През годините като вярваща винаги съм знаела на теория, че нашата съдба, раждането и смъртта ни, всичко това е в Божиите ръце, но нямах действително разбиране за Бог. Когато Бог устрои ситуация, която не беше в съгласие с моите представи, когато синът ми неочаквано умря в мотоциклетна катастрофа, изразих оплаквания, погрешни разбирания и свадливост и бях напълно разкрита. Едва тогава осъзнах действителния си духовен ръст. Също така придобих малко разбиране за погрешните си възгледи за получаване на благословии чрез вярата.

През юли 2017 г. двамата със съпруга ми бяхме относително добре познати като вярващи на местно ниво, дотолкова че полицията идва няколко пъти у дома, за да ни разследва. Бяхме принудени да оставим сина си и да изпълняваме дълга си далеч от дома. Полицията продължи да разпитва за нас и по-късно, затова двамата с мъжа ми така и не можахме да се върнем повече у дома през последните седем години. Понякога, когато чуех други деца да казват „мамо“, неочаквано ме пронизваше тъга. Надявах се само някой ден да мога да се върна у дома и да видя сина си, но заради ситуацията ни не смеехме да се върнем и само получавахме информация за сина си от братята и сестрите в селото ми. Всеки път, когато чуех, че синът ми е жив и здрав, благодарях на Бог за грижата и защитата Му и можех да продължа да изпълнявам дълга си със спокоен ум.

Един следобед, през август 2023 г., получих съобщение от моя надзорник, с което ме информираше, че синът на Уан Кай е починал в мотоциклетна катастрофа. Уан Кай е съпругът ми. Казваха ми, че синът ми е бил убит. Изглеждаше ми невъзможно и помислих, че вероятно надзорникът е сгрешил. Просто не можех да повярвам, че синът ми е мъртъв. Разтърках очите си и отново прочетох внимателно съобщението, но то беше написано пределно ясно. Свлякох се на пода и заридах. Как можеше нещо такова да се случи на семейството ми? Пожелах си да ми поникнат криле, за да отлетя обратно у дома и да видя сина си за последен път, но двамата със съпруга ми бяхме нарочени от полицията и не беше безопасно да се върнем. Когато помислех, че не можем да се приберем, за да видим починалия си син, ме болеше така, все едно ме пронизваха в гърдите. Започнах да обвинявам и да разбирам погрешно Бог: „О, Боже! Защо не защити сина ми? Откакто със съпруга ми навлязохме във вярата, винаги сме изпълнявали дълга си. Когато станахме обект на преследване и гонения от големия червен змей, изоставихме собствения си син, за да изпълняваме дълга си и до днес. Независимо какъв дълг ни е назначавала църквата, никога не го отказахме. Синът ни беше само на 30 години, беше млад мъж. Трябваше да погреба собствения си син! Синът ми беше единствената ми надежда като майка и сега нямам нищо, а дори не можах да го видя, преди да почине. Щеше да е по-добре да бяхме умрели заедно и можех да съм с него в отвъдния живот“. Осъзнах, че съм се отклонила в мислите си, че обвинявам и разбирам погрешно Бог, затова бързо започнах да се моля мълчаливо на Бог: „О, Боже! Когато чух, че синът ми е починал в мотоциклетна катастрофа, не можах да го приема веднага, но не трябваше да Те обвинявам и да Те разбирам погрешно. О, Боже! Моля Те, защити сърцето ми и ми позволи да замълча пред Теб“. Молих се на Бог да ми помогне отново и отново и бавно започнах да се успокоявам. Но когато си помислех за това как е починал синът ми и че никога повече няма да го видя, все още се чувствах доста измъчена и слаба. Легнах на леглото си, отказах да ям и пия, и не спах цяла нощ. Представях си лицето на сина си и виках името му в сърцето си, докато сълзите не замъглиха зрението ми.

През следващите няколко дни живеех в болезнени спомени за сина си и не ми се правеше нищо. Нямах мотивация да проследявам евангелската работа и напредването ѝ се забави. Знаех, че не мога да тъна в това състояние, защото отговарях за евангелската работа. Синът ми беше умрял, но аз трябваше да продължа да живея и да изпълнявам дълга си добре! Избърсах сълзите си и коленичих пред Бог в молитва: „О, Боже! Не искам да оставам в това потиснато състояние. Моля Те, води ме да уча от тази ситуация и да се освободя от тази тъга“. След молитвата прегледах откъси от Божиите слова, които моят водач ми беше изпратил: „Някои невежи родители не могат да проумеят живота или съдбата, не признават Божието върховенство и са склонни да правят невежи неща по отношение на децата си. Например, след като децата им станат самостоятелни, те може да се сблъскат с някои особени ситуации, трудности или сериозни инциденти. Някои ги сполетяват болести, други се замесват в съдебни дела, трети се развеждат, четвърти биват измамени и излъгани, пети биват отвлечени, наранени, жестоко бити или на прага на смъртта. Има дори такива, които започват да злоупотребяват с наркотици и т.н. Какво трябва да правят родителите в тези особени и важни ситуации? Каква е типичната реакция на повечето родители? Правят ли това, което трябва да правят като сътворени същества с идентичността на родители? Много рядко родителите чуват такива новини и реагират така, както биха реагирали, ако това се беше случило с непознат. По-голямата част от родителите не заспиват по цели нощи, докато косата им не побелее, губят от съня си нощ след нощ, нямат апетит през деня, напрягат мозъка си с мисли, а някои дори плачат горчиво, докато очите им се зачервят и сълзите им пресъхнат. Молят се горещо на Бог, така че Той да вземе предвид собствената им вяра и да защити децата им, да им окаже благоволение и да ги благослови, да прояви милост и да пощади живота им. В ролята им на родители в такава ситуация всички техни човешки слабости, уязвимости и чувства към децата им биват разобличени. Какво още се разкрива? Бунтарството им срещу Бог. Те умоляват Бог и отправят молитви към Него, като Го молят настоятелно да опази децата им от нещастие. Дори да се случи бедствие, те се молят децата им да не умрат, да могат да избегнат опасността, да не бъдат наранени от зли хора, да не се задълбочат болестите им, а да се подобрят и т.н. За какво се молят те в действителност? (Боже, с тези молитви те отправят искания към Бог, с прикрит подтекст на оплакване.) От една страна, те са крайно недоволни от тежкото положение на децата си, като се оплакват, че Бог не е трябвало да допуска да им се случват такива неща. Недоволството им е примесено с оплакване и те молят Бог да промени решението Си, да не постъпва така, да избави децата им от опасност, да ги предпазва, да ги изцери от болестите им, да им помогне да избегнат съдебни дела, да предотврати бедствие, когато такова възникне, и т.н. — накратко, да направи така, че всичко да върви безпроблемно. Като се молят по този начин, от една страна те се оплакват на Бог, а от друга — отправят искания към Него. Не е ли това проявление на бунтарство? (Така е.) Неявно казват, че това, което Бог прави, не е правилно или добро, че Той не бива да действа така. Тъй като това са техните деца, които са вярващи, те смятат, че Бог не би трябвало да позволява на децата им да се случват такива неща. Техните деца са различни от другите. Те трябва да получават преференциални благословии от Бог. Заради вярата им в Бог Той би трябвало да благослови децата им, а ако не го направи, те се огорчават, плачат, изпадат в истерия и не искат да следват повече Бог. Ако детето им умре, чувстват, че и те не могат да продължат да живеят. Това ли е чувството, което се върти в главата им? (Да.) Това не е ли форма на протест срещу Бог? (Да.) Това е протестиране срещу Бог“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). Божиите слова напълно разобличаваха текущото ми състояние. Когато чух за смъртта на сина си в мотоциклетната катастрофа, не ядях и не пиех, и дори неразумно спорех с Бог, противопоставях Му се, обвинявах Го и Го разбирах погрешно. Правех го, защото имах погрешен възглед във вярата си. Съпругът ми и аз бяхме изоставили семейството и работата си, за да изпълняваме дълга си, без да се оплакваме и най-малко от трудностите, и дори продължавахме да изпълняваме дълга си, когато роднините и съседите ни се подиграваха и докато полицията ни преследваше и гонеше. Помислих си, че докато се отричам от нещата, докато се отдавам и страдам повече, и плащам повече цена в дълга си, Бог със сигурност ще защитава сина ми от болести и злополуки, и ще му позволява да живее в добро здраве. Когато чух, че синът ми е умрял в мотоциклетна катастрофа, започнах да се противопоставям на Бог и да споря с Него, като използвах това, от което се бях отрекла и което бях отдала, като аргумент в спора с Него и Го обвинявах, че не е защитил сина ми. Също така мислех, че тъй като синът ми е починал, за мен няма смисъл да продължавам да живея и ще е по-добре да бъда със сина си в задгробния живот! Като размислих върху поведението си, видях, че се противопоставям и не съм удовлетворена от ситуацията, която Бог беше устроил. Опълчвах се и се надигах срещу Бог, това беше противопоставяне на Бог! Смъртта на сина ми разкри истинския ми духовен ръст. Видях ясно, че дългогодишното ми практикуване на вярата, отричането от семейството и кариерата, страдането и плащането на цена бяха само сделка, която исках да сключа с Бог в замяна на Неговата благодат и благословии. Помислих си за невероятното изпитание, през което е минал Йов, загубил е цялата си собственост и децата си, бил е покрит с циреи, но той безусловно се покорявал на Бог и дори славел името Му, и оставал непоколебим в свидетелството си за Бог. Почувствах се засрамена, след като сравних поведението си с това на Йов. Трябваше да спра да обвинявам Бог. Трябваше да се уповавам на Него и да остана непоколебима в свидетелството си, и да унижа Сатана!

След това продължих да чета Божиите слова и започнах да придобивам разбиране за погрешния си възглед за вярата. Всемогъщият Бог казва: „Нима епохата на „Вярата на един човек в Господ носи благословии на цялото семейство“ не е отминала отдавна? (Да, отминала е.) Тогава защо хората все още постят и се молят по този начин, като умоляват безсрамно Бог да закриля и благославя децата им? Защо все още се осмеляват да протестират и да спорят с Бог, като казват: „Ако не го направиш, ще продължа да се моля, ще постя!“. Какво означава постенето? Означава да обявиш гладна стачка, което в друг смисъл означава да се държиш безсрамно и да изпадаш в истерия. Когато хората се държат безсрамно спрямо другите хора, те може да тропат с крак и да казват: „О, детето ми си отиде. Не искам да живея повече, не мога да продължа!“. Те не правят това, когато са пред Бог. Тогава говорят съвсем елегантно, като казват: „Боже, умолявам Те да защитиш детето ми и да излекуваш болестта му. Боже, Ти си великият лекар, който спасява хората — Ти можеш да направиш всичко. Умолявам Те да бдиш над него и да го защитаваш. Твоят Дух е навсякъде, Ти си праведен, Ти си Бог, който проявява милост към хората. Ти се грижиш за тях и ги цениш“. Какво означава това? Нищо от това, което казват, не е погрешно, просто моментът не е подходящ да се казват такива неща. Подтекстът е, че ако Бог не спаси детето ти и не го защити, ако не изпълни желанията ти, тогава Той не е любящ Бог, Той е лишен от любов, Той не е милостив и Той не е Бог. Не е ли такъв подтекстът? Не е ли това безсрамно поведение? (Да.) Дали хората, които действат безсрамно, почитат Бог като велик? Дали имат богобоязливи сърца? (Не.) Хората, които действат безсрамно, са точно като мошениците — те нямат богобоязливи сърца“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). „Отношенията на човека с Бог са просто отношения на един явно личен интерес. Това е връзка между получател и дарител на благословения. Казано направо, това прилича на отношенията между работник и работодател: работникът работи само за да получи наградата, която му дава работодателят. В тази връзка няма привързаност, а само сделка. Няма любящ или обичан, само милостиня и милост. Няма разбиране, а само потиснато недоволство и мамене. Няма близост, а само непреодолима пропаст“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление). Размишлявайки върху Божиите слова, разбрах, че Бог казва, че епохата на „Вярата на един човек в Господ носи благословии на цялото семейство“ е отдавна отминала. И все пак аз все още поддържах този възглед във вярата си. Размишлявайки за многобройните си години във вярата, разбрах, че външно може и да изглеждаше, че съм се отрекла от семейството и кариерата си, за да изпълнявам дълга си, но всъщност аз просто исках да получа благодат от Бог. Когато чувах, че синът ми се справя добре и е жив и здрав, независимо какъв дълг ми назначаваха, го изпълнявах усърдно. Когато чух ужасната новина за смъртта на сина си, започнах да се противопоставям на Бог и да споря с Него, и нямах мотивация да изпълнявам дълга си. Дори обмислях да се самоубия, за да съм със сина си, и бях пълна с погрешни схващания и оплаквания от Бог. Като съпоставих Божиите слова със себе си, видях, че съм безсрамен човек с истеричен пристъп. Бях вярвала в Бог от години, бях яла и пила толкова много от словата Му, но нямах и най-малка частица покорство или страх от Него в сърцето си. Просто бях прекарала тези години в страдание и отдаване, за да получа благословии, просто правех сделка с Бог и изобщо не изпълнявах дълга си, за да удовлетворя Бог. Веднага щом спрях да получавам Божията благодат и благословии, започнах да споря и да се надигам срещу Него. Нямах и най-малка човешка природа или разум!

По-късно прочетох друг откъс, който ми помогна да разбера по-добре защо „Вярата на един човек в Господ носи благословии на цялото семейство“ е погрешен възглед. Бог казва: „Всеки си има своя предназначена крайна цел. Тази крайна цел се определя според индивидуалната същност и няма нищо общо с други хора. Лошото поведение на детето не може да бъде прехвърлено на родителите му, както и неговата праведност не може да бъде споделена с тях. Лошото поведение на родителя не може да тегне над децата му, а неговата праведност не може да бъде споделена с тях. Всеки сам носи греховете си и сам се наслаждава на заслужената от него благодат. Никой не може да замести другия; това представлява праведността“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Чрез Божиите слова започнах да разбирам, че Бог определя изхода на хората според тяхната същност и цялостно поведение. Като вярваща, да изпълнявам дълга си, беше моя отговорност и това нямаше нищо общо със съдбата и крайната цел на сина ми. Съдбата на сина ми нямаше да се промени само защото аз вярвах в Бог. Бог владее съдбите на всички, и вярващи, и невярващи. Божиите подредби са винаги праведни и затова аз трябваше да им се покоря, това щеше да е разумно от моя страна. Но аз имах погрешния възглед, че „Вярата на един човек в Господ носи благословии на цялото семейство“. Мислех, че понеже се бях отрекла от нещата, бях отдала себе си и изпълнявах дълга си, Бог трябва да защитава сина ми. Този възглед произлизаше от собствените ми представи и фантазии и изобщо не беше в съгласие с истината.

Като ядох и пих Божиите слова, придобих разбиране за погрешните си възгледи относно получаването на благословии чрез вярата. Помислих си, че най-накрая съм преодоляла смъртта на сина си, но когато Бог устрои друга ситуация за мен и научих причините за смъртта му, започнах отново да се оплаквам. На 14 август се срещнах със снаха си, която също е вярваща, и тя ми разказа, че при самата катастрофа, изглежда синът ми не е бил пострадал тежко. Бил е приет в болницата за изследвания и по-късно — изписан, за да почива у дома. След като се прибрал, започнал да усеща задух и затова отново се върнал в болницата, но не само не се подобрил, а даже се влошил, затова помолил да го прехвърлят в друга болница, но лекуващият го лекар отказал. По-късно, едва след като задухът му продължил да се влошава, лекарят най-сетне се съгласил да го преместят, но по пътя към болницата той спрял да диша напълно. Аутопсията разкрила, че едно счупено ребро се е забило в белия му дроб и е причинило инфекция. Ако го бяха оперирали своевременно, той можеше и да не умре. Погрешната диагноза в болницата беше довела до смъртта му. Когато чух тези подробности, бях абсолютно шокирана и почти припаднах. Почувствах емоционалната болка като пробождане в сърцето. Прегърнах снаха си и избухнах в сълзи. Помислих си: „Ако съпругът ми и аз бяхме там, за да се застъпим да бъде прехвърлен навреме, той никога нямаше да умре“. Снаха ми се опита да ме утеши и ми каза: „В това преживяване има Божие намерение, опитай се да го приемеш от Бог“. Коментарите на снаха ми ми помогнаха да разбера внезапно, че отново се оплаквам. Помолих се на Бог в сърцето си да защити сърцето ми и да ми помогне да се покоря на върховенството и подредбите Му. После си припомних откъс от Божиите слова, който бях прочела преди няколко дни: „Божието върховенство е предначертано и планирано от Него. Правилно ли е да искаш да го промениш? (Не е правилно.) Това не е правилно. Затова хората не трябва да вършат глупави или неразумни неща“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). Като обмислях Божиите слова, осъзнах, че Бог се разпорежда с живота и смъртта на човека. Дори да бяхме у дома и да бяхме подтикнали лекарите да оперират по-бързо, ако му беше дошло времето, синът ни пак щеше да умре и нямаше да има какво да направим. Беше толкова неразумно да се оплаквам от Бог. Като осъзнах това, се почувствах много по-спокойна. Желаех да се покоря на Божието върховенство и да изпълнявам в покой дълга си.

По-късно попаднах на откъс от Божиите слова във видеоклип, който ми даде някои прозрения относно погрешния възглед за стремежа към благословии във вярата. Всемогъщият Бог казва: „Няма нищо общо между дълга на даден човек и това дали той е благословен, или проклет. Дългът е нещо, което човек трябва да изпълни, това е негово дадено от Бог задължение, което не бива да зависи от отплата, условия или причини. Само тогава става дума за изпълнение на дълга. „Да си благословен“ означава човек да бъде усъвършенстван и да се радва на Божиите благословии, след като е бил подложен на съд. „Проклятие“ означава нравът на човека да не се променя след наказание и съд, когато човек преживява наказание, а не усъвършенстване. Но независимо дали са благословени, или прокълнати, сътворените същества трябва да изпълняват своя дълг, като правят това, което трябва да правят, и това, което са способни да правят. Това е минимумът, който човек, стремящ се към Бог, трябва да изпълни. Не бива да изпълняваш дълга си само заради благословиите и да отказваш да действаш от страх да не бъдеш прокълнат. Казвам ви следното: изпълнението на дълга на човека е онова, което той трябва да свърши; ако човек не може да изпълнява дълга си, това е непокорство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг). Като обмислих Божиите слова, осъзнах, че да изпълняваш дълга си и да си благословен или прокълнат, са напълно несвързани неща. Дългът е Божието поръчение към човека и е неотменима отговорност, която всички ние трябва да изпълняваме естествено и правилно. Аз съм сътворено същество и Бог ми е дал живота ми, затова трябва да изпълнявам дълга си и не трябва да използвам отричането на нещата и моето отдаване като разменна монета срещу Божията благодат и благословии. Независимо дали са вярващи или невярващи, съдбата на всички хора е подредена и управлявана от Бог. Раждане, остаряване, болест и смърт са все естествени феномени и аз трябваше да се покоря на Божието върховенство и подредби.

Тогава прочетох друг откъс от Божиите слова: „Ти обичаш и защитаваш децата си, изпитваш привързаност към тях, не можеш да се избавиш от тях и затова не позволяваш на Бог да направи нищо. Има ли смисъл в това? Дали то е съгласно истината, морала или човешката природа? То не е съгласно нищо, дори по отношение на морала, нали така? Ти не цениш децата си, а ги предпазваш — ти си под влиянието на своята привързаност. Дори казваш, че ако детето ти умре, няма да продължиш да живееш. След като си толкова безотговорен към собствения си живот и не цениш живота, който Бог ти е дал, ако искаш да живееш за децата си, тогава просто давай и умри заедно с тях. От каквато и болест да се разболеят те, ти трябва бързо да се заразиш от същата болест и да умрете заедно. Или просто намери въже, за да се обесиш, няма ли така да е по-лесно? След като умреш, ти и децата ти ще бъдете ли от един и същи тип? Ще продължите ли да имате същата физическа връзка? Ще продължите ли да изпитвате привързаност един към друг? […] Къде ще отиде детето ти след смъртта си? След като умре, тялото му поема последния си дъх, душата му си отива и то се сбогуват напълно с теб. Вече няма да те разпознава, няма да остане дори за секунда, просто ще се върне в другия свят. Когато се върне в онзи свят, ти плачеш, липсва ти и се чувстваш нещастен и измъчен, като си казваш: „О, моето дете си отиде и никога повече няма да мога да го видя!“. Мъртвецът има ли някакво съзнание? Той няма съзнание за теб, ти не му липсваш ни най-малко. Щом напусне тялото си, той веднага се превръща в трета страна и вече няма връзка с теб. Как те възприема? Той казва: „Тази старица, този старец — за кого плачат? О, те плачат за едно тяло. Чувствам се така, сякаш току-що съм се разделил с това тяло: сега не съм толкова тежък и вече не изпитвам болка от болестта — свободен съм“. Това чувства той. След като умре и напусне тялото си, той продължава да съществува в другия свят, появявайки се в различна форма, и вече няма никаква връзка с теб. Ти плачеш и копнееш за него тук, страдаш заради него, но той не чувства нищо, не знае нищо. След много години, по силата на съдбата или по съвпадение, той може да стане твой колега или сънародник, или да живее далеч от теб. Макар че живеете в един и същи свят, вие ще бъдете две различни личности без връзка помежду си. Дори да е възможно някои хора да разпознаят, че са били такива и онакива в предишния си живот поради специални обстоятелства или поради нещо специално, което е било казано, той не чувства нищо, когато те види, и ти не чувстваш нищо, когато го видиш. Дори да е бил твое дете в предишния живот, ти не изпитваш нищо към него сега — мислиш само за починалото си дете. Той също не изпитва нищо към теб: той има свои родители, свое семейство и друго презиме — няма никаква връзка с теб. Но ти все още си там и той ти липсва — какво ти липсва? Липсва ти само физическото тяло и името, което някога е било свързано с теб по кръвна линия. Това е само образ, сянка, която блуждае в мислите или в съзнанието ти — тя няма действителна стойност. Той се е преродил, превърнал се е в човек или в друго живо същество — няма никаква връзка с теб. Ето защо, когато някои родители казват: „Ако детето ми умре, и аз няма да продължа да живея!“ — това е просто обикновено невежество! Неговият жизнен път е достигнал своя край, но защо ти трябва да не живееш повече? Защо говориш толкова безотговорно? Неговият жизнен път е приключил, Бог е прекъснал нишката му и той има друга задача — теб какво те засяга това? Ако имаш друга задача, Бог ще прекъсне и твоята нишка. Но ти все още нямаш такава, затова трябва да продължиш да живееш. Ако Бог иска да си жив, не можеш да умреш. Независимо дали става дума за нечии родители, деца или за други роднини или хора, свързани кръвно в живота им, когато става въпрос за привързаност, хората трябва да имат следната гледна точка и разбиране: що се отнася до привързаността, която съществува между хората, ако тя е свързана с кръвно родство, тогава изпълнението на отговорността е достатъчно. Освен да изпълнят отговорностите си, хората нямат нито задължението, нито способността да променят каквото и да било. Затова е безотговорно родителите да казват: „Ако нашите деца ги няма, ако ние като родители трябва да погребем собствените си деца, тогава няма да продължим да живеем“. Ако децата наистина са погребани от родителите си, може да се каже само, че времето им на този свят е траяло само толкова и те е трябвало да си отидат. Но родителите им са все още тук, затова трябва да продължат да живеят добре. Разбира се, според човешката им природа е нормално хората да мислят за децата си, но не бива да пропиляват времето, което им остава, в оплакване на починалите си деца. Това е глупаво. Ето защо когато се справят с този въпрос, от една страна, хората трябва да поемат отговорност за собствения си живот, а от друга — да разбират напълно семейните отношения. Отношението, което наистина съществува между хората, не се основава на връзки от плът и кръв, а е отношение между едно живо същество и друго, и двете създадени от Бог. Този вид отношение не съдържа връзка от плът и кръв. То е само отношение между две отделни живи същества. Ако мислите за това от този аспект, тогава като родители, когато децата ви имат нещастието да се разболеят или животът им е в опасност, трябва да се отнасяте правилно към тези въпроси. Не бива да се отказвате от времето, което ви остава, от пътя, по който трябва да поемете, или от отговорностите и задълженията, които трябва да изпълнявате, заради нещастието или кончината на децата си — трябва да се отнесете правилно към този въпрос. Ако имаш правилни мисли и гледни точки и ако можеш да прозреш тези неща, тогава ще си способен бързо да преодолееш отчаянието, скръбта и копнежа. Но какво става, ако не можеш да ги прозреш? Тогава това може да те преследва до края на живота ти, до деня на смъртта ти“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). След като прочетох Божиите слова, нещата ми станаха много по-ясни. Докато синът ми беше жив, ние бяхме майка и син и имахме кръвна връзка. Като го родих и отгледах до пълнолетие, вече бях изпълнила отговорността си. Колкото до съдбата му, кога щеше да умре, как щеше да умре и какви щяха да са изходът и крайната му цел — всичко това се управляваше и подреждаше от Бог. Времето му беше свършило и Бог отне жизнения му дъх. Веднага щом той умря, душата му напусна плътта и аз вече нямах ни най-малка връзка с него, и повече не се познавахме. Бях вярвала в Бог много години, бях чела много от словата Му и бях изпълнявала дълг много пъти, и Бог ме беше водил по правилния път в живота, и ми беше дал възможност да постигна истината и да бъда спасена. И все пак, когато се изправих пред смъртта на сина си, просто исках да умра с него и да изоставя дълга си и възможността си за спасение. Видях, че ми липсва и най-малка частица съвест и разум. Знаех, че трябва да изплувам от тъгата по смъртта на сина си, да се стегна и да използвам останалите ми дни, за да изпълнявам дълга си, да разпространявам евангелието на Божието царство и да доведа повече истински вярващи пред Бог.

По-късно, когато все още понякога помислех за сина си, се молех на Бог и пеех химна с Божиите слова „Как да бъда усъвършенствана“: „Когато се сблъскваш със страдание, трябва да можеш да оставиш настрана грижата за плътта и да не се оплакваш от Бог. Когато Бог се скрие от теб, ти трябва да намериш вярата да Го следваш, да запазиш любовта, която си имал преди, без да позволяваш тя да се поколебае или да изчезне. Независимо какво прави Бог, ти трябва да се покориш на устроеното от Него и да си готов да прокълнеш собствената си плът, вместо да се оплакваш от Него. Когато си изправен пред изпитания, трябва да удовлетвориш Бог, въпреки че може да плачеш горчиво или да не желаеш да се разделиш с нещо, което обичаш. Само това е истинска любов и вяра“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които трябва да бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Като пеех този химн с Божии слова, се чувствах дълбоко трогната. Божието намерение беше да засили решимостта ми чрез изпитания, за да се покоря на върховенството и подредбите Му и да се придържам към дълга си. В това се състои истинската любов към Бог. След като осъзнах Божието намерение, плаках от вина и повече не исках да тъна в скръб по смъртта на сина си. Можеше и да съм загубила сина си, но все още имах Бог, моята най-голяма подкрепа.

По време на това незабравимо преживяване, страдах до известна степен, но придобих по-добро разбиране за върховенството на Бог и започнах да осъзнавам погрешния възглед за вярата. Ако не бях разкрита чрез това преживяване, никога нямаше да разпозная истинския си духовен ръст, поквара и нечистоти. Придобих всичко това чрез насоката на Божиите слова. Благодаря на Бог от цялото си сърце!