„Във вярата си в Бог хората се стремят да получат благословии в бъдеще — това е целта на тяхната вяра. Всички хора имат това намерение и тази надежда, но покварата в природата им трябва да бъде изличена чрез изпитания и облагородяване. В каквито аспекти не сте пречистени и разкривате поквара, именно в тях трябва да се облагородите. Това е Божията подредба. Бог създава подходящи обстоятелства за теб, като те принуждава да се облагородиш в тях, за да опознаеш собствената си поквара. В крайна сметка достигаш дотам да предпочиташ да умреш, за да се откажеш от кроежите и желанията си и да се покоряваш на Божието върховенство и подредби. Поради това, ако хората не прекарат няколко години в облагородяване, ако не изтърпят известно количество страдание, те няма да могат да бъдат освободени от възпирането на плътската поквара в мислите и сърцата си. Те трябва да понесат страдание именно в тези аспекти, в които все още са подвластни на възпирането на сатанинската си природа, и в онези, в които все още имат свои собствени желания и изисквания. Само чрез страдание могат да се научат уроците, което означава да си способен да придобиеш истината и да разбираш Божиите намерения. Всъщност много истини се разбират чрез преминаване през болезнени изпитания. Никой не може да разбере Божиите намерения, да признае Божието всемогъщество и мъдрост и да оцени Божия праведен нрав, докато се намира в удобна и спокойна среда, или когато обстоятелствата са благоприятни. Това е невъзможно!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Всеки път, когато чета този откъс от Божието слово, той ми напомня за собственото ми преживяване, свързано с болестта. Ако не беше болестта ми, която ме разкри, никога нямаше да осъзная погрешния си възглед, че вярвам в Бог само за да получа благословии и нямаше да се избавя от тревогата и безпокойството, които изпитвах по отношение на бъдещите си перспективи и крайна цел. Благодаря на Бог, че подреди обстоятелствата, които ме накараха да преживея тази болест и да получа неочаквани награди.

Още от дете бях податлива на заболявания. Когато бях на 21 години, получих бронхит и в продължение на три месеца поддържах лека треска. Ходих в много болници, големи и малки, но никъде не можаха да го излекуват. Освен това течното лекарство, което приемах като лечение, доста сериозно навреди на стомаха и кръвоносните ми съдове и единственото, което можех да направя, беше да се прибера вкъщи, за да се възстановя. Когато се прибрах вкъщи, не можех да се храня, а здравето ми се влошаваше все повече. Чувствах се така, сякаш просто чаках да умра. Като видя колко много ме боли, майка ми ми разказа за евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни. От Божиите слова разбрах факта, че човечеството е създадено от Бог, разбрах за произхода на човешката поквара, защо животът на хората е толкова мъчителен и как могат да се освободят от тази болка, какво трябва да прави човек, за да живее смислено, и т.н. По онова време най-много от всичко ми харесваше да чета Божието слово всеки ден. Това сякаш ме караше да забравя за болестта си. По-късно здравето ми малко се подобри и започнах да живея църковен живот. След половин година в общи линии се бях възстановила. След като се порадвах на Божията благодат, в сърцето си взех решението да предложа целия си живот и да отдам всичко на Него, за да Му се отплатя за любовта. След това активно се хвърлих в изпълнението на дълга си. Независимо дали беше дъждовно или ветровито, студено или горещо, или бяхме изправени пред заплахата от арести и преследване от страна на комунистическата партия, аз продължавах да изпълнявам дълга си при всякакви условия.

Ето така девет години изминаха като един миг, а преследването от страна на комунистическата партия ставаше все по-жестоко. Имах късмета да избягам от Китай и да дойда в свободна, демократична страна, където продължих да вярвам в Бог. През всички тези години аз продължавах да изпълнявам дълга си. За известен период от време се намирах в различна часова зона от новодошлите, които поях, и всеки ден трябваше да стоя до късно и да изпълнявам дълга си. Въпреки че понякога се уморявах доста, когато си помислех за голямата крайна цел, която Бог беше приготвил за нас, чувствах, че си заслужава да изтърпя всяко страдание. През 2021 г. често усещах стягане в гърдите и сърцебиене, а сърдечният ми ритъм нерядко варираше. За капак на всичко цялото ми тяло беше изтощено и често се чувствах сънлива. Отначало не обръщах внимание на това, като си мислех, че ще се възстановя, ако просто си почина малко. Освен това новодошлите току-що бяха приели Всемогъщия Бог и все още нямаха стабилни основи. Ако не ги напоях незабавно, животът им щеше да претърпи загуби. Но дори след като минаха няколко месеца, симптомите ми продължиха да се влошават. Понякога усещах внезапна остра болка в сърцето си. Бях малко притеснена, тъй като се опасявах, че имам някакво тежко заболяване. Но след това си помислих: „Въпреки че от малка съм с доста лошо здраве, никога досега не съм имала сериозно заболяване. Може би това са просто нормални физически реакции от това, че все стоя до късно вечер. Вероятно не е нищо сериозно. Освен това през тези години се отказах от всичко и отдавам всичко на Бог, така че Той би трябвало да ме защити и да не ми позволи да се разболея сериозно“.

Една вечер през февруари 2022 г. бях на компютъра си и изпълнявах дълга си, както обикновено, когато усетих слаба пробождаща болка в сърцето. Отначало исках да потърпя и да изчакам да отмине, но тя ставаше все по-силна, усещах я малко като спазъм. Започна да не ми стига въздухът, след което не можех да остана изправена и паднах на пода. Когато се случи това, много се изплаших и не можех да спра сълзите си. Другата сестра в къщата ме намери и ме вдигна на леглото, а аз веднага заспах. Когато се събудих, вече беше минало 9 часа вечерта. Загледах се в тавана, като си спомних какво се беше случило току-що и си помислих: „Дали съм припаднала от сърдечна болка? Наистина ли имам сърдечно заболяване? Сърдечните заболявания са фатални. Ще умра ли? Отказах се от всичко и изпълнявах дълга си; защо тогава Бог не ме защити?“. Не можех да разбера какво е било намерението на Бог, като ми е отредил да се сблъскам с тази болест. Трябваше да успокоя ума си и да почета Божието слово, затова извадих телефона си и видях тези Божии слова: „Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божията воля или за своя път за практикуване. Но във всеки случай ти трябва да имаш вяра в Божието дело и да не се отричаш от Бог, също като Йов. Въпреки че Йов беше слаб и прокълна деня, в който се беше родил, той не отрече, че всички неща в човешкия живот са дарени от Йехова и че Йехова е Този, който може да ги отнеме. Независимо от изпитанията, през които премина, той запази тази вяра. В твоя опит, независимо на какво облагородяване си подложен от Божиите думи, накратко, това, което Бог изисква от хората, е тяхната вяра и любов към Него. Това, което Той усъвършенства, като работи по този начин, е вярата, любовта и стремежите на хората. Бог извършва делото на усъвършенстването върху хората, а те не могат да го видят, не могат да го усетят; при такива обстоятелства това, което се изисква от теб, е твоята вяра. Вярата на хората се изисква, когато нещо не може да се види с просто око, а твоята вяра се изисква, когато не можеш да се откажеш от собствените си представи. Когато нямаш яснота за Божието дело, това, което се изисква от теб, е да имаш вяра, да заемеш твърда позиция и да свидетелстваш. Когато Йов стигна до този момент, Бог му се яви и му говори. Това означава, че само чрез вярата, която имаш вътре в себе си, ще можеш да видиш Бог, и когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства. Без вяра Той не може да направи това. Бог ще те дари с всичко, което се надяваш да спечелиш. Ако нямаш вяра, ти не можеш да бъдеш усъвършенстван и няма да можеш да видиш действията на Бог, а още по-малко Неговото всемогъщество. Когато имаш вяра, че ще видиш Неговите действия в своя практически опит, тогава Бог ще ти се яви и ще те просвети и напътства отвътре. Без тази вяра Бог няма да може да направи това. Ако си загубил надежда в Бог, как ще можеш да преживееш Неговото дело? Ето защо само когато имаш вяра и не таиш съмнения към Бог, само когато имаш истинска вяра в Него, независимо какво прави, Той ще те просвети и озари чрез твоя опит и само тогава ще можеш да видиш Неговите действия. Всички тези неща се постигат чрез вяра. Вярата идва само чрез облагородяване, а когато липсва облагородяване, вярата не може да се развие“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които трябва да бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Божиите слова ми помогнаха да се успокоя малко. Осъзнах, че съм изправена пред едно от Божиите изпитания и че е имало Божие намерение в това да имам тази болест; просто още не го разбирах. Когато Йов беше изправен пред изпитания, той не разбираше Божието намерение, но въпреки това не съгреши с устните си. Вместо това се молеше и търсеше напътствия, докато даваше прекрасно свидетелство за Бог. В крайна сметка Бог се разкри на Йов. Какво голямо благословение е било това. Сега аз бях припаднала поради сърдечен проблем и въпреки че все още не разбирах какво е било Божието намерение, би трябвало да се поуча от Йов и да не съгрешавам с устните си. Освен това Бог наблюдаваше и дали имам истинска вяра. В миналото, когато бях в добро здраве, бях в състояние да отдавам всичко за Него, да страдам и да плащам цената на дълга си, без да се оплаквам. Сега, когато се сблъсках с тази болест, не можех да се оплаквам от Бог. Трябваше да търся Божието намерение — не можех да загубя вярата си в Него.

В периода след това здравето ми се влоши. Имах често сърцебиене и стягане в гърдите, а цялото ми тяло се чувстваше слабо. Когато говорех, често ми беше трудно да дишам, започвах да се задъхвам и не можех да върша дори прости домакински задачи. Като виждах какво е състоянието ми, се разстройвах и си мислех: „Аз съм само на 30 години; наистина ли в бъдеще ще трябва да живея като полуинвалид? Започнах да вярвам в Бог, когато бях на 21 години, като отдадох цялата си младост на Бог и се отказах от всичко. Когато се сблъсках с преследванията на комунистическата партия, пак не се отдръпнах. Защо не ме защити Бог? Сега всички активно изпълняват дълга си, а аз имам тази болест. В този решаващ момент не съм в състояние да изпълнявам дълга си или да подготвям добри дела. Дали все пак ще имам добър изход и крайна цел?“. Колкото повече мислех, толкова повече се разстройвах и се скрих на балкона, за да си поплача насаме. Колкото повече плачех, толкова по-онеправдана се чувствах и си помислих, че сегашното ми положение е наистина окаяно. След като си поплаках, умът ми малко се успокои и аз коленичих и се помолих на Бог: „Боже, тази болест много ме разстройва, а и не знам какво е Твоето намерение. Знам, че не бива да се оплаквам или да отправям неразумни искания към Теб, но сърцето ми е толкова слабо, а духовният ми ръст — толкова малък. Моля Те, напътствай ме да разбера Твоето намерение, да опозная себе си и да си взема поуки сред тези обстоятелства“. След като се помолих, се сетих за един откъс от Божиите слова: „Бог гледаше на човешките същества като на членове на семейството, но те се отнасяха с Него като с чужд. Въпреки това, след определен период от Божието дело, хората най-сетне осъзнаха какво се опитва да постигне Той и разбраха, че Той е истинският Бог; те също така достигнаха до разбирането за това какво могат да получат от Бог. Как гледаха на Бог хората по това време? Те виждаха в Него спасително въже и се надяваха да получат Неговата благодат, благословии и обещания. Как гледаше на хората Бог по това време? Той гледаше на тях като на цели за Своето завоевание. Бог искаше да използва словото, за да ги съди, проверява и подлага на изпитания. Въпреки това, що се отнася до хората по онова време, Бог беше просто обект, който те можеха да използват, за да постигат собствените си цели. Хората видяха, че истината, произхождаща от Бог, може да ги завоюва и спаси, че имат възможност да получат от Него нещата, които искат, както и да постигнат крайните цели, които искат. Благодарение на това в сърцата им се зароди частица искреност и в тях се появи желание да следват този Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Как да опознаем Божия нрав и резултатите, които Неговото дело ще постигне). Докато размишлявах върху Божиите слова, аз се чувствах дълбоко огорчена и разстроена. Бог ме беше довел в дома Си и се отнасяше с мен като със семейство, като ми даде шанс да изпълнявам дълга си и ми даде възможност да придобия различни истини при изпълнението му, за да мога в крайна сметка да се отърва от покварения си нрав и да постигна Божието спасение. Аз обаче се отнасях към Бог като към спасителен пояс, като исках само да получавам благодат и благословии от Него. Когато се сблъсках с тази болест, пресметнах от колко много неща се бях отказала заради Бог, и си мислех, че щом съм проявила себеотрицание и съм отдала всичко на Бог, не трябваше да се разболявам и Бог трябваше да ме благослови с добро здраве. Когато не получих това, което исках, се почувствах обезсърчена и разочарована. Оказа се, че не съм се отказала от всичко и не съм отдавала всичко на Бог, за да се отплатя за любовта Му. Напротив, бях сключила сделка с Него — бях се отказала от всичко и отдавах всичко на Бог, за да спечеля благодат и благословии. Като виждах, че все още тая толкова много жалки мотиви във вярата си в Бог, аз много се разстроих и си помислих, че съм недостойна за Божието спасение. Помислих си колко разстроен трябва да е Бог, когато вижда, че изпълнявам дълга си само за да получа благословии от Него. Ако едно дете се грижи за родителите си само за да може да наследи имот, родителите със сигурност биха се почувствали наранени. Аз бях точно същата като това непочтително дете — трудех се и отдавах всичко от себе си за Бог единствено в името на собствените си интереси. Не това искаше да види Бог. Като разбрах това, аз се помолих на Бог в покаяние. Бях готова да се избавя от намерението си да спечеля благословии и да изпълнявам дълга си в името на това да се отплатя за Божията любов. След това започнах да коригирам графика си на сън. Обикновено се съсредоточавах върху това да си почивам по-често, да регулирам диетата си и да изпълнявам нормално дълга си всеки ден. За моя изненада седмица по-късно здравето ми постепенно започна да се подобрява. Не можех да не благодаря на Бог и да не Го възхвалявам.

През декември същата година бях назначена да изпълнявам нов дълг. Тъй като трябваше да се запозная с работата, а също и да проверявам работата на братята и сестрите в групата, имаше няколко дни, в които си лягах сравнително късно. Един ден, малко след 17:00 ч., усетих слаба болка в сърцето си. Тя продължи доста дълго, като все повече се усилваше. Станах, за да отида до тоалетната, и когато излязох, почувствах, че нещо сериозно не е наред със сърцето ми и че ми е трудно да дишам. Не можех да стоя права, затова сложих ръка на вратата, а след това бавно паднах на пода. Лежах на пода в продължение на около половин час. Сърцето ми изобщо не беше добре и цялото ми тяло се тресеше непрекъснато. Една от сестрите с ужас ме намери да лежа там и ми помогна да се кача на леглото си. По-късно, след 22.00 ч., исках да седна и да взема масичката с лаптопа на леглото, но нямах никаква сила. Тогава сърцето ми се изпълни с мъка и си помислих: „Ако здравето ми ще бъде все така лошо и занапред, какво ще правя?“. На следващия ден отидох в болницата с една сестра, за да ме прегледат, но резултатите показаха, че всичко е нормално. Не знаех дали това трябва да ме радва, или да ме тревожи. Беше добре, че нямам заболяване, но с мен наистина нещо не беше наред, а ако болестта не можеше да бъде идентифицирана, нямаше как да бъде излекувана. По-късно, като взе предвид здравословното ми състояние, надзорникът намали работното ми натоварване. Като виждах, че задълженията ми стават все по-малко, не можех да не се притеснявам и си мислех: „Дългът ми малко по малко изчезва, така че не означава ли това, че ще имам все по-малко възможности да подготвям добри дела? Как ще мога да подготвям добри дела и да постигна спасение в бъдеще?“. Като си мислех за това, се настроих малко негативно. След това здравето ми се влоши още повече и дори ми се наложи да се подпирам на стената, когато отивах от стаята си до банята. Обикновено можех само да седя в леглото, а когато не можех да стоя изправена, просто се подпирах на стената или се облягах на бюрото. Мислех си: „В миналото, стига да си почивах известно време, можех да се възстановя. Защо сега става все по-зле? Всички останали се суетят и изпълняват дълга си, а аз не мога да го правя заради болестта си. Няма ли да изгубя шанса си да постигна спасение? Щом това приключи, стига здравето ми да го позволява, ще продължа да изпълнявам дълга си. Сега мога да изпълнявам само ограничени задължения, но стига да се придържам към дълга си, може би Бог ще види, че съм способна да упорствам и ще ми позволи да оздравея по-бързо“. След това здравето ми остана лошо, а болките в сърцето ми ставаха все по-чести. Не можех да се справя с това, че се плашех от разни неща, а ако се чуеше силен шум, получавах сърдечен дискомфорт. Помислих си: „Правя всичко, което е по силите ми, за да изпълнявам дълга си, докато боледувам, защо тогава здравето ми се влошава по този начин? Защо Бог не ме излекува? Тази болест продължава вече почти две години. Ходих в болница, но не можаха да я диагностицират и няма какво да направя, за да я излекувам. Сега дори ми е трудно да живея самостоятелно и нямам достатъчно енергия, за да изпълнявам дълга си. Дали ще ме отстранят?“. Вътрешно ставах все по-слаба, затова се молех на Бог и търсех напътствие.

Един ден прочетох откъс от Божието слово: „Когато нормалните хора се разболеят, те винаги ще страдат и ще се чувстват потиснати и имат определени граници на това, което могат да понесат. Има обаче едно нещо, което трябва да се отбележи. Какъв щеше да е крайният резултат, ако когато се разболеят, хората винаги искаха да разчитат на собствените си сили, за да се отърват от болестта и да я избегнат? В допълнение към болестта си, нямаше ли да страдат и да се разстройват още повече? Ето защо колкото повече хората се поддават на болестта, толкова повече трябва да търсят истината и толкова повече трябва да търсят начин да практикуват, за да бъдат в съответствие с Божиите намерения. Колкото повече хората се поддават на болестта, толкова повече трябва да идват пред Бог и да опознаят собствената си поквара и неразумните изисквания, които отправят към Бог. Колкото повече се поддаваш на болестта, толкова повече истинското ти покорство е подложено на изпитание. Ето защо, когато си болен, способността ти да продължиш да се покоряваш на устроеното от Бог и да се опълчиш срещу собствените си оплаквания и неразумни изисквания показва, че си човек, който наистина се стреми към истината и наистина се покорява на Бог, че даваш свидетелство, че предаността и покорството ти към Бог са реални и могат да издържат изпитанието, и че предаността и покорството ти към Бог не са просто лозунги и доктрина. Ето какво трябва да практикуват хората, когато се разболеят. Когато се разболееш, то е за да разкрие всички твои неразумни изисквания и нереалистични фантазии и представи за Бог, а също и за да изпита вярата ти в Бог и покорството ти пред Него. Ако издържиш изпитанието с тези неща, тогава имаш истинско свидетелство и реално доказателство за вярата си в Бог, за предаността си към Бог и за покорството си пред Него. Ето какво иска Бог и именно това трябва да притежава и да изживее едно сътворено същество. Не са ли всички тези неща положителни? (Така е.) Това са все неща, към които хората трябва да се стремят. Освен това, ако Бог позволи да се разболееш, Той не може ли също така и да премахне болестта ти по всяко време и навсякъде? (Може.) Бог може да премахне болестта ти по всяко време и навсякъде, в такъв случай Той не може ли да направи и така, че болестта ти да се задържи в теб и никога да не те напусне? (Може.) И ако Бог прави така, че същата тази болест никога да не те напуска, можеш ли все пак да изпълняваш дълга си? Можеш ли да запазиш вярата си в Бог? Това не е ли изпитание? (Така е.) Ако се разболееш и след няколко месеца оздравееш, тогава вярата ти в Бог, както и предаността и покорството ти към Него не са подложени на изпитание и ти нямаш каквото и да е свидетелство. Лесно е да издържиш на болестта в продължение на няколко месеца, но ако болестта ти трае две или три години и вярата и желанието ти да бъдеш покорен и предан към Бог не се променят, а вместо това стават все по-реални, това не показва ли, че си израснал в живота? Не жънеш ли тази реколта? (Така е.) И така, докато човек, който истински се стреми към истината, е болен, той претърпява и лично преживява безбройните ползи, които носи болестта му. Не се опитва нетърпеливо да избяга от болестта си или да се тревожи какъв ще бъде изходът, ако болестта му се проточи, какви проблеми ще причини тя, дали ще се влоши, или дали ще го погуби — не се тревожи за такива неща. Освен че не се тревожи за такива неща, той е способен да навлезе положително и да има истинска вяра в Бог и да бъде истински покорен и предан към Него. Като практикува по този начин, той придобива свидетелство, а това носи и голяма полза за навлизането му в живота и за промяната на нрава му и изгражда солидна основа за постигане на спасение. Колко прекрасно е това!“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (4)). Божиите слова бяха като светлина сред тъмнината — успокояваха ме и ми даваха път, по който да практикувам. Бог знаеше от какво имам най-голяма нужда в този момент. Той беше подредил тези обстоятелства, за да ми помогне да търся истината от тях и да разбера покварения си нрав. В същото време Бог искаше да изпита вярата и покорството ми. За Бог щеше да е лесно да вземе тази болест от мен, но Той не го направи. Вместо това симптомите ми се бяха влошили и в това със сигурност стоеше Неговото намерение. Тези две преживявания с болестта разкриха много от моето непокорство. Всеки път, когато се сблъсквах с тази болест, личното ми желание в началото може би беше да се покоря и да не се оплаквам, но когато болестта се задълбочаваше, започвах да се оплаквам и да преговарям с Бог. През последните две години постоянно преживявах тези обстоятелства, но никога не бях непоколебима в свидетелството си и все имах намерение да правя сделки. Бог непрекъснато ми беше поднасял тези обстоятелства, за да ги преживея, и по този начин показваше Неговата отговорност към живота и спасяването ми. Не можех просто без никаква съвест да се оплаквам от Бог. Изправена пред тези обстоятелства, от една страна, трябваше да имам истинско покорство и да изпълнявам дълга си по най-добрия начин, на който бях способна. От друга страна, трябваше също така да разбера покварения нрав, който бях разкрила, и да потърся истините, в които трябваше да навляза.

Един ден прочетох тези Божии слова: „Току-що говорихме за това, че антихристите изпитват неприязън към истината, че харесват неправедните и нечестивите неща, че преследват интереси и благословии, никога не се избавят от намерението и желанието си да придобият благословии и винаги се опитват да сключат сделки с Бог. И така, как трябва да се разпознае и класифицира този въпрос? Ако го наречем поставяне на изгодата над всичко останало, това би било твърде меко. То е подобно на това как Павел признава, че има трън в плътта си и че трябва да работи, за да изкупи греховете си, но накрая все пак желае да придобие венец на праведност. Каква е неговата природа? (Порочност.) Това е вид порочен нрав. Но каква е природата му? (Сключването на сделки с Бог.) Неговата природа е такава. Той е търсил печалба във всичко, което е правил, като е приемал всичко като сделка. Има една поговорка сред невярващите: „Няма такова нещо като безплатен обяд“. Антихристите също таят тази логика, като си мислят: „Ако работя за теб, какво ще ми дадеш в замяна? Какви ползи мога да получа?“. Как трябва да се обобщи тази природа? Това е да се ръководиш от печалбата, да я поставяш над всичко друго и да бъдеш егоистичен и достоен за презрение. Това е природата същност на антихристите. Те вярват в Бог единствено с цел да получат печалба и благословии. Дори да изтърпят някакво страдание или да платят някаква цена, всичко това е, за да сключат сделка с Бог. Тяхното намерение и желание да получат благословии и награди е огромно и те се вкопчват силно в него. Не приемат нито една от многобройните истини, които Бог е изразил, а в сърцата си винаги мислят, че вярата в Бог е свързана с получаването на благословии и осигуряването на добра крайна цел, че това е най-висшият принцип и че нищо не може да го надмине. Те смятат, че хората не бива да вярват в Бог, освен ако не вярват заради получаването на благословии, и че ако не беше заради благословиите, вярата в Бог нямаше да има смисъл или стойност, че щеше да изгуби смисъла и стойността си. Дали тези идеи са били внушени на антихристите от някой друг? Дали те произтичат от нечие образование или влияние? Не, те се определят от изначалната природа същност на антихристите, която е нещо, което никой не може да промени. Въпреки че днес въплътеният Бог изрича толкова много слова, антихристите не приемат нито едно от тях, а вместо това им се противопоставят и ги заклеймяват. Природата им на хора, които изпитват неприязън към истината и които я мразят, никога не може да се промени. Ако те не могат да се променят, какво показва това? То показва, че природата им е нечестива. Това не е въпрос на стремеж или на отказ от стремеж към истината, а представлява нечестив нрав. Това е безочлив и шумен протест срещу Бог и опълчване на Бог. Това е природата същност на антихристите и тяхното истинско лице“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Седма точка: те са нечестиви, коварни и измамни (Втора част)). Божиите слова ме накараха да се замисля дълбоко. Бог разкри, че антихристите вярват в Бог, за да получат благословии, и сключват сделки с Бог при изпълнението на дълга си. Те не вярват в Бог, за да се стремят към истината и да променят своя живот нрав. Това, че постоянно боледувах през последните две години, разкри истинския ми духовен ръст. В началото го преживявах нормално, но в дългосрочен план, когато състоянието ми се влоши, оплакванията и неразбирането ми започнаха да се проявяват и започвах да използвам себеотрицанието си и това, че отдавах всичко на Бог, за да преговарям с Него. Всеки човек преживява болест и смърт; тези неща са нормални. Това, че бях се отказала от всичко, за да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си, беше мой собствен избор и нещо, което направих доброволно. Това, че отдавах всичко на Бог при изпълнението на дълга си, и болестта ми нямаха нищо общо. Аз обаче използвах отдаването си като капитал, за да предявявам неразумни изисквания към Бог. Мислех, че след като съм се отказала от всичко, за да следвам Бог и да изпълнявам дълга си, Бог трябва да ме защити, да не ми позволи да боледувам така, или да страдам толкова много, и да ми даде добра крайна цел в бъдеще. Когато това не се случваше, аз се оплаквах, преговарях с Бог и отправях настойчиви искания към Него. Помислих си за Павел, който обиколи по-голямата част от Европа, като разпространяваше евангелието и извършваше много работа, но правеше всичко това само за да получи венец и крайна цел в бъдеще. Павел каза: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Като изричаше тези думи, Павел открито сключваше сделка с Бог. Напълно естествено е човек да изпълнява дълга като сътворено същество, а още по-естествено е Бог да издига човека. Но Павел гледаше на това, че отдава всичко на Бог, като на сделка, като изопачаваше напълно смисъла на това да изпълняваш дълга си. Ако не можеше да получи Божиите награди, той преговаряше и отправяше настойчиви искания към Него, което напълно разобличи неговия порочен и нечестив нрав. Видях, че пътят, по който вървях във вярата си в Бог, беше същият като този на Павел. Ако продължавах да вървя по този път, накрая със сигурност щях да бъда наказана като него. Когато осъзнах това, малко се изплаших и си помислих: „Оказва се, че естеството на стремежа към благословии във вярата на един човек в Бог, както и последствията от този стремеж, са много сериозни. Не мога да продължавам да следвам този погрешен възглед за стремежа“.

Въпреки че състоянието ми донякъде промени посоката си, здравето ми не се подобри, а продължи да се влошава все повече. Помислих си, че дните ми може би са преброени и от време на време ме спохождаха някои негативни мисли, като например: „Дали тази болест не е Божият начин да ме разкрие и накаже? В противен случай защо ще продължава да се влошава, вместо да се подобрява?“. Като си мислех за това, сърцето ми изпитваше голяма болка и ми беше трудно да се справя. Един ден се сетих за Божиите слова, които гласят: „Хората трябва често да изследват всичко в сърцето си, което не съответства на Бог или което представлява погрешно разбиране за Него“. Затова намерих пълния откъс от Божието слово и го прочетох: „Хората трябва често да изследват всичко в сърцето си, което не съответства на Бог или което представлява погрешно разбиране за Него. Как се появяват погрешните разбирания? Защо хората разбират погрешно Бог? (Защото е засегнат личният им интерес.) […] По какви други начини Бог обича хората освен чрез милост, спасение, грижа, закрила и чрез изслушване на молитвите им? (С укоряване, дисциплиниране, кастрене, съдене, наказване, изпитване и облагородяване.) Това е вярно. Бог показва любовта Си по много начини: чрез поразяване, дисциплиниране, укоряване и чрез съд, наказание, изпитания, облагородяване и т.н. Всичко това са аспекти на Божията любов. Само тази гледна точка е изчерпателна и е съгласно истината. Ако разбираш това, когато се изследваш и осъзнаеш, че имаш погрешни разбирания за Бог, тогава не си ли способен да разпознаеш изкривяванията си и да разсъждаваш за това къде си сгрешил? Не може ли това да ти помогне да преодолееш погрешните си разбирания за Бог? (Да, може.) За да постигнете това, трябва да търсите истината. Щом хората търсят истината, те могат да отстранят своите погрешни разбирания за Бог, а след като отстранят погрешните си разбирания за Бог, могат да се покорят на всички Божии подредби. […] Бог може да дарява хората с благодат и благословии и да им дава насъщния хляб, но може и да им отнеме всичко. Такава е Божията власт, същност и нрав“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек може да опознае Божиите дела едва след като разбере истината). Божиите слова мигновено накараха сърцето ми значително да се разведри. Оказа се, че винаги съм имала погрешен възглед: Вярвах, че ако Бог обича някого, Той ще го благославя непрекъснато и ще прави така, че всичко да му се случва безпроблемно, като го пази жив и здрав, а ако не обича някого, Той би го накарал да страда от много болезнени неща под формата на възходи и падения, неудобства, болести и т.н. Затова, когато здравето ми продължаваше да се влошава, си помислих, че това може би е Божият начин да ме накаже и заживях в представите и фантазиите си, в негативно и болезнено състояние. Като се замислих по-задълбочено за това, въпреки че тези две години на боледуване бяха болезнени, през целия този процес се молех и търсех напътствия от Бог още повече и почувствах, че съм се доближила до Него. Също така бях осъзнала, че тая в себе си много силно намерение да се стремя към благословия. Всичко това беше Божият начин да ме благослови; това беше моята привилегия. Точно както гласят Божиите слова: Божията любов не е само милост и милосърдие, грижа и закрила. Съдът и наказанието, както и изпитанията и облагородяването, също са Божия любов; те са Неговата благословия и Неговата благодат. Този начин за показване на любовта може и да не ми харесваше, но беше това, от което се нуждаех. Без тези обстоятелства нямаше да мога да разбера себе си. В онзи момент бях изпитала от първа ръка Божията загриженост в спасяването на хората. Бог ме беше спасявал през цялото време и въпреки това все още трябваше да търпи неразбирането и оплакванията ми. Като си помислих за това, намразих себе си и същевременно бях дълбоко развълнувана от Божията любов.

През това време често си мислех за преживяването на Петър. Знаех, че не мога да се меря с неговата човешка природа или решимостта му да се стреми да обича Бог, но исках да знам какво е било неговото преживяване, когато е претърпял съд и наказание, изпитания и облагородяване и как е преминал през моментите на изключителна болка и слабост. Започнах да гледам две видеочетения с Божиите слова: „Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда“ и „Как Петър опозна Исус“. Прочетох тези Божии слова: „Сега вече трябва да ти е ясно точно кой път бе избрал Петър. Ако виждаш ясно пътя му, значи ще си сигурен в делото, което се извършва днес, и няма да се оплакваш, да бъдеш негативен или да копнееш за каквото и да било. Трябва да изпиташ настроението, което тогава бе завладяло Петър: той беше поразен от мъка, вече не питаше за бъдещето и не искаше благословения. Той не търсеше изгода, щастие, слава или късмет в този свят, а се стремеше единствено да живее възможно най-смислен живот, тоест да се отплати за Божията любов и да посвети на Бог всичко най-ценно, което имаше. Само тогава сърцето му щеше да се изпълни с удовлетворение. Петър често се молеше на Исус, изричайки следните думи: „Господи Исусе Христе, някога Те обичах, но никога не съм Те обичал истински. Макар да казах, че вярвам в Теб, никога не съм Те обичал с искрено сърце. Само Ти се възхищавах, обожавах Те и ми липсваше, но никога не съм Те обичал, нито съм имал истинска вяра в Теб“. Той непрекъснато се молеше в стремежа си да намери решителност и постоянно се насърчаваше от думите на Исус, и черпеше мотивация от тях. По-късно, след определен период на натрупване на опит, Исус го подложи на изпитание, като предизвика у Петър чувство на още по-голям копнеж към Него. Петър каза: „Господи Исусе Христе! Как ми липсваш! Как жадувам да Те погледна! Толкова много не ми достига и не мога да се отплатя за любовта Ти. Моля Те да ме вземеш скоро. Кога ще имаш нужда от мен? Кога ще ме вземеш? Кога ще мога да погледна лицето Ти отново? Не искам повече да живея в това тяло и да продължа да се покварявам, не искам повече да бъда непокорен. Готов съм да Ти посветя всичко, което имам, възможно най-скоро и не искам да Те натъжавам повече“. Така се молеше той, но по това време не знаеше какво ще усъвършенства Исус в него. По време на мъчителните изпитания Исус отново му се яви и каза: „Петре, искам да те направя съвършен, за да станеш такъв плод, който да бъде кристализация на усъвършенстването ти от Мен и на който да се насладя. Можеш ли наистина да свидетелстваш за Мен? Изпълни ли онова, което те помолих? Изживя ли думите Ми? Някога Ме обичаше, но макар да Ме обичаше, изживя ли Ме? Какво направи за Мен? Признаваш, че не си достоен за любовта Ми, но какво направи за Мен?“. Петър осъзна, че не бе направил нищо за Исус, и си спомни, че някога се бе заклел да даде живота си на Бог. Затова той спря да се оплаква и след това молитвите му станаха много по-добри. Той се молеше със следните думи: „Господи Исусе Христе! Веднъж Те напуснах и Ти също ме напусна веднъж. Прекарахме известно време разделени и известно време заедно. Ти обаче ме обичаш повече от всички други. Неведнъж съм се бунтувал срещу Теб и неведнъж съм Те натъжавал. Как да забравя това? Винаги си го спомням и никога не забравям работата, която си извършил върху мен, и онова, което си ми възложил. Направих всичко по силите си за работата, която извърши върху мен. Знаеш какво мога да направя и освен това знаеш каква роля мога да играя. Искам да се поставя под милостта на Твоето устройване и ще Ти посветя всичко, което имам. Само Ти знаеш какво мога да направя за Теб. Въпреки че бях така изигран от Сатана и се бунтувах срещу Теб, вярвам, че няма да ме запомниш с тези прегрешения и няма да се основаваш на тях в отношението Си към мен. Искам да посветя целия си живот на Теб. Не искам нищо, както и нямам други надежди или намерения. Искам само да действам според намеренията Ти и да следвам волята Ти. Ще пия от горчивата Ти чаша и оставам на Твоите заповеди“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как Петър опозна Исус). „Трябва да сте наясно с пътя, по който вървите; трябва да сте наясно с пътя, по който ще поемете в бъдеще, какво точно ще усъвършенства Бог и какво точно ви е поверено. Може би един ден ще се сблъскате с изпитание и ако тогава можете да се вдъхновите от опита на Петър, това ще покаже, че наистина вървите по същия път като него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как Петър опозна Исус). Божиите слова ме трогнаха много, както и решимостта на Петър да се стреми да обича Бог. След като прочетох за преживяването на Петър, се почувствах унизена и засрамена. Насред изпитанията Петър винаги търсеше как да обича Бог по-чисто и мразеше себе си, когато не можеше да удовлетвори Бог. Той винаги търсеше как да предложи на Бог най-ценните си неща. По време на моята болест обаче аз не бях разкрила нищо друго освен бунтарство и неразбиране. Или се тревожех за това каква ще бъде бъдещата ми крайна цел, ако болестта ми се влоши, или се страхувах, че ще умра. Мислех си, че Бог е подредил тези обстоятелства, за да ме разкрие и накаже. Единственото, което вземах под внимание, бяха собствените ми интереси и не правех нищо, за да удовлетворя Бог. Духовният ми ръст беше нищожно малък и не можех да издържа на никакви трудности. Макар че сега плътта ми беше доста слаба и дългът, който можех да изпълнявам, беше доста ограничен, не можех да загубя решимостта си да се стремя към истината. Независимо от обстоятелствата, в които се намирах, аз бях сътворено същество и стремежът да обичам и познавам Бог беше целта, към която трябваше да се стремя в този живот. Щом бях жива на тази земя, трябваше да се стремя към истината и да изпълнявам добре дълга, който се очакваше да изпълнявам.

Един ден почувствах тялото си слабо още от сутринта. Болките в сърцето ми се появяваха по-често от преди, а и продължаваха по-дълго. Прекарах почти целия ден в леглото. Когато настъпи вечерта, ми стана по-зле и ми беше трудно да дишам. Сестрата, с която живеех, извика линейка и аз се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, не мисля, че мога да продължа още дълго. Нима Ти си предопределил, че няма да надживея тази възраст? Ще умра ли?“. Точно тогава едно изречение от Божиите слова ми проблесна в ума: „Така че докато у теб има дори глътка въздух, Бог няма да те остави да умреш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Като лъч светлина Божиите слова озариха сърцето ми. Дали ще мога да продължа да дишам или не, беше в Божиите ръце. Ако Той не ми позволяваше да умра, тогава аз нямаше да умра. Помислих си за преживяванията на Петър, за които често бях чела през това време. Дори когато беше изправен пред смъртта, Петър се молеше на Бог и казваше, че Го обича повече от всичко. Опитът на Петър ме вдъхнови и аз тихо се помолих на Бог в сърцето си: „Боже, независимо дали ще умра или не, вярвам, че всичко е в Твоите ръце. Ако Ти си предопределил, че ще живея само до тази възраст, нямам никакви оплаквания. Дори и да не мога да се меря с Петър, готова съм да се уча от него и да се покоря на всички Твои устройства и подредби. Ето това трябва да правя като сътворено същество. Боже, готова съм да Ти поднеса моята благодарност и възхвала“. По-късно, когато линейката ме остави в болницата и лекарят извършваше различни прегледи, се чувствах много спокойна. От прегледите лекарят все още не беше сигурен какво е заболяването ми и нямаше как да продължи с лечението. Лекарят просто ме изпрати вкъщи, за да се възстановя. Вярвах още по-твърдо, че животът ми е в Божиите ръце и че лекарят не може да реши дали ще живея, или ще умра. Ако ми беше писано да умра, нямаше начин лекарят да ме спаси, а ако не ми беше писано да умра, това нямаше да се случи. Когато се прибрах вкъщи, все още бях много слаба и легнах да спя. След като се събудих, несъзнателно свих ръцете си в юмрук. Неочаквано усетих ръцете си по-силни от преди. Обух си чехлите и станах от леглото, при което осъзнах, че някак мога да ходя нормално, без да се държа за нещо. Не можех да повярвам. Наистина ли се бях оправила просто така? След това изкарах една седмица, без да имам никакви симптоми на слабост и липса на сила, а по-късно започнах да изпълнявам дълга си нормално. Оттогава вече мина една година. Тялото ми постепенно се възстановява и съм в състояние да изпълнявам дълга си нормално.

След като преживях това, наистина разбирам от първа ръка, че Божиите изпитания и облагородяване имат за цел да пречистят и спасят човека. Въпреки че понесох известно страдание по време на тази болест, ползите, които получих, значително надхвърлят болката, която изпитах. Това е нещо, което не бих заменила за нищо. То донесе богатство в живота ми.