Мама имаше рак и почина, преди да се оженя, а татко разви хипертония на 57 години, от която получи спукан кръвоносен съд, парализира се частично и остана на легло 15 години. Накрая умря в агония. Гледката на измъчения ми баща остави тъмна сянка в сърцето ми. Мислех си как остарявам, а и имах високо кръвно налягане и ангина. Понякога главата ми изтръпваше и имах чувството, че ме бодат с иглички. Имах и всякакви други неразположения и постоянно взимах лекарства. Осъзнах, че имам същите симптоми като баща ми, и все се тревожех. Ами ако стана безпомощна като него? Как бих могла да живея с това? Как бих могла да изпълнявам дълга си и да се стремя към истината? Ако не можех да изпълнявам дълг, как щях да бъда спасена? И така, щом се появеше симптом, ме връхлитаха тревожни чувства. Веднъж църквата имаше спешна нужда от помощ. Един висшестоящ водач ме помоли да отида да помогна, но аз си мислех: „В тази църква има много проблеми. Ако отида, ще бъде голяма каша и ще трябва да положа много усилия. Здравето ми е вече разклатено и само ще се изтощя още повече. Дали няма да се влоша? Ами ако се разболея тежко?“. И така, отказах. След няколко месеца църквата много се нуждаеше от човек и висшестоящият водач дойде при мен отново. Чувствах се истински виновна. Бях пренебрегнала Божията воля веднъж и след това бях обезпокоена. Не можех да откажа този дълг отново, затова се съгласих да отида.

Но щом стигнах в църквата, видях, че не постигат нищо в работата си, и се напрегнах много. Имаше доста проблеми, които трябваше да реша, ако исках да подобря резултатите им, а това щеше да е много трудно. Напрягах ума си постоянно. Главата ми отново започна да изтръпва и усещах дискомфорт, сякаш из мозъка ми лазеха мравки. Не можех да спя и нямах никаква енергия през деня. Чувствах се много отпаднала и нямах никакви сили. Бях разтревожена. Дали състоянието ми нямаше само да се влошава? Ако ми се запуши някой кръвоносен съд, както на татко, дали щях да припадна? Ако стана зеленчук или се парализирам, или дори умра, как щях да изпълнявам дълг и да постигна спасение? Тревогите за болестта ми ме изяждаха отвътре и макар че отговарях за евангелската работа, не исках да се занимавам подробно с проблемите. Рядко контролирах работата в детайли от страх, че ще стана безпомощна, ако се изтощя. Бях много нетърпелива и исках да прехвърля тази стресираща евангелска работа на новоизбран водач. Тази църква наистина не постигаше добри резултати в евангелската работа, а аз не се занимавах с проблема щателно, от което тя изоставаше още повече. Тревожех се, че състоянието ми може да се влоши и че, ако се изостри, ще загубя живота си. Нямаше да мога да изпълнявам дълга си и да бъда спасена, ако умра. Мислех обаче, че понеже изпълнявам дълг, Бог ще ме пази и вероятно няма да се разболея тежко. Почувствах се малко по-спокойна. Но от време на време тревогите ми се завръщаха, особено като виждах, че някои от колегите ми са над 70-годишни, но нямат здравословни проблеми, а аз съм по-млада, но по-болна от тях. Струваше ми се, че те са в добро здраве и сигурно им е лесно да изпълняват дълга си. А аз защо не бях здрава? Почувствах се много безпомощна и бях доста негативна и потисната в дълга си. В края на декември 2022 г. избухна пандемията. Вече имах много придружаващи заболявания, когато се заразих с КОВИД. Имах треска, бях отпаднала и кашлях кръв. Нямах никакъв апетит и не можех да се храня две седмици. Чувствах се ужасно. Помислих си: „Свършено е с мен, здравето ми е направо съсипано. Ако загубя живота си, как ще изпълнявам дълг? Някои хора хванаха КОВИД, кашляха няколко дни и после се оправиха. Аз обаче не спрях да изпълнявам дълга си, имам висока температура няколко дни и не мога да ям нищо. Защо се разболях толкова тежко?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-потисната се чувствах. Бях нещастна. След известно време температурата ми спадна, но двама колеги се заразиха и нямаше кой да върши църковната работа. Нямах друг избор, освен да влача изнемощялото си тяло на събрания. Карах болестта на крака две-три седмици и ми беше трудно да координирам много задачи заради пандемията. Сърцето ми започна да унива и работата ми се струваше твърде тежка. Здравето ми само се влошаваше и не работех добре, затова реших да си отида вкъщи и да се възстановявам. Може би щях да се пооправя. Като се върнах в къщата на домакина ми, ангината ми внезапно се изостри и на мен ми дойде до гуша. Мислех си: „Ако продължавам да изпълнявам дълга на водач, здравето ми няма да го понесе. По-добре е да не изпълнявам този дълг“. Изведнъж се почувствах много потисната и останах в леглото два-три дни. Мислех, че ако искам да оздравея, трябва да се справя сама и да се грижа повече за здравето си, че това е реалистично. Написах писмо на водача, в което обясних какво мисля, и се прибрах вкъщи веднага щом го изпратих. По пътя към дома си мислех: „Вярваща съм от толкова време, но здравето ми е в това състояние и не мога да изпълнявам дълга си добре. Предполагам, че този път съм разобличена докрай. Дали мога да бъда спасена въпреки това?“. Като се прибрах, лежах в леглото и чувствах празнота, а и не можех да спя. Бях пропита от вина. Помислих си и за всички подробности на евангелската работа, за която отговарях и които трябваше да организирам. Ако си стоях вкъщи, това със сигурност щеше да забави църковното дело. Такава постъпка не беше в унисон с Божията воля. Нe се ли предавах и не предавах ли и Бог? Затова Му се помолих: „Боже! Защо се чувствам толкова слаба и нямам желание да изпълнявам дълга си в тази ситуация? Знам, че това не съответства на волята Ти, но не мога да продължа. Не ми остана и грам сила. О, Боже, чувствам се загубена и много страдам. Моля Те, просветли ме и ме напътствай, моля Те, дай ми вяра и сила“.

В търсенето си на истината прочетох един откъс от Божиите слова. „Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш непоколебим при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да изпълняваш дълга си и да го правиш добре“ („Словото“, Т.6, „За търсенето на истината I“, „Как да се стремите към истината (3)“). Изслушах и един химн с Божиите слова. „Човекът е толкова труден за спасяване“: „Никой не възнамерява да върви по пътя на следване на Бог през целия си живот, да се стреми към истината, за да получи живот, да постигне познаване на Бог и в крайна сметка да живее смислен живот като Петър. И така, хората тръгват по кривия път, като копнеят за плътски удоволствия. Когато се сблъскат с болка, те вероятно ще станат негативни и слаби и няма да имат място за Бог в сърцата си. Светият Дух няма да работи в тях и някои хора дори ще искат да се върнат назад. Всички усилия, които са вложили през многото години на вяра, са пропилени, а това е много опасно! Колко жалко е, че цялото им страдание, безбройните проповеди, които са слушали, и годините, през които са следвали Бог, са били напразно! Лесно е хората да тръгнат надолу, а е наистина трудно да вървят по верния път и да изберат пътя на Петър. Повечето хора имат замъглено мислене. Те не могат да видят ясно кой е верният път и кой път е отклонение от него. Колкото и проповеди да чуят и колкото и Божии слова да прочетат, въпреки че знаят, че Той е Бог, те все още не вярват напълно в Него. Знаят, че това е истинският път, но не могат да тръгнат по него. Колко трудно е да бъдат спасени хората!“ („Словото“, Т.3, „Беседите на Христос от последните дни“, „Избирането на верния път е най-преломната част от вярата в Бог“). Разплаках се, докато слушах химна. Божиите слова много ме развълнуваха и ми показаха път за практикуване. Дори и да бях болна, докато ми оставаше още една глътка живот и докато можех да говоря и да се движа, трябваше да изпълнявам дълга си на сътворено същество. Като се замислих за болестта си, разбрах, че не съм толкова зле, че да не мога да се движа. Просто бях малко отпаднала. Когато трябваше да изтърпя малко страдание заради дълга си, аз го отхвърлих и си отидох вкъщи. Бях вярваща от години и бях слушала толкова много от Божиите слова. Наистина ли исках да се откажа от дълга си? Та това беше безотговорно! Осъзнах, че не мога да продължавам да съм толкова негативна. Нямаше ли да се посрамя в Божиите очи, ако се откажех от дълга си просто така? Когато и да оздравеех, докато дишах, трябваше да полагам всички усилия да помагам, колкото и да ми е трудно. Божиите слова ми дадоха мотивация за дълга и изведнъж се почувствах много по-свободна. Усетих, че състоянието ми се подобрява, и се върнах да поема дълга си отново.

Прочетох още един откъс от Божиите слова след това. „Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често са неспокойни и се чувстват неразположени, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват страдание, безпокойство и тревога. Защо изпитват страдание, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Дали някой може да посочи конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, страдат, безпокоят се и се тревожат за подобни неща. Болните хора често се чудят: „Ох, твърдо съм решил да изпълнявам дълга си добре, но имам това заболяване. Моля се на Бог да ме пази от зло и не е нужно да се страхувам с Божията закрила. Но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат някакво действително заболяване или други проблеми, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме опази. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно страдание, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях“ („Словото“, Т.6, „За търсенето на истината I“, „Как да се стремите към истината (3)“). Ако Бог не беше казал това, още нямаше да знам, че постоянната тревога за болестите ми е негативна емоция — щях да мисля, че е оправдана. Най-накрая осъзнах, че тази негативна емоция е била дълбоко вкоренена у мен. Понеже имах придружаващи заболявания — високо кръвно налягане и ангина, симптомите ми се изостряха често. Когато страдах повече в дълга си и се уморявах, се тревожех, че състоянието ми ще става все по-сериозно. Ако загубех живота си, как щях да изпълнявам дълга си? Затова се страхувах, че ще загубя шанса си за спасение. Когато здравето ми не беше толкова зле, можех да изпълнявам дълга си. Струваше ми се, че плащам цена и Бог ще ме закриля, но щом симптомите ми се появиха, всички тези тревожни чувства ме заляха. Постоянно се притеснявах за бъдещето си и не можех да изпълнявам дълга си свободно. Колкото повече мислех за плътта, толкова повече се страхувах от смъртта и от трудностите и болките, причинени от лошото здраве. А като си спомнех как татко лежеше в леглото, измъчван от ужасна болка всеки ден, втренчен безпомощно в една бяла стена и лишен от всякаква надежда в живота, се ужасявах, че може да стана като него. Затова все мислех за плътта, докато изпълнявах дълга си. Скатавах се и ме беше страх да дам всичко от себе си. Не исках да полагам усилия, за да науча евангелската работа подробно, от което работата не вървеше добре. След като се разболях от КОВИД и състоянието ми се влоши, тревогите ми станаха още по-сериозни. Вече не исках да изпълнявам дълга си и просто се предадох и хукнах към дома. Разбрах колко много ми е повлияла тази негативна емоция. Като живеех с тази тревога, само се бунтувах срещу Бог все повече и животът ставаше все по-потискащ и болезнен. Наистина знаех, че раждането, остаряването, болестите и смъртта са изцяло в Божиите ръце, извън моя контрол, и че няма как да избегна болестта. Трябва да подходя към нея правилно и да се подчиня на Божията организация. Колкото и да се тревожа, нищо не мога да променя. Но понеже все мислех за бъдещето си и как да се измъкна, нямаше как да не живея в постоянна тревога. Причинявах си много излишно напрежение и болка. Бях толкова глупава! Като осъзнах това, не исках да живея вече в негативно състояние.

След това прочетох един откъс от Божието слово. „По кой път трябва да поемат хората, когато се появи болест? Как да изберат? Хората не бива да потъват в страдание, безпокойство и тревога и да обмислят собствените си бъдещи перспективи и път. Напротив, колкото повече хората изпадат в подобно положение, в такива специални ситуации и обстоятелства, и колкото повече се намират в такива непосредствени затруднения, толкова повече трябва да търсят истината и да се стремят към нея. Само така проповедите, които си чул в миналото, и истините, които си разбрал, няма да са напразни и ще дадат резултат. Колкото повече се изправяш пред подобни трудности, толкова повече трябва да загърбиш собствените си желания и да се подчиниш на Божието ръководство. Целта, с която Бог създава такива обстоятелства и условия за теб, не е да те накара да потънеш в страдание, безпокойство и тревога, нито е да изпитваш Бог дали ще те изцери, когато се разболееш, нито е да разбереш истината по въпроса; Бог създава тези специални обстоятелства и условия за теб, за да можеш да научиш практическите уроци в такива обстоятелства и условия, да навлезеш по-дълбоко в истината и в покорството си към Него и за да знаеш по-ясно и по-точно как Той ръководи всички хора, събития и неща. Съдбата на хората е в Божии ръце и независимо дали хората го чувстват или не, дали наистина го осъзнават или не, те трябва да се подчиняват на Бог, да не Му се противопоставят, да не Го отблъскват и в никакъв случай да не Го изпитват. Във всеки случай може да умреш и е излишно да казваме какъв ще бъде твоят край, ако Му се противопоставяш, отблъскваш Го и Го изпитваш. И обратното, ако в същите обстоятелства и условия си способен да потърсиш как трябва да се подчини едно сътворено същество на ръководството на Създателя, да потърсиш какви уроци трябва да научиш и какъв покварен нрав трябва да опознаеш в обстоятелствата, които Бог създава за теб, да разбереш Божията воля в тези ситуации и да свидетелстваш добре, за да отговориш на Божиите изисквания, трябва да направиш именно това. Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, страданията и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да чувстваш Божията воля, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните планове, преценки и кроежи, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се подчиниш и в практикуването си на изживяване и покорство да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог е ти е уредил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш“ („Словото“, Т.6, „За търсенето на истината I“, „Как да се стремите към истината (3)“). След като прочетох Божиите слова, разбрах волята Му. Разболея ли се, не бива да изпадам в тревога, защото тя е негативна емоция, и не трябва да използвам болестта, за да проверя дали Бог ще ме излекува, а да се науча да се подчинявам на Божията организация в ситуациите, в които ме поставя. Болестта не значи, че Бог нарочно прави живота ми тежък. Той иска от мен да търся истината, да разбера какви уроци трябва да науча и да не поемам по грешния път. Като си спомня момента, в който се разболях и имах физически болки, аз се тревожех какво ми предстои в бъдеще и се страхувах да не умра и да не успея да получа спасение. Струваше ми се, че Бог е уредил тази ситуация, за да ме пропъди. Това беше най-грешното ми разбиране за Бог. Всъщност обаче това изобщо не беше Божията воля. Той ме постави в тази ситуация, за да добия практически опит с болестта, да разобличи вътрешната ми поквара и недостатъците ми и да ми покаже, че макар и да твърдях, че вярвам в Бог, в сърцето си не вярвах, че Той властва над всичко. Това също така ми разкри, че когато се разболях, единствената ми грижа беше плътта ми. Знаех, че спешно е необходим човек за църковното дело, но въпреки това отказах дълга. Макар че после го приех с неохота, не плащах цена от все сърце за него. Когато хванах КОВИД и състоянието ми се влоши, спорех с Бог и Му се противях. В крайна сметка изоставих дълга си и предадох Бог, което навреди на църковното дело. Видях, че макар и да вярвах от толкова време, нямах и грам почит към Бог и имах доста нехайно отношение към дълга си. Най-накрая осъзнах, че дори и да бях физически здрава, ако не се справя с всички тези покварени нрави у себе си, ще продължа да се противя на Бог и да Го предавам и няма да спечеля одобрението Му. Бог беше допуснал болестта ми, за да ме отърве от нечистотиите във вярата ми и да преобразува сатанинския ми нрав. Аз обаче никога не се замислих за истинските Му намерения. Вечно бях потънала в тревога и загриженост за болестите си и се противях на това, че Бог ме е поставил в тази ситуация, като все мислех за собствените си планове и подредби. Дори си мислех, че Бог иска да ме пропъди. Наистина се бунтувах и бях лишена от човешка природа и разум. Не можех да продължавам да се отнасям към болестите си така. Трябваше да поправя отношението си, да разсъждавам върху покварения си нрав и да го призная, и да се стремя към истината по време на болестите. Това трябваше да направя.

Аз разсъждавах върху себе си след това. Какъв беше коренът на постоянната ми тревога, след като се разболях? Прочетох това в Божиите слова: „Толкова много вярват в Мен, само за да мога да ги излекувам. Толкова много вярват в Мен, само за да мога да използвам силите Си, за да изгоня нечистите духове от телата им, и толкова много вярват в Мен, просто за да могат да получат мир и радост от Мен. (…) Когато дадох на човека страданието на ада и си взех благословенията на рая, срамът на човека се превърна в гняв. Когато човекът Ме помоли да го излекувам, Аз не му обърнах внимание и се отвратих от него; човекът се отдалечи от Мен, за да търси вместо това пътя на злите лекове и магьосничеството. Когато отнех всичко, което човекът беше поискал от Мен, всички изчезнаха без следа. Затова казвам, че човек има вяра в Мен, защото давам твърде много благодат и има твърде много да се спечели“ („Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Какво знаеш за вярата?“). Бог разобличи състоянието ми. Нима погледът ми към вярата не беше точно такъв, какъвто Той го описваше? Вярата ми беше само за благословии и се опитвах да сключа сделка с Бог. Когато нямах сериозни здравословни проблеми в задълженията си, мислех, че съм спечелила Божията грижа и закрила и имам шанс за спасение, затова бях склонна да страдам и да плащам цена за дълга си. Когато се разболях и симптомите ми не отшумяваха, не можех да се отдам на дълга си и не влагах сърце в евангелската работа. Мислех само за бъдещето и съдбата си. Тревожех се дали ще умра и дали ще бъда благословена. Когато се разболях тежко от КОВИД и бях зле две седмици, се оплаквах, че Бог не ме закриля и дори вече не исках да изпълнявам дълга си. Като видях надеждите си за благословии на пух и прах, истинската ми природа беше разобличена. Обърнах гръб на Бог, като изоставих дълга си и Го предадох. Тръгнах право срещу Бог, бунтувах се срещу Него и Му се противях. Спорех с Бог, бях негативна и се бунтувах — къде ми беше човешката природа и разумът? Като се замисля сега, съм искрено благодарна на Бог, че ме постави в тази ситуация. Макар че пострадах малко физически, добих известно разбиране за нечистотиите във вярата си и за сатанинския си нрав да се противя на Бог. Почувствах в сърцето си, че всичко, което Бог прави в мен, е за спасение, и всичко е любов.

По-късно прочетох още от Божиите слова и добих още прозрение за смъртта. Божиите слова гласят: „Независимо дали те сполети тежко или леко заболяване, в момента, в който болестта ти се задълбочи или когато си изправен пред смъртта, помни само едно: не се страхувай от смъртта. Дори и да имаш рак в последен стадий, дори и смъртността при твоето конкретно заболяване да е много висока, не се страхувай от смъртта. Колкото и голямо страдание да понесеш, няма да се подчиниш, ако се страхуваш от смъртта. (…) Какво трябва да мислиш в сърцето си, ако болестта ти е толкова сериозна, че може да доведе до смърт, и, независимо от възрастта на болния, смъртността при нея е висока, а времето от възникването на болестта до смъртта е много кратко? „Не бива да се страхувам от смъртта, накрая всички умират. Покорството към Бог обаче е нещо, което повечето хора не могат да постигнат, и мога да използвам това заболяване, за да практикувам покорство към Бог. Трябва да мисля как да се подчиня на Божието ръководство и на Неговите подредби и да имам нагласата да го направя, а не да се страхувам от смъртта“. Умирането е лесно, много по-лесно, отколкото да живееш. Може да изпитваш толкова силна болка, че да изгубиш съзнание, но щом затвориш очи, дъхът ти спира, душата ти напуска тялото и животът ти приключва. Така настъпва смъртта; толкова е просто. Човек трябва да възприеме нагласата да не се бои от смъртта. Освен това не бива да се тревожиш за това дали болестта ти ще се влоши, дали ще умреш, колко време остава до смъртта, ако не можеш да оздравееш, или какви болки ще изпиташ, когато настъпи смъртният ти час. Не бива да се тревожиш за тези неща; това не са неща, за които трябва да се тревожиш. Защото денят все някога трябва да настъпи и това ще стане в определена година, в определен месец и в някой конкретен ден. Нито можеш да се скриеш, нито да избягаш от това — това е твоята съдба. Така наречената твоя съдба е предопределена от Бог и вече е подредена от Него. Продължителността на живота ти, възрастта и времето, когато ще умреш, вече са определени от Бог, така че за какво да се тревожиш? Може да се тревожиш, но това няма да промени нищо; може да се тревожиш, но не можеш да го предотвратиш; може да се тревожиш, но не можеш да избегнеш настъпването на този ден. Затова тревогите ти са излишни и само утежняват бремето на болестта ти“ („Словото“, Т.6, „За търсенето на истината I“, „Как да се стремите към истината (3)“). След като прочетох Божиите слова, ми стана ясно, че смъртта на всеки човек се определя от Бог и няма никаква полза от тревога. Когато имах симптоми или не ми беше добре, се боях, че ако тези симптоми се влошат, може да загубя живота си. Не разбирах, че часът на смъртта на всеки отдавна е определен от Бог и че смъртта не се причинява от изтощение от дълга ни. Помислих си как, когато леля ми беше млада, беше слаба и болнава — все лежеше по болниците. Всички мислехме, че няма да я бъде дълго на този свят. За наша изненада обаче, колкото повече остарява, толкова повече здравето ѝ укрепва. Вече е над 80 и още може да се грижи за себе си. Но мъжът ѝ, който беше винаги здрав и никога не се разболяваше, неочаквано разви рак на черния дроб и почина. Тези примери от реалния живот ми показаха, че животът и смъртта ни се управляват и организират от Бог. Имах доста болести. Това дали ще се влоша и дали ще умра не можеше да се реши, като се тревожа. Всичко зависи от Божието решение. Бях вярващ, който не вярва в Божията власт, все живее в тревогата на страха от смъртта. Нямах истинска вяра в Бог. Истината е, че всички умират. Това е природен закон. Смъртта не е нещо, от което да се страхуваме, а това дали ще умрем няма нищо общо с изтощението от дълга ни. Някои хора не изпълняват дълг и се грижат за здравето си, но и техният час ще дойде. Животът и смъртта ни са предопределени от Бог и трябва да се подчиня на организацията Му. Когато и да дойде смъртта за мен, трябва да я посрещна спокойно. Трябва да бъда посветена на дълга си и да вложа всичко в него, и да се стремя да не съжалявам за нищо, когато дойде моментът, което е единственият начин да бъда доволна и в мир. Ако постоянно живея в негативната емоция на тревогата, все правя планове за плътта си и не изпълнявам дълга си от все сърце, ще се изпълня със съжаление и вина и ще забавя работата на църквата. Тогава, колкото и добро да е здравето ми, животът ми няма да има смисъл и със сигурност накрая ще бъда наказана от Бог. Щом разбрах всичко това, се почувствах много по-свободна.

После прочетох един откъс от Божиите слова, който наистина ме трогна. Всемогъщият Бог казва: „Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? (Не, не е.) За какво е тогава? Моля, кажете ми какво мислите. (Да изпълня дълга си на сътворено същество — човек трябва да постигне поне това в живота си.) Точно така. (…) През целия си живот трябва да изпълняваш мисията си — това е главното. Не става дума за изпълнение на някаква велика мисия, дълг или отговорност, но трябва да постигнете поне нещо. Някои хора в църквата например влагат всичките си усилия в делото за разпространяване на евангелието, като посвещават енергията на целия си живот, плащат висока цена и печелят много хора. Благодарение на това те чувстват, че животът им не е бил напразен и че имат стойност и утеха. Когато са изправени пред болест или пред смъртта, когато обобщават целия си живот и си спомнят за всичко, което са свършили, за пътя, който са извървели, в сърцата си намират утеха. Нито изпитват вина, нито съжаление. Някои хора не пестят усилия, докато ръководят в църквата или отговарят за определен аспект от делото. Те разгръщат пълния си потенциал, отдават цялата си сила, изразходват цялата си енергия и плащат цената за делото, което вършат. С поенето, водачеството, помощта и подкрепата си те помагат на много хора, въпреки техните слабости и негативизъм, да станат силни и непоколебими, да не отстъпят, а да се върнат пред Бог и дори накрая да свидетелстват за Него. Освен това, по време на тяхното водачество, те изпълняват много важни задачи, като прочистват немалко зли хора, защитават много от Божиите избраници и възстановяват редица значителни загуби. Постигат всичко това по време на водачеството си. Когато погледнат назад към пътя, който са извървели, когато си спомнят делото, което са извършили, и цената, която са платили през годините, те не съжаляват и не се обвиняват. Те вярват, че не са направили нищо, за което да се разкайват, и живеят с чувство на стойност, спокойствие и утеха в сърцата си. Колко прекрасно е това! Не е ли това резултатът? (Да.) Това чувство на стабилност и утеха, тази липса на съжаления е резултатът от стремежа към положителните неща и търсенето на истината и наградата им за това. Да не поставяме високи изисквания към хората. Нека разгледаме ситуация, в която човек е изправен пред задача, която трябва или иска да изпълни през живота си. След като намери мястото си, той остава непоколебим в позицията си, отстоява я, полага огромни усилия, плаща цената и посвещава цялата си енергия на това да постигне и завърши каквото е необходимо. Когато накрая застане пред Бог, за да Му даде отчет, се чувства сравнително удовлетворен, а в сърцето си не изпитва вина или съжаление. Чувства се утешен и възнаграден, че е изживял стойностен живот. Не е ли това значима цел? Кажете ми, практична ли е, какъвто и да е мащабът ѝ? (Практична е.) Конкретна ли е? Достатъчно е конкретна, практична и реалистична. И така, за да живееш пълноценно и за да постигнеш тази награда накрая, смяташ ли, че си струва физическото тяло на човека да понесе известно страдание и да плати известна цена, дори и да е изтощено и болно? (Струва си.) Когато човек идва на този свят, той не идва само заради насладата на плътта, нито само за да яде, да пие и да се забавлява. Човек не бива да живее само заради тези неща — това нито е стойността на човешки живот, нито е правилният път. Стойността на човешкия живот и правилният път, който трябва да се следва, включват постигането на нещо ценно и извършването на едно или няколко стойностни дела. Това не се нарича кариера, а правилен път и правилната задача. Кажете Ми, заслужава ли си човек да плати цената, за да извърши някакво ценно дело, да води смислен и стойностен живот, да се стреми към истината и да я спечели? Ако наистина желаеш да се стремиш към истината и да я разбереш, да поемеш по правилния път в живота, да изпълниш добре дълга си и да водиш стойностен и смислен живот, не бива да се колебаеш да изразходваш цялата си енергия, да платиш цената, да отделиш цялото си време и всичките си дни. Ако през това време те сполети някаква болест, това няма да има значение и няма да те сломи. Нима това не е далеч по-добре от живот, прекаран в спокойствие и безделие, в подхранване на физическото си тяло така, че то да е добре нахранено и здраво, и в крайна сметка да постигнеш дълголетие? (Така е.) Коя от тези две възможности води до стойностен живот? Коя от тях може да донесе утеха и да не предизвика съжаление у хората, когато накрая се изправят пред смъртта? (Да водиш смислен живот.) Да водиш смислен живот означава в сърцето си да чувстваш резултати и утеха. А какво ще кажете за онези, които се хранят добре и запазват розовия си тен до смъртта си? Те не се стремят към смислен живот, така че как ще се чувстват, когато умрат? (Сякаш са живели напразно.) Тези три думи са красноречиви — да живееш напразно. Какво означава „да живееш напразно“? (Да пропилееш живота си.) Да живееш напразно, да пропилееш живота си — на какво се основават тези два израза? (В края на живота си те откриват, че не са получили нищо.) Какво тогава трябва да получи човек? (Трябва да получи истината или да постигне ценни и значими неща в този живот. Трябва да изпълнява дълга си на сътворено същество. Ако не успее да постигне всичко това, а живее единствено за физическото си тяло, ще чувства, че е живял напразно и че животът му е пропилян.)“ („Словото“, Т.6, „За търсенето на истината I“, „Как да се стремите към истината (6)“). След като прочетох това в Божиите слова, много се развълнувах и разбрах смисъла на човешкия живот. Помислих си, че сега имам шанса да изпълнявам дълга на сътворено същество и че това е най-праведното нещо, което може да се направи. Неверниците се стремят към ядене, пиене и удоволствие и макар че имат удоволствията на плътта и не страдат много, когато настъпи часът на смъртта им, нямат представа за какво живеят хората. Това е живот, живян напразно. Аз мога да бъда възвисена от Бог и да изпълнявам дълг на водач през целия си живот, затова трябва да дам всичко от себе си и да поема отговорност за проектите на църквата, както изисква Горното, да водя братята и сестрите в стремежа им към истината и в изпълнението на дълга им според принципите и да допринасям за разпространението на евангелието на царството — това е най-смисленото нещо. Но ако хората живеят само за плътта, те прахосват дните си и всичко се обезсмисля. Също както преди, когато се отказах от дълга си и се прибрах вкъщи, за да не рухна, макар че бях у дома и не страдах физически и не трябваше да се тревожа много за църковното дело, не носех отговорностите, които ми се полагат, и чувствах пустота отвътре. Бях и изпълнена с вина и нямах истински мир и радост. Видях, че живот, живян за плътта, е напълно безсмислен и празен, колкото и добре да се грижа за здравето си. Макар че бях леко уморена и страдах малко в изпълнението на дълга си, можех да добия истината и да се чувствам спокойна и в мир. Само това е смислен живот. От това разбрах и от личен опит защо Бог иска от нас да не изоставяме дълга си. То е, защото изпълнението на дълга на сътворено същество е единственият начин да живеем пълноценен, смислен живот и да имаме истински мир и радост в сърцата си. Грижата за плътта води само до празен живот и проваля шансовете ни да се стремим към истината и да бъдем спасени. Щом разбрах тези неща, мотивацията ми да изпълнявам дълга си се възвърна. Не постигах нищо в евангелската работа, затова трябваше да добия практическо разбиране за ситуацията, да търся принципите, за да реша проблемите, да правя всичко възможно и да се стремя да подобря резултатите от работата. Така нямаше да се срамувам или да съжалявам за това как съм изпълнила дълга си. Когато вършех евангелска работа и срещах трудности, понякога се тревожех да не се изтощя или влоша от решаването на проблеми, но не можех да продължа да живея в тревога. Затова се помолих на Бог: „О, Боже, независимо дали болестта ми ще се влоши, или не, не искам да продължавам да се бунтувам срещу Теб, както преди. Животът и смъртта ми са изцяло в ръцете Ти и искам да се подчиня на организацията и ръководството Ти“. След като се помолих, вече не бях така тревожна. Разговарях с някои братя и сестри, за да решим проблемите в евангелската работа. Всички търсехме принципите заедно, обсъждахме варианти и намерихме път за дълга си. Отбелязахме напредък в евангелската работа и някои от принципите ни се изясниха.

През март 2023 г. църквата проведе избори за висшестоящи водачи и в крайна сметка бях избрана. Знаех, че бремето ми в този дълг ще е по-голямо и още мислех за здравето си, но вече не исках да съм роб на плътта. Исках наистина да оценя шанса да изпълнявам този дълг. След това в изпълнението на дълга си можех да се съобразявам със здравословните си нужди, да си почивам малко, когато не се чувствам добре, и да имам време да се раздвижвам. Като изпълнявах дълга си така, не се преуморявах и не бях възпрепятствана от болести. С времето изтръпването в главата ми отслабна. Сега мисля, че трябва да ценя времето, което ми остава, и че най-важното е как да изпълнявам дълга си добре. Благодарна съм на Бог, че ме постави в тази ситуация, за да си науча урока. Вече не се тревожа постоянно, че може да се разболея.