Един ден миналия април изведнъж усетих ужасна болка в гърба от дясната страна. Мислех, че съм разтегнала нещо, затова не ѝ обърнах много внимание, стори ми се достатъчно да сложа една медицинска лепенка. Лепенката обаче не помогна — болката се усили. Все едно са те проболи с игла — пронизваща болка от гръдния кош към гърба. В лошите моменти го чувствах като впити нокти в плътта и костите ми. Не мога да ви опиша колко силна беше болката. Няколко нощи дори не спах заради нея. В един момент стана физически непоносимо и исках да отида на лекар, но тъкмо бях насрочила среща да споделя евангелието с едни хора. Ако отидех на преглед, щеше да се наложи да я отложа. Реших, че ще ида след срещата, и без това всичко е в Божиите ръце. Трябваше да продължа да изпълнявам дълга си, а и сигурно щях да се оправя скоро. Изтърпях болката и отидох в болницата след срещата. Лекарят каза много сериозно: „Защо сте чакали досега? Това не е шега работа. Имате вътрешен херпес зостер, причинява се от вирус. Вече е избил и върху кожата. Ако не започнете лечение веднага и вирусът стигне до костния Ви мозък, може дори да е фатално“. Бях шокирана. Не бях предполагала, че е толкова сериозно, че може дори да ми струва живота. Помислих си: „В последните години с ентусиазъм споделям евангелието и изпълнявам дълга си, как можа да ми се случи това? Пренебрегнах дома и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, и страдах и платих цена. Никога не предадох Бог, дори когато бях арестувана и измъчвана от Комунистическата партия. Продължих да изпълнявам дълга си и след затвора. Защо Бог не ме пази?“. Тези мисли ме разстроиха. Едвам сдържах сълзите си и сърцето ми пустееше. Това е хронично заболяване, контролира се само с лекарства.

В църквата имаше много работа, затова продължих да изпълнявам дълга си по време на лечението. Докато карах колелото, всяка неравност по пътя ми причиняваше ужасяваща болка. Понякога ме избиваше пот, а понякога ме връхлиташе рязка болка и не можех да стоя на едно място. Когато се приберях от църквата, лягах с усещането, че нямам и капка сила и не мога да говоря. Знаех, че това ми се случва с Божието позволение. Молех се и търсех, разсъждавах с какво може да съм нарушила Божията воля, но все пак хранех плахата надежда, че, ако открия грешката си и продължа да изпълнявам дълга си, Бог може да реши да ме излекува. Два месеца минаха за нула време, но аз не се чувствах по-добре. Тревожех се. Боледувах от толкова време — какво щях да правя, ако не оздравея? Освен това не бях спирала да изпълнявам дълга си. Макар и болна, споделях евангелието, защо тогава Бог не ме изцеряваше? При тази мисъл се чувствах ощетена и разстроена. Ако не оздравеех, можеше да дойде и ден, в който вече да не мога да изпълнявам дълга си. Ако не можех да върша добри дела, как щях да бъда спасена? Чудех се дали всичко, което бях дала от себе си през годините, няма да отиде на вятъра. Реших да си пестя енергията и да видя какво ще стане. Започнах да не влагам сърце в дълга си, както преди. На събранията на групата рутинно питах за потенциални приемници на евангелието. Ако помощта ми не бе нужна, си отивах вкъщи и си почивах. Страхувах се да не се изтощя и влоша. Тогава бях депресирана и притеснена заради болестта си. Не получавах светлина от Божиите слова, а общението ми на събранията беше суховато. Чувствах се много отдалечена от Бог. В болката си Му се помолих: „О, Боже! Много съм нещастна, чувствам се толкова слаба. Нямам мотивация за дълга си. Дори негодувам срещу Теб. Моля Те, напътствай ме да разбера волята Ти. Искам да се подчиня, да разсъждавам и да си науча урока“.

В търсенето си прочетох този откъс от Божиите слова: „Първо, когато хората започнат да вярват в Бог, кой от тях няма свои собствени цели, подбуди и амбиции? Въпреки че една част от хората вярват в съществуването на Бог и са виждали съществуването на Бог, тяхната вяра в Него все още съдържа тези подбуди и крайната им цел във вярата в Бог е да получат Неговите благословии и нещата, които искат. В своите житейски преживявания хората често си мислят: „Отказах се от семейството и кариерата си заради Бог и какво ми даде Той? Трябва да го изчисля и да потвърдя — получавал ли съм благословии напоследък? Дадох много през това време, тичах и тичах, много страдах — даде ли ми Бог някакви обещания в замяна? Запомнил ли е добрите ми дела? Какъв ще бъде моят край? Мога ли да получа Божиите благословии?…“. Всеки човек постоянно прави такива изчисления в сърцето си и отправя изисквания към Бог, в които личат неговите подбуди, амбиции и меркантилен манталитет. Това означава, че в сърцето си човекът постоянно изпитва Бог, постоянно крои планове за Бог, постоянно спори с Бог за собствения си индивидуален изход и се опитва да изтръгне становище от Бог, за да разбере дали Той може да му даде това, което иска. В същото време, докато се стреми към Бог, човекът не се отнася към Него като към Бог. Човекът винаги се е опитвал да сключва сделки с Бог, непрекъснато отправя изисквания към Него и дори Го притиска на всяка крачка, опитвайки се да отхапе ръката, след като му е било подадено кутрето. В същото време, докато се опитва да сключва сделки с Бог, човекът спори с Него и дори има хора, които, ако ги сполетят изпитания или попаднат в определени ситуации, често стават слаби, негативни и отпуснати в работата си и са пълни с оплаквания срещу Бог. От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато Божията отговорност е да защитава и да закриля човека, както и да му осигурява ресурс. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). Почувствах се много виновна, когато размислих върху Божиите слова. Аз просто не се отнасях към Бог като към Бог във вярата си, а само исках благословии от Него. От самото начало гледах на Бог като на швейцарско ножче или като на рог на изобилието, като смятах, че щом давам всичко от себе си за Него, Той ще ме поддържа жива и здрава, че никога няма да ме сполети болест или трагедия и че всякакви бедствия ще ми се разминат. Накрая ще бъда спасена и с красива крайна цел. Бях пренебрегнала семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, бях страдала и дала много, не се бях огънала дори когато ККП ме арестува и измъчва. Но после се разболях и видях, че проблемите ми със здравето са упорити, обвиних Бог и се опитах да Го увещая. Пресмятах цялото си страдание, мислех, че всичко, което съм дала, е било напразно и започнах да се отпускам в дълга си. Видях, че всичките ми години на вяра не са били, за да придобия истината и да се подчиня на Бог, а за да ползвам страданието и усиления си труд като разменна монета за Божията благодат и благословии. Исках да приложа към Бог човешките търговски отношения. Нима не мамех и не използвах Бог? Бях такъв презрян егоист! Помислих си как Бог спасява човечеството. Той ни е дал толкова много слова, за да ни поддържа, дори ни поставя в ситуации, в които да преживеем делото Му, за да се отървем от покварата си и да бъдем спасени. Не знаех, че трябва да се отплатя за Божията любов. Просто използвах Бог и все пресмятах. Когато Той не правеше, каквото искам, започнах да изпълнявам дълга си през пръсти и да не давам пет пари. Никак не бях искрена с Бог. Наистина нямах съвест и разум! Застанах пред Бог в молитва: „Боже, възползвам се от Теб и Те мамя във вярата си. Аз съм долен егоист. Дори не съм човек! Боже, искам да се покая. Моля Те, води ме“.

Прочетох един откъс от „Само в честото четене на Божиите слова и разсъждаването върху истината има път напред“: „Много често изпитанията на Бог са бреме, които Той дава на хората. Колкото и тежко да е бремето, дадено ти от Бог, това е тежестта му, която трябва да поемеш, защото Бог те разбира и знае, че ще можеш да я понесеш. Бремето, което Бог ти е дал, няма да надвишава духовния ти ръст или границите на издръжливостта ти, така че няма съмнение, че ще можеш да го понесеш. Какъвто и вид бреме да ти даде Бог, на каквото и изпитание да те подложи, запомни едно: дали разбираш Божията воля, или не, дали получаваш просветление и озарение от Светия дух, след като се помолиш, или не, дали това изпитание е израз на желанието на Бог да те дисциплинира или да те предупреди, или не, това, че не разбираш, няма значение. Стига да не се бавиш в изпълнението на дълга си и да можеш предано и стриктно да се придържаш към дълга си, Бог ще бъде доволен, а ти ще бъдеш непоклатим в свидетелството си. […] Ако във вярата си в Бог и в стремежа си към истината можеш да кажеш: „Каквато и болест или несгода да ми изпрати Бог, каквото и да прави Бог, аз трябва да се покоря и да запазя мястото си на сътворено същество. Преди всичко трябва да приложа на практика този аспект на истината — покорството. Трябва да го следвам и да изживявам реалността на покорството пред Бог. Освен това не трябва да отхвърлям поръченията, които Бог ми дава, и дълга, който трябва да изпълнявам. Трябва стриктно да се придържам към дълга си до последния си дъх“, това не е ли свидетелство? Когато имаш тази решимост и си в това състояние, можеш ли да продължаваш да се оплакваш от Бог? Със сигурност не. В такъв момент ще си помислиш: „Бог ми дава този дъх, Той ме е подхранвал и закрилял през всичките тези години, отнел е много болка от мен и ми е дал много благодат и много истини. Разбрах истини и тайни, които хората не са разбирали с поколения. Получих толкова много от Бог, затова трябва да Му се отплатя! Преди ръстът ми беше твърде малък, не разбирах нищо и всичко, което правех, нараняваше Бог. В бъдеще може и да нямам друг шанс да Му се отплатя. Независимо колко време ми остава да живея, трябва да отдам силите си, колкото и малко да са те, и да направя всичко възможно за Бог, за да види, че всички тези години, през които ме е подхранвал, не са пропилени, а са дали резултат. Нека донеса утеха на Бог и повече да не Го наранявам или разочаровам“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни). Като разсъждавах върху Божиите слова, разбрах волята Му. Каквито и трудности да ме сполетят, всички те са позволени от Бог — Той ми дава бреме за носене. Трябва да приема, да се подчиня и да свидетелствам. Помислих си за Петър, който се подчиняваше на Бог въпреки всички несгоди. Изтърпя болести и живя в лишение, но винаги беше отдаден на Бог и никога не се оплакваше. Трябваше да заема мястото на сътворено същество като Петър, да се примиря с всичко, което Бог ми праща, и наистина да си науча урока. Приемах лекарства, докато изпълнявах дълга си, и вече не се чувствах толкова потисната заради здравето си. След няколко месеца на постепенно възстановяване болестта ми изчезна. Бях толкова благодарна на Бог.

През септември. Един ден се прибрах след споделяне на евангелието и видях, че нещо му тежи. Каза ми, че предния ден е отишъл на рутинен преглед и лекарят му е казал да дойде на следващия ден за ЯМР. Много се разтревожих, като чух това, защото ЯМР не е стандартна процедура. Чудех се дали не е нещо сериозно. Цяла нощ се въртях в леглото, не можах да мигна. Опитах се да се овладея, мислех си, че сигурно няма нищо сериозно. Той също е вярващ, а аз изпълнявах дълга си извън дома, значи Бог трябва да го пази. На другия ден го придружих в болницата. За наша изненада се оказа, че има рак на панкреаса. Изпаднах в ступор, като чух новината. Бях шокирана — не стига, че е рак, ами и на панкреаса. Бях чувала, че е много труден за лечение и напредва много бързо. Има и висока смъртност и някои хора не изкарват и няколко месеца с него. Той изглеждаше толкова жизнен, а можеше да му остават няколко месеца. Сякаш целият свят рухна пред очите ми. Помислих си: „Тъкмо оздравях и сега мъжът ми има рак. Защо Бог не ни пази?“. Щом си помислех за рака на мъжа ми, избухвах в безспирен плач. Молех се на Бог в болката си, молех се да опази сърцето ми и да ме напътства да разбера волята Му.

После прочетох един откъс от Божиите слова: „Във вярата си в Бог хората се стремят да получат благословии в бъдеще — това е целта на тяхната вяра. Всички хора имат това намерение и тази надежда, но покварата в природата им трябва да бъде изличена чрез изпитания и облагородяване. Бог е подредил нещата така, че трябва да бъдеш облагороден именно в аспектите, в които не си пречистен и проявяваш поквара. Бог създава подходящи обстоятелства за теб, като те принуждава да се облагородиш в тях, за да опознаеш собствената си поквара. В крайна сметка достигаш дотам да предпочиташ да умреш и се отказваш от кроежите и желанията си, и се подчиняваш на Божието върховенство и подредби. Поради това, ако хората не прекарат няколко години в облагородяване, ако не изтърпят известно количество страдание, те няма да могат да бъдат освободени от оковите на плътската поквара в мислите и сърцата си. Те трябва да понесат страдание именно в тези аспекти, в които все още са в плен на сатанинската си природа, и в онези, в които все още имат свои собствени желания и изисквания. Само чрез страдание можеш да си научиш уроците, което означава да си способен да придобиеш истината и да разбираш Божията воля. Всъщност много истини се разбират чрез преминаване през болезнени изпитания. Никой не може да разбере Божията воля, да признае Божието всемогъщество и мъдрост и да оцени Божия праведен нрав, докато се намира в удобна и спокойна среда, или когато обстоятелствата са благоприятни. Това е невъзможно!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Размислих върху себе си в светлината на този откъс. Когато бях болна, чрез съда на Божиите слова бях осъзнала, че гледната ми точка е погрешна, че се стремя към благословии. После бях готова да се подчиня, независимо дали щях да оздравея. Мислех, че съм се отказала от стремежа си към благословии, но когато мъжът ми се разболя от рак, не можех да не виня Бог и да не Го разбирам погрешно. Смятах, че Бог трябва да ни пази, щом сме вярващи. Видях колко дълбоко вкоренен е стремежът ми към благословии. Никога нямаше да си дам сметка за това, ако Бог не ме беше изобличил така. После осъзнах, че трябваше да си науча урока от болестта на мъжа ми и да спра да виня Бог.

Спокойно премислих въпроса защо постоянно се оплаквах и разбирах Бог погрешно, откакто мъжът ми се разболя от рак, защо продължавах да се стремя към благословии и благодат. По-късно гледах един клип с четене на Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „В очите на антихристите, а и в мислите и възгледите им, трябва да има някакви ползи от следването на Бог — те не биха се занимавали с нещо, ако не са мотивирани от печалба. Ако няма слава, печалба или статус, на които да се наслаждават, ако работата, която вършат, или дългът, който изпълняват, не им носи възхищението на другите, то за тях няма смисъл да вярват в Бог и да изпълняват дълга си. Те смятат, че първите ползи, които човек трябва да получи, са обещанията и благословиите, изказани в Божиите слова, и че освен тях те трябва да се наслаждават и на слава, печалба и статус в църквата. Антихристите мислят, че във вярата си в Бог хората трябва да се отличават от другите, да получават възхищението им, че те трябва да са специални и че най-малкото трябва да се наслаждават на тези неща; ако ли не, те не са сигурни дали този Бог, в Когото вярват, наистина е Бог. Нима логиката на антихристите не прави думите: „Тези, които вярват в Бог, трябва да се наслаждават на благословиите и благодатта Му“ верни? Опитайте се да анализирате тези думи: истина ли са те? (Не са.) Ясно е, че не са истина — те са измама, те са логиката на Сатана, те нямат никакво отношение към истината. Казвал ли е някога Бог: „Ако хората вярват в Мен, те със сигурност ще бъдат благословени и никога няма да търпят несгоди“? Кога Бог е казал такова нещо? Бог никога не е казвал или правил това. Що се отнася до благословиите и несгодите, в тях може да се търси истина. Кои са мъдрите слова, към които хората трябва да се придържат? Йов е казал: „Доброто ли ще приемаме от Бог, а да не приемаме и злото?“ (Йов 2:10). Тези думи истина ли са? Те са изречени от човек; не бива да бъдат издигани до висините на истината, макар и частично да съответстват на нея. Коя част от тях съответства на истината? Това дали хората получават благословии или несгоди, е изцяло в Божиите ръце, под Неговото господство. Това е истина. В това ли вярват антихристите? Те нито вярват в това, нито го признават. А защо не вярват в него и не го признават? (Те вярват в Бог, за да бъдат благословени — искат само благословии.) (Защото са твърде себични и се стремят само към това, което е в интерес на плътта им.) Във вярата си антихристите искат само да бъдат благословени и да избегнат несгодите. Когато видят, че някой е благословен, че някой има полза, че някой има благодат и е получил повече материални удобства и по-големи предимства, те вярват, че това е Божие дело, а ако самите те не получават такива материални благословии, то това не е Божие дело. Презумпцията е: „Ако Ти наистина си Бог, значи можеш само да благославяш хората; Ти трябва да предотвратяваш бедствията и да не допускаш хората да страдат. Само тогава има смисъл и стойност в това хората да вярват в Теб. Ако, след като Те последват, хората пак ги сполитат нещастия, ако все още страдат, то какъв е смисълът да вярват в Теб?“. Те не признават, че всичко е в Божиите ръце, че Бог управлява всичко. И защо не го признават? Защото антихристите се боят от несгодите. Те искат само да се облагодетелстват, да бъдат покровителствани, да бъдат благословени; не искат да приемат Божието върховенство и подредби, а само да получават облаги от Бог. Такава е себичната и презряна гледна точка на антихристите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Десета точка: те презират истината, открито се подиграват с принципите и пренебрегват реда на Божия дом (Шеста част)). „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му предани, това е, за да бъдат възнаградени. В крайна сметка всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да понесат много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова разкриват възгледа на антихристите за благословиите и несгодите. Те се стремят към благословии във вярата си. Убедени са, че трябва да бъдат благословени заради нея. Ако не стане така, смятат, че вярата им е безсмислена. Могат да изоставят и предадат Бог във всеки момент. Осъзнах, че и аз гледам на вярата така. Заради всичките ми саможертви Бог трябваше да благослови мен и семейството ми с мир и добро здраве. Така че и за своята болест, и за тази на мъжа ми аз в крайна сметка обвиних Бог. Молех се с неразумни желания и изисквания, като например ракът на мъжа ми да бъде излекуван. Щом видех нещо, което не ми харесва, вече не исках да изпълнявам дълга си. Осъзнах колко абсурден е бил погледът ми към вярата. Истината е, че Бог никога не е казвал, че на вярващите няма да им се случват нещастия. Той властва над всичко — всички аспекти на живота са в ръцете Му. Вярващите в Него не са изключение. Бог ни дава и благословии, и несгоди. Дългът е основната задача на сътвореното същество. Той не е свързан с благословии и неволи. Бях толкова покварена от Сатана. Живеех според сатанински закони като „не си мърдай пръста без награда“ и „всеки за себе си“. Мислех за собствените си интереси и гледах на Бог като на инструмент в ръцете ми. Исках от Него благословии в замяна на страданието и усиления ми труд. Когато нещо не ставаше, както аз искам, започвах да се оплаквам от Бог. Дори се опитах да Го увещавам. Какъв вярващ бях аз? Бях невярващ, един жалък егоист. Уплаших се, като осъзнах това. Видях, че гледам само благословиите и не търся истината. Бях тръгнала срещу Бог. Никога нямаше да спечеля истината така, а покварата ми щеше да е вечна. Накрая Бог щеше да ме изостави! Тогава наистина разбрах, че Бог използва тази ситуация, за да ме съди и изобличи. Ако Бог не ме беше изобличил, нямаше да видя покварата и опетнената си вяра. Нямаше да мога да бъда пречистена. Благодарих на Бог за спасението Му. Прочетох и друг откъс от „Тези, които трябва да бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване“. „Може би си мислиш, че вярата в Бог означава да страдаш или да правиш всякакви неща за Него; може би си мислиш, че целта на вярата в Бог е да бъде успокоена плътта ти, всичко в твоя живот да върви гладко или да ти е удобно и спокойно във всичко. Никоя от тези цели обаче не трябва да се свързва с вярата на хората в Бог. Ако вярваш, защото имаш такива цели, тогава гледната ти точка не е правилна и за теб е просто невъзможно да бъдеш усъвършенстван. Божиите действия, Божият праведен нрав, Неговата мъдрост, Неговите слова, както и Неговата чудесна природа и неразгадаемост са все неща, които хората трябва да разбират. Като имаш това разбиране, трябва да го използваш, за да освободиш сърцето си от всякакви лични изисквания, надежди и представи. Само като се освободиш от тези неща, ти ще можеш да изпълниш условията, които Бог изисква, и само по този начин можеш да имаш живот и да удовлетвориш Бог. Целта на вярата в Бог е Той да бъде удовлетворен и да се живее според нрава, който Той изисква, така че Неговите действия и слава да се проявят чрез тази група недостойни хора. Това е правилната гледна точка за вярата в Бог, както и целта, към която трябва да се стремиш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог). Божиите слова ми показаха към какво трябва да се стремя. Не бива да преследвам благословии и ползи във вярата си. Трябва да търся начин да позная и удовлетворя Бог и да бъда като Йов, който нямаше изисквания към Бог. Йов вярваше, че всичко, което има, е от Бог, така че, независимо дали Бог му даваше, или му взимаше, дали го спохождаха благословии, или беди, той Му се подчиняваше докрай и възхваляваше праведността Му. И така, когато Сатана подложи Йов на изпитание, всичките му притежания бяха откраднати, децата му измряха, и циреи покриха тялото му. Той седна в една купчина пепел и започна да се чеше с парче от глинен съд. Вместо да възроптае срещу Бог, той продължи да възхвалява името Му. Каквото и да правеше Бог, Йов се държеше като сътворено същество, почиташе Го и Му се подчиняваше. Затова вярата на Йов заслужава Божията похвала. Божиите слова ми показаха път за практикуване. Независимо дали мъжът ми щеше да оздравее, или не, аз трябваше да се подчиня на Бог, без да се оплаквам.

По-късно прочетох това в Божиите слова: „Бог вече изцяло е планирал рождението, идването на този свят, продължителността на живота и края на всички Божии творения, както и тяхната мисия и ролята им сред човеците. Никой не може да промени тези неща — това е властта на Създателя. Идването на всеки човек на този свят, житейската му мисия и краят на житейския му път — всички тези закони са определени от Бог отдавна, също както орбитите на всички небесни тела са определени от Бог; каква орбита следват тези небесни тела, в продължение на колко години, как се движат, на какви закони се подчиняват — всичко това е предопределено от Бог отдавна, не се е променило за хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди години. Това е предопределено от Бог и това е Неговата власт“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова видях, че съдбата и дните ни на земята са в ръцете на Създателя. Бог определя кога ще умрем и ние не можем да го избегнем. Дори и да хванем рак, няма да умрем, преди да ни дойде часът. Това е Божията власт. Никой не може да промени това. Като го разбрах, малко се успокоих. Здравето на мъжа ми беше в Божиите ръце. Можех само да се подчиня на това, което Бог ми е предопределил, и да изпълнявам дълга си.

Той беше на химиотерапия в болницата за известно време и за наша изненада в кръвта му нямаше ракови клетки. Всички показатели бяха нормални. Също така половината тумор беше изчезнал. Лекарят каза, че рядко е виждал толкова добро развитие на болестта. Синът ни каза, че бащата на приятеля му има рак. Отишъл на химиотерапия веднъж, но не му понесло и след няколко месеца починал. Бях толкова благодарна на Бог, когато чух това. Това, което най-много ме зарадва, беше, че мъжът ми, който преди вярваше в Бог само на думи и все се стремеше към пари, доби известно разбиране за Божията мощ, след като се разболя от рак, и сподели свидетелството си за Божиите дела с приятели и роднини. Видях колко практично е Божието дело.

Всички тези преживявания бяха болезнени тогава, но научих урок за себе си и поправих стремежа си във вярата. Това е Божията любов и благословия! Сетих се за един химн с Божиите слова — „Трябва да се стремиш да изпитваш истинска любов към Бог“. „Днес, за да вярваш в практическия Бог, трябва да поемеш по правия път. Ако вярваш в Бог, трябва не само да търсиш благословии, но и да Го обичаш, и да Го познаваш. Чрез Неговото просветление, чрез твоите собствени индивидуални стремежи можеш да ядеш и пиеш от Неговото слово, да постигнеш истинско разбиране за Бог и да имаш истинска любов към Него, извираща от дълбините на сърцето ти. С други думи, когато любовта ти към Бог е най-истинска и никой не може да я унищожи или да ѝ попречи, в този момент си на прав път относно вярата ти в Бог. Това доказва, че принадлежиш на Бог, защото сърцето ти вече е Божие притежание и нищо друго не може да те завладее“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да живееш за истината, понеже вярваш в Бог).