Скоро след като приех евангелието на Всемогъщия Бог от сетните дни, научих от Божиите думи, че докато Бог привършва делото Си в сетните дни, ще ни изпрати бедствия, за да възнагради доброто и да накаже злото. Който е вършил зло и се е опълчил на Бог, ще погине в бедствията, докато приелите съда на Божието слово и преминали пречистване ще бъдат под Божията закрила, Той ще ги опази от бедствията и ще ги отведе в царството Си, за да се радват на вечна благодат. По онова време мислех, че ще бъда изключително благословена да вляза в царството и да добия вечен живот и че трябва да оценя тази уникална възможност, да изпълнявам дълга си и усилено да работя за Бог, за да съм достойна да остана, след като делото Му приключи. Затова напуснах работа и започнах да разпространявам евангелието. Виждайки, че бедствията се усилват, в такъв критичен момент аз исках да подготвя повече добри дела и да споделя с повече хора Божието евангелие от сетните дни, за да допринеса за разпространението на евангелието на царството. Затова вложих цялата си енергия в тази задача и работех ежедневно от сутрин до късно вечер. Все повече в моя район приемаха Божието дело от сетните дни и църквите се множаха една след друга. Виждайки тези резултати, бях много доволна от себе си. Чувствах, че приносът ми за евангелското дело няма да остане незабелязан. И въпреки избухването на пандемията, която опустошаваше света, и увеличаването на броя на заразените, аз останах съвсем спокойна. Мислех, че щом толкова усърдно изпълнявам дълга си пред Бог, колкото и да върлува заразата, няма да засегне мен. Неочаквано обаче се заразих с пандемичния вирус и това разби представите и илюзиите ми. Наложи се да анализирам мотивацията за вярата ми и нечистите примеси в нея през годините.

Един ден през май 2021 г. взех да покашлям, после вдигнах температура и почувствах цялостна отпадналост. Отначало помислих, че съм настинала и не се притесних, но симптомите не отшумяха цяла седмица. Сестра от църквата отбеляза, че симптомите ми доста приличат на коронавируса и се притесни, че съм се заразила, предложи ми да отида на преглед в болницата. Не му обърнах особено внимание. Мислех, че съм се преуморила от усилената работа и сега си плащах за това, а и постигах доста добри резултати. При това не бях вършила злини, не пречех на църковното дело, как е възможно да се заразя с вируса? Резултатите от теста обаче обориха очакванията ми. Излезе позитивен. Върнах се у дома в шок, изобщо не можех да разбера как съм могла да се заразя с вируса. Защо Бог не ме закриляше, щом от години изпълнявах дълга си? Какво щяха да си помислят за мен братята и сестрите, ако разберат? Дали щяха да решат, че с нещо съм оскърбила Бог и сега Той ме наказва? Не смятах обаче, че съм вършила злини и съм попречила на църковната работа. Милиони хора по цял свят вече бяха починали, откакто пандемията избухна предната година. Щях ли сега да умра, щом и аз съм се заразила? Мислех си, ако умра точно сега, когато Божието дело е на път да приключи, няма ли всичките ми години усилен труд да се окажат напразни? Тогава нямаше да почерпя нищо от благодатта в бъдещото царство. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах и не знаех как да изляза от ситуацията. Молех се на Бог: „Боже, Ти позволи да се заразя с вируса, явно такава е волята Ти. Тъй като Ти си безгрешен, явно аз по някакъв начин съм проявила непокорство и съм Ти се противопоставила. Само че не знам как съм оскърбила Твоя нрав. Моля те да ме просветлиш къде сгреших. Готова съм да се покая“. След това се сетих за един пасаж от Божието слово. „Как трябва да изживееш болестта, когато те сполети? Трябва да се изправиш пред Бог и да се молиш, да искаш и да търсиш намерението на Бог, трябва да се самоанализираш, за да разбереш какво в противовес на истината си направил и с каква поквара в теб все още не си се справил. Поквареният ти нрав не може да се промени, без да преминеш през страдание. Само ако бъдат закалени чрез страдание, хората няма да бъдат безнравствени и ще могат винаги да живеят пред Бог. Когато някой страда, той винаги се моли. Не мисли за удоволствията от храната, дрехите и други наслади, моли се непрестанно в сърцето си, размишлява върху себе си, за да види какво е направил погрешно и какво може да е направил срещу истината. Обикновено, като си изправен пред тежка болест или странна немощ, която те кара да страдаш много, това не е случайно. Без значение дали си болен, или здрав, Божията воля стои зад това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Спечелването на истината е най-важното във вярата в Бог). Божиите думи навреме ме просветлиха, че болестта ми не е случайна, че е изцяло по заповед и разпореждане на Бог. Трябваше да търся Божията воля и да разсъждавам върху себе си. В никакъв случай не можех да се оплаквам или да обвинявам Бог. През следващите няколко дни, докато бях карантинирана у дома, открито споделих с братята и сестрите покварата, която бях открила и научила за себе си, и намерих път за практикуване и навлизане в Божието слово. Също така, колкото и зле да се чувствах физически, продължавах да споделям евангелието онлайн. След два дни се почувствах много по-добре, вече почти не кашлях, нямах температура, а силата и енергията ми се бяха възстановили напълно. Бях истински щастлива и мислех, че Бог е видял послушанието и разкаянието ми и затова се е погрижил за мен. При тази мисъл се поуспокоих. На следващия ден обаче изведнъж усетих стягане и болка в гърдите и непрестанна кашлица. След това развих висока температура и се почувствах омаломощена. Изпаднах в паника. Откакто разбрах диагнозата, не бях обвинила Бог и продължавах да изпълнявам дълга си. Как бе възможно да се разболея още по-тежко? Не съществуваха лекарства срещу това — ако Бог не ме спасеше, със сигурност щях да умра. Ужасявах се при мисълта за смъртта, не можех да се примиря с нея. Над 10 години бях следвала Бог, бях напуснала дома си и работата си и от зори до мрак изпълнявах дълга си. Много бях изстрадала, бях платила висока цена. Нима Бог бе забравил за това? Ако си отидех, никога нямаше да видя хубостта на царството, нито да се насладя на неговата благодат. Мисълта за това ме потискаше все повече и повече. Продължавах да изпълнявам дълга си, но вече не влагах сърце и силно се дразнех, ако ми възложеха извънредна работа. Претупвах я, за да си почивам повече. Преди изпълнявах дълга си от зори до мрак и си мислех, че Бог ще ме закриля, но тъй като Бог не го правеше, трябваше сама да се погрижа за здравето и благополучието си. Притесненията и преумората нямаше да помогнат за възстановяването ми. Останалите братя и сестри бяха толкова енергични на сбирките ни, можеха да беседват с часове. Докато аз се закашлях при всеки опит да говоря и едва си поемах дъх, докато четях Божието слово. Бях толкова разстроена, че се опитах да увещая Бог: „Боже, обикновено съм много старателна в изпълнението на дълга си и съм сериозна и отговорна. Някои от другите не могат да се мерят с мен в изпълнение на дълга си. Защо точно аз се заразих, докато всички останали са здрави и изпълняват дълга си? Ако Ти си ми пратил изпитание, а в църквата има хора, които се стремят към истината повече от мен, защо не подложи тях на това изпитание? Ако това е наказание от Теб, не вършила злини, нито съм пречила на църковната дейност, не съм оскърбила Твоя нрав. Боже, искам да изпълнявам дълга си и харесвам този, който ми е поверен. Още не съм му се наситила — искам да продължа да живея и да изпълнявам дълга си. О, Боже! Изпълнявам важен дълг и още мога да съм Ти полезна. Моля Те да ме закриляш, за да продължа да живея и да Ти служа“. Докато през главата ми минаваха тези мисли, в ума ми ясно изплуваха следните Божии думи: „На какво основание ти, сътвореното същество, отправяш изисквания към Бог? Хората не са в позиция да изискват от Бог. Няма нищо по-неразумно от това да отправяш изисквания към Бог. Той ще направи това, което трябва да направи, и Божият нрав е праведен. Праведността в никакъв случай не е справедливост или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто справедливост и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са в способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това също ли щеше да е Неговата праведност? Щеше. […] Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неприемливо е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато мислех над Божиите думи, се чувствах така сякаш Той се вглежда в мен и ме укорява. Всяка дума отекваше право в сърцето ми. Не обвинявах ли Бог, че е несправедлив и греши? Не се ли пазарях с Него, не си ли измислях оправдания, не Му ли поставях условия? Бях постигнала нещичко през годините страдания и докато изпълнявах дълга си и затова чувствах, че Бог е длъжен да ме закриля от бедствия и така да докаже, че е праведен, но в действителност това очакване беше плод на моите представи и не отговаряше на истината. Бог е Господ на сътворението и аз съм сътворено същество. Той е източникът на всичко, което ме радва, както и на моя живот. Моята съдба и продължителността на живота ми са изцяло в Неговите ръце. Като сътворено същество трябва да се покоря и да приема това. Какво право имах да увещавам Бог и да Му поставям условия? През изминалите години бях живяла, изпълнена с вяра, и Бог ме поеше и хранеше със своята истина, а аз не Му бях благодарна. Сега се бях заразила, можех да умра, а спорех с Бог, опълчвах Му се, обвинявах Го в неправедност. Къде бяха съвестта ми, разумът ми? Докато мислех за това, вината и срамът ми се усилиха и коленичих пред Бог в молитва. „Боже, толкова съм неразумна! Ти ми вдъхна живот, аз съм Твое сътворено същество. Би трябвало да се покоря на Твоята организация и ръководство. Това е правилно и естествено. Позволил си да се заразя с вируса и е възможно да умра. Не исках да умра, не исках да се покоря и затова се препирах с Теб и Те обвиних в несправедливост. Помолих те да ме оставиш жива. Бях съвсем несмирена и неразумна. Бях толкова непокорна! Боже, искам да поразмишлявам върху себе си и да се покая пред Теб“.

През следващите няколко дни се чувствах много зле, щом се сетех за оплакванията си и за погрешното си схващане за Бог. Особено като помислех как, когато се разболях по-сериозно, се опълчих на Бог, спорих с Него, бях мързелива и негативна, претупвах дълга си и не влагах сърце в него, се чувствах още по-неловко, още по-виновна. Преди да се разболея, аз славех Божията праведност и изтъквах дълга на сътворените създания да се подчинят на организацията на Господа на сътворението. Защо проявих толкова силно непокорство и се възпротивих, когато се разболях? Във времето за молитва прочетох тези Божии слова: „Отношенията на човека с Бог са просто отношения на един чисто личен интерес. Това е връзка между получател и дарител на благословения. Казано направо, това прилича на отношенията между работник и работодател: работникът работи само за да получи наградата, която му дава работодателят. В тази връзка няма привързаност, а само сделка. Няма взаимна обич, а единствено милосърдие и благотворителност. Няма разбиране, а само потиснато недоволство и мамене. Няма близост, а само непреодолима пропаст“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление). „В съзнанието на антихристите, щом някой е способен да изпълнява даден дълг, да плати определена цена и да понесе известни трудности, Бог трябва да го благослови. И така, след като поработят известно време в църквата, започват да си правят равносметка за работата, която са свършили, за приноса, който са дали към Божия дом, и за това, което са направили за братята и сестрите. Решително пазят всичко това в съзнанието си и очакват да видят каква Божия благодат и какви Божии благословии ще им донесе, за да могат да преценят дали си струва да го вършат. Защо постоянно се занимават с такива неща? Към какво се стремят дълбоко в сърцата си? С каква цел вярват в Бог? Вярата им в Бог от самото начало цели да получават благословии. И колкото и години да слушат проповеди, колкото и Божии слова да ядат и пият, колкото и доктрини да разберат, те никога няма да се откажат от желанието и намерението си да бъдат благословени. Ако поискаш от тях да бъдат покорни сътворени същества и да приемат Божието върховенство и Неговите подредби, те ще кажат: „Това няма нищо общо с мен. Не към това трябва да се стремя. Ето към какво трябва да се стремя: щом съм водил битката, щом съм положил нужните усилия и щом понесъл необходимите трудности — щом съм направил това, както Бог изисква, Той трябва да ме възнагради и да ми позволи да остана, да получа венец в царството и да заема по-висока позиция от Божия народ. Поне за два-три града трябва да отговарям“. Именно това е най-важното за антихристите. Както и да разговаря Божият дом за истината, намерението и желанието им да получат благословии не могат да отслабнат. Те са същият тип хора като Павел. Дали подобна неприкрита сделка не крие някакъв зъл и порочен нрав? Някои религиозни хора казват: „Нашето поколение следва Бог по пътя на кръста. Бог ни избра, така че имаме право да бъдем благословени. Страдахме, платихме цена и пихме от горчивата чаша. Някои от нас дори бяха арестувани и осъдени на затвор. След като понесохме всички тези трудности, чухме толкова много проповеди и научихме толкова много за Библията, ако един ден не бъдем благословени, ще отидем на третото небе и ще спорим с Бог“. Някога чували ли сте подобно нещо? Казват, че ще отидат на третото небе, за да спорят с Бог. Що за дързост? Не се ли плашите само като го чуете? Кой се осмелява да се опитва да спори с Бог? […] Подобни хора не са ли архангели? Не са ли сатани? С всеки можеш да спориш, но не и с Бог. Не бива да правиш подобно нещо, не бива дори да си го помисляш. Благословиите идват от Бог и Той ги дава на когото пожелае. Дори и да отговаряш на условията за получаване на благословии и Бог да не ти ги даде, пак не бива да спориш с Него. Цялата вселена и цялото човечество са под Божието господство. Бог решава. Как можеш ти, едно малко човешко същество, да се осмеляваш да спориш с Него? Как можеш да надценяваш толкова много способностите си? Защо не се погледнеш в огледалото, за да видиш кой си? Не си ли играеш със смъртта, като се осмеляваш да протестираш шумно срещу Създателя и да се бориш с Него по този начин? „Ако един ден не бъдем благословени, ще отидем на третото небе и ще спорим с Бог“ — това твърдение представлява открит и шумен протест срещу Бог. Какво място е третото небе? Там живее Бог. Да дръзнеш да отидеш на третото небе, за да спориш с Бог, е равносилно на опит да Го „свалиш“! Не е ли така? Някои хора може да попитат: „Какво общо има това с антихристите?“. Има много общо с тях, защото всички, които искат да отидат на третото небе, за да спорят с Бог, са антихристи. Само антихристите могат да изричат такива неща. Подобни думи са гласът, който антихристите таят дълбоко в сърцата си. Това е тяхната нечестивост“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: те са зли, коварни и измамни (Втора част)). Божието откровение ме засрами и осъзнах, че с години съм страдала и съм изпълнявала дълга си не за да зачета Божията воля и като Божие създание да се отплатя за Неговата любов, а за да получа в замяна благословения, за да ме допусне в царството, където да се наслаждавам на вечна благодат. Бях гледала на изпълнението на дълга си като на разменна монета, за да избегна бедствията и да си издействам Божията благословия, сякаш сключвах сделка с Бог. Затова вътрешно изчислявах колко много съм направила, колко хора съм привлякла за вярата, как съм страдала, каква цена съм платила. Колкото повече изчислявах, толкова повече имах чувството, че службата ми заслужава похвала и съм достойна Бог да ме закриля и ме опази в бедствията. И през ум не ми мина, че внезапно ще се заразя с вируса. Обвинявах Бог, не Го разбирах правилно, не търсех как да се покоря на Бог, докато боледувах. Вместо това се чудех какво да направя, за да спечеля одобрението Му, за да ме закриля и да се оправя час по-скоро. Затова, когато състоянието ми се влоши, се разочаровах от Бог. Обвиних Го, че не ме е предпазил, че е постъпил нечестно с мен. Фактите сочеха, че вярата и дългът ми заслужаваха благословия, и не бях искрена с Бог. Използвах Го, за да добия благодат, пазарях се с Бог, мамех Го. Бях толкова себична и лукава! В Епохата на благодатта Павел обходи цяла Европа, за да разпространи Господното евангелие, много изстрада и плати висока цена, но направи всичко това с едничката цел да влезе в небесното царство и да бъде възнаграден. Той рече: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Това всъщност означаваше, че ако Бог не му въздаде венец, значи Той не е праведен. Хората в религиозния свят са силно повлияни от тези Павлови думи. Всички, които работят и страдат в името на Господ, го правят, за да влязат в рая и да бъдат благословени. Ако не получат Божията благословия, спорят с Него. И аз бях същата, нали? После се изплаших. Не подозирах, че ще проявя такъв нрав. Ако обстоятелствата не бяха разкрили нагласата ми, и до днес нямаше да осъзная, че нравът ми е толкова антихристки. Замислих се за някои от Божиите слова: „През цялото време Аз съм се придържал към строг стандарт за човека. Ако твоята вярност е обвързана със скрит умисъл и условия, тогава бих предпочел да мина без твоята така наречена вярност, защото се отвращавам от онези, които Ме мамят със скритите си умисли и Ме изнудват с условия. Искам човекът да Ми бъде абсолютно верен, да върши всичко в името на вярата и да я доказва. Презирам опитите ви да Ме спечелите с красиви думи, защото винаги Съм се отнасял към вас искрено и затова очаквам и вие да се отнасяте към Мен с истинска вяра“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Истински вярващ в Бог ли си?). От Божието слово усещах, че нравът Му е праведен, свят и не търпи оскърбления. Целта на Божието дело е да спаси човечеството и Той изисква от нас искреност и всеотдайност. Ако усилията на хората съдържат подбуди, фалшификации, пазарене или мамене, Бог не просто не ги одобрява, а се отвращава от тях и ги заклеймява. Точно както Павел, който накрая не само не получи Божията благословия, а за наказание бе изпратен в ада. Начинът, по който изпълнението на дълга ми съдържаше елемент на пресметливост, сигурно също отвращаваше Бог. Заболяването ми напълно разкри Божия свят и праведен нрав. Тогава безусловно приех болестта и изцяло ѝ се подчиних.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово: „Като сътворено същество, когато човек се изправи пред Създателя, той трябва да изпълни своя дълг. Така е много правилно да се постъпи и хората трябва да изпълнят тази отговорност. Въз основа на това, че сътворените същества изпълняват своя дълг, Създателят извърши още по-голямо дело сред човечеството и изпълни още един етап от делото си върху хората. А какво е това дело? Той предоставя истината на хората, като им позволява да я получат от Него, докато изпълняват дълга си, и така да се отърсят от покварения си нрав и да се пречистят. Така те изпълняват Божията воля и тръгват по правилния път в живота, а накрая са способни да се боят от Бог и да отбягват злото, да постигнат пълно спасение и повече да не бъдат подлагани на страдания от Сатана. Това е крайният резултат, който Бог би искал човечеството да постигне, изпълнявайки своя дълг. Следователно, в процеса на изпълнение на твоя дълг Бог не просто те кара да видиш ясно едно нещо и да разбереш една малка истина, нито те оставя просто да се наслаждаваш на благодатта и благословиите, които получаваш, изпълнявайки дълга си като сътворено същество. По-скоро Той ти позволява да бъдеш пречистен и спасен и накрая да заживееш в светлината от лика на Създателя“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Девета точка (Седма част)). Божието слово искрено ме развълнува. Изпълнението на дълга е отговорност и задължение, от което никое сътворено същество не може да се отметне, и е път към истината и към промяна на нрава. Докато изпълняваме този дълг, Бог урежда за нас всякакви ситуации, за да разкрие покварения нрав на хората, а после, чрез правосъдието и откровението в думите Си и чрез Своето дисциплиниране, ни позволява да осъзнаем покварата си и да се променим, да се освободим от нея и Сатана вече да не ни вреди. Това е Божията воля. Докато изпълнявах дълга си през годините, бях проявила много поквара чрез уредените от Бог обстоятелства. Донякъде бях осъзнала покварения си нрав, после се намразих, покаях се, промених се и възвърнах част от човешкото си подобие. Докато изпълнявах дълга си бях спечелила толкова много, а не изпитвах благодарност. Вместо това, използвах дълга си като разменна монета, за да си купя благословения и защита от бедствията и се опитах да измамя Бог и да се възползвам от Него. Бях достойна за презрение! Бог е изразил толкова истини, а аз не ги ценях и само се стремях да добия благословения, да избегна бедствията, да вляза в царството и да получа награда. Бях истински злодей. Молех се и се заклех пред Бог, че ще спра да изпълнявам дълга си само заради благословиите, а ще продължа да търся истината в дълга си, за да се отплатя за Божията любов. Друг откъс от Божието слово ми даде път за практикуване. „Ако във вярата си в Бог и в стремежа си към истината можеш да кажеш: „Каквато и болест или несгода да ми изпрати Бог, каквото и да прави Бог, аз трябва да се подчиня и да запазя мястото си на сътворено същество. Преди всичко трябва да приложа на практика този аспект на истината — покорството. Трябва да го следвам и да изживявам реалността на покорството пред Бог. Освен това не трябва да отхвърлям поръченията, които Бог ми дава, и дълга, който трябва да изпълнявам. Трябва да се придържам към дълга си до последния си дъх“, това не е ли свидетелство? Когато имаш тази решимост и си в това състояние, можеш ли да продължаваш да се оплакваш от Бог? Със сигурност не. В такъв момент ще си помислиш: „Бог ми дава този дъх, Той ме е подхранвал и закрилял през всичките тези години, отнел е много болка от мен и ми е дал много благодат и много истини. Разбрах истини и тайни, които хората не са разбирали с поколения. Получих толкова много от Бог, затова трябва да Му се отплатя! Преди ръстът ми беше твърде малък, не разбирах нищо и всичко, което правех, нараняваше Бог. В бъдеще може и да нямам друг шанс да Му се отплатя. Независимо колко време ми остава да живея, трябва да отдам силите си, колкото и малко да са те, и да направя всичко възможно за Бог, за да види, че всички тези години, през които ме е подхранвал, не са пропилени, а са дали резултат. Нека донеса утеха на Бог и повече да не Го наранявам или разочаровам“. Какво ще кажеш да мислиш така? Не мисли за това как да се спасиш или как да избягаш с мисълта: „Кога ще се излекува тази болест? Когато това стане, ще направя всичко възможно, за да изпълня дълга си и да съм предан. Как мога да съм предан, когато съм болен? Как мога да изпълнявам дълга си на сътворено същество?“. Нима не си способен да изпълняваш дълга си, стига да имаш и едно-единствено дихание? Не си ли способен да не посрамваш Бог, стига да имаш и едно-единствено дихание? Способен ли си да не се оплакваш от Него, стига да имаш и едно-единствено дихание и умът ти да е бистър? (Да.) Сега е лесно да кажеш „Да!“, но няма да е толкова лесно, когато това наистина ти се случи. И така, трябва да се стремиш към истината, често да полагаш усилия над нея и да прекарваш повече време в размисли: „Как мога да удовлетворя Божията воля? Как мога да се отплатя за Божията любов? Как мога да изпълнявам дълга си на сътворено същество?“. Какво е сътворено същество? Дали отговорността на сътвореното същество се състои само в това да слуша Божиите слова? Не! Тя е да изживее Божиите слова. Бог ти е дал толкова много истина, толкова много от пътя и толкова много живот, за да можеш да изживееш тези неща и да свидетелстваш за Него. Това трябва да прави едно сътворено същество и това е твоя отговорност и твое задължение“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само в честото четене на Божиите слова и разсъждаването върху истината има път напред). Божието слово дълбоко ме затрогва. Бог е Господ на творението и аз съм сътворено същество, затова съдбата ми е в Неговите ръце. Той позволи на тази болест да ме повали, така че независимо дали щях да остана жива или да умра, аз трябваше да се подчиня на Божието управление и организация. Така трябва да разсъждава всяко сътворено същество. Всяко сътворено същество трябва да изпълнява дълга си. Винаги, каквото и да се случи, докато дишам, трябва да го изпълнявам. През годините се наслаждавах на толкова много Божия любов, но тъй като не следвах истината, все се бунтувах срещу Него и Го наранявах — толкова много Му дължах. Сега, докато съм жива, трябва да изпълнявам дълга си, за да се отплатя за Божията любов. В следващите дни ежедневно мислех как да изпълня дълга си, за да удовлетворя Бог. Сестрата, с която работехме в двойка, беше нова и не познаваше много от принципите за разпространение на евангелието и затова изникнаха доста проблеми. Аз ѝ помагах и я напътствах онлайн. Често тихо четях Божието слово и пеех химни в Божия прослава. Температурата и кашлицата упорстваха, но вече не обръщах внимание на болестта и спрях да се питам дали ще умра. Знаех, че съдбата ми е в Божиите ръце и Той определя колко дълго ще живея. Бях решила да изпълнявам дълга си добре и до края на отреденото от Него време да се отплащам за Божията любов, да се покоря и никога вече да не се оплаквам до деня, в който Той е отредил да умра.

Една вечер се раздирах от кашлица, секретът изпълваше гърлото ми, тресеше ме и цялото тяло ме болеше. Лежах, но не успявах да заспя, обръщах се ту на едната, ту на другата страна. Питах се дали умирам. Ако се унеса в дрямка, дали изобщо ще се събудя повече? Мисълта за смъртта много ме притесняваше и се разридах като се сетих, че вероятно никога вече няма да чета Божието слово. Станах, включих компютъра и прочетох следния откъс от Божиите слова: „Продължителността на живота на всеки човек е предопределена от Бог. Една болест може да изглежда смъртоносна от медицинска гледна точка, но от Божията гледна точка, ако животът ти трябва да продължи и още не ти е дошло времето, не можеш да умреш, дори и да искаш. Ако Бог ти е дал поръчение и ти все още не си изпълнил мисията си, няма да умреш дори и от болест, която се смята за фатална — Бог няма да те вземе в този момент. Дори и да не се молиш и да не търсиш истината, дори и да не лекуваш болестта си и да отлагаш лечението си, няма да умреш. Това важи с особена сила за тези, които са получили поръчение от Бог — докато не са изпълнили мисията си, каквато и болест да ги застигне, те не трябва да умрат веднага; трябва да живеят до последната секунда от изпълнението на мисията. Имаш ли тази вяра? […] В действителност независимо от това дали се пазариш, за да се избавиш от болестта си и да не умреш, или за да осъществиш други свои намерения и цели, от Божията гледна точка, ако още можеш да изпълняваш дълга си и ако от тебе още има полза, ако Бог е решил, че трябва да бъдеш използван, няма да умреш. Няма да можеш да умреш, дори и да искаш. Ако обаче създаваш проблеми и извършваш всякакви нечестиви деяния, и обиждаш Божия нрав, ще умреш много бързо; животът ти ще бъде съкратен. Продължителността на живота на всеки един е предопределена от Бог преди сътворението на света. Ако човек може да се подчини на Божията организация и ръководство, тогава, болен или не, в добро или в лошо здраве, той ще живее толкова години, колкото Бог му е предопределил. Имаш ли тази вяра?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато четях Божиите слова, усещах любовта и милостта Му и това ме трогна и окрили. Проумях Божията воля малко по-добре. Бог бе предопределил да се родя в сетните дни, да вярвам в Него и да изпълнявам своя дълг. Това е мисията, която Той ми е възложил. Ако бях приключила с изпълнението ѝ, щях да умра дори и без да съм болна. Ако ли не, не бих загинала дори от смъртоносна болест. Не знаех какво ме чака, но разбрах, че трябва да оставя живота си в Божиите ръце и да следвам Неговата организация. С мисълта, че може да умра по всяко време, исках отново да се обърна искрено към Бог. Коленичих и Му се помолих: „О, Боже! Благодаря Ти, че ме избра да дойда в дома Ти и ми позволи да чуя Твоя глас. Напои ме и ме нахрани с толкова много от думите Си и благодарение на това научих много истини и знам кои са принципите да бъда човек. Чувствам, че не съм живяла напразно. Но аз съм толкова покварена, че постоянно се опълчвам против Теб и Те наранявам. Не следвах истината добре, не изпълнявах с чисто сърце дълга си в отплата за Твоята любов. Никога не Ти предложих макар и мъничко утеха. Дължа Ти толкова много. Не знам дали ще имам друга възможност да Ти се отплатя за любовта. Ако оцелея, искам истински да следвам истината и да изпълня дълга си да Те удовлетворя…“.

Същата онази нощ неусетно заспах. Когато се събудих на следващия ден, бях напълно успокоена, сякаш изобщо не бях боледувала. Гърлото ми беше спокойно, нямаше никакъв секрет. Измерих си температурата — беше нормална. Бях дълбоко развълнувана и знаех, че Бог ми е оказал милост и закрила. Макар че силно възнегодувах и се възпротивих, когато се разболях от ковид, Бог не ме наказа според прегрешенията ми, а продължи да ме закриля. Не можех да сдържа сълзите си и отправих към Него благодарност и възхвала.

През следващите два месеца температурата ми си остана нормална. Вирусът не ме повали отново и бързо се възстанових от болестта. Много хора си отидоха в пандемията, а аз оцелях изцяло благодарение на Божията чудотворна грижа и спасение. Заразяването с този вирус изложи на показ същинската мотивация и нечистите примеси в моята вяра и дълг и ми позволи да прозра подлия си мотив да се спазаря Бог, за да се сдобия с Неговите благословения. Вникнах в себе си и се отвратих. Също така, добих известен практически опит и разбиране за Божия свят и праведен нрав и се подчиних на Божията организация и ръководство. В тази ситуация преживях известна болка и облагородяване, но спечелих толкова много неща, които не бих могла да добия, ако бях останала в зоната си на спокойствие. Като се замисля какво спечелих от този опит, ме изпълва благодарност и възхвалявам Бог. Благодаря Му за любовта и за спасението!