Един ден през 2021 г. водачът ми възложи да отговарям за няколко групови събирания. След известно практикуване успях да разбера някои принципи и да добия известна проницателност по отношение на различните състояния, през които преминават хората. Чувствах, че този дълг ми помага да разбера много истини и да напредвам бързо. Но по-късно полицията започна да следи дякона по общите дела и тя не можеше да има никакъв контакт с останалите, така че водачът ми възложи да се занимавам с общите дела. През това време братята и сестрите биваха арестувани един след друг. Имаше много неща, за които трябваше да се погрижа, като транспортиране на книги, намиране на нови домове за настаняване на братя и сестри и т.н. Практически всеки ден тичах наоколо и уреждах всички тези неща. След известно време не можех да спра чувството на известно униние и неудовлетвореност. Имах усещането, че това е само работа на крак, а като прекарвах цялото си време в тичане наоколо, не можех да придобия истината. Дали щях да бъда спасена, ако това продължаваше? Започнах да се противя на работата по общите дела и не исках повече да я върша.

Доста пъти виждах как братята и сестрите, разговарят по време на събрание, когато занасях разни неща в домовете на домакините. Чувствах се наистина онеправдана и дори възнегодувах срещу водачката. Защо ми е възложила да отговарям за общите въпроси? Те бяха заедно, водеха общение върху истината, научаваха толкова много и израстваха бързо, а аз просто изпълнявах поръчки. Как можех да придобия истината? Без истината нямаше да имам живот и не можех да бъда спасена. Не губех ли по този начин? Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах и вече нямах мотивация да изпълнявам дълга си. Веднъж разбрах, че съществува риск за сигурността в дома на една сестра и книгите там трябваше да бъдат преместени на сигурно място възможно най-скоро. Чудех се: „Защо има толкова много общи задачи? Това отнема време и енергия, но не мога да придобия истината. Не правя ли всичко това напразно?“. Когато мислех по този начин, не исках да го правя. Но ситуацията беше спешна, така че трябваше да отида да помогна за преместването на книгите. Неочаквано, точно след като приключихме там, нещо възникна в друг дом, където се съхраняваха книги. Тяхното преместване беше същият процес на организиране и опаковане отново и отново и след цял ден работа бях изпълнена с недоволство. Когато повлякох умореното си тяло вкъщи, водачката и дяконът по поенето бяха в разгара на работна дискусия. Водачката ме попита: „Не отиде ли само да заведеш една сестра в нова приемна къща? Защо ти отне цял ден?“. Чувствах се наистина онеправдана, когато чух това от нея. Те бяха всички заедно и провеждаха общение върху истината и принципите, докато аз бях навън и тичах наоколо. Какво можех да придобия, като просто се грижех за общите дела? Колкото и да се стараех, нямаше ли да си остана, в най-добрия случай, полагаща труд? Ако можех да остана вътре и да чета Божиите слова, да се събирам и да общувам с всички, и да обсъждам работата, нямаше ли да е чудесно? Щеше да е по-лесно и можех да придобия истината, така че да бъда спасена в бъдеще. Все повече се дразнех, като си мислех за това, и останах с много негативно чувство и напълно изтощена. Продължавах да се замислям над това: Защо аз отговарях за общите дела? Нима Бог искаше да бъда полагаща труд? Ако това продължаваше, дали някога щеше да ме бива за нещо друго, освен да изпълнявам поръчки? Какво бих могла да придобия?

На следващия ден имаше много общи задачи, с които трябваше да се справя, и аз не можех да сдържа оплакванията си. Водачката забеляза, че не съм в много добро състояние, и ми напомни да се самоанализирам и да се поуча от това. Това ми подейства леко отрезвяващо. В онзи момент, докато ръководех общите дела, аз вършех работата, но вътрешно негодувах. Бях недоволна, исках сама да си избирам дълга. Дори си мислех, че Бог е несправедлив към мен. Осъзнах, че се намирам в опасно състояние. Не можех да продължавам да се противопоставям така. Трябваше да потърся истината и да се покая пред Бог.

Прочетох нещо в Божието слово: „Принципите, които трябва да разбирате, и истините, които трябва да прилагате на практика, са едни и същи, независимо какъв дълг изпълнявате. Дали от теб се иска да бъдеш водач или работник, или да приготвяш ястия като домакин, или да се грижиш за някои външни въпроси, или да полагаш физически труд, истините принципи, които трябва да се спазват при изпълнението на тези различни видове дълг, са едни и същи, доколкото трябва да се основават на истината и на Божиите слова“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само като търси истините принципи, човек може да изпълнява дълга си добре). „Много хора не са наясно какво означава да бъдат спасени. Някои хора смятат, че вероятно ще бъдат спасени, ако дълго време вярват в Бог. Други мислят, че ако разбират много духовни доктрини, то вероятно ще бъдат спасени, а трети смятат, че водачите и работниците със сигурност ще бъдат спасени. Всичко това са човешки представи и фантазии. Най-същественото е, че хората трябва да разберат какво означава спасението. Да бъдеш спасен означава преди всичко да бъдеш освободен от греха и от влиянието на Сатана и наистина да се обърнеш към Бог и да Му се покориш. Какво трябва да притежаваш, за да си свободен от греха и от влиянието на Сатана? Истината. Ако хората се надяват да придобият истината, те трябва да се въоръжат с много от Божиите слова, трябва да са способни да ги преживеят и да ги практикуват, за да могат да разберат истината и да навлязат в реалността. Едва тогава могат да бъдат спасени. Дали човек може или не може да бъде спасен няма нищо общо с това колко дълго е вярвал в Бог, колко знания има, дали притежава дарби или силни страни, или колко страда. Единственото, което има пряка връзка със спасението, е това дали човек може или не може да придобие истината. И така, колко истини действително си разбрал до днес? И колко от Божиите слова са се превърнали в твой живот? В кои от всички Божии изисквания си постигнал навлизане? През годините на вярата си в Бог доколко си навлязъл в реалността на Божието слово? Ако не знаеш или ако не си постигнал навлизане в реалността на нито едно от Божиите слова, тогава, честно казано, нямаш никаква надежда за спасение. Не е възможно да бъдеш спасен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). От четенето на Божиите слова видях, че независимо дали става дума за поене, или за общи дела в църквата, това е дълг, който трябва да изпълняваме. Бог се надява, че докато изпълняваме дълга си, ние се стремим към истината и имаме някакво навлизане в живота. Въпреки че дългът ни може да е различен, истините принципи, които практикуваме при изпълнението му, са едни и същи. Всички ние проявяваме поквара, независимо какъв дълг изпълняваме. Стига да търсим истината, когато проявяваме поквара, и след това се покаем и променим, можем да постигнем напредък в живота. Тогава можем да придобием истината и да бъдем спасени. Но ако не си вземем никакви поуки, когато възникне нещо, или ако това, което правим, не е свързано с практикуването на истината или с промяната на нрава ни, тогава Бог вижда в него просто работа и ние няма да придобием истината, а още по-малко Божието спасение. Но аз погрешно вярвах, че не мога да придобия истината, като се занимавам с общи дела, и че колкото и работа да вършех, в най-добрия случай ще бъда полагаща труд. Мислех, че ако си водач или водач на група, ако водиш общение върху истината и подкрепяш другите, четеш и водиш общение върху Божието слово всеки ден, ще напредваш бързо в живота, ще можеш да придобиеш истината и да бъдеш спасен. Не беше ли нелепо това от моя страна? Всъщност някой, който наистина се стреми към истината, може да се поучи от нещата, с които се сблъсква, независимо от това какъв дълг изпълнява, и след това да придобие реални ползи. Точно както е в клиповете със свидетелства за преживяване, които съм гледала. Някои братя и сестри се занимават с общи дела, но са способни да работят върху прилагането на Божието слово на практика, да търсят истината и да се справят с покварата след разкриването ѝ. Те могат да се променят след дадено преживяване и са способни да споделят собственото си истинско свидетелство. Има и някои водачи, които често четат Божието слово за другите и помагат за разрешаването на техните проблеми, но всъщност не практикуват това, което проповядват, а само говорят за думи и доктрини и в крайна сметка биват разобличени и отстранени. Тези неща наистина се случват, нали? Бог не проявява предпочитание към хората само защото изпълняват различен дълг. Онези, които не се стремят към истината, са тези, които само полагат труд. Някой, който се стреми към истината, ще пожъне награда от всеки дълг. Бог е праведен и няма предпочитания към никого. Но аз бях заседнала в погрешните си възгледи и исках сама да си избирам дълга. Противопоставях се на това да се занимавам с общи дела — не исках да го правя. Дори станах предубедена към водачката, тъй като се дразнех, че ми е възложила такава работа. Не се стремях към истината. Проявявах поквара, но не се самоанализирах и не я разрешавах. А в същото време бях негативна, мрънках и обвинявах за всичко другите. Мислех, че Бог иска от мен само да полагам труд. Не беше ли това погрешно разбиране? Бях в много реална среда, но не си взех поука. Бях изпълнена с оплаквания. Колко неразумно. Ако бях продължила така, да не придобивам никаква истина, щях наистина да се превърна в полагаща труд. Беше ми се паднала някаква работа по общите дела, а аз не бях в състояние да я приема от Бог и да се покоря. Не можех да разреша собствените си проблеми, какво оставаше за проблемите на други братя и сестри. И въпреки това, в такова състояние пак исках да върша напояваща работа! Не беше ли това неразумно? Помислих си за нещо, което Бог е казал: „В крайна сметка това дали хората могат да постигнат спасение не зависи от дълга, който изпълняват, а от това дали могат да разберат и да придобият истината и дали в крайна сметка могат да се подчинят изцяло на Бог, да се оставят на милостта на Неговата организация, да не се съобразяват с бъдещето и съдбата си и да станат подготвени сътворени същества. Бог е праведен и свят и това са стандартите, които Той използва, за да измерва цялото човечество. Тези стандарти са неизменни и ти трябва да запомниш това. Впиши тези стандарти в ума си и никога не си помисляй да търсиш друг път, за да преследваш нещо нереално. Изискванията и стандартите, които Бог има за всички, които искат да постигнат спасение, никога не се променят. Те си остават същите, независимо от това кой си ти“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато четях Божиите слова, разбрах, че независимо дали човек се занимава с общи дела, или служи като водач, ключът е да се стреми към истината, докато изпълнява дълга си. Хората, които могат да бъдат спасени, са тези, които могат да търсят истината в обстановката, която Бог е създал, и могат да разберат себе си, да се покаят и да се променят. Разбирането на това разведри сърцето ми.

По-късно започнах да премислям нещата отново. Защо бях толкова разстроена и не желаех да работя, когато ми възложеха общи дела? Прочетох това в Божието слово: „Най-тъжното нещо в човешката вяра в Бог е това, че човекът управлява сам себе си сред Божието дело и не обръща внимание на Божието управление. Най-големият провал на човека се състои в това, че едновременно със стремежа си да се подчини на Бог и да Му се поклони, човекът изгражда своя собствена идеална крайна цел и крои планове как да получи най-голямото благословение и най-добрата крайна цел. Дори ако хората разбират колко жалки, отвратителни и нищожни са те, то колко от тях могат с готовност да се откажат от идеалите и надеждите си? И кои са способни да се отвърнат от пътищата си и да престанат да мислят само за себе си? Бог се нуждае от онези, които ще Му съдействат най-добре, за да завърши управлението Си. Той се нуждае от онези, които ще Му се подчинят, като посветят целия си ум и тяло на делото по Неговото управление. Той не се нуждае от хора, които всеки ден протягат ръце, за да просят от Него, а още по-малко от такива, които дават малко и после чакат да бъдат възнаградени. Бог презира онези, които дават малко и после почиват на лаврите си. Той ненавижда онези хладнокръвни хора, които негодуват срещу делото на Неговото управление и искат да говорят само за това, как ще отидат на небето и ще получат благословения. Той изпитва още по-голяма омраза към онези, които се възползват от възможността, предоставена от делото, което Той върши за спасението на човечеството. Защото такива хора никога не са се интересували от това, което Бог иска да постигне и осъществи чрез делото на Своето управление. Те се интересуват единствено от това как могат да използват възможността, предоставена от Божието дело, за да получат благословения. Те не проявяват внимание към Божието сърце, а са заети изцяло със собствените си надежди и съдба. Тези, които негодуват срещу делото на Божието управление и нямат никакъв интерес към начина, по който Бог спасява човечеството, и към Неговите намерения, правят само това, което им доставя удоволствие, по начин, който има малко общо с делото на Божието управление. Тяхното поведение нито се помни, нито е одобрено от Бог — още по-малко пък Бог гледа на него благосклонно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление). Божиите слова разкриха собственото ми състояние. Не желаех да се занимавам с общи дела, защото нямах правилната мотивация да изпълнявам дълга си. Правех го, за да мога да бъда благословена, винаги пресмятах ползите и загубите в сърцето си. С готовност плащах всяка цена, когато нещо щеше да ми бъде от полза, но веднага щом видях, че ми е възложено да изпълнявам общи дела и може би ще бъда просто полагаща труд, почувствах, че това ще бъде голяма загуба. Правех физиономии и мърморех, и въпреки че вършех някаква работа, не бях доволна от нея. Живеех според сатанински философии, като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Винаги излизай напред“ и „Никога не си мърдай пръста без награда“. „Наградата“ винаги беше на първо място и дори да отдавах всичко на Бог, това беше сделка с Него. От началото до края не се замислях как да изпълня добре дълга си. Дори и в онези тежки условия първата ми грижа не беше да защитя братята, сестрите и църковното имущество, като преместя всички на безопасно място възможно най-скоро, а по-скоро дали си заслужава да върша тази работа, дали тя ще бъде полезна за моята крайна цел. Видях как Сатана ме е покварил, така че да стана толкова егоистична и подла, без никаква съвест или разум. Бях толкова коравосърдечна, вършех това само заради себе си. Бях член на църквата, така че независимо какъв проект беше необходимо да се изпълни, трябваше да сътруднича, за да защитя интересите на църквата. Но аз действително се интересувах само от целта си във всичко, което правех. Чувствах, че наистина ще загубя, ако не бъда благословена след толкова упорита работа. Главата ми беше пълна с мисли за това как мога да бъда благословена и да спечеля. Фактите ми показаха, че мотивацията за дългогодишните ми усилия във вярата е била просто желание за благословия. Това ми напомни какво е казал Бог: „Дори хората, които проявяват доброта към другите, получават своята награда, но въпреки това Христос, който извърши такова дело сред вас, не получи нито човешка любов, нито отплата и покорство. Нима това не е нещо сърцераздирателно?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които не съответстват на Христос, със сигурност са противници на Бог). Пред Божиите слова се изпълних с още повече съжаление и се почувствах още по-ужасно. Бях яла и пила толкова много от Божието слово и се бях радвала на толкова много от притока и напояването на Бог, но никога не си и помислих да се отплатя за Божията любов, като изпълнявам добре дълга си. Бях съсредоточена единствено върху вземането. Ненаситно протягах ръце към Бог за благословия, исках Той да ми даде добра крайна цел. Ставах раздразнителна, когато не получавах това, а когато изпълнявах и най-малкия дълг, се изпълвах с оплаквания. Съвестта и разумът ми бяха толкова безчувствени, а това наистина нараняваше Бог. Като се замислих, се почувствах още по-задължена и виновна. Мразех себе си за това, че бях толкова лишена от съвест и човешка природа.

По-късно прочетох още нещо в Божието слово: „В Божия дом винаги, когато нещо е подредено да бъде свършено от теб, било то трудност или уморителна работа, и независимо дали ти харесва, или не, това е твой дълг. Ако можеш да го считаш за поръчение и отговорност, които Бог ти е дал, то тогава ти си от значение за Неговото дело за спасяването на човека. И ако това, което правиш, и дългът, който изпълняваш, са от значение за Божието дело за спасяването на човека, и ти можеш сериозно и искрено да приемеш поръчението, което Бог ти е дал, как ще се отнася Той към теб? Той ще се отнася към теб като към член на Своето семейство. Това благословия или проклятие е? (Благословия.) Това е голяма благословия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга). Този откъс наистина ме развълнува. Щом някой е готов да изпълни дълга си, Бог ще му даде шанс. Всяка работа в църквата е смислена, дори и тази, която не изглежда впечатляваща. Трябва да приемеш всяка работа и да гледаш на нея като на свой собствен дълг и отговорност. Ако се стараеш да се стремиш към истината при изпълнение на дълга си и го изпълняваш правилно, съгласно това, което Бог изисква, ще имаш шанс за спасение. Ако се отнасяш към дълга си като към сделка, като към капитал, който да разменяш за благословия, или билет за Божието царство, колкото и усилено да работиш, никога няма да навлезеш в истината, защото възгледите ти за стремежа и пътят, по който вървиш, са погрешни. Да имаш възможност да изпълняваш дълг и да полагаш труд за Божието дело, е Божието издигане и огромна благословия. Така че как можех да съм придирчива по отношение на дълга си? Трябваше да го приема и да се покоря. Точно това трябваше да направя аз, като сътворено същество. Но аз бях сляпа за благословията, с която бях заобиколена, и не ценях шанса си да се стремя към истината чрез този дълг. Отнасях се към дълга си като към тежка работа, като към разменна монета в сделката с Бог; не разбирах Бог и Го обвинявах. Бях толкова сляпа. Като осъзнах това, вече не се противях на това да се занимавам с общи дела. Чувствах се истински готова да го приема, да се покоря и да изпълнявам добре този дълг.

Имаше още един откъс от Божието слово, който прочетох: „При изпълнението на дълга си хората използват търсенето на истината, за да изживеят Божието дело, постепенно да схванат и приемат истината и след това да я практикуват. Тогава те достигат състояние, в което сами се отказват от покварения си нрав, отървават се от обвързаностите и контрола на покварения нрав на Сатана и така стават хора, които притежават истината реалност и придобиват нормална човешка природа. Само когато имаш нормална човешка природа, изпълнението на дълга ти и действията ти ще бъдат поучителни за хората и задоволителни за Бог. А хората могат да бъдат приемливи сътворени същества само когато са одобрени от Бог за изпълнението на дълга си. И така, що се отнася до изпълнението на вашия дълг, въпреки че това, което сега давате от себе си и проявявате с преданост, са различните умения, обучение и знания, които сте придобили, именно посредством канала на изпълняването на дълга си можете да разберете истината и да узнаете какво е да изпълняваш дълга си, какво е да се застанеш пред Бог, какво е да се раздаваш от все сърце за Бог. Посредством този канал ще разберете как да се отървете от своя покварен нрав и как да се опълчите на себе си, как да не бъдете надменни и самоправедни и да се покорявате на истината и на Бог. Само така можете да постигнете спасение“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да придобие истината, човек трябва да се учи от хората, събитията и нещата около себе си). От Божиите слова научих, че изпълняването на дълг е пътят към промяна на нрава и придобиване на истината. То няма никаква връзка с това да бъдеш благословен или да придобиеш ползи. Какъвто и дълг да изпълняваш, стремежът към истината и съсредоточаването върху промяната на нрава са единственият правилен път. Причината, поради която не научавах нищо от работата по общите въпроси, беше, че не се стремях към истината и не работех върху навлизането в живота. Тя нямаше нищо общо с това какъв дълг изпълнявах. Мислех, че работата по общите дела е просто тежък труд. Когато проявявах поквара, не се съсредоточавах върху търсенето на истината и преодоляването ѝ. Бях негативна и се отпусках в изпълнението на дълга си, и въпреки че си вършех работата, не придобивах нищо, а нравът ми изобщо не се промени. Никога не бих могла да бъда спасена, ако това беше продължило. Осъзнаването на това ми даде път за практикуване. Независимо дали ставаше дума за водене на общи дела, или за поене и подпомагане на братята и сестрите, не можех да продължавам да се отнасям към това като към задача. Трябваше да се съсредоточа върху молитвата и търсенето на истините принципи, а когато проявявах поквара, трябваше да се самоанализирам и да търся истината, за да я преодолея. След като практикувах по този начин известно време, преди да се усетя, разбрах по-добре себе си и придобих по-реално разбиране за истината.

Спомням си един момент, когато една сестра винаги ме молеше да се присъединя към нея във всичко, което планираше. Тя дори ме молеше да ѝ помагам за прости неща, които можеше да направи и сама. Когато тя ме помоли отново, поправих начина си на мислене и не се противопоставих заради това колко много работа трябваше да свърша. Тъй като работехме заедно, забелязах, че тя не носеше истинско бреме при изпълнението на дълга си и беше жадна за удобства. Исках да ѝ обърна внимание на това, но се страхувах, че може да почувства, че е трудно да се общува с мен, затова проявих внимание към плътта ѝ. Помислих, че мога да компенсирам нейното лентяйстване — не споменах за това, нито разговарях с нея. По-късно, след като прочетох Божиите слова и се самоанализирах, осъзнах, че бях угодник. Изглеждаше, че проявявам внимание и разбиране, но в действителност имах свой собствен мотив, а именно да ѝ създам добро впечатление за себе си. Това нямаше да е от полза за живота ѝ и щеше да я накара винаги да разчита на мен. В този момент се разкрих пред нея и ѝ разказах за покварата си, а също така споменах за нейните собствени проблеми. След това тя направи някои промени, стана по-активна в изпълнението на дълга си и по-малко зависима от мен.

Тези преживявания ме научиха, че мога да науча истината и да навляза в нея, независимо какъв дълг изпълнявам. Бог наистина не проявява предпочитание към никого. В същото време осъзнах и че няма значение каква работа върша или пред каква ситуация съм изправена — важното е да мога да търся истината и да я прилагам на практика.