През последните няколко години, когато пандемията от коронавирус се разпространи по целия свят, все повече и повече хора се заразиха с вируса, като много от тях починаха от него. Помислих си: „Краят на Божието дело ще бъде последван от голямо нещастие и всички, които вършат зло и се противопоставят на Бог, ще потънат в бедствия и ще бъдат унищожени. Само онези, които приемат съда и наказанието на Божието слово и се пречистят, могат да получат Божията закрила и да влязат в Божието царство. Трябва да засиля разпространението на евангелието и изпълнението на дълга си и да подготвям повече добри дела. Само тогава ще имам добър изход и крайна цел“. Мислех си също: „След като приех Божието дело от последните дни, се отказах от работата си, за да разпространявам евангелието. Няколко пъти бях арестувана, но никога не предадох братята и сестрите или църквата. След това продължих да разпространявам евангелието както преди и през тези години придобих доста хора. Въпреки че вече съм на 70 години, все още отговарям за евангелската работа на няколко църкви и резултатите им не са лоши. Вярвам, че стига да съм постоянна в правилното изпълнение на дълга ми, Бог определено ще ме спаси в бъдеще!“. Като си помислих за това, се зарадвах в сърцето си и започнах да изпълнявам дълга си много активно.

Един ден през декември 2022 г., когато станах сутринта, почувствах лека треска, с дразнене в гърлото и кашлица. Неотдавна бях влязла в контакт с човек, който имаше Ковид, така че подозирах, че и аз съм се заразила. Тогава обаче симптомите ми не бяха твърде сериозни и все още бяха поносими, така че не го приех твърде сериозно. След като си почивах вкъщи няколко дни, се почувствах малко по-добре. В онзи момент бях доста щастлива, тъй като си мислех, че щом като през тези години бях вярвала в Бог и винаги изпълнявах дълга си в църквата, Бог ми е позволил да се възстановя бързо, така че съм особено задължена да разпространявам евангелието и да подготвям повече добри дела. Но, неочаквано, по-късно болестта ми се задълбочи. Един ден, след като бях разпространявала евангелието, се върнах у дома, когато изведнъж почувствах слабост по цялото тяло, вдигнах висока температура и се почувствах замаяна. На следващия ден все още имах висока температура, която така и не спадаше. Тогава се паникьосах малко и си помислих: „Когато се разболях, не се оплаквах и продължих да изпълнявам дълга си както обикновено. Трябваше да получа Божията закрила, така че защо изведнъж се чувствам по-зле? След избухването на епидемията от коронавирус много хора по света починаха, голяма част от тях в напреднала възраст. Ако продължавам да се влошавам, дали и аз ще умра?“. През тези няколко дни вземах някакво лекарство, за да намаля температурата си, но тя остана висока. Чувствах се уморена и кашлях постоянно. Особено когато чух, че възрастни хора, които познавах, умираха от Ковид, малко се изплаших и притесних, като си мислех: „Божието дело скоро ще приключи. Ако умра сега, мога ли все пак да бъда спасена? Дали всичко, което съм отдала от себе си през тези години, ще бъде пропиляно? В църквата има хора, които не изпълняват никакъв дълг; как така още не са се заразили? В същото време, аз се отказах от семейството и кариерата си и винаги изпълнявах дълга си, като изтърпях много и платих доста висока цена. Защо Бог не ме е защитил?“. Като си мислех за това, не можех да не се почувствам потисната. Въпреки че не казах нищо и продължих да изпълнявам дълга си, сърцето ми беше изгубило жизнената си сила и не исках да страдам или да плащам цена за дълга си. Когато водачът ми каза, че ще ме постави начело на евангелската работа в няколко други църкви, аз бях малко недоволна от това. Смятах, че е по-важно да се поддържам в добро здраве. Ако трябваше да се тревожа за твърде много неща, тялото ми нямаше да може да го понесе. Освен това все още не се бях възстановила напълно от последния си пристъп с Ковид. Ако се заразях отново, можеше наистина да не успея да се справя. Докато изпълнявах дълга си след това, всеки път когато ме втрисаше и се закашлях, се опасявах, че нещата ще се влошат и често се тревожех и страхувах. Осъзнавах, че състоянието ми е неправилно, и се помолих на Бог: „Боже, Ти си позволил да имам тази болест, но аз предявявам изисквания към Теб и никога не съм в състояние да се покоря. Моля Те, напътствай ме да се покорявам на Твоето устройване и подредби, да търся истината и да извличам поуки от нея!“.

След като се помолих, почетох малко от Божието слово: „Когато хората не са способни да прозрат, да разберат, да приемат или да се покорят на средата, която Бог устройва, и на Неговото върховенство, и когато хората се сблъскват с различни трудности в ежедневието си, или когато тези трудности надхвърлят това, което нормалните хора могат да понесат, те подсъзнателно изпитват всякакви видове тревога, безпокойство и дори скръб. Те не знаят какво ще бъде утре или вдругиден, или как ще се развият нещата след няколко години, или какво ще бъде тяхното бъдеще, и затова скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща. В каква ситуация хората скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща? Когато не вярват в Божието върховенство, т.е. не са способни да повярват в Божието върховенство и да го прозрат. Дори и да го видят със собствените си очи, не биха го разбрали и не биха му повярвали. Не вярват, че Бог има върховенство над съдбата им, не вярват, че животът им е в Божиите ръце, и така в сърцата им се поражда недоверие към върховенството и подредбите на Бог, а след това се поражда обвинението и те са неспособни да се покорят“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (3)). „Болните хора често се чудят: „Ох, твърдо съм решил да изпълнявам дълга си добре, но имам това заболяване. Моля се на Бог да ме пази от зло и не е нужно да се страхувам с Божията закрила. Но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. […] Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме опази. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог разобличи, че хората не разбират истински Божието всемогъщество и върховенство и винаги се страхуват от смъртта. Поради това те живеят в отрицателни емоции на тревога и угриженост. Моето състояние беше точно като това, което Бог разобличаваше. След като се заразих с Ковид, отначало бързо се подобрих, така че бях щастлива и благодарих на Бог за грижата и закрилата Му. По-късно, когато състоянието ми стана сериозно и имах висока температура, се уплаших, защото се тревожех, че тъй като съм на възраст, мога да умра от този вирус, ако болестта ми се влоши. Живеех в депресия и нямах никаква енергия, когато изпълнявах дълга си. Особено когато водачът искаше да ми възложи отговорността за евангелската работа на няколко други църкви, се страхувах, че ако дългът ми е твърде тежък, състоянието ми ще се влоши и в крайна сметка ще умра от Ковид, и затова не посмях да го приема. Често живеех в тревога и страх с това заболяване, дори не бях в подходящото състояние на духа, за да изпълнявам дълга, който трябваше да изпълнявам. Бог е Създателят, който притежава върховенство над всичко и контролира всичко. Кога ще се разболея, кога ще се възстановя, кога ще приключи животът ми — всички тези неща са в Божиите ръце и аз трябва да се покоря на Неговото устройване и подредби. Аз обаче нямах вяра в Божието върховенство и не вярвах, че Той контролира всичко, винаги живеех в тревога и страх. Бях толкова глупава! Бог беше допуснал да страдам от тази болест и аз трябваше да търся истината и да си взема поука от нея. Ако винаги живеех в тази негативна емоция, когато един ден наистина погледнех смъртта в лицето, щях да продължавам да се оплаквам, да не разбирам Бог и да Го обвинявам, и дори да изричам думи, които Му се противопоставят и които Той би презрял и заклеймил. Като си мислех за това, се уплаших и също така почувствах неотложност, тъй като исках да потърся истината и да преодолея това състояние.

Докато търсех, прочетох един откъс от Божието слово: „На какво основание ти, сътвореното същество, отправяш изисквания към Бог? Хората не са в позиция да изискват от Бог. Няма нищо по-неразумно от това да отправяш изисквания към Бог. Той ще направи това, което трябва да направи, и Божият нрав е праведен. Праведността в никакъв случай не е справедливост или разумност. Тя не е егалитаризъм или въпрос на разпределяне на това, което заслужаваш, според това колко работа си свършил, нито е заплащане за работата, която си свършил, или отдаване на дължимото според усилията, които си положил. Това не е праведност, а просто справедливост и разумност. Много малко хора са способни да опознаят праведния Божи нрав. Да предположим, че Бог беше унищожил Йов, след като Йов беше свидетелствал за Него. Това щеше ли да е праведно? Всъщност щеше. Защо се нарича праведност? Какво разбират хората под праведност? На хората им е много лесно да кажат, че Бог е праведен, ако нещо съответства на представите им. Ако обаче не го възприемат като съответстващо на представите им, ако е нещо, което не са в способни да разберат, ще им бъде трудно да кажат, че Бог е праведен. Ако Бог беше унищожил Йов тогава, хората нямаше да кажат, че Той е праведен. Всъщност обаче, трябва ли Бог да се оправдава, когато унищожава хората, независимо дали са покварени, или не, и независимо дали са дълбоко покварени? Трябва ли Той да обосновава действията си пред хората? Трябва ли Бог да казва на хората правилата, които е постановил? Не се налага. В Божиите очи човек, който е покварен и може да се противопостави на Бог, няма никаква стойност. Както и да се справя Бог с него, все ще е подходящо, и всичко е подредено от Бог. Ако Бог беше недоволен от теб и след твоето свидетелство ти беше казал, че няма полза от теб, и ако по тази причина те беше унищожил, това също ли щеше да е Неговата праведност? Щеше. […] Всичко, което Бог прави, е праведно. Макар че хората не могат да разберат Божията праведност, те не бива да съдят по свое усмотрение. Най-неприемливо е хората да твърдят, че Бог не е праведен, ако нещо, което Той прави, им се струва неразумно или ако имат някакви представи за това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Докато размишлявах върху Божиите слова, осъзнах, че в миналото не бях разбирала истински Божия праведен нрав. Винаги си бях мислела, че щом съм отдавала всичко на Бог при изпълнението на дълга си, трябва да получа Неговата грижа и закрила и не би трябвало да се сблъсквам с болести или дори със смърт. Мислех, че това е Божията праведност. Под влияние на този погрешен възглед винаги си мислех, че тъй като бях вярвала в Бог от много години, много бях страдала и бях платила доста висока цена, и дори продължавах да изпълнявам дълга си, след като се заразих с Ковид, Бог би трябвало да ме пази или да ми помогне да се възстановя от болестта възможно най-бързо. Когато обаче нещата не се развиха според очакванията ми, аз не разбирах правилно Бог и се оплаквах от Него, като нямах никаква енергия да изпълнявам дълга си. Особено когато видях, че някои братя и сестри, които не изпълняваха никакъв дълг, не се бяха заразили с Ковид, докато аз винаги с ентусиазъм отдавах всичко на Бог и изпълнявах дълга си, а се заразих, чувствах, че това е несправедливо, и си мислех, че Бог е неправеден, вече не се посвещавах на дълга си и дори нямах желание да надзиравам работата на още няколко църкви. Първоначално си мислех, че след като години наред бях вярвала в Бог и винаги проявявах постоянство в изпълнението на дълга си, съм придобила известно покорство към Бог, но когато се оказах пред лицето на смъртта, бунтарството и противопоставянето ми бяха разкрити и аз нямах никакво покорство. Бях се радвала на толкова много поене и приток от Божието слово. Изпълнението на дълга ми и отдаването на всичко на Бог бяха неща, които се очакваше да правя. Аз обаче стигнах дотам, че ги използвах като капитал, за да се пазаря с Бог и да правя сделки с Него, и се оплаквах от Него, когато желанията ми не бяха удовлетворени. Наистина бях толкова неразумна! Бог е Създателят; каквото и да прави Бог и както и да се отнася към хората, всичко е праведно и във всичко това стои Неговото намерение. Не бива да съдя за нещата, които Бог върши, въз основа на моите представи и фантазии. Замислих се за един откъс от Божието слово: „Не е ли глупаво да се чувстваш скръбен, неспокоен и тревожен за неща, които не можеш да решиш сам? (Да.) Хората трябва да се заемат с решаването на нещата, които могат да решат сами, а за тези, с които не могат да се справят сами, трябва да чакат Бог. Хората трябва да се покорят мълчаливо на Бог и да Го молят да ги защити — това е начинът на мислене, който трябва да имат. Когато наистина ги застигне болест и смъртта наистина е близо, тогава хората трябва да се покорят и да не се оплакват, да не се бунтуват срещу Бог, да не сипят хули срещу Бог или да казват неща, с които да Го нападат. Вместо това те трябва да се изправят като сътворени същества и да преживяват и ценят всичко, което идва от Бог — не бива да се опитват да избират нещата сами за себе си“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (4)). Докато размишлявах върху Божиите слова, почувствах още по-силно самообвинение и унижение. Бях толкова далеч от изпълнението на Божиите изисквания. Здравето ми, смъртта ми и всичко останало, свързано с мен, бяха устроени от Бог. Ако Ковид отнемеше живота ми, това щеше да е нещо, което Бог е допуснал, и независимо дали щях да живея, или да умра, трябваше да се покоря на Неговото върховенство и подредби. Това беше минималното количество разум, което едно сътворено същество трябва да притежава. Затова коленичих и се помолих на Бог: „Боже, аз съм толкова непокорна! Независимо дали болестта ми ще се подобри или не, аз съм готова да се покоря на Твоите подредби. Повече няма да се оплаквам от Теб и няма да отправям неразумни искания към Теб“.

По-късно се самоанализирах, като си мислех: „Когато не съм изправена пред болест или бедствие, мога да бъда активна в изпълнението на дълга си и често да разговарям с братята и сестрите за това, че независимо какво ни се случва, винаги трябва да се покоряваме на Божието устройване и подредби. Тогава защо не разбирах и се оплаквах от Бог, когато болестта ми се влоши, и дори загубих енергията да изпълнявам дълга си? Защо разкрих това непокорство и противопоставяне?“. Докато търсех, прочетох някои от Божиите слова: „Преди да решат да изпълняват дълга си, в дълбините на сърцата си антихристите са преизпълнени с очаквания за перспективите си, за придобиване на благословии, за добра крайна цел и дори за венец и имат пълната увереност, че ще постигнат тези неща. С такива намерения и стремежи идват да изпълняват дълга си в Божия дом. И така, дали изпълняването на дълга им съдържа искреността, истинската вяра и предаността, които Бог изисква? На този етап още не може да се види тяхната истинска преданост, вяра или искреност, защото всеки таи напълно пресметливо мислене преди да изпълни дълга си, и всеки взема решението да изпълнява дълга си, воден от интересите си, а също и въз основа на предварителните си безмерни амбиции и желания. С какво намерение изпълняват дълга си антихристите? То е да сключат сделка, да направят размяна. Може да се каже, че това са условията, които те поставят, за да изпълняват дълга си: „Ако изпълня дълга си, трябва да получа благословии и да имам добра крайна цел. Трябва да получа всички благословии и блага, които бог е казал, че са подготвени за човечеството. Ако не мога да ги получа, няма да изпълнявам този дълг“. Те идват да изпълняват дълга си в Божия дом с такива намерения, амбиции и желания. Изглеждат така, сякаш притежават известна искреност и, разбира се, за новоповярвалите, които тепърва започват да изпълняват дълг, това може да се нарече и ентусиазъм. В това обаче няма никаква истинска вяра или преданост; има само такава степен на ентусиазъм. Това не може да се нарече искреност. Съдейки по това отношение на антихристите към изпълнението на дълга им, то е съвсем пресметливо и е изпълнено с техните желания за облаги, като това да получат благословии, венец и награди и да влязат в небесното царство. Затова външно изглежда така сякаш много антихристи, преди да бъдат отлъчени, изпълняват дълга си и дори са изоставили повече и са страдали повече от обикновения човек. По това, което отдават, и цената, която плащат, са наравно с Павел, а и те не са по-малко ангажирани от Павел. Това е нещо, което всеки може да види. От гледна точка на тяхното поведение и волята им да страдат и да платят цената, те не би трябвало да не получат нищо. Бог обаче не се отнася към човека въз основа на външното му поведение, а въз основа на неговата същност, на неговия нрав, на това, което разкрива, и на естеството и същността на всяко едно нещо, което прави. Когато хората съдят и се отнасят към другите, те определят какви са те единствено въз основа на външното им поведение, на това колко страдат и каква цена плащат, което е груба грешка“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). Чрез това, което Бог разобличи, най-накрая разбрах, че когато изпълнявах дълга си и с ентусиазъм отдавах всичко на Бог през тези години, не проявявах наистина внимание към Божиите намерения и не изпълнявах дълга си като сътворено същество, нито пък това беше израз на моята искреност или преданост към Бог. По-скоро бях превърнала изпълнението на дълга си в инструмент и разменна монета, която използвах, за да удовлетворя желанието си да придобия благословия. Изпълнявах го, за да мога да оцелея в бъдеще и да се радвам на вечна благословия. Като виждах, че бедствията се случват едно след друго и че Божието дело е почти приключило, аз се поздравих, защото си мислех, че след като се бях отрекла, бях отдавала всичко на Бог и изпълнявах дълга си, със сигурност щях да получа Неговата закрила и да оцелея. Когато обаче се заразих с Ковид и състоянието ми се влоши, се притесних, че тъй като съм стара, може да умра от този вирус, затова се обезсърчих и разочаровах, и загубих вярата си. Дори започнах да използвам така наречения си капитал, за да споря с Бог, като си мислех, че понеже бях изстрадала толкова много в изпълнението на дълга си и бях постигнала резултати при разпространението на евангелието, Бог трябваше да ме защити. Когато екстравагантните ми желания не бяха удовлетворени, мислех, че Бог не ме закриля и се отнася несправедливо с мен, и нямах никаква енергия, когато изпълнявах дълга си. Когато фактите бяха разкрити, най-накрая видях, че откакто започнах да вярвам в Бог, го правех, за да получавам благословия. Повтарях отново и отново, че вярвам в Бог, че изпълнението на дълга ми е напълно естествено и оправдано, но в действителност използвах и мамех Бог. Наистина бях толкова егоистична и измамна! Помислих си за Павел, който обикалял цяла Европа, като разпространявал евангелието по време на Епохата на благодатта, понасял много страдания и карал много хора да приемат вярата. Но цялата му отдаденост и всичките му страдания са били, за да може да влезе в небесното царство и да получи награди. Това е било сделка и измама и Бог не само че не одобрявал неговата отдаденост, но и силно я ненавиждал. В крайна сметка, вместо да бъде благословен от Бог, Павел е бил наказан. Божият нрав е праведен и свят и когато Той определя нашия изход и крайната ни цел, Той не съди въз основа на това колко страдаме и работим привидно или колко добро поведение показваме. Неговият съд по-скоро се основава на това дали сме придобили истината и дали нашият нрав се е променил. Ако винаги исках да получавам добър изход и крайна цел в замяна на това да тичам напред-назад и да отдавам всичко от себе си на Бог, и не се стремях към истината, нито се пречиствах от покварата си, тогава изходът ми щеше да е същият като този на Павел; щях да бъда отстранена и наказана от Бог. Неуспехът на Павел служи като напомняне и предупреждение за мен! След това си помислих как Бог влага цялото Си сърце в спасяването на човечеството, като отдава всичките Си усилия и плаща всяка цена, и всичко това, без да иска или да изисква нещо от нас. Бог е толкова безкористен! В същото време аз се радвах на всичко, което Бог ми даряваше, без да проявявам внимание към Неговите намерения. Дори бях сключвала сделки с Бог при изпълнение на дълга ми с цел да получа добра крайна цел. Наистина бях толкова егоистична и достойна за презрение! Смятах Бог за Някого, Когото да използвам и измамя. Като се има предвид по какъв начин отдавах всичко на Бог, как можеше Той да не го презира и мрази? Като разбрах това, почувствах самообвинения и задълженост спрямо Бог и се помолих на Бог в сърцето си, като казах, че вече не искам да правя сделки с Него, за да получавам благословия, а вместо това искам да се стремя към истината по подходящ начин, да изпълнявам дълга си като сътворено същество и да Го удовлетворявам.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово, който ми се стори доста трогателен. Всемогъщият Бог казва: „Какъвто и дълг да изпълнява човек, това е най-правилното нещо, което би могъл да направи, най-красивото и най-справедливото нещо сред хората. Като сътворени същества хората трябва да изпълняват дълга си и само така могат да получат одобрението на Създателя. Сътворените същества живеят под властта на Създателя и приемат всичко, което е осигурено от Бог, и всичко, което идва от Него, така че трябва да изпълняват своите отговорности и задължения. Това е напълно естествено и оправдано и е постановено от Бог. Оттук се вижда, че за хората изпълнението на дълга на сътворено същество е по-справедливо, по-красиво и по-благородно от всичко останало, което правят, докато живеят на земята; нищо сред човечеството не е по-смислено или по-достойно и нищо не придава по-голям смисъл и стойност на живота на един сътворен човек от изпълнението на дълга му на сътворено същество. На земята само групата хора, които истински и искрено изпълняват дълга си на сътворени същества, са онези, които се покоряват на Създателя. Хората в тази група не следват светските тенденции; те се покоряват на водачеството и напътствията на Бог, слушат само словата на Създателя, приемат истините, изречени от Него, и живеят според словата Му. Това е най-истинското, най-убедителното и най-доброто свидетелство за вяра в Бог. Това, че едно сътворено същество е способно да изпълни дълга си на сътворено същество, да удовлетвори Създателя, е най-хубавото нещо сред човечеството и трябва да се разпространява като приказка, която да бъде възхвалявана от всички хора. Всичко, което Създателят поверява на сътворените същества, трябва да се приема от тях безусловно; за човечеството това е въпрос на щастие и чест, а за всички, които изпълнят дълга на сътворени същества, няма нищо по-хубаво и по-достойно за възпоменание — то е нещо положително. […] Като сътворено същество, когато човек дойде пред Създателя, той трябва да изпълни своя дълг. Така е много правилно да се постъпи и хората трябва да изпълнят тази отговорност. Въз основа на това, че сътворените същества изпълняват своя дълг, Създателят извърши още по-голямо дело сред човечеството и изпълни още един етап от делото си върху хората. А какво е това дело? Той предоставя истината на хората, като им позволява да я получат от Него, докато изпълняват дълга си, и така да се отърсят от покварения си нрав и да се пречистят. Така те удовлетворяват Божиите намерения и тръгват по правилния път в живота, а накрая са способни да се боят от Бог и да отбягват злото, да постигнат пълно спасение и повече да не бъдат подлагани на страдания от Сатана. Това е крайният резултат, който Бог би искал човечеството да постигне, като изпълнява своя дълг“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Седма част)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че изпълнението на дълга на сътворените същества пред Създателя е най-смисленото и най-хубавото нещо, което съществува. То е същото като синовното отношение на децата към родителите им; това са отговорност и задължение, които хората трябва да изпълняват без каквито и да било сделки или изисквания. Още по-важно, в хода на изпълнението на нашия дълг, Бог ни поднася различни обстоятелства, които разкриват нашите поквари и недостатъци, като така ни позволява да потърсим истината, да разберем себе си, да преодолеем покварения си нрав, да съдим за хората и нещата въз основа на Неговите слова, да не страдаме повече от покварата и вредата на Сатана и в крайна сметка да постигнем спасение; това е Божието намерение. През годините полицията няколко пъти ме бе арестувала и насред мъката ми именно Божиите слова бяха тези, които ме просветляваха и напътстваха, даваха ми вяра и сила и ми позволяваха да преодолея жестокостта на тези демони. Също така, когато се превъзнасях и се изтъквах при изпълнението на дълга си, с което разкривах надменния си нрав, Бог създаде обстоятелства, с които да ме укори и дисциплинира. Чрез това, което разобличиха Неговите слова, аз придобих известно разбиране за себе си и успях да се покая пред Него своевременно. Всичко това беше Божието спасение! Бог беше положил толкова много усилия за мен и въпреки това аз не се стремях към истината и не се отплащах за любовта Му, а мислех само за благословия, когато изпълнявах дълга си. Наистина нямах никаква съвест. Когато се разболях този път, след като потърсих истината и се самоанализирах, най-накрая ясно видях достойния си за презрение мотив, с който през всички тези години изпълнявах дълга си само за да получавам благословия, и също така добих известно разбиране за покварения си нрав. Всичко това беше начинът, по който Бог ме спасяваше. Сега Бог ми беше дал дъх и ме беше оставил да живея, и това бяха Неговата милост и благодат. Трябваше да се откажа от намерението си да получавам благословия и да изпълнявам добре дълга си.

По-късно прочетох още Божии слова: „За всеки, който е роден на този свят, раждането е необходимо и смъртта е неизбежна. Никой не е в състояние да въстане срещу този ход на събитията. Ако човек желае да напусне този свят безболезнено, ако иска да получи възможност да посрещне последния решаващ момент в живота без неохота или безпокойство, тогава единственият начин да го направи е да не съжалява за нищо. И единственият начин да напусне света без съжаление е да познае върховенството на Създателя, да познае Неговата власт и да им се покори. Само така човек може да стои настрана от човешките раздори, от злото, от робството на Сатана и само така човек може да изживее живота си като Йов — воден от Създателя и благословен от него — да живее свободен живот, изпълнен със смисъл и значимост, живот, който е честен и открит. Само така човек може, подобно на Йов, да се покори на изпитанията и лишенията, на които го подлага Създателят, да се покори на устроеното и подреденото от Създателя. Само така човек ще може да се покланя на Създателя през целия си живот и да спечели одобрението му, както стана с Йов, ще може да чуе гласа Му и да види появата Му. Само така човек може да живее и да умре щастливо като Йов — без болка, безпокойство и съжаления. Само така човек ще може да живее в светлината като Йов и да премине през всеки от решаващите моменти в живота в светлината, спокойно да завърши своя път в светлината, успешно да изпълни мисията си — като сътворено същество да преживее, изучи и опознае върховенството на Създателя — и да си отиде от света в светлината, за да остане завинаги до Създателя като сътворено човешко същество, одобрено от Него“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми стана много по-ведро. Преди винаги си мислех, че тъй като съм стара и болестта ми става все по-сериозна, има опасност всеки момент да загубя живота си и че ако умра от Ковид, няма да имам добър изход или крайна цел. От Божиите слова разбрах, че в действителност всеки човек ще умре, но смъртта на хората има различно естество. Смъртта на някои хора показва, че те са били разкрити и отстранени от Бог, докато телата на други може да са привидно мъртви, но душите им да са спасени. Вземете например Йов, който имал истинска вяра в Бог и бил в състояние да възхвалява Божието име дори сред изпитания, и да има истинско свидетелство пред Него, и завършил мисията си като сътворено същество. Когато Йов умрял, той нямал никакви тревоги или страхове, а вместо това бил доволен и благодарен, когато напуснал света. Тялото му умряло, но душата му била спасена. А също и Петър, който през целия си живот се стремял да обича и да удовлетворява Бог и до смъртта си съумявал да се покорява пред лицето на изпитания и трудности. Накрая той бил разпънат на кръст с главата надолу заради Бог, с което дал добро свидетелство и получил Божието одобрение. Сега разбрах, че смъртта на тялото на човека не означава, че той ще има лош изход и крайна цел. Важното е дали може да се стреми към истината и да изпълнява дълга си като сътворено същество по време на живота си. Това е истинският ключ за определяне на това дали някой в крайна сметка ще има добър изход и крайна цел. Това, което трябваше да направя, беше да остана непоколебима в позицията си на сътворено същество и да се покоря на Божието върховенство и подредби. Докато бях жива, трябваше да се уповавам на Бог и да изпълнявам добре дълга си, да се стремя към истината и да върша нещата според принципите в хода на изпълнението на дълга си, и по този начин да изпълня дълга си адекватно и да утеша Божието сърце. Когато разбрах това, се почувствах много по-спокойна и вече не бях възпирана от болестта си. Това, което не очаквах, беше, че няколко дни по-късно състоянието ми се подобри.

Това преживяване, свързано със заразяването ми с Ковид, ми помогна да видя, че имах погрешни възгледи във вярата си, че правех всичко, за да придобивам благословия и да сключвам сделки с Бог. Това, че успях да се откажа от част от желанието си да придобивам благословия и да поправя мотивите си за изпълнение на дълга си, е изцяло Божият начин да ме спаси.