От Кол, Италия

През юни 2018 г. водачите уредиха да обучавам братята и сестрите на актьорско майсторство. Бях много щастлив. Помислих си: „Изглежда актьорските ми умения са спечелили одобрението на водачите, така че трябва да сътруднича усърдно“. Отначало отговарях само за обучението на братята и сестрите в нашия екип. Но по-късно режисьорът уреди да си сътруднича с две сестри, за да обучаваме актьори от други държави и да организираме групови занимания. Това ме направи още по-щастлив и където и да отидех, бях с високо вдигната глава. Всеки път, когато братята и сестрите ми задаваха въпроси за актьорската игра, не можех да сдържа радостта си, като виждах завистта и възхищението в очите им. През януари 2024 г. водачите уредиха да играя главния герой във филм. Бях във възторг, като чух новината, но бях и леко притеснен. „В миналото винаги съм играл злодеи, а дори и когато съм играл положителни герои, те са били второстепенни роли с малко екранно време. Но този път аз съм главният герой. Тази роля е толкова важна; ако я проваля, ще се изложа ужасно! Освен това главният герой в този филм преминава през много емоционални преживявания, които аз никога не съм имал. Ако не мога да се справя, няма ли братята и сестрите да ме гледат отвисоко? Ще кажат, че след всичките тези години на изпълнение на дълга ми на актьор, в които дори съм обучавал други хора, аз самият не мога да играя добре и уменията ми просто не са на ниво“. Но тогава си помислих: „Това, че водачите са ме помолили да играя главната роля, показва, че одобряват актьорските ми умения и вярват, че съм способен да се справя с тази роля. Просто ще разрешавам всякакви трудности бавно и тайно сам; не мога да позволя братята и сестрите да ме гледат отвисоко. Освен това изиграването на тази роля означава, че Бог ме въздига. Трябва да имам съвест и не мога да се измъквам от дълга си“. Така че се присъединих към братята и сестрите и ние се хвърлихме в репетиции и снимки.

По време на една емоционална сцена просто не можех да вляза в ролята и започнах много да се притеснявам. „Това е наистина важна сцена. Ако не играя добре, какво ще си помислят братята и сестрите за мен? Никога досега не съм правил такава сцена и не разбирам някои от детайлите. Какво ще правя?“. Побързах да гледам подобни филмови клипове и видеоклипове, ужасен, че ще забавя снимките, защото не мога да намеря правилната емоция. Един брат забеляза затруднението ми и предложи: „Ако не си сигурен как да изиграеш тази част, можеш да попиташ братята и сестрите, които са играли положителни роли преди. Те със сигурност знаят някои от детайлите и това ще ти даде насока в изпълнението ти“. Като чух това, си помислих: „Да ги питам? Как бих могъл да преглътна гордостта си? Да моля за помощ, когато играех второстепенни роли — това беше в реда на нещата, но този път аз съм главният герой. Получих главната роля, защото съм добър актьор. Ако отида да моля за помощ, какво ще си помислят братята и сестрите за мен, когато разберат? Те определено ще кажат: „Ти нищо не разбираш и актьорската ти игра не е толкова добра!“. Освен това аз бях този, който ги обучаваше. Сега, ако ги попитам за съвет, това няма ли просто да покаже, че актьорските ми умения са слаби и че всичко, на което съм ги учил преди, е било просто теория? Тогава всички наистина ще ме прозрат“. Въпреки че казах, че съм съгласен, всъщност не отидох да питам никого. По-късно режисьорът няколко пъти ми напомни да помоля братята и сестрите за помощ, но мисълта, че ще се изложа, винаги ме спираше. За да попреча на другите да ме гледат отвисоко, си блъсках главата да намеря начини да предизвикам емоциите си, дори имитирах как играят невярващите актьори. Помислих си: „Трябва да изиграя тази сцена правилно на всяка цена. Не мога да им позволя да видят, че актьорските ми умения не са достатъчно добри. Ако се проваля в това, напълно ще се изложа!“. По време на снимките дадох всичко от себе си, като се опитвах да изразя емоциите си, но изпълнението все още беше вяло. Режисьорът видя, че се затруднявам, и проведе общение с мен за емоциите в сцената. За да не забележат хората, че актьорските ми умения не са на ниво, казах: „Вече съм запознат с всички тези емоции. Просто все още не ги изпитвам напълно. Трябва ми още малко време, за да вляза в ролята“. Но каквото и да опитвах, нищо не се получаваше добре. След снимките режисьорът каза, че изпълнението ми е изкуствено, напрегнато и твърде меланхолично. Почувствах се ужасно, като чух това. Исках да изиграя ролята добре, но преди това рядко бях разсъждавал върху начина на мислене и емоциите, които трябва да има този тип герой, така че просто не можех да се справя. Знаех, че трябва да потърся помощ от братята и сестрите, но мисълта да питам някой друг просто ме караше да искам да се отдръпна. „Все пак аз обучавах другите на актьорско майсторство, а сега аз съм главният герой. Не мога да позволя на всички да видят, че не съм на ниво. Забрави. Сам ще разбера как да се справя. Просто този път не изразих напълно емоциите си. Щом имам малко време да вляза в ролята, тези проблеми ще се разрешат“.

Веднъж режисьорът се свърза с една сестра, която преди беше играла главна роля, за да обсъдим проблемите в актьорската ни игра и да сподели с нас какво е научила от изпълненията си. Но аз не слушах внимателно. Помислих си: „Преди аз водех учебните занимания на всички, а сега е обратното: довели са тази сестра да ме учи как да играя. Това е пълно унижение! Ако ѝ задам оновни въпроси за актьорската игра, какво ще си помисли за мен? Няма ли да каже, че дори не съм овладял актьорските техники, на които уча всички през всичките тези години, и че всичко, което съм казвал, е било просто теория? Напълно ще се изложа!“. Затова, макар че седях там и слушах, вътрешно се измъчвах. Наистина исках да се открия за затрудненията си и да говоря със сестрата, но си помислих: „Ако ѝ кажа за затрудненията си, няма ли да ме прозре? Така няма да стане! Не мога да кажа нищо“. Така и не можах да се престраша да попитам нещо, не възприех нищо от общението ѝ и просто исках сесията да свърши. По-късно, когато отново започнахме да снимаме, проблемите ми все още не бяха разрешени. Снимките напредваха много бавно. Първоначалният график за снимане постоянно се отлагаше. Някои вече заснети сцени трябваше да се презаснемат или дори да се заснемат изцяло наново, защото изпълнението и емоциите ми не бяха правилни. Когато първият груб монтаж беше готов, бях зашеметен, като видях редактираното видео. Изражението ми беше нещастно, а играта ми — пресилена и неестествена. Изобщо не бях показал същностните качества на героя. Дори изглеждах малко жалък и безгръбначен. Изпълнението изобщо не можа да постигне ефекта на носене на свидетелство за Бог. Особено ме порази, когато една сестра каза: „Видях, че плачеш тъжно, но просто това не ме трогна“. Бях напълно зашеметен. Помислих си: „Но аз работих толкова усилено. Защо се получи така? Какво ще си помислят братята и сестрите за мен? Определено ще се чудят какво правя в главната роля, след като актьорската ми игра не е толкова добра!“. През тези дни избягвах братята и сестрите, щом ги видех. Чувствах се твърде засрамен, за да се изправя пред някого. Бях наистина унил и нямах енергия за дълга си. По-късно започнах да се самоанализирам. Знаех, че имам недостатъци, но просто не можех да се престраша да се открия пред другите. Какъв беше коренът на този проблем?

Веднъж по време на духовната си практика прочетох един откъс от Божиите слова и придобих известно разбиране за състоянието си. Всемогъщият Бог казва: „По същество хората са сътворени същества. Сътворените същества могат ли да постигнат всемогъщество? Могат ли да постигнат съвършенство и безупречност? Могат ли да придобият умения във всичко, да разберат всичко, да видят всичко ясно и да бъдат способни на всичко? Не могат. Въпреки това хората имат покварен нрав и една пагубна слабост — веднага щом усвоят някакво умение или професия, хората чувстват, че са способни, че имат статус и стойност и че са професионалисти. Каквато и да е истинската им мяра, всички те искат да се представят като някои известни или изключителни личности, да станат донякъде известни фигури и да накарат другите да мислят, че са съвършени и безупречни, без нито един недостатък; те желаят да бъдат възприемани от другите хора като някакви способни, могъщи, изключителни или известни и велики личности, с грандиозен и внушителен образ, с това, че са способни да направят всичко и че няма нещо, което да не могат да направят. Смятат, че ако потърсят помощ от другите, биха изглеждали неспособни и по-низши, и че хората биха ги гледали отвисоко. Поради тази причина те винаги искат да поддържат фасада. Когато бъдат помолени да направят нещо, някои хора казват, че знаят как да го направят, когато всъщност не знаят. След това, тайно, те търсят информация и се опитват да научат как да го направят, но се оказва, че след като са го изучавали няколко дни, все още не разбират как да го направят. Когато ги попитат как върви работата, те казват: „Почти е готово, почти!“. Но в сърцата си си мислят: „Изобщо не е близо до завършване, нямам представа, не знам какво да правя!“. Не трябва да се издавам, трябва да продължа да се преструвам, не мога да допусна хората да видят недостатъците и невежеството ми, не мога да допусна да ме гледат високомерно!“. Какъв проблем е това? Това е да страдат просто за да запазят достойнството си на всяка цена. Що за нрав е това? Надменността на такива хора не знае граници и те съвсем са си изгубили разума. Не искат да бъдат обичайни хора, не искат да са обикновени, нормални хора, а искат да са свръхчовеци, изключителни личности или способни хора. Това е толкова голям проблем! По отношение на слабостите, недостатъците, невежеството, глупостта и липсата на разбиране в рамките на нормалната човешка природа, те ще прикрият всичко това и няма да позволят на другите хора да го видят — продължават да се преструват. […] Кажете Ми, хората от този тип не живеят ли винаги в омая? Не сънуват ли? Те не познават себе си, не знаят кои са и не знаят как да изживяват нормална човешка природа. Никога не са правили това, което хората трябва да правят, по практичен начин, нито пък някога са живели като нормални хора. Винаги живеят в омая, по объркан начин; не правят нещата стъпили здраво на земята, а винаги живеят чрез своите фантазии. Това означава неприятности. Те не знаят как да постъпват, а житейският път, който са избрали, е погрешен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). Когато прочетох Божиите слова, почувствах внезапно разтърсване. Състоянието ми беше точно такова, каквото Бог беше разобличил. Бог казва, че щом хората научат някакво умение, те си мислят, че са способни и искат да се прикрият, като се представят за експерти. Въпреки че имат недостатъци, те отказват да молят другите за помощ, като смятат това за слабост, която ще накара другите да ги гледат отвисоко. Затова се преструват. Не бях ли аз точно такъв тип човек? Бях се поставил на пиедестал като експерт и не можех да сляза. Мислех, че това, че са ми дали главната роля в този филм, показва, че актьорските ми умения са добри, така че когато се сблъсках с трудности, се опитах да се справя сам, вместо да моля за помощ, защото чувствах, че ще се унижа, ако питам другите. За да попреча на другите да ме прозрат и да ме гледат отвисоко, отказвах да се открия за недостатъците и затрудненията си. В резултат на това никога не можах да намеря правилната емоция по време на снимките. Един брат ми напомни да попитам опитните братя и сестри, но се притеснявах, че те ще разберат, че не мога да се справя дори с такъв малък проблем и че ще ме гледат отвисоко, затова не попитах. Когато режисьорът видя, че се затруднявам, се опита да ми помогне да анализирам емоциите на героя. Но аз се страхувах, че ще ме погледне отвисоко, затова се извиних, като казах, че не мога да го направя, защото не усещам емоциите достатъчно силно. Исках да кажа, че проблемът не е в актьорската ми игра — ако можех да почувствам емоциите правилно, определено щях да изиграя сцената. Постоянно се опитвах да си спася репутацията, като не исках никой да каже, че не съм способен на това. По-късно, когато режисьорът доведе една сестра да сподели своя актьорски опит, почувствах още по-силно, че ако се открия и ѝ задам въпроси, ще разоблича още повече от недостатъците си. Така че, макар да имах много въпроси, които исках да задам, не можах да се престраша да отворя уста. Отново и отново се преструвах и прикривах. Това означаваше, че проблемите ми никога не се разрешаваха, а постоянните презаснемания забавяха напредъка на филма. Бог казва: „Що за нрав е това? Надменността на такива хора не знае граници и те съвсем са си изгубили разума. Не искат да бъдат обичайни хора, не искат да са обикновени, нормални хора, а искат да са свръхчовеци, изключителни личности или способни хора. Това е толкова голям проблем!“ Винаги съм си мислил, че това, че съм главният герой и че винаги съм обучавал братята и сестрите как да играят, означава, че съм един от най-добрите, затова не можех да позволя на никого да види недостатъците или слабостите ми. Бях толкова надменен! Аз съм просто едно сътворено същество; напълно нормално е да имам недостатъци. Освен това рядко съм играл положителни роли. Трябваше да се отнеса правилно към неспособността си да играя и към проблемите си и да се открия и да помоля братята и сестрите за помощ. Това е единственият начин, по който мога да компенсирам за недостатъците си и да изпълнявам добре дълга си. Но бях толкова надменен, че ми липсваше всякакъв разум. Мислех, че понеже съм обучавал другите и играя главната роля, съм по-добър от всички останали и трябва да ги превъзхождам във всяко отношение. Затова постоянно се преструвах и прикривах. В крайна сметка не само че не успях да изпълня добре дълга си, но и забавих делото на църквата. Като осъзнах това, изпитах искрено разкаяние и се помолих на Бог: „Боже, бях толкова надменен. През това време не можех да се изправя пред собствените си проблеми и недостатъци. Постоянно живеех в състояние на преструване и прикриване и сериозно забавих напредъка на филма. О, Боже, готов съм да се покая. Моля Те, води ме, за да се самоанализирам по-дълбоко и да си взема поука“.

Един ден прочетох Божиите слова и придобих още малко разбиране за себе си. Всемогъщият Бог казва: „Каквато и да е обстановката, какъвто и дълг да изпълнява, антихристът ще се опита да създаде впечатлението, че не е слаб, че винаги е силен и пълен с вяра, и никога не е негативен, за да не видят хората никога истинския му духовен ръст или истинското му отношение към Бог. Всъщност, наистина ли дълбоко в себе си вярва, че няма нещо, което да не може да направи? Наистина ли вярва, че няма слабост, негативност или разкривания на поквара? Категорично не. Умее да се преструва и да се прикрива. Обича да показва своята силна и бляскава страна на хората, а не иска да виждат слабата и истинската му страна. Целта му е очевидна. Иска просто да поддържа суетата и гордостта си и да защити мястото, което заема в сърцата на хората. Смята, че ако разкрие пред останалите собствената си негативност и слабост и непокорната си и покварена страна, това ще навреди сериозно на статуса и на репутацията му и ще бъде повече неприятности, отколкото си струва. Затова предпочита да умре, отколкото да признае, че има моменти, в които е слаб, бунтовен и негативен. Дори и да дойде ден, в който всички видят слабата му и непокорна страна, когато видят, че е покварен и изобщо не се е променил, пак ще продължи да се преструва. Смята, че ако признае, че има покварен нрав, че е обикновен и незначителен човек, ще изгуби мястото си в сърцата на хората и преклонението и обожанието на всички, и че така напълно ще се провали. Затова каквото и да се случи, няма да се открие пред хората по откровен начин; каквото и да се случи, няма да отстъпи властта и статуса си на никого другиго, а с всички сили ще се опитва да се съревновава и никога няма да се предаде“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (десета част)). Бог казва, че за да защитят репутацията и статуса си, антихристите никога не се откриват пред другите за своята негативна, слаба, бунтовна или покварена страна. Те вярват, че това ще ги накара да изглеждат по-нисши и ще им струва статуса и добрия им имидж в сърцата на другите хора. Те се преструват и се прикриват на всяка крачка, и дори да бъдат прозрени, продължават да се преструват. Това, което бях разкрил, беше също нравът на антихрист. Постоянно живеех според сатанински отрови като „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ и „Репутацията е безценна“, като чувствах, че каквото и да става, не мога да позволя на хората да ме гледат отвисоко и трябва да поддържам добър имидж в сърцата им. Спомням си, че майка ми често ми казваше, когато бях малък: „Винаги показвай най-доброто си лице“. „Не се ли състои целият живот на човека в това да се грижи за репутацията си? Не можем да позволим на хората да ни гледат отвисоко. Всичко си струва усилията, стига да кара хората да ти се възхищават“. Възпитан по този начин от майка си, аз пазех репутацията си на всяка крачка, като винаги се опитвах да показвам най-добрата си страна на другите. Дори да не разбирах или да не знаех как да направя нещо, се преструвах, че знам, и се насилвах да го направя. По същия начин се държах и след като повярвах в Бог. Когато водачите ме накараха да обучавам братята и сестрите в техните роли и да организирам всички да учат заедно, видях, че всички ме гледат с уважение, и започнах да вярвам, че актьорските ми умения са вече зрели. Когато този път ми дадоха главната роля, не смеех да моля никого за помощ, дори когато имах затруднения. Преструвах се с всички сили, ужасен от мисълта, че ще загубя добрия си имидж в очите на братята и сестрите. По-късно, когато режисьорът покани една сестра да сподели своя опит и да ми помогне, аз отказах да се открия и да потърся помощ, въпреки че очевидно имах много затруднения, и всичко това — за да защитя добрия си имидж. Тъй като не можех да вляза в ролята, сериозно забавих напредъка на филма. В дълга си не само че не успях да възвелича Бог или да свидетелствам за Него, но вместо това постоянно защитавах добрия си имидж в очите на братята и сестрите. Дори бях готов да забавя снимките, вместо да приема помощта на сестрата. Изобщо нямах съвест или разум! Вървях по пътя на антихриста! Ако продължавах така, накрая щях да бъда отритнат и отстранен от Бог. Трябваше бързо да променя гледната точка зад стремежа си и да спра да поддържам своя имидж и статус. Помолих се на Бог: „Всемогъщи Боже, Ти все още ми даваш шанса да изпълнявам дълга си днес. Това е Твоята голяма милост. Не мога да продължа да се бунтувам срещу Теб и да Ти се съпротивлявам. Моля Те, води ме, за да мога да се открия, да бъда честен човек, да изпълня дълга си и да Те удовлетворя“.

По-късно имаше някои промени в сценария и филмът трябваше да се презаснеме. Църквата ме остави да продължа да играя ролята. Бях благодарен, но и дълбоко засрамен. Реших да се покая усърдно, да коригирам начина си на мислене и да дам всичко от себе си в работата. Един ден прочетох един откъс от Божиите слова и намерих принцип за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Кажете Ми, как можете да сте обикновени и нормални хора? Как можете, както казва Бог, да заемете правилното място на сътворено същество? Как можете да не се опитвате да бъдете свръхчовек или някоя велика личност? Как трябва да практикуваш, за да бъдеш обикновен и нормален човек? Как може да се постигне това? Кой би искал да говори? (Първо, трябва да признаем, че сме обикновени хора, много редови хора, и че има много неща, които не схващаме, не разбираме и не можем да прозрем. Трябва да признаем, че сме покварени и изпълнени с недостатъци. След това трябва да имаме искрено сърце и често да идваме пред Бог, за да търсим.) Първо, не си давай титла, която след това да те ограничава, като казваш: „Аз съм водачът, аз съм ръководителят на екипа, аз съм надзорникът или аз съм най-знаещият и технически най-компетентният човек в тази област“. Не бъди възпрепятстван от самопровъзгласената си титла. Щом това се случи, то здраво ще те обвърже; твоите думи и действия, както и твоето нормално мислене и преценка ще бъдат повлияни от това. Ти трябва да се освободиш от възпирането на този статус. Първо, отстъпи от позицията на тази официална титла и заеми позицията на обикновен човек. Тогава нагласата ти ще стане донякъде нормална. Освен това трябва да признаеш: „Не знам как да направя това и не разбирам онова — трябва да направя малко проучване и да се науча“ или „Никога не съм преживявал това, така че не знам какво да правя“. Когато можеш да кажеш това, което наистина мислиш, и да говориш честно по този начин, ще притежаваш нормален разум. Ако позволиш на другите да опознаят истинското ти „аз“, те ще те възприемат нормално, а ти няма да трябва да си слагаш маска. Вече няма да се чувстваш под силен натиск и ще можеш да общуваш нормално с другите. Да се живее по този начин е свободно и леко. Всеки, който смята, че животът е твърде изтощителен, може да вини само себе си. Не се преструвай и не се прави на такъв, какъвто не си. Първо, разкрий най-съкровените си и истински мисли, така че всички да ги узнаят и разберат. В резултат на това притесненията ти ще изчезнат, както и преградите и подозренията между теб и останалите. Още нещо те препъва. Все се мислиш за ръководител на екипа, за водач, за работник или за човек с титла, статус и положение. Не се ли принизяваш, ако кажеш, че не разбираш или не можеш да направиш нещо? Ефектът и атмосферата са различни, когато загърбиш тези окови в сърцето си, когато престанеш да се възприемаш като водач или работник, когато престанеш да мислиш, че си по-добър от останалите, и почувстваш, че си обикновен човек, същият като всички останали, и че в някои области си по-нискостоящ в сравнение с други хора, когато разговаряш с тази нагласа за истината и въпросите, свързани с работата. […] Всеки човек, независимо дали е водач и работник или някой от братята и сестрите, е един обикновен човек. Всеки трябва да практикува този принцип. Всеки има дял и отговорност в практикуването на Божието слово. Ти може да си водач, работник, ръководител на екип, надзорник или високо ценен човек в групата. Независимо кой си, трябва да се научиш да практикуваш по този начин. Свали ореола от главата си и титлата, която носиш на челото си, свали венците, с които другите са те окичили. Тогава ще ти е лесно да станеш нормален човек и с лекота ще действаш въз основа на съвестта и разума си. Разбира се, след това не е достатъчно просто да признаеш, че не разбираш и не знаеш. Това не е крайното решение на проблема. Какво е крайното решение? Поставяй въпросите и трудностите пред Бог, за да се молиш и да търсиш. Не е достатъчно един човек да се моли сам. Вместо това трябва да отправяш молитви по този въпрос заедно с останалите и да поемеш тази отговорност и задължение. Това е чудесен начин да вършиш нещата! Ще избегнеш това да поемеш по пътя на опитите да си велика личност и свръхчовек. Ако успееш да направиш това, несъзнателно ще заемеш правилното място на сътворено същество и ще се освободиш от възпирането на амбицията и желанието да бъдеш свръхчовек и велика личност“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). Божиите слова го казаха кристално ясно. Аз съм просто едно мъничко сътворено същество. Никога не съм учил никакво професионално актьорско майсторство. Това, че днес мога да изпълнявам дълга си като актьор в Божия дом, е Божие въздигане и то би било невъзможно без просветлението и напътствието на Светия Дух. Спомням си един кадър, в който емоциите ми не бяха достатъчно силни. Опитах всичко, но без резултат. Единственото, което можех да направя, беше да се моля усърдно на Бог. По-късно, под Божието ръководство, влязох в ролята и заснемането на кадъра беше успешно. Никога не бих могъл да се справя без Божието просветление и напътствие. Сега трябва да се откажа от гордостта и статуса си, да се изправя смело пред недостатъците си и да направя всичко възможно в нещата, на които съм способен, а ако има нещо, което не мога да направя или не разбирам, трябва да моля братята и сестрите повече за помощ, а също и да се моля и да се уповавам повече на Бог. Затова направих списък с проблемите в изпълнението си и го изпратих на няколко братя и сестри, като ги помолих за помощ. В момента, в който изпратих съобщението, почувствах, че от плещите ми е паднал огромен товар, и сърцето ми се успокои. Получих отговорите им много бързо. Всички ми дадоха някои предложения за проблемите ми и също така споделиха как намират правилните емоции по време на снимките. Те ми начертаха няколко принципа за практикуване и ме насърчиха да изиграя искрено ролята. Бях толкова трогнат и ми стана толкова топло, като четях техните предложения и насърчения. Съветите им ми помогнаха много и тогава разбрах как да разреша проблемите в изпълнението си.

Бързо се заех с нова поредица от снимки. Когато дойде време отново да снимаме емоционалните сцени, последвах методите, на които ме бяха научили братята и сестрите, и предварително обсъдих конкретни детайли на изпълнението с режисьора. Когато не можех да вляза в ролята, се откривах за това и режисьорът и братята и сестрите идваха и ми помагаха. След снимките изпращах видеото на братята и сестрите и ги питах какви проблеми все още остават в изпълнението ми. Когато ми посочваха проблеми, бързо правех корекции и се подобрявах. Следващия път, когато играех, емоциите ми бяха много по-наситени. Бързо влизах в ролята и резултатите от снимките бяха много по-добри от преди. Някои от клиповете бяха много трогателни за братята и сестрите, които ги гледаха, а напредъкът на снимките значително се ускори.

Сега, всеки път, когато не разбирам нещо и си помисля да се преструвам и прикривам, съзнателно практикувам да бъда честен човек. Откривам се за проблемите си и търся принципи и пътища напред с братята и сестрите, а проблемите, които не разбирам, се разрешават бързо. Чрез това преживяване осъзнах, че преструвките и маските не могат да разрешат никакви проблеми. Само като практикуваш според Божиите слова, като се откриваш простодушно и си честен човек, можеш да разрешаваш проблемите си и да изпълняваш дълга си; само тогава можеш да имаш истински мир и умиротворение в сърцето си. Благодаря на Бог!