Сестро,

Надявам се писмото ми да те намира в добро здраве!

В последното си писмо ти ме попита какво съм придобила от изпълняването на дълга си далеч от дома през последната година. Наистина преживях някои неща и придобих известно разбиране за покварения си нрав. Днес искам да споделя едно свое преживяване от миналото лято.

Тогава със сестра Мали изпълнявахме заедно дълг по поенето. Макар че Мали беше съвсем начинаеща в този дълг, много се стараеше, имаше голямо желание да се учи и не се притесняваше да търси помощ, когато се сблъскваше с проблеми, които не разбира. Първоначално въпросите ѝ бяха относително прости и аз им отговарях активно и с готовност. Мали ми се възхищаваше и казваше, че добре разбирам принципите, от което аз бях доста доволна. После, след като опозна принципите по-добре, Мали започна да задава въпроси, които не разбирах докрай, а дори и да имах някакво мнение по тях, не бях сигурна дали то е правилно. Опасявах се, че ако отговоря грешно, Мали може да погледне на мен с пренебрежение и да мисли, че дори и такива неща не мога да видя ясно, и че не разбирам истината или принципите, поради което изпитвах тревога при всеки неин въпрос. Имаше въпроси, с които не бях наясно, затова се правех, че не съм я чула, защото съм била със слушалки, и нарочно се втренчвах в компютъра си, мърдайки мишката, сякаш съм дълбоко потънала в работата си. Другите сестри, понеже мислеха, че не съм чула или съм заета с нещо друго, отговаряха на въпросите на Мали. Тогава мислех, че съм доста хитра — така другите нямаше да забележат недостатъците ми и нямаше нужда да се тревожа, че ще се злепоставя, като отговоря погрешно. Чувствах се обаче и малко виновна. Когато Мали задаваше въпроси, тя искрено търсеше помощ, но аз съзнателно я пренебрегвах. Това не беше ли измамно? Освен това, дори и да не разбирах нещо, трябваше да съм честна и да търся и разговарям за решенията с другите, което би било от полза както за работата, така и за собственото ми навлизане. Но от страх да не кажа нещо неподходящо или да не се злепоставя, аз предпочитах да замълча.

Знаеш ли какво, сестро? Тогава се чувствах като такъв лицемер, защото носех маска всеки ден и не смеех да покажа истинското си лице от страх проблемите ми да не бъдат разобличени и да не бъда омаловажена.

После и аз се сблъсках с трудности в дълга си и когато новодошлите повдигаха въпроси, които не знаех как да реша, се разтревожвах. Исках да се открия в общение и да потърся помощ от братята и сестрите, но се страхувах, че ако го направя, може да си помислят, че не мога да реша такива елементарни проблеми и че не разбирам истината. Мали преди беше хвалила разбирането ми за принципите, а сега можеше да си помисли, че ме е преценила погрешно. Знаех, че ако не кажа нищо пред другите, проблемите на новодошлите няма да се решат и животът им ще страда! Но ми беше особено трудно да говоря открито за трудностите си. Усещах, че ако разкрия недостатъците си по своя инициатива, ще изглеждам слаба. В крайна сметка не можах да се накарам да говоря. Тъй като не посмях да призная трудностите си, проблемите на новодошлите останаха нерешени, някои дори спряха да идват на събрания и аз чувствах, че изпълнявам дълга си по неадекватен начин. Изпаднах в негативно състояние, което беше много болезнено. По това време така копнеех да говоря свободно за трудностите и състоянието си, без да се тревожа. Също така се питах: „Защо ми е толкова трудно да говоря за истината и фактите и да се държа прямо?“.

Веднъж с Мали обсъждахме дали една сестра може да бъде обучена да пои новодошлите и аз споделих гледната си точка. След това размишлявах върху принципите и осъзнах, че гледната ми точка е била някак неточна и може да подлъже Мали. Леко се паникьосах и си помислих: „Какво да правя сега? Трябва ли да поправя това? Ако не кажа нищо, Мали няма да узнае, че съм разбрала принципите погрешно и няма да се злепоставя пред нея. Но ако направя това, в крайна сметка ще обучим неподходящ човек. Това няма ли да бъде безотговорно спрямо работата и вредно за братята и сестрите?“. В този момент бях в дилема, която не можех да разреша. Тогава се сетих за тези Божии слова: „Да станеш за смях е нещо хубаво. Помага ти да видиш собствените си недостатъци и любовта си към суетата. Посочва ти къде се крият проблемите ти и ти помага ясно да разбереш, че не си съвършен човек. Няма съвършени хора и да станеш за смях е съвсем нормално. Всички хора преживяват моменти, в които стават за смях или се чувстват неловко. Всички хора се провалят, претърпяват неуспехи и имат слабости. Не е лошо да станеш за смях. […] Може ти да станеш за смях, може други да станат за смях, всички може да се изложат — в крайна сметка ще откриете, че всички са еднакви, всички са обикновени хора, всички са смъртни, и че никой не е по-велик и по-добър от когото и да било друг. Всеки понякога става за смях, затова никой не бива да се подиграва на никого. След като си преживял многобройни неуспехи, човешката ти природа постепенно узрява, така че когато отново се сблъскаш с тези неща, те вече няма да те възпират и няма да влияят върху нормалното изпълнение на твоя дълг. Човешката ти природа ще е нормална, а когато тя е нормална, и разумът ти ще е нормален“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). От Божиите слова осъзнах, че никой от нас не е идеален и че всички имат недостатъци. Винаги ще има моменти, в които се отклоняваме или постъпките и възгледите ни по проблемите изглеждат глупави. Тези неща са съвсем нормални. Аз обаче не се смятах за обикновен човек и не можех да подходя правилно към недостатъците и слабите си страни. Макар че не разбирах истините принципи изцяло и в съвета ми към Мали имаше някои отклонения, и тя беше подлъгана от него, не исках честно да призная недостатъците си от страх да не си помисли, че не разбирам истината, и да не гледа на мен пренебрежително. За да се държа на положение, се опитах да потуля проблемите си, което беше безотговорно спрямо църковното дело и навлизането в живота на братята и сестрите. Бях истински измамна! Като осъзнах това, признах пред Мали покварения нрав, който бях разкрила във връзка с този въпрос, поправих грешните възгледи, които бях изказала, и после предложих отново да изберем хора според принципите. Сестро, макар че този път бях посрамена, не влоших нещата и съвестта ми беше чиста, защото постъпих според Божиите слова.

После, когато обобщавахме работата, събрах кураж да разговарям за състоянието и трудностите, които бях срещнала в работата си. Сестрите ми прочетоха Божии слова, които да ми помогнат да се справя със състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Що за нрав е това, когато хората все се преструват, все се прикриват и крият истинската си същност, за да може останалите да ги ценят и да не забелязват техните грешки и недостатъци, когато все се стараят да се представят пред хората в най-добрата светлина? Това е надменност, фалш и лицемерие, това е нравът на Сатана и е нещо нечестиво“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). „Антихристите вярват, че ако говорят твърде много, като постоянно изразяват възгледите си и разговарят с другите, всички ще ги прозрат, ще си помислят, че антихристът няма дълбочина, че е обикновен човек и няма да го уважават. Какво означава загубата на уважение за антихриста? Означава да загуби статуса си на уважаван човек в сърцата на другите, като изглежда посредствен, невеж и обикновен. Това е нещо, което антихристите се надяват да не видят. Затова, когато вижда, че другите в църквата винаги говорят открито и признават своята негативност, бунтарството си срещу Бог, грешките, които са допуснали вчера, или непоносимата болка, която изпитват от това, че не са честни днес, антихристът смята тези хора за глупави и наивни, тъй като самият той никога не признава такива неща и скрива мислите си. Някои хора говорят рядко поради малки заложби или простодушие, поради липса на сложни мисли, но когато антихристите говорят рядко, това не е по същата причина. Това е проблем на нрава. Те рядко говорят, когато се срещат с други хора, и не изразяват с готовност възгледите си по въпросите. Защо не изразяват своите възгледи? Първо, несъмнено им липсва истината и не могат да прозрат нещата. Ако проговорят, може да допуснат грешки и да ги прозрат. Те се страхуват да не ги гледат отвисоко, затова се преструват на мълчаливи и симулират проникновеност, което затруднява другите да ги преценят, и изглеждат мъдри и уважавани. С тази фасада хората не смеят да подценяват антихриста и като виждат привидно спокойната му и уравновесена външност, го уважават още повече и не смеят да го пренебрегват. Това е коварният и нечестив аспект на антихристите. Те не изразяват с готовност възгледите си, защото повечето от възгледите им не са съгласно истината, а са просто човешки представи и фантазии, които не заслужават да бъдат извадени на показ. Затова мълчат. Вътре в себе си се надяват да получат някаква светлина, която да могат да изразят, за да придобият възхищение, но тъй като я нямат, те остават тихи и скрити по време на общението за истината, спотайват се в сенките като призрак, който чака удобен случай. Когато открият, че други разговарят за светлината, те измислят начини да я направят своя собствена, като я изразяват по друг начин, за да се изтъкват. Ето колко лукави са антихристите. Независимо какво правят, те се стремят да изпъкнат и да превъзхождат другите, тъй като само тогава се чувстват доволни. Ако нямат тази възможност, първо се притаяват и запазват възгледите си за себе си. В това се състои лукавостта на антихристите“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точкa). Видях Божието разкриване за антихристите, това, че те не разбират истината и никога не се откриват в общуването си с другите, понеже се боят от разобличаването на недостатъците и слабостите си и от загубата на статуса или имиджа си в сърцата на другите. Затова се преструват на задълбочени и благородни и правят всичко възможно да се прикриват и преструват, поради което на хората им е трудно да разберат какви са всъщност. Те постъпват подло и имат нечестив нрав — такава е природата същност на антихриста. Моето състояние и поведение бяха същите като на антихрист и аз често се преструвах, за да се държа на положение и да опазя статуса си. Когато Мали дойде в началото, тя задаваше относително лесни въпроси и отговорите ми не разобличаваха недостатъците ми, затова можех да отговарям с готовност и си спечелих похвалите ѝ. Когато усвои някои принципи, Мали започна да задава въпроси, които не разбирах докрай. Страхувах се, че ако отговорите ми са неточни, братята и сестрите ще разберат каква съм всъщност и представата им за мен ще се развали. За да не се злепоставя, приложих тактика на избягване, като се преструвах, че съм заета или че не съм чула въпроса, за да прикрия недостатъците си, и дори се опитвах да се прикрия, когато в отговорите ми имаше отклонения. Дори когато имах трудности в дълга си и не можех да ги разреша, което водеше до забавяне на работата, и ставах пасивна и слаба, пак избягвах да се открия и да потърся помощ. Тревожех се, че ако братята и сестрите узнаят за недостатъците ми, ще си помислят, че не разбирам истината, и ще гледат на мен пренебрежително. Липсата на прозрачност в работата ми, постоянната защита на репутацията и имиджа ми и преструването ми на задълбочена и много важна, както и маскирането ми, за да подведа другите, бяха проявления на антихристки нрав! Сестро, след като прочетох Божиите слова, осъзнах колко лицемерна и измамна е природата ми и колко тежък е антихристкият ми нрав. Усетих страх и отвращение към покварения си нрав и се помолих на Бог: „Боже, постоянно се преструвам, за да поддържам имиджа и статуса си в сърцата на другите, и нямам човешко подобие, което Те кара да ме презираш. Боже, покварата ми е толкова дълбока. Моля Те да ме спасиш и да ми помогнеш да се опозная и да се отърва от покварения си нрав“.

Един ден прочетох един откъс от Божиите слова, който ми даде известно разбиране за корена на покварения ми нрав. Всемогъщият Бог казва: „Когато по-възрастните в семейството често ти казват, че „Хората се нуждаят от гордостта си, както дървото от кората си“, това е, за да те накарат да придадеш значение на това да имаш добра репутация, да живееш достойно и да не правиш неща, които те опозоряват. И така, дали тази поговорка насочва хората по положителен или негативен начин? Може ли тя да те отведе към истината? Може ли тя да те доведе до разбиране на истината? (Не, не може.) Можете да кажете с пълна увереност: „Не, не може!“. Помислете за това, че Бог казва, че хората трябва да се държат като честни хора. Когато си прегрешил, когато си направил нещо лошо или нещо, с което се бунтуваш срещу Бог и което противоречи на истината, трябва да признаеш грешката си, да постигнеш разбиране за себе си и да продължиш да се самоанализираш, за да постигнеш истинско покаяние, и след това да действаш в съответствие с Божиите слова. Така че, ако хората трябва да се държат като честни хора, това противоречи ли на поговорката „Хората се нуждаят от своята гордост, както дървото се нуждае от кората си“? (Да.) В какво се изразява противоречието? Поговорката „Хората се нуждаят от гордостта си така, както дървото се нуждае от кората си“ има за цел да накара хората да отдават значение на това да изживяват своята светла и цветна страна и да правят повече неща, които ги карат да изглеждат добре — вместо да правят неща, които са лоши или непочтени, или да излагат на показ своята грозна страна — и да им попречи да живеят без гордост и достойнство. Заради репутацията си, заради гордостта и честта си човек не може да отхвърли като безстойностно всичко свое, камо ли да разказва на другите за тъмните си страни и срамните си аспекти, защото трябва да живее с гордост и достойнство. За да има достойнство, човек се нуждае от добра репутация, а за да има добра репутация, трябва да се преструва и да се прикрива. Не противоречи ли това на изискването да се държиш като честен човек? (Така е.) Когато се държиш като честен човек, това, което правиш, е в пълен разрез с поговорката „Хората се нуждаят от гордостта си така, както дървото се нуждае от кората си“. […] Но когато не разбираш тази истина и Божиите намерения, нещата, които са обусловени в теб от семейството ти, започват да вземат връх. Така че, когато направиш нещо нередно, ти го прикриваш и се преструваш, като си мислиш: „Не мога да кажа нищо за това и няма да позволя на никой друг, който знае за него, да каже нещо. Ако някой от вас каже нещо, няма да го оставя да се отърве леко. Моята репутация е на първо място. Животът не струва нищо без репутацията, защото тя е по-важна от всичко друго. Ако човек загуби репутацията си, губи цялото си достойнство. Така че не можете да говорите за това както е в действителност, а трябва да се преструвате, трябва да прикривате нещата, иначе ще загубите репутацията и достойнството си и животът ви ще бъде безполезен. Ако никой не те уважава, тогава ти си просто един безполезен, евтин боклук“. Възможно ли е да се държиш като честен човек, като практикуваш по този начин? Възможно ли е да бъдеш напълно открит и да се самоанализираш? (Не, не е възможно.) Очевидно е, че като постъпваш по този начин, ти се придържаш към поговорката „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, която е обусловена в теб от семейството ти. Ако обаче се избавиш от тази поговорка, за да се стремиш към истината и да практикуваш истината, тя ще престане да ти влияе, ще престане да бъде твой девиз или твой принцип на действие, а вместо това ще правиш точно обратното на поговорката: „Хората се нуждаят от гордостта си, както дървото се нуждае от кората си“. Няма да живееш заради репутацията си, нито заради достойнството си, а по-скоро ще живееш в името на това да се стремиш към истината, да се държиш като честен човек, да се стремиш да удовлетвориш Бог и да живееш като истинско сътворено същество. Ако се придържаш към този принцип, ще си се избавил от обуславящите въздействия, които семейството ти оказва върху теб“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). Чрез разобличаването на Божиите слова осъзнах, че съм живяла според поговорката „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, която възприемах като свое житейско мото. От дете съм научена от родителите си на поговорките „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, „Репутацията е ценна колкото хиляди кюлчета злато“ и „Човек трябва на всяка цена да пази репутацията си“. Под влиянието на дългото възпитание и погрешните идеи на родителите ми започнах да гледам на имиджа като на най-важното нещо, като вярвах, че да живееш с достойнство и уважение, означава да придобиеш добър имидж и да спечелиш възхищението и похвалата на хората. Помня как, когато бях ученичка, трябваше да пея на сцена в час по музика. Един съученик каза, че пея така, сякаш чета текст. Почувствах се унижена пред всички, сякаш ми бяха ударили шамар, и исках да потъна вдън земя. Оттогава никога повече не посмях да пея, за да не разберат хората, че пея фалшиво. След като повярвах в Бог, разбрах, че Бог цени честността, но продължих да живея според сатанинската философия „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Преценявах действията и думите според въздействието им върху имиджа и статуса ми. Ако разкриваха недостатъците ми и ми причиняваха неудобство, правех всичко възможно да се прикрия и маскирам, като дори предпочитах да забавя църковното дело и да навредя на братята и сестрите, отколкото да навредя на имиджа си. Станах хитра, измамна и егоистична и живеех без истинско човешко подобие. Възможността да изпълнявам дълга си, която Бог ми даде, имаше за цел да ми помогне да търся истината и да решавам реални проблеми. Въпреки многото ми недостатъци, ако можех да загърбя гордостта си, да се открия и да търся общение, щях да придобия известно разбиране и навлизане в истината и щях все по-добре да усвоявам принципите, за да изпълнявам добре дълга си. Аз обаче бях твърде загрижена за имиджа и статуса си. Когато се сблъсквах с трудности, не се откривах, не търсех и не разговарях открито за неправилните си възгледи, което доведе до нерешени проблеми, липса на напредък в истината и принципите и множество пропуснати шансове за придобиване на истината. Ценях имиджа си повече от всичко друго и не можех да изрека и една честна дума заради него. Живеех без никакво достойнство, което не само забавяше навлизането ми в живота, но и вредеше на църковното дело. Не исках вече да живея в плен на покварения си нрав и бях готова да практикувам истината и да бъда честен човек.

После, по време на духовната си практика, прочетох Божиите слова и намерих път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Трябва да търсите истината, за да разрешите всеки проблем, който възниква, независимо какъв е той, и по никакъв начин не трябва да се прикривате или да си поставяте маска за пред другите. Вашите недостатъци, вашите несъвършенства, вашите грешки, вашият покварен нрав — бъдете напълно открити по отношение на всички тях и разговаряйте помежду си за тях. Не ги прикривайте в себе си. Да се научиш как да бъдеш открит е първата стъпка към навлизането в живота и е първото препятствие, което най-трудно се преодолява. Щом веднъж си го преодолял, навлизането в истината е лесно. Какво означава да направиш тази стъпка? Това означава, че ти отваряш сърцето си и показваш всичко, което имаш, добро или лошо, положително или отрицателно, като оголваш себе си пред погледа на другите и на Бог. Ти не скриваш нищо от Бог, не укриваш нищо, не прикриваш нищо, не проявяваш хитрост и измама и си също така открит и честен с другите хора. По този начин живееш в светлината и не само Бог ще те проучва, но и други хора също ще видят, че действаш принципно и до известна степен прозрачно. Не е необходимо да използваш каквито и да е методи, за да защитаваш репутацията, имиджа и статуса си, нито да прикриваш или замазваш грешките си. Не е необходимо да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се освободиш от тези неща, ще бъдеш много спокоен, ще живееш без ограничения или болка и ще живееш изцяло в светлината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Ако искаш да се държиш като честен човек, не отдавай значение на гордостта — гордостта на човека не струва пукната пара. Изправен пред истината, човек трябва да се разобличи, а не да се преструва или да си създава фалшив образ. Той трябва да разкрие пред Бог истинските си мисли, грешките, които е допуснал, аспектите, които нарушават истините принципи, и т.н., а също така да постави тези неща открито пред братята и сестрите си. Не става въпрос да живееш в името на репутацията, а по-скоро да живееш заради това да се държиш като честен човек, да живееш заради стремежа си към истината, да живееш заради това да бъдеш истинско сътворено същество и заради това да удовлетвориш Бог и да бъдеш спасен. […] Няма да живееш заради репутацията си, нито заради достойнството си, а по-скоро ще живееш в името на това да се стремиш към истината, да се държиш като честен човек, да се стремиш да удовлетвориш Бог и да живееш като истинско сътворено същество. Ако се придържаш към този принцип, ще си се избавил от обуславящите въздействия, които семейството ти оказва върху теб“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). От Божиите слова разбрах принципите на практикуване на човешкото поведение. Бог харесва честните хора. Както в общуването с другите, така и в изпълнението на дълга ни ние не бива да се преструваме или да прикриваме недостатъците и слабостите си заради имиджа и статуса си. Дори и да допуснем грешки или да не разбираме истината, и да не виждаме нещата ясно, не трябва да се крием или да го потулваме, а трябва да бъдем открити и честни, да признаваме това, което не виждаме ясно, и да говорим според разбирането си. Ако предложенията или възгледите, които изказваме, съдържат отклонения, трябва да подходим към това спокойно и да приемем напътствията на братята и сестрите, а не да живеем заради имиджа си. Не е срамно да сме открити за трудностите и недостатъците си, нито е признак на слабост. Това е проявление на търсенето на истината. Правилният подход към недостатъците ни и избавянето ни от гордостта, за да практикуваме истината, ни правят откровени и улесняват и ускоряват навлизането ни в истината реалност. След като прочетох тези Божии слова, усетих, че имам път за практикуване. Помолих се на Бог: „Боже, аз не съм честен човек. Извършила съм много лицемерни и измамни неща, за да запазя имиджа си, от което Ти изпитваш неприязън и отвращение. Искам да се покая, да се стремя към истината и да бъда честен човек“.

Един ден, докато изпълнявах дълга си заедно с няколко братя и сестри, Мали зададе един въпрос в търсене на общение. След като я изслушах, усетих, че въпросът е малко труден и не бях сигурна дали мнението ми е уместно. Отново се напрегнах и си помислих: „Да отговоря ли, или не? Ако не отговоря добре, няма ли да се злепоставя? Може би трябва да изчакам другите сестри да отговорят“. После обаче си помислих: „Ако продължавам да мълча, да избягвам въпросите и да се преструвам, за да не се изложа, ще продължа да живея според покварен нрав“. Спомних си този откъс от Божиите слова: „Сега какъв е вашето преживяване в това да бъдете честни хора? Постигнали ли сте някакви резултати? (Понякога практикувам да бъда честен, но понякога забравям.) Можете ли да забравите да практикувате истината? Ако можете, какъв проблем показва това? Вие обичате ли истината, или не? Ако не обичате истината, ще ви бъде трудно да навлезете в истината реалност. Трябва да се отнасяте сериозно към практикуването на истината и към практикуването на това да бъдете честен човек. Трябва често да размишлявате как да бъдете честен човек и какъв разум трябва да притежавате. Бог изисква от хората да бъдат честни и за тях въпросът за стремежа към честността трябва да бъде въпрос от първостепенна важност. Те трябва да са наясно и да разбират какви истини трябва да притежават и в какви реалности трябва да навлязат, за да бъдат честни хора и да изживеят подобието на Петър, и трябва да намерят път на практикуване. Само тогава ще имат някаква надежда да се превърнат в честни хора и в хора, които Бог обича“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Пътят за справяне с покварения нрав). Тихо се помолих на Бог в сърцето си и Му казах, че този път не мога повече да бъда ограничавана от гордостта си. Имах нужда да бъда открита и честна. После заговорих открито и споделих възгледите и мнението си. След като свърших, другите сестри споделиха мислите си въз основа на моето общение. С общението на всички проблемът на Мали беше разрешен и на лицето ѝ изгря усмивка. В момента, в който заговорих открито в общение, усетих огромно чувство на облекчение. Почувствах, че най-сетне съм се освободила от възпиранията на суетата и гордостта и съм направила една крачка към това да съм честен човек. После, когато Мали задаваше повече въпроси, понякога още се страхувах да не направя грешка и да не се злепоставя. Щом осъзнаех това, се молех на Бог да ми помогне да се опълча на себе си, да загърбя гордостта си и да отговарям активно на въпросите на сестрата. Понякога възгледите ми бяха погрешни или не можех да разбера добре проблемите и отговорите ми бяха неточни, затова сестрите предлагаха допълнително общение. Въпреки че това понякога ме караше да се чувствам неудобно, внимателното вслушване в общението им внасяше яснота в разбирането ми и го подобряваше. Когато се сблъсквах с трудности или проблеми в дълга си, и аз търсех общение от братята и сестрите. Те не ме гледаха с пренебрежение и не ме омаловажаваха, а търпеливо провеждаха общение за истината, за да ми помогнат. Усещах облекчението и спокойствието, които произтичаха от практикуването на честност, и сметнах, че е много по-добре да се държа по този начин. Слава Богу!

Сестро, това е всичко за моите преживявания. Надявам се, че и ти ще ми пишеш за своите преживявания и придобивки през последната година.

Сърдечни поздрави,

Синдзин

10 юни 2023 г.