През април 2017 г. страдах от високо кръвно налягане, затова водачът временно ме освободи от дълг и ме изпрати вкъщи да си почивам. Бях много разстроена и си мислех: „Бог всеки момент ще приключи делото Си, сега е много важно да изпълнявам дълга си и да се подготвям с добри дела. Като нямам дълг, който да изпълнявам, мога ли да получа добро назначение и резултат? Нима всички тези години, в които съм плащала цена и съм работила усърдно, ще са за нищо? Затворих клиниката си, за да посветя всичкото си време на дълга си. Съпругът ми се опита да ми попречи да следвам Бог, но не успя. Сега съм разведена и нямам семейство. Компартията е по петите ми, все ходи да разпитва родителите ми къде се подвизавам. Дори не мога да отида у тях — просто не знам къде да отида“. Една сестра ме прибра. Разговаря с мен за Божията воля, каза, че трябва да се подчиня, но аз ѝ завиждах, като гледах колко е заета в дълга си. Не можех да изпълнявам дълг, понеже не бях добре. Нима Бог използваше състоянието ми, за да ме изобличи и пропъди? От тази мисъл ме побиваха тръпки и се чувствах нещастна и отчаяна. Усещах, че разбирам Бог погрешно, и започнах да се оплаквам от Него — бях се отказала от всичко и бях страдала толкова много, без дори веднъж да се оплача. Как така в крайна сметка щях да бъда изобличена и пропъдена? От този момент нататък не възприемах Божиите слова и не знаех какво да кажа на Бог в молитвите си. Загубих апетит и не можех да спя. Живеех в мрак. Като видя в какво състояние съм, сестрата се разправи с мен с думите: „Ти на практика не четеш Божиите слова. Станала си друг човек. Не търсиш истината“. Беше ми тежко да чуя това и в търсенето си се помолих на Бог: „Боже, не знам как да преживея това, не знам и какво ме очаква. Живея в мрак и съм нещастна. Моля Те, просветли ме и ме напътствай да узная волята Ти“.

През следващите няколко дни настоятелно се молих и търсих. Една сутрин в съзнанието ми изведнъж изскочи един откъс от Божиите слова: „Имаш ли лицето на човек, който може да получи благословии?“. Веднага включих компютъра, за да намеря тези откъси. Всемогъщият Бог казва: „След няколко хиляди години поквара човекът е станал безчувствен и слабоумен; превърнал се е в демон, който се противопоставя на Бог — дотолкова, че непокорството на човека спрямо Бог е документирано в историческите книги и дори самият човек е неспособен напълно да си даде сметка за своето непокорно поведение, защото човекът е бил дълбоко покварен от Сатана и е бил подведен от Сатана така, че не знае накъде да тръгне. И днес човекът продължава да предава Бог: Когато човек вижда Бог, той Го предава, а когато не може да види Бог, той пак Го предава. Има дори такива хора, които, след като са станали свидетели на Божиите проклятия и Божия гняв, продължават да Го предават. Ето защо казвам, че разумът на човека е изгубил първоначалното си предназначение и че съвестта на човека също е изгубила първоначалното си предназначение. Човекът, какъвто го виждам Аз, е звяр в човешки облик, той е отровна змия и независимо колко достоен за съжаление се опитва да изглежда пред очите Ми, никога няма да бъда милостив към него, защото човекът не осъзнава разликата между черно и бяло, разликата между истина и неистина. Въпреки че разумът му е толкова притъпен, човекът иска да получи благословии; човешката му природа е толкова низка, но въпреки това той иска да има върховната власт на цар. Над кого може да царува той с такъв разум? Как би могъл с такава човешка природа да седне на престола? Човекът наистина няма срам! Той е един самонадеян негодник! На тези от вас, които искат да получат благословии, предлагам първо да намерят огледало и да погледнат собственото си грозно отражение — имаш ли необходимите качества, за да бъдеш цар? Имаш ли лицето на човек, който може да получи благословии? В твоя нрав не е настъпила ни най-малка промяна и не си приложил нищо от истината на практика, но въпреки това желаеш прекрасно бъдеще. Заблуждаваш се!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Да имаш непроменен нрав означава да си във вражда с Бог). „Хората вярват в Бог, за да бъдат благословени, възнаградени, увенчани. Нима това не съществува в сърцето на всеки? Факт е, че е така. Въпреки че хората не говорят често за това и дори прикриват мотивите и желанието си да получат благословии, това желание и този мотив винаги са били непоклатими дълбоко в сърцата им. Колкото и духовна теория да разбират хората, какъвто и опит или знания да имат, какъвто и дълг да могат да изпълнят, колкото и страдания да понасят и каквато и цена да плащат, те никога не се отказват от мотивацията за благословии, скрита дълбоко в сърцата им, и винаги мълчаливо се трудят за нея. Нима това не е заровено най-дълбоко в сърцата на хората? Как бихте се чувствали без тази мотивация да получавате благословии? С каква нагласа бихте изпълнявали дълга си и бихте следвали Бог? Какво би станало с хората, ако тази скрита в сърцата им мотивация да получават благословии бъде премахната? Възможно е много хора да станат негативно настроени, а някои да се демотивират да изпълняват дълга си. Те ще загубят интерес към вярата си в Бог, сякаш душата им е изчезнала. Те ще изглеждат така, сякаш сърцето им е било отнето. Затова казвам, че мотивацията за благословии е нещо, което се таи дълбоко в сърцата на хората. Може би, докато изпълняват дълга си или водят църковен живот, те чувстват, че са способни да се отрекат от семействата си и с радост да отдават всичко на Бог, смятат, че вече са разбрали за мотивацията си да получават благословии, загърбили са я и тя не ги управлява или ограничава повече. Тогава стигат до мисълта, че вече нямат мотивация да получават благословии, но Бог смята друго. Хората възприемат нещата само повърхностно. Без изпитания те са доволни от себе си. Стига да не напускат църквата, да не се отричат от Божието име и упорито отдават всичко на Бог, те са уверени, че са се променили. Чувстват, че при изпълнението на дълга си вече не се водят от личен ентусиазъм или моментни пориви. Вместо това вярват, че могат да се стремят към истината и че постоянно могат да я търсят и практикуват, докато изпълняват дълга си, за да се пречисти поквареният им нрав и да постигнат някаква истинска промяна. Как обаче се държат, когато се случи нещо, пряко свързано с назначението и изхода на хората? Истината се разкрива в своята цялост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Нямаше къде да се скрия от Божиите осъдителни слова. Преди на теория ми беше ясно, че вярата ми не може да е само за благословии, но не се познавах истински. Тази ситуация изцяло изложи на показ мотивацията ми да получавам благословии. През годините се бях отказала от всичко, като затворих клиниката си и се отдадох на дълга си в църквата. Преминах през много страдание и бях готова да посрещна всичко. Мислех, че с тези саможертви във вярата си със сигурност ще спечеля Божието одобрение и благословии и ще имам добро назначение, затова бях много мотивирана в дълга си. Когато в един момент не можех да изпълнявам дълга си поради здравословни причини, реших, че съм загубила доброто си назначение и мечтите ми за благословии пропадат. Бях толкова потисната, че едвам ходех. Не само съжалявах, че съм се отказала от всичко, но и обвинявах Бог, спорех с Него и Му се противях. Гледах на саможертвите си като на актив, който да разменя с Бог срещу благословии, като смятах, че страданието и приносът ми задължават Бог да ми даде добро назначение и изход. Като не ги получавах, се оплаквах от Бог и Го винях. Гледах на вярата си като на сделка с Бог, мамех Го, използвах Го, за да получа така желаните от мен благословии. Това оскърбява нрава Му. Приносът и саможертвите на Павел имаха едничката цел да поиска от Бог венеца на праведността. Това сериозно оскърби Божия нрав и Павел беше наказан. А аз, също като него, след като бях направила някои жертви, исках награди, венци, одобрение и благословии. Когато не получавах каквото исках, разбирах Бог погрешно, винях Го и дори мислех да Го предам. Къде бяха разумът и съвестта ми? Такава рожба на Сатана като мен, която мечтае за благословии, е невероятно безсрамна! Ако здравето не ми беше попречило да изпълнявам дълга си, никога нямаше да прозра неуместните си стремежи във вярата, а щях да продължавам да вървя по грешния път и в крайна сметка да свърша точно като Павел. Това малко ме уплаши и си дадох сметка, че тази ситуация беше израз на Божията любов към мен и моето спасение! Щом разбрах Божията воля, се изпълних със съжаление и започнах да се упреквам. Плачех и се молех: „О, Боже! Толкова съм благодарна за Твоето спасение. Ако не ме беше разобличил така, щях да Ти се противя и да отида в ада, без да знам защо. Боже, искам да се покая пред Теб и да спра да се стремя към благословии. Искам само да се стремя към истината, да се отърва от покварения си нрав и да изживея човешко подобие“.

След като се помолих, продължих да чета от Божиите слова. „Сега ще ви опиша как Ме опозна Петър и какъв беше краят му. […] Подложих го на безчет изпитания, които почти го убиха, но посред стотиците изпитания вярата му в Мен остана непоклатима и той нито веднъж не изпита разочарование към Мен. Дори когато казах, че съм го изоставил, той не се обезсърчи и продължи да Ме обича практически и в съгласие с досегашните принципи за практикуване. Рекох му, че макар и да Ме обича, няма да го похваля и че накрая ще го хвърля в ръцете на Сатана. Но всред тези изпитания, които не засягаха плътта му, а се изразяваха в думи, той пак отправи към Мен молитва, казвайки: „О, Боже! Има ли сред небесата, на земята и във всички неща човек, създание или нещо, което да не е в Твоите ръце, Всемогъщи? Когато проявиш милостта Си към мен, сърцето ми ликува поради Твоята милост. Когато ме съдиш, макар и да съм недостоен, добивам по-добро усещане за необозримостта на Твоите постъпки, защото Ти си изпълнен с мощ и с мъдрост. Макар че плътта ми страда от трудностите, духът ми намира утеха. Как бих могъл да не възхваля Твоята мъдрост и делата Ти? Дори и да намеря смъртта си след като Те познах, нима не бих я посрещнал с радост и с готовност? Всемогъщи! Наистина ли не желаеш да ми позволиш да Те видя? Наистина ли съм недостоен за осъждане от Теб? Възможно ли е в мен да има нещо, което Ти не желаеш да виждаш?“. Макар че по време на тези изпитания Петър не успя да схване съвсем точно волята Ми, беше очевидно, че премеждията не го разстройваха, а се чувстваше горд и поласкан (при все че Му въздадох осъждане, за да покажа на човечеството Своето величие и гняв). Поради предаността си към Мен и заради Моята благословия, той служи като образец за подражание на хората вече хиляди години. Нима Петър не е примерът, който да следвате?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. „Думите на Бог към цялата вселена“, Глава 6). От Божиите слова разбрах, че Петър не е бил потиснат от съдбата или назначението си. Дори когато Бог казва, че не одобрява Петър въпреки любовта му и че в крайна сметка ще го предаде на Сатана, Петър не спира да Го обича и да Му се подчинява до смъртта си. В любовта на Петър към Бог няма никаква търговия или нечистотия. Любовта и покорството му са истински. Божиите слова ми показаха път за практикуване и аз пожелах да се стремя да обичам Бог като Петър и да поема по пътя на нравствената промяна. Както и да се отнася Бог с мен, каквито и да са изходът и назначението ми, ще се подчиня на Божиите правила и разпоредби и ще Му се отдам истински и изцяло. Вече не можех да изпълнявам дълга си в църквата, както преди, но с радост се бях захранвала с Божиите слова през последните няколко години и имах някои преживявания, така че можех да опиша какво съм научила, за да свидетелствам за Него. Това също е част от дълга на сътвореното същество. Започнах често да стоя тихо пред Бог, да размишлявам върху словата Му и да пиша свидетелства за преживявания. Чувствах се много по-близо до Бог и спрях да се тревожа за бъдещето и перспективите си. Почувствах се много облекчена. След като си починах малко, кръвното ми налягане в общи линии се нормализира и аз се върнах към дълга си в църквата.

Мислех, че след това преживяване съм добила някакво разбиране за възгледите си за вярата в Бог и надеждите за благословии вече няма да ме спъват. Много скоро обаче това желание отново се промъкна у мен.

Бях избрана за църковен водач. На едно събрание водачът ни помоли да проверим способностите за практическа работа на всеки от водачите на групи и заяви, че хитреци или хора, отказващи да приемат истината, в никакъв случай не могат да заемат тази позиция. Реших, че трябва да свърша това на мига, понеже някой неподходящ човек може да навреди на църковното дело и на братята и сестрите. Не стига че можеше да ме освободят, но и това би било прегрешение, злодеяние. Месец по-късно нужните промени вече бяха факт и аз бях много щастлива. За моя изненада обаче водачът ни скоро откри, че единият от моите избраници е хитрец. Това много ме разстрои. Усещах, че не съм изпълнила дълга си добре и съм прекъснала работата на църквата. Малко след това братята и сестрите съобщиха, че друг мой избраник е много арогантен. Отхвърлял разумните предложения на другите, хокал ги и им пречел. Искаха да го освободя. Замръзнах на място, като видях тази вълна от проблеми. Бях нещастна и ми се струваше, че разбирането ми за истината е повърхностно и у мен няма истина реалност. Ако още нещо се объркаше и се отразеше на църковното дело, това би било такова голямо злодеяние! Нямаше ли тогава да загубя добрия си изход и назначение? Реших, че трябва веднага да сменя дълга си. Една сутрин се чувствах замаяна и видях, че кръвното ми налягане е много по-високо от обичайното. Казах това на водача, като си мислех, че щом здравословният ми проблем се е върнал, би било много добре да ме прехвърли на друг дълг. Така нямаше да нося толкова отговорност. Казах на партньорката си спокойно: „Готова съм да се откажа от тази позиция, ако е необходимо, след това ще изпълнявам такъв дълг, какъвто мога“. Тя се разправи с мен, като каза, че проявявам негативност и трябва да помисля върху себе си. Не исках да го приема. Мислех, че съм склонна да се подчиня и да изпълнявам такъв дълг, на какъвто съм способна. Защо това да е негативно? После обаче реших, че Бог ѝ е позволил да каже това, и Му се помолих да ме напътства, за да узная истинското си състояние.

После прочетох този откъс от Божиите слова: „Независимо от това как са подложени на изпитания, верността на тези, които имат Бог в сърцето си, остава непроменена; но онези, които нямат Бог в сърцето си, щом Божието дело не е от полза за тяхната плът променят мнението си за Бог и дори се отдалечават от Него. Това са хората, които няма да устоят накрая, които търсят само Божиите благословии и нямат желание да дадат всичко от себе си за Бог и да Му се посветят. Всички тези низки хора ще бъдат отстранени, когато Божието дело приключи, и те не заслужават никакво съчувствие. Лишените от човешка природа са неспособни истински да обичат Бог. Когато средата е безопасна и сигурна или има изгода, те са напълно покорни пред Бог, но щом това, което желаят, бъде компрометирано или окончателно отхвърлено, те веднага се разбунтуват. Дори само за една нощ те могат да се превърнат от усмихнат, „добросърдечен“ човек в отвратителен на вид, свиреп убиец, който изведнъж се отнася към своя довчерашен благодетел като към смъртен враг, без да има определена причина за това. Ако не бъдат изгонени тези демони — демоните, които биха убили без колебание — няма ли да се превърнат в скрита опасност?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божието дело и практиката на човека). Божиите осъдителни слова ме засрамиха. Не бях ли точно такъв тип човек, какъвто Той разкриваше? Бях ентусиазирана и работех усърдно, докато мислех, че дългът ще ми донесе благословии, иначе обръщах другата страна и вече не исках този дълг. Мислех само за бъдещето и назначението си. Когато допусках грешки, не разсъждавах и не търсех истината в контекста на провалите си, като компенсирам недостатъците си и се постарая да се справя добре, а бягах от отговорност и се опасявах да не застраша бъдещето си. Исках да заменя този дълг с някой по-малко отговорен, като се оправдавах с кръвното си налягане. Отвън изглеждах доста разумна, но зад това стояха долните ми мотиви. Бях толкова лукава!

Започнах да разсъждавам върху истинската причина за постоянния си стремеж към благословии във вярата ми. Прочетох това в Божиите слова: „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му предани, това е, за да бъдат възнаградени. В крайна сметка всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да понесат много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни, Трета част). От това научих, че мисля само за себе си, защото съм дълбоко покварена от Сатана. „Всеки за себе си, а дяволът да вземе последните“ и „Не си мърдай пръста, ако няма награда“ — тези сатанински закони на оцеляването бяха станали моя втора природа, бяха ме направили по-себична, долна и егоцентрична. Мислех за личната си облага във всичко, което правех. Като се замислих за пътя си във вярата през тези години, все съм изхождала от това да бъда благословена и възнаградена и в крайна сметка да вляза в небесното царство. През годините усилена работа и страдание не изпълнявах дълга си на сътворено същество и не давах всичко от себе си за Бог, а исках да Го използвам, да Го измамя, да сключа сделка с Него, а не да Го обичам и удовлетворя. Каква вярваща бях аз? Аз бях невярваща. Братята и сестрите ме избраха за църковен водач, за да прилагам истината на практика в решаването на проблеми, да се науча на проницателност и проникновеност, но аз не оцених тази възможност. Не навлязох с истината, а мислех само за бъдещето и съдбата си. Вървях по пътя срещу Бог. Знаех, че трябва да се покая и да се стремя към истината, иначе в крайна сметка щях да бъда унищожена.

Прочетох тези Божии слова по време на една от духовните си практики: „Единствената причина, поради която въплътеният Бог е дошъл в плът, са нуждите на покварения човек. Това става заради нуждите на човека, а не на Бог, и всички Негови жертви и страдания са в името на човечеството, а не в полза на Самия Бог. За Бог няма плюсове и минуси или награди; Той няма да пожъне някаква бъдеща реколта освен тази, която първоначално Му е била дължима. Всичко, което Той прави и жертва за човечеството, не е за да получи големи награди, а е само заради човечеството“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Поквареното човечество се нуждае повече от спасението на въплътения Бог). Когато разсъдих върху тях, дълбоко се трогнах от Божията любов. Бог — върховният, святият, достойният, се беше въплътил два пъти, за да спаси дълбоко поквареното човечество, като изстрада ужасно унижение и болка. Господ Исус беше разпънат на кръста, за да изкупи човечеството, за което плати с живота Си. Всемогъщият Бог стана плът в Китай в последните дни и изрази истини, за да пречисти и спаси човека, преследван и хулен от Компартията и религиозния свят. Той понася всичко, за да работи сред нас, да ни даде словата Си, без да иска нищо в замяна, само и само да ни избави от влиянието на Сатана. Бог плаща толкова висока цена, за да спаси човечеството, без въобще да се замисли за собствените Си печалби или загуби. Той не иска нищо от нас в замяна, не чака награда. Любовта Му е безкористна и истинска. Божията същина е толкова красива и добра! А аз какво? Казвах, че имам вяра и искам да удовлетворя Бог, но никак не бях искрена с Него. Биех тъпана, че работя за Него, само за да сключа сделка за благословии, като така използвах и мамех Бог. Видях колко егоистична, хитра, долна и безсрамна съм била. Изживявах сатанинско подобие. Един такъв противящ се на Бог човек като мен, последовател на Сатана, никога няма да спечели Божието одобрение, колкото и саможертви да прави. Прочетох и това в Божиите слова: „Като сътворено същество, човекът трябва да се стреми да изпълни дълга си на сътворено същество, и да се стреми да обича Бог, без да прави други избори, защото Бог е достоен за любовта на хората. Стремящите се да възлюбят Бог не бива да търсят лична изгода или да очакват награда според личните си желания; това е най-правилният стремеж“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). От Божиите слова разбрах, че сътворените същества не бива да вярват заради благословии. Да се стремиш да обичаш Бог и да изпълняваш дълга си подобаващо е единственото, което прави живота смислен. Помолих се на Бог със следните думи: „Боже, искам да изоставя пътя на злото и да се покая пред Теб, да спра да се стремя към благословии. Каквото и да е крайното ми назначение, искам да изпълнявам дълга си добре, за да се отплатя за любовта Ти“. След като поправих състоянието си, кръвното ми налягане се нормализира.

Изгледах и няколко клипа с четене на Божиите слова. „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той е благословен, или проклет. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово дадено от Бог задължение, което не бива да зависи от отплата, условия или причини. Само тогава става дума за изпълнение на дълга. „Да си благословен“ означава човек да бъде усъвършенстван и да се радва на Божиите благословии, след като е бил подложен на съд. „Проклятие“ означава нравът на човека да не се променя след наказание и съд, когато човек преживява наказание, а не усъвършенстване. Но независимо дали са благословени, или прокълнати, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, търсещ Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само заради благословиите и да отказваш да действаш от страх да не бъдеш прокълнат. Казвам ви следното: изпълнението на дълга на човека е онова, което той трябва да свърши; ако човек не може да изпълнява дълга си, това е бунт. Чрез процеса на изпълнение на дълга си човек постепенно се променя и именно чрез този процес проявява своята вярност. И така, колкото повече изпълняваш дълга си, толкова повече истина ще добиеш и толкова по-реално ще се прояви тя в теб“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). „В крайна сметка това дали хората могат да постигнат спасение не зависи от дълга, който изпълняват, а от това дали могат да разберат и да придобият истината и дали в крайна сметка могат да се подчинят изцяло на Бог, да се оставят на милостта на Неговата организация, да не се съобразяват с бъдещето и съдбата си и да станат подготвени сътворени същества. Бог е праведен и свят и това са стандартите, които Той използва, за да измерва цялото човечество. Тези стандарти са неизменни и ти трябва да запомниш това. Впиши тези стандарти в ума си и никога не си помисляй да търсиш друг път, за да преследваш нещо нереално. Изискванията и стандартите, които Бог има за всички, които искат да постигнат спасение, никога не се променят. Те си остават същите, независимо от това кой си ти“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни, Трета част). Това ми помогна да разбера, че дългът ни няма нищо общо с това дали накрая сме благословени, или прокълнати. Ключът към окончателното спасение е в това да се стремим към истината, да я придобиваме и да променим нрава си. Кога и какъв дълг изпълнявам се определя от Бог, а изходът и назначението ми още повече зависят от Божията власт и подредба. Това, което трябва да направя, е да приема Божието ръководство и да изпълнявам дълга си с отдаденост. Също така осъзнах, че нямам истина реалност и твърде много неща не ми достигат, затова този дълг изваждаше наяве недостатъците и грешките ми. Търсенето на истината и разбирането на тези принципи можеше да изглади недостатъците ми и да ми помогне да израсна в живота. Като разбрах това, спрях да се тревожа за бъдещето и съдбата си и вече не исках да сменя дълга си. Работех целеустремено, търсех истината, за да решавам възникналите проблеми, постепенно схванах някои принципи и малко по малко грешките в дълга ми намаляха. Да следвам Бог и да не се стремя към благословии в дълга си беше много освобождаващо за мен. Под Божието ръководство резултатите ми са все по-добри.