един незначителен, бунтуващ се, съпротивляващ се и пълен с поквара човек като мен отправя изисквания към Бог? Видях, че нямам ни най-малко самоосъзнатост, че съм неоснователно арогантна и нямам и най-малката почит към Бог. Щом Божиите действия не пасваха на идеите ми, се сърдех, спорех и протестирах. Нравът ми беше изключително порочен и, ако откажех да променя покварения си нрав, щях да оскърбя Божия нрав и да получа праведното Му наказание. Страхувах се и не смеех да отправям повече неразумни изисквания към Бог, затова Му се помолих с думите: „О, Боже, благодаря Ти за Твоя съд и порицание, с чиято помощ видях колко съм неразумна. О, Боже! Искам да се покая и, независимо дали състоянието ми се подобри, ще се подчиня на Твоето ръководство“.

Всъщност се чудех също как можех да имам такива неразумни изисквания, след като се бях разболяла. След като помислих и потърсих, осъзнах, че е главно защото не разбирах Божия праведен нрав. По-късно прочетох откъс от следния пасаж от Божиите слова. „Праведността в никакъв случай не е справедливост или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто справедливост и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са в способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това също ли щеше да е Неговата праведност? Щеше. Възможно е сега да не си способен да го разбереш от фактите, но трябва да го разбереш на теория. Смятате ли, че Божието унищожение на Сатана е израз на Неговата праведност? (Така смятаме.) А ако му беше позволил да остане? Не смеете да кажете, нали? Божията същина е праведност. Макар и да не е лесно да се разбере какво прави Той, всичко, което прави, е праведно. Просто хората не го разбират“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“). Чрез Божиите слова видях как съм разбирала Божията праведност според собствените си представи и идеи. Имах се за вярваща в Бог, бях платила висока цена, бях дала всичко от себе си, бях страдала в затвора, без да предам Бог, и бях твърда в свидетелството си за Него, затова Той би трябвало да ме предпази от нелечима болест. Що се отнася до неверниците, които Бог не защитава, за тях е нормално да се разболеят от рак. Вярвах, че това е Божията праведност. Когато Божиите действия не бяха в унисон с представите ми и се разболях нелечимо, почувствах, че цялото ми отдаване не е възнаградено, че Бог е несправедлив с мен, затова и се оплаквах и разбирах Бог погрешно. Видях, че разбирането ми за Божията праведност е не по-различно от търговското разбиране на неверниците. Смятах, че трябва да бъда компенсирана за всичките си усилия и че не е справедливо да не получа заслуженото. След като прочетох Божиите слова, научих, че Бог в самата си същина е праведен. Всичко, което Бог прави, е изпълнено с Неговата воля и мъдрост. Не можех да оценявам положението си според повърхностни идеи и представи. Това би довело до грешки и вероятно щях да съдя Бог и да Му се съпротивлявам. Смятах, че да се разболея е бедствие, но в тази болест беше Божията воля. Ако не бях разобличена чрез нея, нямаше да осъзная колко ми липсваха човешка природа и разум. Щом Божиите действия не съвпадаха с представите ми, започвах да споря и протестирам. Не се подчинявах на Бог и не Го почитах. Опитът с тази болест ми показа истинския ми духовен ръст и ми позволи да се освободя от неразумните ми изисквания към Бог. Слава на Бог! Той е постъпил добре и е истински мъдър! В миналото не познавах Бог и съдех праведния Му нрав според своите възгледи. Колко сляпа и невежа за Бог съм била! Бог е Господ на цялото сътворение, а аз съм едно нищожно сътворено същество — Той има право да постъпи с мен, както сметне за добре. И не само това, вярата за мен беше сделка, основание за неразумни изисквания към Бог. Дори да ми бе писано да умра, това също щеше да е Божията праведност — не трябваше да се оплаквам от Него. Какъвто и да беше Божият избор — дали да живея, или да умра, щеше да бъде добър. Трябваше да се подчиня на ръководството на Бог — такъв трябваше да е моят разум. След като добих познание за праведния Божи нрав, виждах много по-ясно и спрях да се оплаквам от Бог и да Го разбирам погрешно. Както и да се отнесеше с мен Бог, не се оплаквах и можех да се подчиня.

Научих се как да гледам на своята тленност, като чета Божиите слова, и вече не се страхувах от смъртта. Божиите слова гласят: „Ако човек е бил на този свят няколко десетилетия и въпреки това така и не е разбрал откъде идва човешкият живот, нито е осъзнал в чии ръце е съдбата на човека, тогава не е чудно, че той няма да може спокойно да посрещне смъртта. Човек, който през десетилетията на своя живот е придобил знания за върховенството на Създателя, е такъв, който правилно разбира смисъла и стойността на живота. Подобен човек притежава дълбоко познание за целта на живота, реален опит и разбиране на върховенството на Създателя и освен това е способен да се подчини на властта на Създателя. Такъв човек разбира какъв е смисълът на сътворяването на човечеството от Създателя, разбира, че човек трябва да Му се покланя, че всичко, което притежава, идва от Създателя и някой ден в недалечното бъдеще ще се върне при Него. Този вид човек разбира, че Създателят е организирал раждането на човека и има върховенство над неговата смърт и че както смъртта, така и животът на човека са предопределени от властта на Създателя. Следователно, щом човек наистина разбере това, той естествено ще може да посрещне спокойно смъртта, да остави спокойно настрана материалните си придобивки, да приеме и да се подчини на всичко, което следва по-нататък, и да очаква последния решаващ момент в живота, организиран, разбира се, от Създателя, вместо да изпитва сляп ужас от него и да му се съпротивлява. Ако човек разглежда живота като възможност да опознае върховенството на Създателя и да стигне до познанието на Неговата власт, ако възприема живота си като рядък шанс да изпълни дълга си на сътворено човешко същество и да изпълни мисията си, тогава той несъмнено ще има правилен поглед върху живота, несъмнено ще живее благословен живот под ръководството на Създателя, несъмнено ще върви в светлината на Създателя, несъмнено ще познае върховенството Му, несъмнено ще се подчини на Неговото господство и несъмнено ще стане свидетел на Неговите чудотворни дела и на Неговата власт. От само себе си се разбира, че такъв човек несъмнено ще бъде възлюбен и приет от Създателя и само такъв човек може да се отнася спокойно към смъртта и да приветства последния решаващ момент от живота с радост. Един от онези, които очевидно са имали това отношение към смъртта, е Йов. Йов беше в състояние да приеме с радост последния решаващ момент от живота и след като спокойно завърши своя жизнен път и изпълни мисията си в живота, той се върна при Създателя, за да остане до Него“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“). „Йов успя да посрещне смъртта без страдание, защото знаеше, че като умре, ще се върне при Създателя. Именно стремежите на Йов и житейските му придобивки му позволиха спокойно да посрещне смъртта, позволиха му спокойно да посрещне факта, че Създателят си връща живота му, и освен това му позволиха да се яви пред Създателя неопетнен и необременен от грижи“ („Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“). Като ядях и пиех Божиите слова, научих, че животът ми идва от Бог. Бог диктува и определя моя живот, смърт, благословии и несгоди. Нямах основание да имам изисквания към Бог. Дори и ако Той беше решил да умра, в това щеше да е Неговата воля. Трябваше да посрещна това правилно и такъв трябва да е разумът на сътвореното същество. Мислех си за Йов, който бе почитал Бог и отбягвал злото цял живот. В каквато и ситуация да е изпадал, той е признавал Божието предписание и ръководство. Не се е оплаквал, не е разбирал Бог погрешно, нито е съдел или спорел. Можел е да се подчини и спокойно да посрещне смъртта си. Трябваше да проявявам почит към Бог като Йов, като него да отбягвам злото и да се подчинявам на Божието предписание и ръководство. Бог ми е дал живота ми, така че когато Той решеше да го вземе, трябваше да се подчиня. Що се отнася до изхода, който ме очакваше в отвъдното, Бог щеше да реши според всичко, което бях направила в живота си. Бог още не ме беше оставил да умра, затова в оставащото ми време трябваше да се покая, да вървя по пътя на благоговението към Бог и отбягването на злото, стремежа към истината и нравствената трансформация и да изпълнявам дълга си според възможностите си. Щом осъзнах това, се почувствах много по-просветлена и не се страхувах толкова от смъртта. Усетих и че съм по-близо до Бог.

През това време, докато се събирах със сестрите ми и ядях и пиех от Божиите слова, състоянието ми стабилно се подобряваше. Оставаха ми още четири процедури на химиотерапия, но страничните ефекти бяха твърде силни, затова можех да ходя само на лъчетерапия. Тя обаче изобщо не беше толкова болезнена, както преди. Знаех, че Бог има крайната дума в това дали ще оцелея, затова не се тревожех за болестта си, а прекарвах свободното си време в размисли над Божиите слова и слушане на химни. Не след дълго започнах да се чувствам все по-добре, сякаш пак бях себе си. Всички други пациенти казваха, че изглеждам толкова здрава, че са ме помислили за медицинска сестра. След четиридесет дни в отделението ме изписаха. На следващия ми преглед лекарят каза, че туморът ми е изчезнал. Когато чух лекарят да казва, че туморът е изчезнал, не можах да повярвам и реших, че съм недочула. Отново попитах лекаря и той потвърди, че е изчезнал Изпаднах във възторг. Не можех да повярвам как тумор с размера на патешко яйце може просто да изчезне. Мислех за Божиите слова, които гласяха: „Човешкото сърце и духът му са в Божията ръка и всичко в живота му преминава пред Божиите очи. Независимо дали вярваш в това или не, всички неща, всичко съществуващо, било живо или мъртво, ще се смени, промени и обнови и ще изчезне в съответствие с Божиите мисли. Ето как Бог управлява всички неща“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Бог е източникът на човешкия живот“). Наистина всички същества и неща са в Божиите ръце. Всичко мъртво или живо е подчинено на Божието върховенство и управление. Те всички са устроени според Божията воля. Всички казваха, че няма да оцелея, дори лекарят каза, че туморът е твърде голям, за да се оперира, затова дори и не можех да си мечтая да изчезне напълно. Това е било удивителното Божие дело! Бях дълбоко трогната и в сърцето си почувствах, че съм задължена на Бог. Бях толкова непокорна и покварена и отправях неразумни изисквания към Бог, не заслужавах да бъда спасена. Бог обаче не ме наказа заради непокорството и покварата ми. Толкова съм Му благодарна за Неговото спасение. Щом се върнах вкъщи, продължих да разпространявам евангелието и да изпълнявам дълга си, а здравето ми постепенно се възстанови.

По-късно попаднах на друг откъс от Божиите слова. „Изходът или назначението на човека не се определят нито от собствената му воля, нито от склонностите или фантазиите му. Последната дума има Създателят, Бог. Как трябва да сътрудничат хората по такива въпроси? Пред тях има един единствен път: само ако търсят истината, ако я разберат, ако се подчиняват на Божиите слова, постигнат покорство към Бог и получат спасение, накрая ще имат добър изход и добро назначение. Не е трудно да си представите перспективите и съдбата на хората, които правят обратното. И така, по този въпрос, не се съсредоточавайте върху това, което Бог е обещал на човека, това, което казва за края на човечеството, и това, което е подготвил за хората. Тези неща нямат нищо общо с теб, а касаят само Бог и не можеш да ги вземеш, изпросиш или изтъргуваш. Какво трябва да правиш като Божие създание? Трябва да изпълняваш дълга си, да правиш каквото трябва с цялото си сърце, ум и сила. Останалото — нещата, които са свързани с перспективите, съдбата, и бъдещото назначение на човечеството — е в Божиите ръце и не е нещо, което можеш да решиш. Всичко това се управлява и подрежда от Създателя и няма нищо общо с което и да е Божие създание. Някои хора казват: „Защо ни го казваш, щом няма нищо общо с нас?“. Макар и да няма нищо общо с вас, то е свързано с Бог. Само Бог знае тези неща, само Той може да говори за тях и само Той има правото да ги обещае на човечеството. И ако Бог ги знае, не трябва ли да говори за тях? Да продължаваш да се стремиш към перспективите и съдбата си, когато не знаеш какви са те, е грешка. Бог не е искал от теб да се стремиш към това, Той само те уведоми, а ако погрешно повярваш, че Бог ти позволява да го превърнеш в цел на своето стремление, значи напълно си лишен от разум и не притежаваш разсъдъка на нормалната човешка природа. Достатъчно е да знаеш всичко, което Бог обещава. Трябва да приемеш един факт: каквото и да е обещанието, било то добро или обикновено, приятно или безинтересно, всичко се управлява, подрежда и определя от Създателя. Единственият дълг и единственото задължение на Божието създание е да следва правилната посока и правилния път, посочени от Създателя, и да се стреми към тях. А какво ще спечелиш накрая и какъв дял от Божиите обещания ще получиш зависи от стремлението ти, от пътя, по който ще поемеш, и от върховенството на Създателя“ („Словото“, Т.4, „Разобличаване на антихристите“, „Девета точка (Девета част)“). Чрез Божиите слова научих, че моят изход и крайна цел не зависят от молитвата и няма да се определят чрез пазарлъци с Бог. По-скоро Бог ще определи изхода ми според моите стремежи, действия и пътя, който съм извървяла. Аз обаче не се бях стремила към истината и не разбирах Божия нрав. Когато видях как Бог дарява хората с прекрасно назначение, си мислех, че стига да се стремя към истината прилежно, да изпълнявам дълга си, да мога да страдам и плащам цена и да продължавам да изпълнявам дълга си въпреки тормоза и трудностите по пътя си, ще бъда спасена и ще остана. През тези години непрестанно търсех и се стремях към резултата и назначението си според своите вярвания и желания. Вървях по пътя на Павел. Ако продължавах така, не само че нямаше да получа добро назначение, а щях да бъда разобличена и пропъдена, защото поквареният ми нрав не е пречистен. Най-накрая се бях възстановила от рака. Бог не ме остави да умра и ми даде шанс да се покая. Това е Божието спасение! След като се възстанових, си помислих, че занапред трябва да се стремя към истината и към нравствена трансформация в дълга си. Не мога да продължавам да се пазаря с Бог за благословии. Трябва да бъда човек с човешка природа и разум, който се подчинява на Бог. Дали назначението, което Бог ще уреди за мен, ще е добро, или лошо, зависи от Него. Това, към което трябва да се стремя, е истината и нравствената трансформация.

Чрез това преживяване разбрах, че макар тази болест да застраши живота ми, Бог не е искал да ме лиши от живота, бъдещето или съдбата ми. Бог е използвал болестта, за да ме пречисти и трансформира, да разкрие нечистотиите във вярата ми и да трансформира някои от абсурдните ми идеи. Това ми даде възможност също да добия истинско познание и опит за Божието всемогъщество и върховенство, да имам правилната нагласа към живота и смъртта и да се подчиня. За мен тази болест беше Божият начин да ме дари с благодат и да ми даде спасение! Точно както Бог казва: „Ако човек наистина има вяра в Бог в сърцето си, преди всичко трябва да знае, че продължителността на живота на човека е в Божиите ръце. Точният момент на раждането и смъртта е предопределен от Бог. Когато Бог дава на хората болест, тя има смисъл и за нея винаги има причина. На човека му изглежда като болест, но всъщност това, което му е дадено, е благодат, не болест. Хората преди всичко трябва да признаят този факт, да не се съмняват в него и да го приемат сериозно“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Трета част“).