През юни 2022 г. няколко близки църкви бяха нападнати от Китайската комунистическа партия. Почти всички водачи, работници и работещи с текстове бяха арестувани, и тъй като нямаше подходящи хора за работата с текстове, тя беше възложена на мен. По-малко от месец след това избухна пандемията от COVID-19. Заразих се с болестта и периодично имах треска, често стягане в гръдния кош и недостиг на въздух. Лекарствата и инжекциите доста облекчаваха тези симптоми, но в областта на подмишниците и от вътрешната страна на ръцете ми се появиха болезнени бучки, в бедрата ми се натрупа течност, а краката и хълбоците ми бяха много възпалени. На ходилата ми се появиха леки кожни язви, от които сълзеше течност. Аз вече бях имала рак на маточната шийка преди и когато тези симптоми се появиха, много се разтревожих, особено понеже майка ми също беше починала от рак и в шестте месеца преди смъртта си беше получили язви по краката, от които сълзеше течност. На всичкото отгоре понякога усещах болки в областта на тумора и се разтревожих още повече, като си мислех: „Ракът ми беше вече в среден до напреднал стадий. Тези симптоми дали са признак, че ракът се е разпространил? Ако е така, не ми остава много време… Вярвам в Бог от толкова много години, но поквареният ми нрав не се е променил много. Ако умра, няма ли да загубя шанса си за спасение?“. Помислих си също за агонията, през която преминават някои пациенти с рак преди смъртта си, и се разтревожих много, защото се страхувах, че ще страдам като тях и още повече ще се боя от смъртта. После отидох в болницата на преглед. Лекарят каза, че симптомите ми са свързани с инфекцията с COVID-19 и че бъбреците ми не са добре. Посъветваха ме да си почивам повече и да си лягам рано. Помислих си: „Аз съм всеки ден на компютъра и изпълнявам дълга си от сутрин до вечер. Ако състоянието ми се влоши и се срина, няма ли да съм неспособна да изпълнявам дълга си? Това няма ли да забави навлизането ми в живота? Още ли ще мога да постигна спасение?“. След това лягах да си почина веднага, щом усещах дискомфорт. Тъй като се съсредоточавах върху грижите за тялото си, а не върху дълга си, работата ми изостана. По-късно състоянието ми започна да се подобрява от лечението, но аз още се тревожех, като си мислех: „Работата с текст изисква умствено усилие, а да седиш всеки ден пред компютъра отнема енергия. Това няма ли да навреди на възстановяването ми в дългосрочен план? Защо не помоля водача да ми възложи по-лек дълг, за да мога да поддържам тялото си, докато продължавам да изпълнявам дълга си, доколкото мога?“. В онзи момент често ме спохождаха такива мисли, но после си казах: „Бях прехвърлена тук, тъй като нямаше подходящи хора за работата с текстове, и ако се откажа, това няма ли да ѝ се отрази зле? Ако мисля само за себе си, а не за делото на църквата, това не е ли проява на безсъвестност?“. И така, аз се отказах от идеята да напусна. След това, въпреки че наглед продължавах да изпълнявам дълга си, постоянно се тревожех, защото се страхувах, че ако състоянието ми се влоши и умра внезапно, вече няма да преживявам Божието дело и ще загубя шанса си да постигна спасение. Поради тези мисли не можех да се съсредоточа върху дълга си. Понякога дори се надявах: „Би било прекрасно, ако Бог можеше да премахне тази болест!“.

Един ден, по време на духовната си практика, прочетох Божиите слова: „Ако те сполети болест и колкото и да разбираш от доктрината, все пак не си способен да я преодолееш, сърцето ти все още ще скърби, ще се безпокои и ще се тревожи и не само, че няма да си способен да посрещнеш проблема спокойно, но и сърцето ти ще е изпълнено с оплаквания. Постоянно ще се чудиш: „Защо никой друг не е болен от тази болест? Защо трябваше да се разболея от тази болест? Как ми се случи това? Това е, защото нямам късмет и имам лоша съдба. Никога не съм обидил никого, нито съм извършил какъвто и да е грях. Защо тогава ми се случи това? Бог се отнася с мен толкова несправедливо!“. Виждаш ли, освен в скръб, безпокойство и тревога, изпадаш и в потиснатост, като една негативна емоция следва друга и няма как да се измъкнеш от тях, колкото и да ти се иска. Тъй като това е истинска болест, тя не се отнема лесно от теб и не се лекува. Какво трябва да правиш тогава? Искаш да се покориш, но не можеш, а ако един ден се покориш, на следващия ден състоянието ти се влошава и толкова много те боли, а след това повече не искаш да се покоряваш и отново започваш да се оплакваш. И това се повтаря през цялото време. Какво тогава трябва да направиш? Позволи Ми да ти кажа тайната на успеха. Независимо дали те сполети тежко или леко заболяване, в момента, в който болестта ти се задълбочи или когато си изправен пред смъртта, помни само едно: не се страхувай от смъртта. Дори и да имаш рак в последен стадий, дори и смъртността при твоето конкретно заболяване да е много висока, не се страхувай от смъртта. Колкото и голямо страдание да понесеш, няма да се подчиниш, ако се страхуваш от смъртта. […] Какво е правилното отношение, което трябва да възприемеш, за да не се боиш от смъртта? Какво трябва да мислиш в сърцето си, ако болестта ти е толкова сериозна, че може да доведе до смърт, и, независимо от възрастта на болния, смъртността при нея е висока, а времето от възникването на болестта до смъртта е много кратко? „Не бива да се страхувам от смъртта, накрая всички умират. Покорството към Бог обаче е нещо, което повечето хора не могат да постигнат, и мога да използвам това заболяване, за да практикувам покорство към Бог. Трябва да мисля как да се подчиня на устроеното и подреденото от Бог и да имам нагласата да го направя, а не да се страхувам от смъртта“. Умирането е лесно, много по-лесно, отколкото да живееш. Може да изпитваш толкова силна болка, че да изгубиш съзнание, но щом затвориш очи, дъхът ти спира, душата ти напуска тялото и животът ти приключва. Така настъпва смъртта; толкова е просто. Човек трябва да възприеме нагласата да не се бои от смъртта. Освен това не бива да се тревожиш за това дали болестта ти ще се влоши, дали ще умреш, колко време остава до смъртта, ако не можеш да оздравееш, или какви болки ще изпиташ, когато настъпи смъртният ти час. Не бива да се тревожиш за тези неща; това не са неща, за които трябва да се тревожиш. Защото денят все някога трябва да настъпи и това ще стане в определена година, в определен месец и в някой конкретен ден. Нито можеш да се скриеш, нито да избягаш от това — това е твоята съдба. Така наречената твоя съдба е предопределена от Бог и вече е подредена от Него. Продължителността на живота ти, възрастта и времето, когато ще умреш, вече са определени от Бог, така че за какво да се тревожиш? Може да се тревожиш, но това няма да промени нищо; може да се тревожиш, но не можеш да го предотвратиш; може да се тревожиш, но не можеш да избегнеш настъпването на този ден. Затова тревогите ти са излишни и само утежняват бремето на болестта ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че каквато и болест да ни сполети, дори и тя да влоши или застраши живота ни, не бива да се страхуваме от смъртта или от страданието, което тя може да ни причини. Това не са неща, за които трябва да се тревожим, защото според нареденото от Бог всички неминуемо умират. Времето и начинът на смъртта на всеки човек обаче вече са предопределени от Бог. Никой не може да избегне това или да се избави от него. Истината, в която трябва да навлезем, когато се сблъскаме със страданието и смъртта, е да се покорим на Божието устройване и подредби. Но аз нямах истинско разбиране за Божието върховенство и подредби и все исках да избягам от това положение. Тъй като ракът ми беше вече в среден до напреднал стадий и тялото ми проявяваше някои лоши симптоми, аз се тревожех, че състоянието ми ще се влоши и ще умра внезапно, затова продължавах да искам да се прехвърля на по-лек дълг. Всъщност това дали дългът е уморителен, или лесен, и това дали те изтощава, или не, не определя живота и смъртта на човека. Всичко това се определя от нареденото от Бог и от подредбите Му. Например, познавам някои хора, които изглеждаха силни и здрави, без никакви болести, и работеха лесна работа, която не ги изтощава, но починаха млади. Други, макар че бяха слаби и болнави и живееха в тежки условия, доживяха осемдесет-деветдесет години. Това показва, че животът и смъртта на човека не са свързани с тези обективни условия. Когато човек достигне края на живота, нареден от Бог, той неизменно ще умре. Никаква човешка грижа не може да продължи живота му дори с един миг. Особено като прочетох следните Божии слова: „Умирането е лесно, много по-лесно, отколкото да живееш. Може да изпитваш толкова силна болка, че да изгубиш съзнание, но щом затвориш очи, дъхът ти спира, душата ти напуска тялото и животът ти приключва. Така настъпва смъртта; толкова е просто. Човек трябва да възприеме нагласата да не се бои от смъртта“, умът ми внезапно се проясни. Нямаше нужда да се тревожа за това дали тялото ми може да устои на смъртта. Смъртта не е така ужасяваща, както си мислех. След като Бог бе наредил да премина през тази ситуация, аз трябваше да се покоря в болестта си и да правя всичко възможно да поддържам дълга си. Ако някой ден болестта ми се влоши и наистина умра, ще го приема спокойно и ще се покоря на Божието върховенство и подредби.

Прочетох още два откъса от Божиите слова и придобих известно разбиране за добрите Му намерения. Всемогъщият Бог казва: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, страданията и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните планове, преценки и кроежи, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е уредил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Каквото и изпитание да ви сполети, трябва да се отнесете към него като към бреме, дадено ви от Бог. Да речем, че някои хора са повалени от тежка болест и непоносимо страдание, а някои дори са лице в лице със смъртта. Как трябва да подходят към тази ситуация? Много често изпитанията на Бог са бреме, които Той дава на хората. Колкото и тежко да е бремето, дадено ти от Бог, това е тежестта му, която трябва да поемеш, защото Бог те разбира и знае, че ще можеш да я понесеш. Бремето, което Бог ти е дал, няма да надвишава духовния ти ръст или границите на издръжливостта ти, така че няма съмнение, че ще можеш да го понесеш. Какъвто и вид бреме да ти даде Бог, на каквото и изпитание да те подложи, запомни едно: дали разбираш Божиите намерения, или не, дали получаваш просветление и озарение от Светия дух, след като се помолиш, или не, дали това изпитание е израз на желанието на Бог да те дисциплинира или да те предупреди, или не, това, че не разбираш, няма значение. Стига да не се бавиш в изпълнението на дълга си и да можеш предано и стриктно да се придържаш към дълга си, Бог ще бъде доволен, а ти ще бъдеш непоклатим в свидетелството си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само в честото четене на Божиите слова и размишляването върху истината има път напред). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че целта на болестта, според Божието намерение, е да пречисти и преобрази хората, което е полезно за живота им. Бог се надява, че хората ще могат да се покорят, да размишляват върху собствената си поквара и бунтарство, да търсят истината, за да се справят с това, и да изпълняват дълга си с преданост в болестта. Това трябва да правят хората. Като се самоанализирах, осъзнах, че аз нямах покорство в болестта си, нито си взимах поука от нея, а все исках да избягам от ситуацията, като си мислех, че работата с текст отнема твърде много енергия, и се тревожех, че ако болестта се влоши и умра, ще пропусна шанса си за спасение, затова все обмислях да се прехвърля на по-лек дълг. Човек със съвест и разум щеше да е все така предан в изпълнението на дълга си, дори когато е болен, особено когато църковното дело се нуждае най-много от него. Но аз се противях и бягах, когато се сблъсках с болестта. Нямах никаква преданост и покорство пред Бог, а мислех само за собствените си интереси. Като размишлявах върху това, пожелах да се покая. Каквато и болест да имах и колкото и тежка да станеше тя, докато още дишах, щях да се покорявам на Божието устройване и подредби, да преживявам напълно тази ситуация и да правя всичко възможно да изпълнявам дълга си. Отказах се от мисълта да се прехвърля на друг дълг и започнах да изпълнявам дълга си от сърце. Понякога, когато не се чувствах добре и ставаше наистина непоносимо, си лягах за кратко, за да си почина, и когато се почувствах по-добре, продължавах да изпълнявам дълга си. В този период, освен че се лекувах според традиционната китайска медицина, ходех и на подходяща физиотерапия за облекчаване на болката. Четири месеца по-късно болното място продължаваше да ме боли, но другите неприятни симптоми бяха отслабнали значително и психическото ми състояние беше доста добро.

После продължих да търся причините за това, че не бях способна да се покоря през болестта. Един ден, по време на духовната си практика, прочетох два откъса от Божиите слова, които ми дадоха известно разбиране за проблемите ми. Всемогъщият Бог казва: „Какъв е резултатът, когато хората се вълнуват само от собствените си перспективи, съдби и интереси? Не им е лесно да се покорят на Бог, а дори да желаят, не могат. Хората, които ценят особено собствените си перспективи, съдби и интереси, винаги проучват внимателно дали Божието дело е от полза за техните перспективи и съдби, както и за получаването на благословии. В крайна сметка какъв е резултатът от тяхната внимателна проверка? Всичко, което правят, е да се бунтуват срещу Бог и да Му се противопоставят. Дори когато настояват да изпълняват дълга си, те го правят нехайно, с негативно настроение. В сърцата си мислят как да извлекат полза и да не са от губещата страна. Такива са мотивите им, когато изпълняват дълга си, и по този начин се опитват да сключат сделка с Бог. […] Никога не мислят за делото на църквата, нито за интересите на Божия дом, а винаги кроят планове за собствените си интереси, гордост и статус, и не само че не изпълняват дълга си, но забавят и засягат делото на църквата. Не е ли това отклоняване от пътя и пренебрегване на дълга? Ако някой винаги планира собствените си интереси и перспективи, когато изпълнява дълга си, и не се замисля за работата на църквата или за интересите на Божия дом, тогава това не е изпълнение на дълга. Това е опортюнизъм, вършене на нещо за собствена изгода и получаване на благословии за себе си. По този начин се променя същността на изпълнението на дълга. Става въпрос просто за сключване на сделка с Бог и желанието да се използва изпълнението на дълга за постигане на собствените цели. Много вероятно е този начин на действие да прекъсне работата на Божия дом. Ако причинява само незначителни загуби на работата на църквата, тогава все още има място за изкупление и на този човек все още може да му се даде възможност да изпълнява дълга си, вместо да бъде премахнат. Но ако причинява големи загуби в работата на църквата и предизвиква гнева както на Бог, така и на хората, тогава ще бъде разкрит и отстранен и повече няма да има възможност да изпълнява дълга си. Някои хора са освободени и отстранени по този начин. Защо са отстранени? Открихте ли първопричината? Основната причина е, че винаги се съобразяват със собствените си придобивки и загуби, увличат се от собствените си интереси, не са способни да се опълчат срещу плътта и изобщо нямат покорно отношение към Бог, затова са склонни да се държат безразсъдно. Те вярват в Бог само за да получат печалба, благодат и благословии, но съвсем не и за да придобият истината, затова се провалят във вярата си в Бог. Това е коренът на проблема. Смятате ли, че е несправедливо да бъдат разкрити и отстранени? Изобщо не е несправедливо, то е изцяло породено от тяхната природа. Всеки, който не обича истината или не се стреми към нея, в крайна сметка ще бъде разкрит и отстранен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само като търси истините принципи, човек може да изпълнява дълга си добре). „Неслучайно антихристите са способни да изпълняват дълга си — те категорично изпълняват дълга си със собствените си намерения и цели и с желанието да придобият благословии. Какъвто и дълг да изпълняват, целта и отношението им, разбира се, са неразривно свързани с придобиването на благословии, добрата крайна цел и добрите перспективи и съдба, за които те мислят и с които се занимават денонощно. Те са като предприемачи, които не говорят за нищо друго освен за работата си. Каквото и да правят антихристите, всичко е свързано със славата, придобивките и статуса — всичко е свързано с придобиването на благословии, перспективи и съдба. Дълбините на сърцата им са изпълнени с такива неща. Това е природата същност на антихристите. Именно поради този вид природа същност другите са в състояние ясно да видят, че накрая резултатът за тях е да бъдат отстранени“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Бог разкрива, че антихристите изпълняват дълга си не за да преживеят Божието дело и да придобият истината, а за да се възползват от възможността да изпълняват дълга си, за да гонят собствените си интереси и да изискват благословиите на небесното царство. Тъй като намеренията на антихристите в изпълнението на дълга им са погрешни, когато те се сблъскат със ситуации, които смятат за вредни за перспективите и крайната им цел, им е трудно да се покорят. Дори и наглед да изпълняват дълга си, те го правят нехайно, което води до загуби за църковното дело и създава пречки и прекъсвания. Освен това те все не могат да се покаят в сърцето си и в крайна сметка са разкрити и отстранени от Бог. В болестта си аз също мислех за собствените си перспективи и крайна цел, без да обръщам внимание на църковното дело. В тези църкви аз бях единственият човек, който работеше с текстове, но се тревожех, че усилията ще навредят на здравето ми, и се страхувах, че ако болестта се влоши и умра, ще пропусна шанса си за спасение, затова исках да се откажа от дълга си и да се прехвърля на по-лесен. Истината беше, че болестта ми не беше много тежка и след като се заразих с COVID-19, тялото ми бе малко обезсилено и имах някои неприятни симптоми, но кратките почивки, когато се чувствах зле, помагаха. Аз обаче продължавах да мисля за собственото си тяло, което забавяше работата. Бях наистина егоистична и достойна за презрение, лишена от съвест и разум. Помислих си за тези, които бяха разкрити и отстранени. Някои в началото бяха ревностни и даваха всичко от себе си, но не се стремяха към истината и търсеха само благословии. Изправени пред болест и смърт, надеждите им за благословии се разбиваха на парчета и те започваха да се оплакват, ставаха негативни и небрежни и дори се отказваха от дълга си, като изоставяха и предаваха Бог. Моите възгледи за стремежа бяха подобни на техните и ако не се покаех, щях в крайна сметка да бъда отстранена като тях.

Един ден усетих, че болката в областта на рака се влошава, и отново започнаха да ми хрумват лоши мисли: „Дали ракът се е разпространил из цялото ми тяло?“. Бях много уплашена и си казах: „Дори и ракът да се е разпространил, аз пак ще се покоря на Божията върховна подредба“. Отидох в болницата на преглед и лекарят каза, че на мястото има само леко възпаление, няма ракови клетки, и препоръча да продължа да се лекувам с традиционни китайски лекарства. Като видях резултатите от изследванията, знаех, че това е Божията милост към мен и че Бог ми даваше шанс да живея, за да мога да се покая и да се променя. По време на духовната си практика прочетох един откъс от Божиите слова, който наистина трогна сърцето ми. Всемогъщият Бог казва: „В този живот хората разполагат само с ограничено време да преминат от фазата на разбиране на нещата до това да получат възможността, да придобият заложби и да удовлетворят условията да говорят със Създателя, за да постигнат истинско разбиране и познание за Бог, както и богобоязливост, и да извървят пътя на богобоязливостта и отбягването на злото. Ако сега искаш Бог бързо да те отведе, значи си безотговорен към собствения си живот. За да си отговорен, трябва да полагаш повече усилия да се въоръжиш с истината, да размишляваш повече над себе си, когато нещо ти се случи, и бързо да компенсираш собствените си недостатъци. Трябва да започнеш да практикуваш истината, да постъпваш в съответствие с принципите, да навлезеш в истинната реалност, да знаеш повече за Бог, да си способен да познаваш и разбираш Божиите намерения и да не живееш напразно. Трябва да разбереш къде е Създателят, какви са Неговите намерения и как изразява радостта, гнева, скръбта и щастието Си — дори и да не успееш да постигнеш по-задълбочено разбиране или пълно познание, трябва поне най-общо да Го разбираш, никога да не Го предаваш, да съответстваш на Бог в основни линии, да си внимателен към Него, да Му предлагаш известна утеха и да правиш това, което е правилно и в общи линии постижимо за едно сътворено същество, а това не е никак лесно. В процеса на изпълнение на дълга си, хората могат постепенно да опознаят себе си, а така да опознаят и Бог. Този процес всъщност е взаимодействие между Създателя и сътворените същества и трябва да е процес, който си струва да помним цял живот. Хората трябва да могат да се наслаждават на този процес, а не да е болезнен и труден за тях. Затова хората трябва да ценят дните и нощите, годините и месеците, прекарани в изпълнение на дълга си. Те трябва да ценят този етап от живота си, а не да го считат за бреме или тежест. Те трябва да се насладят на този етап от живота си и да придобият познания от изживяването си. Тогава те ще разберат истината, ще изживеят подобието на човешки същества, ще имат богобоязливо сърце и ще вършат все по-малко зло“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Разпространяването на евангелието е дълг, който вярващите не могат да откажат). От Божиите слова намерих път за практикуване и навлизане в истината. За да бъде спасен и усъвършенстван, човек трябва да се стреми към истината, да цени различните ситуации, които Бог урежда, да разбира собствената си поквара и недостатъци от тях, да поставя всичко на основата на Божиите слова, да се съсредоточи върху практикуването на истината и да изживее реалността на Божиите слова. Едва тогава човек може да поеме по пътя към спасението. Като погледна назад към болестта си, аз се провалих, защото само говорех празни приказки за преживяване на Божието дело, не оцених тази прилежно уредена от Бог ситуация, а още по-малко разсъждавах какъв покварен нрав разкриваше Бог чрез тази болест или в какви аспекти на истината трябва да навляза. Вместо това възприемах болестта като досада и бреме. Като преживявах нещата по този начин, дори и тялото ми да беше здраво и да нямах болести или неприятности, пак нямаше да мога да бъда спасена. Бог още не е отнел живота ми и пак ми е дал шанс да живея. Трябва да имам съвест и разум, да се въоръжа с истината и да се посветя на това да изживея реалността на Божиите слова.

След това хванах COVID-19 два пъти подред и болката в гръдния ми кош се влоши значително. Отново започнаха да ме спохождат лоши мисли като: „Възможно ли е да съм развила рак и в белите дробове?“. При тази мисъл усетих неописуемо притеснение в сърцето си. В деня, в който обобщавахме работата с екипа, отговорен за работата с текстове, аз пак се разтревожих, като си мислех: „Тъкмо се възстанових. Ами ако отново се заразя, като изляза? Тялото ми не може да понесе повече страдание“. Исках да помоля водача да отиде вместо мен. Но когато ме споходиха такива мисли, си спомних за този откъс от Божиите слова: „Хората трябва да ценят дните и нощите, годините и месеците, прекарани в изпълнение на дълга си. Те трябва да ценят този етап от живота си, а не да го считат за бреме или тежест. Те трябва да се насладят на този етап от живота си и да придобият познания от изживяването си. Тогава те ще разберат истината, ще изживеят подобието на човешки същества, ще имат богобоязливо сърце и ще вършат все по-малко зло“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Разпространяването на евангелието е дълг, който вярващите не могат да откажат). Като размишлявах върху Божиите слова, постепенно се успокоих и осъзнах, че болестта ми все още не застрашаваше живота ми истински и че просто имах някаква болка в гръдния кош. Обмислих желанието си да се откажа от дълга си поради физическия дискомфорт. По какъв начин бях предана и покорна към Бог? Бях се държала толкова егоистично! Не се съсредоточавах върху търсенето на истината или преживяването на Божието дело и бях пропуснала много шансове за придобиване на истината. Не можех повече да си позволя да пропускам такива шансове. Трябва да приема тази ситуация, да ѝ се покоря и да я преживея истински. Дори и да се заразя отново с COVID-19, трябваше да понеса това страдание и да изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог. Когато разсъждавах по този начин, сърцето ми се почувства освободено и вече не беше сковано или ограничено от негативни емоции. След като вложих сърцето си в изпълнението на дълга си, се почувствах здраво стъпила на земята и умиротворена.