От Ян Дзюн, Китай

В началото на 2023 г. усетих бучене в главата си и като се замислих за обичайно високото ми кръвно, го измерих. За моя изненада, кръвното ми беше 110 на 160. Бях шокиран, като си помислих: „Защо е толкова високо? Ако продължава така, рано или късно нещо ще се случи!“. Спомних си, че баща ми получи инсулт заради високо кръвно и въпреки продължилите повече от час усилия да го спасят, той се спомина. Леля ми също получи инсулт вследствие на високо кръвно и се спомина едва два дни по-късно. По-късно, по-големият ми брат, по-голямата ми сестра и аз също развихме високо кръвно. Лекарят каза, че вероятно имаме семейна обремененост, и ни посъветва да бъдем по-внимателни от сега нататък. Бях малко уплашен и се притеснявах, че може да се спомина внезапно като баща ми и леля ми. Преди смятах, че след като вярвам в Бог, Той ще ме закриля и нещо толкова незначително като високото кръвно не е нищо страшно, и че със сигурност няма да е сериозен проблем. Ала сега, като видях такова високо кръвно налягане, започнах до известна степен да се оплаквам, като си помислих: „От години изпълнявам дълга си в църквата — защо Бог не изцели тази болест? Ами ако един ден кръвното ми се повиши и припадна? Дори и да не се спомина, може да стана инвалид — тогава как ще мога да бъда спасен? Трябва да намеря начин да го контролирам сам, в противен случай, ако това заболяване се влоши, може да загубя живота си“. От този момент нататък отделях специално внимание на здравето си. Където и да ходех, за да изпълнявам дълга си, никога не забравях да питам за методи за лечение на високо кръвно и когато имах свободно време, търсех онлайн. Пренебрегвах изучаването на принципите, необходими за моя дълг по поенето, и не се занимавах с въпроси, които трябваше да бъдат проследени и разрешени своевременно. Всичките ми мисли бяха насочени към лечение на това заболяване. Знаех, че това отношение към дълга ми е неправилно, но при мисълта за времето и усилията, необходими за поенето на новодошлите, се притеснявах, че кръвното ми ще се повиши още повече и смятах, че спешно трябва да открия начин за лечение на болестта. С тази мисловна нагласа лекото ми чувство за вина изчезна.

Веднъж се сдобих с народен лек за високо кръвно и чух, че много хора са се повлияли добре, така че с радост го изпробвах. След известно време, за моя изненада, кръвното ми не само не се понижи, но всъщност се повиши, като горната граница достигаше 180. Това ме смая и се запитах: „Как може кръвното ми да се е повишило?“. Бях много изплашен и се притеснявах, че може да се спомина внезапно като баща ми и леля ми. Също така си помислих за всички, получили инсулти вследствие на високо кръвно, някои от които бяха приковани към инвалидни колички с лицева парализа, неспособни да се грижат за себе си, и други, които дори бяха парализирани от едната страна. Боях се, че някой ден може да свърша като тях. Колкото повече мислех за това, толкова повече се боях и бях погълнат от тревога и безпокойство, а мислите ми вече не бяха насочени към дълга ми. Помислих си: „Може би трябва да се прибера вкъщи, за да си почина и да изцеля болестта си, преди да започна да изпълнявам дълга си отново“. Ала тъй като бях преследван от полицията на Компартията, не можех да се прибера, затова трябваше да продължа да изпълнявам дълга си, докато се лекувам. След това обръщах още повече внимание на физическото си състояние и когато се чувствах замаян или имах главоболие, нямаше как да не се зачудя дали кръвното ми отново не се е повишило и дали няма да припадна, докато вървя, без никога да успея да се изправя отново. Бях напрегнат всеки ден и това се отразяваше на изпълнението на дълга ми. По-късно чух, че хората с високо кръвно не трябва да стоят будни до късно. Започнах да си лягам рано и спрях да бързам да свърша неотложните задачи, но когато на следващия ден виждах колко много работа трябва да се свърши, се чувствах под голямо напрежение и изпадах в паника. През този период бях напълно погълнат от болестта си, ефективността в дълга ми беше много ниска и бавеше работата по поенето. Чувствах се виновен, но мисълта за болестта ми караше това чувство за вина да изчезне. Всеки ден се съсредоточавах върху това какво мога да ям и какво не, как да се грижа за болестта си и изобщо не бях в състояние да изпълнявам дълга си. В мен дори започнаха да се надигат оплаквания и си мислех: „Страдах и отдавах всичко на дълга си в църквата — защо Бог не ме закриля? Състоянието ми не само не се подобрява, но всъщност продължава да се влошава. Как мога да изпълнявам дълга си добре сега?“. Сърцето ми все повече се отчуждаваше от Бог и вече не исках да се моля. Чувствах се наистина унил и притеснен и се ужасявах, че смъртта може да ме застигне по всяко време. В болката си отправих молитва към Бог, като Го помолих го да ме напътства, за да разбера намерението Му.

По-късно се натъкнах на тези Божии слова: „Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат едно или друго действително заболяване, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме закриля. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). „Има и хора, които, макар че всъщност не се чувстват болни и не им е поставена каквато и да е диагноза, знаят, че имат някакво латентно заболяване. Какво латентно заболяване? Може например да е наследствена болест като сърдечно заболяване, диабет или хипертония, или може да е болестта на Алцхаймер, болестта на Паркинсон или някакъв вид рак — всички тези болести са латентни. […] Макар че всячески се стараят да не правят нищо за латентната си болест, те все пак от време на време и подсъзнателно се впускат в търсене на всевъзможни народни лекове, за да не бъдат внезапно застигнати от тази латентна болест в определен ден, в определен час или без тяхно знание. Някои хора може от време на време да си приготвят да пият някакви лечебни китайски билки, други понякога разпитват за приготвянето на народни лекове, които могат да вземат при нужда, а трети от време на време влизат в интернет и търсят съвети за упражнения, за да могат да тренират и да експериментират. Макар че това може да е само латентно заболяване, все пак то е на преден план в съзнанието им. Макар че тези хора може да не се чувстват зле или може изобщо да нямат никакви симптоми, те все пак са изпълнени с тревога и безпокойство заради него и дълбоко в себе си изпитват скръб и се чувстват унили заради него, като винаги се надяват да облекчат или да разсеят тези негативни емоции отвътре чрез молитва или изпълнение на дълга си. […] Макар че раждането, старостта, болестите и смъртта са нещо неизменно и неизбежно в човешкия живот, има хора с определен организъм или особено заболяване, които, независимо дали изпълняват дълга си, или не, изпадат в скръб, безпокойство и тревога заради трудностите и болестите на плътта. Те се тревожат за болестта си, тревожат се за множеството трудности, които болестта може да им причини, за това дали болестта им ще стане сериозна, какви ще са последствията, ако стане сериозна, и дали ще умрат от нея. В особени ситуации и при определени условия тази поредица от въпроси ги кара да затънат в скръб, безпокойство и тревога и да не могат да се измъкнат. Някои хора дори живеят в състояние на скръб, безпокойство и тревога заради сериозната болест, която вече знаят, че имат, или заради латентна болест, за която не могат да направят нищо, така че да я избегнат, и са повлияни, засегнати и контролирани от тези негативни емоции“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Божиите слова разобличаваха точно моето състояние. Откакто научих, че имам високо кръвно и семейна обремененост, се притеснявах, че някой ден може да се спомина внезапно като баща ми и леля ми. След като открих Бог, Му поверих болестта си, като се надявах, че Той ще ме изцели, ала след няколко години, прекарани в изпълнение на дълга ми, кръвното ми не само не спадаше, а продължаваше да се покачва. Затова се притеснявах, че един ден може внезапно да се спомина — особено когато виждах хора, които не можеха да се грижат за себе си поради усложнения от високо кръвно, се притеснявах още повече, че един ден може да свърша като тях. Като живеех в притеснение и тревожност, постоянно търсех лекове и изобщо не бях в настроение да изпълнявам дълга си. Посветих цялата си енергия на лечението на болестта ми и нямах сърце да уча принципите, свързани с дълга ми. Не бързах да общувам и да разрешавам проблемите на новодошлите, което се отразяваше на работата по поенето. В този момент най-накрая разбрах, че животът в притеснение и тревожност води единствено до нарастваща паника и тъмнина и че като живея в постоянен страх под сянката на смъртта, сърцето ми все повече се отчуждава от Бог. Вече не исках да живея така непокорно, затова отправих молитва към Бог, като Го помолих да ме напътства, за да се избавя от негативните емоции на притеснение и тревожност.

След това се натъкнах на тези Божии слова: „Продължителността на живота на всеки човек е предопределена от Бог. Една болест може да е неизлечима от медицинска гледна точка, но от Божията гледна точка, ако животът ти трябва да продължи и още не ти е дошло времето, не можеш да умреш, дори и да искаш. Ако имаш поръчение от Бог и мисията ти все още не е завършена, няма да умреш, дори и да се разболееш от болест, която се смята за смъртоносна — Бог още няма да те вземе. Дори и да не се молиш и да не търсиш истината, и да пренебрегваш лечението на болестта си или дори и лечението ти да се забави, няма да умреш. […] В живота си хората, разбира се, трябва да проявяват здрав разум по отношение на здравето си независимо от това дали в момента са здрави или болни. Това е инстинкт, който Бог е дал на човека. Това са благоразумието и здравият разум, които човек трябва да има в рамките на свободната воля, дадена му от Бог. Щом се разболееш, трябва да придобиеш известно разбиране за здравните грижи и лечението за справяне с тази болест — това трябва да направиш. Това ти отношение към болестта обаче няма за цел да оспорва продължителността на живота, предопределена ти от Бог, нито да ти гарантира, че ще изживееш всичкия живот, който Той е предопределил за теб. Какво означава това? Може да се обясни по следния начин: ако възприемеш пасивен подход, дори и да не приемаш болестта си сериозно, пак изпълняваш дълга си както трябва и си почиваш малко повече от другите, без да отлагаш изпълнението на дълга си, тогава болестта ти няма нито да се влоши, нито да те убие. Всичко зависи от това какво прави Бог. С други думи, ако Бог смята, че предопределеният ти живот още не се е изчерпал, то дори и да се разболееш, Той няма да те остави да умреш. Ако болестта ти не е смъртоносна, но ти е дошло времето, тогава Бог ще те вземе, когато реши. Нима това не е оставено изцяло на милостта на Божията мисъл? Подвластно е на Неговото предопределение!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че продължителността на човешкия живот е предопределена от Бог и не зависи от това дали хората са болни, или не, и дали болестта им е лека, или тежка. Също като майка ми, която, откакто се помня, винаги е била болна — ту влизаше, ту излизаше от болницата и приемаше лекарства от години. Всички в семейството казваха, че майка ми със сигурност няма да надживее баща ми, защото той е в добро здраве и не сме го виждали да пие лекарства от десетилетия. Ала за наше удивление баща ми внезапно получи мозъчен кръвоизлив и се спомина, докато майка ми, която постоянно ходи на лекар, продължава да живее. От тези примери видях, че не зависи от човек кога ще се спомине. Дори да не е болен, той ще е спомине, ако времето му е изтекло — но ако времето му не е изтекло, той няма да се спомине, дори и да страда от фатално заболяване. Всичко зависи от милостта на Божията предопределеност. Ала аз винаги съм искал да държа живота и смъртта си в собствените си ръце и да контролирам съдбата си. Не разбирах Божието всемогъщество и върховенство, толкова невеж и надменен бях! Като осъзнах това, почувствах дълбоко чувство на ненавист към себе си и бях готов да поверя болестта си на Бог. В този момент се почувствах освободен и вече не бях толкова тревожен или притеснен.

По-късно братята и сестрите ми изпратиха откъс от Божиите слова и след като ги прочетох, най-накрая разбрах, че появата на болестта идва от Божието усърдно намерение. Бог казва: „Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, неудобствата и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да разбереш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните сметки, преценки и планове, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е нагласил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че страданието от болест не е свързано с търсене на външни обективни причини, нито с живот в страх и борба или опит за бягство от нея. Нищо от това не е Божие намерение. Божието намерение е хората да учат уроци чрез болестите, за да разберат Божието намерение, да размишляват над своята поквара и да я опознаят, и да преживеят някои промени в своя живот нрав. Помислих си за това как не бях разбрал или потърсил Божието намерение по време на болестта си, а вместо това живеех в притеснение и тревожност, като дори да се оплаквах, че Бог не ме закриля и не изцелява болестта ми. Това бе изцяло против Божието намерение. Как можех да разбера себе си и да науча урок по този начин? При тази мисъл започнах да разсъждавам: „Защо се оплаквах от Бог, когато болестта ми не се подобри?“. По време на размишленията си прочетох откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за себе си. Бог казва: „Толкова много вярват в Мен, само за да мога да ги излекувам. Толкова много вярват в Мен, само за да мога да използвам могъществото Си да изгоня нечистите духове от телата им, и толкова много вярват в Мен, просто за да могат да получат мир и радост от Мен. Толкова много вярват в Мен, само за да искат от Мен по-голямо материално богатство. Толкова много вярват в Мен, само за да прекарат този живот в мир и да бъдат здрави и невредими в идния свят. Толкова много вярват в Мен, за да избегнат страданията на ада и да получат благословенията на небето. Толкова много вярват в Мен само за временна утеха, но не се стремят да спечелят нищо в идния свят. Когато даря яростта Си на хората и отнема всяка радост и мир, които някога са притежавали, те започват да се съмняват. Когато даря на хората страданието на ада и си върна благословиите на рая, те изпадат в ярост. Когато хората Ме молят да ги излекувам, а Аз не им обръщам внимание и се отвращавам от тях, те се отдалечават от Мен, за да търсят вместо това пътя на злите лекове и магьосничеството. Когато отнема всичко, което хората са искали от Мен, всички изчезват без следа. Затова казвам, че хората имат вяра в Мен, защото Моята благодат е твърде изобилна и защото има твърде много облаги за придобиване“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Какво знаеш за вярата?). Като прочетох Божиите слова, се почувствах дълбоко засрамен. Това, което Бог разобличаваше, беше точно моето състояние. Като поглеждам назад, виждам, че първоначално вярвах в Бог, за да придобия благословии и благодат, като си мислех, че докато вярвам в Бог и изпълнявам дълга си, Той ще бди над мен и ще ме закриля, като ми осигури живот в мир и удобство без болести и бедствия. Затова, когато състоянието ми се влоши, аз се държах нехарактерно, като се оплаквах от Бог и спорех с Него, бях нехаен и безотговорен в дълга си и дори обмислях да се откажа от него. Видях, че съм търсил благословии чрез вярата си в Бог, като се опитвах да разменя дълга, жертвите и отдаването си за Божията закрила и благословии с надежда болестта ми да бъде изцелена. Това беше измама и явен опит да се пазаря с Бог. Следвах пътя на Павел. Павел е работил и е отдавал всичко дълги години, не за да изпълни добре дълга си на сътворено същество, за да удовлетвори Бог, а за да придобие награди и венец. Той най-накрая изразил истинските си чувства, като рекъл: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). Павел работил за Господ, за да изиска венец на праведност и да търси благословии. В моята вяра и дълг аз също търсех благословии и мир, и когато не ги получех, спорех с Бог и Му се противях. Нямах богобоязливо сърце. Видях колко безсъвестен, неразумен и достоен за презрение съм бил! Бях изпълнен с разкаяние и вина в този момент. Не исках повече да се опитвам да мамя Бог или да се пазаря с Него. Исках само да изпълнявам добре дълга си и да утешавам Божието сърце. По-късно, когато изпълнявах дълга си, често се молех на Бог да ме просветли и напътства, за да мога да се науча да се самоанализирам и да разбирам себе си чрез болестта. Без да забележа, състоянието ми се подобри много и станах мотивиран в дълга си.

По-късно, когато отидох в болницата за преглед, разбрах, че кръвното ми все още е доста високо и отново се разтревожих, като си помислих: „Ако кръвното ми остане толкова високо, ще се спомина ли внезапно някой ден?“. Осъзнах, че отново живея в тревога и безпокойство, затова се обърнах към Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Всеки трябва да се изправи пред смъртта в този живот, т.е. смъртта е това, пред което всеки трябва да се изправи в края на своето пътуване. Има обаче много различни характеристики на смъртта. Една от тях е, че в предопределения от Бог момент ти си изпълнил мисията си и Бог тегли чертата под плътския ти живот и плътският ти живот стига до своя край, макар и това да не означава, че животът ти е приключил. Когато човек е без плът, животът му е приключил — така ли е? (Не.) Формата, в която животът ти съществува след смъртта, зависи от това как си се отнасял приживе към делото и словата на Бог — това е много важно. В каква форма ще съществуваш след смъртта, или дали ще съществуваш, или не, ще зависи от отношението ти към Бог и към истината, докато си бил жив. Ако приживе, когато се изправиш пред смъртта и всякакви болести, отношението ти към истината е на непокорство, противопоставяне и неприязън към истината, тогава, когато дойде време плътският ти живот да приключи, по какъв начин ще съществуваш след смъртта? Със сигурност ще съществуваш по някакъв друг начин и животът ти със сигурност няма да продължи. И обратното, ако приживе, когато имаш осъзнатост в плътта, отношението ти към истината и към Бог е отношение на покорство и преданост и имаш истинска вяра, тогава, макар и плътският ти живот да стигне до края си, животът ти ще продължи да съществува под различна форма в друг свят. Това е едно от обясненията на смъртта“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). От Божиите слова разбрах, че животът и смъртта на човека са предопределени от Бог, че всеки трябва да умре, но природата на смъртта и изходът след смъртта се различават при всеки човек. Този изход зависи от нагласата на човек към истината и към дълга му, докато е бил жив. Помислих си за Петър. Господ Исус му поверил грижите и храненето на овцете Си и Петър приел поръчението на Господ Исус за своя житейска мисия. Независимо от гоненията, мъките или облагородяването на болестта, той никога не се отказвал от дълга си. Петър поил вярващите и укрепвал вярата им до момента, в който животът му приключил, като бил разпнат с главата надолу. Петър се изправил пред смъртта без боязън и завършил мисията, отредена му от Бог, с цената на целия си живот и получил Божието одобрение. Помислих си и за Павел, който, след като бил поразен от Божията велика светлина, страдал много, за да проповядва евангелието на Господ. Ала той гледал на страданието си като на условие за придобиване на благословии и като разменна монета, за да поиска венец от Бог. Неговите усилия са били опит да се пазари с Бог с намерението да придобие лични благословии, а не за да изпълни мисията на сътворено същество — той се бунтувал срещу Бог и Му се противял. Той не само не получил Божието одобрение, но и бил осъден. От примера на Петър и Павел разбрах, че да живееш живота си изцяло посветен на изпълнението на дълга си, без лични молби или изисквания, е най-ценното и смислено нещо. Това трябва да направи едно сътворено същество и това отговаря на Божието одобрение. Като размишлявах, видях, че нагласата ми към моя дълг е точно като на Павел. Гледах на жертвите и отдаването като на начин да получа благословии, като се надявах, че Бог ще ме изцели, и се оплаквах от Него, когато не получавах това, което исках. Ако живеех само за да задоволявам плътта по този начин, дори да бях здрав и без болести или бедствия, ако поквареният ми нрав останеше непроменен и аз все още се противях на Бог, тогава нямаше ли да живея като ходещ труп? Какъв е смисълът на това? Трябваше да следвам примера на Петър. Въпреки че нямах заложбите на Петър или неговата човешка природа, трябваше да направя всичко възможно, за да изпълнявам добре дълга си, като изпълнявам функцията на сътворено същество, за да удовлетворя Бог, така че, дори и да умра един ден, да не съжалявам, и поне душата ми да бъде спокойна и омиротворена. От там насетне, когато изпълнявах дълга си, бях много по-спокоен и вече не се чувствах възпрян от болестта си. Понякога, когато се чувствах замаян, докато изпълнявах дълга си, си почивах подобаващо, пиех лекарствата си, както ми бе предписано, и ставах, за да се упражнявам и да се разтягам, ако се почувствах неудобно от прекалено дългото седене. Опитвах се да не отлагам дълга си. Вече не се притеснявах от усилията да се занимавам с проблеми в работата, когато братята и сестрите търсеха помощ, и правех всичко възможно да общувам и да разрешавам проблеми. Когато посветих сърцето си на моя дълг, понякога несъзнателно работех до късно през нощта, без да се чувствам замаян, и в крайна сметка спрях да пия лекарства. Състоянието ми не само не се влоши, но и се чувствах по-спокоен. Оказа се, че високото кръвно не е толкова ужасяващо, колкото си представях. Божиите слова ми помогнаха да избягам от притеснението, тревожността и безпокойството от болестта и ме извадиха от негативното ми състояние. Благодаря на Всемогъщия Бог!