През септември 2021 г. църквата ми възложи да участвам в осъществяването на нов видеопроект, който изглеждаше доста труден. Знаех, че ми липсват някои неща по отношение на принципите и професионалните умения. Затова учих усилено и когато участвах в събрания и обсъждахме проблеми, винаги говорех активно с надеждата, че другите ще видят, че заложбите ми са доста добри, и ще ме сметнат за достойна за обучение. Много скоро обаче се появи поредица от проблеми.

Веднъж, когато обсъждахме реализацията на един клип, посочих нещо, което смятах за проблем. Въз основа на принципна оценка обаче всички останали решиха, че в крайна сметка това не е проблем. Почувствах се обезкуражена, сякаш не бях добра в това. Друг път, когато имах предложение за един клип, мислих дълго, преди да споделя мнението си, но пак не ми се получи. След това съжалих, че съм се изказала, и си помислих: „Ако знаех, че хората ще реагират така, нямаше да кажа нищо!“. Преди, когато работех по лесни проекти, в общи линии успявах да получа одобрението на братята и сестрите всеки път, когато правех предложение или изразявах мнение. Сега обаче дори не можех да видя проблемите ясно и все правех грешки. Щяха ли братята и сестрите да си помислят, че заложбите ми не са толкова добри? Ако нещата продължаваха така, щяха ли да започнат да се съмняват дали съм годна за тази работа? Явно в бъдеще трябваше да съм по-внимателна, когато правя предложение или изказвам мнение. Ако не бях сигурна в нещо, щеше да е по-добре да не казвам нищо и да избягвам грешките, доколкото мога, за да не видят другите истината за това колко съм неспособна. Но тогава най-големите ми опасения се сбъднаха. Един ден, докато разговарях на едно събрание, водачът на екипа внезапно ме прекъсна. Каза, че не говоря по темата и че общението ми трябва да се върти около Божиите слова. Толкова се засрамих — изчервих се и просто исках да потъна вдън земя. През останалата част от събранието просто стоях с наведена глава като повехнало цвете. Чувствах се посрамена, унизена и апатична. От самото начало професионалните ми умения бяха по-лоши от тези на всички останали, а погледът ми върху нещата беше повърхностен. Сега обаче дори не можех да посоча основните точки, докато говорех. Какво щяха да си помислят всички за мен, след като бях разобличила толкова много недостатъци за толкова кратко време? Щяха ли да помислят, че заложбите ми са лоши? От този момент нататък, щом заговорехме за работа, се чувствах напрегната и стомахът ми се свиваше. Исках да правя предложения, но щом ми хрумнеше някое, размислях и не смеех да го кажа от страх, че ако допусна грешка, всички ще видят, че за нищо не ставам. Реших, че е по-добре да не казвам нищо, отколкото да кажа нещо грешно. И така, когато обсъждахме проблеми, аз изобщо не говорех. Понякога се хващах, че се възхищавам на другите, които винаги изказваха всяка идея, която им хрумнеше. Аз обаче не можех да се накарам да направя същото — нямах тази смелост. Всъщност знаех, че това е грешно. Чувствах се неспокойна и тревожна, но не знаех какво да направя. Малко по-късно един водач от нашата църква беше освободен. Когато висшестоящите водачи разобличиха резултатите ѝ, споменаха, че тя винаги се е опитвала да прикрива недостатъците си и никога не е била открита в изпълнението на дълга си. Думите им ме жегнаха и нямаше как да не си помисля за собствените си действия. Напоследък се бях затворила в себе си, като криех собствените си идеи и възгледи от страх, че хората ще разберат каква съм. В този момент осъзнах колко опасно е състоянието ми и знаех, че трябва да търся истината и да го разреша веднага.

Докато търсех, прочетох откъс от Божиите слова: „Кое е свързано с нрава — да допускаш грешки или да се прикриваш? Прикриването е въпрос на нрав, то включва надменен нрав, злонамереност и измамност, а Бог го ненавижда особено силно. […] Какво ще е мнението на хората за теб, ако, след като допуснеш грешка, можеш да се отнесеш към нея правилно и да позволиш на всички останали да говорят за нея, да я обсъждат и разпознават, докато ти самият можеш да си открит за нея и да я анализираш? Ще кажат, че си честен човек, защото сърцето ти е отворено за Бог. Чрез действията и поведението ти те ще могат да видят твоето сърце. Но ако се опитваш да се прикриеш и да заблудиш всички, хората няма да имат добро мнение за теб и ще кажат, че си глупав и неразумен човек. Ако не се опитваш да се преструваш или да се оправдаваш и ако можеш да признаеш грешките си, всички ще кажат, че си честен и мъдър. А какво те прави мъдър? Всеки допуска грешки. Всеки има пропуски и недостатъци. И всъщност всички имат един и същи покварен нрав. Не си мисли, че си по-благороден, по-съвършен и по-любезен от останалите. Съвсем неразумно е. Щом разбереш покварения нрав на хората, същността и истинската природа на тяхната поквара, повече няма да се опитваш да прикриваш собствените си грешки, нито да съдиш другите хора за грешките им, а ще можеш да се отнасяш правилно и към двете. Едва тогава ще станеш прозорлив и няма да вършиш глупости, а така ще помъдрееш. Хората, които не са мъдри, са глупави и все се занимават с дребните си грешки, докато се промъкват зад кулисите. Отвратително е да ги гледаш. Всъщност това, което правиш, е съвсем очевидно за останалите, но продължаваш безочливо да разиграваш театър. На останалите им прилича на клоунада. Това не е ли глупаво? Наистина е така. Глупавите хора не притежават никаква мъдрост. Колкото и проповеди да чуят, те продължават да не разбират истината и нищо не виждат ясно. Те никога не слизат от облаците и си мислят, че се отличават от всички останали и че са по-уважавани. Това е надменно, самоправедно и глупаво. Глупаците нямат духовно разбиране, нали? Въпросите, по които си глупав и неразумен, са именно тези, по които нямаш духовно разбиране и не можеш лесно да разбереш истината. Такава е реалността“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). След като прочетох Божиите слова, размишлявах върху състоянието, в която бях напоследък. В началото мислех, че това да ме изберат да участвам в нов видеопроект, означава, че заложбите и уменията ми не са много лоши и че съм достойна за обучение. Затова активно изразявах мненията си и участвах в общения и дискусии с надеждата да придобия одобрението на всички. Но като видях, че постоянно разобличавам проблемите си, се почувствах неудобно. Хората виждаха каква съм, а аз не можех да приема това. Мислех си, че грешките ми доказват, че за нищо не ставам и не съм подходяща за тази работа. Затова се затворих в себе си и започнах да се преструвам с надеждата, че другите няма да видят колко съм неспособна. Нравът ми беше толкова надменен и измамен! Всъщност, преди всичко, фактът, че ми възложиха този дълг, не доказваше, че ставам за нещо — църквата просто ми даваше шанс да практикувам. Всъщност все още имах много недостатъци и слабости и трябваше да уча и да се подобрявам, докато изпълнявам дълга си. Но аз не се отнасях правилно към тези неща. Не размишлявах върху причините за грешките си и не търсех истините принципи, за да компенсирам недостатъците си, а си блъсках главата да измисля начин да скрия проблемите си, за да не видят другите каква съм. Как може да съм била толкова измамна и невежа? После прочетох още от Божиите слова: „Когато хората изпълняват своя дълг или вършат някаква работа пред Бог, сърцето им трябва да е чисто. То трябва да е като купа с прясна вода — кристално чисто, без примеси. И така, какво е правилното отношение? Независимо какво правиш, ти си способен да споделяш с другите това, което е в сърцето ти, каквито и идеи да имаш. Ако някой каже, че твоят начин на действие няма да проработи, и предложи друга идея, и ако ти смяташ, че тя е доста добра, тогава се откажи от собствения си начин и прави нещата според неговия начин. Така всички виждат, че можеш да приемаш предложенията на другите, да избираш правилния път, да действаш според принципите, с прозрачност и яснота. В сърцето ти няма мрак, действаш и говориш искрено, като разчиташ на честно отношение. Наричаш нещата с истинските им имена. Ако е така, значи е така. Ако не е така, значи не е. Никакви трикове, никакви тайни, просто много прозрачен човек. Не е ли това вид отношение? Това е отношението към хората, събитията и нещата и е показателно за нрава на човека“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог харесва честните хора. Трябва да изпълнявам дълга си с честно отношение. Каквото и да правя или казвам, трябва да съм пряма и открита, трябва да говоря, каквото мисля, а ако се появят проблеми, трябва да мога да ги приема, да подходя към тях и да ги реша по подходящ начин. И така, анализирах предишните си грешки една по една. Потърсих причините за това нещата да тръгнат накриво и се постарах да разбера свързаните с това принципи. Едва тогава осъзнах, че допускането на грешки ни дава възможност да открием собствените си слабости и да се реваншираме за тях навреме, което е нещо добро. Аз обаче все се тревожех за собствения си имидж и статус, като се затварях в себе си, преструвах се, не говорех, каквото мислех, и се страхувах да не разоблича недостатъците си. Така никога нямаше да мога да се реванширам за нещата, които не ми достигаха, и напредъкът ми щеше да е бавен. Не копаех ли собствения си гроб? След като осъзнах това, започнах съзнателно да поправям начина си на мислене. Когато обсъждах работата с другите братя и сестри или правех предложения за клипове, изказвах всеки възглед, който ми хрумваше, без да се опитвам да гадая как ще бъде възприет. Макар че някои от идеите и мненията ми пак бяха неподходящи, благодарение на поправките и напътствията на братята и сестрите ми започнах да разбирам някои от относимите принципи. Постепенно вече не се чувствах толкова възпряна, бях по-спокойна, а сърцето ми се озари.

След известно време трябваше да усвоим някаква нова технология, за да подобрим качеството на клиповете. Не познавах технологията, но като обсъждах и усвоявах необходимите умения заедно с другите, постепенно започнах да я разбирам донякъде. Като видях как сестрата, с която си партнирах, споделяше идеите си и правеше предложения, как анализите ѝ винаги бяха логични и добре обосновани и как надзорникът често търсеше мнението ѝ по различни въпроси, много ѝ завидях. Аз, от своя страна, все още бях никой. Чудех се кога най-сетне всички ще разберат каква съм. Понякога на работните дискусии мислех какви думи да използвам, за да създам добро впечатление у другите, така че да знаят, че не съм съвсем невежа по текущия въпрос. Един ден всички обсъждахме плана за реализацията на един клип и аз забелязах проблем. За да говоря сбито и по темата, а и за да покажа, че знам малко за тази нова технология, исках да подбера думите си внимателно, преди да заговоря. Но колкото повече си блъсках главата, толкова пó не знаех какво да кажа. Накрая партньорката ми повдигна въпроса вместо мен. После ми хрумна решение. С партньорката ми можехме да обсъждаме предварително какво да кажем. После щях да разговарям първа за гледната си точка с другите на събранието. Така щях да мога да се изразя по-добре и щях да усетя, че имам присъствие в екипа ни. Проблемът беше, че когато участвах в дискусиите сама, пак не смеех да изложа възгледите си, а чаках всички останали да изкажат мнението си, а после казвах само едно „добре“ и се правех, че съм разбрала какво са говорили. В резултат на това накрая не поемах никакво бреме, когато обсъждахме проблемите. Докато слушах как другите говорят, понякога се разсейвах и дори задрямвах.

Един ден партньорката ми дойде и ми каза, че не изпълнявам дълга си така активно, както преди. Попита ме дали не съм в някакво състояние и аз ѝ разказах откровено скорошните си разкрития. Тя използва опита си, за да ми помогне, и ми изпрати следните Божии слова: „Антихристите вярват, че ако говорят твърде много, като постоянно изразяват възгледите си и разговарят с другите, всички ще ги прозрат, ще си помислят, че антихристът няма дълбочина, че е обикновен човек и няма да го уважават. Какво означава загубата на уважение за антихриста? Означава да загуби статуса си на уважаван човек в сърцата на другите, като изглежда посредствен, невеж и обикновен. Това е нещо, което антихристите се надяват да не видят. Затова, когато вижда, че другите в църквата винаги говорят открито и признават своята негативност, бунтарството си срещу Бог, грешките, които са допуснали вчера, или непоносимата болка, която изпитват от това, че не са честни днес, антихристът смята тези хора за глупави и наивни, тъй като самият той никога не признава такива неща и скрива мислите си. Някои хора говорят рядко поради малки заложби или простодушие, поради липса на сложни мисли, но когато антихристите говорят рядко, това не е по същата причина. Това е проблем на нрава. Те рядко говорят, когато се срещат с други хора, и не изразяват с готовност възгледите си по въпросите. Защо не изразяват своите възгледи? Първо, несъмнено им липсва истината и не могат да прозрат нещата. Ако проговорят, може да допуснат грешки и да ги прозрат. Те се страхуват да не ги гледат отвисоко, затова се преструват на мълчаливи и симулират проникновеност, което затруднява другите да ги преценят, и изглеждат мъдри и уважавани. С тази фасада хората не смеят да подценяват антихриста и като виждат привидно спокойната му и уравновесена външност, го уважават още повече и не смеят да го пренебрегват. Това е коварният и нечестив аспект на антихристите. Те не изразяват с готовност възгледите си, защото повечето от възгледите им не са съгласно истината, а са просто човешки представи и фантазии, които не заслужават да бъдат извадени на показ. Затова мълчат. […] Те не искат да бъдат прозрени, защото са наясно със собствените си ограничения. Но зад това се крие и едно презряно намерение — да им се възхищават. Не е ли това най-отвратителното?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точка). Преди, когато четях Божиите слова, разобличаващи нрава на антихристите, почти никога не гледах на себе си чрез словата Му. Мислех, че нямам никакъв статус, камо ли прекалено амбициозни желания. Сега обаче, като се съпоставих с Божиите слова, видях, че антихристите често не желаят да изразяват мнението си, за да прикрият собствените си недостатъци, и че често си мълчат, за да симулират задълбоченост. Това е така, за да може всички около тях погрешно да си помислят, че те разбират истината, и да им се възхищават. Нима не правех именно това? Всъщност изобщо не владеех тази нова технология. Но за да опазя имиджа си и да имам стабилни позиции в групата, никога не говорех открито за недостатъците и липсите си. Преструвах се и се правех, че разбирам нещата, и не смеех да споделям мнението си пред всички от страх, че ще кажа нещо грешно и те ще видят, че съм лаик. Дори стигнах дотам да прикривам недостатъците си, като бързах да предлагам на събранията неща, които бях обсъждала предварително с партньорката си. Това не само ми даваше усещането, че съм част от нещата, но и не позволяваше на другите да разберат колко ниско всъщност беше нивото ми. Бях толкова измамна! Като се замислих за преди, осъзнах, че много хора бяха споменали, че не съм много разговорлива. Мислех, че това просто се дължи на индивидуалността ми. Само чрез разобличаването на Божиите слова видях, че си мълча, за да не разберат другите каква съм. И преди бях постъпвала така, когато изпълнявах дълга си. Понякога откривах проблеми, но се въздържах от коментар, ако още не ми бяха ясни. Чаках да разбера проблема ясно, а след това методично и логично обяснявах гледната си точка. Като правех това, с времето всички започнаха да мислят, че имам око за проблемите, и понякога ги чувах да ме хвалят, че съм умна и имам добри заложби. Това ме караше да се чувствам много доволна от себе си. Като виждах, че някои други сестри са прями и говорят, каквото мислят, и си признават, когато не разбират нещо, аз гледах на тях с пренебрежение. Мислех, че говорят, без да обмислят нещата, и че другите веднага ще видят колко са неспособни. Знаех, че не мога да се държа така. След като осъзнах всичко това, знаех, че антихристкият ми нрав е сериозен. Бях се преструвала, за да получа статус и да накарам другите да имат високо мнение за мен. Бях твърде загрижена за статуса и имах твърде високо мнение за себе си. Все исках да съм човек без недостатъци и не исках да бъда обикновен човек. Това беше наистина надменно и ирационално от моя страна. Помислих си за участието си в тези сложни видеопроекти. Не само че имах шанс да повиша професионалните си умения, но и можех да разбера повече принципи, докато се занимавах с това. Това беше страхотно! Но вместо да работя усилено, за да усвоя нови умения и принципи с братята и сестрите си, аз прекарвах дните си в пренебрегване на дълга си. Мисленето ми беше изкривено и се тревожех за придобиването и изгубването на похвалите на другите, и правех всичко възможно да опазя собствения си имидж. Бях толкова глупава! След като бях вярвала в Бог толкова години, още не знаех накъде трябва да насоча стремежите си. Безгрижно пропилях толкова много ценно време и накрая не спечелих нищо от това. Не само не изпълнявах добре дълга си, но и бях презряна от Бог и отвратителна за Него. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Срамувах се от себе си. Затова се помолих на Бог, готова да се покая.

След това намерих път за практикуване от Божиите слова. Бог казва: „Как се появяват думите и делата на нормалните хора? Нормалният човек може да говори от сърце. Той ще каже всичко, което е в сърцето му, без никаква лъжа или измама. Ако може да разбере въпроса, с който се сблъсква, той ще действа според съвестта и разума си. Ако не може да го прозре ясно, той ще допуска грешки и ще се проваля, ще таи погрешни схващания, представи и лични фантазии и ще бъде заслепен от илюзиите пред очите си. Това са външните признаци на нормалната човешка природа. Дали тези външни признаци на нормалната човешка природа удовлетворяват Божиите изисквания? Не. Хората не могат да удовлетворят Божиите изисквания, ако не притежават истината. Тези външни признаци на нормалната човешка природа са притежания на обикновения, покварен човек. Това са нещата, с които човек се ражда, нещата, които са му вродени. Трябва да си позволиш да покажеш тези външни признаци и откровения. Докато си позволяваш да покажеш тези външни признаци и откровения, трябва да разбереш, че естествените инстинкти и заложби, както и вродената природа на човека, са такива. Какво трябва да направиш, след като разбереш това? Трябва да се отнесеш към него правилно. Как обаче да приложиш това правилно отношение на практика? Това се постига, като четеш повече Божии слова, допълнително се въоръжаваш с истината и по-често носиш пред Бог нещата, които не разбираш, нещата, за които таиш представи, и нещата, за които може да съдиш погрешно, за да размишляваш над тях и да търсиш истината, за да разрешиш всичките си проблеми. […] Тъй като не си свръхчовек, нито велик човек, не можеш да вникнеш във всички неща и да ги разбереш. За теб е невъзможно с един поглед да прозреш света, с един поглед да прозреш човечеството и с един поглед да прозреш всичко, което се случва около теб. Ти си обикновен човек. Трябва да преминеш през много провали, много периоди на обърканост, много грешки в преценката и много отклонения. Това може напълно да разкрие покварения ти нрав, слабостите и недостатъците ти, невежеството и глупостта ти, като ти позволи да изследваш отново себе си и да се опознаеш, както и да опознаеш Божието всемогъщество, цялата Му мъдрост и Неговия нрав. Ще придобиеш положителни неща от Бог, ще разбереш истината и ще навлезеш в реалността. Сред преживяванията ти ще има много неща, които не се случват така, както желаеш, срещу които ще се чувстваш безсилен. С тях трябва да търсиш и да чакаш. Трябва да придобиеш отговора на всеки въпрос от Бог и от Неговите слова трябва да разбереш скритата същност на всеки въпрос и същността на всеки тип човек. Така се държи един обикновен, нормален човек. Трябва да се научиш да казваш: „Не мога“, „Това е непосилно за мен“, „Не мога да вникна в това“, „Не съм го преживявал“, „Изобщо нищо не знам“, „Защо съм толкова слаб? Защо съм толкова негоден?“, „Толкова са скромни заложбите ми“, „Толкова съм безчувствен и глупав“, „Толкова съм невеж, че ще ми отнеме няколко дни, преди да мога да разбера това нещо и да се погрижа за него“ и „Трябва да обсъдя това с някого“. Трябва да се научиш да практикуваш по този начин. Това е външният признак на твоето признание, че си нормален човек, както и на желанието ти да бъдеш нормален човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). След като разсъждавах върху Божиите слова, разбрах, че съм обикновен човек със средни заложби, много малко опит и много малко разбиране за истините принципи. Когато трябваше да се справям с нова технология и нови проблеми, понякога не разбирах нещата или правех грешки, но това е нормално. Трябваше да призная и приема собствените си недостатъци и слабости и да търся истините принципи, за да реша проблема. Само така щях да се подобрявам постоянно. След като осъзнах всичко това, умът ми се озари. Бях готова да практикувам в съответствие с Божиите изисквания, да спра да се преструвам и да бъда измамна, да се държа смирено и да изпълнявам дълга си смирено.

Веднъж заедно с групата обсъждахме с надзорника как да поправим един клип. След като всички бяха дали предложенията си, аз открих друг проблем, но не бях сигурна дали съм права и имах някои притеснения. Помислих си: „Трябва ли да го спомена, или не? Ако повдигна въпрос, който всъщност не е проблем, това ще ме разобличи като невежа и глупава“. Точно тогава осъзнах, че отново искам да се покрия и да се преструвам, за да запазя имиджа си. Затова се помолих на Бог за сила да се опълча на грешното си намерение, а после открито споделих с другите възгледите си. Надзорникът и другите сестри също изказаха мненията си. Макар че се оказа, че въпросът, който повдигнах, не е проблем, от дискусията ни аз придобих по-ясно разбиране за принципите. С времето, когато обсъждахме работата и говорехме за нея, станах по-малко тревожна и неспокойна. Понякога забелязвах някои проблеми, но не бях сигурна как да ги реша. Затова споделях проблемите честно с другите и оставях всички да измислят как да ги решим заедно. Понякога предлагах решение, но в хода на дискусията се оказваше, че то е неподходящо. В такива моменти признавах, че греша, и обсъждах с всички как да го поправя, за да постигна по-добри резултати… Като практикувах така, сърцето ми се укроти и успокои и можех да изпълня малката си част в дълга си. От личен опит научих, че като се държа и изпълнявам дълга си така, съм умиротворена, спокойна и свободна!