Всемогъщият Бог казва: „Хората имат толкова лош разум — те имат твърде много изисквания към Бог и искат твърде много от Него, липсва им и най-малката частица разум. Хората винаги изискват Бог да направи това или онова и са неспособни да се покорят напълно пред Него или да Го почитат. Вместо това те отправят неразумни изисквания към Бог, въз основа на собствените си предпочитания, [...] Човешкият разум е толкова слаб. Не е ли така? Хората не само не са способни да се покорят напълно на устроеното и подреденото от Бог или да приемат всичко, което идва от Бог, напротив, те налагат допълнителни изисквания на Бог. Как могат хората с такива изисквания да са предани на Бог? Как могат да се покорят на подредбите на Бог? Как могат да обичат Бог? Всички хора имат изисквания за това как Бог трябва да ги обича, да ги търпи, да бди над тях, да ги закриля и да се грижи за тях, но никой няма каквито и да било изисквания за това как сам трябва да обича Бог, да мисли за Бог, да бъде внимателен към Бог, да удовлетворява Бог, да носи Бог в сърцето си и да почита Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Преди, когато прочетох този откъс от Божието слово, не го съпоставих със себе си за сравнение. Мислех, че Бог говори за онези вярващи, които просто търсят хляб, за да задоволят глада си, че само такива хора упорито поставят изисквания към Бог и изискват от Него благодат и благословия. Що се отнася до мен, аз бях ял и пил толкова много от Божиите слова. Знаех, че съм сътворено същество и че трябва да заемам положението на такова, и знаех, че независимо от това дали Бог ме благославя или не и дали е създал благоприятни или неблагоприятни обстоятелства, аз трябва да се покоря на Неговото устройване и подредби. С такова разбиране и стремеж мислех, че съм в състояние да се покоря на Бог и че не изисквам нищо от Него. Този път болестта на сина ми беше онова, което най-накрая ме накара да видя ясно истинския си духовен ръст и действителността на моята поквара.

През септември 2015 г. синът ми се върна от дома на баба си и баба му каза, че е напълнял. Забелязах, че клепачите на сина ми са малко подути; нещо в тях просто не изглеждаше както трябва. Накарах сина ми да си свали ризата и панталоните, за да мога да го прегледам, и видях, че краката му са доста подути и имат лъскав вид. Когато натиснах крака му, остана вдлъбнатина и тя не се възстанови веднага, както би се възстановила при нормален човек. Изведнъж се сетих за нещо, което възрастните хора често казват: „Момчетата се страхуват от подути крака, а момичетата — от подута глава“. Това означава, че ако краката на едно момче са подути, то сигурно има доста тежка болест. Имах лошо предчувствие в сърцето си; синът ми определено имаше сериозно заболяване. На следващия ден заведохме сина ни в провинциалната нефрологична болница. Лекарят каза, че може би има нефротичен синдром. При този вид заболяване нивата на албумин в организма са силно занижени, а нивата на креатинин са твърде високи. Пациентът става все по-слаб и ако се влоши, заболяването преминава в уремия. Спомних си, че в китайската медицина за бъбреците се казва, че са вродената основа на човека. Ако нещо не е наред с бъбреците, това оказва пряко влияние върху здравето на детето. Ако това заболяване не можеше да се излекува, синът ми нямаше да може да ходи на училище като нормалните деца, а сключването на брак също щеше да е проблем за него. При мисълта за това много се притесних и си помислих: „Синът ми е само на 14 години; пред него има дълъг път. Наистина ли вечно ще бъде измъчван от болести? Как може едно дете на неговата възраст да понесе това? Не мога да оставя сина си просто да боледува така; дори да се наложи да продадем къщата и земята си, трябва да се погрижа той да се излекува“. С нетърпение чаках в болницата резултатите от диагнозата на сина ми. В сърцето си непрекъснато се молех на Бог. Докато се молех, си спомних, че предишния ден трябваше да организирам събрание в дома си. Дали не отлагах изпълнението на дълга си? Почувствах голямо самообвинение, като си помислих, че не мога да позволя лечението на болестта на сина ми да попречи на организирането на събрания. Съпругата ми беше в болницата, за да се грижи за сина ми, така че първи се прибрах у дома и организирах събрания, като същевременно работех.

По-късно синът ми беше диагностициран с нефротичен синдром. Когато чух новината, тя беше като гръм от ясно небе. От това се страхувах най-много, а сега то се потвърди. Занапред синът ми нямаше да може да посещава нормално училище и можеше да остане само в болницата. Как се очакваше едно малко дете като него да понесе това? Докато размишлявах върху това, не можех да сдържа сълзите си. В онези дни сърцето ми беше толкова натежало и не можех да не си помисля: „Откакто приех Божието дело, не съм отправял никакви молби към Бог по отношение на плътски въпроси. Би било чудесно, ако този път Бог ми направи услугата да позволи на сина ми да се възстанови напълно“. Много ми се искаше да се помоля на Бог да избави сина ми от болестта му, но знаех, че Божието дело от последните дни е дело на правосъдието и наказанието, на изпитанието и облагородяването; то се извършваше, за да пречисти покварения нрав на човечеството. Отправянето на такава молба към Бог не беше съгласно Неговото намерение. Но щом си помислех за болестта на сина ми, все пак таях надежда, че Бог ще го удостои с благоволението Си заради моето „покорство“. Ако това се случеше, на сина ми нямаше да се налага да понася такива мъки. Продължих да се надявам за известен период от време, но състоянието на сина ми не показваше никакво подобрение. Въпреки че на пръв поглед не забавях изпълнението на дълга си, ми беше много тежко на сърцето. За да преодолея болката си, единственото, което можех да направя, беше да се моля на Бог, да Го търся и да ям и пия от Неговите слова. Всемогъщият Бог казва: „Това, към което се стремиш, е да постигнеш мир, след като си повярвал в Бог, децата ти да не боледуват, съпругът ти да има добра работа, синът ти да намери добра съпруга, дъщеря ти да намери достоен съпруг, воловете и конете ти да орат добре земята, да има година с добър климат за реколтата ти. Това е, което търсиш. Стремежът ти е единствено да живееш удобно, да не се случват инциденти със семейството ти, ветровете да те подминават, лицето ти да е недокоснато от малки черни камъчета, реколтата на семейството ти да не е наводнена, да не си засегнат от никакви бедствия, да живееш в Божията прегръдка, да живееш в уютно гнездо. Страхливец като теб, който винаги се стреми към плътта — имаш ли сърце, имаш ли дух? Не си ли звяр? Аз ти давам истинския път, без да искам нищо в замяна, но ти не се стремиш към него. Дали си един от тези, които вярват в Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Четенето на Божиите слова прониза дълбоко сърцето ми. Бог беше ударил право в целта, като разобличи моя възглед за стремеж към благословия във вярата ми в Бог. След като бе потвърдено, че синът ми има нефротичен синдром, на пръв поглед правех всичко възможно да се въздържам от изисквания към Бог, докато се молех, но вътре в себе си се надявах, че Бог ще се смили над мен заради моето „покорство“ и ще избави сина ми от болестта му. Когато Бог не удовлетвори исканията ми, почувствах болка в сърцето си и не потърсих поуките, които трябваше да си взема от това, което ми се случваше. С какво се различавах от онези хора в религията? Това, към което се стремях в моята вяра, пак беше търсене на хляб, за да задоволя глада, което изобщо не беше съгласно Божието намерение. Докато размишлявах върху това, се почувствах дълбоко засрамен и се намразих за това, че не съм се стремил към истината и съм поставял такива изисквания пред Бог. Наистина нямах никакъв разум. Молех се на Бог в сърцето си: „О, Боже! Готов съм да поверя болестта на сина си на Теб и да се покоря на Твоето устройване и подредби. Моля Те, дай ми чувство за бреме и ми дай вяра, за да мога да изпълня добре дълга си и да Те удовлетворя“. След молитвата сърцето ми се почувства малко по-спокойно и леко.

През март 2016 г. поех дълга на църковен водач. Няколко месеца по-късно синът ми отново получи рецидив. Имаше малко урина, която не можеше да изхвърли, и това предизвика оток по цялото му тяло. Като видях това, бях напълно съсипан. Добро дете като него някак си се беше озовало в това състояние. С всички тези рецидиви, кога щеше да успее да се оправи? Помислих си: „Може би е заради това, че не правя достатъчно при изпълнението на дълга си. Ако положа още малко усилия, възможно ли е състоянието му да се подобри малко?“. И така, вложих повече енергия в изпълнението на дълга си. За моя изненада синът ми започна малко по малко да се подобрява. Бях изключително благодарен на Бог, изпълнявах дълга си още по-усърдно и постигнах известни резултати в различни задачи. Времето минаваше и през есента на 2016 г. състоянието на сина ми неочаквано се влоши. Всеки ден той отделяше все по-малко урина и почти цялата течност се натрупваше в тялото му. Тялото му беше силно подуто, до такава степен, че лицето му беше променило формата си, а очите му се бяха превърнали в тесни процепи; той беше неузнаваем. Краката му приличаха на крака на слон, а кожата му блестеше ярко и едва можеше да се изправи от леглото. Когато ние отсъствахме, докато изпълнявахме дълга си, той можеше да си уплътнява времето единствено с игри на телефона. Когато се готвехме да го заведем в болницата, той казваше зряло: „Болестта ми няма да се подобри, няма смисъл да ходя. Просто вървете и си вършете работата“. Искаше ми се да мога да изтърпя цялата тази болка на негово място, но нямаше какво да направя. Преди да се усетя, се оплаквах на Бог и си мислех: „О, Боже! Аз не съм Йов, нито пък Петър; духовният ми ръст не е толкова голям. Освен това, през цялото това време не съм спирал да изпълнявам дълга си. Защо синът ми не се оправя? Дори ако болестта му не може да се подобри веднага, бих се задоволил с това да не се влошава постоянно“. Докато размишлявах върху това, осъзнах, че се оплаквам, че Бог е неправеден. Почувствах се много неспокоен и бързо се помолих на Бог: „О, Боже! Знам, че не трябва да Ти се оплаквам по този начин, но наистина не мога да се справя с това и не знам какви поуки трябва да си взема. Моля Tе, напътствай ме по този въпрос“.

След като се помолих, прочетох един откъс от Божието слово: „Праведността в никакъв случай не е справедливост или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто справедливост и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са в способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. […] Божията същност е праведност. Макар и да не е лесно да се разбере какво прави Той, всичко, което прави, е праведно. Просто хората не го разбират. Когато Бог предаде Петър на Сатана, как реагира Петър? „Хората не са способни да разберат какво правиш Ти, но всичко, което правиш, съдържа Твоята добра воля и във всичко има праведност. Как да не възхвалявам мъдростта и делата ти?“. Сега трябва да разберете, че причината, поради която Бог не унищожава Сатана по време на Своето спасение на човека, е, че хората могат да видят ясно как Сатана ги е покварил и до каква степен ги е покварил, и как Бог ги пречиства и спасява. Накрая, когато хората разберат истината, когато видят ясно омразния лик на Сатана и съзрат чудовищния грях на Сатана, който ги е покварил, Бог ще унищожи Сатана, като им покаже Своята праведност. Моментът, в който Бог унищожи Сатана, ще е зареден с Божия нрав и Неговата мъдрост. Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неприемливо е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Божият праведен нрав не е такъв, какъвто си мислех, че е — справедлив, разумен и егалитарен. Мислех, че щом хората могат да изпълняват някакъв дълг, Бог трябва да ги удостоява с благоволението Си и че колкото по-голяма цена могат да плащат в дълга си, толкова повече Бог трябва да ги благославя. Тези възгледи за света се основават на сделка и не са съгласно истината. Божията същност е праведна. Всичко, което Той прави, е естествено разкриване на Неговия праведен нрав. Мислех си за това как Йов се страхувал от Бог, отбягвал злото и бил съвършен човек в Божиите очи. Според човешките представи той не трябвало да се сблъсква с изкушенията на Сатана, но Бог позволил да му се случи такова нещо. Въпреки че това не било съгласно човешките представи, то усъвършенствало вярата на Йов. Видях, че независимо от това дали Бог благославя или лишава хората, дали ги подлага на изпитания и ги разкрива, или ги усъвършенства, всичко това е разкриване на Божията праведна същност и всеки трябва да се покори и да го приеме. Хората не бива да използват това, че отдават всичко на Бог, като капитал, за да казват на Бог какво да прави. Но аз не разбирах Божията праведност. Когато отдавах малко от себе си в изпълнение на дълга си и видях, че състоянието на сина ми се подобрява, вярвах, че Бог е праведен, и бях енергичен в дълга си. Когато синът ми имаше рецидиви и състоянието му ставаше все по-тежко, аз се оплаквах от Бог и смятах, че изпитанията, на които ме подлага, са твърде тежки. Започнах да споря с Бог и да Му се противопоставям. Това показа, че моето определение за Божията праведност се основаваше на това дали моята упорита работа и това, че отдавам всичко на Бог, могат да ми спечелят благодат и благословия. То беше изпълнено със сделки и размени. Не отправях ли изисквания към Бог според собствените си представи? Изобщо не изпълнявах дълга си като сътворено същество и абсолютно не притежавах съвестта и разума, които едно сътворено същество би трябвало да има. Помолих се на Бог: „О, Боже! Искам да бъда човек, който има съвест и разум, и да изпълнявам добре дълга си, за да Те удовлетворя. Защо Те разбирам погрешно и се оплаквам от Теб всеки път, когато се сблъскам с неща, които не ми харесват? Боже, моля Те, напътствай ме да разбера себе си по този въпрос“.

По-късно прочетох два откъса от Божието слово: „От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато Божията отговорност е да защитава и да закриля човека, както и да му осигурява ресурс. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог. От природата същност на човека до неговите субективни стремежи няма нищо, което да е свързано със страха от Бог. Целта на вярата му в Бог не би могла да има нищо общо с преклонението пред Бог. Това означава, че човекът никога не е смятал и не е разбирал, че вярата в Бог изисква страх и преклонение пред Него“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II). „Какъв е проблемът с това, че хората винаги отправят искания към Бог? И какъв е проблемът, че винаги имат представи за Бог? Какво се крие в природата на човек? Открих, че независимо какво им се случва или с какво се справят, хората винаги защитават собствените си интереси, тревожат се за собствената си плът и винаги търсят причини или оправдания, които ги устройват. Не търсят и не приемат истината дори в най-малка степен, и всичко, което правят, има за цел да брани собствената им плът и кроежи в името на личните им перспективи. Всички просят благодат от Бог, като искат да спечелят всевъзможни преимущества. Защо хората искат толкова много от Бог? Това доказва, че са алчни по природа и че не притежават и капка разум пред Бог. Всичко, което правят — независимо дали се молят, общуват или проповядват — всичките им стремежи, мисли, домогвания, представляват искания към Бог и опити да се измоли нещо от Него. Хората вършат всичко това с надеждата да спечелят нещо от Бог. Някои казват, че „такава е природата на човек“, което е вярно! А и това, че хората изискват твърде много от Бог и имат твърде много прекомерни желания, доказва, че наистина им липсват съвест и разум. Всички искат и просят неща в свой интерес или се опитват да спорят и си намират оправдания — всичко това го вършат заради самите себе си. По много неща се вижда, че това, което хората вършат, е напълно лишено от разум, и това е истинско доказателство, че сатанинската логика на израза „Всеки човек за себе си, а за дявола остават последните“ вече се е превърнала в природа за човека. Какъв проблем разкрива това, че хората поставят твърде много искания към Бог? Те показват, че хората са покварени от Сатана до определена степен и че във вярата си в Бог съвсем не се отнасят към Него като към Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Хората изискват твърде много от Бог). Докато четях тези слова, сърцето ми беше дълбоко пронизано. Бях точно този тип човек, който Бог беше разобличил. Бях гледал на себе си като на Божий кредитор и не бях гледал на Него като на Създателя. Спомням си за времето, когато вярвах в Господ, след като се бях радвал на Божията благодат и благословия. Тогава вярвах, че стига хората да се молят на Бог и да Го призовават, когато са изправени пред трудности, Той ще изпълни желанията им, защото нищо не е по-силно от Божията любов към човека. След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, разбрах от Божиите слова, че Бог е Създателят, и хората не бива да предявяват неразумни искания, като Го молят да ги дари с благодат и благословия. Въпреки това, гледната точка за получаване на благословия в мен все още не се беше променила. Да вземем например болестта на сина ми — в началото бях в състояние да я поверя на Бог и след като видях, че състоянието на сина ми донякъде се е подобрило, си помислих, че Бог наистина се грижи за нас. Мислех, че ако се придържам към дълга си и Бог види, че отдавам всичко от себе си, тогава може би синът ми ще се оправи. Под контрола на тези намерения бях особено енергичен, когато изпълнявах дълга си. Но когато моята отдаденост не доведе до желаните резултати и болестта на сина ми ставаше все по-тежка, не можех да не се оплача от Бог. Мислех, че трябва да получа признание за това, че бях изпълнил донякъде дълга си и бях платил известна цена, че това ми дава право да се пазаря с Бог. Видях, че бях вярвал в Бог и бях изпълнявал дълга си с цел да получа благословия и облаги, а не просто за да удовлетворя Бог. Моята природа наистина беше толкова егоистична! Например това децата да проявяват синовно отношение към родителите си, е нещо напълно естествено и оправдано, и децата не бива да проявяват синовно отношение само когато родителите им трупат богатство за тях. Като сътворено същество, да вярвам в Бог и да Го почитам, е още по-естествено и оправдано, но аз винаги таях в себе си собствените си намерения и изисквания и мамех Бог във всичко, което правех. Такава вяра никога не може да получи Божията похвала. Бях дълбоко унизен и засрамен. Единственото, което исках, беше да се върна при Бог, да заема позицията на сътворено същество и да поправя мисленето си, така че вече да не предявявам изисквания към Бог и да не се оплаквам от Него, а да Му поверя сина си.

В края на 2018 г. трябваше да напусна дома си поради рискове за сигурността. Тъкмо тогава, поради продължителния прием на хормоносъдържащи лекарства, синът ми беше диагностициран с остеонекроза на на бедрената кост (ONFH). Той не можеше да изправя кръста си, когато вървеше, и можеше да ходи само с двете ръце на коленете. Въпреки че знаех, че съпругата ми е там, за да се грижи за него, и нямаше с какво да му помогна вкъщи, положението на сина ми все пак ми причиняваше голяма болка и си мислех: „Старата болест на сина ми дори не беше излекувана, а сега той има нова; какво да правя?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-нещастен ставах и се надявах Бог да сътвори някакво чудо, така че състоянието на сина ми да бъде овладяно възможно най-скоро. Слабо усещах, че за пореден път отправям изисквания към Бог, и затова Му се помолих тихо в сърцето си да ме защити, за да мога да остана непоколебим в позицията си на сътворено същество и да се покоря на тези обстоятелства. След като се помолих, събрах малко дрехи и тръгнах от вкъщи.

По време на отсъствието ми от дома понякога си мислех за сина си, което предизвикваше известни смущения в изпълнението на дълга ми и затова се молех на Бог, и ядях и пиех Неговото слово. Прочетох Божиите слова, които гласяха: „Освен раждането и възпитанието отговорността на родителите в живота на техните деца не се простира по-далеч от осигуряването на определена среда, в която те да пораснат, защото само предопределеното от Създателя влияе върху съдбата на човека. Никой не може да контролира бъдещето, което очаква даден човек; то е предопределено много преди това и дори родителите му не могат да променят съдбата му“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). От Божиите слова разбрах, че Бог има върховенство над съдбата на всеки човек и я подрежда. В живота на всеки човек има страдание, което той трябва да понесе, и никой друг не може да го понесе вместо него. Що се отнася до сина ми, единственото, което можех да направя, беше да го отгледам, докато стане възрастен човек, и да изпълня своята отговорност. Когато ставаше въпрос за това какви трудности трябваше да понесе през живота си и как щеше се развие животът му, всичко това беше в Божиите ръце. Аз не можех да го реша или променя. Преди, когато си бях вкъщи, полагах някакви грижи за сина си и му напомнях да си взема лекарствата навреме, но той все пак беше диагностициран с ONFH. Моите грижи и присъствие не можаха да променят страданието, което синът ми трябваше да понесе. Дори и да останех до сина си, всичко, което бих могъл да направя, беше да му правя компания и да му дам някаква утеха. Абсолютно не бих могъл да реша дали болестта му се влошава, или подобрява. Трябваше да поверя сина си на Бог. Единственото подходящо нещо, което можех да направя, беше да оставя Бог да държи върховенство над това и да го подреди. Като мислех за това, успях да се почувствам малко по-освободен и да имам спокойствие при изпълнението на дълга си.

По-късно съпругата ми каза, че синът ми се е върнал в болницата. Когато чух, че синът ми отново е получил рецидив, доста се разстроих и се помолих на Бог, като казах, че съм готов да поверя сина си на Него и да Му позволя да има върховенство над всичко и да го подреди. Това, което трябваше да направя, беше просто да се покоря на Божието върховенство и подредби и да изпълнявам добре дълга си. Когато се молех на Бог по този начин, като вече не отправях изисквания към Него, аз се почувствах изключително спокоен и уравновесен и бях в състояние да се отдам на дълга си.