В началото на 2002 г. приех Божието дело от последните дни. Не след дълго започнах да разпространявам евангелието и да поя новодошлите, изпълнена с вяра в Бог и последователно изпълняваща дълга си ден след ден. Независимо дали навън имаше дъжд, или слънце, вятър или сняг, нищо не можеше да ме спре да изпълнявам дълга си. Спомням си, че веднъж, докато разпространявах евангелието, потенциалният му приемник не само че ме отхвърли, но и ме посочи с пръст, като ми се скара и ме заплаши, че ще се обади в полицията. В този момент се почувствах дълбоко унизена и негативна, но после си помислих: „Ако мога да издържа на подигравки и обиди заради разпространяването на евангелието, със сигурност Бог ще ме благослови“. С тази мисъл се почувствах по-добре и продължих да изпълнявам дълга си. Минаха години и през това време на изпълнение на дълга ми, въпреки че плътта ми страдаше и самочувствието ми беше наранено, също така се радвах на много благословии и благодат от Бог. През тези години на вяра в Бог семейството ми живееше в мир и беше пощадено от бедствия и трудности. Мислех си: „Със сигурност вярата ми в Бог е искрена“. Точно когато се чувствах щастлива, се случи нещо неочаквано.

През юни 2008 г. изведнъж очите ми започнаха да се замъгляват, сякаш бяха покрити с нещо. Помислих си, че може би просто са раздразнени от нещо, така че не обърнах много внимание и продължих да изпълнявам дълга си както обикновено. Мислех, че щом вярвам в Бог, Той ще ме защити и дори да съм болна, не бива да спирам да изпълнявам дълга си. Може би очите ми щяха да се оправят от само себе си. Но неочаквано, вместо да се подобри, състоянието ми се влоши. Зрението ми ставаше все по-замъглено, а като гледах в далечината, очите ми губеха фокус и се чувствах замаяна. В този момент започнах да изпитвам страх. Ако не потърсех незабавно лечение, какво щеше да стане, ако пропуснех най-подходящия момент за лечение и очите ми ослепееха? Побързах да отида в районната болница за преглед. Лекарят каза, че проблемът не е сериозен и че ще се реши с няколко дни инжекции. След това се почувствах облекчена. Но след няколко дни инжекции без подобрение притесненията ми се върнаха: какво щеше стане, ако очите ми ослепееха? Въпреки това, отново си помислих: „През годините, в които вярвах в Бог, разпространявах евангелието и поих новодошлите. Бог със сигурност ще ме защити, като се има предвид, че съм се отрекла от толкова неща и съм отдала всичко на Него. Очите ми няма да ослепеят; не бива да се плаша. Нещо повече, с напредналата медицинска технология днес, моето заболяване на очите със сигурност ще може да се излекува“.

По-късно съпругът ми ме заведе в градската болница, за да посетя очен специалист и да се подложа на компютърна томография на очите. Лекарят ми постави диагноза „оток на макулата“. Първоначално, с няколкодневната терапия с течности имаше леко подобрение, но то не продължи дълго. Вместо това с продължението на терапията състоянието ми се влоши и тъй като лекарят ми предписа хормонални лекарства, цялото ми тяло започна да се подува. Зрението ми се влоши, а погледът ми стана толкова замъглен, че трудно можех да разпозная когото и да е. Ходих в градската болница пет пъти и всеки път състоянието на очите ми се влошаваше. Лекарят се чувстваше безсилен и ми каза много сериозно: „Заболяването на очите, което имате, е трудно за лечение. То може да се появява няколко пъти годишно, а честите рецидиви могат да доведат до слепота и на двете очи. Нещо повече, може да загубите цялата си коса и да страдате от глухота. Освен това продължителната употреба на хормонални лекарства може да отслаби костите ви. Ако паднете, това може да предизвика счупване на костите по цялото тяло“. Думите на лекаря бяха за мен като гръм от ясно небе. Чувствах се напълно слаба и ми беше трудно да повярвам, че казаното от лекаря е вярно. Попитах отново лекаря и това наистина беше така. В този момент цялото ми тяло започна да трепери неконтролируемо. Това беше то! Болестта ми беше нелечима! Когато се прибрах вкъщи, се чувствах много потисната и неспокойна. Започнах да си мисля, че Бог не ме закриля и не исках да се моля на Бог. Очите ми продължаваха да се замъгляват, поради което ми беше трудно да виждам ясно. Веднъж братовчедка ми дойде на гости. Ако не беше проговорила, нямаше да разбера коя е тя; виждах само тъмна сянка пред себе си. Помислих си: „Все още съм толкова млада. Ако очите ми наистина ослепеят, няма ли да стана безполезна? Как ще живея живота си оттук нататък?“. Постепенно започнах да се затварям в себе си, да се заключвам вкъщи и да избягвам хората. Често плачех и всеки ден ми се струваше като цяла вечност. Съпругът ми, зает с работа както на полето, така и вкъщи, започна да проявява нетърпение. Няколко пъти ми каза: „Ти дори не можеш да виждаш или да свършиш някаква работа. За какво си ми? Може би просто трябва да те изоставя!“. Това ме накара да се почувствам още по-угнетена и огорчена. В болката и безпомощността си се молех на Бог: „Боже, защо се разболях от тази болест? Сега, когато не мога да виждам, как мога да продължа да вярвам в Теб и да изпълнявам дълга си? Ако очите ми наистина ослепеят, няма да мога да се грижа за себе си, камо ли да върша някаква работа. Ако разчитам на съпруга си за всичко, той със сигурност ще ме отблъсне. Винаги съм имала високо самочувствие и никога не съм искала другите да ме гледат с пренебрежение. Как ще живея оттук нататък? Боже, дори ръцете или краката ми да станат безполезни, това е по-добре, отколкото да не мога да виждам! Боже, толкова много се измъчвам. Моля Те, премахни тази болест. Ако оздравея, ще изпълня всеки дълг, който поискаш от мен“. В крайна сметка, след като известно време се молих на Бог, без да има подобрение, загубих вяра и спрях да се моля. Мислех си: след като Бог няма да ме защити или спаси и съпругът ми не ме иска, какъв е смисълът да живея? Започнах да мисля за смъртта. Но после ми хрумна: „Ако умра, какво ще стане с малкия ми син?“. По-късно чух за друга болница, която беше известна с лечението на очни заболявания, така че със съпруга ми бързо отидохме с кола до там. Останахме в болницата повече от десет дни за лечение, но в крайна сметка не ме излекуваха. Изминаха шест месеца и бяхме похарчили всичките си спестявания. Състоянието на очите ми не се подобри, а всъщност се влоши. Напълно изгубих надежда да излекувам заболяването на очите си.

Точно когато бях изпаднала в мъка и отчаяние, случайно срещнах една сестра. Тя ми напомни, като каза: „Не можеш да продължаваш да живееш в болестта си. Трябва да потърсиш Божието намерение, да се самоанализираш и да извлечеш поуки от тази болест“. С това изречение тя ме събуди и аз се замислих: „Наистина. Откакто се разболях, изобщо не съм се самоанализирала и Бог няма място в сърцето ми. Съсредоточих се единствено върху това да търся лекари, като мислех, че само лекарите и напредналите медицински технологии могат да излекуват очите ми. Как можах да забравя за Бог?“. Само че аз исках да прочета Божиите слова, но колкото и да напрягах очите си, не можех да ги видя, което ме караше да се безпокоя. Трябваше да се помоля на Бог да ме напътства. По-късно си спомних тези Божии слова: „Когато ви сполети болест, това е Божията любов и зад нея със сигурност стои Неговата благосклонност. Въпреки че тялото ви може да изтърпи известно страдание, не приемайте идеи от Сатана. Хвалете Бог по време на болестта и докато Го възхвалявате, Му се наслаждавайте. Не се обезсърчавайте пред лицето на болестта, продължавайте да търсите отново и отново и не се отказвайте. Тогава Бог ще ви озари и просветли. Как беше вярата на Йов? Всемогъщият Бог е всемогъщ лечител! Да живееш в болест означава да си болен, но да живееш в духа означава да си здрав. Стига у теб да има дори глътка въздух, Бог няма да те остави да умреш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Да, Всемогъщият Бог е всемогъщ лекар. През това време живеех в болестта и загубих вяра в Бог. Не търсех Божието намерение в моята болест, нито пък се самоанализирах и си взех поука от болестта си. Наистина бях безчувствена! Болестта ми беше в Божиите ръце и аз не можех да загубя вяра в Него. Въпреки че все още не разбирах Божието намерение, бях готова да се моля повече на Бог, да Го помоля да ме просветли и да ме напътства, така че задълбочено да се самоанализирам и да опозная себе си. През този период можех само да слушам някои четения на Божиите слова. Понякога, когато чувах някои от Божиите слова за това как да Му се моля при болест, практикувах молитва според пътя за практикуване в Божието слово. Молех се: „Боже, предишните ми молитви бяха лишени от разум. Дори Те помолих да ми позволиш да изгубя ръцете или краката си, вместо да изгубя зрението си. Също така Те помолих да премахнеш тази болест и обещах да изпълня всеки дълг, ако оздравея. Боже, предишните ми молитви бяха наистина неразумни!“.

По-късно чух един откъс от Божието слово: „Помислете за молитвите на Исус. В Гетсиманската градина Той се молеше: „Ако е възможно…“. Тоест „Ако може да стане“. Това беше казано в рамките на дискусия. Той не каза: „Умолявам Те“. С покорно сърце и в покорно състояние Той се помоли: „Ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз желая, но както Ти желаеш“. Той продължи да се моли така втори път, а третия път се помоли: „Да бъде Твоята воля“. След като разбра желанията на Бог Отец, Той каза: „Да бъде Твоята воля“. Той бе в състояние да се покори напълно, без никакъв личен избор. […] Хората обаче просто не се молят по този начин. В молитвите си хората винаги казват: „Боже, моля Те да направиш това и онова, моля Те да ме напътстваш в това и онова, моля Те да подготвиш условията за мен…“. Може би Бог няма да подготви подходящи условия за теб, ще те накара да изтърпиш тази трудност и ще ти даде урок. Ако винаги се молиш така: „Боже, моля Те да направиш приготовления за мен и да ми дадеш сила“, това е крайно неразумно! Когато се молите на Бог, трябва да бъдете разумни и да Му се молите с покорно сърце. Не се опитвайте да определяте какво ще направите. Ако се опитвате да определяте какво ще направите, преди да се помолите, това не е израз на покорство пред Бог. Сърцето ви трябва да бъде покорно в молитвата и първо трябва да потърсите с Бог. Така сърцето ви ще получи естествено озарение по време на молитвата и ще узнаете какво е подходящо да направите. Преминаването от вашия план преди молитва към промяната, получена в сърцето ви след молитвата, е резултат от делото на Светия Дух. Ако вече си взел самостоятелно решение и си решил какво да направиш, а след това се помолиш, за да поискаш разрешение от Бог или да помолиш Бог да направи това, което искаш, този вид молитва е неразумна. Много пъти Бог не откликва на молитвите на хората, точно защото те вече са решили какво да правят и просто искат разрешение от Него. Той казва: „Щом вече си решил какво да правиш, защо Ме питаш?“. Този вид молитва изглежда малко като измама спрямо Бог и по този начин молитвите на хората пресъхват“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Значението на молитвата и практикуването ѝ). От Божиите слова разбрах, че моите молитви към Бог са били насочени единствено към това да премахне болестта ми. Липсваше ми разум! Как можех аз, едно обикновено сътворено същество, да имам право да изисквам от Бог да ме излекува? Дори исках Бог да задоволи личните ми интереси според собствената ми воля. Наистина ми липсваше богобоязливо сърце! След това се замислих за молитвата на Господ Исус. Той знаеше, че приковаването на кръста ще бъде изключително болезнено, но в молитвата Си не се опитваше да отправя искания към Бог. Той беше готов да се покори на волята на Отца, дори това да означаваше страдание. Трябваше да търся Божието намерение и да Му се покорявам в болестта си. Тогава се помолих на Бог: „Боже, готова съм да се моля с покорно сърце и да търся Твоето намерение. Тази болест не е случайна, но все още не разбирам Твоето намерение. Не знам какви поуки трябва да си взема от тази болест. Боже, моля Те, просветли ме и ме напътствай“. И така, известно време продължих да се моля на Бог по този начин и неочаквано очите ми постепенно започнаха да се подобряват. Когато отново се върнах към Божиите слова, успях да видя нещата по-ясно.

По-късно прочетох един откъс от Божието слово и придобих по-добро разбиране за състоянието, в което се намирах. Бог казва: „За всички хора облагородяването е болезнено и много трудно за приемане, но именно по време на облагородяването Бог разкрива Своя праведен нрав пред човека и оповестява Своите изисквания към човека, осигурява повече просветление и по-реално кастрене; чрез сравнението между фактите и истината Той помага на човека по-добре да опознае себе си и да разбере по-добре истината и Божиите намерения, като по този начин помага на човека да има по-истинска и по-чиста любов към Бог. Такива са Божиите цели, когато извършва облагородяване. Цялото дело, което Бог върши в човека, има своите цели и значение; Бог не върши безсмислени дела, нито върши дела, които не са полезни за човека. Облагородяването не означава отстраняване на хората от погледа на Бог, нито означава унищожението им в ада. По-скоро означава промяна на нрава на човека по време на облагородяването, промяна на намеренията му, на старите му възгледи, на любовта му към Бог и на целия му живот. Облагородяването е истинско изпитание за човека и форма на реално обучение, а само по време на облагородяване любовта му може да изпълни изначалната си функция“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преминаване през облагородяване човек може да притежава истинска любов). От Божиите слова разбрах, че Бог използва тази болест, за да разкрие мотивите и нечистотиите, свързани с вярата ми в Него, главно, за да ме пречисти и преобрази. Това беше Божието намерение. През тези години на вяра в Бог винаги съм си мислела, че докато понасям страданията и плащам цената, Бог няма да ме забрави и ще получавам Неговите благословии. Дори вярвах, че спокойният ни семеен живот, без никакви бедствия или трудности през тези години, със сигурност се дължеше на моята добра вяра, която бе спечелила Божията закрила. Тогава изведнъж очите ми вече не виждаха ясно и аз се помолих на Бог за изцеление. Когато Бог не действаше според искането ми, загубих вяра в Него и започнах да разчитам на лекарите, като вярвах, че напредналите медицински технологии могат да излекуват очите ми. Но когато дори лекарите се оказаха безсилни, аз изпаднах в отчаяние и мислех за смъртта. През това време никога не потърсих Божието намерение, нито се самоанализирах. Сега видях, че когато си мислех, че вярвам в Бог и изпълнявам дълга си, мотивите ми са били фалшиви. Използвах Бог, мамех Го и се опитвах да сключвам сделки с Него! Благодаря на Бог! Ако не беше разкриването чрез тази болест, нямаше да разпозная тези неща за себе си.

По-късно прочетох още няколко откъса от Божието слово и придобих по-ясно разбиране за проблемите си. Всемогъщият Бог казва: „Това, към което се стремиш, е да постигнеш мир, след като си повярвал в Бог, децата ти да не боледуват, съпругът ти да има добра работа, синът ти да намери добра съпруга, дъщеря ти да намери достоен съпруг, воловете и конете ти да орат добре земята, да има година с добър климат за реколтата ти. Това е, което търсиш. Стремежът ти е единствено да живееш удобно, да не се случват инциденти със семейството ти, ветровете да те подминават, лицето ти да е недокоснато от малки черни камъчета, реколтата на семейството ти да не е наводнена, да не си засегнат от никакви бедствия, да живееш в Божията прегръдка, да живееш в уютно гнездо. Страхливец като теб, който винаги се стреми към плътта — имаш ли сърце, имаш ли дух? Не си ли звяр? Аз ти давам истинския път, без да искам нищо в замяна, но ти не се стремиш към него. Дали си един от тези, които вярват в Бог? Аз ти давам истински човешки живот, но ти не се стремиш към него. По нищо ли не се различаваш от прасе или куче? Прасетата не се стремят към живота на човека, не се стремят да се пречистят и не разбират какво е животът. Всеки ден, след като се нахранят, те просто спят. Аз ти дадох истинския път, но ти не го спечели: ти си с празни ръце. Желаеш ли да продължиш да живееш този живот, живота на прасе? Какъв е смисълът такива хора да са живи? Твоят живот е презрян и позорен, живееш сред мръсотия и разврат и не се стремиш към никакви цели; не е ли твоят живот най-позорният от всички? Имаш ли дързостта да погледнеш към Бог? Ако продължаваш да преживяваш по този начин, нищо ли няма да придобиеш? Истинският път ти е даден, но дали накрая ще успееш да го спечелиш, зависи от твоя личен стремеж“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му предани, това е, за да бъдат възнаградени. В крайна сметка всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да понесат много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Всичко, което Бог разкрива, е истинско. Моята вяра в Бог беше просто стремеж към мир и сигурност за семейството ми, като считах, че това означава да вярваш в Бог. Живеех според сатанински отрови, като: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и „Никога не си мърдай пръста без възнаграждение“. Така че вярвах в Бог само за да търся благословии и мир за себе си и изпълнявах дълга си, отричах се от неща и отдавах всичко от себе си, за да спечеля награди в небесното царство, като правех всичко за собствена полза. Когато повярвах в Бог и видях Неговите благословии и мира в семейството ми, можех да се отрека от нещата и да отдам всичко на Бог, като си мислех, че съм предана на Бог и искрено вярвам в Него, че съм човек, който обича истината. Когато обаче се разболях и молитвите ми за изцеление не бяха чути, аз се отдалечих от Бог и престанах да се моля или да се уповавам на Него. Въпреки че не можех да виждам с очите си, все още можех да слушам четения на Божието слово. Но дори когато дремех в безделие, не исках да чувам Божиите слова. Сърцето ми беше напълно затворено за Бог и не исках да се приближа до Него. Каква беше разликата между моята вяра в Бог и тази на онези религиозни хора, които търсят единствено пълен стомах? Те вярват в Бог само за да търсят материални облаги и мир, като си пожелават хубаво време и здраве за семействата си през цялата година. Когато не получават това, което искат и понякога се сблъскват с бедствия, те се отдалечават от Бог и Го предават. Осъзнах, че съм същата като тях — егоистична и подла, лишена от всякаква съвест и разум! Бог беше изразил толкова много истина, но аз не се стремях към нея, нито към пречистване или преобразяване. Тогава каква е разликата между мен и животни като прасета и кучета?

По-късно прочетох един откъс от Божието слово и придобих някакво разбиране за това какво представлява истинската вяра в Бог и какво е значението на това да вярваш в Бог. Всемогъщият Бог казва: „Вярата в Бог“ е убеждение, че има Бог — това е най-опростената идея по отношение на вярата в Него. При това убеждението, че има Бог, не е равносилно на истинска вяра в Бог, а е по-скоро просто вярване с силен религиозен оттенък. Истинската вяра в Бог означава следното: въз основа на вярата, че Бог има върховенство над цялото мироздание, човек изживява словото Му и делото Му, пречиства се от покварения си нрав, удовлетворява Божиите намерения и опознава Бог. Само такова пътуване може да се нарече „вяра в Бог“. Хората обаче често приемат вярата в Бог като елементарно и фриволно понятие. Онези, които вярват в Бог по този начин, са изгубили смисъла на вярата в Бог и дори и да са вярващи докрай, те никога не ще се сдобият с Божието одобрение, защото са поели по грешен път. До ден днешен някои вярват в Него съгласно думи и кухи доктрини. Те не знаят, че са лишени от същността на вярата в Бог и че не са достойни за Неговото одобрение, но въпреки това отправят към Него молитви за сигурност и достатъчна благодат. Нека поспрем, да смирим сърцата си и да се запитаме: възможно ли е вярата в Бог да е най-лесното нещо на света? Възможно ли е вярата в Него да не е нищо повече от приемане на обилната Божия благодат? Дали тези, които вярват в Бог, без да Го познават, или тези, които вярват в Него, но Му се противопоставят, наистина са в състояние да удовлетворят намеренията Му?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предисловие). Чрез четене на Божиите слова разбрах какво наистина означава да вярваш в Бог. Осъзнах, че през всичките тези години съм вярвала в Бог смътно, с представи, като си мислех, че вярата в Бог е единствено, за да получа стократно повече в този живот и вечен живот в следващия. Гледната ми точка за вярата в Бог беше погрешна и аз бях тръгнала по грешен път. По този начин, колкото и дълго да вярвах в Бог, нямаше да Го позная. Някой, който наистина вярва в Бог, преживява Божиите слова и Неговото дело, опознава Бог, отървава се от покварения нрав и става съответстващ на Него; и всичко това въз основа на признанието, че Бог е Върховният владетел над всички неща. Размишлявах върху вярата на Петър по време на Епохата на благодатта: пътят, по който се е стремял, е бил в съответствие с Божието намерение. Той е наблягал на стремежа към истината и се е стремял да разбере Божиите намерения дори в най-малките детайли на ежедневието. Нещо повече, Петър е стоял в позицията на сътворено същество и е изпълнявал дълга си. Той се е стремял да обича Бог и да Му се подчинява, и в крайна сметка са го разпънали с главата надолу заради Бог и е дал красиво и звучно свидетелство. Като се сравних с Петър, аз наистина се засрамих и смутих. Молех се на Бог в покаяние: „Боже, готова съм да се покая пред Теб. През оставащото време, което имам, искам искрено да се стремя към истината, да търся Твоите намерения при изпълнението на дълга си, да се самоанализирам и да се съсредоточа върху навлизането си в живота“. Именно при сблъсъка ми със заболяването на очите аз се замислих и осъзнах своите възгледи и пътя, по който бях поела във вярата си в Бог. Когато си взех някои поуки, очите ми постепенно оздравяха.

Изминаха повече от десет години и заболяването на очите не се е появявало повече. Въпреки че почти загубих зрението си и понесох страданието от болестта, след като преминах през това, изпитах добрите Божии намерения и ясно видях истината за това как съм бил покварена от Сатана. Придобих и някои практически познания за метода на Божието дело и загрижеността в намеренията Му за спасяването на хората. Това е нещо, което никога не мога да придобия от удобната среда. Благодаря на Бог за Неговото спасение!