Преди двадесет години се разболях от тежък ревматоиден артрит и цялото тяло ме болеше. Посетих различни големи болници, но нито едно лечениe не беше ефективно. В крайна сметка трябваше да разчитам само на хормонални лекарства за овладяване на симптомите, а без лекарства всичките ми стави ставаха сковани и болезнени. Единственото, което можех да правя, беше да лежа в леглото по цял ден, сякаш бях във вегетативно състояние. Бях напълно неспособна да се движа. Имах нужда от чужда помощ, за да се храня, обличам, обръщам и за да използвам банята. Бях напълно безполезна. Мислех си: „По-добре да умра, отколкото да живея в такава болка“. Заради продължителната употреба на хормонални лекарства имунната ми система беше много слаба — често имах кашлица и настинка, а също така се разболях от плеврит. Сърцето ми също разви проблеми, имах над десет различни заболявания по цялото тяло, а в лице приличах на мъртвец. В разгара на лятото съпругът ми включваше климатика в помещението, а аз носех ватирани дрехи и се припичах на слънце навън. Дори трябваше да спя с електрическо одеяло, защото иначе ми беше прекалено студено, за да заспя. По-късно чух, че няколко познати със същото заболяване като моето са починали един след друг, и наистина се уплаших. Бях безпомощна пред лицето на такава упорита болест и единственото, което можех да направя, беше да живея всеки ден в страх и тревога.

През 2010 г. имах щастието да приема делото на Всемогъщия Бог от последните дни. От Божиите слова научих, че Бог е създал небето и земята и всички неща, че Той има върховенство над съдбата на цялото човечество, че всичко, на което се радват хората, е дадено от Бог и че хората трябва да почитат Бог. Всеки ден ядях и пиех от Божието слово, молех се на Бог и се събирах с братята и сестрите. Без да осъзнавам, настинките и кашлицата ми намаляха. След три месеца болката в ставите на краката ми отслабна, спрях да използвам всички лекарства, включително хормоналните препарати, ставите ми ставаха все по-гъвкави и лицето ми придоби малко цвят. Всички, които ме познаваха, казваха, че изглеждам като нов човек. Благодарих на Бог от цялото си сърце. Бог наистина е всемогъщ и прекрасен! Това беше нелечима болест и дори с лекарства страдах толкова много, а сега, когато болестта ми все повече отшумяваше, дори нямах нужда от лекарства! Трябваше да вярвам правилно в Бог, да проповядвам повече евангелието и да върша повече добри дела. Може би тогава Бог щеше да види как отдавам всичко на Него и напълно да излекува болестите ми. След това пренебрегнах болката в краката си и проповядвах евангелието на моите роднини, приятели, съученици и колеги. Във вятър или дъжд, изгаряща жега или смразяващ студ, и независимо дали човекът е наблизо или далеч, стига да отговаряше на принципите за приемане на евангелието и да беше готов да слуша Божиите слова, аз отивах да свидетелствам пред него за Божието дело от последните дни. Някои хора живееха на седмия или осмия етаж и аз трябваше да изкачвам стълбите, но въпреки това често отивах, за да ги напоя и подкрепя. Някои хора имаха добра човешка природа и бяха готови да търсят и изследват истинския път, но те имаха много семейни обвързаности, така че многократно ходех да разговарям с тях, докато не приемеха Божието дело от последните дни. По това време разпространявах евангелието сред много хора. С течение на времето станах известна с това, че проповядвам евангелието, и бях докладвана от зли хора, така че водачът ми уреди дълг на домакин. Активно помолих да поема и някакъв друг дълг, тъй като си мислех, че като върша повече добри дела, Бог ще се грижи за мен и ще ме закриля, и надеждата ми за спасение ще бъде по-голяма.

През май 2019 г. започнах да чувствам слабост навсякъде и ставите отново започнаха да ме болят. Болката в ставите на краката ми беше особено силна и единствената ми възможност беше да използвам патерици и да стискам зъби, докато стъпка по стъпка се придвижвам със сантиметри напред. Болката ме караше да се потя обилно. Не можех да седна, след като бях стояла права, а след като с мъки седнех, не можех да се изправя. Цялото тяло ме болеше, дори когато лежах. Кръвното ми налягане надхвърли 200 mmHg. Кръвната ми захар също се повиши и дори лекарствата не можеха да я контролират. Бях изпълнена с паника. Страхувах се, че артритът ми се завръща. След като отидох в болницата за преглед, се оказа, че симптомите наистина са причинени от артрит. Сърцето ми прескочи и си помислих: „Както е казано, „Болест или не, ако се върне, ще бъде по-лошо, отколкото в началото“. Дали този път ще се окажа напълно парализирана? Дори и да живея, ако остана парализирана в леглото, пак ще бъда безполезна. Как ще изпълнявам дълга си? През всичките тези години на вяра в Бог отдадох толкова много на Него! Вижте само как разпространявах евангелието. Продължих да върша тази работа въпреки болката и успях да разпространя евангелието сред много хора. След като бях докладвана от зли хора за разпространение на евангелието, бях преназначена като домакин и отново дадох всичко от себе си и и на този дълг. Как можеше болестта ми да се върне отново?“. Помислих си как няколко познати със същата болест бяха починали и как можеше аз да съм следващата. Колкото повече мислех за това, толкова повече унивах. Не можех да събера мислите си, докато четях Божиите слова по време на духовната си практика, и нямах желание да се моля. Прекарвах дните си в унес, сякаш бях попаднала във фризер, а сърцето ми беше замръзнало на камък. Единствено исках да прекарвам повече време в почивка и възстановяване на здравето си, за да намаля болката в тялото си. По-късно чух, че един съсед със същото заболяване е починал, което ме накара да се страхувам още повече, и си помислих: „Може би един ден и аз ще умра като съседа си. Ако умра сега, дали всички страдания и жертви, през които съм преминала при изпълнение на дълга си през годините, ще бъдат напразни? Не само че няма да бъда спасена, но и ще загубя всички останали възможности да се трудя и да оцелявам“. Само при мисълта за болестта си не можех да ям и да спя. Живеех в състояние на скръб, тревога и безпокойство и вътрешно истински се измъчвах. Молех се на Бог: „Боже, здравето ми се влошава все повече и постоянно живея в тревожно емоционално състояние. Знам, че това е неправилно, но не знам как да го разреша и макар да осъзнавам, че това страдание е позволено от Теб, просто не мога да се покоря. Боже, моля Те, напътствай ме да се покоря в тази ситуация и да си взема поука от нея“.

Прочетох два откъса от Божието слово: „Когато хората не са способни да прозрат, да разберат, да приемат или да се покорят на средата, която Бог устройва, и на Неговото върховенство, и когато хората се сблъскват с различни трудности в ежедневието си, или когато тези трудности надхвърлят това, което нормалните хора могат да понесат, те подсъзнателно изпитват всякакви видове тревога, безпокойство и дори скръб. Те не знаят какво ще бъде утре или вдругиден, или как ще се развият нещата след няколко години, или какво ще бъде тяхното бъдеще, и затова скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща. В каква ситуация хората скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща? Когато не вярват в Божието върховенство, т.е. не са способни да повярват в Божието върховенство и да го прозрат. Дори и да го видят със собствените си очи, не биха го разбрали и не биха му повярвали. Не вярват, че Бог има върховенство над съдбата им, не вярват, че животът им е в Божиите ръце, и така в сърцата им се поражда недоверие към върховенството и подредбите на Бог, а след това се поражда обвинението и те са неспособни да се покорят“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често се чувстват некомфортно и зле, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. […] Болните хора често се чудят: „Ох, твърдо съм решил да изпълнявам дълга си добре, но имам това заболяване. Моля се на Бог да ме пази от зло и не е нужно да се страхувам с Божията закрила. Но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат едно или друго действително заболяване, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме опази. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Това, което Бог разобличи, беше точно моето състояние. Като погледнах назад, в рамките на по-малко от три месеца след като бях повярвала в Бог, тежкият артрит, който имах, беше почти излекуван, така че активно разпространявах евангелието, изпълнявах дълга си и исках да подготвя още добри дела, тъй като си мислех, че може би Бог ще види жертвите ми и ще излекува напълно болестта ми. Когато болестта ми се върна и ставаше все по-тежка — до степен, в която почти не можех да се грижа за себе си, молитвите към Бог не облекчиха състоянието ми, затова започнах да се съмнявам в Божието върховенство и се тревожех, че ще се парализирам, няма да мога да се грижа за себе си и няма да мога да издържа на физическото страдание. Ако се върнех към хормоналните лекарства и многобройните ми други заболявания се възвърнеха, тогава, ако не от артрит, щях да умра от другите болести. В случай, че щях да умра, нямаше да имам никакъв шанс за спасение, нито пък шансове да работя и да оцелея. Това ме накара да се чувствам слаба и потисната и имах чувството, че всички години на изпълнение на дълг, страдания и жертви са били напразни. Когато се сблъсках с болестта, не приех това от Бог и не търсех Божието намерение, а разбирах погрешно Бог и се оплаквах от Него. Отношението ми към дълга ми също беше безразлично. Тъй като се тревожех, че изпълнението на допълнителен дълг ще означава по-голямо физическо изтощение, че състоянието ми ще се влоши и че ще умра по-бързо, не исках да изпълнявам дълга си и живеех в състояние на страдание и тревога в очакване на смъртта. От Божиите слова най-накрая разбрах, че връщането на болестта ми е било позволено от Бог, но аз не бях признала Божието върховенство, не Го разбирах правилно и се оплаквах от Него. Сърцето ми беше изпълнено с оплаквания и всичко, което разкривах, беше непокорство и противопоставяне. Състоянието ми беше толкова опасно! Когато осъзнах това, се изплаших, затова се помолих на Бог да ме води към търсене на истината, за да разреша негативните си емоции.

По-късно прочетох един откъс от Божието слово и гледната ми точка донякъде се промени. Бог казва: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, страданията и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните планове, преценки и кроежи, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е уредил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че зад болестите, с които се сблъсквах, се криеше Божието намерение, а то бе да ме накара да си взема поуки, да се замисля и да осъзная погрешните си възгледи, покварения си нрав и екстравагантните желания, които имах във вярата си в Бог. Размишлявах как това, че години наред изпълнявах дълга си и правех жертви, беше, за да може Бог да излекува болестта ми. Когато болката отслабна, благодарих на Бог и Го възхвалявах; бях готова да изпълнявам още някакъв дълг и да върша повече добри дела. Но когато болката се върна и се засили, аз разбирах Бог погрешно и се оплаквах от Него; мислех, че бе съвсем редно Бог да ме излекува, защото бях изпълнявала дълга си. Затова, когато болестта ми се върна и желанията ми не бяха изпълнени, аз вече не исках да изпълнявам дълга си. Дори когато неохотно изпълнявах дълга си, не исках да полагам никакви усилия или да плащам цена. Що за съвест или разум имах? Когато ме сполетя тази болест, Божието намерение беше да пречисти примесите във вярата ми и да промени погрешните ми възгледи за стремежа, за да мога да се покоря на Бог и да вървя по пътя на стремежа към истината. Но аз не се стремях към истината, а когато се сблъсквах с болест, не търсех Божието намерение, а винаги чувствах съпротива и се държах непокорно, тъй като исках Бог бързо да премахне болката ми. Когато това не се случваше, изпаднах в състояние на страдание, тревога и безпокойство; възразявах на Бог и губех шанса си да придобия истината. Ако продължавах така, без да се променя, животът ми нямаше да се разраства, а поквареният ми нрав нямаше да се промени и надеждата ми за спасение щеше да се отдалечава все повече. Колкото повече разбирах, толкова повече усещах, че вярата в Бог не трябва да е свързана с поставяне на изисквания към Него. Видях колко неразумна съм била. Бързо се помолих на Бог: „О, Боже, не се стремя към истината и не разбирам Твоето дело, нито се покорявам на Твоето устройване и подредби. Твърде непокорна съм! Боже, моля Те, напътствай ме, за да разбера себе си“.

По-късно прочетох един откъс от Божието слово: „Преди да решат да изпълняват дълга си, в дълбините на сърцата си антихристите са преизпълнени с очаквания за перспективите си, за придобиване на благословии, за добра крайна цел и дори за венец и имат пълната увереност, че ще постигнат тези неща. С такива намерения и стремежи идват да изпълняват дълга си в Божия дом. И така, дали изпълняването на дълга им съдържа искреността, истинската вяра и предаността, които Бог изисква? На този етап още не може да се види тяхната истинска преданост, вяра или искреност, защото всеки таи напълно пресметливо мислене преди да изпълни дълга си, и всеки взема решението да изпълнява дълга си, воден от интересите си, а също и въз основа на предварителните си безмерни амбиции и желания. С какво намерение изпълняват дълга си антихристите? То е да сключат сделка, да направят размяна. Може да се каже, че това са условията, които те поставят, за да изпълняват дълга си: „Ако изпълня дълга си, трябва да получа благословии и да имам добра крайна цел. Трябва да получа всички благословии и блага, които бог е казал, че са подготвени за човечеството. Ако не мога да ги получа, няма да изпълнявам този дълг“. Те идват да изпълняват дълга си в Божия дом с такива намерения, амбиции и желания. Изглеждат така, сякаш притежават известна искреност и, разбира се, за новоповярвалите, които тепърва започват да изпълняват дълг, това може да се нарече и ентусиазъм. В това обаче няма никаква истинска вяра или преданост; има само такава степен на ентусиазъм. Това не може да се нарече искреност. Съдейки по това отношение на антихристите към изпълнението на дълга им, то е съвсем пресметливо и е изпълнено с техните желания за облаги, като това да получат благословии, венец и награди и да влязат в небесното царство. Затова външно изглежда така сякаш много антихристи, преди да бъдат отлъчени, изпълняват дълга си и дори са изоставили повече и са страдали повече от обикновения човек. По това, което отдават, и цената, която плащат, са наравно с Павел, а и те не са по-малко ангажирани от Павел. Това е нещо, което всеки може да види. От гледна точка на тяхното поведение и волята им да страдат и да платят цената, те не би трябвало да не получат нищо. Бог обаче не се отнася към човека въз основа на външното му поведение, а въз основа на неговата същност, на неговия нрав, на това, което разкрива, и на естеството и същността на всяко едно нещо, което прави. Когато хората съдят и се отнасят към другите, те определят какви са те единствено въз основа на външното им поведение, на това колко страдат и каква цена плащат, което е груба грешка“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Видях как Бог разобличава антихристите, че изпълняват дълга си в името на благословия и венец, че всички жертви, които правят, са, за да се пазарят с Бог за благословиите на влизането в небесното царство и че такова изпълнение на дълга изобщо не е предано или искрено. Ако не получат благословии, те ще се оплакват много и дори ще спорят с Него и ще се опитват да си го върнат. Сравних собственото си поведение с това и видях, че то е същото като на антихриста. Отначало, когато видях, че хроничният ми артрит бе излекуван, след като повярвах в Бог, бях изпълнена с благодарност към Бог и имах нагласата, че Бог ме е изцелил и след това ще мога да си осигуря добра крайна цел. Активно разпространявах евангелието и изпълнявах дълга си. Независимо от вятъра, дъжда, жегата или студа работех неуморно, за да подготвям добри дела, като разпространявах евангелието, и дори ако роднините, приятелите и колегите ми се подиграваха и ме клеветяха, аз не отстъпвах. Когато обаче болестта ми се върна и когато видях, че хора със същата болест умират, се оплаках, че Бог не ме закриля, и дори не исках повече да изпълнявам дълга си, тъй като се страхувах, че поемането на още грижи може да влоши състоянието ми и да ускори смъртта ми. Чрез разкриването на фактите осъзнах, че вярата ми в Бог и изпълнението на дълга ми бяха само за да се пазаря с Бог и че всичките ми жертви са били, за да може Бог да ме излекува и да постигна добър изход и крайна цел. Когато желанието ми за благословии беше разбито, не желаех да изпълнявам дори малко по-голям дълг, тъй като се страхувах, че физическите ми интереси ще бъдат накърнени. Изобщо не изпитвах никаква преданост или искреност към Бог. Казах, че ще изпълнявам дълга си добре и ще се отплатя за Божията любов, но истината беше, че мамех Бог, опитвайки се да използвам дълга си като разменна монета за бъдещи благословии. Наистина бях егоистична, достойна за презрение и измамна! Придържах се към сатанинския закон: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и всичко, което правех, го правех само за себе си, като отказвах да си мръдна пръста, ако няма да имам полза. След като повярвах в Бог, всичко, което правех, все още беше за благословии и облаги. Бях алчна и егоистична и ако не можех да се възползвам, тогава се обръщах срещу Бог, за да си го върна. Нямах богобоязливо сърце и наистина нямах човешка природа!

Тогава си припомних един откъс от Божието слово: „Трябва да знаеш какъв вид хора желая Аз; нечисти не допускам в царството — на нечистите не е позволено да осквернят свещената земя. Дори и да си вършил много работа и си работил в продължение на дълги години, ако в края си все същият изключително нечист окаяник, законът на Небесата няма да търпи желанието ти да влезеш в царството Ми! От сътворението на света до днес, никога не съм предлагал лесен достъп до Моето царство на онези, които Ми се подмазват. Това е небесно правило и никой не може да го наруши!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). От Божиите слова разбрах, че само тези, които са получили истината и са променили нрава си, могат да влязат в Божието царство. Бог обича честните хора. Честните хора обичат истината и изпълняват дълга си, без да се пазарят или да поставят изисквания. Те могат искрено да изпълняват дълга на сътворено същество и това са хората, които Бог иска да спаси. Онези обаче, които вярват в Бог, но не се стремят към истината и само се пазарят с Бог за благословии, се оплакват от Бог и Му се противопоставят веднага щом желанията им бъдат осуетени. Независимо колко заети са или страдат, тези хора все пак ще бъдат отстранени от Бог. Това се определя от Божията праведна и свята същност. В изпълнението на дълга си и във вярата си в Бог аз се опитвах да се пазаря с Бог, третирах Го като съкровищница и като лекар, който да излекува болестта ми. Когато желанията ми не биваха изпълнени, аз се опълчвах срещу Бог и Му се противопоставях. Бях наистина безсрамна! Бог е Създателят, а аз съм сътворено същество. Да изпълнявам дълга си, е моя отговорност и задължение. След като поставях такива неразумни изисквания към Бог и имах такива намерения в изпълнението на дълга си, как можеше това да не накара Бог да ме презре и намрази? Помислих си за Павел. От самото начало той работел и отдавал всичко на Бог само за да получи венец на праведността. Пътувал през по-голямата част на Европа, за да разпространява евангелието, преминал през много болка и свършил много работа. Но всички неща, които направил, не били, за да се отплати за Божията любов или да изпълни дълга на сътворено същество, а по-скоро за да придобие благословии и ползи за себе си, за да може накрая да изрече тези думи: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Жертвите на Павел и това, че отдавал всичко на Бог, не били искрени и покорни. Те били направени само за да се пазари с Бог, за да Го измами и използва. В крайна сметка той накърнил Божия нрав и бил хвърлен в ада. Във вярата си аз винаги исках Бог да излекува болестта ми, за да задоволя егоистичните си желания, и подобно на Павел все исках да получавам благословии от Бог. Ако не се поправех, крайният ми изход щеше да бъде същото наказание като това на Павел. Да изпълнявам дълга си с такива достойни за презрение намерения и въпреки това да искам Божието одобрение — колко трябва да съм била заблудена? Като осъзнах това, се почувствах засрамена, смутена и виновна. Помислих си как Бог се е въплътил два пъти на земята, като е претърпял всякакви човешки несгоди, за да спаси нас, покварените хора; изрекъл е толкова много слова и лично ни е водел и напоявал в в сянка, никога не ни е молил за нищо, нито пък е изисквал нещо от нас. Радвах се на толкова много истини, предоставени от Бог, а това, което аз като сътворено същество трябваше да правя, бе да изпълнявам дълга си. Но аз все още исках да се пазаря с Бог и да отправям изисквания към Него. Бях наистина нечестива! Помислих си как на ръба на смъртта бях имала възможността да чуя Божия глас и да се върна в Неговия дом, да ям и пия от Божиите слова и да се радвам на ресурса на живота и как Бог беше изцелил болестта ми и ми беше позволил да живея досега. Всичко това бе Божията грижа и закрила. Всичко, което Бог беше направил за мен, беше Неговата любов и спасение. Това, че можех да изпълнявам някакъв дълг, беше Божията благодат и това, което трябваше да правя. Но аз не знаех да бъда благодарна, а вместо това използвах тези неща като капитал, за да се пазаря с Бог и да отправям постоянни искания към Него. Наистина ми липсваха съвест и човешка природа и дължах толкова много на Бог! Колкото повече мислех за това, толкова повече съжалявах и се молех на Бог в сърцето си, като се заклех, че от този момент нататък вече няма да живея, за да придобивам благословии, че ще се стремя към истината, ще се покорявам на Божието устройване и подредби и ще изпълнявам дълга си подобаващо.

След това прочетох още от Божиите слова и разбрах как правилно да се справям с болестите и смъртта. Бог казва: „Дали някой ще се разболее, или не, каква сериозна болест ще получи и какво ще бъде здравето му на всеки етап от живота му, не може да бъде променено от волята на човека, а по-скоро всичко това е предопределено от Бог. […] Следователно видът на болестта, която ще засегне тялото на хората в даден момент или на определена възраст, и това, какво ще бъде здравето им, са все неща, които са подредени от Бог и хората не могат да решават сами тези неща. Точно както когато някой се ражда, той не е способен да реши сам кога да стане това. И така, не е ли глупаво да се чувстваш скръбен, неспокоен и тревожен за неща, за които не можеш да решаваш сам? (Да.) Хората трябва да се заемат с решаването на нещата, които могат да решат сами, а за тези, с които не могат да се справят сами, трябва да чакат Бог. Хората трябва да се покорят мълчаливо на Бог и да Го молят да ги защити — това е начинът на мислене, който трябва да имат. Когато наистина ги застигне болест и смъртта наистина е близо, тогава хората трябва да се покорят и да не се оплакват, да не се бунтуват срещу Бог, да не сипят хули срещу Бог или да казват неща, с които да Го нападат. Вместо това те трябва да се изправят като сътворени същества и да преживяват и ценят всичко, което идва от Бог — не бива да се опитват да избират нещата сами за себе си. Това трябва да бъде специално преживяване, което обогатява живота ти и не е непременно лошо, нали? Ето защо, когато става въпрос за болест, хората трябва първо да преодолеят погрешните си мисли и възгледи относно произхода на болестта и тогава вече няма да се тревожат за това. Освен това те нямат право да контролират известни или неизвестни неща, нито са способни да ги контролират, тъй като всички тези неща са под Божието върховенство. Отношението и принципът на практикуване, които хората трябва да имат, са да чакат и да се покоряват. От разбирането до практикуването всичко трябва да се прави съгласно истините принципи — тоест да се стремиш към истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „Ако някой моли за смърт, не е задължително да умре, а ако моли за живот, не е задължително да живее. Всичко това е подвластно на Божието върховенство и предопределение и се променя и решава от Божията власт, от Божия праведен нрав и от Божието върховенство и Неговите подредби. Следователно няма непременно да умреш, ако, да речем, се разболееш от тежка болест — тежка болест, която може да доведе до смърт. Кой решава дали ще умреш или не? (Бог.) Бог решава. И тъй като Бог решава, а хората не могат да решават подобно нещо, за какво се чувстват угрижени и тъжни хората? То е като това кои са родителите ти, кога и къде си роден — това също са неща, които не можеш да избереш. Най-мъдрият избор по тези въпроси е да оставиш нещата да се развиват по естествения си път, да се покориш и да не избираш, да не влагаш никаква мисъл или енергия в този въпрос и да не се чувстваш тъжен, угрижен или разтревожен за това. Тъй като хората не са в състояние да избират сами, да влагат толкова много енергия и мисли по този въпрос е глупаво и неразумно“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че времето и видът на заболяването на даден човек са под Божието върховенство и предопределение и не зависят от човешкия избор, както и че хората трябва да се избавят от негативните емоции като страдание, тревога и безпокойство, да посрещат тези неща спокойно, да се покоряват на Божието върховенство и подредби и да търсят Божието намерение, за да извличат поуки. Докато размишлявах над Божиите слова, почувствах внезапно просветление в сърцето си. Кога ще се разболея, каква ще е тежестта на болестта ми и кога ще умра — всичко това е част от Божието устройване. Не мога да избегна смъртта, като се страхувам от нея, или пък да умра просто защото го искам. Тежката ми болест, парализата или смъртта – всичко това е позволено от Бог и аз нямам право да се оплаквам или да изисквам нещо от Него. Помислих си как, когато Йов се изправил пред болестта и бедствието, той не се оплаквал от Бог и не загубил вяра, а възхвалявал Божията праведност от дъното на сърцето си, като казал: „Йехова ми даде, Йехова ми отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). След като съм се радвала на поенето и ресурса на толкова много от Божиите слова, не трябва да поставям никакви изисквания към Бог, когато съм изправена пред болест. Независимо дали Бог ще отнеме болестта ми, или ще я позволи тя да остане завинаги с мен, всичко това е част от Божията добра воля и аз не трябва да се оплаквам или да поставям изисквания. Дори ако един ден се парализирам или се изправя пред смъртта, пак ще се покоря на подредбите на Създателя. Това, което трябва да направя сега, е да посрещна правилно болестта и смъртта, да се отърва от страданието, тревогата и безпокойството и да поверя всичко на Бог. Отново размишлявах за това как през последните двадесет години онези, които имаха същата болест като мен, независимо от възрастта им, независимо дали се бяха разболели рано, или късно, много от тях починаха. Ако не беше Божията закрила, днес нямаше да съм жива. Фактът, че съм жива днес и се радвам на поенето на толкова много от Божиите слова, вече е Божия благодат. Като разбрах тези неща, вече не изпитвах страх от това кога може да умра, и бях готова да се покоря на Божието върховенство и подредби. След това всеки ден се съсредоточавах върху ядене и пиене на Божиите слова, върху размишления над Божиите слова, писане на статии за преживявания и независимо от тежестта на заболяването ми, аз се молех се, ядях и пиех от Божиите слова, посещавах събрания и изпълнявах дълга си както обикновено. Понякога, когато болестта се възобновяваше тежко, се молех на Бог и се приближавах към Него, като Го молех да запази сърцето ми в покорство. В същото време непрекъснато размишлявах и разпознавах нечистите намерения в мен и незабавно търсех истината, за да ги разреша. Като практикувах по този начин, връзката ми с Бог стана по-близка и почувствах, че тази болест е голяма защита за мен. По-късно, без да осъзнавам, болката по цялото ми тяло отслабна, а кръвното налягане и кръвната ми захар също се нормализираха. Знаех, че това е Божията милост и закрила за мен, и благодарих и възхвалявах Бог в сърцето си!

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Кажете Ми кой от милиардите хора по целия свят е така благословен да чуе толкова много Божии слова, да разбере толкова много истини за живота и да разбере толкова много тайнства? Кой от тях може лично да получи Божието напътствие, Божия ресурс, Неговата грижа и закрила? Кой е толкова благословен? Малцина са тези. Следователно това, че вие, малцината, които сте способни да живеете в Божия дом днес, да получите Неговото спасение и Неговия ресурс, си струва, дори да умрете точно в този момент. Вие сте благословени толкова много, не е ли така? (Да, така е.) Ако погледнем от тази гледна точка, хората не бива да се вцепеняват от страх от въпроса за смъртта, нито да биват възпирани от него. Въпреки че не сте се наслаждавали на славата и богатството на света, все пак вие сте получили милостта на Създателя и сте чули толкова много Божии слова. Това не е ли блаженство? (Така е.) Независимо колко години ще живееш в този живот, всичко в него си струва и ти не съжаляваш за нищо, защото постоянно си изпълнявал дълга си в Божието дело, разбрал си истината, разбрал си тайнствата на живота и си разбрал пътя и целите, към които трябва да се стремиш в живота — ти си придобил толкова много! Ти си живял стойностен живот!“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). След като прочетох Божиите слова, се развълнувах до сълзи. Имах щастието да чуя Божия глас в последната епоха на Божия план за управление, да живея под Божията грижа и закрила, да се радвам на притока и напояването с толкова много от Неговите слова и да разбера толкова много загадки на истината, докато се радвах на благословии, каквито в цялата история хората не са изпитвали. Дори ако трябваше да умра сега, това щеше си струва. Тъй като все още съм жива, трябва да ценя всеки ден, който ми остава, и усърдно да изпълнявам дълга си. Болката ми отслабва с всеки изминал ден, отоците в ставите на краката ми значително намаляха, дясната ми глезенна става в общи линии се нормализира и болките по цялото тяло също намаляха. Братята и сестрите казват, че лицето ми вече не е толкова бледо, сияя от здраве и сякаш съм станала друг човек. Толкова съм развълнувана и в сърцето си непрестанно благодаря на Бог за Неговата любов и спасение!

Именно чрез разкриването на болестта най-накрая осъзнах, че възгледите ми за вярата в Бог са били погрешни, че не изпълнявах отговорностите и задълженията си като сътворено същество, а по-скоро търсех благословии и използвах дълга си, за да се пазаря с Бог, като по този начин загубих съвестта и разума на нормален човек. Днес имам известно разбиране за покварения си нрав и са налице някои промени в погрешните ми възгледи за стремежа. Това са резултати от Божиите слова, а освен това са и Божията любов. Благодаря на Бог за Неговото спасение!